Сюзън Луис
Италианска афера (20)

Глава двадесета

— Добре ли си сега? — попита нежно Том.

Лейни се опита да кимне, но въпреки че сълзите й най-сетне спряха, тя, изглежда, все още хлипаше.

— Заповядай, мамо — каза Тиърни, донасяйки й чаша вино. — Искаш ли една чаша, татко?

— Благодаря ти — отвърна той.

Ръката му все още беше около кръста на Лейни, но когато тя вдигна глава от рамото му, той я отдръпна. Би искала да не я пуска, а да продължава да стои до него завинаги, но все още нямаше представа защо беше дошъл… И след първоначалния шок сега тя започна да осъзнава, че любезността му много вероятно беше опит да омекоти следващите удари.

— Съжалявам — каза Лейни, изтривайки очите си. — Не знам какво ми стана. Аз просто… Сега съм добре…

— Не, не си — прекъсна я Тиърни.

Лейни примигна.

— Къде е Макс? — попита Зав, носейки плато със студени мезета.

— Сложи го там — нареди Тиърни, сочейки към купата с доматите, които беше донесла. — Макс няма да се върне до утре, което ми напомня да попитам къде е Скай?

Лейни поклати глава.

— Не съм я виждала днес, но предполагам, че е долу в другата вила.

— Коя друга вила?

— Зав ще ти обясни — отговори Лейни, гледайки тревожно Том, който отиде на края на терасата да разгледа пейзажа. Тя не знаеше какво да му каже, все още не можеше съвсем да повярва, че е тук. Чувстваше, че още е неспокойна…

Той се обърна и я погледна и когато очите им се срещнаха, сякаш децата, вилата и езерото започнаха постепенно да изчезват. Бяха само те двамата, тяхната история и любовта, която тя чувстваше, преплетена с болката от загубата му.

— Не плачи отново, мамо — помоли Зав, когато тя изпусна скрито ридание.

— Няма — обеща тя, въпреки че едва сдържаше сълзите си. Очите й все още бяха вперени в Том, сякаш неговата енергия и сила я подкрепяха физически да се държи. Какво си мислеше той? Защо не казваше нищо?

— Така, това е обядът за вас двамата — обяви Тиърни, поставяйки на масата солена фокача, заедно с начената бутилка бяло вино в контейнер за лед. — Ние ще обядваме долу до басейна.

Откъсвайки очи от Том, Лейни гледаше как Тиърни натовари Зав с кошница за пикник, преди да вземе бутилка кока-кола и три пластмасови чаши. Тя беше толкова организирана и решителна, че Лейни осъзна, че сигурно е планирала всичко това, преди да дойде тук.

— Ще ви оставим да поговорите сега — уведоми ги Тиърни, като поведе Зав към моравата. — И още нещо, татко…

Том повдигна вежди.

— Кажи й всичко, нали? И когато казвам всичко, имам предвид всичко. Хайде сега, Зав, наясно съм, че умираш от глад.

— Откъде знаеш?

— Кога ли не си бил гладен…

Докато те се тътреха през тревата, Лейни усети, че я залива много силно чувство и отчаяно й се искаше да ги прегърне. Те бяха техните деца… И ако сега Том не беше завладян от същите чувства, то той вече не беше мъжът, за когото се беше омъжила.

Виждайки, че Том наистина изглежда трогнат, тя се усмихна неуверено и погледна към масата, където ги очакваше импровизираният обяд. Нямаше апетит, но щом бяха долетели с полета рано сутринта, той със сигурност щеше да е гладен.

— Дойдох, защото… Ами защото не можем да продължаваме така… — започна той с тон, който беше и уморен, и тъжен.

Лейни затвори очи и всички надежди, които не беше посмяла да формулира, започнаха да избледняват.

— Не, не можем — съгласи се тя — но аз не искам да се срещам с нея. Не мога да се ангажирам с това, което се случва с нея, когато изпитвам такива чувства към теб. Съжалявам, просто не мога. — В гласа й нямаше гняв или горчивина, само решимост.

