Лорън Кейт
Непростено (10)

Девет
Обичай повече
Лилит

Девет дни

„Отмъщение“ се събра в стаята на оркестъра на другата сутрин преди училище.

Когато Лилит влезе, носейки фотокопия на най-новата си песен, „Да летиш надолу с главата“, Джийн изпробваше няколко щури нови мотива на синтезатора, докато Луис опустошаваше великанска опаковка „Доритос“. Поднесе я към Лилит и раздруса парченцата чипс вътре.

— Обикновено се опитвам да се въздържам от яденето на изкуствено сирене поне до девет сутринта — каза тя, отхвърляйки предложението му с махване на ръка.

— Това е храна за мозъка, Лилит — настоя Луис. — Вземи си малко.

Джийн мина край тях и награби пълна шепа, докато отиваше да нагласи микрофона на Лилит.

— Той е прав — каза с пълна уста.

Лилит се предаде и си взе късче чипс. Изненада се колко е вкусно. Взе си второ и трето.

— Сега си готова да действаш — каза Луис, след като тя бе опустошила две пълни шепи, и беше вярно. Вече не беше толкова гладна, толкова нервна.

Усмихна се на Луис:

— Благодаря.

— За нищо — каза той, после кимна към облеклото й. Хубави парцалки днес, между другото.

Лилит погледна надолу към роклята си. Тази сутрин, за пръв път откакто се помнеше, не й се искаше да носи черно. Беше претършувала дрешника на майка си преди училище и беше намерила вталена бяла рокля на големи зелени точки, пристегната с широк лилав колан от изкуствена кожа. Поспря се за миг пред огледалото в цял ръст на майка си, изненадана колко страхотно изглеждаше ансамбълът с разтъпканите й от носене кубинки, как зеленото в роклята правеше червената й коса по-светла.

Когато влезе в кухнята, облечена така, Брус вдигна поглед от тарталетата си с маково семе и подсвирна.

Лилит все още не знаеше точно какво се бе случило, но Брус беше изписан по-рано, а когато семейството й се върна от болницата вчера, той каза, че от години не се е чувствал толкова добре. Лекарят не можеше да обясни защо дишането на брат й внезапно се беше нормализирало; можеше да каже единствено, че Брус беше по-добре, отколкото от много, много време насам.

— Колко пъти трябва да ти казвам, че дрешникът ми не е личната ти площадка за игра? — бе попитала майка й, макар че Лилит никога преди не беше тършувала в дрешника й.

Остави кафето си и нави нагоре ръкавите на дългата си жълта плетена жилетка — онази, за чието отмъкване бе обвинила Лилит след това я беше открила на дъното на гардероба си.

— Винаги много ми е харесвало как ти стои тази рокля — каза Лилит и наистина го мислеше. — Има ли проблем да я и има назаем? Само за днес. Ще внимавам.

Устата на майка й се присви и Лилит разбра, че се задаваше обида, но може би комплиментът й я беше смутил. Защото вместо да избухне гневно, майка й огледа външния вид на Лилит, после се пресегна през плота за дамската си чанта.

— Ще изглежда по-добре с малко цвят на устните ти — каза тя като подаде на Лилит матово розово червило.

Сега, в стаята на оркестъра, като внимаваше да не изцапа с червило микрофона, Лилит зачака знак от Джийн, после се и наведе към микрофона и запя новата си песен. Беше нервна, затова затвори очи и остави силният основен ритъм на Луис и психеделичните акорди на Джийн да достигнат до нея отстрани в тъмното.

Беше се оказало толкова лесно да си представи как можеше да звучи песента, когато беше сама в стаята си, докато пишеше текстове и съчиняваше мелодии. Но сега, когато я пееше пред други хора, се почувства разголена и уязвима. Ами ако намразеха песента й? Ами ако беше противна?

Гласът й потрепери. Помисли си да спре, да избяга от стаята.

Отвори очи и хвърли поглед към Луис, който й кимаше със залепена на лицето усмивка, палките на барабаните му редуваха тракащия звук и цимбалите. Джийн подхвана ритъма с леко отпуснати струни на китарата, изтръгвайки ноти с подръпване на струните, така, сякаш всяка една разказваше история.

Лилит почувства как в тялото й нахлува буен прилив на енергия. Музикална банда, която не бе съществувала преди два дни, беше открила богат и жив звук. Внезапно запя песента си така, сякаш беше достойна да бъде изпята пред публика. Никога не беше пяла толкова високо или така свободно.

