Лорън Кейт
Непростено (17)

Шестнадесет
Опасни дни
Кам

Два дни

В часа по поезия на следващия ден Кам се опита да срещне погледа на Лилит. Заради отстраняването си от училище не я беше виждал от почти два дни. Видът й сега, докато драскаше в тетрадката си, потопена в друг свят, го караше да полудява от желание. Болезнено копнееше да размотае черния шал от врата й и да целуне бледата кожа отдолу.

Опита се да й предаде бележка, в която я молеше да се срещне с него след часа. Когато тя я избута от чина си неотворена, той се опита да й предаде друга, без дори да си прави труда да я сгъне, със съобщението му, открито за очите на всички: Моля те, просто говори с мен. Но Лилит отказа да я прочете.

Едно момче на име Райън Банг свърши с четенето на експерименталната си строфа от шест стиха с кръстосани рими и господин Дейвидсън започна да ръкопляска.

— Ето, това е стихотворение, каквото от „Ню Йоркър“ биха искали да публикуват! — възкликна доволно учителят.

Кам обаче почти не слушаше. Искаше му се да може да отрече слуха, който Луц беше разпространил, но не можеше да излъже Лилит. Проблемът беше, че не знаеше как да й каже истината.

В предния край на стаята господин Дейвидсън погледна надолу към бележките си:

— Камерън, ти си следващият.

— Следващият за какво? — попита Кам и се съсредоточи отново.

— Задачата? Да избереш стихотворение, което ясно изразява някакъв мотив? Земята вика Камерън. — Господин Дейвидсън сигурно бе забелязал празния поглед в очите на Кам. — Предполагам, че ще избереш нещо за смъртта, както обикновено? Ела да застанеш пред класа и представи мотива си.

Кам нямаше нищо подготвено, но беше тук от достатъчно дълго, за да се запознае с някои от най-гениалните поети на света и точно сега един от тях изникна с лекота в ума му.

Кам нарочно мина покрай Лилит, докато излизаше пред класа. Искаше да допре леко ръка в нейната, докато минаваше, но това никак нямаше да й е приятно. Така че вместо това просто потропа с пръсти по чина й, надявайки се да привлече вниманието й.

Получи се. Тя вдигна поглед, когато той застана пред класа и обяви:

— Моята тема е любовта.

Класът изпъшка, но той не им обърна внимание. Когато Кам се бе влюбил в Лилит в Ханаан, Соломон още не беше цар на израилтяните. Беше осемнайсетгодишен младеж, самият той влюбен в момиче от едно съседно село. Кам и Соломон се бяха срещнали в бедуинска шатра една нощ, и двамата пътуващи в различни посоки. Бяха споделили само една вечеря, но Соломон бе изрецитирал на Кам прекрасните слова, които по-късно щяха да се прочуят като „Песен на песните“. Сега Кам се вгледа в Лилит и започна да рецитира стихотворението наизуст. Когато стигна до любимата си част, той плавно премина от английски на оригиналния език на поемата, староеврейски.

— Стани, моя мила, моя хубавице, излез^[1] — изрече той.

На чина си Лилит изпусна химикалката. Втренчи се в него с отворена уста, с призрачно бледо лице. Прииска му се да можеше да узнае какво чувстваше тя. Дали си спомняше нещо?

Докато Кам стигне до края на поемата, удари звънецът. В стаята настъпи хаос, когато учениците наскачаха от местата си.

— Чу ли това? — обърна се с кикот едно момиче с розови бузи и огромна червена раница към приятелката си, докато минаваше. — Започна да бъбри безсмислици, когато забрави един ред.

Приятелката й презрително изсумтя:

— Изглежда достатъчно стар да има Алцхаймер.

— Добра работа — каза господин Дейвидсън. — Това е едно от най-любимите ми за всички времена. И знаеш староеврейски!

— Да, благодаря — каза Кам, измъкна се от стаята и хукна след Лилит. Зърна я в края на коридора да говори с Джийн и Луис. Гледаха някакъв плакат, залепен с тиксо върху вратата на една класна стая.

— Лилит! Джийн! Луис! Почакайте — провикна се той, но докато успее да се пребори с напиращите ученици и да стигне до края на коридора, Лилит и момчетата бяха завили зад ъгъла и бяха изчезнали.

