Сюзън Луис
Италианска афера (11)

Глава единадесета

— Какво му става, по дяволите? — промърмори Тиърни на следващата сутрин, гледайки как Макс скочи в колата си и потегли с пълна газ през чакъла, преди да завие нагоре към тревния банкет, като едва не изгуби контрол.

— Татко ти е разговарял с него… — рече Лейни със спокоен тон.

— О, боже, толкова сте недоразвити — прекъсна я раздразнено Тиърни. — Какво още трябва да направи Макс, за да бъде доволен татко? Вече има работа. О, не, не ми казвай, че са го уволнили.

— Не, днес започва от дванайсет часа. — Лейни погледна надолу по коридора към Том, който излизаше от пристройката.

Беше й позвънил, докато тя чакаше Тиърни на гарата, за да й каже, че е вкъщи и ще говори с Макс. Обаждането му я накара да се почувства толкова нещастна, че едва се пребори да го скрие от Тиърни. Просто не знаеше как щеше да се изправи пред семейството си, разрушено от човека, когото всички те обичаха толкова много…

Сега се чувстваше виновна, че не е била там, за да подкрепи донякъде Макс, тъй като отношенията с баща му вече бяха достатъчно объркани.

— Няма ли да отвориш подаръка си от Надя? — попита тя Тиърни, чиято чанта се разпиля по пода, докато тя вадеше дрехите си за пране.

Предполагайки, че дъщеря й не я беше чула, защото отиде да хвърли дрехите си в пералнята, Лейни повтори въпроса.

— Добре де, стига си повтаряла — сопна се Тиърни. — Ще го отворя след минута, става ли? Иначе ти просто ще продължаваш да ми натякваш. И ще натякваш, и ще натякваш… Само това правиш. Вече съжалявам, че си дойдох…

Лейни мълчаливо вдигна сака й върху плота. Канеше се да затвори ципа, когато погледът й попадна на една рокля, която не беше виждала преди.

— Леле, колко е хубава! — възкликна тя. — Ти ли си я купи?

— Какво правиш, ровиш в чантата ми ли? — кипна Тиърни и грабна роклята.

— За бога, просто споменах, че е хубава. Защо си в такова лошо настроение? — Тази сутрин наистина най-малкото, което й трябваше, беше свадливата й дъщеря. В действителност едва можеше да я понесе след почти безсънната нощ и се опасяваше, че бързо губи самоконтрол.

— Не съм в лошо настроение, просто казвам, че не е прилично да се рови в чужди чанти. Боже, какво им е на всички в тази къща? Не мога да направя нищо, без някой да ме…

— О, млъкни — прекъсна я Лейни.

Очите на Тиърни се присвиха опасно, но поне този път тя не отвърна, просто метна чантата през рамо, взе телефона и се обърна да си тръгне.

— А подаръкът? — настоя Лейни. — Обикновено едва дочакваш да отвориш подаръците от Надя…

Пускайки чантата си на пода, Тиърни въздъхна раздразнено и грабна красиво увития пакет, сякаш беше някакъв вид наказание.

Докато Лейни я наблюдаваше как разхлабва панделката и маха хартията, тя изпитваше неловкото чувство, че се отдалечава от хората, които обичаше. Том и Тиърни се държаха като непознати; баща й беше в друг свят, майка й си беше отишла… Как трябваше да продължи напред, когато вече не знаеше къде се намира?

Отново опита да се овладее и когато Тиърни отвори дизайнерска кутия с прекрасна златна гривна, Лейни възкликна:

— Страхотна е! Мога ли да я видя?

Без да продума, Тиърни бутна кутията с гривната през бара.

— Тиърни, какво става с теб? — намръщено попита Лейни. — Та това е гривна от „Хлое“. Освен че е прекрасна, вероятно струва и цяло състояние и наистина е грижливо избран подарък.

Лицето на дъщеря й се беше изопнало, раздразнението й явно нарастваше взривоопасно…

— Да, добре, прекрасна е. Какво друго искаш да ти кажа?

— Няма ли да я пробваш?

— Не точно сега.

— Тогава ще изпратиш ли есемес на Надя, за да й благодариш?

