Джон Гънтър
Америка без маска

Калифорния, най-забележителният и най-разноликият американски щат; Калифорния — толкова зрял, златен, творчески, разкошен, е свят сам по себе си, който ние разкриваме в пътуването, което започваме. Той съдържа най-самомнителното и най-фанатичното общество в Америка. Това е едно изобилие от народности, плодове, ледници, слънце, пустини и петрол. Има няколко Калифорнии и щатът се изявява ту мъдър и здравомислещ, ту недоразвит и незрял, (зависи от кое гледище го наблюдавате). Той е благословен от висши чудеса на климата, а главното нещо, което определя политическото му поведение, идва от близостта му с Тихия океан.

Историята на Калифорния е история на имиграцията — еднакво в и вън от щата. Голямата неустановеност в Америка произтича от постоянното скитничество вътре в страната. Това е фактор, който не можем избягна при изследването си.

Калифорния и нацията

След Ню Йорк, Калифорния е най-важният щат в Съюза. Той е единственият, който най-добре би могъл да съществува независим от другите. Няколко други щата претендират за тази чест, но фактически Калифорния е единствената, която има качества на самоиздържаща се. Има всичко: — индустрия, земеделие, търговия и жизнен капитал от морски бряг дълъг 1,054 мили^[1].

Със своите 25 народни представители (повече от всеки друг щат, освен Ню Йорк, Илинойс и Пенсилвания) Калифорния играе решителна политическа роля в разрешаване на националните въпроси.

Независимо от този факт Калифорния е един малък свят, в който се развиват почти всички американски проблеми, като отношението между различните раси и преминаването от военно към мирновременно стопанство, равновесието между главно действуващите финансово-индустриални групи и развиващият се процес на демокрация, на равновесието между фабриките и чифлиците. Ако някога комунизмът или фашизмът завладеят тази страна, те ще се явят сигурно най-напред в Калифорния.

Нека не забравяме и безмълвния фактор на топографията. Ако погледнем географската карта, ще забележим, че Калифорния е крайбрежен щат, а някой би казал: огромно летище на бъдещето не само към Ориента. Поставете един самолет на северния полюс и нека отлети: той ще стигне до Сан Франциско, Чикаго или Ню Йорк почти за еднакво време. Историкът Фридрих Ж. Търнър писа в 1914 година, че „векът на Тихия океан започва — тайнствен и неуловим със значение за нашето собствено бъдеще“. Калифорния беше, както знаем, трамплинът на войната срещу Япония. Когато Европа е изтощена, Златният щат е вратата към Азия, което може да има голямо мирновременно значение за Съединените щати. Като знаем размера на търговията през Тихия океан и като имаме предвид модерната въздушна техника, ние виждаме, че големите светове на Китай, Япония, Австралазия и Индия се намират само на един скок разстояние.

Форма и съдържание на Калифорния

Калифорния, 31-ят щат приет във федерацията, е вторият по пространство (157,693 кв. мили) и третият по население (около 8,500,000 жители). Тук е най-високият връх в Съединените щати (Маунт Уитни — 15,000 стъпки), а на не повече от 80 мили в страни се намира най-низката им точка „Мъртвата долина“ (276 стъпки под морското равнище). Това е първият щат по стойност на земеделските произведения, самолетно производство, златни мини и по брой на завършили университетите; вторият щат по земно масло, яйца, вълна и електрическа енергия. Хвърлете един поглед пак върху нейното учудващо разнообразие: да бъде първа както в земеделие така и в самолети — това е действително много значещо! Тя има най-високото ниво на живота в страната и е третият щат по дохода на глава: — 1,470, долара срещу 1,150 долара за щатите като цяло. Там се намира най-богатата американска община (Лос Анджелис с неговите лимонени плантации) и най-голямата по пространство община — Сан Бернардино.

Наложете картата на Калифорния върху картата на Европа: тя ще покрие разстоянието между Амстердам и Рим. Обърнете я в друга посока и тя ще се наложи върху площта между Берн и Букурещ. Или обърнете Калифорния в прав ъгъл и я наложете върху картата на Съединените щати; ако поставите северната й граница на Чикаго, тя ще се разпростре до Атлантическия океан.

Преди 50 години Джеймс Брайс в книгата си за американското общежитие казва: „От щатите, които се присъединиха допълнително към Съюза на 13-те, Калифорния е единствената със своя естествена граница. Горите на Орегон я обграждат от север, а реката Колорадо и Мексиканската пустиня — от юг; на запад е безкрайният Тих океан, а на изток масивните зъбери на бариерата Сиера Невада. Има не по-малко от 41 върха по-високи от 10,000 стъпки, а Сиера Невада е само една от двете големи планински вериги. Между 350-та миля се намира чудесната «Централна долина», главният извор на земеделско богатство за Калифорния.“

Погледнете картата на пътищата; само пет главни шосейни пътя прекосяват щата от изток към запад. Те минават през местности, подобни на Алпите, като се извиват през тях и ги прескачат. Наблюдавайте пътищата като шосето СЩ₁₀₁ и СЩ₃₅₉ и особено СЩ₉₉ — това са грамадните северо-южни артерии, които се простират като ясно очертали се големи речни корита. Има стотици квадратни мили в Калифорния и области, колкото цели общини, дето обаче няма никаква железница. Западният дял на Сиера Невада е зает от национални гори и паркове, от които най-известен е „Йосемити“ (на индиански език „Сивата мечка“) и „Секвоя“, дето дърветата са от най-големите и най-старите на света. Ако вашата карта сочи националните гори в зелено, вие ще видите един пояс, разпрострял се без прекъсване от Орегонската граница до предградията на Лос Анджелис, включващ Централната долина с нейните 12,000,000 плодородни акри.

Много често се казва, че Калифорния всъщност представлява два щата; разграничителната линия е Техачепи, една планинска верига в Съединените щати. Гръбнакът на Техачепи разделя Северна Калифорния от Южна Калифорния. Главната причина за това разграничение е водната енергия. Водата, независимо от това, че разделя щата на две, е причина да се дублират известни институти, като столицата е било Лос Анджелис, било Сакраменто. Самата Северна Калифорния е много разнообразна. Тук са „златните врати“ и прекрасната група общежития около Сан Франциско; тук се намират планината Шеста, езерото Тахое и единственият действуващ вулкан в Щатите (Маунт Ласен). Тук е Горна Сонора, гдето в разстояние на 400 мили вие стъпквате стотици цветя на всяка крачка.

Южна Калифорния е нещо съвсем друго. По настроение и характер тя се различава от Северна Калифорния тъй пълно, че фактически представлява отделно общежитие. Това е Калифорния на петрола, на налудничави религиозни култове, на лимоновата култура и индустрия, на градове, построени от рентиери, като Санта Барбара и Пасадена, на кинематографа, на най-странната архитектура в Щатите, на бегълци от Айова, на бързо увеличаващо се негърско население и на лудо харчене на пари за смешни цели. Над всичко друго, това е светът, дето климатът се боготвори. Най-ценният елемент в калифорнийския начин на живот е слънчевата топлина, която е безплатна. Но Южна Калифорния би пропаднала от суша и би изчезнала почти за едно денонощие, ако не й се доставеше вода. Всичко тук зависи от напояването, т.е. от изкуствения дъжд, който идва по тръби и канали.

Аз казах, че населението на Калифорния е около 8,500,000 души. В 1940 година то беше 6,906,387 души. Но с войната, както знаем, тук имаше грамаден прилив не само на военни лица, но и на работници за отбраната на техните семейства. Към 1943 година населението се изчисляваше на 8,373,000 души, а през 1944 година на 8,842,700 души. Днес се смята почти същото, въпреки че има данни за увеличение до 9,200,000 души. Властите са съгласни с това, че за пет години щатът се е увеличил с 1,500,000 души, което представлява 22.1%.

Средната човешка възраст в Калифорния е 33 години. Сравнете я със средната възраст в Съединените щати (като цяло) — 29 години и 23 години за щата Ню Мексико. Причина за това е големият брой стари хора, които са придошли от Средния запад. Много от калифорнийците днес не са родени в Калифорния. 1/9 от цялото население е родено другаде. Това число изглежда доста учудващо и високо, но като го сравним с другите щати, може да се счита като сравнително ниско.

Повечето от военните работници, които нахълтаха в Калифорния между 1940 — 1945 година, се включиха на работа в две бързо разширяващи се индустрии — самолетната и корабостроителната; следователно, въпросът за преминаването от военно към мирновременно производство и обратното беше и си остава много остър. Притокът на другоземци повдигна много въпроси, между които и проблема за кого ще гласува Калифорния в следващите президентски избори: ще може ли щатът да успее в усилията си да се освободи от тези вътрешни имигранти, както кореняците желаят, и как; ако не, как ще бъде възможно да се намери работа и покрив за всичките тях. Жилищният проблем в щата, както всякъде другаде, е тревожен. Много отговорни калифорнийци се надяват, че пришълците ще могат да си намерят работа и домашно огнище. От тоя нов котел за стопяване на пришълците, Калифорния ще добие нова сила. Мотото днес е: „стига приказки за промяна на индустрията. Действувайте, променяйте!“

Калифорния е тачена поради Централната долина и нейното земеделие; дини, спанак, аспержи, маслини, лозя; тя е почти селска. Това обаче не е вярно относно характера на населението, което, макар и земеделско, се занимава и с индустрия. Калифорния като цяло обаче е един градски щат, а не селски — около 80% от цялото население живее в градовете и предградията им; не по-малко от 5,200,000 души (повече от половината от цялото население в щата), е струпано само около Лос Анджелис и Сан Франциско.

Калифорния и Тексас

Тези два щата са сравнявани много често и затова аз съм задължен да изтъкна най-напред техните сходства. И двата щата са гиганти; и двата имат бойна история и традиции; всеки беше независима република под свое знаме, нещо, което не може да бъде казано за другите американски щати, освен за Върмонт. Но докато Тексас беше независим и действително свободен цели 10 бурни години, Калифорнийската „република“ трая само няколко седмици. Фактът, че Тексас е бил независим щат, оставя трайно неотвратимо самочувство за всеки негов жител. Това е причина за така наречения „Тексаски национализъм“. Подобен дух и самочувство не съществува в Калифорния.