Той се приближи до нея, повдигна лицето й и я загледа изпитателно в очите.

— Има много неща за обясняване — рече той — защото ги разбираш неправилно.

Очите й предизвикателно срещнаха неговите.

— Значи, искаш да заявиш, че нямаш шестнайсетгодишна дъщеря от жена…

— Не, не казвам това, защото Джулия съществува. Ала това, което трябва да знаеш и което трябваше да обясня много по-ясно от самото начало, е, че изобщо не ми беше известен фактът, че с Кърстен имаме дъщеря, докато тя не се свърза с мен преди два месеца, за да ми каже.

Лейни усети внезапно прималяване. Преди два месеца? Той не е знаел дотогава, че той е бащата, който пресата копнееше да идентифицира?

— Престани да се съмняваш в мен — помоли я Том, сякаш четеше мислите й. — Поне веднъж в живота си се опитай да приемеш това, което ти казвам…

— Но ти би трябвало да знаеш — възмути се Лейни. — Цял свят беше наясно, че Кърстен Бонер е бременна, а щом си спал с нея…

— Аз не бях единственият — въздъхна Том. — Сигурно си спомняш какви широки спекулации бяха? Не искам да говоря лошо за нея по този начин, но тя имаше много почитатели, поради липса на друга дума, и да, аз бях един от тях. Всъщност ние бяхме доста близки, поне аз мислех така, но след това срещнах теб…

— Не се ли опита поне да разбереш дали не си ти бащата? — прекъсна го Лейни.

— В интерес на истината така и сторих, но тя каза, че не съм…

— И след това изобщо не си я виждал повече?

— Допреди два месеца, когато се обади да поиска помощта ми.

Лейни го изгледа втренчено. Щеше й се да повярва, че е така, наистина го желаеше, но й беше трудно.

— Тогава защо ми го казваш едва сега? — предизвика го тя. — Защо ме остави да си мисля, че сте имали връзка през целия ни семеен живот, ако това не е вярно?

Той я погледна безпомощно.

— За да бъда честен, в началото и аз се оплетох… Мислех, че съм ти казал, че самият аз току-що съм го разбрал, а ти просто отказваш да ми повярваш.

— Не си ми го и споменал дори…

— Сега осъзнавам това и съжалявам. Съжалявам много повече, отколкото си мислиш… Единственото ми извинение е, че бях толкова потресен от всичко, така объркан какво трябва да направя, как да бъда баща на дете, което дори не познавам, в такъв труден момент от живота му… — Той въздъхна тежко. — Съгласен съм, че се справих много зле. По-лошо — нараних те по такъв начин, че вероятно никога няма да си го простя.

Лейни не беше съвсем сигурна какво иска да отговори. Тя вдигна чашата си и отпи глътка вино. Ако той беше честен, а бог знаеше, че тя искаше да му повярва, значи не е имал връзка, а ако е било така…

— Щом Кърстен е спала и с други мъже тогава — рече тя — и дори ти е казала, че не си ти бащата, тогава защо й вярваш сега?

— Защото аз настоявах за тестове и когато резултатите бяха готови… Е, те доказаха, че Джулия е моя дъщеря…

Лейни го гледаше невярващо.

— Значи, си преживял всичко това, без дори да зная — обвини го тя. — Аз съм ти жена, трябваше да ми споделиш…

