Сюзън Луис
Италианска афера (16)

Глава шестнадесета

— Не мисля, че майка ти ме харесва особено — коментира Скай, когато Тиърни излезе от банята.

Затягайки кърпата около себе си, Тиърни промърмори:

— Ще те харесва още по-малко, ако разбере какво си правила, след като всички си легнаха снощи.

Скай въздъхна уморено, претърколи се по гръб на леглото и се загледа замислено в тавана.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът… — заговори тя след известно време. — Ти ревнуваш.

Тиърни ахна.

— Да ревнувам от теб собствения си брат? Какво си пила?

— Не, нямам предвид това. Искам да кажа, че ревнуваш, защото баща ти има друга дъщеря, защото майка ти се сваля с Марко…

— Тя изобщо не се сваля с Марко! Тя излезе с него веднъж, вчера, защото той говори италиански, а тя — не, така че защо се опитваш да измислиш нещо?

Скай просто сви рамене, след това вдигна дългия си строен крак и започна да разглежда златистото му съвършенство.

— Трябваше да слезеш при басейна снощи — каза тя. — Брет беше много разочарован, че не дойде.

Въпреки че Тиърни съжали, че е разочаровала Брет, нямаше начин да отиде да плува на лунна светлина, когато Скай беше облечена с банския костюм, купен в секс магазин.

— Чух те да крещиш — каза тя, като започна да четка косата си — предполагам, мама също. Така че вероятно ще иска да разбере какво се е случило.

Скай се изпъна доволно и подпря брадичка на ръцете си.

— Би ли искала да знаеш?

— Не особено — излъга Тиърни.

— Да, искаш, така че ще ти кажа. Смъкнаха ми банския и аз в крайна сметка го направих и с тримата.

Ръката на Тиърни застина във въздуха и очите й срещнаха зениците на Скай в огледалото.

Избухвайки в смях, приятелката й приседна на колене и посегна към чантата си с гримове.

— Взеха ми банския — призна тя — но го направих само с Макс.

Тиърни я наблюдаваше, не съвсем сигурна на какво да вярва вече…

— Може ли да вляза? — извика Лейни, като почука на вратата.

— Да — отвърна Тиърни.

— Значи, най-сетне сте станали — отбеляза майка й и отиде да дръпне завесите. — Почти е обяд, знаете ли? — Обърна се да ги погледне, като че ли ги проверяваше за махмурлук или за по-лошо. — Снощи като че ли имаше голям купон при басейна… Колко души беше довел Макс?

— Само Брет и Рики — отговори Скай, изтривайки размазаната си спирала. — Съжалявам, аз вдигнах целия този шум. Те ме пръскаха и се правеха на глупаци, нали знаеш как щуреят момчетата. Надявам се, че не сме те събудили.

Веждите на Лейни се повдигнаха, показвайки ясно, че са го направили. След това тя започна да събира дрехи.

— Стейси отведе със себе си момчетата при Адриана по-рано — каза тя — така че се чудех дали вие двете и Макс искате да дойдете с мен днес.

Грабвайки едни бикини, преди да изчезнат в прането, Тиърни отрони изумено:

— Какво? Мислех, че днес ще се опиташ да намериш жената, която била приятелка на баба, онази Карлота ли беше…

— Калдуци. Такъв беше планът, но Марко току-що се обади да ме предупреди, че тази сутрин е разпитал из селото. Казали му, че въпреки че сега тя живее в Кортона, което не е много далече, изглежда, е на почивка във Франция до началото на следващата седмица.

— А какво стана със свещеника в Туоро? Нали смяташе да говориш с него?

— Да, но не очаквам, че ще може да ни каже много, тъй като той дори не е бил тук по онова време. Тази купчина там за пране ли е, или за закачване?

— За закачване — рече Тиърни.

— Е — попита Лейни, като се отправи към вратата — какво ще кажете да разгледаме — Асизи или Перуджа?

