Сюзън Луис
Италианска афера (2)

Глава втора

Лейни седеше в колата пред училищния двор и четеше имейлите си, докато чакаше Тиърни да изплува от тълпата. Зав току-що звънна да й напомни, че тренировката му по футбол беше преместена днес, така че майката на приятеля му Алфи щеше да го докара у дома. Чудесно, това щеше да й даде допълнително време, за да отскочи до супермаркета по обратния път. Спомняйки си, че трябваше да се обади на кетъринга за броя на гостите, поканени на вечеря в събота, тя бързо набра мобилния на Том, за да разбере дали е поканил още някого след последния им разговор.

— Здравей скъпи, надявам се, че снимките вървят добре — каза тя на гласовата му поща. — Обади ми се, когато можеш. Трябва да говорим за събота.

Скоро след като затвори, той позвъни.

— Здрасти, аз съм. — Звучеше уморено, а гласът му беше леко прегракнал. — Добре ли си?

— Добре съм, но мисля, че ти не си. Проблеми ли имаш?

— Малко. Къде си?

— Чакам Тиърни. Имах дълъг разговор с Хюго по-рано, можем да го обсъдим, когато се върнеш. Получи ли ми съобщението?

— За събота ли? Да, явно Гай няма да успее да дойде. Има работа в Ню Йорк до началото на следващата седмица.

— Но Надя все пак ще ни гостува, нали? — Лейни обичаше агентката на Том, Надя Раундтрий, и щеше да съжалява, ако тя не се появеше само защото съпругът й отсъстваше.

— Тя ще дойде — потвърди той. — Казах й, че ще може да остане през нощта. Имаме ли стая?

— Ще имаме много, ако Макс си намери работа и се премести в собствена квартира — не можа да се сдържи тя. — Ала не виждам това да се случи скоро.

— Определено не преди събота, но пак ще говоря с него… — отрони колебливо той. — Моля те, кажи ми, че не ти създава проблеми.

— От време на време, но не е нещо, с което не мога да се справя. Зав иска да знае дали ще се върнеш навреме, за да го гледаш как играе футбол в събота.

— Да, писа ми, би трябвало да смогна…

— Сигурен ли си, че си добре? Звучиш, сякаш всичко ти е дошло до гуша.

Той отново въздъхна уморено.

— Предполагам, че е така. Не ми беше лесно тази седмица и няма изгледи да се подобри.

— На снимачната площадка ли си в момента?

— Не, но трябва да се върна там. Ще се обадя пак по-късно.

След като той затвори, Лейни се загледа в момичетата, които започнаха да излизат едно по едно от старата викторианска сграда на училището. Полите им в цвят бордо бяха навити на кръста толкова високо, колкото смееха, а белите им ризи с дълбоко деколте — разкопчани, за да разкрият дантелените им сутиени.

Лейни забеляза Тиърни да върви полека заедно с новата си най-добра приятелка Скай Ендрюс, която сякаш цялата беше само лъскава тъмна коса и електриково сини очи.

И усети обичайния пристъп на безпокойство: колко по-зряла от петнайсетгодишна изглеждаше дъщеря й. Вярно е, щеше да стане на шестнайсет след няколко седмици, но вече беше висока колкото Лейни. А и осанката й и добре оформената й фигура я правеха да изглежда по-скоро на двайсет. Въпреки че Лейни беше сигурна, че девойката все още е девствена, тя със сигурност не изглеждаше така, нито пък се държеше подобаващо…