Кам въздъхна. Не можеше да намери подходящ момент. А сега можеше да не я види отново цял ден.

Загледа се в плаката, който беше чела.

ГОТОВИ ЛИ СТЕ ЗА РОК?!

Беше го виждал преди. Рекламираше същия концерт, на който се беше опитал да покани Лилит през първия си ден в училище. „Нежните видения“ бяха подгряваща група на местна банда, наречена „Хо Хъм“. Щеше да се състои тази вечер в едно изискано кафене на две мили оттук.

Дали сега Лилит възнамеряваше да отиде? Тя мразеше Клоуи Кинг. В интерес на истината, Кам също мразеше Клоуи. Но дори заради най-малката вероятност Лилит наистина да отиде, за да прецени конкуренцията, Кам щеше да бъде там.

 

 

Същата вечер, щом слънцето залезе, Роланд, Кам и Ариана прегазиха през тревата, за да пресекат Хай Медоу Роуд, принуждавайки колите да криволичат около тях. Кам беше потънал в мисли. Почти не чуваше свистящите гуми и ревящите клаксони.

— Не знам как се задържахме толкова дълго в „Меч и кръст“ — каза Роланд, когато един моторист му показа среден пръст. — Не е за вярване колко бързо ме изритват от тези ужасни гимназии за простосмъртни.

— Разкарайте се от пътя! — изкрещя една жена, за да надвика клаксона си.

— Знаехте ли, че почти всички автомобилни клаксони са настроени във фа диез минор? — попита Ариана. — Затова човек би трябвало винаги да слуша музика в ла мажор, когато шофира в града. Или да пее в мажорната гама.

— Тя е добросърдечна жена, вечно изучава злото — пропя Роланд.

— Я ми припомнете къде отиваме? — попита Ариана.

— Кафене в съчетание с магазинче за кафе, наречено „При Алфи“ — каза разсеяно Кам. Мислите му бяха заети с Лилит. Трябваше да си оправи отношенията с нея тази вечер, за да проработи планът му.

— И ми припомни пак: защо? — Ариана потупа Кам по корема. — Ками е гладен? Хапва му се кейк за кафе? Май трябва да внимаваш с поемането на въглехидрати. Шият ли изобщо смокинги с твоя размер? Което ми напомня — покани ли вече Лилит на бала?

— Още не — каза Кам. — Още не. Тази вечер ще ми трябва помощта ви — каза той на приятелите си, докато завиваха зад ъгъла към входа на кафенето. — Не забравяйте плана.

— Да, точно така, тайният план! — каза Ариана и спря, за да си оправи червилото. — Обичам тайните. Почти толкова много, колкото обичам плановете. Давай да се залавяме за работа, шефе.

Кам влезе в кафенето и задържа вратата отворена за приятелите си. Входът беше задръстен от лавици с разни дреболии и дрънкулки, малки метални поставки за бижута, чаши за кафе с изрисувани по тях безвкусни рекламни надписи — и всичко това, за да се направи място за малка сцена, издигната в дъното на кафенето.

Стените бяха огледални, затова Кам избягваше да гледа почти навсякъде. Непоносимо му беше да вижда как изглеждаше сега. Беше неоспоримо грозен.

— Хайде, имам нужда от една мока — каза Ариана, хвана Кам за ръката и провря всички през тясно пространство между два рафта за книги, за да могат да се присъединят към публиката.

Там имаше вероятно сто хлапета, повечето от които Кам разпозна от „Тръмбул“. Бяха най-популярните в училището и някои от по-неизвестните — и повечето извиха шии в тяхната посока, когато падналите ангели се появиха. Кам и Роланд бяха единствените момчета, които не носеха шорти в цвят каки и поло-фланелки. Ариана беше единственото момиче, което не изглеждаше като всички други момичета. Кам забеляза как дузина гимназисти я оглеждат.

— Боже, приятелчета — възкликна тя. — Оставете ми поне кюлотите, става ли? — После се наведе до Кам и прошепна: — Не нося никакви кюлоти!

Роланд отиде да вземе питиета, докато Кам и Ариана побързаха да седнат на една от високите маси до прозореца.

— Това е ужасно — каза Ариана, като огледа групата високомерни ученици. — Не мога да повярвам, че си изтърпял две седмици тук. Все заради Лилит. Почти сякаш я харесваш или нещо подобно.

