Дийн Кунц
Невинност (25)

24.

От апартамента на Гуинет се прибрах в моето тристайно жилище без прозорци. Това беше времето ми за сън, но не бях в настроение да спя. Не можех да легна и да се отпусна. Някак си не ми изглеждаше редно. Проснат в хамака със затворени очи, имах чувството, че сънят е някакъв вид затвор. Твърде жив бях, за да спя, по-жив, отколкото когато бях малко момче и живеех денем в дълбоката гора, решен да не измъчвам депресираната си майка в малката къща в планината.

Седнал в креслото на баща ми, потърсих бягство в художествената литература, но и това не подейства. Три различни книги не успяха да ме погълнат с историите си. Не можех да се съсредоточа върху смисъла на изреченията, дори думите ми изглеждаха непознати, сякаш бяха написани с чуждоземните символи, които бях видял на перваза на спалнята на Гуинет.

Макар че вече обичах момичето, не мислех, че любовта е онова, което не ми даваше мира. Чувството ми бе познато, защото бях обичал баща си и в по-малка степен майка си. Любовта според мен е всепоглъщаща, прилича на привързаността, но е по-силна, пълна с възхищение от другия човек и с възторг от общуването с него. Когато обичаш някого, изпитваш желание винаги да го радваш, да си му в услуга, да направиш житейския му път по-лек, да му показваш непрекъснато колко дълбоко го цениш. Всичко това вече го бях изживявал. Към чувството, което изпитвах в момента обаче, се прибавяше и нов силен копнеж на душата ми към съвършенството, на което Гуинет бе самото въплъщение — не просто физическа красота, всъщност дори не изобщо физическа красота, а нещо много по-ценно, което тя символизираше, макар че не знаех точно какво е и не можех да го назова.

Мислех също за мъжа, в когото мъгливият бе проникнал със сила. Знаех, че трябва да направя нещо, за да привлека вниманието на властите към него. Може и да не бе извършил престъпленията, които гледаше с извратено удоволствие на телевизора си, но след като се бе сдобил с детско порно, насърчаваше истинските престъпници. Дори нещо по-лошо — онова, което гледаше с такова удоволствие, той със сигурност желаеше и да върши и нищо чудно някой ден да решеше да сбъдне желанието си и да съсипе живота на някое дете.

След време изтощението ме надви и макар да ме отблъскваше мисълта да легна, заспах в креслото и потънах в сънища. Не си спомням онези, които бяха предшествали лошия сън. В него се озовах в открития мол, в който се бях разхождал през първата си нощ в града.

В тази пресъздадена от фантазията ми ситуация бях двайсет и шест годишен, не дете, макар скитникът да изглеждаше съвсем същият като тогава и пак така да метна горящата си шапка, след което изчезна в нощта. Гонеха го не двама хулигани, а две марионетки с ръста на мъже — едната копие на куклата от витрината на антикварния магазин, а другата с облика на Райън Телфорд, куратора от библиотеката и убиец на бащата на Гуинет. Ставите им бяха грубовато сглобени и макар към тях да не бяха прикрепени конци за кукловод, не вървяха, а се движеха с някаква гротескна танцова стъпка. При все това бяха бързи, не можеше да им се избяга лесно, и също носеха газови горелки. Когато ме спипаха натясно, заговориха и дървените им челюсти затракаха. Райън Телфорд съобщи онова, което бях зърнал във вестника по-рано: „Епидемия в Китай“, а безименната марионетка с изрисуваното лице и черните очи с алени нишки в тях изрече: „Война в Близкия изток“ с нисък заплашителен глас. Вместо да замахнат с огнените си саби към мен, блъснаха ме встрани върху настилката и хукнаха с нечленоразделни викове да преследват някой друг. Когато с мъка се изправих и се обърнах да погледна целта на гонитбата им, видях, че това е Гуинет. Вече бе сграбчена в хватката на огъня и когато изтичах към нея в отчаян стремеж да я спася и да поема пламъците върху себе си, се събудих, плувнал в пот, и се надигнах от креслото.

Часовникът ми показваше 14:55 часа. Бях спал чак до ранния следобед.

Оставаха повече от четири часа, преди да видя Гуинет отново, но в първите минути след събуждането си имах чувството, че сънят ми трябва да е някакво знамение, предупреждение, че тя е в опасност сега.

Нямах телефон, за да й се обадя. Никога преди не бях имал нужда от телефон. Нито пък знаех номер, на който да мога да се свържа с нея.

Закрачих неспокойно, като се мъчех да овладея треперенето, причинено ми от кошмара. Знаех, че да отида при нея сега, би представлявало огромен риск. Имаше още два часа до залеза. Никога не бях излизал на оживените улици през деня.

През дванайсетте години, в които бях благословен с компанията на баща ми, той ме обучаваше последователно и обстойно по въпросите, свързани с нашето укриване и оцеляване. Ние, от вида на криещите се, сме обект на толкова силна омраза, че не можем да си позволим и една-едничка грешна стъпка, а повечето фатални грешки се допускат, когато решиш, че някакво обстоятелство налага да заобиколиш правилата за поведение, които до този момент са те запазили невредим.

Колкото и малко да можех да помогна на Гуинет в кризисен момент, нямаше да съм й от никаква полза мъртъв.

Постепенно татковото обучение и здравият разум надделяха над паниката, породена от съня.

След като си налях голяма чаша чай с аромат на праскова и го стоплих в микровълновата печка, се потопих в старата вана с крака с формата на птичи нокти и изпих чая. Напомних си да бъда търпелив. Уверявах сам себе си, че въпреки социофобията си момичето имаше повече умения да оцелее на улицата, отколкото аз можех да се надявам да придобия някога. Знаеше как да се защити. А и доверителните фондове, основани от богатия й баща, щяха да я предпазят от повечето злини на този свят.

Когато вече се бях избърсал и облякъл, започнах да съжалявам, че проспах обяда. Приготвих си сандвич и още една чаша чай.

Вече бях почти приключил с храненето, когато внезапно осъзнах нещо, което ме бе смутило на пръв поглед и което ставаше толкова по-странно, колкото повече мислех за него. Големите ромбове от черен грим върху лицето на Гуинет и уникалните й очи в центъра им имаха удивителна прилика с марионетката от антикварния магазин, а все пак аз не й бях споменал за куклата. Нито си бях позволил да разсъждавам повече над любопитните сходства.

Минути по-късно, докато миех чинията и чашата на единствената си мивка в банята, все още замислен за марионетката, си припомних нещо, случило се в отдавнашната октомврийска нощ, след като витрините бяха счупени и двамата млади хулигани побегнаха в нощта с газовите си горелки.