Луис също го чувстваше. Завърши песента с оглушително, сякаш вещаещо катаклизъм барабанно соло.

Когато всичко свърши, и тримата имаха едно и също изражение: усмихнати, малко замаяни.

— Магически „Доритос“ — каза Луис, взирайки се благоговейно в опаковката. — Ще трябва да се запася с такива преди бала.

Лилит се засмя, но знаеше, че става дума за нещо повече от чипса „Доритос“. Тайната беше в това как те тримата се бяха отпуснали и се бяха отдали на звука си заедно, не само като членове на банда, а като приятели. А също и Лилит, и промяната, която я беше споходила предния ден, като знаеше, че Брус е по-добре.

След болницата майката им предложи всички да излязат да хапнат пица — специално събитие, което се случваше само един-два пъти в годината. Бяха си поделили голяма пица с пеперони и маслини и се бяха разсмивали взаимно, като играеха пинбол на старата машина.

След като Лилит зави Брус в леглото, той се облегна на възглавницата си и каза:

— Кам е доста готин.

— За какво говориш? — попита Лилит.

Брус сви рамене:

— Дойде да ме види в болницата. Ободри ме.

Инстинктивната й реакция тогава беше да се вбеси на Кам, задето е посетил Брус, без да й каже. Но поседя на леглото на брат си за още миг, като го гледаше как се унася в сън, и той беше толкова умиротворен, толкова различен от болното момче, с което бе свикнала, че Лилит откри, че не можеше да изпитва нищо друго, освен признателност за онова, което Кам беше направил, каквото и да бе то.

— Коя е следващата песен, която искаш да изсвириш, Лилит? — попита сега Джийн. — Трябва да яхнем тази вълна.

Лилит се замисли за момент. Искаше да работи по „Нечии друг блус“, но мисълта за това и за онова, което Кам беше направил с нейния текст, още й причиняваше болка.

— Бихме могли да опитаме… — поде тя, но три силни почуквания по вратата я накараха да спре. — Какво беше това?

— Нищо! — каза Луис. — Да продължаваме да свирим.

— Може да е Таркентън — предположи Джийн. — Не е редно да сме тук.

Почукването се чу отново. Само че не идваше от вратата. А отвън. От прозореца.

— Леле! — възкликна Джийн Рах. — Това е Кам.

Момчетата се втурнаха да отворят прозореца, но Лилит се извърна. Лицето на Кам беше последното нещо, което искаше да вижда точно сега. Чувството, което бе изпитваше, докато свиреше преди броени мигове, беше просто, хубаво. Чувството, което я обземаше, когато погледнеше Кам, беше толкова сложно, че не знаеше откъде да започне да го анализира. Изпитваше привличане към него. Беше му бясна. Беше му признателна. Нямаше му доверие. И беше трудно да изпитва едновременно толкова много неща към един човек.

— Какво правиш там навън? — попита Луис. — На втория етаж сме.

— Опитвам се да се отърва от Таркентън — каза Кам. — Иска да ме убие, задето пропуснах поредната сбирка на кралския двор.

Лилит не можа да се сдържи. Изкиска се, представяйки си Кам на срещите с всички онези надменни хлапета. Когато случайно улови погледа му, той й се усмихна и подаде ръка, и преди да се усети, тя откри, че тръгва към него, за да му помогне да се вмъкне през прозореца.

Той се изправи, но не пусна ръката й. Всъщност я стисна. Стомахът й запърха, а тя не знаеше защо. Отдръпна ръката си, но не и преди да хвърли поглед към Джийн и Луис, питайки се какво ли щяха да си помислят за това, че Кам стоеше там като някакъв чудак и държеше ръката й. Момчетата не обръщаха внимание. Бяха се върнали при синтезатора на Джийн и разработваха някакъв мотив заедно.

— Здрасти — прошепна Кам сега, когато двамата бяха в известен смисъл насаме.

— Здрасти — каза тя. Защо се чувстваше толкова неловко? Вдигна поглед към Кам и си спомни, че имаше нещо, което искаше да каже. — Брат ми е постъпвал в болница шестнайсет пъти. Никога не е имал посетител, освен мама и мен. — Тя направи пауза: — Не знам защо си го направил…

— Лилит, нека обясня…

— Но ти благодаря — каза Лилит. — Това повдигна духа му. Какво му каза?