Поглеждайки Скай, Тиърни изстена:

— О, мамо, твърде е горещо, за да се влачим по разни църкви. Татко винаги ни кара да правим това и е толкова скучно. А Макс каза, че днес ще ни заведе до някакъв дизайнерски аутлет край автомагистралата. Защо не дойдеш там с нас? Можеш да ни почерпиш на обяд и да платиш покупките ни?

Лейни й отговори с една от ироничните си усмивки, които Тиърни харесваше толкова много.

— Това, което наистина ме трогва у теб, е, че си толкова мила и щедра.

Тиърни се засмя, а Лейни се отправи навън.

— Добре — съгласи се тя — отивайте и си гледайте вашите работи. Аз ще отскоча долу до селото да видя дали ще мога да събудя някои призраци. Или може да приема предложението на Марко да отида с него в Монтепулчано и да поразгледам наоколо, докато той се види с един от доставчиците си.

Тиърни се втренчи в нея. Тя отново щеше да излезе с Марко.

— Става ли? — подразни я Лейни.

Дъщеря й сви рамене.

— Щом това е, което искаш.

Изпращайки й игриво целувка, Лейни продължи към стаята на момчетата, за да сортира и тяхното пране.

— Знам какво си мислиш! — Тиърни погледна към Скай, чието многозначително мълчание би могло да се възприеме и като вик.

— Мисля същото каквото и ти — отговори Скай, преглеждайки телефона си. — Стават два поредни дни, в които тя излиза с Марко.

Тиърни остави четката и зарови за ластиче, за да си върже косата.

— Исусе, можеш да бъдеш толкова упорита понякога — каза Скай. — Наистина трябва да се отпуснеш, знаеш ли?

Чувствайки глупав прилив на сълзи да пари очите й, Тиърни остана с наведена глава, докато връзваше косата си.

— Чувала ли си се с него днес? — попита приятелката й, като все още си играеше с телефона.

Сърцето на Тиърни се сви.

— Как мислиш? — сопна се тя. — Той непрекъснато изпраща есемеси.

— И какво пише?

— Същото както винаги, че много иска да ме види, когато се върна.

— Е, всичко това ми говори само едно — обяви Скай, скачайки от леглото. — Трябва да си била доста невероятна, за да се държи по този начин.

Когато тя изчезна в банята, Тиърни потръпна, обзета от още по-голям срам. Не от всички снимки, които той постоянно изпращаше, ставаше очевидно, че това е тя, но на някои беше съвсем ясно… Тя не беше сигурна дали се чувстваше толкова изплашена, като гледаше собственото си лице, или от факта, че той сякаш ги използваше като някаква заплаха.

Не казвай на никого какво се е случило, или ще ги изпратя на родителите ти.

Разбира се, всъщност той не беше го споменал, тя го приемаше така… Но ако беше права?

Трябваше да намери начин да го накара да престане, но просто не можеше да измисли как.

 

 

— Е, разбрахме от Зав, че баща му е известният Том Холингсуърт — каза Марко, като постилаше на тревата одеяло, за да подреди нещата за пикника, които двамата с Лейни бяха донесли със себе си.

Като се имаше предвид колко спокойно и впечатлено звучеше гласът му, Лейни беше сигурна, че това е всичко, което Зав беше казал.

— Аз съм прочел всичките му книги — продължи Марко, като отиде да донесе кошницата от колата. — Главно на италиански, но някои и на английски…

Осъзнавайки, че той сигурно се чуди защо Том не беше тук със семейството си, Лейни се опита да измисли какво да му каже. На истината, очевидно, не го познаваше още достатъчно добре… Във всеки случай щеше да го притесни ужасно, ако изведнъж започне да се изповядва как съпругът й я беше мамил години наред, а тя, глупачката, току-що е разбрала.

— Коя ти е любимата? — попита тя, връщайки се към обичайния си отговор в тези случаи.

Той присви очи замислено.

