Дийн Кунц
Невинност (17)

16.

В онази нощ на самотния октомври, през първите седмици на деветата ми година, след като майка ми бе намерила смъртта си от собствената си ръка, а тялото й вероятно още не беше открито, пристигнах в градската индустриална зона, пълна с машини с неизвестно за мен предназначение. Шофьорът паркира камиона си в ограден терен и след като се ослушвах и оглеждах поне половин час, за да съм сигурен, че наоколо е безопасно, изхлузих се изпод платнището, спуснах се по веригата и за пръв път в живота си стъпих в града.

Мащабът на човешките творения навсякъде около мен, каквито до този момент бях виждал само в някои списания и книги, породи в душата ми такова страхопочитание, че бих вървял по улиците със сведена глава, смирен и с разтуптяно сърце, дори да не се налагаше да крия лицето си за самозащита. Не знаех къде ще ме отведе камионът и не се бях подготвил за шока от цивилизацията, който ме очакваше в този метрополис.

Промишлените сгради и халета бяха огромни и повечето изглеждаха стари и мръсни. Тъмни прозорци, някои със счупени стъкла и заковани вместо тях дъски, говореха, че тези постройки бяха изоставени. Повечето улични лампи бяха повредени, а онези, които работеха, хвърляха мътна светлина, защото глобусите им бяха мръсни. Из канавките бе струпан боклук, от решетка на тротоара се издигаше зловонна пара, но това не отнемаше от великолепието на картината.

Чувствах се едновременно уплашен и въодушевен — бях съвсем сам в свят, толкова чужд, колкото би бил и ако се намираше на другия край на Галактиката, и същевременно усещах възможностите, които това място ми даваше във връзка с оцеляването ми. От една страна, си мислех, че би било цяло чудо, ако преживея и един ден тук, но от друга, лелеех надеждата, че в безбройните сгради и пресечки все трябваше да има забравени кътчета и проходи, където бих могъл да се крия и придвижвам и дори да се опитам да се чувствам добре.

В този час през онази година малко от фабриките поддържаха нощна смяна и нощта бе тиха. С изключение на някой минаващ камион от време на време, се движех сам през този мрачен район. Безлюдните и слабо осветени улици ми даваха добро прикритие, макар да знаех, че в един момент все ще стигна до по-оживен и потенциално опасен квартал.

След известно време прекосих железен мост, предназначен и за превозни средства, и за пешеходци. По широката черна река далеч долу движещите се светлини на баржи и корабчета ми се виждаха напълно фантастични. Макар да знаех, че това са плавателни съдове, те ми изглеждаха по-скоро като светещи водни създания, плъзгащи се сънливо сякаш малко под повърхността, поели също като мен в неизвестното.

Пред очите ми се разкри ослепителна гледка — искряща фантасмагория, едновременно очароваща и ужасяваща, която можех да понеса само за кратко, примижавайки. Осветените кули на градския център се ширваха напред в редици от камък, стомана и стъкло, представляващи такава огромна маса, та човек имаше чувството, че земята под тях би трябвало да хлътне или целият свят да се наклони от тежестта им в нов ъгъл на въртене. Докато вървях над реката, можех да съсредоточа вниманието си върху нея и да избягвам ослепителната гледка пред себе си. Когато реката свърши и стигнах кея обаче, това вече не беше възможно. Изгърбеният мост ме поведе надолу, тогава вдигнах дръзко очи право напред и се заковах, стъписан от разкоша и изобилието пред себе си. Бях несретник с незначителни познания, дете, не притежавах почти никакви умения и стоях пред портите на град, който изглеждаше населен от могъщи вълшебни създания и за да бъдеш допуснат в него, се изискваха красота и дарби, а такива като мен въобще нямаха място тук.

За малко да се върна, за да заживея като плъх в някоя от изоставените фабрики от другата страна на реката. Ала нещо ме тласкаше напред. Нямам спомен как съм се озовал на пътеката, слизаща към брега, с парапета вляво и високата метър и двайсет бетонна стена вдясно, отделяща пешеходците от минаващите коли. Не си спомням и как съм завил на север при края на моста и съм изминал доста значително разстояние по кея към горното течение на реката.

Сякаш излязъл от транс, се озовах пред открит мол, павиран със специални тухли, подредени в рибена кост, осветен от лампи, с украсени с орнаменти железни стълбове, с пейки, разположени край дървета в масивни саксии. От двете страни на мола имаше магазини и ресторанти, всичките затворени в три и половина през нощта.

