Сюзън Луис
Италианска афера (6)

Глава шеста

— Здравей, Грант, Лейни е — каза тя, когато братът на Том отговори на мобилния си телефон.

— Всичко наред ли е? — чу се весел отговор.

— Да, наред е… Е, поне донякъде… Аз просто се чудех… Мога ли да попитам за какво беше кавгата ви с Том снощи?

Звучейки странно предпазливо, Грант отговори:

— Опасявам се, че Том не е много доволен от начина, по който се развиват някои от неговите инвестиции. Аз го вкарах в тях и затова той ме държи отговорен.

Много приличаше на обяснението, дадено от Том.

— А той — подпита Лейни — споменавал ли е случайно за някаква Джулия…

Последва кратко колебание.

— Не — отговори той. — Защо, коя е пък тази?

— Не съм сигурна. Това се опитвам да разбера. Наистина ли не си чувал за нея?

— Разбира се, че не съм.

Грант звучеше убедително.

След като затвори телефона, Лейни се обърна и видя баща си да я гледа спокойно от стола си.

— Какво е станало? — попита той, когато тя отиде да го вдигне.

— Не съм сигурна — отвърна тя, желаейки от все сърце да може да се обърне към него, както винаги го беше правила. — Но няма защо да се притесняваш. Да се качим ли горе да подремнеш сега?

Сговорчив както винаги, той се затътри по коридора. Тя го държеше за ръката, а Шърман ги следваше лоялно отзад.

За щастие артритът на кучето не изглеждаше толкова зле днес, тъй като то успя да се качи по стълбите и не легна на матрака си, преди Питър да бъде подпрян на възглавниците си.

Седейки на ръба на леглото, Лейни взе ръката на баща си между дланите си и понечи да каже, че ще го нагледа отново след час, когато забеляза как една сълза се търкулна надолу по бузата му.

— О, татко, какво има? — извика в паника тя. — Добре ли си? Защо плачеш?

— Майка ти мъртва ли е, Лейни? — попита той прегракнало. — Мъртва е, нали?

Лейни преглътна с мъка.

— Така е…

— Кога се случи това?

— Преди малко повече от година.

— Бях ли там?

— Разбира се, че беше.

Той кимна с очевидно облекчение.

След един-два мига очите му се затвориха и тя погали с ръка набръчканото му чело, приглаждайки малкото останала му коса.

— Говори с мен — прошепна той. — Кажи ми какво ти тежи.

Неговите думи, дори тонът му, бяха топло ехо от миналото, когато той винаги я насърчаваше да довери проблемите си, за да може да й помогне… Беше странно как успяваше да направи нещата да изглеждат по-добре, дори и когато не бяха.

— Нищо не ми тежи — увери го тя — освен това, че си уморен.

— Да, аз съм уморен — съгласи се той. Изминаха няколко минути. — Марти ще дойде ли днес?

— Той вече беше. Играхте карти заедно и ходихте до кръчмата.

Питър се усмихна.

— Хубаво. Той е добър приятел…

Когато се унесе в спокоен сън, Лейни продължи да седи с него, наблюдавайки лицето му, чудейки се какво всъщност се случва в ума му. Не искаше да се занимава с това, което се случваше в нейния ум, защото само щеше да влоши нещата.

След известно време откри, че гледа втренчено двете фотографии на масата до леглото му. По-голямата беше на майка й на петдесетия й рожден ден, изглеждаща екзотично като филмова звезда, с пламтящи очи и буйна гарванова коса. Тя гледаше Лейни от рамката право в очите и тя почти можеше да усети как огънят й я изгаря.