И двата щата са цели „империи“. И Тексас, и Калифорния имат, казано не буквално, силни империалистични тенденции. Цели 20 години Калифорния и Аризона са в голяма борба по въпроса за хидроелектрическата енергия и напояването.

Тексас е по-скалист от Калифорния; Калифорния е по-романтична. По много политически въпроси Калифорния е самомнителна, но по религиозните си разбирания е по-ексцентрична. Калифорнийците, както и тексасците, обичат да разказват дълги народни приказки, но последните нямат фолклорни качества като приказките на Тексас. Калифорнийците са изобщо по-малко горделиви със своята минала слава. През време на липсата на масло една келнерка в Сан Франциско посочи парче желе от сливи, подигравайки се: „Това е калифорнийско масло.“

В областта на духовната култура съотношението между Калифорния и Тексас прилича на това между Париж и Албания. Калифорния, изключвайки само Ню Йорк, е най-европейското от всичките американски общежития; Тексас е един вид „празно пространство“ в това отношение. В цялата история на Тексас не може да посочите дузина поети, скулптори, учени или музиканти, чиито имена бихте могли да си спомните. Художник в Тексас — това е рядкост, като оазис в Сахара. В целия щат с население от 6,400,000 души има само един писател със сравнително някакво значение. Но вземете Калифорния — о, тя гъмжи от поети, артисти и хора на науката! Или пък вземете едно сродно поле — американци, които са спечелили Нобеловата премия! Американци получили досега премията са 31. Нито един няма от Тексас, но 6 от тях са родени в Калифорния или пък живеят там. Нарушение на академическата свобода, както в университета на Тексас е недопустимо в Калифорния. Нейните университети са на високо равнище.

Понякога хората сравняват Калифорния с Флорида, но от интелектуално гледище те са несравними. Помислете си за европейските емигранти, които лека-полека създадоха художествена красота на природата и обърнаха хълмовете край Санта Моника в един нов Залцбург, в една нова Флоренция. Гости на Калифорния бяха Стравински, Монтемеци, Олдъс Хъксли и Шерууд, Артур Рубинщайн, Емил Лудвик, Ерих Мария Ремарк, Франц Верфел, Томас Ман. Нито един от тях не отиде във Флорида. Всички те избраха земята между Лос Анджелис и блестящото море на Калифорния. Защо? Защото климатът може да бъде еднакво интелектуален, както и физически здравословен!

Пет минути история

Историята на Калифорния е история на преселничеството. Първо дошли търговците и граничарите, последвани от преселници като групата Донер, които, задръстени в зимните снегове, се изяждали помежду си, когато се свършвала храната им. Второ, — мътният порой на масово прииждащите златотърсачи в 1849 година. Трето, — вълната, придошла заедно с прокарване на железните пътища след първата трансконтинентална линия, построена в 1869 година. Четвърто — голямото движение към Южна Калифорния от Средния Изток, започнало след 1920 година, като първо голямо преселничество през „автомобилната ера.“ Пето — бягството в Калифорния на „Оките“ и други земеделци бежанци от засипаните с пясък местности. Шесто — притокът на военни работници от 1940 до 1945 година, който се равнява по численост на броя на златотърсачите. Лос Анджелис е златотърсач в самолетната индустрия и днес се нарича „Детройт на самолетите“.

Разбира се, историята на Калифорния започва много преди ерата на американското преселничество с установяването на индианците и испанците. В 1535 година един от най-забележителните конквистадори Кортес, изследващ седемте златни селища, стигнал на север до „Ниска Калифорния“, на която дал своето име. В 1821 година Мексико се освободи от Испания. В 1825 година Калифорния стана територия на Мексиканската република; в 1836 година се роди краткотрайната „свободна и суверенна държава на Стара Калифорния“, организирана от мексиканските „отцепници“. Но след това дойде натиск (от запад) на североамериканските търговци, на китоловците и пионерите, който се увеличаваше постепенно и извънредно силно. Аз не мога в рамките на тази книга да опиша всички събития, които вкараха Калифорния в Съюза на щатите. Всеки, който размишлява, може да забележи американския „империализъм“ в този момент. Ние никога формално не сме нахлули в Калифорния, за да я завладеем. Предложихме й веднаж да я откупим. Президентът Полк имаше непоколебимото намерение да присвои Калифорния, па макар и със сила. Действителното й включване в Съединените щати стана, както всеки знае, като резултат на една от най-вулгарните кръвопролитни войни в историята — тази срещу Мексико в 1846 година. Трябва да отбележа, че Калифорния беше и неизбежно трябваше да бъде наша. Разширяването в западна посока на преселниците, които търсеха земя, трябваше да достигне Тихия океан. А Съединените щати без Калифорния биха били еднакво смешни, както Франция без Бретан или Англия без Кентското графство; по политически, географски и човешки съображения потокът от запад беше неизбежен и непреодолим.

Двама души, и двамата известни еднакво, бяха главните актьори на това присъединение. Първият беше Фремонд — фигура на тогавашен благородник, която блести с величието си в страниците на нашата история. Вторият беше американският консул в Монтерей — Томас О’Ларкин. Този Ларкин беше човек с огромна жизнена сила. Той е бил журналист, търговски агент и шпионин. Прикрит под имунитета на представител на Съединените щати, неговата маневра да се включи Калифорния към съюза на Съединените щати успя, тъй както фон Папен организира преди Аншлуса Австрия да бъде част от Германия. Историята на Калифорния от този период наподобява историята на Судетските земи от 1930 година.

Англичаните тогава са били също много активни в Калифорния. По това време между калифорнийците е имало голямо движение да бъдат под британски протекторат — Тексас флиртувал с англичаните, за да може да заздрави своите позиции във Вашингтон — и британците от своя страна окуражавали това движение в Калифорния, с цел да имат един коз повече в териториалния си спор със Съединените щати относно Орегон. Но британският агент в Монтерей е бил надвит от Фремонд и от американския консул.

В Калифорния някога е имало и дейни руски търговци. В 1812 година един керван руски кораби спрял близо до Сан Франциско. Те създали една крепост под здрава мексиканска власт и зачитали териториалната цялост на Мексико близо цяло едно поколение. Руснаците се оттеглили в 1841 година мирно и по свое желание.

След това в Калифорния дошъл първият американски преселнически влак. Започнали различни „произшествия“, които напомнят вътрешните междуособици на Мукден и Уол Уол. Американските пълномощници се възползували бързо от тях. Имало известни кръвопролития. Една група американци основали Калифорнийска „република“ на 14 юли 1845 година, която под свой флаг, изобразяващ сива мечка и звезда, траяла до 7 юли същата година. Не съществувала повече, тъй като Съединените щати обявили война на Мексико. Мексиканците се сдали на януари 1847 година при един планински проход близо до Лос Анджелис и след това вече Мексико се отказал формално от всякакви претенции спрямо Калифорния. Американските победители създали законодателно тяло, написали и ратифицирали конституцията, а в 1850 година Калифорния била вече приета в Съюза.

Южният Тих океан и Хирам Джонсън

Относно „Златният поток“, започнал в 1848 година с откриването на златните жилки в стопанството на един швейцаро — мексикано — американец, Джо Сутер, (който създаде най-голямото масово движение на хора след кръстоносните походи), ще пиша малко. Златото донесе богатство на Калифорния и дори на Щатите. То донесе романтика и престъпност. От старите златни рударски градове днес са останали само градове призраци.

През 1850 година Сан Франциско беше един от най-грубите високомерни и налагащи се със своята жестокост градове на земята. Там са станали повече от 1,000 убийства между 1849 и 1856 година със само една издадена присъда. Корупцията на градската администрация е била пълна; законът — мръсна шега; една банда, наричана „хрътките“, свирепствувала безнаказано. Гражданството организирало в 1851 година съпротивителен комитет и създало своя полиция — с артилерия! Първият граждански съд решил от всичко 91 арестувани бандити, четирима да бъдат обесени. Екзекуциите ставали публично, при биенето на всички камбани. Организацията на „хрътките“ била смазана. Но престъпността се проявила и по-после. Главните бандити и разбойници се ползували от защитата на големи търговци и политици, също както по-късно Ал Капоне имаше закрила в Чикаго.

В 1870 година се заражда работническата партия на Калифорния, една от първите радикални партии в американската история, водена от Денис Керни. Ирландецът Керни е бил слабо начетен, но неговите способности са почти гениални. Последователите му били известни като „партията на празните пясъчници“, защото се събирали в пясъчни дупки. Той бил безскрупулен демагог, но и политик със съзнание за отговорност, като проповядвал някои от съвременните прогресивни идеи. Възгледите му могат да бъдат включени в рамките на модерния либерализъм. Едно изключение е неговото грубо антикитайско отношение, защото смятал, че евтиният китайски труд ще понижи заплатите на цялото местно работническо съсловие. Керни е искал „управлението да бъде иззето от ръцете на богатите и поето от народа… Да разгроми мощната сила на богатите… Да разруши монопола върху земята в щата чрез система на данъчно облагане, която би направила невъзможни за в бъдеще големите владения на богатите“. В своите изрази той е бил еднакво силен, както и със своя характер. Керни е казал: „Ще трябва (съвсем законно) да избесим капиталистите! Хората на компанията «Централен Пасифик» са крадци и скоро ще почувствуват силата на работниците. Когато организираме напълно партията си, ние ще тръгнем към града и ще принудим крадците да върнат заграбеното. Аз ще ви поведа към Градската община, ще прочистя полицията, ще обеся прокурора, ще изгоря всяка книга, в която има част от досегашния законник и тогава ще създам нови закони за работниците“.

Фактически Керни не могъл да стигне до изпълнението ни своята закана. Неговата партия, черпеща силите си не само от бездомниците, но и от малките чифликчии и еснафи, се развила така силно към 1878 година, че могла да принуди да се промени основният закон на щата. Събрало се ново законодателно събрание и в 1879 година била приета конституция, която е в сила и до днес. Въпреки всички свои недостатъци това е най-прогресивната конституция, добита от който и да е щат до днес. Тя обезвластява богатите от специални привилегии, въвежда 8-часовия работен ден, създава правила за строеж и владение на железниците и гаранции за задоволяване жизнените необходимости на населението.

Нека разкажем обширната история на железопътното дело в този щат съвсем накратко.