— Ще го направя, когато се кача горе, става ли? Защо си се захванала с мен? Това, че не искам да я сложа сега, не означава, че не съм благодарна. Ей богу, през цялото време си против мен…

— Тиърни — извика в този момент Том, който току-що беше влязъл. — Не говори на майка си по този начин.

— О, значи, всички ще ме нападат сега! — Тиърни вдигна ръце. — Чудесно! Давайте. Супер е да се прибереш у дома… Как ли пък не!

Том я привлече в прегръдката си.

— Да се опитаме ли да успокоим малко нещата?

Когато Тиърни обви ръце около него, сърцето на Лейни подскочи. Какви ли бяха отношенията му с Джулия? Дали бяха толкова близки, колкото с дъщеря им?

— Никой не те напада — каза примирително баща й — но съм сигурен, че Надя е вложила много внимание в този подарък…

— И това по моя вина ли е? Не съм я молила.

— Това едва ли е аргумент. Така че, хайде, издай какво те мъчи? Защо си толкова ядосана днес?

— Не съм, или не бях, докато тя не се захвана с мен.

— Добре, достатъчно… — Том я обгърна с ръка, когато тя се разрида. — Защо не си отнесеш багажа горе и да слезеш, когато си готова? Има нещо, което трябва да обсъдим, и предпочитам да си спокойна, преди да започна.

В очите на Тиърни незабавно проблесна предчувствие. Тя се обърна в паника към майка си.

— Всичко е наред — каза Лейни, знаейки, че изобщо не е така. — Хайде, върви сега или искаш да дойда с теб?

Тиърни изглеждаше неуверена.

Лейни взе подаръка и телефона й и понечи да тръгне, но Тиърни я спря.

— Не, всичко е наред, мога и сама — рече тя и се шмугна покрай майка си, втурвайки се нагоре по стълбите.

Няколко мига Лейни и Том стояха и се вслушваха в стъпките на дъщеря им, в захлопването на вратата и рязкото пускане на музика. Лейни не знаеше какво точно се случва в ума й, нито в ума на Том. Само разбираше, че за пореден път чувства как всичко излиза извън контрол и нямаше представа какво да направи, за да го върне обратно…

Накрая тя първа се раздвижи, за да си налее кафе. Изглеждаше сломена след прекараната безсънна нощ, в която си повтаряше отново и отново това, което искаше да каже на Том: мотивите, молбите, абсолютното отчаяние… И сега тя изглеждаше неспособна да измисли нещо повече от това да попита:

— Искаш ли едно?

Като се озърна, за да разбере какво му предлага, Том отказа. Издърпа стол да седне от другата страна на бара и зарови лице в ръцете си.

— В случай че имаш някакви съмнения — започна тя — искам да знаеш, че ценя брака ни, децата ни, живота ни заедно повече от всичко. Това означава много за мен, защото те обичам, или поне те обичах, преди да разбера…

Когато гласът й пресекна, той прошепна:

— Със сигурност не може да мислиш, че означаваш нещо по-малко за мен…

— Всъщност точно това си мисля. Понеже знам, че никога не бих могла да ти причиня злото, което ти ми причини.

Очите му се взираха в нейните, без да трепнат.

— Ти просто не го разбираш, нали? — тежко въздъхна Том. — Просто не виждаш… — Той млъкна, когато стационарният телефон звънна, но нито един от двамата не се помръдна да го вдигне.

Все още се взираше в очите й и тя започна да се чувства така, сякаш се давеше.

Той сякаш го усети, посегна към нея и я придърпа в прегръдките си. Тя се разтрепери. И сухо изхлипа. Имаше нужда той да я прегръща по този начин, да й каже, че всичко ще бъде наред, че той ще остане, ако тя поиска това. Искаше го повече от всичко, но само ако и той също го желаеше…

— Съжалявам — промълви той. — Много съжалявам, аз просто трябва да й помогна да премине тази химиотерапия…

— Ала колко дълго ще трае това?

— Още няколко седмици, а след това можем…

Замълчаха. Тиърни нахълта в кухнята.

— Крайно време беше да се сдобрите — изкоментира тя. — Продължи малко прекалено дълго, ако питате мен.

— Не си спомням някой да те е питал, но благодаря за мнението ти — рече иронично Том.

Тиърни му хвърли един от мрачните си погледи.

