Дийн Кунц
Невинност (16)

15.

Дори в почти пълния мрак офисът изглеждаше великолепен. Напомняше ми на фотография на Едуард Стайхен^[1]: кадифени сенки, тъмнеещи в дълбока меланхолия, тук-там очертание, загатнато от отразена светлина върху полирано дърво, загадъчното проблясване на стъкло „Тифани“ по абажура на незапалена лампа — стая по-скоро намекната, отколкото показана, ала позната, все едно е залята от слънчеви лъчи, а не само целуната от призрачната светлина на града зад прозорците.

Уханието от одеколона на куратора се долавяше ясно дори при отсъствието му.

Осветено от екрана на компютъра, лицето на Гуинет придоби азиатски нюанси — най-вече поради бледата й кожа и драматичния черен грим, който ми напомняше маска на актьор от театър Кабуки^[2].

Тя не изглеждаше като богато момиче. Разбира се, до този момент не бях познавал богати момичета и нямах опит, върху който да си правя заключения. Просто предполагах, че е така.

— Баща ти има милиони?

— Имаше. Баща ми е мъртъв.

— За него ли говореше, че единствен би могъл да ти помогне?

— Да. — Тя се движеше из директорията на екрана. — Баща ми ме разбираше. И ме закриляше. Но аз не можах да го опазя.

— Как почина?

— Аутопсията буквално гласеше: „Случайна смърт, причинена от замърсен мед“.

— Пчелен мед?

— Дядо ми, бащата на татко, имал пчелин със стотици кошери. Давал ги под наем на фермери, после произвеждал и бутилирал меда.

— Оттам ли е семейното богатство?

Чух тих и кратък смях. Макар и предизвикан от невежеството ми, звукът бе по-опияняващ от всяка музика, която бях чувал до този момент. Помислих си, че единственото, което бих искал, е да седя с Гуинет, докато чете някоя комедия, и да я слушам как се смее.

— Баща ми се оженил късно и никога не съм виждала дядо си. Но в моето семейство пчеларството е било страст, не машина за пари.

— Не разбирам много от пари — вметнах. — Не са ми особено нужни.

От вътрешния джоб на коженото си яке тя извади флаш памет, пъхна я в компютъра и започна да сваля на нея документи.

— Баща ми е забогатял от търговия с недвижими имоти, но е израснал с пчеларството и обичаше качествения мед. Имаше ферма извън града и държеше много кошери. Разменяше мед с пчелари от други части на страната, защото медът има различен вкус в зависимост от това от какви растения пчелите са събирали нектар. Татко обожаваше всички видове мед — от портокалов цвят от Флорида и Тексас, от авокадо от Калифорния, боровинков от Мичиган, от елда, акациев, билков… Приготвяше мед с различни аромати за себе си и за приятели. Беше негово хоби.

— Как може медът случайно да убие някого?

— Баща ми беше жертва на убийство.

— Ти каза…

— В доклада от аутопсията пишеше „случайна смърт“. Аз твърдя, че е убийство. Медът, с който баща ми обилно си намазал кифличките, съдържал сърдечни гликозиди — олдедрин и нериозид. Това означава, че пчелите са събирали нектар от олеандрови храсти — най-отровните растения на земята. Предвид дозата, която е поел, няколко минути след като е изял кифличките, го е избила пот, започнал е да повръща, след което е припаднал и е получил дихателна парализа.

Тя замълча, защото откри друг документ, който искаше да свали на флаш паметта. В полумрака аз се обадих:

— Това наистина звучи като нещастен случай. Поне за мен.

— Баща ми беше опитен пчелар. Такива бяха и хората, с които обменяше мед. Няма как да се е случило. Не и при техните познания. Смъртоносният мед беше само в един от бурканите в килера му. Единствено той съдържаше отровата. Бил си е чудесен мед преди това, а някой е добавил олеандров нектар.

— Кой би сторил това?

— Човешки отпадък на име Дж. Райън Телфорд.

— Откъде знаеш?

— Той ми каза.

В копринения мрак кабинетът на убиеца продължаваше да изглежда елегантен, да излъчва онази неповторима атмосфера, предлагаща наслада за сетивата. Ала сред чувствените форми на лакираните мебели от екзотични видове дърво се усети злокобен полъх.

Марионетката в смокинг, която бях видял преди повече от осемнайсет години на витрината на магазина, отново изникна в спомените ми. Споходи ме извънредно странно и тревожно усещане: че ако сега светнех лампите, щях да открия, че куклата с люлеещи се крайници седи на канапето и ме наблюдава, както аз наблюдавах Гуинет, седнала пред компютъра на убиеца.