— Предполагам, че бях най-впечатлен от тази, в която действието се развива в Унгария — каза Марко. — Той сигурно познава Будапеща много добре по начина, по който я описва. Беше ли там с него?

Лейни поклати глава, чудейки се дали Кърстен е била, може би и Джулия също…

— Не, той обикновено обича да прави проучвателните си пътувания сам. — Едва не добави: Сега също прави проучване за нова книга.

Де да беше така…

Сякаш усетил, че тя не иска да обсъжда повече съпруга си, Марко започна да отваря бутилка охладено бяло вино, което извади от малък хладилник в багажника на колата си. Домашно приготвените антипасти, които тя разопаковаше, изглеждаха възхитително — само се надяваше, че ще има и апетит да ги опита.

Бяха в сянката на кичест клен, високо на един хълм в Тоскана на запад от Монтепулчано, където безкрайно широки гледки на долини с лозя се изкачваха и простираха до насрещния склон, сякаш се опитваха да достигнат златистия град на върха. Беше отдалечено и спокойно местенце с неподвластна на времето красота.

— Защо имам чувството, че си правил това и преди? — подразни го тя, когато той наля вино в две малки чаши със столче, взети от хладилната чанта.

Скрежът по тях бързо се топеше в жегата и прозрачни капчици капеха по пръстите му и по одеялото. Той имаше красиви ръце, забеляза тя, много мъжествени, но елегантни.

Усмихна й се доволно, докато й подаваше чашата.

— Това е много добро „Пекорино“ — каза Марко, подминавайки въпроса. — Пила ли си това вино преди?

Лейни искрено се изненада:

— Мислех, че „Пекорино“ е сирене.

— Si, то е много добро сирене, но е и вино от региона Пекино на Ле Марке, който е на изток от Умбрия. Опитай, но първо помириши и ми кажи какъв аромат усещаш.

Малко смутена, тъй като не беше свикнала с това, тя внимателно завъртя виното в чашата и затвори очи, като вдиша лекото освобождаване на уханието.

— Малко нещо на подправки? — каза тя, поглеждайки го за ориентация. Той кимна и й направи знак да продължи.

Отпивайки една глътка, тя изчака няколко мига, за да почувства вкуса върху езика си.

— Мисля, че е женско биле… Може ли да е жасмин?

— Много добре — усмихна се окуражаващо той. — Усещаш ли също и дъх на ябълки?

Не беше съвсем сигурна, но все пак кимна.

— Чудесно е — заяви Лейни и усети, че сърцето й се сви при мисълта какво удоволствие изпитваше Том да открива нови вина.

Трябваше да престане да свързва всичко с него.

Само ако знаеше как…

Докато ядоха и пиха, Марко говореше за областта и за винопроизводителите, които трябваше да посети по-късно, като я разсмиваше с описанията и имитацията на техните своеобразни маниери и страсти. Когато го попита, той й обясни, че говори английски толкова добре, защото го беше учил в университета в Рим. А когато го насочи към темата за музикалните му предпочитания, остана доволна, когато той заяви, че обича да ходи на опера. Каза, че го е наследил от родителите си, загинали при автомобилна катастрофа преди малко повече от десет години.

Той попита за Алесандра и Питър и изглеждаше натъжен, когато тя му разказа за деменцията на Питър. Другата му баба страдала по същия начин, каза той, и накрая било благословия, когато ги напуснала.

Чувствайки страх при мисълта, че същото очаква и баща й, Лейни отпи още вино, за да се опита да преодолее момента. Тя се обаждаше всяка сутрин и вечер да провери как е той и леля Дафс винаги му даваше телефона. Понякога той нямаше какво да каже, дори, изглежда, не разбираше, че трябва да говори, но снощи си мислеше, че тя отново е дете, крие се някъде в къщата и го чака да дойде и да я намери…

— Идвам, независимо дали си готова — беше обявил той.