Поне тя изглеждаше в по-добро настроение сега, мислеше си Лейни. Сигурно се е сдобрила със Скай след някоя тийнейджърска кавга или времето на месечната й депресия минаваше.

— Е, къде ще ходим на вечеря за рождения ми ден? — попита Тиърни, отивайки към хладилника. — Тази вечер ли ще бъде, или утре? Трябва да знам, за да мога да кажа на Моди кога да дойде.

Лейни се напрегна, погледна към Том. Той със сигурност нямаше да разочарова Тиърни сега.

— Е, щом си дойда, ще отидем тази вечер, ако искаш — отговори той, доколкото успя бодро.

Осъзнавайки, че сигурно е възнамерявал да се завърне при Кърстен още този следобед, Лейни се отдалечи. Беше бясна, че той може дори да си помисли да напусне къщата толкова скоро след като разкаже на дъщеря си за другия си живот.

— Е, за какво ще бъде лекцията? — попита Тиърни, като отиде и се пльосна в стола на баща си до масата.

Том се намръщи.

— Току-що каза, че искаш да говориш с мен — напомни му Тиърни. — Така че, ето ме тук.

Той погледна към Лейни, която леко поклати глава. Ако щяха да водят Тиърни на вечеря днес, тя не искаше да развалят повода. Просто ще трябва да почака.

— Добре де, ако сте променили мнението си, за мен е супер — облекчено въздъхна Тиърни. — Е, къде да отидем тази вечер? Мислех за кръчмата, в която ходихме за рождения ден на Стейси.

Оставяйки ги да го обсъдят, Лейни изтича на горния етаж, за да подготви баща си за посещението му в „Age Concern“, „Грижа за старостта“. Тази организация се занимаваше с нуждите и интересите на старите хора.

Лейни се чудеше дали Том ще остане през нощта, или ще замине обратно при Кърстен в ранните часове. Трябваше да намери начин да го накара да остане, но дори и да успееше, как щеше да се чувства, знаейки, че той предпочита да е някъде другаде? Дори не можеше да бъде сигурна, че той ще спи в тяхното легло или че тя действително го искаше. Разбира се, че го искаше, просто не можеше да понесе мисълта, че е възможно никога повече да не правят любов. Но от друга страна, ако го направят, как щеше да се чувства тя, когато той си замине на другата сутрин…

Намери баща си да дреме на стола със снимка на майка й в скута му. Тя я взе и почувства напиращите в очите й сълзи, докато гледаше в красивите очи на Алесандра. Опита се да си представи какво би й казала сега, но в тишината нямаше отговор, нямаше съвет. Съществуваше само фактът, че тя щеше да замине за Италия, а майка й силно би се противопоставила на това…

Какво си крила?, прошепна Лейни в сърцето си. Какво се е случило, за което никога не можеше да говориш? Наранила ли си някого, или теб са наранили? Изглеждаше толкова щастлива с татко, така че каквато и тъга, съжаление или демони да си донесла от Италия, със сигурност трябва да си ги преодоляла…

 

 

Определено ще бъде по-добре, ако отиде в Италия с родителите си, реши Тиърни. Беше писала на Скай, за да я попита дали и тя би дошла, и приятелката й веднага отговори — определено да. Това беше страхотно, ще си прекарат супер, освен ако Макс в крайна сметка не реши да дойде и да доведе Кристи.

Дали да предупреди Скай за това? Всъщност защо да си прави труда, когато двамата бяха само приятели за чукане, а Скай имаше и други партньори.

Вдигна очи, когато чу познатите тонове на скайп да огласят стаята, и през нея премина толкова бърза нервна тръпка, че едва не й прилоша. Той беше обещал, че ще й се обади в пет и ето го. Беше й казал също как иска да бъде облечена, когато се свърже с нея. Чувството беше съвсем противно и странно и наистина не беше сигурна, че й е приятно да му отговори сега.

Когато звъненето спря, тя започна да изпитва паника. Той щеше да помисли, че тя вече не се интересува от него, а не беше така.

За нейно облекчение той позвъни отново.

— Така… — промърмори той веднага след като нейното изображение се появи на екрана — я да видя греховното ми удоволствие тази вечер.

— Здрасти, как си? — каза Тиърни, замаяна от собствената си смелост да седи там гола до кръста.

— Ами да кажем, желая те страхотно?