— Всъщност — каза той — говорихме за теб.

— За мен ли? — попита тя.

— Малко е смущаващо — каза Кам, като й се усмихна, сякаш изобщо не беше смутен. — Той, така да се каже, се досети, че те харесвам. Много закрилнически е настроен към теб, но се опитвам да не допусна ръстът му да ме сплаши.

Кам я харесваше? Как можеше просто да го каже, сякаш не беше нищо особено? Думите се изтърколиха от езика му с такава лекота, че Лилит се зачуди на колко ли момичета беше казвал това преди. Колко ли сърца беше разбил?

— Още ли си с мен? — попита Кам, размахвайки ръка пред лицето й.

— Да — каза Лилит. — Ъм, не подценявай Брус. Може да ти нарита задника.

Кам се усмихна:

— Радвам се, че се чувства по-добре.

— Това е истинско чудо — каза Лилит, защото наистина беше така.

— Земята вика Лилит. — Гласът на Джийн прозвуча изопачено през микрофона, който беше прикрепил към своя „Муг“. — Звънецът ще бие след петнайсет минути. Имаме време да поработим по още една песен и трябва да определим деня за следващата ни репетиция.

— Като стана дума — обади се Кам, като се почеса по главата. — Случайно да имате в тая банда едно допълнително място за изпълнител на електрическа китара, който може да е вири в тризвучна хармония?

— Не знам, мой човек — каза Джийн ухилено. — Добър си, но според последните ми сведения вокалистката те мразеше и в червата. Голяма простотия беше да й откраднеш дневника.

— Дори и това да означава, че Лилит печели конкурса за текст на песен — добави Луис. — Аз лично мисля, че това беше гениално хрумване.

Лилит го смушка силно:

— Ти недей да се месиш.

— Какво? — попита Луис. — Признай си, Лилит. Никога нямаше да се включиш в онзи конкурс, ако не беше Кам. Ако печелиш, ще е страхотна реклама за групата.

— Какво мога да кажа? — Кам сви рамене. — Вярвам в Лилит.

Каза го с такава лекота, както каза, че я харесва, но това звучеше различно, по-приятно, сякаш не просто се опитваше да я накара да го допусне в леглото си. Сякаш искрено вярваше в нея. Бузите й се затоплиха, когато Кам се наведе и вдигна един от фотокопираните листове, които беше донесла за Луис и Джийн. Прочете текста на „Да летиш надолу с главата“ и по лицето му се разля усмивка.

— Тази най-новата ли ти е?

Лилит се канеше да обясни няколко промени, които вече искаше да направи, но Кам я изненада, като каза:

— Обожавам я. Не променяй нито дума.

— О!

Кам остави листа, отвори ципа на раницата си и измъкна голям сферичен предмет, увит в дебела амбалажна хартия.

— Това главата на Таркентън ли е? — попита Луис.

Кам хвърли поглед към барабаниста първокурсник:

— Зловещо. Харесва ми. Можеш да останеш в бандата.

— Аз съм член-основател, братле! — възкликна Луис. — Ти какъв си?

— Най-добрият изпълнител на електрическа китара, когото това училище е виждало някога — каза Джийн и присви рамене към Лилит. — Съжалявам, но Кам наистина би могъл да даде завършеност на звученето ни.

— Да гласуваме тогава — предложи Кам нетърпеливо. — Всички, които са „за“ приемането ми в „Отмъщение“?

Трите момчета вдигнаха ръце.

Лилит завъртя очи:

— Това не е демокрация. Аз не… аз не…

— Нямаш основателна причина да кажеш „не“? — попита Кам.

Вярно беше. Нямаше. Лилит имаше милион тъпи причини да каже на Кам да напусне репетицията, да си отиде завинаги. Но нямаше нито една наистина основателна.

— Изпитателен срок — каза най-накрая през зъби. — Една репетиция. После ще реша окончателно.

— Напълно ме устройва — каза Кам.

Лилит рязко смъкна плътната амбалажна хартия от загадъчния предмет — и установи, че държи блещукаща диско-топка. Дори на мътната светлина в стаята на оркестъра топката искреше. Тя хвърли поглед на Кам, спомняйки си, че първия път, когато бе казала, че иска да нарече групата си „Отмъщение“, Кам се беше засмял и бе отбелязал, че ще имат нужда от голям синтезатор и диско-топка. Джийн се беше погрижил за синтезатора „Муг“, а сега Кам беше донесъл диско топката.

