Дийн Кунц
Невинност (20)

19.

Адресът, който момичето ми даде, беше в съседство с Крайречния парк. Гуинет живееше в квартал с красиви сгради — някои тухлени, други от варовикови плочи, с изглед към парка. Половината от тях бяха еднофамилни. Тя обитаваше четвъртия етаж на къща, разделена на отделни апартаменти.

Паркът беше изграден върху дълбок масивен бункер, под който имаше водноелектрическа централа — ВЕЦ 6. Първоначално тя била построена на открито, но впоследствие с цел облагородяване на квартала я скрили в бункера и отгоре построили парк. Входът за работниците, както и смукателните и изпускателните вентилационни проходи бяха по протежение на кея край реката. Също както и в библиотеката, във ВЕЦ 6 можеше да се проникне по един страничен отводнителен канал през пода, предвиден, в случай че се пробиеше някоя от тръбите под налягане на водопровода, снабдяващи парните котли, които пък захранваха парните генератори.

Когато влязохме през шахтата, бяхме нащрек за дежурни служители, макар че, откакто централата не работеше с пълния си капацитет, малцина вече идваха нощна смяна. Шахтата се намираше в западния край на съоръжението — зад парни котли, турбини, генератори и трансформатори, и работниците рядко бяха принудени да идват на това тъмно място. На трийсетина метра имаше врата, водеща към спираловидно стълбище — резервен авариен изход.

Бях инструктирал Гуинет да се насочи директно към вратата, докато аз поставях капака на шахтата обратно на мястото му. Ключът към това да се движиш незабелязан бе бързината. Нямаше защо да се тревожим, че ще вдигнем шум, защото боботенето на турбините, генераторите и помпите ни осигуряваше прикритие.

На стълбището, когато затворихме звукоизолиращите врати, шумът рязко спадна и докато се изкачвахме завой след завой, все повече отслабваше.

С естествената си грация Гуинет леко взе стъпалата, като че не стъпваше по тях, а бе носена от повей, който аз не можех да почувствам.

Притеснявах се, че светлината бе достатъчно силна, за да бъда видян под качулката ми, в случай че момичето погледнеше назад, затова държах главата си сведена надолу. Щеше ми се това неочаквано приключение да продължи още и още, да мога възможно най-дълго да споделям нощта с нея.

След като вратата пред най-горното стъпало се отвори, попаднахме в нещо като склад за косачки и друго оборудване, нужно за поддръжката на парка. С фенерчетата си открихме изхода.

Последвах Гуинет навън, но съобразих навреме да подпра вратата, така че да й попреча да се затвори. Като авариен изход от ВЕЦ 6 тя винаги можеше да бъде отворена отвътре, но не и от външната страна — там трябваше ключ. А аз нямах ключ. В парка живееха бездомници и макар повечето да бяха плашливи и да не напускаха убежищата си сред храстите, от време на време се срещаше по някой войнствено настроен и агресивен — дали поради душевно заболяване, дали поради наркотици, или пък и двете.

В тази декемврийска нощ имахме късмета никой да не ни доближи. Паркът бе съвършено притихнал и не ни се наложи да бягаме.

Поехме през поляните, покрай езеро, където в топлите сезони при пълнолуние понякога се виждаха полузаспали екземпляри брокатен шаран. Бяха дебели от хляба, който посетителите им хвърляха през деня, твърде разглезени, за да търсят насекоми над повърхността.

Сякаш прочела мислите ми, Гуинет се обади:

— Шараните сигурно вече са ги прибрали някъде за през зимата.

У дома, когато спях в хамака си, тези риби понякога плуваха пред очите ми, изпъстрени и бледи, с перки, потрепващи във водата — едва загатнато присъствие. В тези сънища виждах и тъмното отражение на своето лице във водата. Шараните, проблясващи под него, си имаха място в света. Събуждах се, изпълнен с копнеж за дом на открито, за градина, пълна с цветя и плодове.

Сега, при входа Келог Паркуей, докато стояхме под един извисяващ се в тъмното бор, Гуинет посочи към къща на отсрещната страна на улицата.

— Това е едно от местата, където живея. Влез за по кафе.