— Или нещо подобно. — После Кам я забеляза. — Ето там. — Посочи към другия край на помещението.

Лилит седеше на третия ред с Джийн Рах, приятелката му Кими и Луис. Карън Уокър дойде при тях, след като свърши с настройването на китарата на Клоуи.

Лилит се беше издокарала. Носеше блестящо червило, а късата й кадифена рокля беше черна като въглен, подчертавайки огненочервената й коса във възбуждащ контраст.

— Мисля, че започвам да разбирам отдадеността ти — каза Ариана и подсвирна. — Момичето е прекрасно.

Кам се съгласи, разбира се, Лилит изглеждаше прекрасна, но не изглеждаше сияеща, както на алеята за боулинг. Тогава беше денят, в който Кам се беше почувствал най-близък с нея, точно преди Луцифер да разгласи вестта за самоубийството. Тази вечер, тъгата смекчаваше остротата на Лилит и Кам знаеше, че причината е в него.

— За какво става дума? — попита Роланд, като тръсна чаши с кафе пред Кам и Ариана.

— Горещо маце — каза Ариана и кимна в посоката на Лилит.

— Още го притежава, дори след всичките тези години. — Роланд се обърна към Кам. — Каква ти е стратегията, мой човек?

— Още нямам такава — призна Кам, гледайки как Луис подхвърля на Лилит някаква шега, която копнееше да чуе. — Надявам се, че ще ми хрумне някаква.

— В общи линии — каза Ариана и отпи голяма глътка от питието си, — той е прецакан.

После публиката избухна в аплодисменти и Кам загледа как Клоуи Кинг и групата й излязоха на сцената. Носеха къси черни кожени поли, корсети и големи кръгли обици. Цялата група беше със сребристо червило, но единствено на Клоуи й стоеше добре.

— Добър вечер на всички — каза Клоуи, като вдигна китарата си, а останалите момичета хванаха инструментите си. Ние сме „Нежните видения“, но вие вече знаете това.

— Давай, Клоуи! — провикна се едно момче.

— Покажете ми колко силно го искате — отвърна Клоуи.

Публиката пощуря.

Клоуи се ухили:

— Това е специална предпремиера на песента, която ще изсвирим на бала — каза тя в микрофона и намигна на публиката. — Само готините хлапета ще могат да пригласят утре вечерта.

Кам проследи как Клоуи огледа публиката и погледът й попадна на Лилит. Приготви се да скочи, ако Клоуи изстреля някоя противна обида за присъствието на Лилит там, но после, за негово удивление, Клоуи кимна лекичко на Лилит и се усмихна.

— Две, три, четири — изкрещя тя, когато групата й засвири песен, наречена „Богата кучка“. Изобщо не беше каквато Кам бе очаквал — никакъв поп-ритъм, само меланхолия, разчитаща солидно на предварително записания основен ритъм, а китарата на Клоуи връщаше пронизително звука през цялото време.

Момичетата от групата очевидно имаха зад гърба си години скъпи уроци по музика. Свиреха на инструментите си достатъчно добре, гласовете никога не им изневеряваха и изглеждаха добри. Но не притежаваха нищо от блестящата първичност на Лилит. Дори седнала в публиката, Лилит правеше тези момичета да изглеждат скучни.

Лицето на Клоуи беше зачервено и тя се беше задъхала, когато изпя последната нота. Лилит първа се надигна от мястото си и започна да аплодира.

Кам беше предположил, че Лилит е дошла тази вечер, за да прецени конкуренцията, но явно ставаше нещо по-дълбоко. Никак не му харесваше да се чувства толкова отдалечен от нея, че да не може дори да предположи какво си мисли. Изтърпя още три песни от шоуто на Клоуи, преди първата част да приключи и групата да си даде пет минути почивка.

— Може ли вече да бягаме? — изхленчи Ариана.

Роланд повдигна вежда:

— Кам?

— Дайте ми една минута — отвърна той. Докато слушателите отиваха да си вземат набързо още кафе или да изтичат до тоалетната, Кам се устреми право към Лилит. Тя се отправяше към кафе-бара. Той се спусна право пред нея и я докосна по рамото.