Първите големи железопътни линии бяха преките агенти за проникване в тази новооткрита земя, за оползотворяването и експлоатирането на целия американски Запад. Железниците носели, а на места издавали своите закони. Икономическата мощ на железопътните компании зависела не толкова от превоза, макар че той им давал всякакви печалби, но и от богатството на тези земи.

Много по-важна от самия транспорт била земята като предмет на спекула. За да се окуражи постройката на железници и за да се подпомогне настаняването на частни собственици (колкото е възможно по-бързо), Федералното правителство раздало на тогавашните железопътни компании за свободно ползуване грамадни земи покрай линиите. Били раздадени към 130,000,000 акри.

Но какво направили железопътните компании с натрупаните огромни владения? Отговорът не може да бъде по-прост от този: те ги продаваха или ги работеха с евтин труд. Предлагайки малки парцели и участъци с голяма печалба на „пионерите“, те удряха с един куршум — два заека. Първо: печелеха пари и второ — създаваха едно колонизирано население, прикрепено към железопътните линии и напълно зависимо от тях. Но в много случаи те не са продавали дарените им владения. Например и днес компанията „Южен Пасифик“ е все още най-големият частен земевладелец в Калифорния. Това, че железопътните компании започнали да играят политическа роля, е било неизбежно и напълно обяснимо явление. Те имали да защищават свои големи интереси. Трябвало да бъдат осигурени в „лоялността“ на губернаторите и законодателите. Свързвали се тясно с политическия живот — и за дълги години Калифорния била зависима напр. от милостта на компанията „Сентрал Пасифик“.

До идването на Хирам Джонсън като губернатор през 1910 година, Калифорния била управлявана абсолютично от железопътните компании. И ние не можем да разберем политическия живот на Щатите, без да имаме предвид това. Корупцията била широко разпространена и малко хора са се опитвали да й се противопоставят. Грамадните подкупи давани на щатските сенатори от касите на железопътните компании достигали астрономически цифри. Вестниците получавали субсидии по 250 долара месечно. За да контролира законодателството компанията „Южен Пасифик“ избрала свои собствени сенатори в Американския сенат, като Станфорд. Компанията могла да разбие всяка чужда търговска инициатива и да разруши всеки занаят чрез фаворизиране с превозните тарифи.

След 1910 година Калифорния се дига на въстание срещу зависимостта си от компанията „Южен Пасифик“. Въстанието успя. „Инструментът“, с който Джонсън се бори за тоя успех, беше един от най-простите: с политически реформи и контрол чрез общинските избори.

Хирам Джонсън, който умря като 79 годишен през лятото на 1945 година, е син, колкото и странно да звучи това, на Гров Джонсън, който е бил директор на компанията „Южен Пасифик“.

Борбата обаче не е била само между обществения и частния капитал. Не е била дори борба между един кръстоносец и една компания. Това е било борба между баща и син.

Младият Джонсън изпъкнал обществено в Сан Франциско през 1908 година, когато един бандит и престъпник, наречен Руеф, тормозил града, а бащата Гров бил само кукла в създаденото от компанията местно управление. Обществото се повдигнало яростно срещу тази банда. Нарочният прокурор, Франсис Хенни, повдигнал обвинение срещу Руеф и неговата банда, но бил застрелян в заседателната зала, а убиецът му бил освободен от обвинителната власт. Общественото недоволство обаче нараствало все повече и един нов прокурор се заел със случая. Този нов, смел прокурор беше синът, — мразен от баща си — Хирам Джонсън.

Поради успеха в този процес, когато бандитът бил осъден на 14 години затвор, Хирам Джонсън се кандидатира за губернатор (като републиканец) и бе избран в 1910 година. Той бе преизбран през 1914 година (като прогресивен) и е единственият губернатор в историята на щата Калифорния, който е бивал преизбиран няколко пъти. През 1917 година Хирам бе избран за сенатор с преобладаващо болшинство, и бе такъв, независимо от програмата, която обявяваше, че ще следва. Той бе сенатор до своята смърт.

Джонсън е известен краен изолационист и в 1917, и в 1941 година. Заслугите му като сенатор са смесени. По външни въпроси той беше безнадеждно неосведомен. Той мразеше лично повечето от своите колеги, беше винаги начумерен, а над всичко — хранеше патологическа омраза към президентите Уилсън и Рузвелт. Нямаше значение кой е Президент. Хирам се противопоставяше на всеки Президент, защото самият той — Хирам Джонсън, не беше Президент.

Някои калифорнийци

Уилям Блейк веднаж каза: „Да обобщаваш, това значи да си идиот“. И моето усилие да предам така сгъстено всичко за Калифорния изглежда почти безсмислено, тъй като в нея има толкова много противоречиви проблеми, толкова разнообразни личности.

Калифорния като цяло има излишество в плодовитост и пейзаж, каквито друг щат не притежава.

Тя е изградена от авантюристи, от индивидуалисти, които са носили духа на анархистическия варваризъм. Когато запитах днешния трудов водач Хари Бриджес, кое, според него, главно отличава щата, той ми отговори: „Духът на пионерите“. Почти всички калифорнийци днес се считат потомци на великата авантюра. Само най-предприемчивите от американците са могли да поемат безкрайния път около Кап Хорн, да преминат през Панамския провлак в онези страшни дни на златния поток и само най-силните от тях, или най-щастливите, са могли да оцелеят.

Това е щат, който действува бързо и се променя силно. Повечето от калифорнийците са много горди, независимо от това дали са родени в Калифорния или не. Но съществува и скрита разлика между истинските туземци калифорнийци и придошлите, наречени калифорнианци. Друго отличие е разнообразието му. Не е достатъчно да кажете, че Калифорния е богата еднакво в мини и в земеделие. Това, което е ценно, е числеността на специалностите и занаятите, свързани с двете основни категории — мини и земеделие. 60 различни минерала от стопанско значение се намират в щата, а в областта на земеделието може да произведете от субтропически плодове до жито. Калифорния е външният издатък далеч от Вашингтон и е включена между пустиня, планини и морета. Друго отличие, това е, че в Калифорния вярват в чудеса, и най-после, у калифорнийците се забелязва предпочитане на прякото действие и традиция да се отива до крайности.

Американски парадокс

Като послеслов на тази глава позволявай си да припомня пак Хирам Джонсън. Той е явление — на пръв поглед озадачаващо. Как е възможно, че Джонсън — един рядко енергичен либерал по вътрешните въпроси — да бъде същевременно сляп реакционер по международните проблеми. В действителност това е типичен американски случай.

Като общо правило западните сенатори от старата школа са разпалени изолационисти. За това има четири главни причини: първо, те мразят Изтока и са подозрителни и ревниви към Атлантическия бряг, който е изобщо предразположен за намеса. Второ, те мразят златото, финансите, капитала и специално Дж. П. Морган. Те мислеха, че Морган и Британската империя се покриват. Те бяха антибританци и се противопоставяха на американското участие в първата и втората световни войни поради това, че ненавиждаха източните финансисти, които са свързани с британците. Трето, считаха за върховен дълг да посветят своите реформаторски сили, възгледи и таланти изключително на американския живот. Всяко участие в европейските работи за тях беше екстравагантност и проява на небрежност. Те желаеха да изразходват всичко, което имат, до последния грам и сантим, върху вътрешните, домашните въпроси, които чакаха разрешение. Четвърто, по правило те не обичаха пътуванията, а политически бяха не напълно развити и си остават „провинциалисти“ в добрия и лош смисъл на думата. Този американски парадокс съществува и в обратен смисъл: измежду източните сенатори има някои, които са крайни реакционери по отношение на вътрешната американска политика, а са усърдни либерали, т.е. интервенционисти по отношение на външната политика.

Ърл Уорън, който постави кандидатурата си като безпартиен и беше избран чрез „анархистичната“ калифорнийска изборна система, и който се състезава едновременно като републиканец и демократ, победи Робърт Кенни в областните избори през 1946 година и стана първият губернатор, избран от двете партии. Уорън е честен, симпатичен и чист. Той никога няма да запали света или дори и да предизвика дим. Като всички американци от този тип той има слаб духовен багаж и неясна политическа философия: човек, който никога не се е занимавал с абстрактни неща в своя живот; добряк, с обществени маниери, здрав и психофизически уравновесен; предан всецяло на своята очарователна жена и шестте си здрави деца; не е от тези политици, които вдигат шум и беснеят, каквито ги има доста в Съединените щати. Той е „типичен“ американец със своята сърдечност, здраве и любов към практическите неща. Един приятен, среден калифорниец.

Уорън спечели, макар че демократите в щата далеч надминават по брой републиканците. Аз вече споменах грамадния приток от военновременни преселници, което оказа голямо влияние на изборите. То създаде разместване на населението в щата, което показва, че регистрацията невинаги значи това, което трябва да означава. Години наред Калифорния беше преобладаващо републиканска, но при Рузвелт — демократическа. Рузвелт спечели и четирите избора. Много пъти в тази книга ще срещаме това явление на поляризация на силите и това, че при един момент, както при Рузвелт, може да се получи рязък политически обрат. След победите си в 1932, 1936, 1940 и 1944 година Рузвелтовите привърженици изгубиха през ноември 1946 година. В цялата страна демократите бяха пометени от републиканците и спечелиха — републиканци като Уорън. Ерата на Рузвелт приключи. Онова, което остана от Ню-дийл, мина в историята. Започна новата след-Рузвелтова епоха с всичко онова, което тя означава, с всички задачи на политическия опит да се създаде ново обществено равновесие.

