Дийн Кунц
Невинност (18)

17.

Върху перваза на големия ъглов прозорец в кабинета на куратора лежеше сгънат вестник. Докато чаках момичето да открие онова, което търсеше в компютъра, взех всекидневника и на светлината, идваща от града, прегледах заглавията: епидемия в Китай, война в Близкия изток, революция в Южна Америка, корупция по високите етажи на властта в правителството на САЩ. Не ми трябваха подобни новини и оставих вестника.

След като свали каквото й трябваше, Гуинет прибра в джоба си флашката и изключи компютъра. Остана на стола на убиеца, очевидно потънала в тъй напрегнати мисли, че запазих мълчание, за да не я смутя.

От ъгловия прозорец се загледах към страничната улица, пресичаща булеварда, към който гледаше главният вход на библиотеката. Виждах я по протежение на няколко преки.

С включени светлини, но без сирена по булеварда мина полицейска кола и зави вляво по страничната улица. До мен не достигна нито шумът от двигателя, нито скърцането на гуми, сякаш прозорецът, пред който стоях, се намираше в някакъв беззвучен сън. Когато пристигнах в града преди осемнайсет години, той бе много по-ярко осветен. Но в тези дни на недостиг на електричество, а и поради високата му цена сградите вече не се осветяваха така щедро като преди. Когато колата навлезе в сенчестия каньон между високите сгради наоколо, сумракът на нощта създаде илюзията за подводен град, в който полицейската кола бе като мигащ батискаф, спускащ се през океанските дълбини към някаква енигма.

Макар илюзията да трая само миг, обезпокои ме до такава степен, че ме побиха тръпки от страх, а дланите ми толкова се овлажниха, че трябваше да ги избърша в джинсите си.

Аз не мога да предвиждам бъдещето. Нямам способността да разпознавам поличби, още по-малко да ги интерпретирам. Но тази картина на студен удавен град резонира толкова силно у мен, че не можех с лека ръка да премахна усещането като незначително, но пък и не исках да се задълбочавам излишно върху него.

Уверих себе си, че онова, което ме е смутило, всъщност е полицейската кола, обърнах гръб към прозореца и заговорих в тъмнината на момичето:

— По-добре да се махаме оттук. Ако си откраднала нещо…

— Нищо не съм откраднала. Само копирах доказателства.

— За какво?

— За деянията на този убиец и крадец.

— Идвала си и преди при този компютър?

— Няколко пъти, макар че той не го знае.

— Но той те гонеше…

— Дойдох в библиотеката час преди края на работното време и се скрих в тайното място зад картината. Заспала съм и се събудих след полунощ. Качвах се по южните стълби с фенерчето, когато над мен се отвори врата, заля ме светлина и там стоеше той, също толкова шокиран да ме види, колкото и аз него. Срещаме се за пръв път от пет години насам. Никога не работи толкова до късно. А и трябваше да е в командировка в Япония още два дни. Явно се е върнал по-рано.

— Пет години? Откакто си била на тринайсет.

— От нощта, когато се опита да ме изнасили. Най-ужасната нощ в живота ми, и то не само по тази причина.

Изчаках я да обясни по-подробно, но когато не го направи, обобщих:

— Той е на стълбите над теб, ти хукваш и го подлъгваш, че си излязла от библиотеката.

— Не беше така лесно. Той ме подгони по стълбите. Бърз е. На площадката хвана ръката ми, извъртя ме и ме запрати на пода. Отпусна се на едно коляно и замахна, канеше се да ме фрасне в лицето.

— Но ето те тук…

— Ето ме тук, защото имам електрошокова палка.

— И си го повалила с нея?

— Палката няма голям успех върху човек, побеснял от ярост и зареден с адреналин. Трябваше да му пусна още един-два заряда, когато се свлече, но исках единствено да се махна от него, така че побягнах.

— За да се съвземе толкова бързо, трябва наистина доста да те мрази.

— Разполагаше с пет години, та омразата му да се дестилира. Сега е в чист вид. Чиста и мощна.

Тя се надигна от стола — тъмен силует в още по-тъмна стая.

Отдалечих се от прозореца и попитах:

— Защо те мрази той?

— Дълга история. По-добре да се скрием, преди да са отворили. Той не е толкова умен, колкото би предположил за куратор от такъв мащаб. Но може и да съобрази, че съм била тук по-рано вечерта или че е възможно да не съм си тръгнала, и тогава току-виж скоро цъфнал тук.

