Сюзън Луис
Италианска афера (7)

Глава седма

Вече беше понеделник сутрин, а Лейни все още нямаше представа коя е Джулия или къде беше Том. Въпреки че вчера, както поиска той, беше уредила децата да ги няма следобеда, той не си беше дошъл у дома. Тя чакаше и чакаше, крачеше из къщата, писа му есемеси и му звъня, но той просто не се появи… Тя все още не можеше да повярва, че това се случва. Мяташе се от объркване към ярост, сетне към страх и обратно. Никога преди не беше правил подобно нещо. Защо, по дяволите, не си вдигаше телефона?

В крайна сметка едва след пет часа бе изпратил кратко съобщение: Съжалявам, тук лоша връзка. Ще се обадя утре.

„Тук лоша връзка?“ Що за неубедително извинение е това? Къде, по дяволите, беше той? Защо не отиде някъде, където има покритие?

— Том каза, че ще се обади утре, а не че ще се прибере — рече тя на Стейси, когато приятелката й дойде да й окаже морална подкрепа. — Така че кога точно възнамерява да се върне?

— Помъчи ли отново да му позвъниш след това? — попита недоумяващо Стейси.

Лейни поклати глава.

— Не виждам никакъв смисъл. Обажданията се прехвърлят направо към гласова поща. Както и да е, нека да не повтаряме отново всичко това, кажи ми как мина с майката на Мартин снощи.

Стейси потръпна.

— Тя определено е причината той все още да е ерген на тридесет и осем… А що се отнася до мен, ще си остане такъв.

Лейни изглеждаше обезпокоена.

— Да не намекваш, че си скъсала с него?

— Скъсах. Уверявам те, че трябваше да го направя.

Тъй като Стейси не изглеждаше особено разстроена, Лейни не я разпитва. Сега, докато приготвяше закуската на децата, умът й не регистрираше какво прави до момента, когато сипа портокалов сок върху корнфлейкса на Зав и трябваше да започне отново.

— Превключи го, превключи го! — викаше Тиърни, като се втурна в кухнята с едва закопчана униформена блуза и влажна коса, прилепнала към лицето й. — Дават Трей Сонгс и той е толкова сладък. Направо съм влюбена в него. Смени го, Зав.

— Няма начин, аз гледам това — запротестира той и грабна дистанционното, пазейки своя анимационен филм.

— Това са глупости. Включи „Massive R & B“. Веднага!

— Разкарай се!

— Мамо! Кажи му. Трябва да видя Трей. Дай ми това дистанционно — изръмжа тя, опитвайки се да го грабне.

— Не, няма да ти го дам. Мамо, махни я от мен. Спри! Плашиш Рони.

Тиърни се огледа озадачено.

— Кой е пък тоя? — попита тя. — Кой, по дяволите, е Рони?

— Моят заек. Там в кутията е и ти го плашиш.

Тиърни се втренчи в кутията, сякаш Шърман по погрешка беше направил нещо.

— Не трябва ли да е в клетка навън? — възрази тя.

— Ще го пуснем обратно сред дивата природа, когато е по-добре — заяви Зав.

Тиърни сви рамене.

— Ти си абсолютен смешко, знаеш ли? Сега смени канала, преди да те цапна.

— Не. Ако искаш да гледаш Сонгс, тогава върви обратно в стаята си.

— Мамо, кълна се, ще нанеса сериозни щети, ако той не ми даде това дистанционно.

— Къде е Скай? — попита Лейни, като започна да маже с масло купчина препечен хляб.

Тиърни отметна назад косата си.

— Тя е… Все още се приготвя. Сега, моля те, кажи му…

— О, млъкни, Тиърни — сопна се Лейни. — Ако баща ти беше тук, нямаше да гледате телевизия по време на закуска така или иначе.

— Така де, защото той винаги гледа новините. Аз просто искам да догледам само това видео! Е, толкова много ли искам наистина?

— Зав го е пуснал пръв, сега седни и си яж закуската или се върни горе. Не ме интересува кое от двете, просто спри да крещиш и да разстройваш деня на всички, преди дори да е започнал.

— Не съм аз, той е виновен — кипна Тиърни и блъсна с лакът Зав, като седна на масата. — Ако беше направил каквото му се казва…

Тя млъкна, когато изведнъж един тиган се тресна на пода.

— Ако ти, по дяволите, направиш каквото ти се казва и млъкнеш — избухна Лейни — тук можем да имаме малко мир.

