Дийн Кунц
Невинност (27)

26.

С немалко усилия успях да се вразумя да изчакам до уговорения час, за да се върна в жилището на Гуинет. В края на краищата я познавах по-малко от денонощие. Макар отношенията ни да се бяха развили с изумителна лекота, ако цъфнех неочаквано още с падането на здрача, два часа преди определеното време, независимо от обяснението ми щеше да изглежда, че не зачитам нейните желания. Нещо повече, човек, страдащ от тъй остра социофобия като нея, би приел моето нетърпение като заплаха.

Разбирах — или поне така си мислех — защо с мен Гуинет се чувстваше спокойна, при положение че я притесняваше всякаква възможна близост с по-голямата част от човечеството. Крайното отвращение, с което хората реагираха на вида ми, фактът, че за тях бях гнусно създание, й позволяваха да ме възприема като аутсайдер и затова фобията й не се проявяваше по отношение на мен. В същото време, тъй като живеех в пълна самота, а тя — в дълбока изолация, емоционалният ни живот бе донякъде сходен и това отчасти също бе причина за нейния афинитет към мен.

Надявах се с времето Гуинет да може да изпита към мен същата нежност, каквато бе хранила към баща си. Повече нито очаквах, нито бе възможно да се случи между такъв като мен, който не можеше да бъде виждан, и такава като нея, която не можеше да бъде докосвана. След шест години самота да си намеря приятел, бе най-разкошният подарък, който можех да получа, отговор на най-смелите ми надежди.

За да намаля риска момичето случайно да зърне лицето ми, а в същото време да осигуря малко повече светлина за двама ни през времето, което щяхме да прекараме заедно, плюс и като предпазна мярка при движението ми по улицата, освен качулката сложих и маска за ски. Имаше само отвори за очите и малка цепка за устата. Лесно можех да дишам през плетената тъкан, а и бях уверен, че студената декемврийска вечер щеше да е добро оправдание за носенето на маска дори пред най-подозрителния минувач.

Докато се движех под града на път за сградата до Крайречния парк, реших, че все още няма да е разумно да споменавам пред Гуинет за онези явления, виждани само от нашия вид, от тия, които живеем скрити. Тя също си имаше своите тайни. За да не ме помисли за твърде екзотичен и да ме почувства съвършено чужд, щях да споделям тайните си също тъй бавно и внимателно, както и тя своите.

Този път избегнах веца под парка, защото във вечерната смяна работеха повече хора, отколкото в нощната, и бе рисковано някой да не ме види. Реших да мина през работните шахти, свързващи тунелите на транзитната система с отводнителната канализация и служещи да се ускори оттичането на водата при наводнение. Слязох в една от тях — дълга десет метра тръба и метър и петдесет в диаметър — недалеч от парка. Когато наближих дъното, бърз влак изтрещя в мрака под мен, което означаваше, че разполагам поне с три минути до преминаването на следващия. За това време трябваше да извървя сто метра в тунела на метрото, като внимавам да не попадна върху третата релса, по която минаваше ток, преди да стигна до аварийния изход, който по широко стълбище извеждаше до изоставен павилион над земята.

Често такива аварийни изходи бяха безполезни за мен, тъй като водеха до метростанции или до други обществени места. Този обаче преди стигаше до оръжейния магазин на Петдесет и седма улица, съборен преди девет години при една от поредните кампании за благоустрояване. Беше предвидено на освободения терен да се построи жилищна сграда с апартаменти на достъпни цени. Докато се одобряваше амбициозният архитектурен проект, беше изграден временен павилион, който да помещава изхода на аварийното стълбище от метрото. В последвалите трудни времена общината не бе успяла да намери средства за строителството и павилионът си стоеше още там с отключена от вътрешната страна врата.

Трябваше да пресека една неголяма улица, да измина кратко разстояние по нейна пряка, после идваше оживен булевард, след което тесният проход между две големи стари сгради щеше да ме отведе зад къщата на Гуинет. Само прекосяването на булеварда беше притеснително — с всичките му улични лампи и фарове на минаващи коли. Но с маската за ски, качулката и ръкавиците бях добре екипиран и единственото, което предизвиках, бе сърдитият клаксон на нетърпелив шофьор.

На гърба на сградата от прозорците на първия и третия етаж струеше мека светлина. Докато се качвах по противопожарната стълба, с облекчение видях, че завесите към апартамента на мъжа със синия копринен халат са затворени докрай.

На последния етаж долната половина на прозореца бе оставена отворена, а спалнята зад него беше тъмна. На отсрещната стена през вратата се виждаше коридорът, в който кристалният полилей рисуваше геометрични фигури по стената с отблясъци в синьо, индигово и червено.

Щом се прехвърлих през перваза и влязох в стаята, веднага разбрах, че нещо не е наред.