При първото просветване на фенерчето изрисуваното лице на момичето изглеждаше едновременно красиво и призрачно, сякаш бе образ от комикс в стил манга.

Последвах я навън към фоайето, като се дивях на лекотата в общуването ни и се чудех дали то може да прерасне в приятелство. От друга страна, след като дори родната ми майка не беше способна да понесе външността ми, евентуалната близост между Гуинет и мен най-вероятно нямаше да продължи и миг, ако тя по случайност зърнеше лицето ми. А ми се искаше да имам приятел. Много би ми харесало.

На глас изрекох:

— Не е нужно да се крием в библиотеката цялата нощ.

— Телфорд включи алармата и ако я задействаме, ще е наясно, че съм била тук, след като си е тръгнал, а аз не искам той да разбере това.

— Знам изход, който не е свързан с алармената система.

И тъй ние, фантомите на библиотеката, слязохме в сутерена и докато вървяхме, накратко й обясних как се придвижвам из града, без никой да ме забележи.

На най-долното ниво на сградата, при капака на отводнителната шахта, който беше отворен, както го бях оставил, Гуинет попита:

— Никога ли не вървиш по улиците?

— Понякога, но не често. Само ако се налага. Не се плаши от отводнителните шахти. Представата за тях е по-страшна от действителността.

— Не ме е страх — увери ме тя.

— Не съм си и помислил — отвърнах й.

Тя първа се спусна по стълбата. Последвах я, като затворих капака и го затегнах с моя ключ.

Ограниченото пространство на спомагателния канал, изглежда, не я притесняваше, но все пак я успокоих, че той скоро ще ни отведе в много по-широк тунел. Със сгушени рамене и приведена глава я поведох по плавния наклон надолу с особено приповдигнато настроение, задето бях в състояние да й помогна. Хубаво бе чувството да си нужен на някого, колкото и скромна да бе услугата, която предлагах.

По-малката тръба се включи в главната на нивото на пътеката за екипите по поддръжка, на метър височина над големия канал. С фенерчето й показах пода отдолу и високата извивка на тавана.

За един миг стояхме там — два тъмни силуета, край които се процеждаше тънък светъл лъч — тъй безлики, че можеше да сме просто две сенки.

Гуинет пое дълбоко дъх и после отбеляза:

— Не мирише както очаквах.

— А ти какво очакваше?

— Лоши миризми. От всякакъв вид.

— Понякога ги има, но не често. Един силен дъжд отмива всички сажди и мръсотия тук и за известно време вонята е толкова, колкото и водата. Дори към края на някоя буря, когато градът е измит от дъжда, съвсем не би искала да се изкъпеш в оттеклите се води, но след това вече не мирише чак толкова. Когато е сухо като сега, обикновено се долавя само бегъл мирис на вар, или в по-старите тунели — на силикатите от глината, използвана за направа на тухлите. Ако не промиват достатъчно често утаителите или ако в някой от тях гние мърша, замирисва гадно, но това не е проблем. — В нетърпението да споделя познанията си за моя подземен свят за малко да ми излезе пяна на устата. Потиснах порива си да се покажа експерт по каналите и попитах:

— А сега какво?

— Трябва да си ида у дома.

— И къде е това?

— Тази вечер ще е май в горния източен район, където има изглед към реката. Сутрин е красиво, слънцето сякаш е разхвърляло златни монети по водата.

— Май…?

— Имам избор. Мога да се прибера на повече от едно място.

Тя ми съобщи адреса и след кратък размисъл казах:

— Ще ти покажа пътя.

Слязохме от сервизната пътека на пода на тунела, за да можем да вървим рамо до рамо, всеки въоръжен с фенерче. Мракът бе толкова плътен, че сякаш притискаше лъчите на фенерчетата и ги правеше още по-тесни.

Докато слизахме по слабия наклон, от време на време стрелвах Гуинет с очи, ала тя спазваше обещанието си и изобщо не поглеждаше към мен.

— А ти къде живееш, Адисън?

Посочих назад.

— Натам, по-надълбоко. В отдавна забравени помещения, където никой не може да ме намери. Почти като някой трол.

— Никакъв трол не си, не говори така. Никога. Живееш само нощем, така ли?

— Живея си от зори до зори, по цял ден, всеки ден, но ако изобщо излизам, то е само нощем.

Тя промълви:

— През деня градът е пълен не само с опасности. Има също и красота, и вълшебство, и тайнство.

— Нощта предлага почти същото. Виждал съм неща, които не разбирам, но въпреки това ме възхищават.