— О, боже мой — промърмори Тиърни — тя превъртя.

Притиснала ръце към главата си, Лейни извика:

— Да, превъртях и знаеш ли защо? Заради теб. Ти си толкова дяволски груба през цялото време! Само почакай да кажа на баща ти за начина, по който се държа с Надя в събота, като напълно я пренебрегна. Тогава имаше наглостта да ми изтърсиш, че е досадна. Как смееш да го кажеш за някого, който винаги е бил мил с теб? Какво ти става, Тиърни? Ти се превръщаш в човек, когото не познавам. И не мога да кажа честно, че много те харесвам.

— Ами и аз също не те харесвам дяволски много — изстреля Тиърни в отговор. — Ти винаги се заяждаш с мен…

— Хей, това са щастливите Холингсуъртови — надвика я Макс, влизайки през вратата. — Може ли още някой да се присъедини?

— Нямаше да си правя труда, ако бях на твое място — изсумтя Тиърни. — Тя е в отвратително настроение.

— Само още една дума от теб — предупреди Лейни — и си наказана за една седмица.

Тиърни беше на път да протестира, но размисли.

— Къде е главата на семейството? — попита Макс с иронична усмивка. — Само не ми казвайте, във фитнес залата.

— Защо си облечен така? — зачуди се Лейни.

Макс огледа елегантния си бледосив костюм и чистата бяла риза.

— Отивам на бачкане — заяви гордо той.

Тя примигна.

— Бащата на Кристи ме взе на работа — обясни Макс. — Това е само докато редовният му администратор отсъства, но татко ще престане да ми натяква, а и ще си осигуря малко джобни пари за Италия. Кога заминаваме, между другото?

Още вчера в пристъп на ярост или предизвикателство, докато чакаше Том, Лейни беше резервирала полетите. Понечи да отговори, но Тиърни я изпревари:

— Надявам се, не сте забравили, че аз няма да идвам.

На Лейни отново й притъмня пред очите.

— Ще ви кажа нещо — избухна тя — защо не замина сама? — И захвърляйки кухненската кърпа, тя изхвърча в коридора, като почти се сблъска със Скай, която слизаше по стълбите.

— Леле, какво й става на майка ти? — прошепна Скай, когато влезе в смълчаната кухня.

Тиърни погледна Макс.

— Трябва да е в цикъл — предположи тя. — Или е имала скандал с татко.

— Къде е той? — попита отново Макс. — Мислех, че ще се върне вчера.

Тиърни сви рамене.

— Не съм го виждала.

— Хей, я да те огледам в този костюм — каза закачливо Скай, като затанцува към Макс. Той повдигна вежди и се усмихна накриво, когато тя зашепна в ухото му.

— Трябва ли да го правите тук? — сопна се Тиърни. — Някои от нас се опитват да закусват.

— Аз свърших — обяви Зав, отмествайки купичката си.

— Отивам да намеря мама.

След като той излезе, Скай погледна закачливо Тиърни.

— Е, да си чула нещо тази сутрин? — попита тя. Червенина незабавно заля бузите на Тиърни, а очите й се стрелнаха към Макс.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя, опитвайки се да ритне приятелката си под масата.

— Знаеш какво! — Скай отметна назад косата си.

Макс разцъфна в разбираща усмивка.

— Е, как е името му?

— Не е твоя работа — озъби се Тиърни, но въпреки волята си, започна да се усмихва. Тя обичаше да говори за него, дори и да не можеше да каже много на Макс. А откакто се събуди с есемес: Добро утро, красавице, искаше единствено да мисли за него. Определено не за майка си, която беше в адско настроение и всъщност наистина се налагаше да се стегне.

Но все пак… Може би трябваше да последва Зав и да отиде да се увери, че е добре.

Точно щеше да стане, когато Лейни се върна в кухнята. Въпреки че изражението й все още беше напрегнато, с много по-мек тон тя каза:

— Съжалявам, че избухнах. Това не е начинът да те изпратя на изпит, така че можем ли да бъдем отново приятели?

Тиърни отиде при нея и я прегърна с любов.

— В колко часа трябва да си на работа, Макс? — попита Лейни.

— Мисля, че е време да тръгвам — рече той и погледна часовника си. — Има ли шанс да ми заемеш малко пари за бензин? Доста съм го закъсал и…

— Колко ти трябват?

Стреснат от бързата реакция, той започна да отваря и затваря уста.