— Може ли да спрем да зяпаме това нещо и да започваме да свирим? — попита Луис.

Кам измъкна калъфа с китарата си от хранилището и намигна на Лилит. Същото онова дразнещо намигване, само че… този път не й беше толкова неприятно.

— Време е за рок.

 

 

— Кучко, изпречваш ми се на пътя — каза Клоуи Кинг.

За пръв път Лилит очакваше с нетърпение обяда в кафетерията, защото щеше да има хора, с които да седне. Нейната банда.

Беше забравила за Клоуи.

— Точно се възхищавах на новата ти татуировка — каза Лилит и кимна към гърдите на Клоуи, където се мъдреше прясна татуировка. Кожата още беше зачервена и възпалена, но тя разпозна изписаните с размах букви на подписа на Айк Лиджън точно над деколтето на ниско изрязаната тениска на Клоуи. Лилит си помисли, че татуировката е грозна, но въпреки това тя разпали в нея искрица завист. Нямаше пари да направи такъв очевиден подмазвачески жест към „Четиримата конници“. Едва й стигаха парите за сандвича с пуйка на подноса й.

Трите „Нежни видения“ застанаха в полукръг зад Клоуи. Кара скръсти ръце на гърдите си, а лешниковите очи на Тереза блестяха хищно, сякаш беше готова да скочи върху Лилит, ако тя се опиташе да нападне Клоуи отново. Джун беше единствената, която не си даваше много зор да се държи като типична подлярка, и разсеяно подръпваше цъфналите краища на русата си коса.

Клоуи вдигна ръка да задържи Лилит на разстояние:

— Ако можеш да разчетеш татуировката ми, значи си прекалено близо. Би трябвало да издействам ограничителна заповед след постъпката ти онзи ден.

Част от Лилит изпита желание да захвърли подноса си и да откъсне татуировката на Клоуи от кожата.

Но днес това бе по-малка, по-кротка част от нея. По-голямата част от Лилит беше заета с мисли за групата й: промени, които искаше да направи в един припев, идеи за соло на барабаните, за което искаше да придума Луис, дори — трябваше да признае — един въпрос, който искаше да зададе на Кам за техниката му с китарата. За пръв път в ума на Лилит се блъскаха твърде много хубави мисли, че да остави гневът да я надвие.

Вярвам в Лилит, беше казал Кам по-рано в стаята на оркестъра. И това бе останало в ума й. Може би беше време Лилит да започне да вярва в себе си.

— Ти си абсолютна кучка и пълно посмешище, Лилит — каза Клоуи. — Винаги си била, винаги ще бъдеш.

— Какво изобщо значи това? — попита Лилит. — Не, няма значение. — Тя преглътна. — Съжалявам, че ти се нахвърлих. Мислех си, че защитавам брат си, но просто се държах глупаво.

Кара смушка Джун, която пусна цъфналото крайче, което подръпваше, и заслуша внимателно.

— Знам — каза Клоуи, леко удивена. — Благодаря, че каза това. — После безмълвно събра приятелките си, кимна веднъж на Лилит и излезе от кафетерията, оставяйки я с новото преживяване да обядва на спокойствие.

 

 

Когато Лилит влезе в стаята за часа на класния след обяда, госпожа Ричардс сдържано вдигна поглед от компютъра си.

— Задържането ви след часовете не подлежи на обсъждане, госпожице Фоскор.

— Не съм дошла да се опитвам да се измъкна от него — Лилит придърпа един стол до учителката си. — Дойдох да се извиня, задето не бях в часа, за това, че закъснявам толкова много, за това, че като цяло съм от онези ученици, от които учителите се ужасяват.

Госпожа Ричардс примигна, после си свали очилата.

— Какво предизвика тази промяна в отношението?

Лилит не беше сигурна откъде да започне. Брус отново ходеше на училище. Майка й се отнасяше с нея като с човешко същество. Имаше чувството, че музикалната й група е цялостна и истинска. Дори се беше опитала да си оправи отношенията с Клоуи Кинг. Нещата вървяха толкова добре, че на Лилит не й се искаше това да спира.

— Брат ми боледува — каза тя.