— Здрасти, Лилит.

Тя моментално се извъртя. Видът на Кам сякаш пресуши енергията й.

— Защо си тук?

— Исках да те видя — Кам се втренчи в устните й. Не биваше никога да остават нецелунати толкова дълго. — Какво мога да сторя, за да оправя нещата?

— Сключи ли облог с Луц, че можеш да ме накараш да се влюбя в теб?

Кам зяпна. Разтри челюстта си. Откъде знаеше това? Този разговор не беше за пред публика.

— Може ли да излезем навън? — помоли той.

— Това обяснява ли групата и интереса ти към мен като цяло? — Тя направи пауза и преглътна. — Басът, Кам. Сключи ли го?

— Не — каза той. — Да.

Точно тогава момичето, което приемаше поръчките за кафе, се надвеси през тезгяха и повиши тон:

— Следващият? Хей, червенокоске. Искаш ли нещо, или не?

Лилит излезе от опашката:

— Току-що си изгубих апетита.

— Лилит, чакай — каза Кам.

— Какво се опитваш да направиш, Кам? Да ме тласнеш към самоубийство като онова друго момиче ли?

Той протегна ръка към нея. Сега вече всички ги зяпаха.

— Не е каквото си мислиш.

— Вече няма да позволя да си играеш с мен. — Тя го изблъска и се отправи към вратата.

Група хлапета от училище изпуснаха след Лилит едно задружно „ооо“. Кам затвори очи и се опита да ги изключи от съзнанието си. Усети Ариана и Роланд до себе си.

— Това не изглеждаше добре — отбеляза Ариана.

— На косъм си да се провалиш, Кам — каза Роланд. — Знам, че обичаш да живееш опасно, но имаш още един ден. Не виждам как това ще завърши добре.

Вратата на кафенето се разтвори рязко и вътре с небрежна походка влезе Луц.

— Здравейте, стари приятели. — Стрелна всички с невероятно фалшива усмивка. — Говорите си за любимата ми тема, неизбежната гибел на Кам?

Кам не успя да се спре. Без да мисли, запрати чашата с кафе в лицето на дявола. Пластмасовата капачка отскочи с пукот и врялата кафява течност се разплиска по кожата на Луц. Кам чу как учениците ахват, но повече го притесняваше каква ще бъде реакцията на Луцифер. Това определено беше много тъпа постъпка.

Дяволът извади носна кърпа и си избърса лицето, после се наведе плътно до Кам, с изопнато от ярост лице.

— Дадох ти възможност да се измъкнеш — каза Луц. — Трябваше да я приемеш.

Говореше на Кам с истинския си глас, достатъчно тихо, за да не го чуят хлапетата около тях, макар че със сигурност усещаха тътена на земята под краката им.

— И вие двамата — дяволът се обърна към Ариана и Роланд. — Вие бяхте допуснати по една-единствена причина. Да си свършите работата. Да набиете малко разум в главата на неразумния си приятел. Или да се изправите пред мен.

— Работим по това, сър — каза Роланд. — Знаете колко твърдоглав може да бъде Кам.

— Това си е между мен и Луцифер — каза Кам — И още не е приключило.

— Беше свършило, преди да започне — каза Луцифер, като посочи към вратата, през която бе избягала Лилит. — Успя да я накараш да те намрази още повече сега, отколкото преди да дойдеш тук. — Той се изсмя ниско. — Да, определено всичко свърши.

Дяволът пристъпи по-близо, докато между него и Кам останаха само няколко сантиметра разстояние. Кам можеше да усети мириса на гнило в дъха на Луцифер, вонята, излъчваща се от кожата му.

— В края на деня утре — каза Луцифер — вече ще си мой. Завинаги.

Интерлюдия

Жертвоприношение

Остров Лесбос, Гърция

Приблизително 1000-та г.‍ пр.‍Хр.‍

Кам седеше на палубата на дървена лодка, закотвена в малък пристан.

Беше без риза, с кръстосани глезени, загледан в ниската луна. През изминалите два часа се опитваше да се научи да свири на лирата, която беше откраднал от един мъж, продаващ шафран на пазара. Със сигурност ако успееше да овладее инструмента на Лилит, можеше да победи и празнината с формата на Лилит, останала в него.

Дотук опитът не вървеше добре.