— Двадесет? Петдесет? — изреждаше Лейни.

Очите му се разшириха.

— Петдесет би било добре. Ще ти ги върна — увери я той.

Лейни взе банкнотите от чантата си, подаде му ги и се обърна, започвайки да работи на мивката.

— Трябва да тръгнем оттук след десет минути — каза тя на Тиърни и Скай.

Те се изстреляха от кухнята, за да завършат грима си, преди да излязат. Макс пъхна парите във вътрешния си джоб и пое навън.

Като пое дълбоко дъх, Лейни се потопи в тишината около нея, опитвайки се да я използва като успокояваща сила. Трябваше по-здраво да се вземе в ръце, по някакъв начин да отдели случващото се между нея и Том — каквото и да беше то — от това, което тя трябваше да бъде за децата.

Очите й се затвориха, когато вълна от страх я връхлетя изневиделица. Тя можеше и да няма представа коя е Джулия, но знаеше със сигурност, че обича Том повече от всичко и няма начин да се откаже от него…

 

 

Когато Лейни се върна отново в селото, след като остави децата и се отби да се види със Стейси на кафе, вече беше почти единадесет часът, ала все още нямаше никаква вест от Том. Трябваше някак си да не мисли за това или щеше да се влуди.

Нали, за бога, той не мислеше наистина да ги изостави?

А може би вече го е направил…

Спри да си причиняваш това, просто спри.

Тя не можеше да си представи живота без Том, дори не искаше, така че трябваше да си го избие от главата и да се съсредоточи върху отвеждането на Шърман при ветеринаря в един часа.

Очите й се напълниха със сълзи и тя опита да се пребори с тях. Том щеше да се върне у дома днес. Тя просто трябва да престане да се вайка и да продължи живота си…

По ирония на съдбата се налагаше да прекара следобеда, представяйки се за Том във Facebook и Twitter, отговаряйки на стотиците съобщения, натрупали се през уикенда. Какво би трябвало да казва, след като не бяха провели обичайния си брифинг в понеделник сутрин на закуска? Тогава той обикновено й даваше една или две провокиращи подробности от сюжета, които читателите му да подберат и да обсъждат в чата помежду си. Обратната връзка често се оказваше изключително забавна за Лейни и тя го споделяше с Том по време на вечерята.

Излизайки от тясната калдъръмена главна улица на „Банерли“, за да заобиколи селската поляна, тя се загледа с любопитство в скупчени на пътя хора. Намали скоростта и съзря баща си и Шърман в центъра на групата. Зави към паркинга на кръчмата, изскочи от колата и почувства как сърцето й се изпълни с любов и тъга, когато чу баща си да рецитира откъси от нещо, което звучеше като „Аретуза“ от Шели. Защо се беше спрял точно на това стихотворение точно през този ден си беше загадка. Тя се съмняваше, че дори и той знаеше — просто избираше случайно произведение от някоя част от паметта си, която все още съхраняваше любимите му творби, и влагаше сърцето и душата си, рецитирайки ги на глас.

Когато се присъедини към групата, тя усети, че баща й едва сега започва да осъзнава своята публика и вниманието им го изплаши. Той започна да се запъва на думите. Промъквайки се напред, Лейни внимателно присъедини гласа си, за да му помогне до края. Подобно на духове в лазурното небе, те обичат и след смъртта, завършиха те в хор заедно.

Хващайки го за ръка, тя се усмихна и се поклони, когато зрителите ги аплодираха, а той примигна объркано.

— Вече можем да се прибираме — прошепна тя.

Той кимна и я хвана за ръката, а тя го преведе край хората, които той познаваше от години, но не ги разпознаваше сега.

— Аз го наглеждах — увери я Анита Бокс, собственичката на кръчмата, когато стигнаха до паркинга.

— Благодаря. — Лейни се усмихна, знаейки, че Анита щеше да спре всеки, който би му се подигравал. Днес поне той беше изцяло облечен, а преди няколко седмици Анита го беше довела, излязъл само по гащи и палто.

След като го настани на предната седалка на комбито и прие помощта на един млад барман да постави Шърман в задното отделение, тя потегли от селото и няколко минути по-късно спря пред решетката за добитъка, за да извади каквото има в пощенската кутия. Както обикновено имаше доста писма и няколко пакета за Том.

По изгрев-слънце те изскачат от люлките си стръмни в пещерата на полегатия хълм, промърмори Питър, когато продължиха по алеята.