Другата снимка беше от сватбения ден на Алесандра и Питър преди повече от тридесет години. Те изглеждаха толкова млади, дори и Питър, сниман малко преди неговата четиридесета годишнина. Майка й, наскоро навършила двайсет и една години, беше толкова свежа и сияйна, че Лейни лесно можеше да разбере защо Питър се беше влюбил толкова силно. Те се гледаха в очите с чувство на изненада, сякаш по някакъв начин бяха спечелили първа награда и не бяха сигурни дали наистина е била предназначена за тях. Питър беше с тъмен раиран костюм с люлякова вратовръзка; Алесандра, ярка и съблазнителна, беше в дълга до коленете кремава рокля с подходящи обувки на висок ток и цвете в падащата като водопад тъмна коса. До нея, в своята малка кремава рокля и сини обувки с каишки, беше четиригодишната Лейни, стиснала с две ръце китка ароматен грах, а тъмната й, рошава глава, наклонена назад, гледаше нагоре към майка й и Питър. Беше трудно да се види изражението й, но Лейни обичаше да мисли, че на този ден е била толкова щастлива, колкото явно е била майка й…

Въпреки че нямаше спомени преди Питър да влезе в живота им, тя знаеше, че майка й я донесла в Англия, когато е била на малко повече от един месец. Тогава са живели в Хайгейт с далечна роднина на Алесандра, втора пралеля на име Джована, която се отнесла любезно със своята праплеменница и детето, доколкото е била в състояние, предвид многото й страдания. Вместо наем Алесандра се грижела за старата си леля и за къщата, докато Гейл, млада австралийка и медицинска сестра, идвала всеки ден да прави жизненоважни инжекции с инсулин на старата дама и три вечери седмично гледала Лейни, докато Алесандра работела като сервитьорка.

Тогава тя се беше запознала с Питър.

Въпросът защо Алесандра беше напуснала Италия с такова малко бебе на ръце преследваше Лейни от години, наред с този, кой е биологичният й баща. Беше търсила в интернет, но не беше получила никакъв отговор…

Доколкото Лейни знаеше, миналият живот на майка й винаги е бил така затворен за Питър, както и за нея. „Не й е удобно да обсъждаме това — казваше той — така че не бива да се опитваме да я принуждаваме…“

Лейни бръкна в шкафа до леглото, извади чантата на майка си и я сложи в скута си. Знаеше, че като я отвори, ще замирише на „Шанел No5“, който Алесандра винаги беше ползвала. Не беше сигурна дали има сърце да го направи. Майка й толкова много й липсваше. Беше убедена, че Алесандра наистина я беше обичала, просто й беше трудно да го показва — до края, разбира се, когато отчаяно се вкопчи в нея, сякаш само Лейни можеше по някакъв начин да прогони демоните. Вероятно би могла, ако Алесандра ги беше назовала, но тя никога не го направи, може би даже и пред свещеника, дошъл да чуе последната й изповед.

Чувайки телефона да звъни, тя се втурна по коридора към стаята им с Том, като продължаваше да стиска чантата. Това е той, помисли си. Вече беше готов да обясни какво се случва и всичко щеше да бъде наред.

Оказа се, че е майката на един от приятелите на Зав, която питаше дали Лейни може да я замести и да заведе децата до училище в понеделник вместо във вторник. След като я увери, че може, Лейни затвори и бързо вдигна отново, когато телефонът пак иззвъня.

— Аз съм — каза Стейси. — Добре ли си?

— Нещо такова…

— Значи, още няма новини.

— Никакви — рече Лейни, чувствайки думите като малки удари.

— И отмени вечерята, така ли?

— Обадих се на всички. Казах, че има проблем на снимачната площадка, за който трябва да се погрижи Том, а аз като че ли нещо се разболявам и не искам да заразя някого. Както и да е, кажи ми как се чувстваш преди срещата с майката на Мартин тази вечер.

Поговориха известно време, най-вече за Мартин и бъдещата работа на Стейси, тъй като Лейни не искаше да споменава Том — ако го направеше, имаше опасност да съживи ужасните сценарии, които съчиняваше в главата си. Накрая каза:

— Не забравяй да се обадиш сутринта да ми обясниш как е минало.

След като затвори, тя се отпусна върху леглото в спалнята от страната, където спеше Том, като все още стискаше чантата на майка си. Опитваше се да не си представя къде ли беше той сега. Дали мислеше за нея, за това, което тя може би преживява? Имаше ли намерение да се върне? А ако го направеше, дали в крайна сметка нямаше да съжалява…

Притиснала буза до меката кожа на чантата на майка си, тя се чудеше какво би направила Алесандра, ако това се бе случило с нея. Дали Питър някога я беше карал да се чувства неспокойна и уязвима? Със сигурност я беше ядосвал и разочаровал от време на време, но Лейни не можеше да си представи баща й да е причинявал на Алесандра някакви притеснения за любовта им… Винаги изглеждаха толкова близки, толкова привързани, въпреки пламенната природа на Алесандра. Странно беше, че единственият човек, който никога не бе ставал жертва на злия език на майка й, беше Том. Може би защото дори и тя не беше посмяла… Преди всичко той я караше да се смее или да преосмисли някое импулсивно мнение.