— Кам — измърка зноен глас, — остави това нещо и ела тук. Обърна се към момичето с маслинова кожа зад него. Тя се подпираше на лакът, сгънала под себе си дългите си крака. Златистата й коса се полюшваше на ветреца.

— Ще дойда след миг — каза Кам.

Откакто напусна Лилит, Кам се беше заобикалял с поредица от момичета, надявайки се напразно, че ще разсеят разбитото му сърце.

След като избяга от Ханаан в сватбения си ден, беше потърсил Луцифер в облаците. От Падението насам нямаше кой знае какво да си каже с дявола. Горе-долу веднъж на всяко столетие Луцифер предлагаше сделка — верността на Кам в замяна на владение в пределите на подземния свят, — но Кам никога не прояви интерес.

Този път обаче, когато Кам се появи, Луцифер се усмихна многозначително и каза:

— Чаках те.

Сега второ златокосо момиче прекъсна спомена на Кам, когато мина по дъсчения мост от кея до лодката.

— Помислих си, че ще те намеря тук — обади се тя.

— Ти какво правиш тук, Ксения? — запита настоятелно първото момиче. Погледна Кам: — Ти ли я покани?

— Корина? — възкликна Ксения. — Ти защо си на кораба на Кам?

Кам остави лирата си, зарадван, че са отклонили вниманието му.

— Виждам, че не е нужно да ви запознавам.

С ръце на хълбоците, момичетата отправиха кръвнишки погледи към него и една към друга.

Той си пое въздух и се насили да се усмихне:

— Вие сте две прекрасни момичета в прекрасна лунна нощ. Освен ако не предпочитате да се сбиете, защо не се позабавляваме?

Той се гмурна в морето. Когато изплува на повърхността, се понесе по гръб, гледайки към лодката. Може би щяха да се присъединят към него. Може би нямаше.

Така или иначе не го беше грижа.

— Все още ли искаш да доведеш това докрай? — попита момчето от румпела на кедрова гребна лодка, закотвена в края на пристана. Лилит беше открила, че името му е Луц, но иначе беше научила много малко за спътника си.

Лилит се заслуша в плискането и смеха откъм водата недалеч от лодката на Кам. Преглътна, с буца в гърлото.

Беше дошла чак дотук да го намери. Не й беше хрумнало, че можеше вече да се е прехвърлил на следващото момиче и на по-следващото. Болеше я отвътре, но нямаше да си тръгне от Лесбос, без още веднъж да се опита да опознае сърцето му.

Скоро Лилит зърна Кам да прекосява кея, вървейки покрай брега. Мократа му коса блестеше в светлината на звездите.

— Това е твоят момент — каза Луц. — Възползвай се.

Лилит се гмурна в морето и заплува към Кам: бялата й рокля се диплеше, докато риташе.

Зад нея Луц наблюдаваше от лодката си с усмивка.

 

 

Към полунощ Кам се изкачваше по стръмен склон с лира в ръка, търсейки нов начин да се разсее. В далечината се носеше звънлив глас под съпровода на пищните наситени ноти на лира. Видя нисък, недорасъл пустинен храст, бележещ входа към една пещера, и се насочи към него.

Вътре в пещерата, в тясно пространство между две високи скали, един старец свиреше сложна песен. Брадата му висеше чак до пъпа, а косата му стърчеше на мърляви кичури. Очите му бяха затворени, а до краката му стоеше гарафа с вино. Изглежда, не усещаше присъствието на Кам.

— Много си добър — каза Кам, когато песента на мъжа свърши. — Ще ме научиш ли да свиря?

Мъжът бавно отвори очи:

— Не.

Кам наклони глава. Откакто се присъедини към Луцифер, беше открил нова убедителна нотка в гласа си. Учеше се как да я използва за своя облага.

— Ще те отведа да полетиш далече над облаците, ако се съгласиш да ме научиш. Можеш да си донесеш виното и да пиеш сред звездите.

Очите на мъжа се разшириха; явно бе впечатлен.

— Започвай — каза той и изсвири един акорд.

Кам бързо нагласи лирата си в позиция за свирене.

Мъжът ритна инструмента на земята:

— Парче дърво, донесено от прилива — каза той. — Пей.