Уорън е роден в Лос Анджелис през 1891 година. Той е работил в различни професии като младеж — от продаване на вестници, до свирене на кларинет. Баща му, железопътен механик, бе убит преди години в едно престъпление, което няма политическо значение, но което показва, че традицията на Калифорния в пограничните престъпления е запазена. След кратък период адвокатска практика, Уорън навлиза в политическия живот като чиновник в Сакраменто и така започва неговото издигане. В 1942 година Уорън става губернатор. През този период той е здравомислещ, съвестен, толерантен и трезв. Повдигна старческите пенсии от 40 на 50 долара месечно, опита се да прокара задължителна здравна застраховка, което камарата отхвърли, започна реформа на затворническото дело, организира борбата срещу следвоенната безработица, създаде възстановителна комисия и комисия за настаняване на работа. Той се ползува от помощта на Американската федерация на труда и като правило подкрепя всичко, което федерацията иска. Най-после той намали данъците на щата. Въпреки своята искреност, умереност и здраве, Уорън не притежава някакви особени интелектуални качества, но колко ли пък американски губернатори имат такива интелектуални отличия…

Една дума за Боб Кенни

Робърт Кенни, когото Уорън победи в изборите за губернатор през 1946 година, е един от най-завладяващите мъже в Америка. Неговият обезоръжаващ кураж и либерализъм са несравними. Той е един много хитър политик, с остър поглед върху политическата си кариера. Кенни е известен със своите ексцентричности, които го издигат като неповторим тип. Кой друг, освен Боб Кенни, може да се качи на един небостъргач и седнал по турски на края на покрива да бъде фотографиран, наблюдавайки един парад; никой не е по-голям бонвиван, без да пожертвува своето достойнство в Сан Франциско. Това не значи, че Кенни е несериозен. Той е сериозен, но е едновременно едно пакостно дете; дете, което тежи 100 кг. Той ви посреща, поздравлява, поканва ви на коктейл в своята канцелария, става ви приятел, взема ви на неделна екскурзия до Невада, обича комара, — той е много добър комарджия — и притежава неугасващо, бликащо остроумие през всяко време. Неговите приятели и интимни другари се намират във всеки кръг на обществото. Щастие е да се радваш на хумора, живостта, чувството към фразата и блестящия ум на Кенни. Веднаж той каза за себе си: „Аз се срамувах да бъда републиканец и се страхувах да бъда демократ“.

Когато президентът Труман посети Сан Франциско през юни 1945 година, вестниците предадоха следната реплика:

Труман: — Защо не се кандидатираш за губернатор, Боб?

Кенни: — Не желая вече да се кандидатирам за служба. Искам да бягам от нея.

Труман: — Това правих през целия си живот, Боб, и гледай где съм сега.

Кенни: — Да. И това, което имаш сега, е служба без бъдеще.

Кенни, от три поколения калифорниец, е роден в Лос Анджелис през 1901 година. Но фамилията му е от Сан Франциско. Така той обхваща двата края на щата. Има големи лични средства и все пак е на страната на слабоимотните. (Ето още един парадокс: Уорън, въпреки че е бил бедно момче, което се е борело за съществуване, е консерватор).

Кенни е работил много занаяти, въпреки че не е трябвало да се страхува за прехраната си. Той е бил банкер, адвокат, журналист, шеф на бюро на телеграфната агенция „Юнайтед прес“ в Лос Анджелис и за известно време кореспондент на „Чикаго Трибюн“ в Париж.

През 1946 година Кенни не желаеше особено много да бъде избран за губернатор. Повече му се нрави да бъде главен прокурор. Приемайки кандидатурата за губернатор, той каза: „Аз съм в положението на една бременна жена, която получава поздравления. Тя не е искала да изпадне в такова положение, но щом вече е така…“ След като постави кандидатурата си, Кенни замина за Европа да следи Нюрнбергския процес, като каза: „Първият месец на изборната кампания е период, когато нещата са объркани и се вземат всички малки и глупави решения. Аз ще бъда далеч“. Това, което донесе поражението след завръщането му, не беше безгрижието на Кенни, но неуязвимата популярност на Уорън. В Калифорния демократическата партия е една побъркана сбирщина. Един политик трябва да умее да поддържа равновесието между двете крила. В Чикаго, през 1944 година, когато беше водач на калифорнийската делегация, Кенни подкрепи Труман срещу Уолас. Въпреки това, в 1946 година той получи благословията на СИО^[2] като задоволи всекиго със своята либералистична подкрепа. Веднаж ми каза, че неговата техника се състои да обезсили десния лагер и да повдигне левия.

Но не бива да се мисли, че политическата кариера на Кенни е приключена. Той е един от най-способните либерали в Калифорния и е неугасващата надежда за целия Запад.

Кметът на Сан Франциско

Роджер Д. Лафам е един привлекателен, здрав, беловлас мъж над 50 години. Той отива на работа в 7 часа сутринта и в канцеларията си притежава един интересен календар, на който отбелязва колко дни е стоял кмет и колко дни остават до напускането му.

Транспортът е главоболие за всеки американски град, а в Сан Франциско това е тревожен въпрос, повече от всякъде другаде. Всеки посетител ще забележи, че има четири различни автолинии на пазарната улица, защото до 1944 година там имаше две конкуриращи се трамвайни системи. Бяха правени пет пъти усилия частната компания „Моркот стрит“ да се слее с градската железопътна компания. Тези усилия пропаднаха и аномалията на движението в Сан Франциско си остана. Гражданите плащат за превоз 5 цента на градската железница, 6 цента на тролейбуса и 7 цента на градската компания. Като стана кмет, Лафам направи всички усилия да разреши този спорен въпрос.

Той е корабостроителен магнат милионер. При все това той дължи кариерата си на Хари Бриджес, водача на трудовите синдикати. Сан Франциско, един от най-важните работнически градове в страната, е изживял остри и дълги трудови конфликти. Там избухна общата стачка в 1934 година — втората обща стачка в американската история — и през ноември 1936 година бе проведена 100 дневна стачка на пристанищните работници. Лафам организира работодателите за борба срещу стачката.

Той е роден в Ню Йорк. Студентствувал в Харвард, след което влиза в корабостроителниците на своя вуйчо. Дълги години е бил председател и директор на управителния съвет на „Американо-Хавайската параходна компания“. Участвувал е дейно във „Военната трудова дирекция“ като един от четиримата членове работодатели.

В 1943 година негови приятели го убедили да се кандидатира за кмет на Сан Франциско. Той е републиканец, макар че е гласувал за Рузвелт през 1932 година, и при общинските избори получи подкрепата на демократите. Лафам е един от най-добрите кметове, каквито Сан Франциско е имал. Той притежава няколко ексцентричности: обича да носи ослепително крещящи вратовръзки и играе чудесно бридж, като смайва своите противници, защото ги предизвиква да залагат, без да гледа в картите си. Има обществено чувство, което го накара да влезе в политическия живот на възраст, когато мнозина мислят за удобно да се оттеглят от общественото поприще, и която му помогна да успее в политическата си кариера.

В края на 1945 година една група общински работници заплашиха със стачка като протест срещу назначаването на един японец, на име Миама. Този Миама беше преминал през всичките изпити на службата и имаше законно право да работи. Лафам даде ултиматум на държавните власти, че Миама трябва да работи, даже ако целият град се изсели. Миама получи работа. През 1946 година Лафам бе обвинен, че е премного диктатор и небрежен към хората и затова една група граждани подаде петиция за неговото отзоваване от поста му. Главното обвинение беше, че Лафам отхвърля облагането с високи данъци и е против обединението на транспортните служби в града. Самият той подписа петицията, с която се искаше отстраняването му, и покани всичките добри граждани да го последват, за да може въпросът да бъде поставен на публично гласуване. В нарочните избори, които станаха, Лафам спечели с огромно болшинство.

Хари Бриджес

Хари Рентън Бриджес е един стегнат, младолик, подвижен, с хаплив хумор, мъж. Това е председателят на Международния Съюз на пристанищните работници от търговския флот и водач на работническата организация в Калифорния. В продължение на седем години това беше най-преследваният, търсеният, шпионираният човек от цялото американско трудово движение. През юни 1945 година Върховният съд отмени едно старо решение да бъде изпъден Бриджес като нежелан чужденец, но през септември той стана американски поданик. Бриджес е роден в едно еснафско семейство в Австралия. На 17 години отплувал по моретата. Като търговски моряк е бил по целия свят. През 1920 година неговата платноходка пристига в Сан Франциско и от тогава той остава в Съединените щати. Той организира всички пристанищни работници в Американската федерация на труда. След кървавите стачки през 1930 година Бриджес постига редица трудови споразумения със собствениците на кораби и това е първият случай, когато се среща с Лафам, и от когато той започва да го уважава. Случаят с процеса за депортирането на Бриджес е известен. Противниците на трудовото синдикално движение считаха Бриджес като главен работнически водач на западния бряг и без да подбират средствата си искаха да го смажат, да се отърват от него. След предварителни издирвания той бе изправен в 1939 година пред съда поради това, че е чужденец и член на комунистическата партия; следователно — трябва да бъде изпъден от Америка. Доказателствата за неговото членуване в комунистическата партия бяха слаби. Те се поддържаха въз основа показанията на двама лични негови врагове. При първата инстанция Бриджес бе освободен от отговорност. След това обвинението бе променено и се поиска Бриджес да бъде депортиран, независимо от това, че не е комунист в момента, а само ако се докаже, че някога е бил такъв. След 4 години спорове по процедурата и закона, прокурорът генерал Бидъл заповяда Бриджес да бъде депортиран. Това стана през 1942 година. Тогава идват редица обжалвания пред федералните съдилища и след 3 години Върховният съд отмени заповедта за депортиране. Отношението на Лафам по този въпрос е двояко. Какво го интересуваше него дали Бриджес е бил или не комунист, щом се отказва от партийната линия? Но защо пък да бъде депортиран, за да стане мъченик на работничеството…?

Всъщност Бриджес стои настрана от партийните борби. Всичко, което той иска, това е американците да имат свободен почин, за да може американският капитализъм да работи. Когато се обяви войната през 1941 година, той зае становището „че има разлика между правото на стачка и упражняването правото на стачка.“ И разгласи дейно апела да няма стачки от страна на Съюза на Индустриалните синдикати по западния бряг. Работниците спечелиха битката за съюзна сигурност и щом битката бе спечелена, не остана вече място за борба. Като резултат, след изпълнението на работническите искания без стачки, Сан Франциско, който беше парализиран много често от стачки, преживя целия период на войната без нито един значителен трудов конфликт. Но след войната трудовите конфликти израснаха, капакът на временната забрана бе махнат и в цялата страна избухнаха пристанищни стачки.