Малка беше утехата, че половината от момичетата през две хиляди и единайсета година имаха също толкова дързък вид, дори и тези като Скай от седмичния пансион, която беше гостувала няколко уикенда в „Банерли Крос“ през последните месеци. Лейни трябваше да признае, че не й беше особено приятно. Не че Скай беше придирчива, напротив, тя винаги се държеше учтиво и помагаше, с каквото може. А що се отнася до тийнейджърското й поведение, тя очевидно се беше отказала от него при гостуване в домовете на приятелките. Но Лейни се дразнеше от начина, по който Тиърни демонстрираше пред нея недоволството си: правеше се, че това да има известен баща е тежко бреме и да живее в голяма къща е по-скоро неудобство, отколкото привилегия. Излишно е да се казва, че тя никога не се държеше по този начин пред Том, не би посмяла. И Лейни беше убедена, че през повечето време тя го правеше само пред нея, опитвайки се да провокира реакция. Лейни се беше научила да не се поддава на предизвикателството, особено след като разбра, че семейното жилище на Скай в центъра на Лондон беше с размера на тяхното и всъщност е само един от няколкото богати имота на втория й баща, пръснати из целия свят.

Гледайки сега Тиърни и Скай, които не бързаха да се сбогуват на портала, едната толкова изящно руса, другата толкова буреносно тъмнокоса, Лейни можеше само да се радва, че това е девическо училище. Един господ знаеше какъв хаос биха предизвикали тези девойчета сред момчетата на тяхната възраст, всъщност на всяка възраст…

— Здрасти, мамо — изчурулика Тиърни, като се шмугна в колата, а на дългите й голи крака сякаш им трябваше известно време да влязат след нея. — Какво става?

— Всичко е наред! — Лейни махна на Скай, докато даваше на заден. — Как мина изпитът по математика?

— Ами, екстра — отговори Тиърни, отмятайки косата си през рамо, докато проверяваше мобилния си телефон. — Изпитите за зрелостно свидетелство за средно образование са върхът. Не знам защо си правим труда, когато всеки е наясно, че е чиста загуба на време.

— Не и ако искаш да продължиш по-нататък за най-високи оценки. Значи, мислиш, че си се справила добре?

Тиърни сви рамене.

— Предполагам. О, между другото, Скай ме покани у тях през седмицата, след като минат изпитите. Ще бъде гот да излизаме с нея и приятелите й из Лондон. Те са абсолютно страхотни, а тук е такова мъртвило.

— Мисля, че трябва да го обсъдим, преди да приемеш — предупреди я Лейни. — Всъщност още не сме се запознали със семейството й…

— О, мамо, отпусни се, хайде! Нейните родители са фантастични, точно като теб и татко, но малко по-строги, което трябва да те зарадва. И няма нужда да обсъждаме всичко, което правя. Ще бъда на шестнайсет дотогава…

— Това ми е ясно. Бих искала да знам какво ще правиш за рождения си ден. Татко ти се съгласи за парти…

— О, боже, изобщо не искам това. Та тук даже няма кого да поканя.

— Тиърни, това е нелепо. Имаш десетки приятели в района. Ами Моди?

— О, не започвай отново… Все още съм приятелка с нея, само че не излизаме толкова често. Това не е проблем, просто така се случва и продължаваме нататък, нали?

— Но мисля, че й липсваш…

— Мааамооо!

— Добре, добре… Само казвам, че имаш много приятели наоколо, които отдавна познаваш и на чиито рождени дни си била…

— Което не значи, че и аз трябва да правя същото. Кълна се, че наистина не искам да прекарам рождения си ден с тях. Всички се държат като застреляни. А и те познавам, ти ще се опиташ да се включиш с всичките си майчински грижи в партито, а това е тооолкова смущаващо…

Лейни трябваше да се засмее, най-вече защото видя, че Тиърни едва се сдържа.

— Какви изпити имаш утре? — отклони темата тя.

Тиърни беше твърде заета да пише есемеси, за да отговори.

— О, боже мой, това е супер! — изведнъж възкликна момичето.

Лейни чакаше обяснение, но не беше изненадващо, че такова не последва, и в ума си тя преговори какво още трябва да направи за събота.

— Кога се връща татко? — попита Тиърни, когато влязоха в паркинга на супермаркета.

— В събота сутринта или в петък вечерта, ако може да се измъкне по-рано. Защо?

Тиърни сви рамене. Отново пишеше есемес.

— Вие двамата сте нещо необичайно — изкоментира тя. — Така де, все още сте заедно, когато всички останали родители се разделят.