Лейни му се усмихна. По пладне блуждаят долу в горите и сред поляните с асфодел — изрецитира тя.

Питър пое дъх, който се превърна в трепетна въздишка.

Завивайки зад къщата, Лейни видя колата на Том и сърцето й болезнено се сви.

Не беше сигурна дали изпита облекчение или тревога. Тя спря и разкопча колана на баща си. След като се увери, че той стои стабилно на краката си, отиде да помогне на Шърман.

— Чакай, дай на мен — каза Том, излизайки от къщата.

Лейни отговори, без да може да го погледне:

— Мога да се справя, благодаря.

Том отстъпи назад, но когато тя се опита да вдигне тежкия Шърман, той прекрачи напред и го взе.

— Хайде, давай — каза той тихо, поставяйки кучето на земята.

Лейни хвана ръката на баща си и докато го водеше навътре, усещаше неловкостта на мъжа си. Дали не се чувстваше като аутсайдер в собствения си дом, сякаш вече не беше част от него?

Моля те, господи, нека това не е истина.

Тя не знаеше как да се държи в такава ситуация. Какво трябваше да каже? Повече от всичко искаше да почувства ръцете му около себе си, да чуе думите му на успокоение, но като се имаше предвид какво я беше накарал да преживее през последните два дни, тя знаеше, че това няма да се случи.

— Той се нуждае от бръснене — забеляза Том, като се присъедини към тях вътре. — Искаш ли да го заведа горе?

Лейни успя някак да запази гласа си спокоен, когато каза:

— Мога и сама… — Ако се налагаше да се справя без Том, трябваше да започне още сега. Страхът от това я сграбчи. Как можеше той да се държи така, сякаш всичко е нормално, когато изобщо не беше?

— Трябва да поговорим — каза той тихо.

— Да, трябва — съгласи се тя, като все още не можеше да го погледне в очите. — Но се опасявам, че не всичко може да става по твоя график. Татко има нужда от душ и след това трябва да заведем Шърман на ветеринар.

Том кимна бавно и направи грешката да погледне часовника си.

— Съжалявам, бързаш ли за някъде? — сопна се тя.

За момент изглеждаше, че той понечи да отговори, но в крайна сметка просто отиде да вдигне звънящия телефон.

Лейни поведе баща си по коридора, а когато го приведе в спретнат вид и го върна на долния етаж, Том беше приел още няколко обаждания, нещо, което рядко правеше в ден, определен за писане. Според техния график цялата тази седмица беше определена за писане. Ала той дори не беше в кабинета си, а все още се мотаеше из кухнята.

— Лейни… — предпазливо заговори Том.

— Макс започна работа — прекъсна го тя.

Той си пое дъх.

— Замества администратор в шоурума за кухни на Тери Флинт.

— Е, предполагам, че ще спечели малко пари за Италия.

— Така каза и той. Направих резервации за полетите, между другото.

Той не отговори нищо, а когато тя се обърна към него, сърцето й се сви, като видя колко несигурен изглеждаше. Не приличаше на себе си. Винаги е бил толкова силен, толкова способен, мъжът, който знаеше как да се справя с кризите.

Това криза ли беше?

Тя се опита да измисли какво да предприеме. Трябваше да попита за Джулия. Името й висеше между тях, прозрачно и деликатно като стъкло, но изглежда, никой от двамата не искаше да го произнесе. Ако го направеха, това можеше да разбие всичко и нямаше да могат отново да го съберат.

— Налага ли се да водиш Шърман днес? — попита Том.

Тя погледна към кучето, беше свело глава, но поне опашката му беше вирната нагоре. Днес краката му не бяха по-зле, отколкото вчера. Тя имаше болкоуспокояващи, глюкозамин, превръзки за затопляне в микровълновата. В интерес на истината, единствената причина да го закара днес беше, за да е сигурна, че е направила най-доброто за него. Винаги щяха да й дадат друг час.

— Ще направя лека закуска за татко и след това ще дойда в кабинета ти — каза му тя.

С едно кимване той се обърна и си тръгна, но тревогата му сякаш остана. Тя наелектризираше въздуха, проникваше в главата й и предизвикваше световъртеж от толкова много опасения… Лейни почти не знаеше къде завършва единият й страх и започва другият… Със сигурност не можеше да бъде толкова мрачно. Тя все още си представяше най-лошото, ала така ли беше?