— Беше най-добрият баща на света — сподели тя с Марко. — Бяхме много близки — и все още сме, но явно сега е различно. — Тя протегна чашата си, когато Марко предложи още вино. — Затова — каза тя, след като отпи — не ми е нужна връзка с истинския ми баща. Просто исках да видя дали мога да открия кой е и дали все още имам семейство тук. Сега естествено започвам да разбирам защо майка ми не е искала да знам…

— Все пак още не сме стигнали до истината за всичко — припомни й той. — Признавам, че историята, разказана ни от синьор Доната, лесно ни доведе до заключенията, в които вярваш сега, но все пак трябва да говорим с Карлота Калдуци. Тя може да ни разкаже много по-различна история.

Благодарна за сламката, за която да се хване, тя се опита да избута грозните подозрения от ума си.

— Извини ме, трябва да отговоря — каза Марко, поглеждайки мобилния си телефон, който иззвъня. — Това е една от моите следобедни срещи. Може би иска да промени времето. Pronto — отговори той.

Когато той стана и тръгна обратно към колата, Лейни го проследи с поглед, възхищавайки се на умението му да измества проблемите й. Днес Марко изобщо не беше споменал съпругата си, така че тя нямаше представа как се чувства той, но знаеше, че ако изпитва подобни емоции като нея, тя би искала да му помогне по някакъв начин. Все пак не беше по силите й да лекува разбито сърце, както не беше и в неговите възможности, въпреки че времето, което прекараха заедно, се оказа балсам за душата й…

Можеше само да се надява, че и за него е същото.

Тя легна обратно на одеялото и затвори очи под слънчевата светлина, проникваща през листата на клена, и се заслуша в дразнещия ритъм на цикадите. Знаеше, че само ако можеше да премахне Том от съзнанието си, ще се наслаждава на всеки миг тук, но в момента, в който преставаше да говори за други неща или дори да ги мисли, можеше да почувства как болката в сърцето й става по-тежка, по-силна, по-дълбока.

Никой не би могъл да замени Том, нито в сърцето й, нито в леглото…

 

 

— Макс, това е просто подло — извика гневно Тиърни. — Не можеш да го направиш.

Като погледна да провери дали Скай вече не се връща обратно в кафенето, Тиърни попита:

— Кристи знае ли нещо за Скай?

Макс вдигна ръце.

— Какво има да знае?

Тиърни го прониза с поглед.

— Имаме договорка, знаеш — призна той. — Приятели с взаимна изгода. Без обвързване.

— Добре, тогава ти й кажи, че Кристи идва, защото аз няма да го направя.

Макс облегна ръка на стола до него.

— Знам какво те притеснява… — рече той. — Добре, опитваш да се застъпиш за приятелката си, но всъщност си напрегната заради татко, нали?

Искаше й се да беше само това, въпреки че сигурно то беше най-лошото.

— А ти не си ли? — контрира го тя.

Той сви рамене.

— Преживявал съм го и преди, помниш ли? Притеснявам се за теб. Скай е добро момиче, по нейния си начин, но е такава, защото баща й ги е напуснал. А аз не искам да ставаш същата…

— Няма начин това да се случи — извика Тиърни. — И във всеки случай, кой казва, че татко ще ни напусне? Той просто трябва да бъде там, докато тази жена е болна…

— Добре де… Аз просто се опитвам да ти кажа, че съм тук, до теб.

Тиърни почувства как сълзите напират в очите й.

— Трябва да осъзнаеш — рече тя — че ще има сериозни проблеми, ако Кристи дойде тук следващата седмица. На Скай няма да й хареса и ако започне да създава неприятности… Е, не знам какво ще направи, но със сигурност ще съсипе почивката на всички, включително и твоята.

Макс понечи да каже нещо, но не успя, тъй като телефонът му иззвъня. Докато говореше, Тиърни беше на ръба на паниката, взирайки се в още един есемес от Гай.