През юни 1946 година Бриджес подпомогна образуването на националния комитет на мореплавателните съюзи, включващ 6 моряшки и пристанищни съюза, между които и необикновено силния Национален мореплавателен съюз, възглавяван от Джо Кюран от Ню Йорк. Този комитет намисли да обяви стачка на 15 юни. В последната минута на 12-ия час обаче бе постигнато споразумение чрез намесата на Федералното правителство. Едно неспокойно примирие владя до месец септември. След това настъпиха по-горещи спорове, когато Хари Лунденберг, водач на моряшкия съюз от Пасифика и на Мореплавателния международен съюз, които са разклонения на Американската федерация на труда, обяви стачка. След Бриджес, Лунденберг е най-интересната, нападателна и драматична фигура от работническите водачи на западния бряг. Норвежец по рождение, той е екстремист и е за прякото действие. След няколко спора между лявото и дясното крило на Синдикалния съюз, Бриджес си подава оставката, като я обявява публично. А няколко часа по-късно я оттегля. Съюзът на Бриджес не пое линията на изменничеството и на шайкаджийството. Не е много лесно да ръководиш един съюз честно, но Бриджес полага всички усилия да върви по този път. Много е интересно да го наблюдава човек, когато води събранията. Всичко се решава с явно гласуване, дори и най-маловажните въпроси. Но все пак той е пълен диктатор, който ръководи целия съюз с точността на часовник.

Конкурентът на Ла Гуардия

Амадео П. Джианини, един тежък, самотен човек, сега на 76 години, е директор на управителния съвет на „Банк оф Америка“, най-голямата частна банка в Калифорния, в Съединените щати и в света. Тя има повече от 3,000,000 вложители и покрива Калифорния с 500 клона. За известно време „Банк оф Америка“ вървеше почти наравно с банка „Чейз Национал“ от Ню Йорк (най-голямата световна банка), но в началото на 1946 година тя надмина Чейз с влогов капитал повече от 5,200,000,000 долара.

Джианини е рядък екземпляр в Съединените щати: един банкер, не особено почтен, но който се гордее с това. Той е роден в Сан Хозе, близо до Сан Франциско, и започва кариерата си като продавач на зеленчук с количка. Започва банкерското дело, след като е бил изхвърлен от една малка банка, която пожелал да откупи. Само неговата банка бе открита след голямото земетресение и пожар през 1906 година. Добил абсолютното доверие на малките вложители и длъжници, той развива банката си като напр. позволява на всяко лице, което е на работа, да вземе 300 долара само срещу своя подпис, без гаранция. Лично той не е много пристрастен към парите и не е много богат според стандарта на милионерите, но се гордее със своята банка повече, отколкото един неаполитанец с Везувий. Преди години той беше страстен поклонник на Мусолини, но по времето на Абисинската война научи много факти и бе дълбоко потресен. Отвратен, той промени името на банката си от Банк оф Итали на Банк оф Америка. Ролята на Джианини в обществото като финансист е от грамадно значение. Той помогна да се финансира Холивуд и крепеше Хенрих Кайзер още от самото начало на неговата строителна дейност, макар че англосаксонските специалисти смятаха, че Кайзер е малко луд. В политиката Джианини се намеси само веднаж. Това бе през средата на 1920 година, когато усети, че един губернатор възпираше разрастването на неговите банкови клонове. Той се ядоса силно и подпомогна финансово избирането на друг губернатор.

Щати и губернатори

Какво е щат? Какво представлява от себе си един губернатор?

Съединените щати са федерално управление. „Общежитие на общежитията“ — но щатът, това е квинтесенцията на американската политическа система. Правото на гражданина например да гласува, произхожда не от федералното управление, а от щата. По теория също така Президентът на Съединените щати се избира чрез механизма на избирателната колегия, съставена не от нацията, но от щатите. Двама американски президенти, Харисън и Хаес влязоха в Белия дом дори при малцинство в общонародното гласуване, защото гласовете, подадени от щатите, им дадоха необходимото болшинство. Всеки щат си има своя конституция, своя власт, свои закони, които са неописуемо различни. Щатът управлява своите градове.

Но суверенитетът на щатите днес се поддържа изкуствено. Старата доктрина на щатските свободи беше постоянно изоставяна и днес всички щати не са нещо повече от един по-висш тип окръг.

Почти всеки европеец, който посещава Америка за пръв път, задава два въпроса: първо, защо столицата на американския щат е такова малко, незначително градче, и второ, защо има толкова малко политически партии, организирани в отделните щати на местна почва?

Причината, поради която учредителите на конституцията са избирали малкия град за столица, обикновено близо до центъра на щата, е двояка. Първо, селските области се страхуват от гласоподаването на големия град и от градското влияние изобщо. Второ — транспортът. Преди появата на железниците и автомобилите беше необходимо столицата да бъде достъпна за всички. Колкото се отнася до политическите партии, организирани на местна почва, те никога не са се развивали сериозно, защото трудно са могли да придобият национално значение.

Губернаторът е главен ръководител на щата, управител чрез конституцията и с прерогативите, дадени му от законодателното тяло и съдебната власт. Той е главнокомандуващ щатската гвардия, която е негова собствена въоръжена сила и която не се подчинява на заповедите на федерацията. В повечето от щатите той има право на вето. С други думи, неговите функции бяха в миналото почти като тези на Президента във Вашингтон. Има, разбира се, и известна разлика. Губернаторите се избират пряко, а не от една само избирателна колегия. И като странно явление, което причинява много бъркотии в щатското управление, губернаторите не могат да избират своите помощници; те им се налагат чрез избор. Устройството на щатското управление е така замислено, че никоя служба не зависи от другата. Губернаторът, помощник губернаторът, главният прокурор, финансовият отговорник, държавният секретар — всички се избират независимо и избраните могат да бъдат помежду си смъртни врагове. Те може да нямат обща платформа или единодушие, дори когато са от една и съща партия. Всеки губернатор, разбира се, има силата да посочи известни неизбираеми чиновници. В противен случай той не би могъл да действува. Известно е, че губернаторите имат голямо значение, тъй като губернаторството на един голям щат е предпоставка към президентството на Щатите. Спомнете си Кливлънд, Уилсън, Кулидж и двамата Рузвелтовци.

Интересна е канцеларията на помощник губернатора. Някои щати са изхвърлили този пост, защото освен председателствуването на щатския сенат, помощник губернаторът, особено ако е от различна партия с губернатора, има да върши малко работа, и е дори вреден елемент. Като резултат един енергичен помощник губернатор, вместо да се занимава с непосредствената си, макар и скучна длъжност, се опитва понякога да прави безсмислици, само защото иска да върши нещо. По такъв начин в много щати губернаторът и помощникът му са жестоки противници. И ние говорим за американска рационализация!

Законодателните тела. Те са във всеки щат, освен в Небраска, двукамарни, по образец на Федералния конгрес, с разделение на властта между сенат и събрание. Само пет щатски парламента се събират годишно. Сесиите на останалите 43 камари са двугодишни, понеже няма дневен ред, който да бъде оправдание за свикването на ежегодна сесия. Нещо повече, двугодишните сесии са много къси, което води до заключението, че извън няколко богати хора, всички щатски законодатели в Съединените щати трябва да имат други занятия. Те са търговци, чифликчии и голяма част от тях адвокати. Тяхната професия не е само да създават закони. Да печелят — това е тяхната професия; да създават закони — това е да се използува свободното време. Основен въпрос във всяко щатско законодателно тяло е конфликтът между града и областта му. Недоверието към големите градове от страна на провинциалните области е фактор в американската история толкова стар, колкото е самата тя.

Кой е идеалният законодател за Калифорния? Най-ироничното определение чух от един член от щаба на губернатора Уорън: „човек, който гласува за всички мероприятия и против всички данъци“.

„Съмнителна политика“

Сега ще изследваме накратко някои ярко характерни особености от политиката на Калифорния. Практически всички щатски служби са подчинени на гражданското управление. Партийното опекунство не може да наложи в щата своя администрация. Всички общински, областни и особено съдебни служби са безпартийни. В Илинойс съдиите, кметовете и шерифите могат да се кандидатират и при демократи, и при републиканци. Кметът на Сан Франциско може да бъде републиканец, кметът на Сан Диего — демократ. Но това няма никакво значение при избирателната кампания. Партийни ангажименти нямат значение при общите избори. То се знае, че хората познават политическите симпатии на кандидатите, но при избора на съдиите има много малко партизански дух. Повечето от съдиите са републиканци, което се обяснява с факта, че повечето от адвокатите са републиканци, а съдиите излизат от тази среда.

Друг важен фактор са явните избори. Ние имаме политическо устройство, без командуващи политици, свободно народно контролиране на управлението. Хари Бриджес ми каза веднаж: „Това е безпартиен щат.“ Откритите разисквания, разбира се, създават понякога хаос в политическия живот. Професионалните политици повдигат рамене в почуда и ужас. Те казват: „Партийната система е разрушена. Всеки може да се бори, за да управлява. Необходимо е само да даде 10 долара такса“.

Друг важен фактор в живота на Калифорния, както и в западните щати, е, че може да се вземе почин да се направи допитване, както и да се поиска отзоваването на избраното лице. Пред мен стои един памфлет озаглавен:

„Предложени допълнения към Конституцията.

Предложения и законопроекти, заедно с мотивите, които трябва да бъдат дадени на избирателите от щата Калифорния през общите избори“.

Текстът на този памфлет съдържа редица предложения за нови закони, за които гражданите ще гласуват пряко с „да“ или „не“. По такъв начин в Калифорния всяко предложение може да стане закон чрез простия вот на гражданите, стига достатъчно граждани да са го приподписали. Ако някой реши да направи молба за закон със заглавие „Всички евреи в Калифорния трябва да бъдат застреляни на 1 май“, по теория, това предложение би станало закон, ако достатъчно граждани го гласуват. За изработване на една петиция се изисква грамадна организация за подготовка и един подпис се изчислява, че струва 10 цента. За да стане една петиция валидна, необходими са много имена, но тя трябва да бъде удостоверена от щатския секретар, че е истинска, а не фалшива. Напоследък бе гласувана една петиция, според която във всяка училищна стая на щата трябва да бъде оставен по един екземпляр от библията за ежедневно изучаване. Петицията пропадна с 571,000 гласа срещу 439,000 гласа.

Нека разгледаме конфликтите и споразуменията в самите партии. Републиканската партия в Калифорния се води от оста Камерън — Чандлър — Кноуланд, имената на тримата вестникарски издатели: Джордж Камерън на в-к „Кроникъл“ — Сан Франциско, Хари Чандлър, на „Таймс“ — Лос Анджелис и Жозеф Кноуланд на „Трибюн“ — Окланд. Би било обаче страшно преувеличение да допуснем, че тази ос е солидна и единодействуваща.