Какво друго можеше да е?

Попитай съпруга си за Джулия.

След като се обади на ветеринаря, тя направи кафе за баща си, отряза му парче фритата и настани Шърман до него с играчка за дъвчене. Седна с тях за миг, наслаждавайки се на простото доверие, което споделяха, като желаеше от цялото си сърце да можеше да поговори с баща си. Той никога не я беше разочаровал, винаги намираше начин да направи така, че проблемите й да изглеждат незначителни или поне не толкова сериозни.

Накрая го целуна по главата, остави го да закусва и тръгна по коридора към кабинета на Том…

Завари го застанал до прозореца, загледан през моравата към полето, което се спускаше към потока. Тя усети дистанция между тях, която никога не бе съществувала преди, и изпита паника, осъзнавайки, че не знае как да я преодолее.

— Е, какво става? — попита тя с по-рязък тон, отколкото възнамеряваше.

Той я погледна нерешително.

— Трябва да седнеш — отрони тихо.

Сърцето й затуптя с ужасен ритъм.

— Не искам да сядам. Искам да знам какво се случва.

— Сега ще ти кажа. Просто мислех, че това може… — Той поклати глава. — Няма значение.

Без да съзнава защо, тя изведнъж прекоси стаята и се настани на един от кожените дивани.

— Така по-добре ли е? — попита тя, а гневът в тъмните й очи не успяваше съвсем да прикрие страха. — Дали така ще ти е по-лесно да ми кажеш коя е Джулия?

Ето, името вече бе изречено.

— Лейни — отрони той тихо. — Разбирам, че си ядосана…

— О, прав си… — Тя сложи ръка на устата си, за да се спре да не изстреля още нещо. Гневът нямаше да й помогне сега.

Той дойде да седне до нея, но не се опита да я докосне.

— Джулия… — Сведе очите си за миг. — Джулия не ми е любовница. Това е, което си мислеше, нали?

Тя вече можеше да усети обхващащото я облекчение.

— Тогава коя е тя? — попита хладно.

— Тя ми е дъщеря.

Облекчението й се изпари на мига, зави й се свят. Негова дъщеря! Любовница и дете!

О, боже господи, как щеше да се справи с това?

— Ти… Ти имаш дъщеря? — преглътна тя.

Той кимна.

— От кого? — едва можа да попита. — На колко години е тя?

Той пребледня.

— На колко години е? — повтори Лейни.

— На шестнайсет — отвърна той тихо.

Отново й премаля. Ей богу, сигурно не е чула правилно. Дъщеря на същата възраст като Тиърни. Тя се изправи на крака, искаше да се отдалечи от него.

— Коя е майката? — попита с пресъхнали устни.

— Това няма значение…

— Разбира се, че има, по дяволите! — избухна тя. — Кога е родена Джулия? Преди или след Тиърни?

Той преглътна мъчително.

— Няколко месеца преди това…

Очите й се разшириха от шока.

— Значи през цялото време, докато си се развеждал с Ема, планирал си сватбата ни, подготвял си се за раждането на детето ни, е имало друга жена… И то очевидно вече в родилната зала…

— Да, но…

— Значи, майка ми е била права, всички са били прави. Ти си се оженил за мен само защото баща ми беше Питър Уинлок. Ако той беше разбрал, че ми изневеряваш, така както вече беше изневерявал на жена си, за теб това щеше да означава краят на всичко. Така че ти си запазил другата си афера в тайна…

— За бога, ти изопачаваш всичко…

— Как? Само ми кажи как го изопачавам, когато вече призна, че имаш дъщеря, за която никой от нас не знае нищо в продължение на шестнайсет години.

Очите му бяха стоманени, докато се взираше в нейните.

Той понечи да каже нещо, но тя го изпревари.

— Коя е майката? — повтори Лейни. — И не ми казвай отново, че това няма значение!

— Тя е Кърстен Бонер — бързо изрече Том.

Лейни се олюля, сякаш я бяха ударили.

Гневът му като че ли го беше напуснал.

— Съжалявам, трябваше да…

— Да разбирам ли, че говорим за Кърстен Бонер — прекъсна го тя остро. — Тази, която беше водеща на програмата за изкуства по Канал 4?

Той кимна.