— Не всички — сопна се Лейни.

— Е, почти… О, боже, ще бъде абсолютен кошмар, ако двамата скъсате. Ще ми стане ужасно неприятно. Няма да знам с кого да живея, защото обичам и двама ви, а същото ще бъде и за Зав…

— Може ли да сменим темата? — прекъсна я Лейни, знаейки от опит колко лесно тийнейджърските хормони на Тиърни можеха да я накарат да се развълнува за нищо.

— Просто казвам, това е всичко. Мнозина жени си падат по татко, което ги прави напълно жалки. Споменах ли ти, че госпожа Келауей, учителката по английски, е луда по него? Винаги пита за него, което ме влудява. Искам да кажа, че тя е толкова стара… И някак странна по начина, по който се възбужда от стихотворения и такива неща.

— Не е толкова стара — възрази Лейни, въздържайки се да посочи, че Памела Келауей вероятно бе все още на четиридесет и няколко, а Том в края на годината щеше да навърши петдесет и една.

— Както и да е — промърмори Тиърни, връщайки се към телефона си.

— Ще дойдеш ли? — попита Лейни, като изключи двигателя.

— Не. Ще те чакам тук, да пазя някой да не свие колата.

Лейни завъртя безсилно очи и се отправи към магазина, проверявайки собствения си телефон по пътя. Десет минути по-късно тя отваряше багажника на комбито, за да прибере хранителните стоки, когато дочу отвътре гласа на Тиърни: „По дяволите, трябва да свършвам!“.

— Кой беше? — попита Лейни, когато се настани зад волана.

Тиърни въздъхна с досада.

— Наистина ли трябва да знаеш?

Лейни я стрелна с крайчеца на очите, докато даваше заден.

— Като говорим за татко — провлечено каза Тиърни, сякаш не бяха прекъсвали разговора — смяташ ли, че някога той самият е бил шпионин? Имам предвид, че всеки казва колко реалистични са неговите книги, а и госпожа Келауей попита дали той е работил за МИ 5… Е, някога е работил, нали?

— Знаеш, че е така, но е било преди много време, веднага след като е завършил университета.

— Чудя се дали е имал кодово име, когато е бил активен?

— Какво предизвика изведнъж любопитството ти? — развеселена от интригата попита Лейни. — Та ти никога досега не си проявявала особен интерес.

— Нищо — отвърна безгрижно Тиърни. — Просто си помислих, няма ли да е готино, ако той все още е шпионин?

Лейни не можа да не се разсмее.

Тиърни също прихна и с внезапна радостна въздишка се върна към телефона си, оставяйки майка й да разсъждава, че да следва логиката й е почти толкова невъзможно, колкото и да я слуша как бърбори със Скай по телефона или да дешифрира есемесите й. Не че някога Лейни я шпионираше, е, може би бе хвърляла някой и друг поглед, но не беше разбрала нищо…

И все пак това, което наистина имаше значение, както често й напомняше Том, беше, че каквото и да се случваше в хиперактивния мозък на Тиърни, през повечето нощи тя си беше вкъщи с тях и очевидно се справяше добре в училище. Що се отнася до момчетата, наистина тя постоянно говореше за тях, но с изключение на няколко срещи с братята на приятелките си през изминалата година, все още не се беше ангажирала с по-сериозна връзка. За облекчение на Лейни не беше поискала да пие и хапчета, за разлика от някои от момичетата, с които бяха пораснали заедно. Знаеше, че майките им бяха отстъпили пред това да трябва да се справят с последиците.

Тиърни щеше да попита. Нали не би отишла просто да вземе рецепта, без майка й да знае? Разбира се, Лейни винаги ясно подчертаваше, че Тиърни може да се обърне към нея при всякакъв проблем, а и не беше като да не са имали откровени разговори за секс. И то често.

— Когато беше на моите години — попита Тиърни, затваряйки отново телефона — вече харесваше ли по-възрастни мъже, или то просто се случи, щом срещна татко?