Отношенията между демократите вътре в щата са също много усложнени. Преди ноември 1946 година Рузвелт изпадна в затруднение като обяви, че би гласувал за Уорън, докато последният, получил одобрение от демократите и републиканците едновременно, стана демократически кандидат, макар че е републиканец. Рузвелт подкрепи Уорън, понеже не можеше да подкрепи неговия съперник — кандидата комунист.

Във Вашингтон (Калифорния) има някои интересни люде. Най-старият сенатор, Шеридан Доуни, е един благороден и почтен гражданин. Големите финансисти и индустриалци са похарчили 1,000,000 долара да го провалят в избора през 1938 година, но той победи, защото представлява силите на недоволството в Калифорния. Дуони обаче пропадна през 1946 година. При първото гласуване той не бе избран, тъй като републиканците започнаха чистката на Рузвелтовите хора във всички щати, заедно с Калифорния. Първостепенно значение за резултата от изборите имат гласоподавателите от златната среда, т.н. независими. Например в Масачузетс 45% от всички гласоподаватели ще бъдат винаги републиканци и около 40% винаги демократи. Останалите 15% определят чия ще бъде победата, според случая. В Калифорния средищните гласове са много и това е една от причините, поради която тоя щат е така неопределен политически. Само една трета от населението е определено на тая или оная страна; центърът на неутралните е много широк и се прехвърля към този или онзи лагер.

Кой и какво управлява Калифорния?

Разглеждайки съвсем повърхностно личностите и средите в Калифорния, ние ще трябва да обхванем и другите съпътствуващи сили, които управляват щата. Аз вече засегнах бегло в миналата глава значението на Лоран, Кенни, Лафам, Бриджес, Джианини, които представляват идеи и вземат позиции от общо значение за щата и съюза. В тази обърканост на американската политическа система, при упадъка на партийността, не остава непроменено само значението на личността. Ние можем да установим независимостта на толкова много гласоподаватели; начина, по който американците всеки за себе си създава своята съдба; котела на тамошния живот, в който се стопяват пришълци от цял свят; тенденцията на някои представители на класата на собствениците да заемат обществени служби; нарастването на трудовите организации като политическа сила и стремежа да се уравновеси политическата свобода със стопанската сигурност на отделния гражданин. Всички тези прояви в американския живот и типично в Калифорния определят (макар и взети без подбор) влиянията в щата.

Относно другите сили със значение в Калифорния, нека вземем на първо място земеделието. Безспорно, това е един голям поминък и стопанска сила в Калифорния. Сдружението на фермерите не е само една грамадна организация: това е цял парламент, включващ жп чиновници, работници от консервената индустрия, корабостроители и т.н. Линията на това сдружение е крайно реакционна. Мнозина смятат, че влиянието й намалява, но до неотдавна сдружението играеше голяма политическа роля в щата, допринасяйки за избора на желания от него кандидат на някоя от партиите. Сдружението пречи да се организират чифликчийските работници, които бяха подготвили без успех голямата земеделска стачка при Салина. Два процента от калифорнийските земевладелци притежават една четвърт от площта и близо една трета от добива по стойност от целия щат. Нищо чудно няма, следователно, че големите земевладелци са тясно свързани по интерес с другите първенци от индустрията, търговията и банките.

Големите компании, специално Стандард Ойл, упражняват влияние по различни начини. В тази рубрика може да се постави и компанията Пасифик Газ & Електрик, като доминираща сила в щатите, големите картелирани магазини, различните циментови, корабостроителни и застрахователни компании, консервените фабрики, банката на Джианини и, разбира се, железопътните компании. Не по-малко значение имат и членовете на търговската и фабрикантската организация. И тя, разбира се, следва твърдо консервативната линия. Търговската камара в Лос Анджелис, която притежава в областта 40% от богатството на Калифорния, държи 42% от гласоподавателите. Като всички търговски камари в Съединените щати, тя е крайно консервативна, освен в статистиките си…

Друг фактор със значение за духа на щата е Американският легион, който има силна организация в Калифорния. Това е едно прикритие на крайните реакционери, които плашат с червения призрак и водят агитация срещу японците.

Нека да разгледаме сега силите на така наречените либерали. На първо място стоят профсъюзите и трудовата организация. Както работническите водачи обвиняват, че фермерите заедно с търговците и фабрикантите управляват щата, така и последните поддържат, че работническата организация води и управлява щата. Аз мисля, че и двете страни грешат. Нито една от тях не управлява Калифорния изключително сама. Но работническите организации положително добиват все по-нарастващо влияние. Американската федерация на труда има около един милион члена. В своите главни линии тя е силно антикомунистическа. Тя сътрудничи със С. И. С, когато имат обща програма, например при отхвърляне предложението № 12, което забраняваше стачките в щата. Американската федерация на труда е най-силна между работниците от строителните предприятия, милосърдните сестри, учителите, чиновниците и готварските работници. С. И. С. черпи своята мощ от работниците в самолетната индустрия и корабоплаването. Тази организация с по-малък членски състав, взима средна позиция между тези, които желаят да смажат комунистите, но не смеят, и тези, които са склонни да кажат: „по-добре оставете ги да вършат каквото си искат“. Политическото бюро на С. И. С. има голямо значение в цяла Калифорния.

Трябва да прибавим, във връзка с трудовото движение, че в Калифорния има дивашки груба традиция на антиработническа крайност и конспиративност. След случая с делото срещу двамата световноизвестни калифорниици Сако и Ванцети, чийто имена блестят в трудовата история на Америка, тук се случиха атентатът във в-к „Лос Анджелис таймс“, последвалите процеси срещу Мак Намарас в 1911 г. и скандалът с невинното затваряне на Муни в Сан Франциско в 1916 г.

Между силите с малко или повече либерално значение трябва да включим и грамадния блок от стари хора, така наречените „почтени граждани“ и пенсионерите настроени радикално.

Други фактори, странно смесени по значение и влияние в политическия живот, са Холивуд (за него ще говорим подробно по-късно), великолепно организираната градска администрация, алкохолната индустрия, (с политическо значение в почти всеки щат) и учителите. От вестниците, „Таймс — Лос Анджелис“ е упорито противоработнически и против Ню-дийл. „Нис Лос Анджелис“ е по-либерален. Другите два вестника в Лос Анджелис принадлежат на Уилям Рандолф Хърст.

Хърст е стар калифорниец и неговият вестник „Екзаминър“ в Сан Франциско е негов любимец, но самият Хърст има малко значение в Калифорния. Нерядко той подкрепя личните кандидатури на свои приятели като Уорън или пък повежда кампания срещу противниците, обвинявайки ги като Червени. През 1946 г. той изпрати циркулярна телеграма до многобройните си вестници в страната да подкрепят републиканските кандидатури през последните дни на изборната борба под лозунга: „Гласувайте срещу комунизма на Ню-дийл! Гласувайте за републиканците, гласувайте за Америка.“ Хърст живее и сега като някакъв сатрап, като владетел от древния свят. Да опишем неговите приключения и намеса в националната политика, това би отнело цяла глава.

Трябва да припомним и значението, което имат федералните чиновнически заплати и федералният кредит — голям фактор в непосредствено следвоенния период. Големите самолетостроителни компании в областта на Лос Анджелис не биха могли да посрещнат своите задължения през време на войната, ако американската армия, т.е. федералното правителство не закупуваше техните самолети и ако заводите не бяха подкрепени чрез федерална помощ, за да се разширят.

Мнозина американци считат своеобразните особености на Сан Франциско и Лос Анджелис за естествени. Ние знаем всичко за техните качества, но представете си, че един човек от Марс пристигне внезапно в Съединените щати и поиска да му бъдат показани тези два големи града.

Сан Франциско, както всеки познавач на Америка знае, е блестящ, многоезичен и самомнителен, с едни от най-добрите хотели и ресторанти в света, с несравнима красота на пейзажа и свой отличителен разкош. Лос Анджелис има прекрасни гледки, също и великолепни места за ядене и пиене, но той не може да бъде конкурент на Сан Франциско в това отношение. Сан Франциско гледа към морето и там вие може да вкусите от екзотичните подправки на Китай. Това е Багдад на Запада!

Сан Франциско, като общежитие, е изграден вертикално, Лос Анджелис — хоризонтално. Сан Франциско със своите пресечени хълмове е набразден със залив и е на океана, а Лос Анджелис се разпростира върху цяла равна площ, като покрива не по-малко от 451 квадратни мили. Това е най-големият по пространство град на земята. За да прекосите града с автомобил, трябва да пътувате 50 мили. Сан Франциско е построен чрез експлоатацията на златото, железниците и пристанищата; а Лос Анджелис — на земното масло, климата и природните богатства. В Сан Франциско хората толерират всичко, включително и нетърпимото, докато Лос Анджелис има едно уравновесено средно схващане за морала и отношенията, също като в западните щати. За да обобщим, ще кажем, че Сан Франциско е спокоен и зрял, докато Лос Анджелис е убежището на всички недоволни. С прекрасно разположение, Сан Франциско има условия за най-добър живот и притежава несравним чар. В кой друг американски град може да видите цветя на всеки ъгъл на улицата, както преди войната в Рига и Виена? В кой друг град има толкова малки магазинчета, даже и аптеки, и дрогерии, така прекрасно наредени? В кой друг град разликата в температурите достига 78°R, през август?

Не само Търговската камара, но и обществените интереси разшириха Лос Анджелис и го удължиха. Предградията не можеха да бъдат възпрени да не израснат на 200 и повече мили далеч, за да могат да се снабдяват с вода. Тъй като целият живот на тая площ зависи от водата внасяна от другаде, яви се един неизбежен конфликт между населението и обществените служби, които снабдяват с вода. Това принуди Лос Анджелис да си създаде своя общинска водна служба. Градът притежава собствена водна и силова система с мрежи, които са най-големите в страната. Сан Франциско има само общинско водоснабдяване, но не може да добива електрическа енергия. Вода значи електричество, а това означава чиста индустрия. Големите фабрики на Дъглас и Локхи са бездимни и градовете са чисти.

Една важна причина за грамадното нахлуване на хора в Калифорния е, че старият ревматизъм тук не се проявява, а загасва, климатът помага растежа на високи и здрави хора, които повечето от живота си прекарват извън къщи. Децата изпиват по 1 литър портокалов сок всеки ден. Слънцето пръска своята благодат и след дъжд в Лос Анджелис няма роса. Друг фактор за растежа на тези градове е автомобилът.

