Дийн Кунц
Невинност (19)

18.

Неща, които не разбирам, но въпреки това ме възхищават…

Две седмици след пристигането ми в града, след като баща ми ме спаси от подпалване и ме взе под своята закрила, бяхме на мисия за попълване на запасите си от хранителни продукти в часовете, през които повечето хора спят най-дълбоко, и за пръв път видях ходещ по перваз.

Баща ми ми отвори очите за начините, по които индивиди от нашия вид трябваше да действат в големия град, разкри ми подземната мрежа от тунели, тренирахме техники на прокрадване, които ни правеха невидими, наставляваше ме как да се промъквам незабелязано с грацията на призрак, способен да минава през стени.

Той беше успял да се сдобие (как — ще обясня по-късно) с ключ от склада с храни на католическия храм „Свети Себастиан“. Тъй като църквата раздаваше храна на нуждаещите се, а баща ми притежаваше ключа съвсем легално, ние не се чувствахме крадци, когато влизахме в склада след края на работното му време, за да попълним запасите си от продукти.

В нощта, за която говоря, когато излязохме от склада в уличката зад него, видяхме, че върху капака на отводнителната шахта, където бе най-близкият вход към нашия подземен рай, е паркиран камион на електрическата компания. Двамата работници очевидно бяха в трафопоста зад камиона, от отворените прозорци на който се чуваха гласове и излизаше лъч светлина.

Забързахме по уличката към следващата пресечка, преди някой да успее да ни види. Надявахме се там да открием друг вход към канализацията. За тази цел трябваше да прекосим ярко осветен булевард с шест платна и това ни притесняваше, макар че в този нощен час градът беше безлюден. Баща ми огледа улицата, не забеляза превозни средства и ми направи жест да го последвам. Когато наближавахме островчето, разделящо шестте платна на по три в западна посока и три в източна, видях как мъж ходи по перваз на четвъртия етаж на близката сграда. Гледката ме накара да се закова на място, защото помислих, че възнамерява да скочи.

Въпреки студеното време мъжът бе по синя болнична униформа, или поне изглеждаше като такава. Первазът не беше широк, но той вървеше по него безгрижно, сякаш не го засягаше какво ще му се случи. Погледна надолу към улицата — дали към нас, или не, не можах да определя, но също така надигна и глава нагоре, към по-високите етажи на сградите от отсрещната страна на улицата, сякаш търсеше нещо.

Осъзнал, че стърча върху островчето, баща ми се спря, извърна се назад и ме подкани да побързам.

Вместо това аз му посочих ходещия по перваза.

— Виж, виж!

Вече бях решил, че мъжът в синьо не е безумец, както ми се бе сторило в началото, и че за да се движи така уверено по тесния перваз, нищо чудно да бе цирков артист, който бе свикнал да ходи по опънато нависоко въже. Вероятно тесният перваз за него далеч не бе толкова сериозно предизвикателство като рискованите номера, които бе изпълнявал пред възхитената публика по целия свят.

На една пресечка разстояние зад ъгъла зави такси със скорост, с каквато шофьорът не би и помислил да кара през деня. Блясъкът на фаровете ми припомни, че сме изложени на опасност. Ако това бе полицейска кола, гледката, която представлявахме — мъж и момче, нахлупили качулки, приведени под тежките раници на гърбовете си, устремени към тъмната пряка в този час — би предизвикала основателно подозрение и почти сигурно полицаите щяха да ни спрат.

За таксиметровия шофьор обаче, който явно живееше на принципа „ни чул, ни видял“, очевидно не представлявахме интерес. Колата профуча, без да намалява скорост, а ние се шмугнахме в спасителната тъмнина на пряката.

Там отново се спрях и погледнах нагоре тъкмо когато ходещият по корниза завиваше зад ъгъла. Мъжът преспокойно прекрачи от северната към източната стена на сградата, наглед без да се притеснява, че може да направи погрешна стъпка — сякаш и по въздуха ходеше със същата увереност, както по земята.

След като направи тази пъргава маневра и мина от страната на тъмната алея, осъзнах, че той не е самоубиец, а е един от ясноликите. Светлината му не бе видима на фона на по-ярката улица, но откъм пряката, потънала в сенки, той вече сияеше, стъпил на корниза.

Бях виждал яснолики на необичайни места да правят смайващи неща, но до онзи момент не бях зървал някой от тях да върви по перваз. То се знае, тогава още бях сравнително отскоро в града.

Как да опиша яснолик на онези, които не могат да ги виждат? Светлината, за която говоря, не е ярка като трасиращ лъч, а меко сияние; тя няма конкретен източник, а струи равномерно от тях — от главата до петите. Веднъж ми хрумна фразата „вътрешна светлина“, но тя предполага, че са прозрачни, а те не са такива, масивни са като всички останали. Освен това и дрехите им изпускат мека светлина също като кожата и косата им — сякаш са избягали от научнофантастичен филм, в който са били жертва на радиация. Наричам ги яснолики, защото първите необясними създания, които видях като дете, бяха мъгливите и когато след време зърнах две от тези лъчисти същества на една окъпана от лунна светлина ливада, хрумна ми названието яснолики като противоположност на мъгливите.

Те не бяха призраци. Ако бяха нещо тъй просто като духове на покойници, баща ми тъкмо така би ги и нарекъл. Той също можеше да ги вижда, но малко се напрягаше, като станеше дума за тях, и по принцип гледаше да не насърчава подобни разговори. Ясноликите не се стремяха да плашат хората — те не подрънкваха с вериги, не пращаха студен полъх с присъствието си, нито разхвърляха мебели наоколо, какъвто е обичаят на полтъргайстите. Не бяха огорчени или гневни, каквито са описвани призраците. Понякога се усмихваха, понякога биваха сериозни, но неизменно излъчваха ведрост. Въпреки че бяха невидими почти за всички, вярвах, че са живи колкото мен самия, макар намеренията и целите им да ми бяха неизвестни.

В това време баща ми беше открил вход към канализацията на тъмната уличка и бе отместил настрани капака на отводнителната шахта с инструмент, който сам бе измайсторил. Извика ми, че рискувам живота и на двама ни с мотаенето си, и аз неохотно се отвърнах от спектакъла горе. Преди да се спусна по стълбата към страничния канал обаче, хвърлих един последен поглед към сияещия яснолик, който можеше безстрашно да ходи по високи первази, докато на мен ми се налагаше вечно да се промъквам със страх по тъмни и криволичещи задни улички.