Дийн Кунц
Невинност (10)

9.

Бях осемгодишно момче, твърде различно от своите връстници, и трябваше да потърся своето място в света.

През петте дни след прокуждането ми от малката къща в планината се придвижвах из страната, като се стремях това да става два часа преди зазоряване и през последния час преди падането на нощта. Тогава бе най-малко вероятно да срещна хора, разхождащи се в горите и по поляните или излезли да половуват извън сезона. През нощта спях, а през по-голямата част от деня оставах скрит, но нащрек.

Тъй като скоро бях напуснал познатата ми гора и бях навлязъл в друга, в която не бях стъпвал преди, се стараех да се държа колкото се може по-близо до шосето, без да излизам твърде много на открито. В тази част на гората дърветата бяха твърде многобройни — имаше такива, на които знаех имената, и други, непознати за мен. Гледах да се движа така, че да имам поглед към пътя, но дърветата да ме скриват от пътуващите по него.

Тази сутрин тръгнах, преди слънцето да се е показало на хоризонта, но перестите облаци на изток вече розовееха с онзи нюанс, типичен за фламингото, каквото бях виждал веднъж в илюстрована природонаучна книга.

Освен уискито, лекарствата и белия прашец, който смъркаше, едва ли не единственото, което майка ми обичаше, бе природата. Трябва да имаше поне сто илюстровани атласа за птици и животни. Казваше, че хората не заслужават да си хвърлиш и плюнката върху тях. Твърдеше, че родният ми баща бил негоден боклук като всички останали и вече нямало да легне с друг мъж, нито пък с жена, защото до един се оказвали извратени егоисти, щом човек ги опознаел. Ала животните ги обичаше. Въпреки това не държеше нито куче, нито котка в къщата, защото, както обясняваше, не искала да притежава живо същество, нито да бъде притежавана от него.

Фламинговорозовото стана по-тъмно, почти оранжево, и аз знаех, че ярките цветове скоро ще избледнеят, както ставаше винаги, и облаците, тъй дръзко обагрени сега, скоро щяха да станат безцветни като пепел, а небето зад тях — изцяло синьо. Докато оранжевото още беше там, преди слънцето да се покаже и да забие остри като стъкло лъчи в гората, утринните сенки между дърветата бяха толкова плътни, че почти можех да почувствам как се плъзгат върху мен, хладни като коприна.

В наситено оранжевата светлина на зората колата приближи по пустия път, който минаваше на два-три метра над гората. Между скривалището ми и асфалта имаше лек склон, обрасъл с трева. Убеден, че няма как да ме видят между дърветата и копринените им сенки, не легнах на земята, нито приклекнах дори когато колата спря и мъжете слязоха от нея. Някак знаех, че делата, в които са съсредоточени, поглъщат цялото им внимание. За тях светът се бе свил до онова, което бяха дошли да довършат тук.

Трима от мъжете се шегуваха с четвъртия. Чувах смеха и гласовете им, но не и думите. Ала човекът, когото двама други държаха, не беше настроен за веселба. Отначало ми се видя слаб и болен, може би пиян, но после осъзнах, че е пребит. Дори и от пет метра разстояние лицето му изглеждаше не наред, изкривено. Бледосинята му риза беше изцапана с кръв. Докато двамата мъже го държаха, третият го удряше в корема. Отначало си мислех, че го налага с юмруци, но после видях, че държи в ръката си нож. Блъснаха наръгания и пребит човек встрани от пътя, той се изтъркаля с главата надолу по тревистия склон и остана да лежи неподвижно.

Тримата мъже се разсмяха шумно при падането на клетника в мократа от роса трева. Единият от тях смъкна ципа на панталона си, сякаш щеше да уринира върху него, но явно това беше поредната шега. Тогава онзи с ножа забърза към шофьорската врата и подвикна на другите: „Хайде, мърльовци такива, да тръгваме!“.

Колата потегли и шумът от двигателя бързо бе погълнат от сутрешната прозявка на гората. Слънцето изгря сред най-дълбоката тишина, на която съм бил свидетел някога. Известно време наблюдавах мъртвеца и чаках колата да се върне, но когато цветните облаци избледняха до пепеляво, вече знаех, че убийците няма да се появят.

Отидох при проснатото тяло и открих в него живот. Лицето на мъжа бе ужасно подуто и изранено, но той още дишаше. Нож с костена дръжка стърчеше от корема му, забит докрай. Там, където не беше омазана с кръв, ръката му беше бяла като костената дръжка, която стискаше.

Исках да му помогна, но не знаех как. Не ми идваше нищо утешително на ум. В сконфузеното си мълчание се питах дали съм способен да заговоря друг освен майка ми, защото до този момент бях приказвал само с нея и с никоя друга жива душа.

Мъжът отначало не усети присъствието ми. Лявото му око беше отекло и почти затворено, а дясното се взираше ококорено в утринното небе, сякаш там размахваше криле чудата птица.

— Съжалявам — промълвих. — Много съжалявам.

Погледът му смени фокуса си и той издаде глух, задавен звук, изразяващ по-скоро отвращение, отколкото болка.

Въпреки че носех плетените си ръкавици, когато го докоснах, той потръпна от погнуса. Вероятно би ме изритал и пропълзял по-далеч от мен, ако не беше толкова слаб. Думите му, изречени с дрезгав и отчаян глас, излязоха от устата му заедно с кървави мехурчета:

— Махай се! Изчезни!

Тогава осъзнах, че не само не бях придърпал шала над лицето си, а и качулката беше паднала от главата ми.

Майка ми ме беше предупредила, че дори само очите ми биха ме издали. Виждах, че умиращият не може да откъсне поглед от тях. Стана още по-блед, като че раните, които му нанасяха очите ми, бяха по-фатални от тези, причинени от ножа.

С внезапен прилив на енергия той просъска една дума, която не знаех, но я изрече с такава злоба, та ми стана ясно, че е едновременно обида и ругатня. После повтори думата с толкова омраза, че тя сякаш му помогна да не усеща агонията от изкормените си вътрешности. Изтръгна ножа от раната си, като я направи още по-широка, и замахна с него към лицето ми, сякаш да ослепи тъй ненавистните му очи.

Отдръпнах се, острието разсече само въздуха, изплъзна се от пръстите му и той отпусна ръка на земята, вече мъртъв.