Том никога не се опитваше да върне Алесандра към нейното минало. Той също беше толкова любопитен, колкото и Лейни, да разбере какво е накарало Алесандра да изостави родната си страна. Въпреки това, не виждаше смисъл да я разпитва, когато тя беше показала много ясно, че не желае да й се напомня за живота й, преди да дойде в Англия, или за каквото и да било семейство, което все още може би имаше в Туоро…

В действителност единственото, което свързваше Лейни и майка й с малкото градче на брега на Лаго ди Тразимено, бяха техните актове за раждане. Имаше също и една-единствена страница от писмо, която Лейни намери сред документите на майка си след смъртта й. Тя беше в чантата, заедно с аленото червило на Алесандра, портмонето й от сива щраусова кожа, съдържащо петнадесет лири в брой, броеницата й с мъниста от сребро и оникс и малък флакон от любимия й парфюм.

Въпреки че Лейни вероятно знаеше съдържанието на единствената страница наизуст, тя все пак я измъкна от чантата и усети да я залива вълна от копнеж заедно с аромата на майка й. Когато се чувстваше най-зле, тя й липсваше най-много. А това наистина беше странно, имайки предвид колко рядко се беше обръщала към Алесандра за утеха и съвет.

Писмото беше написано на италиански, но Лейни беше платила, за да го преведат, и грижливо пазеше напечатаната английска версия, закрепена за написания на ръка оригинал.

Туоро, 8 септември 1988

Моя скъпа bambina,

Благодаря ти, че ме уведоми за смъртта на Джована. Беше ми много мъчно да чуя новината, но, разбира се, това не беше изненада, тъй като знам, че тя беше болна в продължение на много години. Нека нашият скъп Господ благослови вечната й душа и да я прибере при себе си.

Пишеш с много любов за новия си съпруг. Той трябва да е добър човек, за да приеме дъщеря ти като своя, тъй като невинаги е лесно човек да го направи. Би ли искала да кажа на майка ти, че си кръстила детето си на нея? Все още не съм го направила, тъй както не съм сигурна как ще приеме новината.

Разтревожих се да чуя, че ти е трудно да погледнеш детето, без да мислиш за случилото се, но моля те, не забравяй, че тя не е виновна. Знам, че в сърцето си все още си гневна, и разбирам това, но се моля всеки ден за…

Тук страницата свършваше и макар че Лейни беше търсила останалата част от писмото, никога не я намери. Тези няколко кратки редове предизвикаха у нея още повече въпроси, отколкото преди…

Питаше се защо Алесандра е казала на пишещия, че е кръстила дъщеря си на майка си, когато според свидетелството за раждане, името на майката на Алесандра е било Мелвина. И защо пишещият, изглежда, не желаеше да каже на майката на Алесандра, че внучето й носи нейното име?

От почерка и от тона на писмото Лейни мислеше, че пишещият вероятно е жена, но нямаше как да знае със сигурност, нито би могла да каже дали тя или той по някакъв начин е свързан роднински с Алесандра. Изглеждаше, че в известна степен между тях е съществувала някаква привързаност. Все пак и от коментарите за Питър и от констатацията, че й е трудно да гледа дъщеря си, без да си спомня, изглеждаше, че Алесандра се е разкрила пред тази личност, както не го е правила пред никой друг…

Който и да бе пишещият, Лейни нямаше представа дали щеше да намери този човек, когато отиде в Туоро, тъй като нямаше дори името му, за да й помогне като начало. Едва ли щеше да бъде лесно…

Но нямаше значение, тя щеше така или иначе да отиде, въоръжена с малкото, което имаше, и е надеждата, че ще прекарат една прекрасна почивка.