Развеселена, а също така и любопитна защо задава този въпрос, Лейни обясни:

— Татко ти беше първото ми гадже, така че наистина не осъзнавах разликата.

— Това съвсем не е вярно! — извика възмутено Тиърни. — Ти си била на цели деветнайсет, когато двамата сте се срещнали, така че трябва да е имало някой преди това.

— Ако е имало, сега не мога да си спомня името му.

— Да бе, точно така! — присмя се Тиърни. — Беше ли някак невероятно, когато се срещнахте с татко за първи път? Разбра ли веднага, че той е този?

Лейни си припомни колко наелектризирана беше тогава ситуацията… Макар че за нищо на света не би признала пред Тиърни, че родителите й се бяха заключили в конферентната зала и отдали на секс, докато останалата част от издателството ги чакаха да се включат в среща на горния етаж.

Вместо това Лейни каза:

— Аз определено се влюбих в него.

Тиърни изглеждаше замислена.

— А смяташ ли, че той щеше да се ожени за теб, ако не беше забременяла? — попита тя безцеремонно.

Сърцето на Лейни спря при тези думи.

— Не съм сигурна — отвърна тя честно. — Казва, че щял да го стори, но всичко е малко теоретично, нали… Защото той все пак се ожени за мен и ето ни сега… Ала наистина трябва да зададеш тези въпроси на него, не на мен.

— Да, като че ли той ще ми отговори. Както и да е, но това, че е бил по-стар и женен, и всичко останало, наистина ли нямаше значение?

— Не бих го формулирала точно така… — намръщи се Лейни. — Но защо изведнъж стана толкова заинтересована?

— Няма причина. Просто разговаряме… Какво направиха баба и дядо, когато с татко се събрахте? Пощуряха ли, че е женен, а ти си бременна?

Лейни никога нямаше да забрави колко побесняла беше майка й, нито имената, с които я нарече.

— Не забравяй, че баба ти беше католичка — рече тя — така че от нейна гледна точка всичко беше много грешно. Не че твърдя обратното, защото очевидно беше точно така, но за нея беше по-трудно да го приеме, отколкото за дядо ти.

Тиърни се усмихна.

— Дядо е такъв сладур, нали? Чакай малко — повиши глас дъщеря й — тя те е родила, преди да се омъжи, така че е било малко прекалено да те тормози, когато си направила същото с мен.

Навремето и Лейни си беше мислила същото.

— Не знаем дали не е била омъжена за истинския ми баща… — прошепна тя.

Тиърни се намръщи.

— Така ли?

— Не знам. Тя никога не ми спомена нищо за него.

— Дядо познавал ли го е?

— Не. Той я срещнал тук, в Англия, след като тя напуснала Италия. Била сервитьорка в ресторанта, който той посещавал… И така, продължил да ходи там, докато тя се съгласила да излезе с него.

— Мога да си представя колко романтичен е бил, нали? — засмя се Тиърни. — О, боже мой, Макс ли идва към нас с неговата фиеста? Да, той е. Светни му да спре, мамо, трябва да говоря с него, а той не си вдига телефона.

Лейни едва успя да отбие отстрани на пътя, когато дъщеря й изскочи и изтича към нетърпеливия на вид Макс, който бе спрял от другата страна на селския път. Лейни бързо провери имейлите си, в случай че е дошло нещо важно.

Изглежда, че ще мога да се върна в петък вечерта, беше написал Том.

Доволна от решението му, тя бързо му изпрати отговор:

Чудесно. На всички ни липсваш, особено на мен. Обичам те. XXX

Тя рядко пропускаше да се подпише романтично, ала той почти никога не го правеше. Беше привикнала с това, въпреки че нямаше нищо против, ако той направеше изключение от време на време.

— Обичаш ли ме? — питаше го тя понякога.

— Знаеш, че е така…

— Тогава го кажи.

— Обичам те. Е, така добре ли е?

Изричаше го просто ей така, като че ли беше задължение, което трябваше да изпълни. И все пак, когато се любеха или просто прекарваха времето заедно, тя никога нямаше усещането, че би искал да бъде другаде.

