Дийн Кунц
Невинност (14)

13.

На осемгодишна възраст, без никаква идея за това къде отивам, пристигнах в града една неделна вечер върху осемнайсетколесен камион с ремарке, превозващ тежки индустриални машини, прикрепени с вериги и завити с платнища. Под платнищата имаше празнини, където момче с моите размери можеше да се скрие. Бях се качил на ремаркето малко преди здрачаване, докато шофьорът вечеряше в крайпътната кафетерия до паркинга за камиони.

Два дни по-рано бях останал без нищо за ядене. Майка ми ме беше изпратила с раница, пълна с храна, която допълвах с ябълки от неохранявани градини. Макар до този момент основно да се бях гледал сам и повече да бях раснал из гората, отколкото в малката ни къща, нямах познания кои неща стават за ядене в дивата природа.

След цял ден глад в неделя рано сутринта поех през рехава борова гора с торфена почва. Местността бе твърде равнинна, а храсти растяха нарядко, затова не се чувствах защитен. През повечето време нямах къде да се скрия, освен зад дървета, чиито корони бяха високо горе, а и стволовете им не бяха особено дебели. Имах усещането, че съм в сън и се намирам в голям манастирски двор с безразборно издигнати в него колони. Между разпръснатите дървета не се виждаше надалеч по права линия. Хоризонталното ми движение сред тази вертикална архитектура обаче не можеше да остане незабелязано, ако някой минеше наблизо.

Гласовете, извисили се в песен, би трябвало да ме подгонят надалеч, но вместо това се усетих привлечен от тях. Изтичах приведен, а когато наближих последните борове, запълзях към края на гората. На стотина метра вляво от мен върху настлано с чакъл пространство бяха паркирани коли и пикапи. Вдясно на половината от това разстояние бавно течеше река, подобна на разтопено сребро на ранната утринна светлина.

На брега около четирийсет души пееха химн, а свещеникът в реката кръщаваше около трийсет и пет годишна жена с пълно потапяне във водата. От едната страна на хора стояха мъж и две деца, които явно чакаха своя ред за спасение на душите им.

Право срещу мен отвъд неголямо затревено пространство стърчеше скромна дървена църква, боядисана в бяло с бледосин кант. Близо до нея под сянката на голям дъб с широко разперени клони бяха разположени маси за пикник с достатъчно храна, че да осигури закуска, обяд и вечеря за цял ден, посветен на църковни и семейни развлечения.

Членовете на паството бяха с гръб към мен, заети с песнопенията си и насочили вниманието си към радостното събитие в реката. Дори свещеникът да погледнеше към мен, енориашите му щяха да му попречат да ме види. Знаех, че не разполагам с много време, но реших, че ще ми е достатъчно.

Свалих раницата си, отворих циповете на основните й отделения и хукнах от гората към масите за пикник. На тревата до тях имаше топки за бейзбол, бати, ръкавици, още неопъната мрежа за бадминтон, ракети и перца. Никога не бях играл такива игри, нито бях чувал за тях и тези предмети не означаваха нищо за мен; чак години по-късно щях да съм в състояние да ги идентифицирам по памет.

В една чиния бяха подредени дебели резени шунка. Увих няколко във фолиото, с което беше покрита, и ги тикнах в раницата. Имаше картофена салата и салата с макарони, пайове и торти, но никое от тези ястия не беше удобно за опаковане. Открих обаче панерчета с домашно изпечени кифлички и бисквити, завити с кърпи, портокали, банани, твърдо сварени яйца, червени от мариноването им в сок от цвекло, както и всевъзможни курабийки.

От джоба на джинсите си извадих част от парите, които майка ми ми беше дала, отделих няколко банкноти и ги оставих на масата. Сега като си помисля, намирам, че платих прекалено скъпо за онова, което взех. Ала на момента, треперещ от глад, имах чувството, че никоя цена не е прекалено висока, за да удовлетворя къркорещия си стомах.

Изпотени кутийки с безалкохолно и студен чай бяха поставени в кофи с лед. След като намъкнах раницата на раменете си, грабнах една кока-кола.

Точно тогава някой зад мен каза:

— Дете, сега е време за Бог, още е рано за закуска.

Стреснат, вдигнах поглед и видях от страничната врата на църквата да излиза мъж с поднос, отрупан с печени на грил пилешки бутчета.

Под рядката коса и високото чело лицето му имаше добродушно изражение — докато не видя моето лице, не напълно скрито под качулката на якето ми. Зад очилата с телени рамки очите му се разшириха, сякаш тъмата на Армагедон внезапно бе паднала над света и той стоеше изправен пред самия дявол, без съмнение дошъл да подхване финалната битка. Подносът с пилешките бутчета падна от ръцете му, всичката кръв в един миг се отцеди от лицето му и той със залитане отстъпи две крачки назад на внезапно омекналите си крака. Вече успял да огледа цялото ми лице, той се фокусира върху очите ми и от устата му се изтръгна задавен стон.

