Дийн Кунц
Невинност (22)

21.

На светлината на единствената свещ, поставена близо до чинията на Гуинет и далеч от моята, се нахранихме с простата, но вкусна храна преди зазоряване, състояща се от бъркани яйца и козунак със стафиди и масло. Никога не бях пил по-хубаво кафе от нейното.

След шест години самота да имам компания за закуска и разговор, беше удоволствие. Нещо повече от удоволствие, защото гостоприемството и дружелюбието й бяха изненадващо сърдечни и бях толкова трогнат, че нямаше начин да заговоря, без да ми проличи.

Насърчавана от мен, говореше главно тя. Тембърът на гласа й — чист и нежен въпреки старанието й да се покаже корава — ме очароваше също толкова, колкото грацията в движенията й и решимостта в действията й. Обичаше да изучава света, макар и тя да беше ограничена до голяма степен от обстоятелствата. Осмелявала се да излиза едва в късните часове, когато навън имало вече съвсем малко хора. Когато времето било лошо и почти никой не смеел да подаде нос, тя кръстосвала улиците с огромен ентусиазъм. Предишната година невиждана буря бе разтърсила града с такава мощ, че той беше опустял в продължение на два дни. Тъкмо сред тази вихрушка Гуинет прекарала часове навън, чувствайки се като богиня на светкавиците, гръмотевиците и дъжда, без да е смутена от гнева на природата, дори очарована от него, мокра до кости, поваляна от вятъра и напълно жива.

Хората били тези, които я отблъсквали. Психолозите го наричали социална фобия. Издържала да е край хора само за кратко време, а тълпи въобще не понасяла. Не докосвала никого и не позволявала да бъде докосвана. Имала телефон, но рядко отговаряла на обаждания. Пазарувала почти изключително по интернет. Продуктите били оставяни пред прага й, откъдето тя ги прибирала, след като доставчикът си тръгнел. Каза, че обичала хората, особено тези в книгите, а тя ги познавала предимно оттам, но отказвала да общува с такива, които не са литературни герои.

Прекъснах я, за да се съглася с нея:

— Понякога си мисля, че в художествената проза има повече истина, отколкото в реалния живот. Или поне истина, която може да бъде по-лесно разбрана. Но какво мога да знам аз за истинските хора или за света предвид странното ми съществуване?

Тя отвърна:

— Може би винаги си бил наясно с всичко важно, но ще ти е нужен цял живот да откриеш какво знаеш.

Макар че ми се искаше тя да обясни какво има предвид, по-голямото ми желание беше да чуя повече за нейното минало, преди наближаващата зора да ме подгони под земята. Подканих я да продължи.

Богатият й овдовял баща проявявал съчувствие към състоянието й и подозрение към психолозите, така че предпочитал да й угажда пред това да я принуждава да се подлага на лечение. Като дете Гуинет била преждевременно развита в умствено отношение, самоука и емоционално зряла не за възрастта си. Живеела сама на последния етаж в имението на баща си в центъра на града зад заключена врата, за която само тя имала ключ. Храна и други неща били оставяни пред вратата й, а когато апартаментът й се нуждаел от основно почистване, се оттегляла в уединена стая, която чистела единствено тя, за да изчака, докато персоналът си отиде. Сама се перяла, сама си оправяла леглото. В продължителни периоди от време освен хората по улицата, които наблюдавала от прозорците си на четвъртия етаж, не виждала никого — само баща си.

Малко преди тринайсетия си рожден ден в едно списание попаднала на статия за стила готика и снимките я очаровали. Разглеждала ги с дни. По интернет видяла и други образи на момичета, последователки на въпросния стил, и й се струвало, че те излъчват особено величие. Накрая стигнала до извода, че ако се промени из основи, ако се появи една нова Гуинет, различна от онази, която винаги е била, Гуинет, която отрича на света каквато и да е власт над нея и предизвиква този свят със самата си външност, може би ще е в състояние да излезе отново навън. Тъй като от години не била виждала слънце, кожата й била бледа като венчелистчетата на лилия. Коса, намазана с гел, стърчаща във всички посоки, изобилие от черна спирала върху миглите, още грим, пиърсинги, очила и фалшиви татуировки на опакото на дланите й — това било нещо повече от костюм; това било един вид смелост. Установила обаче, че твърде ексцентричният готически стил привличал внимание, каквото тя не желаела, но скоро намерила идеалната среда. От тогава нататък можела да живее и извън апартамента си, макар че не излизала често, избягвала тълпите, предпочитала тихите улици и се чувствала най-комфортно нощем или в лошо време.

Баща й, също толкова далновиден, колкото и отдаден на дъщеря си, се погрижил за нейното бъдеще, та да може тя да е напълно осигурена след смъртта му — разумна стъпка, като се има предвид, че починал преди нейния четиринайсети рожден ден. Като се съобразил с факта, че Гуинет и на осемдесет години щяла все така да страни от света, че увереността и свободата, които получила от готическата си дегизировка, винаги щели да бъдат ограничени, той създал мрежа от доверителни фондове, за да гарантира доживотната й издръжка. Предвидено било също така тя да може да се ползва от фондовете при минимален контакт с управляващите ги, и по-точно се налагало да контактува само с един човек — Тийг Ханлън, най-близкия приятел на баща й и единствения, на когото той се доверявал напълно. След убийството на баща й Ханлън станал неин законен настойник, докато навършила осемнайсет. Щял да бъде първопоставен довереник на взаимносвързаните фондове до своята или до нейната смърт — която се случела по-напред.