Понякога чувстваше очите му върху себе си, докато готвеше или работеше на бюрото си. А щом вдигнеше поглед, той й се усмихваше по начин, който я караше да мисли, че връзката им е толкова дълбока, сякаш можеше да се изгуби в нея. Бяха щастливи, продължаваше да си напомня тя, толкова близки, колкото е възможно за една двойка. Но защо тя никога не можеше напълно да се отърси от чувството, че той крие нещо? Може би просто беше една неуверена глупачка…

— Супер! — заяви Тиърни, когато се намести в колата.

— Макс каза ли ти къде отива? — попита Лейни, докато го гледаше как потегля.

— Не, но вероятно при Ричмънд или Хари. О, боже мой, забравих да си взема телефона. Звъня ли, докато ме нямаше?

— Ако беше, щях да отговоря — рече Лейни, излизайки отново на пътя.

— Не, недей! Никога не ми вдигай телефона.

Лейни я изгледа неразбиращо.

Навела глава, Тиърни проверяваше регистрираните повиквания.

Замълчаха. След известно време Лейни попита:

— Какъв изпит имаш утре?

— Религия. Чиста загуба на време.

— Добре че баба ти не може да те чуе… Много щеше да се разстрои, че не приемаш религиозните знания на сериозно.

— А ти приемаше ли ги, когато беше на моите години?

— Разбира се.

— Да бе, как пък не!

— Да, така беше.

— Мамо, ти си толкова лош лъжец. Дори баба не ходеше на църква, докато не се разболя.

Това беше вярно и Лейни все още не беше сигурна, че майка й беше получила някаква реална утеха от завръщането си към бога. Но тогава двете бяха станали по-близки, което определено беше донесло известна утеха за Лейни.

Тиърни отново насочи вниманието си към есемесите и това продължи, докато спряха пред къщата. Оставяйки я, Лейни се запъти към кухнята, където Стейси отваряше бутилка вино.

— Не е ли малко рано, а? — изкоментира Лейни, слагайки торбите си на плота.

— Имам нужда — призна Стейси. — Току-що отново ми отказаха работа. Този път от Експрес.

Чувствайки колко ужасно е да те отхвърлят, Лейни посегна да я прегърне.

— Загубата е за тях — промърмори тя утешително. — Мисли за това положително, съдбата явно е подготвила нещо много по-добро за теб.

Стейси не можа да не се засмее.

— Възприемаш този скапан свят през розови очила. Предполагам, че затова всички те обичаме. Хей, как си, скъпа? — извика тя, когато Тиърни влезе през вратата. — Добре ли минаха изпитите днес?

— Аха, екстра — промърмори момичето, без да спре. — Отивам в стаята си.

— Ами поне кажи здравей на дядо — провикна се майка й след нея.

— Здравей, дядо — измърмори дъщеря й, без да се обръща.

Лейни погледна баща си, който очевидно нямаше представа, че току-що са го поздравили.

— Той добре ли е, Стейси? — попита тя.

— Изглежда… Не се е помръднал от стола, откакто си излязла.

— В такъв случай ще го заведа до тоалетната — реши Лейни. — Би ли разопаковала тези торби? Прибери каквото е необходимо в хладилника…

Половин час по-късно Стейси и Лейни бяха на масата с лаптопа между тях, готови да разгледат подробно вилата в Италия. Но в този миг стационарният телефон иззвъня. Стейси посегна към него, тъй като беше по-близо.

— Здравейте, тук е „Банерли Крос“ — заяви тя. — Не, не е госпожа Холингсуърт. Кой се обажда, моля? — Очите на Стейси се разшириха. — Разбирам. Той добре ли е?

Сърцето на Лейни се сви.

— Ще ви я дам — отрони Стейси. — Обажда се полицай Дарън Бари от полицията в Страуд — обясни тя. — Очевидно Макс е бил арестуван за кражба.

Лейни застина.

— Не пиян — добави Стейси.

Лейни взе телефона, като едва се сдържа да не изстене.

