Иван Вазов
Сръбско бягство

„И петият ангел изля чашата си вьрху престола на звяра; и стана царството му потьмняло; и дъвчаха язиците си от болеж“.

Откровение, гл. 16

В виелиците снежни,

в пустините безбрежни

албански, цял народ

под твара на теглата

нечути на земята

блуждае в плач и пот.

 

Напуснал гол огнища,

балкани и долища

той сее с трупове.

В историята няма

трагедья по-голяма,

по-страшни часове!

 

Безименни страданья.

Проклятья и риданья!

Изплашени лица.

Мъже обезумели,

жени в снега умрели,

замръзнали деца!

 

Вълцйте в планините

по-сгрени са, по-сити;

настръхналий чакал,

що дири леш да дръпа —

за него пища скъпа —

не е тъй гладувал!

 

Едва ли е виждало

небето занемяло

подобна страхота!

Стоиме поразени

стоиме вцепенени

Пред тази Голгота!

 

И питаме се: блян ли

това е! Ураган ли

от ада излетял?

Ил ярост на съдбата?

Ил Бог от небесата

гневът си е излял?

 

Но тез деца, невести,

моми, бащи злочести

какъв изпащат грях?

И мъка, скръб сърдечна,

и жалост безконечна

изпитваме към тях.

 

И как ни става болно!

Забравяме неволно

обиди, ядове

пред мъките ужасни

на жертвите нещастни

на чужди грехове.

 

Да, жертви на водачи

безумни и палачи,

слепци с отворен взор,

овчари пощурели

народа си довели

до гибел и позор;

 

водачи, що водили

във мрака, що тровили

народната душа

и цял ред поколенья

кърмили с заблужденья

с омраза и с лъжа!

 

И клетва нам душите

изригват въз творците

на тия злочестий

ведно с теб, племе ядно,

що гинеш голо, гладно

В албанските пустий!

 

2 февруари 1916 г.