Или поне биха могли, ако Джулия внезапно не се беше появила в живота им…

 

 

— О, боже, Лейни, съжалявам — изпъшка Надя, очевидно смутена, че се е появила, когато вече не я очакват. — Шофирах и не си проверих съобщенията. Не се притеснявай, тръгвам си, просто ми кажи, всичко наред ли е? Децата добре ли са? Баща ти все още ли е с нас?

— Добре сме — увери я Лейни, посягайки за мобилния си телефон, който иззвъня. Дали Надя познава Джулия? Трябваше ли да я попита? Сърцето й подскочи, когато видя, че на линията е Том.

— Извинявай — каза тя на Надя. — Трябва да се обадя, но не си тръгвай още. Здравей — каза тя в слушалката.

— Здравей, аз съм.

— Да, знам.

След кратко мълчание той каза:

— Просто исках да проверя дали си добре и да се извиня отново за внезапното тръгване.

— Би било добре, ако знаех защо — отговори тя. Гласът й беше по-студен и по-враждебен, отколкото възнамеряваше.

— Да, разбира се, но това не е разговор за по телефона. Тя усети, че настръхва. Отвръщайки се от Надя, прошепна:

— Знам, че си видял есемеса, така че коя е Джулия?

Той не отговори.

Очите й се затвориха, когато ужасното потвърждение заля най-лошите й подозрения.

— С нея ли си сега? — попита тя неуверено.

— Да, но това…

Тя не искаше да слуша повече.

— Това е всичко, което трябваше да знам — прекъсна го тя и преди той да успее да каже още нещо, затвори.

Един вътрешен глас вече й шепнеше, че трябваше да го остави да говори, но друг отвръщаше яростно: Защо? Нямаше нужда от жалки подробности, особено по телефона или когато неговата агентка беше там…

Можеха да говорят по-късно, лице в лице, когато той си дойде. Ако предположим, че има намерение да се върне. Разбира се, че щеше да се появи, практически всичко, което притежаваше, беше тук…

— Извинявай за това — каза Лейни и си наложи да се усмихне, когато се обърна към Надя. — Защо не изпиеш поне чаша чай, нали вече си тук? Точно щях да си направя.

Надя я погледна неуверено. Тя беше едра жена с обилно количество посивели къдрици, електриково сини очи зад очила с розова рамка и с толкова слънчева усмивка, че караше човек да замижи. Това, както и почти безупречният й тен, я правеше да изглежда далеч по-млада от нейните четиридесет и девет години.

— Ти си добре дошла, не се притеснявай — увери я Лейни и погледна мобилния си, който отново иззвъня. Виждайки, че е Том, тя го остави да се включи на гласова поща и се обърна да сложи чайника.

— Всъщност вече е пет часът, защо да не пием вино? — предложи Лейни.

— По-добре недей, че ще трябва да карам — понамръщи се Надя. — Ала една чаша „Ърл Грей“ наистина ще ми дойде добре…

Лейни се напрегна, когато стационарният телефон започна да звъни. Реши да не вдига, но Надя забеляза, че е Том, и грабна слушалката, за да й я подаде.

— Здравей — каза спокойно Лейни повече заради гостенката си, отколкото заради Том.

— Знам какво си мислиш…

— Надя е тук — обясни му тя. — Не е получила съобщението, че вечерята се отлага, но така или иначе е чудесно да я видя. Искаш ли да я чуеш? — И преди той да успее да й възрази, тя върна телефона на изненаданата му агентка.

— Отивам само да проверя татко — прошепна Лейни. — Ако иска да говори с мен отново, кажи му, че ще му се обадя по-късно… — И като ги остави, тя изтича горе в стаята на баща си.

Десет минути по-късно тя се върна с Питър и Шърман. Въпреки че веднага след като Надя поздрави Питър, беше ясно, че той нямаше спомен коя е тя, удоволствието му, че я вижда, я накара да се усмихне.

— Сандра ще слезе след минута — рече той. — Предполагам, че си дошла да се видиш с нея.

— Прекрасно — отговори невъзмутимо Надя. — Искате ли да пием чай?

— О, чудесно. Ще дам на Шърман малко вода…

— Всичко е наред, татко, аз ще му дам… — намеси се Лейни. — Ти иди и седни.