— Здравейте, полицай… — Гласът й трепереше. — Съжалявам, ако той причинява неприятности. Какво мога да направя?

— Някой да дойде и да го прибере — отговори полицаят. — Той ни даде вашето име.

— Колко спортсменско от негова страна — промърмори Лейни, поглеждайки към Тиърни, която се върна в стаята. — Предполагам, че е в полицейското управление в Страуд?

— Тук е.

— Добре, ще бъда там след около двайсет минути — изпъшка тя и затвори телефона с чувството, че предпочита да му счупи главата, вместо да го прибере. Сетне посегна към своя iPhone, който издаде сигнал за получен есемес.

— Какво става? — наостри слух Тиърни.

— Пак Макс — отговори тихо Лейни. Попитай съпруга си за Джулия. — О, не, не и още един проклет психопат — изстена тя. Тъй като двамата с Том редовно биваха подлагани на този вид интригантство, тя беше научила, че единственият начин да се справи беше просто да го игнорира. Ако това се превръщаше в сериозно неудобство или по някакъв начин ставаше заплашително, те обикновено предаваха въпроса на полицията.

— Така, по-добре да отида и да го прибера… — Лейни пусна телефона си обратно в чантата. — Мога само да се закълна, че ако започне да повръща в колата ми, сериозно ще съжалява!

— Опитай се да не бъдеш прекалено строга с него — извика Тиърни след нея. — Не забравяй, че той не е виновен, просто е прецакан.

Лейни все още изпитваше болка от прощалните думи на Тиърни, когато изведе Макс от полицейското управление. Изглежда, беше шофирал до града, за да си вземе дамаджана сайдер и шест бири „Фостър“ от магазина за евтина пиячка.

И е бил хванат.

Днес не ти е ден. Макс — мислеше тя кисело, потегляйки от паркинга на полицията надолу по хълма.

— Предполагам, че ще кажеш на татко за това — изсумтя той, бършейки уста с опакото на ръката си.

— Обвинен си за кражба от магазин — напомни му тя. — Трябва да се явиш пред съдията утре, така че как, за бога, си мислиш, че може да го скриеш от него?

Той потисна едно оригване и вдигна мърлявите си маратонки върху таблото.

— Така или иначе не го е грижа — провлечено изпухтя той. — Твърде зает е с шибаните си глупости, за да мисли за някой друг, освен за себе си.

Мразеше ругатните му, но знаеше, че той само ще ги увеличи, ако му възрази. Затова реши да не му обръща внимание.

— Предполагам, осъзнаваш, че ако ми беше дала малко пари, това нямаше да се случи — заяви Макс, зяпайки преминаващия пейзаж.

— Не си спомням да си ми искал — отсече Лейни, чудейки се дали не се бе опитвал да краде от чантата й, когато беше съборил вазата. Никога не беше правил това преди, но не се знаеше колко далеч можеше да стигне, за да привлече вниманието или да раздаде някаква разплата за вредите, които според него са му били нанесени от разпадането на брака на родителите му.

Той се прозя, почеса обраслата си брадичка и се отпусна по-дълбоко в седалката.

— Забравих, никога нищо не е по твоя вина, нали? — изсумтя той.

Въпреки че се напрегна, Лейни се престори, че не го е чула.

— Предполагам, осъзнаваш, че ако той беше до мен, докато растях, сега нямаше да съм затънал в тая шибана каша — продължи да я предизвиква той.

Тя остана безмълвна.

— Нали така? — продължи Макс.

— Щом искаш да си вярваш в това…

— Но то е факт.

— Е, добре…

— И всички знаем защо той не беше до мен, когато бях дете.

Думите му я потресоха, каквото беше и намерението му. Но тя продължаваше да се сдържа, твърдо решена да не му достави удоволствието да се скарат.