Сред нещата, които баща й се бе постарал да й осигури, били осем удобни апартамента, разположени в хубави квартали — включително този, в който закусвахме сега. Такъв начин на живот с постоянна смяна на жилището й гарантирал и постоянна смяна на гледката — немалко преимущество при нежеланието й да излиза. Освен това един от аргументите на баща й бил да й осигури необходимата сигурност — ако поради вродената си грациозност и красота на елф (която тя отричаше да притежава) привлечеше вниманието на някой извратен тип, тя лесно можеше да изостави апартамента, който обитаваше в момента, и моментално да се пренесе в друг. Също така пожар или някакво друго бедствие не биха я оставили бездомна за повече от час — важно преимущество, при положение че социалната фобия на Гуинет се задълбочеше с годините. Тя можеше да смени жилището си и в случай че добронамерени съседи станеха много настоятелни в опитите си за общуване.

Гуинет се изправи, за да вземе каната от кафемашината.

Нощта вече си отиваше от града, още половин час и първата светлина щеше да обхване улиците му.

Отказах второ кафе.

Въпреки това тя ми наля.

Като се върна на стола си, заяви:

— Преди да си тръгнеш, имаме да изясним някои въпроси.

— Въпроси?

— Ще се срещнем ли пак?

— Ти искаш ли?

— Да, много — отговори тя.

Тези две думи прозвучаха в ушите ми като божествена музика.

— Тогава ще се срещнем — казах. — Ами твоята… социална фобия?

— Засега не си я възбудил.

— Как така?

Тя отпи от кафето си. Халката със сребърната змия, също така деликатна като носа, който украсяваше, проблесна, когато пламъкът на свещта потрепери, и като че се задвижи в един непрестанен кръг.

— Не знам — каза тя. — Може би следващия път ще се отвърна от теб, ще избягам и ще искам да бъда сама завинаги.

Втренчи се право в мен, но аз бях твърде далеч от свещта, за да види тя нещо повече от фигура с качулка и ръкавици, а под качулката — нищо повече, отколкото ако бях самата смърт.

— Ела довечера в седем — предложи. — Ще вечеряме. И ще ми разкажеш повече за себе си.

— Никога не излизам преди полунощ. Опасно е.

След кратка пауза Гуинет промълви:

— Изпитваш ли надежда?

— Иначе отдавна да бях сложил край на живота си.

— Вяра и доверие в единство могат да дадат отпор на всякаква опасност. Боиш ли се от смъртта, Адисън?

— Не и от собствената си смърт. Не както хората се боят от смъртта в книгите. Понякога се тревожех, че баща ми ще умре. И когато това стана, загубата и болката бяха по-тежки, отколкото си ги бях представял.

— Искам да чуя за баща ти и за живота ти на вечеря — заключи тя.

Усетих как сърцето ми набъбва, но не от скръб, както след смъртта на баща ми, а от сложни чувства, при това без да натежава. Напомних си, че сърцето може да бъде лъжовно, ала бях сигурен, че точно сега не ме лъже.

Отместих стола си назад от масата и се изправих.

— Остави прозореца отворен. В този час ще трябва да съм много бърз. Щом изляза от шахтата, ще бъда принуден мигом да се метна на противопожарната стълба.

Тя също стана от стола си и заяви:

— Правилата остават непроменени.

— Същите са — съгласих се. — Ти не поглеждаш, аз не докосвам.

Тя се усмихна и ме цитира:

— Държим се заложници един друг с нашите ексцентричности.

След като ме съпроводи през апартамента до тъмната спалня, тя остана на прага на слабо осветения коридор, а аз включих фенерчето си, приглуших светлината му с пръсти и излязох през прозореца.

Обърнах се да я погледна и повторих нещо, което тя бе казала по-рано:

— Има някой, който идва в редки случаи, но няма да говоря за това.

Когато тя не отговори нищо, попитах я:

— Ще говориш ли за това на вечерята?

— Може би. Но, както казах, не е нещо, което ще те изложи на риск. По никакъв начин.

Вдигнах прозореца и лъчът на фенерчето ми освети думите, написани върху перваза с маркер, които бях забелязал при влизането си. Ако бяха думи, а не просто символи, бяха на чужд език. Всъщност малко напомняха буквите от гръцката азбука, с които се назоваваха братствата по колежите.

— Какво е това? — попитах.

— „Помни слънцето“. Върви, Адисън. Върви, докато все още имаш нощта.

Изключих фенерчето и се измъкнах от стаята, като се прехвърлих върху противопожарната стълба. Въздухът беше студен, а градът сякаш се отърсваше от съня и милионите в своите клетки се събуждаха един по един.

Докато слизах по металните стъпала, чух прозорецът да се затваря зад мен и резето да щраква.

Изведнъж изпитах усещането, че никога няма да я видя отново, и мисълта бе тъй пронизваща, че замръзнах върху желязото над алеята.