Дългите й мигли потрепнаха, след като отговорът му донякъде й допадна. Той беше толкова невероятно привлекателен, че тя не можеше да разбере защо я караше да се чувства нервна.

— Кога ще те видя отново? — попита той. — Мисля, че трябва да бъде скоро, нали?

Несигурна какво да отговори, тя само сви рамене и се запита кога ли ще бъде най-подходящото време да му каже, че ще заминава за Италия. Преди да успее да реши, дочу гласа на майка си.

— Тиърни? — извика тя, като почука на вратата.

— О, боже мой! — Тиърни преглътна и изключвайки бързо скайпа, сграбчи тениската си и я нахлузи през глава. — Да, какво искаш? — извика тя, като трепереше толкова силно, че едва успя да уцели с ръце ръкавите.

— Надявах се, че можем да си поговорим — отговори Лейни.

— За какво? — попита тя, като ритна сутиена си под леглото.

— Ами например за пътуването до Италия. Питах се дали си решила кого искаш да поканиш.

— О, Скай ще дойде — отговори тя, като отвори вратата. Виждайки лицето на Лейни, очите й се разшириха от тревога.

— Плакала ли си? — попита тя обвинително.

Лейни се усмихна.

— Не, разбира се, просто нещо ми влезе в окото.

— Къде е татко?

Лейни си пое дъх.

— Той е… Обадиха му се…

Лицето на Тиърни пребледня.

— Той пак е заминал, нали? Кога ще се върне? Мислех, че ще излизаме довечера…

— Ние ще излезем, но той няма да може да дойде…

— Защо? Къде отиде? Какво е толкова важно, че трябваше да тръгне сега?

Обгръщайки я с ръка, Лейни прошепна:

— Искам да слезеш долу. Зав е там и трябва малко да си поговорим.

— О, боже мой, мамо, татко не ни напуска, нали? Моля те, кажи, че не… — Гласът й панически затрепери.

— Шшшт, тихо… — успокои я Лейни.

— Не може, аз няма да го позволя.

Лейни се насили да се усмихне.

— Защо не дойде да ме види, преди да тръгне? — попита Тиърни, като излетя надолу по стълбите.

— Той искаше — увери я Лейни — но имаше малко спешна ситуация с един познат…

— Кой?

— Това е, което ще ви кажа. Сега, моля те, опитай да се успокоиш. За твое добро е, както и заради Зав.

Когато влязоха в кухнята, сърцето на Лейни се сви, виждайки Макс, седнал на масата със Зав. Очите му срещнаха нейните и тя веднага можеше да види колко е ядосан на баща си.

— Добре ли си? — попитаха двете момчета почти едновременно.

Лейни се усмихна мъчително.

— Добре съм — увери ги тя. Слава богу, никой от тях не беше наоколо, когато се обадиха на Том да му кажат, че Кърстен била откарана спешно в болница: не би искала да чуят какво беше казала тя. Дори не искаше да си го спомня и се страхуваше, че Том вероятно никога няма да го забрави.

— С малко късмет тя може да умре — беше изтърсила тя.

Том застина при думите й.

— Не мислиш това — каза той мрачно.

— Не, не, разбира се — извика тя, заровила лице в ръцете си. — Съжалявам. Не знам какво ми стана. Разбирам, че тя се нуждае от теб сега, Джулия също, но ние трябваше да празнуваме с дъщеря ни тази вечер. Какво смяташ да й кажеш?

— Истината — отговори той. — Защо, за бога, да й говоря нещо друго?

— Но не можеш просто да го направиш и след това да хукнеш, като че ли не е кой знае какво. Тя ще бъде травмирана от това…

— Мислиш ли, че не го осъзнавам? Но какво искаш да направя? Не мога да се преструвам, че не са ми се обадили…

— Давай! — прекъсна го тя рязко. — Просто върви и остави децата на мен. Ще им го кажа лично…

— Не искам да го правиш.

— Не ме интересува какво искаш ти. Важното е от какво те имат нужда сега. И честно казано, ако аз ще бъда единственият им родител в обозримото бъдеще, сама трябва да се справя с това.

Том не продължи да спори, дори не се опита да я прегърне, преди да тръгне.

— Ще ти се обадя по-късно — глухо изрече той и после изчезна.