— Така че независимо какво казвате или какво правя аз — продължаваше да намила той — всичко в крайна сметка се свежда до едно: ти го отне от мен и майка ми! Така че би трябвало да си виновна за последствията…

Лейни не успя да се овладее и каза язвително:

— Предполагам, че би било грешка ти самият да поемеш каквато и да е отговорност за това какъв си, защото наистина не знаеш как да се справиш с нещо такова като пораснал мъж.

Той не се озъби веднага, вероятно защото замъгленият му от пиячката мозък работеше твърде бавно, за да отговори с нещо също толкова язвително.

— Мислиш си, че си много умна, нали? — успя да отвърне в крайна сметка.

Изминаха още няколко секунди, докато тя се опитваше да си припомни колко обичлив и лесен беше като дете. И колко много го харесваше, когато не изпадаше в някое от тези агресивни и мрачни настроения.

— Седиш си там, в луксозния си дом — изведнъж изтърси Макс — караш шибаната си кола с всичките ти надменни приятели и се правиш на перфектната съпруга на известен автор. А всъщност си курва, която краде чужди съпрузи.

Зашеметена от обидата, тя се опита да овладее обхваналата я ярост. Стисна зъби, за да не избухне.

— Обзалагам се, че ще издадеш на татко, какво съм казал — присмя се той.

С изпълнен с презрение глас, Лейни отвърна:

— Изненадвам се, че ти все още се държиш като момче, когато повечето двайсет и една годишни, които познавам, са възмъжали…

— Какво? — изръмжа Макс. — Какво бръщолевиш, по дяволите? — извика той, очевидно подразнен. — Никога не ти е пукало за мен или за майка ми, докато растях. Интересуваше те само да хванеш баща ми и да станеш известната госпожа Холингсуърт. Е, майната ти, казвам ти аз. Майната му и на него!

Лейни мълчаливо зави от главния път към селата.

— Ще можеш да му го кажеш лично — рече тя — когато се върне в петък. Сигурна съм, че ще му е интересно да чуе твоята гледна точка за нашия брак. Що се отнася до мен, предпочитам да не те слушам повече, благодаря.

— Така ли? Не можеш да го понесеш, а? Не искаш да приемеш, че се е оженил за теб само заради баща ти. Не би могла да го хванеш по друг начин.

Изведнъж й се прииска да го удари. Отби внезапно встрани от шосето.

— Можеш да вървиш пеш останалата част от пътя — вбесена му каза тя.

— Ооо, дамата наистина се ядоса! Изхвърля доведения си син като боклук…

— Просто се махай, Макс. Слизай от колата ми и следващия път, когато загазиш, не ми се обаждай.

Той я погледна ухилен, явно тържествуваше.

— Няма да ходя никъде, човече.

— Махай се — кипна тя.

— Ще ме заставиш ли?

Знаейки, че не може, Лейни облегна глава на ръцете си и опита да си поеме дъх.

— О, майната му, тя плаче — подигра се той.

— Сигурна съм, че много би ти се искало, но аз всъщност просто се чудя защо си толкова противен…

— А аз просто изтъквам, че целият ми живот е прецакан заради теб. Аз трябваше да раста без баща…

— О, за бога! Ти беше с нас всеки уикенд, когато майка ти го позволяваше. Той винаги е бил до теб…

— Няма начин да е бил до мен, след като е бил с теб и с твоите деца. Тези, с които го прилъга, за да си сигурна, че ще го задържиш. Така че не се опитвай да ми пробутваш шибаните си глупости, че е бил до мен…

— Стига! Просто спри — извика Лейни. — Ти печелиш, така става ли? Получи това, което искаше. Нарани ме, накара ме да се чувствам като най-големия егоист на света. Това достатъчно ли ти е? Искаш ли още? Или вече свърши?

Макс изглеждаше леко доволен от изблика й. Той сви рамене и скръсти ръце.

— Не знам защо се държиш така истерично, когато аз съм ощетеният тук… — отрони с леко примирителен тон.