— Съжалявам — промълвих. — Много, много съжалявам.

Извинението ми не означаваше нищо за него, нито пък парите върху масата, които му посочих. Той грабна една бата за бейзбол от тревата, втурна се напред и замахна с такава сила към главата ми, че ако в момента се водеше игра, би запратил топката далеч извън стадиона.

Отклоних се вляво, той замахна, приклекнах и се стрелнах вдясно, той пак замахна и беше толкова бърз, че за малко да ме фрасне. Ала тогава изведнъж сякаш го обзе отвращение от собствената му свирепа атака срещу такова малко създание и той пусна батата. Отстъпи от мен с лице, изкривено от угризения и терзания, очите му се напълниха със сълзи и той затисна с длан устата си, от която се откъснаха скръбни хлипания.

А на реката запяха още по-силно. Никой не бе забелязал случващото се край масите за пикник.

— Ще си вървя — отроних. — Съжалявам, отивам си.

Когато хукнах, ми се стори, че въпреки сълзите и риданията си той се наведе отново да грабне бейзболната бата. Изтичах към гърба на църквата през окосената трева, а после през дива ливада надалеч от реката, с надеждата да открия още някоя борова горичка, обрасла с повече храсти и с по-подходяща топография за беглец.

Въобще не погледнах през рамо. Не знам дали църковният служител изобщо ме беше подгонил. Чак половин час по-късно, след като равният терен бе преминал в стръмен наклон, а белите ми дробове горяха и започнах да грохвам, спрях на гористо хълмче, за да погледна назад през дърветата. Не видях никакви преследвачи по петите си.

Движен от страха, който временно бе заглушил глада ми, вървях още два часа, докато открих място, което беше достатъчно отдалечено, за да е безопасно. Седнах върху едни закътани скали, между които растеше папрат, за да хапна малко от храната, с която се бях сдобил при църквата. За маса ми служеше широк и плосък камък, а за музикален съпровод — птичите песни високо в околните борове.

Докато ядях, си припомнях с почуда бурята от емоции, която бях предизвикал у църковния служител с доброто лице. Бях очаквал да събудя ужас и отвращение. Ала реакцията му беше далеч по-различна от онази на наръгания с нож мъж, който на свой ред се опита да ме прободе, по-нюансирана от убийствената омраза на акушерките, както ми я бе описала майка ми. При цялата краткост на сцената отношението на църковния служител към мен бе едва ли не толкова сложно, колкото дългогодишната ми връзка с майка ми.

Двамата с нея никога не бяхме обсъждали какво представлявам. Ясно бе, че съм ужасия, от която дори тя, която ме бе носила в утробата си, бе принудена често да отвръща поглед. Тялото ми, ръцете ми, лицето ми, очите ми, въздействието ми върху всички, които ме виждаха… Всеки опит да се говори за тези неща, да бъдат анализирани и да се разсъждава върху природата ми само изостряха отвращението й от мен, погнусяваха я дотам, че потиснатостта й прерастваше в отчаяние.

Малка птичка със сини гърди се осмели да кацне на ръба на камъка, който ми служеше за маса. Побутнах към нея трохички от бисквитите и тя дръзна да приближи, за да се включи в пиршеството. Очевидно не се страхуваше от мен, не очакваше да я грабна в юмрук и да изцедя живота от нея, усещаше, че край мен ще е в безопасност, и наистина беше.

Тогава си помислих, че може би трябва да прекарам живота си вдън гората, където ще бъда приеман от нейните обитатели. Щях да доближавам човешките селища само нощем, за да се снабдявам с храна, и то само докато се научех да се засищам от щедростта на дивата природа.

Ала дори тогава — толкова малък и без въобще да съм наясно какво представлявам — исках нещо повече от спокойствие и оцеляване. Чувствах, че съществуването ми има цел, която може да се осъществи единствено сред самите хора, тъй силно отблъсквани от мен. Усещах, че трябва да последвам своята съдба — макар и да не знаех каква е тя — в града, където отидох да живея скоро след това.

По-късно същата онази неделя, в удължаващите се лилави сенки на здрача, на километри от каменната маса, където бях обядвал, попаднах на паркинга за камиони и съзрях осемнайсетколесника, каращ покритите с платнища машини.

В тъмните утринни часове на понеделника за пръв път видях смущаващата марионетка на осветената витрина на антикварния магазин за играчки — опряла гръб в ръчно изработено дървено люлеещо се конче с чудноват дизайн. Смокингът й бе смачкан, краката — прегънати под странен ъгъл, ръцете — безжизнено отпуснати, а черните й очи с червени ивици в тях сякаш ме следяха, докато минавах по тротоара.