Сега тя седна на масата с Тиърни, усещайки очите на Зав да я гледат с любопитство. Очевидно предусещаше какво ще се случи.

— Ако предпочиташ да изляза? — попита Макс. — Искам да кажа…

— Не, не, ти си част от това семейство — напомни му Лейни и добави: — Независимо дали ти харесва, или не. — Беше единствената, която се усмихна на опита си за шега.

Погледна Зав, който все още изглеждаше по-скоро объркан, отколкото разтревожен, въпреки че явно усещаше, че става нещо.

— Добре — започна Лейни, насърчена от присъствието на Макс. — Надявах се татко ви да ви го каже, но той не е тук. И така…

— О, боже мой, вие наистина се разделяте — паникьоса се Тиърни.

— Просто слушай — прекъсна я Макс раздразнено.

Тиърни го изгледа свирепо.

— Ти знаеш ли за какво става въпрос? — предизвика го тя.

— Татко ми каза тази сутрин — кимна той.

Тя се обърна към майка си.

— Татко да не е болен? — извика тя. — Заради това ли продължава да отсъства, защото трябва да се лекува?

— Не, той не е болен — отговори Лейни. — Сега моля те, спри да се опитваш да гадаеш какво ще ви кажа и нека да продължа.

Кацнала на ръба на стола си, Тиърни стисна здраво ръцете си и зачака.

— Изглежда — прошепна Лейни — баща ви има и друго… — Тя се канеше да каже семейство, но не можеше да се застави да го направи. Още не. — Е, той има дъщеря, за която аз не знаех нищо до началото на миналата седмица.

Челюстта на Тиърни увисна, а лицето й побеля.

— Шегуваш ли се — промърмори тя.

Лейни гледаше Зав, искайки да бъде сигурна, че е разбрал думите й.

— На колко години е тя? — попита Тиърни.

Макс изсумтя презрително:

— Това ще ти хареса…

Лейни вече съжаляваше, че той остана.

— На шестнайсет — каза тя. — И нейното име е Джулия.

Зашеметена, Тиърни погледна Макс.

— Значи, на същата възраст като мен? — изпъшка тя.

Лейни кимна.

— Не мога да повярвам… — изуми се Тиърни. — Искам да кажа, как може да има дъщеря на същата възраст като мен?

— Не може — каза осведомено Зав.

Лейни леко се усмихна на кардиналното му заключение.

— Той трябваше да отиде днес там, за да бъде с Джулия и с нейната… — Тя се поколеба за момент и изрече: — Майка.

Беше тежко да се наблюдава шокът на Тиърни.

— Искаш да кажеш… О, боже мой, мамо, искаш да кажеш, че той е отишъл да живее с тях?

Лейни погледна Макс.

— Честно казано, не съм сигурна какво прави — отвърна тя. — Не знам какво е казал на теб, Макс…

Макс само сви рамене.

— Аз не му дадох шанс да каже много — призна той. — Просто някак си нямаше начин да изслушам как той е изневерил на майка ми два пъти. Съжалявам — промърмори той на Лейни — но разбираш какво искам да кажа.

Тя се засрами, че й трябваше толкова дълго време, за да осъзнае как Макс бе приел това. За него сигурно ситуацията изглеждаше така: той и майка му изобщо не са имали почти никакво значение тогава…

— Значи, той е изневерявал и на теб, и на Ема! — заключи Тиърни.

Лейни погледна неспокойно към Макс.

— Мисля, че Макс го каза по-точно: той е изневерявал двойно на Ема.

— И какво се е случило, когато Джулия се е родила? — извика гневно Тиърни. — Тя по-голяма ли е от мен, или е по-малка?

— Няколко месеца е по-голяма. Очевидно… Не знам, татко ти не ми е казал подробности…

— Ако това стане — прекъсна я язвително Макс — ще трябва да признае, че ни е лъгал от години, а той със сигурност няма да иска да го направи.

Лейни притисна слепоочията си, имаше нужда да спре пулсиращата болка.

— Татко не лъже — заяви Зав лоялно.

Лейни нежно го погледна в очите. Не би му противоречила, защото нямаше никакво желание да сваля баща му от пиедестала. За щастие нито Макс, нито Тиърни изглеждаха склонни да го направят.

