Дийн Кунц
Невинност (13)

12.

Стоях в сянката край Дикенс, а тя — под светлината на лампата, и видях, че ноктите й са боядисани в черно, а на опакото на дланите й са татуирани сини гущери с раздвоени червени езици.

— Това, дето казах, че ще умреш от жестока смърт, не беше заплаха — поясни тя. — Просто такава е истината. Не ти трябва да се въртиш около мен.

— Кой беше другият, който е могъл да ти помогне? — попитах.

— Няма значение. Това беше на друго място и по друго време. Не мога да върна нищо с приказки. Миналото е мъртво.

— Ако беше мъртво, нямаше да мирише тъй сладостно.

— На мен не ми е сладостно — отсече тя.

— А аз мисля, че да. Когато каза „на друго място и по друго време“, думите те смекчиха.

— Въобразявай си каквото искаш. Никаква мекота няма у мен. Аз съм само кокал, черупка и бодли.

Усмихнах се, но, естествено, тя не можеше да види лицето ми. Понякога тъкмо усмивката ми ужасяваше хората най-силно.

— Как ти е името?

— Не ти трябва да знаеш.

— Не че ми трябва, просто бих искал да го знам.

Тъничките като нишки червени ивици в много черните й очи станаха по-ярки.

— А твоето име как беше, изгубено момче?

— Адисън, както казах.

— Адисън кой?

— Фамилията на майка ми беше Гудхарт.

— И имаше ли добро сърце?

— Беше крадла и може би дори нещо по-лошо. Искаше й се да е по-добра, а не умееше. Но аз я обичах.

— А как е името на баща ти?

— Тя никога не ми каза.

— Моята майка е умряла при раждане — съобщи тя и аз си помислих, че моята умря вследствие на раждане осем години след събитието, но не казах нищо.

Момичето вдигна поглед към рококо тавана, където полилеите висяха тъмни, взря се в пищните гипсови орнаменти по дълбоките му касети и в изрисуваното във всяка от тях небе със златисти облаци.

Когато отново погледна към мен, попита:

— Какво правиш в библиотеката след полунощ?

— Дойдох да чета. И просто да се порадвам на величието й.

Известно време тя ме изучаваше внимателно, макар от мен да се виждаше само силует. После каза:

— Гуинет.

— Как е фамилията ти, Гуинет?

— Не използвам такава.

— Но я имаш.

Докато чаках отговора й, реших, че готиката в нейния случай е повече от мода, дори може би въобще не беше мода, а броня.

Когато най-накрая заговори, тя не ми каза фамилията си, а подхвърли:

— Видял си ме да бягам от него, но аз теб изобщо не те видях.

— Извънредно дискретен съм.

Тя погледна към романите на Дикенс по рафтовете от дясната й страна. Плъзна пръсти по кожените подвързии със заглавията им, проблясващи на електрическата светлина.

— Тези ценни ли са?

— Не особено. Публикувани са през 1970 година.

— Чудесно изглеждат.

— Кожата е ръчно изработена. Буквите са с позлата.

— Хората правят такива красиви неща…

— Някои хора.

Когато тя отново насочи вниманието си към мен, попита:

— Как се сети да ме откриеш там, при децата на Лебоу?

— Видях те да излизаш от читалнята, докато той те търсеше на улицата. Хрумна ми, че си изучавала плановете в архива в сутерена. Същото направих и аз.

— Защо си ги изучавал? — поинтересува се тя.

— Предполагах, че и скелетът на конструкцията ще е също тъй красив като завършената сграда. И така се оказа. А ти защо си ги изучавала?

Тя се поколеба дали да ми отговори.

— Обичам да опознавам места. Из целия град. По-добре, отколкото някой друг ги познава. Хората са изгубили историята си, причините и същината на нещата. Знаят толкова малко за местата, където живеят.

— Не си тук всяка нощ. Иначе бих те видял досега.

— Въобще не живея тук. Идвам понякога.

— А къде живееш?

— Тук и там. Навсякъде. Обичам да обикалям.

Не беше лесно да я видя зад дръзкия й грим, но реших, че под него трябва да е прелестна.

— Кой е онзи, който те гонеше?

— Райън Телфорд. Той е кураторът на редките колекции от книги и предмети на изкуството в библиотеката.

— Да не те е помислил за крадец или вандал?

— Не. Просто беше изненадан да ме види.

— И за мен не знаят, че идвам тук.

— Имам предвид, че беше изненадан да види точно мен. Познава ме от… друго място и време.

— Откъде, откога? — попитах.

— Не е важно. Тогава искаше да ме изнасили и за малко да успее. Искаше да ме изнасили и тази вечер. Макар че използва по-груба дума за това.

Налегна ме тъга.

— Не знам какво да кажа.

— Че кой ли знае?

— На колко години си? — попитах.

— Има ли значение?

— Май че не.

— На осемнайсет — отвърна тя.

— Мислех те за не по-голяма от шестнайсет, дори и от тринайсет сега, когато те видях отблизо.

— Имам момчешка фигура.

— А, не…

— А, да — настоя тя. — Момчешка е по начина, по който много от младите момичета напомнят на момчета. Защо криеш лицето си?

Бях изненадан, че чак сега ми задава този въпрос.

— Не искам да те подплаша.

— Не държа на външността.

— Не става дума само за външността.

— А за какво тогава?

— Когато ме видят, хората са отвратени, шокирани. Намразват ме веднага, или поне така си мислят, и после… ами, става лошо.

— Да не си изгорен или нещо такова?

— Де да беше само това — отвърнах. — Веднъж двама се опитаха да ме подпалят, но вече бях… вече бях какъвто съм.

— Тук не е студено. Така че и ръкавиците ли носиш по същата причина?

— Да.

Тя сви рамене.

— На мен ми приличат на ръце.

— Такива са, но… подсказват за останалото от мен.

— С тази качулка приличаш на самата смърт.

— Приличам, но не съм.

— Ако не искаш да те виждам, няма да се опитвам — увери ме тя. — Можеш да разчиташ на мен.

— И аз си мисля, че мога.

— Можеш. Но аз също си имам правило.

— Какво правило?

— Не бива да ме докосваш. Дори и съвсем бегло. И най-вече никакъв допир кожа до кожа. Никога. Дори не и с ръкавица до якето ми. Никой не може да ме пипа. Няма да го позволя.

— Добре.

— Много бързо се съгласи…

— Не те лъжа. Ако те докосна, ти ще смъкнеш качулката от главата ми. Или пък ако ти направиш първия ход и дръпнеш качулката ми, тогава аз ще те докосна. Държим се заложници един друг с нашите ексцентричности. — Отново се усмихнах с невидима усмивка. — Създадени сме един за друг.