Когато Питър тръгна през трапезарията, Надя каза:

— Не знаех, че екипът снима днес. Колко досадно, че са забъркали тази каша със сценария. Всъщност никога не съм смятала, че тази последна адаптация е особено добре направена, а знам, че и Том не беше доволен от нея… Така че, предполагам, не е изненадващо, че му се е наложило да оправя нещата.

Лейни присви очи, сякаш за да покаже колко досадни са й тези неща точно днес. Това, което всъщност си мислеше, беше колко лесно, колко гладко той очевидно лъжеше. Нейният съпруг, надареният разказвач…

Все пак това вероятно означава, че Надя не знаеше за Джулия, освен ако не бяха измислили помежду си оправдание, докато тя не беше в стаята. Тъй като гостенката й беше жестоко предана на Том, това със сигурност беше възможно…

— Как е Гай? — попита Лейни, бъбрейки за изключително привлекателния и много по-млад съпруг на Надя.

Според някои Гай се беше оженил за Надя само за да получи дял в нейната агенция. Така говореше и Макс, който беше напуснал работата си в агенцията след спор с Гай. Така смяташе и Том, макар че обичта му към Надя го караше да се постарае повече от обичайното да прикрива антипатията си…

Що се отнася до Лейни, тя обясняваше в голяма степен мъжката неприязън с обикновена старомодна ревност към младия Гай в съчетание с външния му вид на рок звезда и неоспорима харизма. Вярно е, че би искала да не е чак такъв флиртаджия, тъй като намираше това за по-скоро дразнещо, отколкото ласкателно, а не бе особено очарована и от начина, по който той се държа с Тиърни последния път, когато двамата с Надя бяха дошли за уикенда. Е, добре, вероятно беше просто учтив, имайки предвид колко скандално бе флиртувала Тиърни с него. Въпреки това, предвид нейната възраст, той би могъл да й отговори малко по-внимателно.

— Ами Гай е добре — рече Надя, като се зае да налива чая. — Не му е много приятно, че остана в Ню Йорк до вторник.

— Какво го задържа? — попита Лейни, носейки купа с вода за Шърман.

— Не какво, а кой го задържа… Арни Колефакс закъснява с година да предаде новата си книга, така че Гай се опитва да го държи трезвен достатъчно дълго, за да завърши първата редакция.

— И ще може ли да направи това до вторник?

— Ще трябва, или издателите ще поискат парите си обратно. Честно казано, всичко е доста голяма бъркотия, но той е клиент на Гай, така че съм го оставила да се оправя. — Тя погледна часовника си. — Щом днешната вечеря се отлага, един мой стар приятел се намира недалеч оттук и бих могла да го посетя, ако си е вкъщи.

— Познавам ли го?

Надя дяволито се усмихна.

— Да, но не казвам имена. Само ще отбележа, че той седеше от лявата ми страна на вечерята, която дадохте миналата Коледа.

Лейни опита да отгатне, но бяха давали толкова много вечери оттогава и бяха посещавали толкова много други събития, че тя просто не можеше да си спомни кой къде седеше при всяка от тях.

— Добре, беше вдясно от теб — подсказа й Надя. — И мисля, че ти оказваше доста голямо внимание с един бенгалски огън…

При това напомняне на Лейни й отне само миг да ококори очи.

— Имаш предвид…

— Да. — Надя усмихнато я прекъсна.

Тя говореше за ръководителя на издателството на Том, чието показно богатство и очевидно бездънен апетит за сладък живот бяха му спечелили прякора Трималкио. Дали епитетът идваше от работното заглавие на Скот Фицджералд за „Великия Гетсби“, или директно от „Сатирикон“, Лейни не знаеше. Но беше наясно, че старомодната съпруга от двадесет и седем години на Дон Рис-Луис му беше изпратила картичка от Сидни преди около година, уведомявайки го, че е избягала със строителя и няма да се върне.

Слушайки баща си да мърмори цитати от „Балада за стария моряк“, тя му занесе чай и на връщане грабна мобилния си телефон, тъй като получи сигнал за есемес.

Трябва да поговорим. Ще бъда вкъщи утре следобед. Опитай се да уредиш децата да са навън.