Изведнъж й стана трудно да диша и хвана с ръце главата си. От години дръзката, изискана и изключително красива Кърстен Бонер беше изчезнала от екрана, но ако Лейни си спомняше правилно, водещата беше излязла в отпуск по майчинство и повече не се появи на екран. Въпреки че решението й само по себе си не беше особено сензационно, фактът, че тя отказа да разкрие кой е бащата на детето, беше подпалил пресата. Спекулациите бяха толкова всеобхватни, толкова много известни и влиятелни имена се подхвърляха наоколо, та един коментатор дори отбеляза, че е чудно как Бонер е успявала изобщо да си върши работата, ако е имала връзки с толкова много мъже.

Лейни затвори очи, сякаш медийната истерия от онова време отново забушува около нея. Никога, дори и в най-смелите й представи не би й хрумнало, че Том може да е бащата.

Колко изумително наивна и изпълнена с илюзии е била.

С ужасно болезнено чувство тя си спомни предупреждението на Ема. Не бъди толкова сигурна, че си единствената. Щом той може да причини това на мен, ще го причини и на теб.

Шестнайсет години по-късно все още не се знаеше кой е бащата, въпреки че вероятно и никой вече не се интересуваше. Обаче, ако се разбереше, че е Том Холингсуърт, той щеше да влезе във всички новини. А това означаваше, че пресата щеше да изпълни „Банерли“, следейки Тиърни, Зав, баща й…

Това беше немислимо. Твърде ужасно, за да продължи да го обмисля.

Лейни се обърна към Том. Той все още я наблюдаваше, но тя почувства как пропастта между тях се разширява.

— И така, какво следва? — заяви мрачно тя.

Отговорът му беше толкова шокиращ, че тя съжали, че е попитала.

— Връщам се в Херефърд — каза той.

— В Херефърд ли?

— Там живеят, съвсем наблизо е…

Лейни започна да трепери.

— Искаш да кажеш, че ни напускаш?

— Не, това, което казвам…

— Тогава защо се връщаш? Какво ще стане с нас? Тиърни и Зав също са твои деца. А какво да им кажа аз?

Той прокара ръка по посивялото си лице.

— Надявах се, че ще им обясниш, че има проблеми на снимачната площадка, така че трябва да съм там още една седмица.

— Още една седмица. Отиваш… О, боже мой… Караш ме да лъжа децата си, за да можеш да бъдеш с…

— За да не бъдат наранени. Те не трябва да знаят за Кърстен и Джулия все още.

— Какво намекваш, как така все още? Защо изобщо трябва някога да научават?

— Джулия е моя дъщеря. Аз не мога…

— Тя ти е била дъщеря през последните шестнайсет години, или така са те накарали да повярваш. Откъде си сигурен, че е истина? Тази жена може да лъже…

— Истина е.

Опитвайки се да се овладее, тя отново се взря през прозореца.

— Лейни, съжалявам — отрони Том нещастно. — Осъзнавам колко тежко е това за теб. За мен също…

— Спри! Просто спри — извика тя.

— И това се случи в момент, когато аз… Е, когато най-малко съм го очаквал…

— Ти ли си го очаквал най-малко? — повтори тя невярващо. — Какво да кажем за нас, останалите, които не сме имали представа, че водиш някакъв двоен живот?

— Не е така.

— Може би за теб не е, но от моята позиция… Тя е на шестнайсет, Том. Така каза ти, на шестнайсет, което означава, че си крил нейното съществуване от мен през целия ни брачен живот.

— Защото аз не съм…

— Не мога да повярвам, че си ме лъгал жестоко! — кипеше тя.

— Лейни, трябва да чуеш…

— Аз ли? Вече чух достатъчно. И не искам да слушам повече как си се подиграл с нашия брак…

— За бога, ще ми позволиш ли да вмъкна поне една дума?

— Кажи ми, че няма да се върнеш при тях днес — предизвика го тя.

Той притвори очи.

— Не мога да го направя. Трябва да отида.

— Но защо?

Том си пое дъх.

— Сложно е. Обещал съм…

— Даваш обещания на друга жена? Какво право има тя да те кара да криеш нещо от съпругата си?

Той преглътна.

— Тя няма права. Тя знае колко много означаваш за мен, но засега съм дал дума…

— Позволи ми да говоря с нея. Трябва да разбера какво си мисли, че ще докаже, като се опитва да разруши живота ни.

— Тя иска само това, което е най-доброто за Джулия…

— А аз не искам ли същото за децата си? Предполагам, че осъзнаваш какво ще им причини това?

Той заговори отново, но Лейни вече не слушаше.