Лос Анджелис, бог знае защо, е пълен с хора, способни на всякакви политически гафове, но изобщо е един почтен политически център. Тук никой не натрапва своята воля. Въпросите се решават естествено и под обществен контрол. Това е седалището на двете най-крайни тенденции — консервативната и шумно заразяващия радикализъм. Сан Франциско е градът на многото езици, като Лос Анджелис. Това е вторият най-голям мексикански град в света, с 250,000 мексиканци, със 135,000 негри, една голяма колония филипинци и цели квартали китайци и японци.

Китайци и японци

Китайският град в Сан Франциско е единствен по рода си, като масивен блок от 20,000 души, настанени точно в сърцето на града. Тук е най-голямото китайско общежитие извън Китай, ако се изключи Сингапур. Причината за това е, че китайците бяха докарани от старата компания Сентрал Пасифик и мините като евтина работна ръка. Това, което отличава китайския квартал и е забележително за него, е, че той се самозадоволява. Това е един цял град вътре в града, със своя собствена болница, телеграф, изпращащ съобщенията на китайски език, със собствена пощенска станция, изградена в китайски стил, собствени аптеки и магазини за съестни продукти, радиопредавателна станция, два театъра, пет ежедневни вестника и телефонна станция. Китайският град се управлява от организацията на „шестте дружини“, която представлява главните племена на населението. Тъй наречените „шестима“ представляват един съвет на управителите или, както ги наричат, „бащите“. Те имат свой бюджет, дават съвети и препоръки и изпълняват службата на едно правителство в рамките на общоамериканското правителство. Председателят се сменява всяка година. Около две трети от населението са родени тук в Съединените щати, следователно са поданици на щатите и могат да гласуват. Преди те гласуваха единодушно за републиканците, поради исторически причини; днес те са единодушно демократи, но никой не знае колко време ще трае това.

През време на войната, в Калифорния и в Запада се яви един въпрос от първостепенна важност — този за въдворените японци. Има две категории японци — родените в чужбина, наречени исеи и родените в Америка, но от японски произход, наречени нисеи. От чуждестранните японци има около 45,000 души, от придобилите американско гражданство — около 80,000 души. По заповед на щаба на армията, в началото на 1942 г. всички японци бяха вдигнати, изпъдени от техните домове, отведени в различни концентрационни лагери и полузатвори, заключени и държани там през цялото времетраене на войната.

Това бе едно явление типично за западния бряг. Повечето от японците, които са „американизирани“ другаде в страната, не бяха засегнати, макар че тяхната родина бе във война. Японците на самия бряг на Атлантика бяха интернирани само в отделни случаи. За мнозина честни американци насилственото евакуиране на пестеливите, трудолюбивите и мълчаливи, и общо взето напълно патриотични нисеи, изглеждаше като насилие. Старинният принцип, че един американски поданик има лични права и не може да бъде наказван за групово обвинение, беше нарушен. 100,000 души бяха изпратени в лагери с обвинение не по-голямо от това, „че са откраднали едно куче“, каза един изтъкнат професор по право в университета Йейл. Този епизод бе най-голямата ни грешка през войната; той бе една заплаха към обществото, а спрямо закона — престъпление, което отрича всякаква стойност на нашата демокрация.

От 3 януари 1945 г. щабът на армията заповяда да бъдат върнати всички интернирани японци, освен една малка група, които са изразили своята силна привързаност към Япония, или за които са били събрани доказателства, че са непоправимо нелоялни. Около 4,500 души бяха репатрирани в Япония. Всички останали, много от които имат синове в американските служби, с отлични военни заслуги, се върнаха в своите домове, но половината, които бяха живели в Калифорния и Запада през целия си живот, решиха да се заселят другаде. Причината за това е, че те намериха други много по-гостоприемни места в Съединените щати, и затова, че известни среди в Калифорния бяха започнали буйно разпалена агитация, като искаха японците да бъдат държани вън от щата. Около 40,000 нисеи се върнаха. Те обаче бяха вече обект на преследване със заплахи, с вандалски изстъпления, палежи, нападения и побои, организирани от лигата за изключване на японците. Последиците от това изпъждане и лошо отношение към японците беше, че нивите и градините останаха без работници специалисти. Една дама ми каза в Монтерей: „Ние не сме яли вече добри зеленчуци след изпъждането на японците.“

Политика във филмовата индустрия

Единственият начин да намразиш Холивуд е да живееш там.

Игор Стравински

Не бих желал да сторя нищо по-добро, освен да опиша Холивуд обширно: този приказен свят на търсачи на печалба; на агенти и посредници; със своята сила и жизненост; с таланти и техническо съвършенство; с толкова малко гении; с претенции; с клакьори; с вулгаризиране на личните отношения и най-интимните чувства. Холивуд е мястото, дето продукцията е дело на множество хора, но не и лична проява. Тук женският свят дава тон с клюките и сплетните си, с личния чар, с драматичните нюанси, с шумните представяния на звездите и с еврейското влияние. Във филмовата индустрия е силно развито изнудването под формата на търговски вестници и списания.

Два основни факта определят политико — икономико — социалните тежнения на холивудското общество. Първият е, че голям брой хора от върховете са тежко обложени с данъци и че фантастичен брой хора от филмовия свят печелят фантастични заплати. Всички те дават данъци, които представляват цяло богатство. Това е причината холивудските магнати и звезди да ненавиждат и мразят Рузвелт и неговата политика Ню-дийл. Това им даде повод да се оплакват от правителствените кръгове, и тъй като печелеха все повече и повече пари, да станат все по-големи реакционери. Другият факт е, че голям брой талантливи хора, писатели и технически изпълнители, които не са се издигнали до нивото на магната Луис Майер, но все пак получават тлъсти заплати, като 1,000 долара на седмица, изпитват чувството на виновност, че печелят толкова много пари. Поради това те успокояват своята лоша съвест, като подпомагат всички видове левичарски и социални начинания.

Че филмовият свят има свое високо политическо съзнание, е известно. Неговата дейност е насочена срещу управлението във Вашингтон и местните власти. Но обикновено холивудските магнати обръщат малко внимание на калифорнийската столица Сакраменто, тъй като главните компании са притежание на капитали от Изток, и в същност тяхното седалище е Ню Йорк.

Когато Ъптон Синклер се кандидатира за губернатор, филмовите вълци преживяха кошмар. Някои от тях заплашиха, че ще напуснат щата със своята индустрия, ако Синклер бъде избран, и хвърлиха грамадни суми в подкрепа на неговия противник.

Най-републиканското, най-консервативното студио е царството на М. Г. Майер. Уорнър са демократи. Дария Дзанук от Туенти Сенчъри фокс беше правоверен, либерален републиканец; след това стана привърженик на Уендел Уилки, а след това — верен последовател на Рузвелт. Франк Фриман от Парамаунт върви по диагонала между републиканци и демократи. Давид Зелцвиг е краен републиканец. Сам Голдуин гласува за Рузвелт за пръв път в живота си през 1944 г. Известно е, че изборният комитет на Голдуин събра 51,684 долара от целия фонд от 137,998 долара, който демократите бяха събрали за изборната кампания в щата през 1944 г. Между записалите големи суми за демократите са Спенсър Траси, Джак Бени и Джеймс Канейи. Републиканците от своя страна събраха по-голяма сума — 1,040,884 долара, с главни дарители Сесил В. Демил, Джинджър Роджърс, Бин Кросби и Уолтър Пиджън.

Двете политически крила, очертани във филмовата индустрия, са „Съюзът за филми и за запазване на американските идеали“ — на десния лагер, и „Независим граждански холивудски комитет на изкуствата, науката и занаятите“ — на левия лагер. В първия съюз преобладават артисти, уплашени от комунизма и огорчени бивши либерали. Тоя съюз бе създаден да поправи нарастващото впечатление, че филмовата индустрия се състои и ръководи от комунисти, радикали и луди глави. Между нейните членове са Сам Ууд, Гари Купър, Уолт Дисни и Рупърт Хюжес. Холивудският комитет за изкуство, наука и занаяти, образуван през 1943 г., има за членове бележити дейци, включващи — взети произволно — Марк Конъли, Орсън Уелс, Оливия Д. Хевиланд, Томас Ман, Артур Рубинщайн, Норман Горвин, Шарл Боайе, Хъмфри Богарт, Полет Годар, Луис Майлстън, Грегъри Пек. Тия последните са така наречените „луди глави“, против които се бори първата група. Друга организация е „Холивудския свободен свят“, чиито водачи бяха Дъгли Никълс, Артур Хормблоу и Уолтър Вагнер. Това не е политическа организация, но е също така атакувана от първия съюз за запазване на американските идеали. На една вечеря на дружеството „Холивудски свободен свят“ в чест на Хенри Уолас през 1944 г. се изясни, че тя автоматически става „червена опозиция“.

Трябва да установим, че въпреки цялата тази междуособица вътре в студията, писатели, режисьори и собственици продължават да работят помежду си задушевно. Сам Ууд, шефът на левичарската организация, режисираше филма „За кого бие камбаната“, но Дъгли Никълс, горещият защитник на опозиционната страна, е автор на сценариото. Даже най-реакционният ръководител на студио би взел веднага с договор някой съветски режисьор или един роман с масов тираж от известен антифашист, за да направи филм, ако изгледите сочат големи доходи, тъй като печалбата е главният арбитър в Холивуд и тя определя крайното поведение на всеки поотделно.

В това общество на разнолики политически настроения е вплетено тежкото и натегнато състояние на работниците. Всички големи студии, даже и най-либерално настроените, са против организацията на работниците. През 1945 г. в Холивуд избухна стачка, която продължи 238 дена и стана всеизвестна, когато работниците поставиха стачни постове пред студията. Втора голяма стачка последва през 1946 г. водена от клона на Американската организация на труда — И. A. T. С. Е. (Международното сдружение на театралните и сценични работници). Това е една огромна и консервативна организация от типа на старите синдикални съюзи, създадена вертикално. Другата организация, „Конференция на профсъюзите в студиите“ (К. С. Ю.) е по-малък съюз, включващ дърводелци, художници, електро майстори и работници, които извършват незабележителни, но важни за общата продукция специализирани занятия. Реакционерите обвиняват този профсъюз, че гъмжи от комунисти. К. С. Ю. се вмъква чрез своята борба на професионална основа като клин в Международното сдружение на театралните и сценични работници и така започна борбата между Американската федерация на труда и комунизма в Холивуд. Филмовите магнати са безпомощни да наложат свое гледище в един спор от този вид, макар че естествено те предпочитат реакционната И. A. T. С. Е., — въпреки че по-рано я мразеха — пред К. С. Ю.