— Виждала ли си тази Джулия? — попита Тиърни.

Лейни поклати глава.

— Аз наистина не знам нищо за нея… Само за нейната възраст и коя е майка й.

— Искаш да кажеш, че познаваш майка й?

— Не. Тя беше… Тя водеше програма за изкуствата, в която участваше татко ви. Вероятно така са се запознали…

— По същото време, когато се е срещал с теб — изсумтя Тиърни с отвращение.

— Трябва да е било преди това — отговори колебливо Лейни, чувствайки толкова дълбоко предателството, че сега отчаяно искаше да спре и да се качи горе сама.

— Те знаят ли за нас? — попита Зав.

— Да, сигурна съм… — отговори Лейни.

— Трябва ли да се запознаем с тях? — поиска да узнае Тиърни.

— Без мен, ако го направите — изръмжа Макс.

Лейни го стрелна с очи.

— Никой от нас не трябва да го прави, ако не иска.

— Аз определено не ща — заяви Тиърни. — Честно казано, просто искам да се разкарат и да умрат.

Лейни потръпна.

— Всъщност майката на Джулия — името й е Кърстен — е болна от рак, поради което се налага татко ви да прекарва толкова много време там.

— Той изобщо не ми каза това — тросна се Макс.

— Той кога ще се върне? — попита Зав.

— На кого му пука? — изсъска Тиърни. — Той е изневерявал на мама, на всички нас в продължение на години, така че за какво ти е изобщо да го видиш?

Очите на Зав се напълниха със сълзи, докато гледаше Лейни. Разтваряйки ръце към него да дойде и да седне в скута й, тя го прегърна силно и потисна собствените си емоции.

— Той няма да ни остави, нали, мамо? — молеше Зав.

Искаше й се да има начин да го утеши, без да лъже, затова каза:

— Не съм много сигурна.

Настана ужасна тишина, докато неизвестността, пред която бяха изправени, сякаш се носеше призрачно около тях.

— Какво ще стане сега? — попита Тиърни накрая.

Лейни сви рамене. И тя би искала да знае.

— Отиваме в Италия, както е планирано — отговори тя. — И може би, когато се върнем у дома… Е, може би нещата за Кърстен ще са се променили и татко ви ще е решил какво иска да прави.

— Защо той трябва да има избора дали да остане, или не? — избухна Макс. — Той едва ли го заслужава.

Лейни не можеше да оспори това.

— Наистина го мразя! — кипеше Тиърни. — Що се отнася до мен, никога не искам да го видя отново! — Тя скочи от стола си и изтича от стаята.

Ако Зав не беше избухнал в сълзи, Лейни щеше да я последва.

— Аз не искам той да си тръгне — изплака Зав. — Искам да остане тук с нас. Не можеш ли да го накараш, мамо? Моля те.

— Сигурна съм, че той ще се върне скоро, така че можеш сам да поговориш с него — предложи Лейни.

Зав кимна, но не спря да плаче.

— Искам тази Джулия и майка й да не съществуваха — ревеше той. — Защото всичко беше наред, докато не се появиха те.

— Знам — успокояваше го Лейни.

Тя погледна към Макс: той също преживяваше трудно предателството…

— Мисля, че това, което е наистина важно за вас двамата — каза Лейни, като прегръщаше плътно Зав и искаше да хване ръката на Макс — а също и за Тиърни — добави тя — е да знаете, че каквото и да става с Джулия и майка й, то никога няма да промени факта колко много ви обича татко.

— Беше сигурна в това, иначе нищо нямаше да има смисъл.

— Тиърни и Зав може би — каза мрачно Макс — но определено не и мен.

— Това не е вярно…

— Да, вярно е. Не, всичко е наред, Лейни, разбирам какво се опитваш да направиш, но не е нужно. Аз съм си екстра. Бил съм в това положение и преди, но вие не сте били, така че вие сте тези, които имате значение сега…

Очите на Лейни се напълниха със сълзи.

— Аз ще се оправя, не се притеснявай за мен — каза тя.

— Татко също те обича, нали? — попита Зав.

Притискайки го към себе си, Лейни се помъчи да измисли какво да каже, но нямаше нищо, което би искал да чуе, така че тя просто го целуна по главата и го стисна в прегръдка.