— Ощетеният ли? — повтори невярващо тя. — С какво, по дяволите? Живееш в моята къща, правиш абсолютно всичко, за да предизвикаш проблеми в брака ми, за да разстроиш Тиърни и Зав…

— Не е така! — извика яростно той. — Кога си ме чувала да ги нападам? Хайде, кажи ми глупостите, които си мислиш…

— Не ти ли е минавало през ума, че начинът, по който се държиш с мен напоследък, не ги засяга? Аз наистина не знам какво става с теб, Макс, но аз съм им майка, за бога, те биха ме защитили, така както ти — Ема. Ала искам да ми отговориш, къде е майка ти сега? Къде беше, когато ти се появи след една пропусната година, натрупал сериозни дългове? Тя ли се грижеше за теб тогава? Чакаше ли те с отворени обятия? Точно така, по дяволите! Нямаше я. Живееше си в САЩ, нов съпруг, нова кариера… А дали те покани да идеш при нея? Каза ли ти изобщо, че ще се омъжва? Ако не беше баща ти, може би щяха да те убият в Тайланд или щеше да си в затвора до края на живота си. И със сигурност щеше да си на улицата, когато се върна, защото нямаше работа, а и не възнамеряваше да търсиш… И сега, вместо да си поне благодарен за това, което баща ти е направил за теб, ти се мотаеш в пристройката като скитник! Купонясваш, пушиш дрога, взимаш бог знае какви други видове наркотици, изпадаш в ярост и ме караш да се чувствам ужасно всеки път, когато ме погледнеш… Ти се превръщаш в нищожество, Макс Холингсуърт. Неудачник без перспектива, без капка благоприличие. И с толкова много горчивина и самосъжаление, които те разяждат… И с цялото си нахалство се опитваш да ми кажеш, че вината е моя! Майка ти е тази, която те е възпитала, не аз.

Лейни млъкна. Въздухът около нея сякаш вибрираше. Чувстваше се толкова потресена, така зашеметена от собственото си избухване и ужасните неща, които беше изрекла, че не можеше да повярва, че се е случило. Макс беше едва на двайсет и една, за бога, а тя току-що му се беше нахвърлила, сякаш той беше виновен за угризенията й, които често я връхлитаха…

Мина доста време, без нито един от тях да проговори. Тя не можеше да се застави да го погледне. Накрая отрони:

— Съжалявам. Не мисля дори половината от това, което току-що казах. Но кълна се, Макс, понякога ме предизвикваш толкова силно, че се чудя какво, по дяволите, да правя с теб. Изобщо не показваш никакви признаци на желание да си помогнеш сам или да направиш нещо в живота си, а би ми се искало да го сториш. Не за мен, а за себе си… Защото, ако щеш ми вярвай, аз съм загрижена за теб и наистина ти желая най-доброто…

Той все още мълчеше. Просто седеше и гледаше право напред. Единствено присвитите му и побелели устни показваха колко е ядосан. И наранен…

— Съжалявам — повтори Лейни.

Съзнавайки, че няма смисъл да се опитва да поправи нещата точно сега, тя отново излезе на шосето, за да продължи по пътя към дома.

Никой от двамата не проговори отново. Тя не вдигна телефона си, който иззвъня няколко пъти. Просто остави тишината да ги погълне. Щеше й се само да отвори прозореца и да остави жестоките й думи да отлетят с вятъра…

Когато най-после спря пред къщата, тя все още се колебаеше дали да каже на Том какво се е случило. Страхуваше се да мисли за ужасния скандал, който щеше да избухне между баща и син.

След като Макс слезе от колата, Лейни заобиколи и го погледна в лицето. Въпреки че беше втренчил очи някъде над главата й, тя можеше да види, че все още беше ядосан и без съмнение се опитваше да измисли някакъв начин да я накаже.

Не беше сигурна какво друго може да изрече, освен „да се опитаме да забравим последния половин час“. Но преди да успее да промълви и дума, Макс изведнъж я сграбчи и я притисна към себе си в груба прегръдка.

Лейни беше толкова шокирана и стъписана, че й трябваше време, за да разбере, че момчето не възнамерява да я нарани. После той се отдръпна и без да я погледне, тръгна към пристройката.

И затвори вратата зад себе си…