— Така исках да направя, но ако се окажеше, че Джулия не е моя… — Той изведнъж престана да спори. — Предполагам, че въпреки всичко не бих обърнал гръб на Кърстен — призна той — не и когато единственото й семейство е една сестра в Шотландия с три собствени деца и далечен братовчед някъде, с когото никога не е контактувала. Но ако Джулия не беше моя, нещата щяха да изглеждат по друг начин. Ние, аз и ти, можехме да им помогнем заедно. Или поне така си казвах. Както и да е, тя се оказа моя дъщеря и след като се убедих в това, Кърстен ме накара да обещая да бъда до Джулия, докато тя премине през химиотерапията. Разбира се, аз се съгласих, как можех да не го направя, но въпреки че се опитвах, все не успявах да намеря подходящото време да ти го кажа. Знам колко страхливо звучи и си го признавам, ала през това време просто не знаех къде ми е главата. Опитвах се да преодолея шока от всичко това, а същевременно и кошмара с последния сценарий… Както и да е, накрая Кърстен ти изпратила есемес… — Той притисна с пръсти слепоочията си. — Беше се уморила да чака и искаше да ме подтикне към действие. — Том си пое дъх. — Не знам дали е от лекарствата — продължи той — или жената, която познавах, наистина се е променила, но гневът в нея, или който беше в нея, преди да започне лечението… Ракът рецидивира за втори път и тя е ужасена, че няма да го преодолее. Предполагам, че страхът я прави толкова трудно възприемчива и я кара да казва или да прави неща, които нямат особен смисъл. Не е чак толкова зле в момента, но след като беше изпратила есемеса, тя ме закле да не ти казвам, че има рак. Опитах се да я накарам да разбере, че не бих могъл да го скрия от теб, но тя заплаши, че иначе ще ти каже, че съм знаел през цялото време за Джулия и че съм ти изневерявал от години. — С тъжна ирония в очите той отрони: — Изглежда, не ти е трябвала помощ да го повярваш…

Лейни преглътна сухо, усещайки вината в сърцето си.

— Защо не е искала да знам, че има рак? — попита тя.

— Защото тя не иска никой да знае. Набила си е в главата, че пресата ще се спусне върху нея и ще започне отново да се опитва да разбере кой е бащата на Джулия и предполагам, че не греши, защото вероятно би било така. Сега не е подходящото време всичко това да започне да излиза наяве.

— Но тя със сигурност не мисли, че аз бих им казала?

Той поклати глава.

— Честно казано, не знам какво си мисли в следващата минута, знам само, че не можех да го крия от теб, така че ти казах и… Е, знаем какво стана, но аз се обвинявам изцяло, че не се справих по-добре.

Въпреки че със сигурност би могъл да го направи, Лейни се трогна повече от сътресенията, с които се беше борил сам, отколкото от грешките, които беше сторил…

— Щом ракът е вторичен — каза тя — защо не се е свързала с теб първия път?

— Не знам, просто не е, но честно казано, точно сега, днес, тя не е главният проблем, нали? Ние трябва да помислим за нас и за начина, по който започнахме да се съсипваме заради това, а мисля и се надявам, че това е последното нещо, което някой от нас иска.

Зарадвана от тези думи, тя прошепна:

— Разбира се.

— Беше ми тежко, че ти беше готова да повярваш, че съм ти изневерил. Доколкото съм наясно, никога не съм правил нищо, за да те накарам да се съмняваш в мен, и все пак веднага щом това се случи… Добре, трябваше да бъда по-ясен, но липсата на доверие, готовността ти да повярваш най-лошото за мен…

— Съжалявам — прекъсна го тя. — Сега разбирам колко ужасно е било за теб, а аз мислех само за себе си. Трябваше да те изслушам…

— Не се опитвам да те накарам да се обвиняваш. Просто се мъча да намерим начин да се справим с това.

Очите й го гледаха окаяно, докато се опитваше да измисли точните думи и начин да премахне подозренията и параноята си.

— Знам, че винаги си вярвала — продължи той — че напуснах Ема и Макс заради баща ти, а не заради чувствата ми към теб, но причината да ги напусна, Лейни, беше, за да бъда с теб. Казвах ти го толкова много пъти през годините, но изглежда, ти никога не го чуваше. Сякаш не искаш да го чуеш или не можеш да приемеш, че някой действително те обича, когато ти си в центъра на нашия свят. Никой от нас — аз, децата, баща ти, Макс, дори Стейси — нямаше да бъдем това, което сме, без теб. Ти си най-важната част от живота ни, даваш ни толкова много, така щедро ни подкрепяш. Иска ми се само да правиш същото и за себе си.

