Дийн Кунц
Невинност (15)

14.

Вървях след Гуинет, следвайки лъча от фенерчето й, по коридорите в по-малко посещаваната част на библиотеката. Попитах я:

— Откъде си? Имам предвид, преди да дойдеш в града.

— Родена съм тук.

Тя назова година и ден в началото на октомври и аз се спрях изненадан.

— Ти си на осемнайсет!

— Както ти казах вече.

— Да, но изглеждаш толкова по-млада, че не мислех…

Тя прикри с шепа фенерчето, за да пропуска съвсем мъничко светлина през пръстите й, колкото да не сме съвсем на тъмно, но и да не рискува да освети лицето ми, когато се обърна към мен.

— Не мислеше… какво?

— Аз съм на двайсет и шест, а ти си на осемнайсет. И двамата сме в този град от осемнайсет години.

— Кое му е забележителното на това?

Обясних й:

— Родена си на датата, когато пристигнах тук, промъкнал се в осемнайсетколесен камион, в първия час на този ден.

— И според теб е нещо повече от съвпадение?

— Убеден съм, че е така — потвърдих.

— Какво е тогава?

— Не знам. Но е нещо.

— Не ми казвай, че е съдба. Няма да има нищо такова между нас.

— Съдба не означава романтична връзка — посочих, сякаш се оправдавах.

— Просто не си го помисляй.

— Не си правя илюзии за любов. „Красавицата и Звяра“ е хубава приказка, но приказките са за книгите.

— Нито ти си звяр, нито аз — красавица.

— Собствената ми майка смяташе, че „звяр“ е слабо казано за мен. А колкото до теб… красотата е в очите на съзерцаващия.

След известно мълчание тя каза:

— Ако човек е звяр, той е звяр в сърцето си, а не такова сърце бие у теб.

Думите й ме трогнаха и ме оставиха безмълвен.

— Хайде, Адисън Гудхарт. Да идем да си заврем носовете тук-там.

Името на Дж. Райън Телфорд, куратор на колекциите на редки книги и предмети на изкуството на библиотеката, беше на табелка до вратата на офиса му.

Сподирящи тесния лъч от фенерчето на Гуинет, прекосихме рецепцията, където беше бюрото на секретарката на Телфорд. Вътрешният офис с лична баня в съседство беше просторен, елегантно обзаведен с антики в стил ар деко. Момичето се оказа добре осведомено за мебелировката и ми обърна внимание върху бюрото от индонезийски абанос на Пиер-Пол Монтаняк^[1], бюфета от бразилско палисандрово дърво с плот от италиански мрамор порторо на Морис Ринк^[2], изящното канапе от лимоново дърво с кресла към него на Пату^[3], лампи на Тифани^[4] и Гале^[5], скулптури от слонова кост и бронз на Чипарус^[6] — безспорно най-големия скулптор на периода. През цялото време тя старателно държеше светлината надалеч от мен, така че дори отблясъкът й не показваше нищичко от лицето ми.

Аз пък в знак на уважение към желанието на Гуинет внимавах да поддържам достатъчно разстояние помежду ни, та да не би случайно да я докосна или да се блъсна в нея.

Докато тя не ми го каза, нямах представа, че големият музей на изкуството от другата страна на булеварда е филиал на библиотеката, построен десетилетия по-късно. И двете институции бяха сред водещите в страната с богатството, което съдържаха.

Тя каза:

— Огромните и безценни колекции в тях са поверени на Дж. Райън Телфорд, този изпечен крадец.

— Каза, че е изнасилвач.

— Неосъществен изнасилвач на деца и успял крадец — уточни тя. — Бях на тринайсет, когато ме приклещи първия път.

Не исках да се замислям над това какво би могъл да й причини, затова попитах:

— От кого краде?

— От библиотеката и музея вероятно.

— Вероятно?

— Колекциите им са огромни. Като нищо би могъл да подправя инвентарните списъци за онова, което е на склад, да се сговаря с одитора и да продава наличните уникати чрез безскрупулни посредници.

— „Вероятно“… „би могъл“… Не приличаш на някой, който клевети без основание.

Тя седна на стола зад бюрото от индонезийски абанос, завъртя се на сто и осемдесет градуса към компютъра, поставен на страничната масичка, и заяви:

— Знам, че е крадец. Открадна от баща ми. Предвид поста му, тук не би устоял на изкушението.

— Какво открадна от баща ти?

— Милиони — отвърна тя и включи компютъра, а думата отекна сред повърхностите ар деко като никоя друга дума преди нея.