Неподготвен да импровизира, Кам откри, че песента на Лилит, първата, която я беше чул да пее, се надигна на устните му. Тя беше откраднала сърцето му, помисли си за оправдание. Сега той щеше да открадне песента й.

Накъдето любовта ме подтикне,

натам трябва да обърна

моите рими, моите рими…

Мъжът го погледна с присвити очи, впечатлен. Мелодията, която свиреше на лирата си, допълваше съвършено текста на Лилит. Той подаде гарафата на Кам.

— Ще те науча и ще останеш с мен. — Той обви ръка около Кам. — Сега — каза мъжът, като го поведе към входа на пещерата си, — можеш ли наистина да летиш?

Кам отстъпи назад в нощта. Точно се готвеше да освободи крилете си, когато една сянка се раздвижи зад пустинния храст.

Лилит? Сънуваше ли?

Тя още носеше сватбената си рокля. Вече беше мръсна, позеленяла от мъх и с капеща от нея морска вода. Прилепваше плътно към тялото й. Косата й беше разчорлена и мокра, спускаща се до средата на гърба й, а кожата й изглеждаше бледа на лунната светлина. Тя погледна в очите му, после към голите му гърди, след това към ръцете му, сякаш можеше да види колко болезнено копнееха да я прегърнат.

Но Кам и Лилит не се прегърнаха. Гледаха се като непознати.

— Здравей, Кам — каза тя.

Кам се присви и се дръпна назад:

— Защо си тук?

При този въпрос Лилит се намръщи. Пое си дъх и се опита да формулира думите, заради чието изричане бе дошла чак дотук. Когато проговори, гледаше в небето, за да не й се налага да вижда как очите му се замъглиха при вида й.

— В нощта, когато си тръгна, сънувах, че уча ято славеи на любовна песен, за да могат да те намерят и с песен да те върнат у дома при мен. Сега аз съм славеят, който е пропътувал целия път. Все още те обичам, Кам. Върни се при мен.

— Не.

Тя се взря в очите му:

— Обичал ли си ме някога, или беше само мимолетно увлечение?

— Ти ме отхвърли.

— Какво?

— Ти отказа да се омъжиш за мен!

— Отказах да се омъжа край реката — настоя Лилит. — Никога не съм отказвала да се омъжа за теб!

Откакто видя Лилит за последен път, Кам бе встъпил в редиците на Луцифер. Ако се беше страхувал да покаже на Лилит истинската си същност преди, беше невъзможно да го направи сега. Не. Нямаше минало. Нямаше Лилит.

Съществуваше само неговото самотно бъдеще.

— Ти унищожи любовта ни — каза й Кам. — Сега съм оставен да живея в руините й.

В очите на Лилит се долавяше настойчивост, която Кам не разбираше. Тя беше нервна, трепереше.

— Кам, моля те…

Кам усещаше парене отзад в раменете, нетърпение да разпери крилете си. От седмици ги криеше от Лилит. За да я предпази, беше си казал.

Не можеше да се застави да я погледне, да види колко силна болка изпитваше. Той беше демон. Беше опасен за Лилит. Всяка нежност, която проявеше към нея, щеше да я въвлече по-дълбоко в мрака.

— Това е последният път, в който ще ме видиш — каза той. — Никога няма да узнаеш кой съм в действителност.

— Зная кой си — проплака тя. — Ти си човекът, когото обичам.

— Грешиш.

— Обичаш ли ме още?

— Сбогом, Лилит.

— Недей! — примоли се тя с глас, задавен от ридания. — Все още те обичам. Ако си отидеш…

— Вече си отидох — каза Кам, обърна се и затича надолу по планината, изгубвайки се от поглед. Отметна глава назад и разпери ослепителните си златни криле. Загледа потрепващата светлина, която хвърляха около него. Щеше да лети, докато сърцето престанеше да го боли. Щеше да лети вечно, ако се налагаше.

Полетя бързо и никога не погледна назад, затова така и не видя как Луцифер излиза от сенките и хваща Лилит за ръка.

Лилит се взря в бледата, луничава ръка в своята. Дъхът й беше плитък.

— Той си отиде — изрече задавено тя. — Зарязах всичко. Напразно.

— Ела с мен — каза дяволът. — Аз спазих своята част от сделката. Време е ти да спазиш твоята.