Трябва да те видя. Кажи ми къде си и ще намерим място да се срещнем.

— Какво става? — попита Макс, забелязвайки колко е пребледняла.

— Нищо — отвърна тя, чувствайки, че се разтреперва. — Аз просто… Няма значение…

Щеше й се да може да покаже на Макс есемеса и да го попита какво да прави. Почувства, че изведнъж й премаля от самата представа той някога да разбере какво е направила, стана от стола си и хукна към тоалетната.

Когато се върна, Скай беше на масата, заобиколена от дизайнерски пликове, и дърдореше на Макс за много изгодните покупки, които беше направила в Армани. Дали особено го касаеше, или не, той играеше заинтересован, докато мобилният му звънна. След като провери кой е, той отговори:

— Здравей, Лейни. Какво става?

Тиърни се напрегна. Моля те да не каже нещо за Кристи сега, точно пред Скай.

— Така ли? Много гот — говореше той. — Звучи добре. Да, те са тук, ще ги питам. Тази вечер сме поканени при Адриана на вечеря — предаде той. — Искаме ли да отидем?

Тиърни погледна Скай.

— Да, ние сме за, ако и ти искаш — отговори Скай.

— Чу ли това, Лейни? — попита Макс. — Разчитай на нас… — И след като я увери, че ще се върнат във вилата до един час, той прекъсна.

Изпиха кафетата си и се отправиха обратно към колата, където няколкото покупки на Тиърни бяха вече прибрани в багажника. Обичайно тя би купила повече, но днес просто не беше в настроение. А сега и с получаването на този есемес, не можеше да си представи, че някога отново с удоволствие ще пазарува.

— Какво да правя? — попита тя, когато най-накрая със Скай бяха във вилата и в уединението на стаята си.

Без да проявява особена загриженост, Скай я посъветва:

— Просто замълчи, както обикновено.

— Но ако не му кажа къде сме, той лесно може да разбере от Надя.

Скай замълча за миг, после поклати глава.

— Няма начин той просто да се появи тук — реши тя. — Как би могъл да го обясни на майка ти?

— Не знам, освен ако не доведе и Надя. Тя е идвала с нас, когато сме били на почивка, много пъти в миналото.

Скай проумя, че наистина може да назрее проблем.

— Виж — рече тя — ако ти определено не се интересуваш…

— Шегуваш ли се? Как може да го кажеш дори?

— Тогава му кажи да пукне или да върви на майната си. Това би трябвало да подейства.

Само да можеше, помисли си Тиърни и погледна мобилния си телефон. Чувстваше се толкова притеснено и ужасно, че едва можеше да мисли. В крайна сметка реши, че трябва да каже на Скай за снимките, иначе тя не би могла да разбере защо положението е толкова сериозно.

Когато довърши признанието си, владееше напълно вниманието на приятелката си.

— О, боже мой — промърмори Скай — подлото копеле.

— Той не заплашва, че ще ги покаже на някого или нещо подобно — бързо я увери Тиърни — но начинът, по който продължава да ми ги изпраща…

— Дай да видя — прекъсна я Скай и протегна ръка към телефона.

— Няма начин! Както и да е, аз ги изтрих и някак си трябва да го накарам да направи същото.

— Проблемът е, че той явно наистина се кефи от тях… — замисли се Скай. — Ала помисли разумно. Няма никакъв начин да покаже тези снимки, на когото и да е… Това ще бъде краят му, ако го стори, защото всеки ще иска да знае как ги е направил.

— Може да излъже, че някой му ги е изпратил.

Скай поклати глава.

— Тогава ще искат да узнаят кой е и когато стане ясно, че няма такъв, ще разберат, че той е снимал… Няма да изглежда добре за теб, но за него ще е по-лошо.

Осъзнавайки, че това е така, Тиърни избърса сълзите си и напрежението й намаля…

— Не се притеснявай — нежно каза Скай — можем да се справим с това. Всичко ще бъде наред, обещавам…