Тя постави телефона на плота и тъкмо взе да разпитва по-нататък Надя за Трималкио, когато вратата се отвори с трясък. Зав влетя с течащи по бузите му сълзи, стиснал нещо космато в ръцете си.

— Мамо, ударила го е кола — плачеше той — и не е мъртъв. Той още диша, така че трябва да го заведем на ветеринар.

Лейни забеляза Алфи да се върти пред вратата също толкова притеснен.

— Не можем да продължаваме да спасяваме всичко, което намерите…

— Мамо! Трябва — извика Зав. — Иначе той ще умре и всичко ще е по твоя вина.

Поглеждайки иронично Надя, Лейни отиде да провери нещастното създание. Беше заек. И наистина очите му бяха отворени, животинчето дори примигна бавно, когато тя сложи длан върху едната му страна.

— Къде е контузен? — попита. — Може би е просто зашеметен.

— Не, има кръв от другата страна — увери я Зав, отдръпвайки ръка, за да й покаже.

Лейни въздъхна унило.

— Скъпи, не мога просто да оставя Надя тук. Тя е наш гост. Защо не отидете при Макс, той може да ви отведе…

— Излязъл е. Мамо, моля те. Не искам да умре. Трябва да се опитаме да го спасим. Моля, моля те… Къде е татко? Той ще ме заведе, знам, че ще го направи, защото той също обича животните, не е като тебе.

Думите му я засегнаха.

— Татко ти не е тук. — Нямаше да си прави труда да му напомня, че Том само веднъж го беше завел при ветеринар с една от потенциалните му жертви на пътя, докато тя го правеше доста редовно.

— Не се притеснявай от мен — каза Надя, очевидно развеселена от сцената. — Далеч съм от мисълта да попреча на спасителя…

— Налага ли се да бързаш? — попита Лейни, като вдигна телефона, за да провери къде има дежурен ветеринар. — Ще се върнем до един час, а ти и така вече си дошла чак дотук…

Освен ако не изгаряш от желание да отидеш при Трималкио, разбира се.

Надя й намигна.

— Ще му звънна, докато ви няма, и ще ви уведомя. Желая ви късмет. Надявам се, че ще успеете.

— Вземи си каквото искаш. О, ето Тиърни… Какво правиш тук? Мислех, че ще останеш при Моди. Здравей, Моди, как си?

— Добре съм, благодаря — отвърна Моди в лекомислен стил „обиграно момиче“, който не съответстваше много на сериозните черни рамки на очилата й и на рядката й безцветна коса.

— Тиърни, би ли правила компания на Надя, докато аз закарам Зав и новия му приятел на ветеринар? — попита Лейни и посегна за ключовете си. — Няма да се бавим.

— Аз се върнах само за лаптопа си — запротестира Тиърни гневно. — Не мога да остана…

— Сигурно можеш поне докато се върна…

— Не, не… За бога… Хайде, Моди! — И като избута приятелката си в коридора, сякаш нямаше нищо общо с шокираните и изненадани физиономии, тя изтича нагоре по стълбите.

— Надя, наистина съжалявам за поведението й — извини се Лейни. — Опасявам се, че за момента вероятно ще трябва да си го обясним с възрастта й, но аз ще си поговоря с нея…

— Не се притеснявай. Мога да си спомня какво е да бъдеш на шестнайсет. Е, почти. Те са в собствения си свят. Ти върви, сигурна съм, че тя ще се върне долу след минута. Ще си поговоря с нея…

 

 

— Какво има? — заинтересува се Моди, когато Тиърни затвори вратата на спалнята зад тях и многократно изруга под носа си. — Защо се държиш така?

Бузите на Тиърни горяха, очите й блестяха диво, но като отхвърли бързо последните няколко минути, като че ли не се бяха случили, тя се просна на леглото, разперила ръце и крака.

— О, боже мой, Моди, аз съм толкова влюбена — въздъхна тя възторжено. — Не знаеш какво е. Това е нещо тотално, напълно потресаващо. — Изведнъж тя скочи на нозе. — Трябва отново да чуя тази музика! — И като грабна лаптопа си, тя отвори iTunes и започна да се полюлява, когато засвири първата песен.