— Наясно съм с това — каза госпожа Ричардс. — Ако имаш нужда от малко време за почивка или удължаване на сроковете за възложените ти задачи, учителите могат да работят с теб, но ще ти трябват документи от майка ти или от лекар. Не можеш просто да бягаш от час, когато ти хрумне.

— Знам — каза Лилит. — Има нещо, с което си помислих, че може би ще можете да помогнете. Виждате ли, Брус се чувства по-добре и искам да запазя положението така. Вие знаете толкова много за околната среда, че си помислих, че може би бихте могла да ми помогнете да направя някои промени вкъщи.

Погледът на госпожа Ричардс омекна, докато изучаваше Лилит.

— Силно вярвам, че всички можем да променим нашия свят към по-добро, но понякога, Лилит, тези неща са извън нашия контрол. Знам колко се влошава състоянието на Брус. Просто не искам да очакваш чудо. — Тя се усмихна и Лилит разбра, че учителката искрено й съчувства. — Разбира се, няма да навреди да изхвърлиш всички прекалено силни почистващи препарати и да започнеш да готвиш хубави, здравословни яденета за цялото семейство. Домашна пилешка супа. Богати на желязо листни зеленчуци. Такива неща.

Лилит кимна:

— Ще го направя. — Не знаеше откъде щеше да намери парите. Полуготовите спагети с рибен или месен бульон бяха идеята на майка й за хубаво, здравословно ядене. Но щеше да намери начин. — Благодаря.

— Пак заповядай — каза госпожа Ричардс, когато Лилит се отправи към вратата, за да тръгне към часа по история. — Все още си наказана със задържане след часовете днес следобед. Но може би можем да се опитаме да направим така, че да ти е последното.

 

 

Когато Лилит излезе навън след наказанието си, огромният паркинг беше празен. Придаваше на училището призрачно излъчване. Пепел се събираше като сив сняг покрай бордюра и Лилит се запита дали някога щеше да види, помирише или вкуси истински сняг. Тръгна към края на кампуса, като си слагаше слушалките, слушайки стари песни на „Четиримата конници“ за разбити сърца и мечти.

Беше свикнала да е едно от последните хлапета, които излизат от училище — пускаха задържаните след часовете ученици, след като футболната тренировка свършеше, а училищният хор се прибереше, — но всъщност никога не спираше, за да се огледа, след като излезеше от кампуса. Остър вятър беше отлепил няколко от плакатите на кралския двор за училищния бал от стените на училището. Те се въртяха вихрено по паважа като опадали листа с лицата на съучениците й върху тях.

Слънцето се спускаше, но още беше горещо. Пожарите по хълмовете изглеждаха по-буйни от обикновено, когато Лилит наближи китката дървета, бележеща входа към Ратълснейк Крийк. Не беше идвала на „своето място“ от няколко дни, а искаше спокойно кътче, където да учи за теста си по биология, преди да си тръгне към къщи.

Чу шумолене в дърветата и се огледа наоколо, но не видя никого. После чу глас.

— Знаех си, че не можеш да стоиш надалече. — Луц се появи между рожковите дървета. Ръцете му бяха скръстени и гледаше нагоре през клоните към опушеното небе.

— Не мога да говоря точно сега — каза Лилит. В стажанта имаше нещо странно и то не беше само пробождащият спомен как отвори онзи плик и видя вътре изпратения си по имейла текст. Така или иначе, защо се мотаеше толкова много из „Тръмбул“? Това стажантство едва ли изискваше постоянното му присъствие тук.

Луц се усмихна:

— Ще се постарая да съм бърз. Току-що приключих разговор по телефона с Айк Лиджън и си помислих, че може би ще ти е интересно за какво си говорихме.

Лилит неволно пристъпи към него.

— Както знаеш — каза Луц, — „Четиримата конници“ идват в града да свирят на училищния бал и да бъдат жури в Битката на бандите. Сега, знам, че всички готини хлапета отиват на партито на Клоуи след събитието, но…

— Аз няма да ходя на партито на Клоуи след това — каза Лилит.

— Хубаво. — Луц се усмихна. — Защото си мислех да заведа няколко души в дома си след това. Събиране в тесен кръг. Би ли искала да дойдеш?

— Не, благодаря…

— Айк Лиджън ще бъде там — каза Луц.

Лилит рязко си пое въздух. Как можеше да подмине шанс да прекара известно време с Айк Лиджън? Можеше да го попита откъде взима идеите за песните си, какъв е подходът му към писането на музика… Щеше да е като ускорен курс за това как да бъдеш рокзвезда.

