Дийн Кунц
Невинност (11)

10.

Зад вратата, през която беше изчезнало момичето, се простираше широк коридор със сводест таван, който обслужваше четири помещения със специализирани колекции. Една от тях, оценявана на милиони, се състоеше от седем хиляди тома първи издания на сериозна детективска литература. Тя бе дарена на библиотеката от прочут писател, жител на града.

Когато прекрачих прага, угасих фенерчето си. Стоях в тъмната зала и се ослушвах.

Във всяка голяма сграда, проектирана едновременно хем да е функционална, хем да радва окото, съществуват „мъртви“ пространства, изключени от водопроводната и електрическата мрежа, обикновено големи колкото дрешник. Ако биха били включени в помещението, с което съседстват, те биха нарушили идеалната му форма. В интерес на съвършената хармония такива кътчета са затваряни зад специални стени. Ако се случи архитектът, който проектира сградата, да е с романтична жилка и афинитет към загадъчното, той обикновено прави подобни ниши достъпни чрез скрита в ламперията на стената врата или пък по някакъв друг тайнствен начин. В повечето случаи такива празни пространства са използвани за склад, но по-находчивите и изобретателни архитекти им намират и друго приложение.

В случай че бързоногото момиче бе намерило убежище тук, сред страниците, пълни с агенти на ФБР, полицаи, разследващи убийства, частни детективи и аматьори, разплитащи всевъзможни мистерии, то тя беше тиха като труповете, които също изобилстваха по тези страници.

Оригиналните планове на централната библиотека, датиращи от над един век, се пазеха в архива в сутерена. Поради огромната си любов към красивата сграда и към книгите й при многобройните си визити бях изучил тези планове и бях открил две такива празни пространства.

Едното бе замаскирано зад тайна врата в стена с панели в отдалечено място в сградата. Беше широко три метра и трийсет сантиметра, метър и двайсет в дълбочина, и бе облицовано с красива дървена ламперия, украсена с орнаменти от ковано желязо. Самият архитект Джон Лебоу — от фирмата „Лебоу и Вон“ — бе проектирал двете тайни помещения и лично бе изпълнил довършителните работи в тях, макар и да не бе воден от чувство за хумор или пък от афинитет към тайнственото, а от съвсем други подбуди.

На задната стена на първото тайно помещение фокусът беше портрет на прелестна жена с кестенява коса и зелени очи. В ръцете си тя държеше книга и седеше край маса с висока купчина от други книги. В долния край на рамката имаше месингова табелка на която беше написано „Мери Маргарет Лебоу, обична съпруга“. Като дата на смъртта й бе посочен петнайсети юни 1904-та, повече от година преди завършването на библиотеката.

Втората тайна стая, три метра широка и два и четирийсет в дълбочина, беше тук, в секцията с детективска литература, скрита зад стена с рафтове, от двете страни на картина с размери два и седемдесет на метър и петдесет, изобразяваща главния вход на библиотеката, както е бил украсен за първата й Коледа през хиляда деветстотин и пета година. Картината изглеждаше фиксирана на мястото си. Ала в пищно украсената рамка бяха скрити малки стоманени лостове, които, ако бъдеха дръпнати последователно в правилната поредност, освобождаваха резе и картината се завърташе на скрити панти.

Във второто тайно помещение, и то облицовано с красива дървена ламперия, също имаше картина — две деца, всяко с книга в ръце. Според табелката върху рамката това бяха Катрин Ан Лебоу и Джеймс Алън Лебоу — починали в същия ден като майка си.

В свое проучване бях установил, че Мери Маргарет Лебоу е била библиотекарка, когато се запознала и впоследствие се омъжила за архитекта на бъдещата библиотека. Родили им се две деца. През 1904 година мъжът й останал да надзирава строежа на библиотеката, а тя и децата заминали при роднини в Ню Йорк. На петнайсети септември 1904 година заедно с още хиляда и триста пътници те предприели еднодневна развлекателна обиколка с парахода „Дженеръл Слоукъм“ от Долен Източен Манхатън по Ийст Ривър до Лонг Айланд. Още в началото на пътуването на борда лумнал пожар. Стотици ужасени пасажери скочили във водата. Малцина от тях можели да плуват. Онези, които не намерили смъртта си в пламъците, загинали от удавяне. Жертвите били повече от хиляда. Петнайсети септември 1904 година била датата на най-голямата трагедия в историята на Ню Йорк до единайсети септември 2001 година.

Повечето от загиналите през онзи ден принадлежали към евангелистката лютеранска църква „Сейнт Марк“ на Източна шеста улица номер 623, посещавана и от роднините на Мери Маргарет. В скръбта си Джон Лебоу не беше заклеймил Бог като безмерно жесток и не се бе отвърнал от него завинаги, както бяха сторили някои от близките на жертвите. Във всяко от двете тайни помещения маслените портрети бяха оградени от позлатени кръстове, вградени в дървената ламперия. Тези старателно изработени храмове за съпругата му, библиотекарката, и за децата им бяха и свидетелство за неугасващата надежда на архитекта.

Включих фенерчето, насочих го към голямата картина, която служеше и като врата, и заговорих достатъчно силно, за да бъда чут от момичето, ако седеше в мъничкия рай отзад:

— Казвам се Адисън, макар че никой друг на света не го знае… освен теб сега. Ако си там, при изгубените деца на Джон Лебоу, искам да знаеш, че в различен смисъл аз също бях изгубено дете и все още се чувствам изгубен, макар вече да не съм дете.

Не последва отговор.

— Не възнамерявам да ти причиня зло. Ако имах намерение да ти навредя, щях да натисна трите скрити лоста и да те измъкна оттам на мига. Само искам да ти помогна, ако мога. Може би си мислиш, че не се нуждаеш от помощ. Понякога аз също мисля така. Но не си права. Всички се нуждаем от помощ.

На картината вечнозелени вейки бяха обвити около колоните, ограждащи входа на библиотеката, а на всяка от четирите високи бронзови врати бяха окачени венци с огромни червени панделки. Върху покритата като с бяло одеяло улица валеше сняг и светът изглеждаше по-съвършен, отколкото вероятно е бил от 1905 година насам.

— Ако не желаеш да говориш с мен, никога повече няма да те безпокоя. Твърде много обичам библиотеката, за да се откажа от нея, така че понякога ще я посещавам нощем, но няма да те търся. Помисли си. Ако ти се говори с мен, през следващия половин час ще съм в главната читалня — там, където успя да се изплъзнеш от своя преследвач. Ще бъда при секцията с Чарлс Дикенс.

Вече знаех, че е дръзка и бърза, че не е мишчица по душа. Ала дори мишка, свряна в дупката си, подушила котка и подушена от нея през тънката ламперия от черешово дърво, не би могла да е по-тиха от това момиче.