Тиърни все пак предпочиташе версията на Адел на „Да те накарам да почувстваш любовта ми“, но той й беше казал да изтегли Боб Дилън и всъщност, когато пееше мъж, тя можеше по-лесно да си представи, че той я пееше за нея.

Тъй като беше изслушала трите песни достатъчно пъти този следобед, Моди се върна на „забранената книга“, вече така завладяна от съдържанието й, че не можеше да понесе да отиде някъде без нея.

Тиърни помечта под звуците на „Възхитителната ми загадъчна спътница“ на Джаксън Браун и „Не ме разбирай погрешно“ на Енимълс. Определено това беше типът музика на баща й и Макс, но някак си и на нея й харесваше сега, когато всъщност я слушаше. След малко тя се обърна по корем и опря брадичка на ръцете си.

— Хайде, прочети още нещо — насърчи тя Моди. — Какво са намислили да правят сега?

Страните на приятелката й пламнаха.

— Няма начин да изрека на глас нещо от това — възмути се тя. — Това е напълно… Не мога да повярвам, че ще правиш всички тези неща с него. Той това ли очаква?

Тиърни сви рамене.

— Нямам представа… Но определено иска да знае какво мисля аз за това.

Очите на Моди се разшириха, когато продължи да чете.

— О, боже мой, това е някак си съвсем… Странно е…

— Дай да видя! — Тиърни грабна книгата.

Моди посочи абзаца и докато го четеше, приятелката й имаше чувството, че вътрешно се взривява.

Спогледаха се. После с весели писъци избухнаха в бурен смях.

— Хана Армстронг смята, че през 2010 година вече е направила всичко от тази книга с Ейдън — каза Моди.

— Няма начин! — възкликна Тиърни. — Тя още дори не е на петнайсет. Или не, вече трябва да е… — Беше направо унизително да помисли, че някоя дори по-млада от нея вече е много по-опитна. — Мислиш ли, че ние двете сме единствените девственици в училище? — унило попита тя.

— Защо изглеждаш толкова притеснена? — възрази Моди.

— Скоро аз ще остана единствената.

Припомняйки си, че е така, Тиърни веднага се оживи.

— Само още седем дни! — заяви тя, а нервната й тръпка премина във вълна от въодушевление. — Просто си помисли, следващата седмица по това време ще съм с него. — Бързо търсейки iPhone-а си, който звънеше, тя видя, че е Скай, и кликна в отговор. — Здрасти, приятелко, как е? — извика тя весело.

— Аха, супер — отговори Скай. — Приготвям се да отида с нашите да пием по чаша в къщата на някакви познати, а след това имам среща с приятели на парти. Какво ново при теб? Чухте ли се пак, след като ти изпрати песните?

— Не, но очаквам, че ще си пишем или ще се свържем по скайп по-късно. Или може би утре. — Колко уверена звучеше и се чувстваше. — Кога се връщаш?

— Затова се обаждам. Майка ми настоява да ме докарат утре, но аз не искам да се върна в пансиона на училището толкова рано, така че ще мога ли да остана при теб?

— Разбира се. Никакъв проблем. Майка ми няма да има нищо против. Само ни кажи по кое време да те очакваме.

— Дадено. Ясно ти е, че вероятно все пак ще се измъкна и ще отида при приятелчето си за чукане, нали?

— Естествено… — Дали да не й каже, че Макс е с Кристи тази вечер?

— Той знае ли, че ще идваш? — попита тя.

— Ще му пратя есемес сега. Поздрави Моди от мен. — И Скай прекъсна.

След като затвори, Тиърни лежеше и се взираше в тавана, припомняйки си разговора с него тази сутрин, и отново преживяваше фантастичното чувство само да го гледа как се усмихва.

— О, Моди, мисля, че ще изригна или ще закрещя, или ще направя нещо безумно диво — извика тя, разперила ръце. — Той е страшно готин и аз го обичам толкова много. — Грабна лаптопа си и провери дали има някакви нови имейли. Нямаше, затова влезе в профила му, за да зяпа снимката му и да си представя, че е наистина. — Той е абсолютно страхотен, нали? — промълви тя замечтано.