Дийн Кунц
Невинност (23)

22.

След миг отново открих надеждата и продължих надолу по противопожарната стълба. В апартамента на втория етаж прозорецът все още светеше слабо, а завесите си оставаха частично разтворени. Но този път вниманието ми беше привлечено от движение в стаята.

Не бих спрял, не бих се приближил към стъклото, ако бях зърнал само мъжа. Ала в стаята с него беше и един от мъгливите.

Човекът бе на вид около трийсетгодишен, съвършено обикновен, с приятно лице и коса, още влажна след наскоро взет душ. Беше облечен в сапфиреносин копринен халат и стоеше бос пред система за домашно кино, като разглеждаше малко купче с дивидита.

Мъгливият обхождаше стаята по въздуха от стена до стена, от тавана до пода и пак обратно, като змиорка, лениво плаваща из аквариум, от който отдавна се е отегчила. Изцяло бял, без очи и уста, всъщност без никакви черти, би трябвало да изглежда не по-застрашителен от сляп червей. Ала предизвика такова отвращение у мен, че кисела смес от кафе и козунак се върна към гърлото ми. Преглътнах мъчително киселата маса, но не можех да отделя поглед от нещото, като се питах какви ли са намеренията му. Никога до този момент не бях виждал някой от мъгливите в тъй интимна обстановка.

На масичката пред канапето в кофичка с лед се изстудяваха кутия с портокалов сок и отворена бутилка шампанско. Имаше и чаша, празна в момента. По всичко личеше, че мъжът ще закусва с коктейли „Мимоза“.

Той избра едно дивиди от купчинката и го пъхна в плейъра. Без да съзнава, че около него кръжи мъглив, отиде до масичката и си наля равни дози портокалов сок и шампанско във високата чаша, отпи малко, после още веднъж и остави чашата върху подложка на друга масичка, редом с канапето.

В мига, в който мъжът седна, мъгливият атакува. Никога преди не бях ставал свидетел на такова нещо, нито пък баща ми или неговият баща, доколкото знаех. Явно мъгливите се стараеха да ограничават нападенията си само там, където няма свидетели и жертвата им е сама и уязвима. Макар само баща ми, неговият баща и аз да бяхме способни да виждаме тези създания, реакцията на плячката би дала на околните да разберат, че се случва нещо необикновено. Тялото във форма на серпантина рязко шибна мъжа и се уви около него, а той реагира като ударен от ток — цял се вцепени. Опита се да размърда притиснатите си ръце, ала не можеше, мъчеше се напразно да се надигне от канапето и отвори уста, сякаш за да изкрещи, ала от нея не излезе и най-слаб звук. Лицето му поаленя, чертите му се изкривиха в агония в един момент и преминаха към екстаз в следващия, очите му бяха изхвръкнали от страх, ала челюстта се отпускаше в знак на капитулация, а жилите на врата му бяха изпъкнали като въжета. Макар хищникът очевидно да нямаше уста, помислих си, че все някак ще го погълне. Вместо това обаче мъжът погълна него против волята си. Мъгливият се шмугна в немия писък, притиснат до устата му. Създанието вече не бе просто оформена мъгла. Сега изглеждаше мускулесто и яко като питон и се набутваше навътре в човека настойчиво и безпощадно. Бузите на мъжа се издуваха от масата му, след това се изду и гърлото му, докато мъгливият се спускаше надолу към хранопровода му. Поглъщаше още и още от тялото, което вече отпусна ръцете му, но макар да бяха свободни, човекът не предприе никакво действие с тях, само ги стискаше в юмруци и удряше с тях канапето и себе си.

Мина ми през ума да строша стъклото, да се притека на помощ на жертвата, ала интуицията ми ме възпря. Не че се боях за живота си, но бях наясно, че няма да мога да се преборя с мъгливия по-ефективно, отколкото с облак дим. Случилото се тук бе нещо по-различно от обичайния сблъсък между хищник и плячка. Макар да не бях видял как мъжът е насърчил мъгливия да го нападне и бях свидетел, че не си даваше сметка за опасността преди атаката, всеки миг от борбата му бе изпълнен не само с уплаха и ужас, но и със същата доза сладостно примирение, сякаш приемаше мъгливия колкото със страх, толкова и с удоволствие.

Опашката на създанието се изниза и скри между устните на мъжа, гърлото му грозно се изду за последен път и той се отпусна назад върху канапето изтощен и с посивяло лице. След по-малко от минута цветът му започна да се връща. Дишането му се нормализира. Седна изправен и се огледа, объркан и несигурен какво изобщо се бе случило.

Въпреки че бях свидетел на цялото събитие, не знаех какво означаваше то. Бях почти убеден обаче, че мъгливият още беше жив и вече се хранеше като паразит вътре в човека, а гостоприемникът му в синия копринен халат сякаш бе забравил гнусното проникване и не си даваше сметка какво се е заселило в него.

Мъжът се пресегна за коктейла си върху страничната масичка, изгълта част от него и отново остави чашата върху подложката. После взе дистанционното, включи телевизора и даде старт на дивидито.

Въпреки че прозорецът бе под ъгъл спрямо телевизора, имах достатъчно добър поглед към него, за да видя появилото се на екрана: хубавичко момиче на десет-единайсет години и зрял мъж. Когато той започна да я съблича, осъзнах, че ужасът от неотдавнашната случка бе нищо в сравнение с отвратителните кадри, които скоро щяха да се появят на екрана.

Мъжът на канапето се приведе напред. Колекцията мръснишки дивидита бе негово притежание още преди мъгливият да се съчетае с него, и той, само той се усмихваше сега и облизваше устни, наслаждаващ се на безобразията върху екрана, както без съмнение го бе правил неведнъж преди.

С умението да се прокрадвам незабелязано, което по всяко време бе от жизненоважно значение за моето оцеляване, се смъкнах до алеята, разтреперан от отвращение, с парещи от сълзи очи.

Спрях се и погледнах не към прозореца на втория етаж, а към този на четвъртия. При положение че такъв човек живееше два етажа под нея, беше ли Гуинет в безопасност дори зад заключени врати и залостени прозорци? Почудих се дали да не се върна да я предупредя за опасността, ала в тихия до този момент метрополис започнаха да проникват звуците на най-рано станалите му обитатели. Казах си, че Гуинет знае повече за жителите на града, отколкото аз някога щях да науча, и че разбира поне колкото мен каква поквара и безмилостна жестокост може да се крият зад маските на някои хора.

По хоризонта на изток се появи слабо оцветяване, което скоро щеше да обагри цялото небе. Изтрих сълзите си и размазаната картина се избистри.

Исках светлина и хладен свеж въздух, безкраен простор, където да тичам, докато рухна, ала съдбата ми бе да съм обект на тъй яростна неприязън, че трябваше да бягам от светлината, да се спускам в мрака при пукването на зората и да прекарвам всички дни затворен далеч от онези, които бих оскърбил със самото си съществуване. Забързах се по алеята да търся вход към подземния свят.