Лейни отклони поглед, докато се опитваше да възприеме думите му. Не че не ги беше чувала и преди, бог знаеше, че той опитваше много пъти да поговори откровено за липсата й на самочувствие, но този път тя го чу и го разбра… Осъзна колко вреда бе причинила на себе си и на него, най-накрая попадна в целта…

— Знам, че проблемите ти произтичат от отношенията с майка ти — продължи Том. — Точно начинът, по който тя се държеше с теб понякога, бе достатъчен да накара сам бог да се почувства неуверен… Ала нямах представа, че те е довело дотам, че да повярваш, че съм способен да те мамя…

Лейни опита да подреди мислите си, да се защити, но не успя.

— Нямам никакви тайни — призна Том. — Никога досега не съм крил нищо от теб и повярвай ми, нямам намерение да правя същата грешка отново.

В очите й блестяха сълзи, когато го погледна.

— Тези последни седмици бяха ад — рече той. — Липсваше ми, а имах такава нужда от теб.

— Сега съм тук — прошепна тя. — И ако Кърстен е готова да се запознае с мен…

Том докосна с ръка лицето й.

— Сигурна ли си?

— Разбира се. Тя има нужда от нас. Единствено ти ли се грижиш за нея? Не спомена ли, че има сестра?

— Медицинска сестра живее в къщата й, а Роза — сестра й — идва, когато може. Предимно обаче Роза взима Джулия у тях.

Съчувствайки дълбоко на момичето, Лейни попита:

— Как се справя Джулия?

Той обърна глава настрана.

— Това е може би най-трудното… Тя не е… Е, тя не е като другите момичета на нейната възраст.

— Как така?

— Ще видиш, когато се запознаете…

— Предполагам, че важното е как тя се отнася с теб.

Том се усмихна, като продължи да се взира в далечината.

— Да, добре — отвърна той, сякаш малко несвързано. — Тя е сладко момиче…

— О, Том — промълви тя, обвивайки ръце около него. — Аз бях толкова несправедлива…

— Не, аз бях — настоя той, притискайки я плътно до себе си. — Това, което ни накарах да преживеем… Дори не бях тук до теб, докато се опитваше да разбереш нещо за семейството си. Знам колко много означава това за теб…

— Всъщност вече по-малко, отколкото очаквах — добави нежно Лейни. — А както и да го погледнем, нуждите на Кърстен и Джулия винаги са били по-големи.

Обхванал с ръце лицето й, той я гледаше с толкова любов в очите, че тя се терзаеше как изобщо си беше позволила да се съмнява в него. Не че си представяше, че е свършено с нейната несигурност, но в този момент просто нямаше място за това.

Мина дълго време, преди да я пусне след целувката, и когато го направи, беше само за да я погледне отново в очите.

— Хайде, кажи го — прошепна тя.

Той се усмихна, но когато понечи да заговори, чуха шумолене наблизо и като се огледаха, видяха Тиърни, която понечи да изчезне.

— Не ми обръщайте внимание — извика тя. — Не съм тук.

Том се усмихна иронично:

— Е, поне ние не те забелязваме. Нито ти нас…

— Определено ще бъде така, ако изчезнем за известно време.

— Пука ли ни?

— Съвсем не.

Лейни се разсмя и се облегна на рамото му, докато влизаха вътре.

— Да разбирам ли, че вече си й обяснил за Кърстен и Джулия? — попита тя.

— Да — кимна той.

— Ето защо тя те предупреди да ми кажеш абсолютно всичко. Предполагам, че го направи.

— Абсолютно — отговори той, но в гласа му се долавяше колебание.

— И така, какво точно си е мислела тя, че ще пропуснеш?

— Всъщност за малко щях да го кажа, когато Тиърни се появи.

Лейни повдигна въпросително вежди.

— Това, че те обичам — прошепна той.

