Дийн Кунц
Невинност (24)

23.

Нощта, когато пристигнах в града… Молът край реката, където през стъклото на витрина дяволита марионетка наблюдаваше минувачите…

Глобусите на върха на стълбовете от ковано желязо на уличните лампи хвърляха перлено сияние, а късчета слюда в теракотената настилка искряха под краката ми, докато се отдалечавах от антикварния магазин за играчки и вървях на север, покрай други магазини, на чиито витрини предметите до един изглеждаха успокояващо неодушевени.

Чух мъжа, преди да съм го видял. Вик, още един, смразяващ кръвта ужасен писък, а после тропотът на стъпките му.

Никога няма да узная кой беше той, макар да подозирам, че трябва да е бил скитник, бездомник, свикнал да нощува в закътани местенца из открития мол. Появи се от прохода между две сгради, едната от които ресторант, като тичаше тромаво с гумените си ботуши, шляпащи върху теракотената настилка. Носеше панталони каки с кръпки, бледосив пуловер върху карирана риза, лекьосано спортно сако от рипсено кадифе със силно оръфани маншети и широкопола шапка, каквато никога не бях виждал.

От върха на шапката му излизаха пламъци, но той сякаш не съзнаваше това — беше се концентрирал да избяга от двамината, които го преследваха. Когато приближи, посочих към главата му и извиках:

— Огън, огън!

Той бе един от онези съсипани от алкохол и дрога хора, които изглеждат много по-стари, отколкото са — имаше вид на осемдесетгодишен, но тичаше бързо. Със сълзящи очи, изпито лице, жълтеникава кожа — дълбоко набраздена и изпъстрена с белези от шарка, висок и мършав, с ръце с дълги пръсти, подобни на градински гребла, бе все едно оживяло бостанско плашило, попаднало в града, където нямаше място за него.

Дали заради моето предупреждение, или защото внезапно му припари, осъзна заплахата и с едно сръчно движение хвана шапката си с палеца и показалеца и я метна надалеч, сякаш играеше на фризби в парка. Пламъците се бяха разпространили към периферията и горящата шапка прехвърча на сантиметри от лицето ми. Когато нещастникът профуча край мен, видях, че от рехавата му брада, подобна на метла на вещица, излизат струйки дим.

Зад него идеха двама млади мъже, възбудени и смеещи се, очите им светеха като на вълци на лунната светлина. Всеки носеше малка бутанова горелка — от тези, които готвачите използват, за да карамелизират например крем брюле, както и за други кулинарни цели. Сигурно работеха в близкия ресторант, затворил преди около час, но можеше и да са просто извратени типове, които бродеха в нощта с намерение да подпалват разни клошари и бездомници.

Когато ме видяха, случи се да съм под светлината на една от лампите, още с качулка, но с вдигната глава, при което лицето ми донякъде се виждаше. Макар да бях само осемгодишно момче, а те вече мъже, единият възкликна:

— О, мамка му, подпали го, изгори го!

А другият почти едновременно запелтечи:

— Какво е той, ама какво е, дявол го взел?

С по-дългите си крака те със сигурност бързо щяха да ме настигнат. Не виждах друг изход, освен да тичам на зигзаг между пейките, саксиите с дървета и стълбовете на лампите в центъра на пешеходната зона в опит да създам някаква преграда между себе си и тях и с надеждата да се появи пазач или пък двойка полицаи, което да откаже двамата ми преследвачи от намеренията им да ме превърнат в тяхна жертва.

Бързи и дръзки, двамата ме притиснаха от две страни и ме приклещиха зад пейка между две от посадените в саксии дървета. Щрак-щрак-щрак. Предпазните превключватели с двойно действие генерираха две струи жълт пламък със син връх. Мъжете започнаха да плюят срещу мен, ругаеха бясно, налитаха с горелките като със саби и се опитваха да ме подпалят от близко разстояние, сякаш колкото ми се гневяха, толкова се и плашеха от мен. Пламъците се отразяваха в очите им и изглеждаше, че самите те са изпълнени със същия огън, който бълваше от дюзите на оръжията им.

В този момент по-надолу в пешеходната зона се чу звук от счупено стъкло, после как то се посипа по настилката, след което се задейства охранителна аларма. Стреснати, нападателите ми погледнаха в посока на шума. Още една витрина се разсипа в проблясващи стъкълца и те, звънтящи като ледени отломки, заваляха върху теракотата, последва трета витрина и три аларми запищяха едновременно.

Нападателите ми хукнаха в южна посока, а аз — в северна. Те успяха да избягат в нощта, но не и аз.