Някои от витрините на магазините бяха тъмни, а други бяха меко осветени, за да покажат примамливото си съдържание. Никога преди не бях виждал какъвто и да било търговски обект, само бях чел за тях и бях разглеждал снимки по списания. Цялата търговска зона, съвършено безлюдна, ми изглеждаше не по-малко вълшебна от панорамата на искрящия като отрупан със скъпоценни камъни град, гледан от моста, и аз обикалях от магазин към магазин, смаян и очарован от разнообразните стоки.

Витрината на антикварен магазин за играчки беше изкусно подредена и осветена, като върху някои предмети беше акцентирано, а други бяха в полусянка, с падащи върху тях само отразени лъчи. Кукли от различни периоди, механични касички, автомобилиста и камиончета от чугун, укулеле с Попай, красиво ръчно изработено дървено люлеещо се конче и други интересни предмети привлякоха погледа ми.

Марионетката в смокинга седеше в ъгъла с по-приглушено осветление. Лицето й бе съвършено бяло — с изключение на черните устни, на долната от които имаше алено като кръв мънисто, и на големите черни ромбове, окръжаващи очите. Главата й бе наведена напред, а устните — леко разтворени, сякаш се канеше да сподели тайна с голяма важност.

Отначало куклата ми се видя най-безинтересната от всичко изложено. Ала витрината бе дълга, а съдържанието й толкова възхитително, че се придвижих от ляво надясно, а после обратно до началото. Когато се върнах пред марионетката, тя седеше където си беше и преди, но сега светлината падаше върху нейното лице, а не върху дървеното конче отзад.

Съмнявах се, че греша. Преди това светлината бе фокусирана върху кончето. Очите в центъра на ромбовете, които в сянката бяха просто черни, сега на по-ярката светлина бяха изпъстрени с тънички алени нишки, излизащи радиално от зеницата към външния край на ирисите. Взираха се право напред и при цялата си странност бяха дълбоки и бистри и притежаваха нещо от тъгата на истински очи.

Колкото по-дълго стоях, срещнал този поглед, толкова по-силно безпокойство ме обземаше. Отново се придвижих от левия към десния край на голямата витрина, като си представях колко бих се забавлявал с изложените играчки. Бях стигнал някъде към средата, когато хвърлих поглед назад към марионетката, за да установя не само че още беше осветена, а и че очите й, преди малко вперени напред, сега бяха извърнати встрани и ме следяха.

Не видях към куклата да са прикачени някакви конци, така че не беше възможно да е управлявана от кукловод.

Вместо да продължа надясно, върнах се при марионетката. Очите гледаха в посоката, където бях миг по-рано.

Стори ми се, че мернах с периферното си зрение как лявата ръка на куклата мръдна. Сигурен бях, че преди беше с дланта надолу, а сега тя беше обърната нагоре. Наблюдавах я продължително, но марионетката остана неподвижна, бледа и без нокти, само с по две стави на пръстите вместо с три, сякаш бе ранен прототип на човек, отхвърлен заради неточни детайли.

Когато ги погледнах отново, черните очи с тънички червени нишки, вече ярки като неон, се бяха втренчили право в мен.

Отстъпих от витрината с усещането, че стоножки лазят по тила ми.

По онова време не познавах градовете, откритите молове или антикварните магазини за играчки, така че не можех да знам със сигурност дали изложените по витрините предмети не бяха механизирани, или пък не беше измислен някакъв трик, та да се заинтригуват зяпачите. Ала тъй като от всичко на витрината единствено марионетката се раздвижи и поради това, че видът й ме смути още преди да покаже признаци на живот, реших, че става дума за нещо по-сериозно от способ за привличане на купувачи и че по-нататъшното разглеждане на играчката ще е опасно.

Докато се отдалечавах, ми се счу потропване отвътре по стъклото на витрината, но си наложих да мисля, че или не е оттам, или просто съм си въобразил звука.

Хладната нощ ставаше все по-студена. Мръсножълтата луна се носеше ниско и бавно потъваше в небето. Откъм реката корабна сирена изсвири три пъти тъй меланхолично, сякаш звучеше в памет на изгубилите живота си в тези води.

Заоглеждах се за място, където да се скрия, преди да се е зазорило. Вместо това миг по-късно попаднах на двама мъже, които явно много искаха да подпалят живо човешко същество и тъй като останаха без първоначалната си жертва, се задоволиха с мен като приемлив заместител.