— Да, добре.

— Страхотно — каза Луц. — Само ти обаче. Не и Кам. Чух, че си го приела в бандата си. Аз лично мисля, че това е грешка, която може да навреди на кариерата ти.

— Схващам, мразиш Кам. — Лилит се зачуди откъде Луц беше чул тази новина. Беше се случило едва тази сутрин, а той дори не ходеше на училище с тях.

— Той има репутация — каза Луц. — Много неща е препатил. Бил е на косъм. Искам да кажа, само го погледни. Знаеш ли поговорката: живей бързо, умри млад и бъди привлекателен труп? Предполагам, че старият Кам доказва каква лъжа е това. Греховете му го изтощават — той дори изглежда като грешник.

— Чувам, че външният вид стига само до кожата — каза Лилит.

— С кожа като тази на Кам се надявам да е така. — Луц се засмя. — Освен това от „Кинг Медия“ са подразбрали, че именно Кам е изпратил текста ти за конкурса. Ако го е направил без твое одобрение, това би било основание за дисквалификация.

— Всичко е наред — каза Лилит, осъзнавайки бързо, че не искаше да я дисквалифицират. — Той, ъм, имаше одобрението ми. Може ли да те попитам нещо?

Луц повдигна вежда:

— Каквото пожелаеш.

— Изглежда, че е Кам имате общо минало. Каква е историята с вас двамата?

Изгарящият поглед на Луц се впи в Лилит, докато гласът му стана леденостуден:

— Той смята себе си за изключение от всяко правило. Но някои правила, Лилит, трябва да бъдат спазвани.

Лилит преглътна:

— Звучи сякаш наистина имате дълго минало.

— Миналото си е минало — каза Луц, омеквайки отново. — Но ако те е грижа за бъдещето ти, ще изриташ Кам от групата.

— Благодаря за съвета — Лилит остави Луц и се шмугна под клоните. Откри любимото си място край потока. Когато наближи рожковото дърво, видя нещо необичайно: до него бе поставено проядено от дървояди и очукано старинно писалище с извит сгъваем капак. Имаше рамка от ковано желязо и сигурно тежеше цял тон. Кой го беше донесъл тук? И как? Който и да беше, бе покрил дървения му плот с листенца от ириси.

Лилит винаги беше обожавала ириси, макар да ги беше виждала само на снимки в Интернет. Беше влизала в единствения мизерен цветарски магазин в Кросроудс, „Кейс Блумс“, десетки пъти, за да купи букет жълти карамфили — любимите на Брус, — когато той се чувстваше зле. Господин Кей и синовете му притежаваха магазина и откакто госпожа Кей почина, зареждаха само основното. Червени рози, карамфили, лакта. Лилит никога не беше виждала там нещо толкова екзотично като ириси.

Възхити се на синьо-жълтите цветчета, плъзна се в стола с ниска облегалка и отмести назад плота на писалището. Вътре имаше написана на ръка бележка:

Всеки автор на песни има нужда от подходящо бюро. Открих това на бордюра пред двореца „Версай“. Pour toi^[1].

Сигурно го беше намерил на тротоара пред нечия къща в изисканата част на Кросроудс, очакващо да бъде взето и изхвърлено на сметището. Но й хареса, че Кам беше видял писалището и се бе сетил за нея. Харесваше й, че вероятно го беше почистил, за да може тя да го използва. Прочете последния ред от бележката: „С обич, Кам“.

— С обич — изрече Лилит, проследявайки думите с пръст. — Кам.

Не можеше да си спомни дори един-единствен път, когато някой беше използвал тази дума в разговор с нея. Семейството й не говореше така, а тя със сигурност никога не беше ставала и наполовина толкова близка с момче, че то да каже думата. Дали Кам я беше подхвърлил небрежно, както правеше толкова много неща? Тя се размърда смутено пред писалището и едва можеше да погледне думата върху листа.

Искаше й се да го попита каква беше работата с тази бележка, с това писалище — но въпросът не беше в бележката или писалището, а в думата. Тя й причини нещо, пробуди нещо дълбоко в душата й. Накара я да се изпоти. Искаше да говори с Кам очи в очи, но не знаеше къде живее. Вместо това извади черната си тетрадка и остави чувството да се излее като песен.

Онази дума. Какво ли можеше да означава?