Тъй като нямах приятели и съответно — никакъв опит по отношение на такива покани, стоях безмълвен един миг, преди да успея да отвърна:

— По-добре да не идвам. Нощта е почти към края си.

— Остават близо час и половина тъмнина — възрази тя.

— Трябва да отида до склада за храна и да си взема продукти, преди да са отворили.

— Какъв склад за храна?

— Към „Свети Себастиан“.

— Ела и закуси. Утре ще идеш в склада за храна.

— Но нали ще ме видят да влизам у вас! Прекалено опасно е.

— Няма портиер — успокои ме тя. — Никой нито влиза, нито излиза в този час. Ще се качим бързо по стълбите.

Поклатих глава.

— Не мога. Не бива.

Тя посочи тясна пътечка между нейната и съседната къща.

— Мини оттам до алеята. Отзад има пожарен изход.

— Не, наистина не мога.

— Идваш. Хайде!

Хукна през улицата след черна лимузина със затъмнени стъкла.

Преди да се появят други коли, изтичах след нея. Тя изкачи на бегом предните стълби, а аз извървях бързо прохода до алеята.

Противопожарната стълба беше прикрепена към задната фасада на сградата и имаше вид, сякаш щеше да зазвънти силно под краката ми като ксилофон, но в действителност изкачването ми бе по-тихо от пианисимо. В апартамента на втория етаж от един прозорец се процеждаше слаба светлина, а завесите не бяха дръпнати докрай. Доколкото виждах, нямаше никой вътре. Продължих нагоре по железните стъпала.

На четвъртия етаж Гуинет беше отворила един прозорец за мен, но не ме чакаше. В другия край на тъмната стая през отворената врата се виждаше антрето, чийто кристален полилей хвърляше геометрични шарки върху стената.

Включих фенерчето си и забелязах думи, изписани с черни букви върху белия перваз, но преди да бях успял да ги възприема, Гуинет се появи при отворената врата и каза:

— Адисън, ела в кухнята.

Докато прекрача през прозореца и го затворя зад себе си, момичето беше изчезнало. Стоях в просторна стая, обзаведена оскъдно като монашеска килия: тясно легло, едно нощно шкафче, лампа, дигитален часовник. Миришеше свежо и минимализмът ми допадна.

Насреща през коридора имаше също толкова голяма стая, в която имаше само бюро, офис стол, компютър, скенер и два принтера.

Лампа с приглушена светлина показваше дневна, която трябва да беше три пъти по-голяма от трите ми подземни стаички накуп, ала изглеждаше уютна заради книгите. Имаше обаче само едно кресло — сякаш баща й никога не бе живял тук.

Стаята беше разделена от арка, отвъд която се намираше кътът за хранене, обзаведен с маса и столове и свързан с кухнята, където Гуинет готвеше на светлината от свещи. Дори дискретните пламъци на свещите в поставки от рубиненочервено стъкло обаче бяха достатъчно ярки, за да ме изложат на риска тя да ме види.

Макар да усещах, че ни свързват много общи неща, внезапно ме обзе желание да проявя предпазливост и тихичко да си тръгна.

Въпреки че беше с гръб към мен, Гуинет се обади:

— Ето че си тук. Много бързо ще приготвя бъркани яйца и препечен козунак със стафиди и масло, става ли?

— Трябва да си вървя.

— Няма да си тръгнеш. Ти не можеш да бъдеш груб. Издърпай си стол. Сядай.

Макар да бях видял единственото легло и единственото кресло в дневната, попитах:

— Не живееш сама тук, нали?

Тя счупи едно яйце в купата, наглеждана от сянката си и от сенките на пламъците от свещите, които трептяха по стените, и отговори:

— Има някой, който идва в редки случаи, но няма да говоря за това. Не е нещо, което би те изложило на риск.

Стоях до масата, без да знам какво да правя.

Тя остана с гръб към мен, ала някак разбра, че не съм си издърпал стол. Хвана друго яйце и се забави, преди да го счупи.

— Сега всичко зависи от взаимното доверие, Адисън Гудхарт. Сядай или си върви. Не може да има трета алтернатива.