Чувствайки как думите я изпълват с вълшебен екстаз, Лейни тихо отрони:

— Значи, си й признал, че имаш проблем да го кажеш?

— Опасявам се, че е така… И съжалявам, защото тя ми даваше уроци през целия път.

Смеейки се при тази мисъл, Лейни отиде да вземе още една бутилка вино от хладилника, преди да го поведе към спалнята. Разбира се, имаше още много какво да говорят, но засега това беше много по-важно…

 

 

Въпреки че по-късно излязоха от спалнята, за да заведат децата в селото на вечеря и отново на закуска на другата сутрин, те прекараха по-голямата част от следващите двадесет и четири часа зад затворената врата, наслаждавайки се на помирението си. Освен че преживяха втори меден месец, те разговаряха много и в крайна сметка решиха, че заради Джулия трябва да се върнат в Англия по-скоро.

— Какво намеквате, че потегляме още утре? — попита Тиърни, когато я уведомиха.

— Не, в края на седмицата, ако можем да намерим полети — отговори Том и посегна към кафето си. — Съгласна ли си?

Тиърни сви рамене.

— Предполагам. Искам да кажа, не смятам, че бихте ме оставили тук без вас. Въпреки че Макс се връща…

— Дори не си го помисляй — прекъсна я Лейни. — Както и да е, аз съм с впечатлението, че отношенията между теб и Скай не са много топли, така че това може да е добър изход. Къде е тя, между другото? Прибра ли се снощи?

С явно презрение Тиърни рече:

— Прати есемес да каже, че ще остане при Зои, новата й най-добра приятелка. И честно казано, надявам се да си стои там, особено ако Макс идва с Кристи.

Том повдигна вежди и двамата с Лейни се спогледаха. Осъзнавайки грешката си, Тиърни бързо продължи:

— Забравете какво казах. Просто излезе по грешен начин.

— Има ли нещо между Макс и Скай? — попита безцеремонно Лейни.

— Не, всъщност не — отговори Тиърни и започна да разтребва масата. — Абе тя си падаше по него, но сигурно вече е намерила някой друг.

Лейни все още се мръщеше.

— Надявам се, че Макс не я е съблазнил — осмели се да изрече Том. — Той може да бъде малко самовлюбен…

— Не беше той, тя го омота — защити го Тиърни.

Том я гледаше с интерес.

— Всъщност — каза Лейни — аз го вярвам и ти също би повярвал, ако видиш начина, по който се държи това момиче, откакто сме тук.

— Да, така че не започвай да обвиняваш Макс, както винаги го правиш — предупреди баща си Тиърни. — Той наистина е гениален напоследък, нали, мамо?

Лейни примигна, но се овладя.

— Е, да, ако това, че повечето време не го виждаме, може да се нарече гениално. И сега, като говорим за него, може би ще ни кажеш къде, по дяволите, е той.

Тиърни бързо събра куп чинии и ги занесе вътре.

— Ще трябва да го питате лично — подхвърли тя. — Той никога не ми казва нищо.

Лейни погледна към Том.

— Видя ли го, преди да тръгнете насам?

Том поклати глава и погледна мобилния си, който иззвъня.

— Извини ме за момент — помоли той, гледайки я в очите.

— Кърстен ли е? — попита тя.

Том кимна и като заговори, тонът му беше толкова нежен, че Лейни не можа да преодолее обхваналия я пристъп на ревност.

— Да, мога да говоря — каза той и посегна към ръката на Лейни, сякаш усети какво чувства тя. — Хм, доста горещо.

— Докато слушаше, той гледаше отнесено пейзажа, сякаш виждаше света на Кърстен, а не този, в който беше. Накрая заяви: — Можем да го направим така, както предпочиташ… Добре, помисли. Ще се върна в края на седмицата… Да, Лейни е съгласна да се запознаете. Разбира се, и с Джулия също. Тя все още ли е при Роза? Разбирам, не трябва да се ангажираш с нищо сега. Ще говорим отново по-късно.