След известно време той попита:

— Мога ли да позвъня на татко?

— Разбира се. Не съм сигурна дали веднага ще се свържеш, но винаги можеш да му оставиш съобщение…

Лейни набра мобилния на Том и подаде телефона на Зав.

— Татко, това съм аз — каза той неуверено на гласовата поща — моля те, не ни напускай. Ние наистина те обичаме и искаме да останеш. — Когато прекъсна, очите му потърсиха Макс, сякаш той беше следващото най-добро нещо, тъй като беше най-големият и толкова приличаше на баща им… — Ще дойдеш ли да ме гледаш как играя крикет по-късно? — попита той.

— Разбира се, приятел — отговори Макс — ще се радвам да дойда. Можем да отидем и да се поупражняваме сега, ако искаш.

Подсмърчайки, Зав се изправи, кимна и отиде в килера, за да вземе бухалките.

— Благодаря, Макс — тихо каза Лейни.

Той само сви рамене и последва брат си навън, като остави Лейни да се подготви, за да се качи горе да се оправя с Тиърни…

 

 

Тиърни лежеше на леглото си, опитвайки се да не слуша звъненето на скайп, гъргорещо от компютъра на всеки няколко минути. Знаеше, че е той, но не можеше да говори с него сега.

Не искаше да общува с никого, особено с баща си…

Ако той си мислеше, че тя някога ще има нещо общо с Джулия и с тъпата й майка, независимо как се казва, ще трябва още веднъж да си направи шибаната сметка. И какво като е болна от рак, това все пак не променя факта, че е изневерявал на майка й в продължение на години, а тя просто не го заслужаваше. Господи, мразеше го. Той беше такъв лицемер, винаги говореше за морал, стандарти и такива неща, а през цялото време е имал връзка с някаква, с която се срещал още преди тя да се роди.

Тя не можеше да понесе представата как ли се чувстваше майка й. Не искаше никой да я наранява. Защото макар понякога да беше досадна, тя беше също и абсолютно изключителна и Тиърни не обичаше повече никого на света. Беше обичала също и баща си, но вече не. Изобщо не искаше да го види отново, дори ако Зав желаеше. За нея той вече беше история, минало…

Чувствайки нов прилив на сълзи, тя се изтърколи от леглото и пролази през стаята, за да си вземе телефона. Той звънеше почти толкова често, колкото и компютърът, съобщавайки, че е получила есемеси. Ако имаше някой от баща й, щеше да го изтрие.

Първият беше от Скай. Родителите летят за Мароко в петък, така че пристигам с влак у вас.

Без причина съобщението я разплака отново. Сърцето й подскочи, когато видя, че следващият есемес е от него.

Опитвам да се свържа по скайп. Къде си? Липсваш ми, мое красиво момиче.

Тя го препрочете и се замисли дали да отговори, молейки го да избягат заедно. Дали той би искал да го направи? Тя би му обещала всичко, ако пожелае — само да се махне оттук.

Тя бързо прегледа следващото съобщение, разтревожена и ужасена от мисълта да изостави майка си. То беше отново от Скай, посочващо номерата на страниците, които трябва да прочете в ужасяващата книга.

Тя не искаше да чете повече от нея.

Всичко се беше объркало.

Къде беше баща й? Защо той не й беше писал съобщение?

— Тиърни, може ли да вляза? — попита майка й зад вратата.

— Не! — извика Тиърни, без наистина да знае защо. — Върви си.

— Моля те, пусни ме…

— Казах да се махнеш.

— Трябва да поговорим.

— Ти може да искаш, но аз — не.

След няколко мига тишина майка й каза:

— Е, ако си промениш мнението…

— Няма. — Сълзи се стичаха по лицето й. Не знаеше защо се държи така с майка си, след като наистина искаше единствено да отиде при нея и да я успокои…

Изправи се на крака, избърса с пръсти очите си и носа с опакото на ръката си и отиде да изключи компютъра. Застана неподвижна за миг, опитвайки се да се съвземе.

— Добре — каза тя неуверено — сега можеш да влезеш.

Когато нищо не се случи, отиде да отвори вратата. Коридорът беше пуст. Майка й вече я нямаше, а сега самата тя се мразеше толкова много, че просто искаше да се сгуши на малка топка и да умре…