— Защо сега? — извика тя. — Какво се е случило, за да накара Кърстен Бонер изведнъж да реши… О, боже — изпъшка, когато истината я осени. — Сега, когато баща ми не разбира какво става, тя мисли, че си самостоятелен…

— Лейни, за бога, това няма нищо общо. За какъв, по дяволите, ме вземаш?

Тя го изгледа остро.

— Не съм сигурна, че искам да отговоря на този въпрос.

— Исусе, ти наистина си готова да си мислиш най-лошото за мен, нали? — предизвика я Том с помръкнало лице.

— Какво би трябвало да мисля, когато вече призна, че си лъгал…

— Не по начина, по който си въобразяваш…

Тя издърпа ръцете си, когато той се опита да ги хване, и го погледна с широко отворени, уплашени очи.

— Не си тръгвай днес оттук… — тихо помоли тя.

— Ще трябва. Те имат нужда от мен…

— А ние нямаме ли?

— Не по същия начин.

Той отново посегна към нея, но тя отстъпи крачка назад.

— Ако сега си тръгнеш — заяви тя като насън — тогава не искам да се връщаш повече.

Том изглеждаше зашеметен. Лицето му беше повехнало.

— Не го мислиш…

— Напротив, мисля го. Това е изборът, който ти предлагам, Том. Можеш да останеш или да си тръгнеш.

След ледена пауза той каза:

— Знаеш как се отнасям към ултиматуми.

— А как се чувствам аз, разбирайки, че съпругът ми има още едно дете, родено по същото време като моята дъщеря, и че през последните шестнайсет години е крил от мен… Какво още, Том? Колко още лъжи си натворил? Не, не си прави труда да отговаряш. Не искам да слушам повече. Ще бъда горе, когато си готов да ми съобщиш решението си!

И въпреки че беше потресена, тя някак си се застави да излезе от стаята…

 

 

Десет минути по-късно той влезе в спалнята и я завари да подрежда дрехи в един куфар.

— Какво правиш? — попита той разтревожено.

— Сортирам нещата за летния празник — отвърна Лейни. Осъзна какво беше помислил той: че събира неговите вещи.

Том продължи да я наблюдава мълчаливо.

— Тръгвам сега, но ще се върна в края на седмицата — заяви решително той.

Чувствайки как решението му я пронизва, тя даде воля на яростта си:

— Чу какво казах — задави се тя. — Аз не те искам обратно, ако отидеш при нея.

— Лейни, тя е болна! Затова трябва да отида. — Той звучеше отчаяно.

Тя го загледа втренчено, не знаейки дали да му повярва.

— Кой е болен, Кърстен или Джулия? — попита тя лаконично.

— Кърстен.

— Какво й има?

Той отвърна поглед, като прекара ръка по лицето си.

— Лъжеш! — извика тя. — Измисляш си извинение, за да бъдеш с нея.

— Не лъжа!

— Просто си върви, Том. Напусни сега и не си прави труда да се връщаш, защото аз не искам да живея с човек, който дори не може… — Тя млъкна, защото Шърман започна да лае тревожно.

Лейни се втурна покрай Том и изтича долу, за да провери баща си.

Той седеше на пода, опитвайки се да се изправи.

— Татко, какво стана? — извика тя, като отиде при него.

— Пак ли не улучи стола? Нарани ли се?

— Чакай, дай на мен — каза Том, като я отстрани, за да вдигне Питър обратно на крака.

— Стар глупак — разсмя се Питър, макар че посивялото му лице издаваше, че доста се е уплашил. — Съжалявам, не искам да ви създавам неприятности.

— Ти не ни създаваш неприятности — увери го Лейни.

— Опитваше се да отидеш някъде ли, или имаше намерение да седнеш?

Питър само примигна.

— Трябва да го преоблечем — промърмори Том. — Аз ще го заведа горе.

— Не, ти си отивай — каза тя, държейки за ръка баща си.

— Очевидно болната ти приятелка не може да се оправи без теб, но ние можем.

Когато лицето му се изопна, тя се обърна, вече съжалявайки за думите си. Ала беше твърде късно.

След няколко минути звукът от колата на Том, заминаваща по алеята, я накара да изтръпне. Прииска й се да изтича след него, но дори това и да не означаваше да остави стария си баща, вече не би могла да го стигне…

Мили боже, как е могъл да води двойствен живот през всичките тези години, без тя да знае?