След като затвори, той остана мълчалив за миг, очевидно потънал в мисли, докато си играеше с телефона.

— Мислиш ли, че трябва да се приберем вкъщи преди уикенда? — попита Лейни.

Той поклати глава.

— Не. Медицинската сестра е при нея. Ще ни каже, когато се чувства добре, за да се запознаете.

— Ще отидем в дома й?

Том погледна Тиърни, която отново се появи на терасата.

— Така вероятно ще бъде най-добре — отговори той.

— Е, каква е Джулия? — попита Тиърни. — Имаш ли някакви снимки?

Том я гледаше внимателно.

— Нямам, поне не тук…

Въпреки че Тиърни правеше всичко възможно да го скрие, Лейни знаеше, че ревнува.

— Хубава ли е? — поиска да разбере дъщеря й.

Той повдигна вежди.

— Мисля, че да, но няма да издам коя е по-красива, ти или тя. Ще кажа само, че сте много различни и много се надявам да се разбирате.

Тиърни не изглеждаше въодушевена.

— Ами тя, такова, по същите неща като мен ли си пада?

Том се усмихна.

— Тъй като нямам представа по какво си падаш, скъпа, не мога дори да се опитам да отговоря.

— Искам да кажа, такова — същия вид музика и мода, и такива неща.

— Слушай — посъветва я той, подготвяйки се за Зав, който се спусна през поляната към него — защо не я оставим сама да отговори. — И хващайки Зав през рамо, той го събори на земята.

— Мислех, че ще слезеш до басейна — оплака се Зав. — Вече надухме лодката. Страхотно е, като се мъчиш да влезеш в нея. — Очите му пакостливо святкаха, когато вдигна поглед към Лейни. — Смятам, че трябва да накараме мама да се опита.

— Какво смешно има да ме гледате да се правя на глупачка? — защити се Лейни. — Накарай татко да го направи.

— Това ще бъде още по-смешно — реши Тиърни. — Хайде, да опитаме…

— Чакайте, чакайте — запротестира Том, когато помъчиха да го завлекат. — Все още искам да разбера дали ще видим вашите прабаба и прадядо днес.

— Ако отидете — рече Тиърни, отмятайки косата си — и аз искам да дойда, за да мога да кажа на тая злобна стара чанта, Мелвина, какво точно мисля за нея.

— Вероятно няма да те разбере — отговори Лейни.

— Освен това, няма да идваш — уведоми я Том.

— Ти си такъв диктатор — ядоса се тя. — Ами ако мама иска да дойда?

— Не искам — увери я Лейни.

— А кой ще остане да се грижи за нас? — обади се Зав.

— Тиърни вече е на шестнайсет — напомни му Том. — Тя ще отговаря.

— Няма начин! — извика Зав. — Няма тя да ме командва.

— Всъщност — каза Лейни — не мисля, че е добра идея просто да се отбия при Алдо, ако ще заминаваме в края на седмицата. Би трябвало да му дам малко време да помисли дали иска да ме види… И ако реши, не мога просто веднага да замина след срещата… — Тя гледаше Том.

— Ти трябва да решиш — каза той — но съм съгласен, че са необходими повече от няколко дни за това. Винаги можем да се върнем по-късно, за да прекараме повече време и да го опознаем.

Отговорът на Лейни бе заглушен от звука на клаксон, който взриви мирния следобед.

— Това може да бъде само Макс — изкоментира тя сухо.

— Ура! — заръкопляска Зав, скочи и се втурна през поляната да посрещне брат си.

— Това е, което ми харесва в Зав — коментира Том. — Той е точно като Питър, винаги доволен да види всекиго. Смятам, че ще реагира така и на крадци.

Лейни се усмихна.

— Ти не се ли радваш да видиш Макс? — попита тя Тиърни, забелязвайки колко нервна изведнъж стана тя.

Тиърни сви рамене.

— Разбира се. Казах ли, че не се радвам?

Очите на Лейни се насочиха към Том.

— Няма смисъл да ме гледаш — рече той — отдавна съм се отказал от опитите да разбера децата си.

— А какво ще кажеш за Джулия? — предизвика го дъщеря му. — Нея разбираш ли я?

— Вероятно не — призна той — но тя определено не е толкова сложна, колкото теб.

При думите му очите на Тиърни се разшириха.

— Това комплимент ли беше, или обида? — попита тя майка си.

Лейни се засмя.

— Ще те оставя ти да решиш — каза тя.

И стана, тръгвайки да поздрави Кристи, когато забеляза подутото дясно око на Макс.

— Леле — промърмори тя, когато той мина покрай нея към кухнята, а Зав размахваше юмруци зад него.

— Какво се е случило? — попита Том.

— Би трябвало да видите другия — отвърна Макс, отваряйки хладилника.

Лейни и Том се спогледаха.

— Извинете ме — промърмори Тиърни, като бутна Макс обратно вътре, когато той се опита да излезе отново.

— Здравейте, надявам се да не е проблем, че съм тук — каза Кристи, а големите й сини очи гледаха несигурно.

— Да, да, разбира се — увери я Лейни, припомняйки си обноските. — Ела и седни. Как пътувахте? Искаш ли да пиеш нещо?

— Аз се погрижих — извика Макс и като се промъкна покрай Тиърни, донесе две бири на масата и подаде едната на Кристи, а той започна да пие от другата.

Лейни все още се интересуваше от синината около окото му.

— Чакам обяснение — подкани го Том.

— Макс! — повика го Тиърни.

Макс безпомощно сви рамене.

— Веднага се връщам — каза той на баща си.

Том се обърна към Кристи.

— Очевидно някой се е опитал да го нападне, когато е бил в Лондон, и той се е защитил — обясни им тя.

Ни най-малко убедена, Лейни попита:

— Обърнал ли се е към полицията?

— Не съм го питала, но не мисля…

Лейни погледна към Том.

— Тиърни е замесена в това по някакъв начин — издаде тя.

— Наистина ли? — отговори той с много по-спокоен тон, отколкото би очаквала. — Изглежда, имаме още един гост — обяви Том.

Лейни се огледа и сърцето й се сви, когато видя Скай да идва през поляната в тясно горнище и толкова ниско смъкнати шорти, че й се виждаха бикините. — Най-после — възкликна тя — чудехме се къде си.

— Пратих есемес на Тиърни — отговори Скай, втренчила сурово очи в Кристи.

Опитвайки се да не обръща внимание на напрежението, Лейни продължи:

— Решихме да летим обратно в края на седмицата, така че ще трябва да се обадим на родителите ти, за да ги уведомим.

— Здравей, Скай — каза Том весело.

Очите й се стрелнаха бързо към него.

— Аз съм Кристи — каза новодошлата и протегна ръка, за да се ръкува.

— Да, точно така. — Скай не й обърна внимание. — Не си прави труда да се обаждаш на родителите ми — каза тя на Лейни. — Няма да се върна с вас. Семейството на Зои ме поканиха да остана с тях, така че идвам само да си взема нещата.

Опитвайки се да не се дразни от грубостта й, Лейни настоя:

— Аз все пак ще трябва да го уточня с родителите ти, така че ако можеш да ми дадеш техния номер…

Скай все още гледаше сърдито Кристи, отпуснала се на единия си крак, с ръка на бедрото, а момичето озадачено отвръщаше на погледа й.

Убедена, че Скай е на път да предизвика сцена, Лейни се опита да измисли какво да прави и почти скочи от мястото си, когато Том й протегна ръка.

— Зав — каза той — бягай да доведеш Макс. После ела при нас долу на басейна. Мама и аз ще изпробваме лодката.

Стресната, Лейни бързо тръгна с Том.

— Не искаш ли да разберем докрай това, което става тук? — прошепна тя.

— Не съвсем — отговори той. — Те всички са пораснали, или поне си мислят така, затова нека да ги оставим да се оправят сами…