Филмовата дирекция на Хейс („Сдружение на филмовите производители и разпространители“) беше отслабена миналата година след оттеглянето на Уорнърс. Тя беше засилена от дейността на Ерик Джонсън, който я поде и даде продукции, които подобриха положението й. Но едновременно с това се яви една вражеска организация, водена от Доналд Нелсън, бившият шеф на военната продукция, и подпомогната от някои от „независимите“, като Дисни, Зелцник, Вагнер, Голдуин, образува „Общество на независимите филмови производители.“

Федералното министерство на правосъдието във Вашингтон повдига обвинение срещу големите филмови компании, притежаващи монопол за разпространение и прожектиране на филми, че от 1938 г. не са спазили закона срещу тръстовете. Делото е още в предварително следствие. Ако правителството спечели, филмовата индустрия ще трябва да продаде театри за 60 милиона долара. Големите студии контролират и театрите, дето се прожектират техните филми. Парамаунт притежава 1,376 кинотеатри, Уорнърс — 509 и Туенти Сенчъри Фокс — 546.

Особени култове

Не бихме изпълнили своята задача да опишем Калифорния, ако не засегнем това явление, наречено „култизъм“. В Калифорния е събран каймакът на поклонници на утопията, дошли от всички страни на американския съюз.

Повечето от преселниците, които отседнаха в Калифорния от Айова и Канзас, имат странни особености. Първо, те бяха стари хора. Второ, много от тях никак не са бедняци. Те притежават по половин акър земя за развъждане на кокошки или зайци. Много от тях имат малко спестявания и са дошли в Калифорния да прекарат старините си с лихвите от своите спестявания, което прави 40 — 50 долара на месец. Трето, повечето от тях са хора с образование, малко над средното ниво. Така че те имат доста време да мислят, да разглеждат и обсъждат всяка идея, как могат да вземат 40 — 50 долара на месец в повече от щата чрез някоя пенсионна поддръжка, за да удвоят доходите си. Така се създаде единствената в света класа на напредничавите (радикални) рентиери.

Един приятел обяснява „култизма“ като резултат на влиянието на слънчевата топлина върху пришълците северняци. „Щом дойде тук един от Айова, веднага пощурява“, казва Уолтър Дюранти. Нещо подобно се наблюдава и в Южна Франция. Местните жители на Прованс не стават ексцентрични, но гостуващите англичани пощръкляват. Даже писателят Олдъс Хъксли стана мистик, когато се напече продължително на калифорнийското слънце. Религиозният фактор е тясно свързан с всички движения на недоволните, особено в Юга. Радикалните рентиери търсят спасение като лунатици в „странни поклонения на Господа“ и са почти безумни по отношение проявите на медицината или икономическите проблеми. Във всяка област те търсят догма.

Ако вземете който и да е брой от някой вестник на Лос Анджелис и прочетете отдела за религиозни обяви, вие ще видите нещо неповторимо. Организацията „Съюз на човечеството“ на Артур Лоулър Осборн има църква с вложени спестявания 3,400,000 долара и притежава две перални, шест хотела, пет ресторанта, две дъскорезници, фабрика за млечни продукти и десет хиляди акра земя. В какво вярва господин Осборн? Това е, че той „може да се пренесе, където и да е, и на каквото и да е разстояние, само като действува със собствената си воля.“ Повечето от крайните поклонници на култа са настроени профашистки. Организацията „Аз съм“ има три милиона долара влогове от разпродажбата на откровение в памфлети.

Няколко думи за Ъптон Синклер и неговия план „Край на бедността в Калифорния“. Синклер не е човек на гафа. Той е безкрайно честен, един кръстоносец и реформатор, добър писател, но лишен от всякакъв хумор и безкрайно влюбен в себе си. Аз не мога да опиша тук подробно неговия план „Край на бедността в Калифорния“. Може би вие бихте одобрили този план, ако вярвате, че е възможно производство за масово оползотворяване, но не за печалба. Синклер се бори за установяване на земеделски стопанства, като колонии, за образуване на различни щатски служби за производство, като върховна власт, субсидии за подобрение на земята, даване 50 долара на глава за всички нуждаещи се граждани над 60 години. Дните на неговия политически успех бяха през 1930 г. Той се кандидатира за губернатор в 1934 г. и въпреки острата опозиция от страна на Рузвелт, сполучи да бъде посочен за кандидат. Синклер получи 900,000 гласа. Неговият противник — 69-годишният консерватор от Айова — Мериан не направи нищо, за да го провали. Той гласува с лозунга; „Горе главата и гласувайте за Мериан“. Това, което провали Синклер, не беше Мериан, но големите предприятия и капиталът. Никой политик не е застрашавал и не се е опълчвал така смело срещу лихвоносния капитал, както Синклер, и затова големите фирми хвърлиха няколко милиона долара, за да го сразят.

Планът Таунзен. Това движение, което предлага пенсии на всички престарели, нарасна много през 1936 г. под водачеството на д-р Франсис Таунзен. То се разпростря в цялата страна и той свика един многолюдно посетен национален събор в Кливланд. Неговото движение представлява и сега сила в много американски селища. Той предлага да се дадат по 200 долара месечна пенсия на всички мъже и жени над 60 години в страната, ако са безработни. Това може да се извърши като се въведе данък върху продажбата на всички стоки.

Друго движение с голямо политическо значение е „Хам енд егс“ (бекон с яйца). Комунистите подкрепяха това движение, а също така и работническите организации от Федерацията на труда, и С. И. С.

С пропаганда по радиото на Лос Анджелис, водачите на това движение предлагаха един план за изплащане на всеки жител над 60 години сумата от 25 долара всеки понеделник. Това са 100 долара месечно, срещу 200-те долара на Таунзен и изглеждаше по-осъществимо. Робърт Нобъл, водачът на движението, беше изместен от други двама: Уилис и Лауренс Ален, които предложиха пенсиите да се увеличат на 30 долара седмично, да се плащат във вторник, вместо в понеделник и намалиха възрастта на пенсионерите от 60 на 50 години, което означаваше, че много повече гласоподаватели щяха да бъдат техни привърженици. Много бързо това движение стана политическа сила и стана най-важният политически блок, създаден някога в Калифорния. На едно масово събрание в Лос Анджелис присъствуваха 64,000 души, които платиха по половин долар за вход. В 1939 г. предложенията за пенсия бяха поставени на гласуване. Това движение „бекон с яйца“ получи 1,143,670 гласа, но пропадна с малка разлика. През войната движението загуби своето влияние. През 1944 г. те предложиха ново гласуване, но бяха жестоко бити.

Приятният град Сан Диего

Аз посетих Сан Диего през време на блясъка му като морска база. По това време той беше най-претъпканият с народ град в Съединените щати. Само една фабрика имаше новонаети 48,000 работника и ежедневно повече от 125,000 войници, моряци и морски служещи бяха като сардели настанявани в селищата.

Сан Диего е един прелестен, слънчев градец, с великолепна гледка от хълмове и пристанище. Средната лятна температура е 67°R, а зимната — 54, което дава най-малката разлика на термометъра. Разнообразието тук е голямо: можете да берете сутрин портокали, на обед да отидете на ски, а вечер да плувате. Покрива 105.8 квадратни мили, което изисква скъпи средства за пожарна и полицейска защита. Той се простира на широко, подобно на Лос Анджелис, също поради нуждата от вода. Приближените селища не могат да се сдобиват с вода по свой почин и затова се присъединиха. Сан Диего консумира 100% по-бързо водата, която може да бъде докарана, а ръчното снабдяване би било крайно недостатъчно в случай на суша. Ето защо бе гласуван кредит за 17,500,000 долара за постройка на водопровод, за да докара повече вода от Колорадо.

Аз пиша за Сан Диего и поради това, че искам да спомена за неговия кмет, Харли Нокс. Това е един възхитителен пример на добър гражданин, който изпълнява великолепно обществените си задължения. Като кмет той заема положение, което е повечето протоколно, но неговата организация на градските служби е отлична и той е главният фактор за създаване на здраво гражданско съзнание у населението.

Централната долина и водните й строежи

Сърцето на Калифорния, нейният жизнен нерв, не е Сан Франциско, нито Лос Анджелис, нито Сан Диего; това е „Централната долина“. Няма на света по-плодородна долина от нея, с изключение може би само на долината на р. Нил или пък Имперската долина в крайния юг на щата, която се обогати чрез напояването. Централната долина фактически е съставена от две долини. Реката Сакраменто на север и реката Св. Йоаким на юг подпомогнаха нейното разделение. Двете съединени реки се вливат в залива Сан Франциско. Земеделието в Централната долина не е толкова земеделска работа, колкото индустриална операция. Тук нищо не е случайно. Плодородието е невероятно, но жътвата се извършва с математическа точност. Всичко това е възможно благодарение напояването. Трудността на всички земеделци е, че дъждът и времето не могат да се предскажат, но в Централната долина земеделецът не е зависим от тия случайности и не гледа към небето за дъжд. Те си го доставят с умението на човека. С точността на една лаборатория водната енергия може да бъде усилена или намалена, според сезонните нужди.

Няколко хиляди нови плодородни акра земя ще бъдат обект на обработване, когато бъде осъществен язовирният проект „Централна долина“. Река Колорадо напоява седем щати, докато Централната долина е само в един. Ние сме слушали да се говори за блестящата работа по напояването в долината на щата Тенеси. Калифорния се зае със същия проблем, по почин на щата, от преди 40 години. Причината дето проектът не е още осъществен е, че щатът не може сам да направи това, което държавата е сторила в долината Тенеси. В северната част на долината вали много дъжд, в южната част (р. Св. Йоаким) — много малко. Задачата е да се преведе излишъкът вода от север към юг и да се разшири контролът върху текущата вода и напояването. Федералното правителство взе голямо участие в постройката на язовири след 1937 г., когато един от най-големите язовири в света „Шаста“ беше построен и всички частни собственици на силодобивни централи се бориха с всички сили против него. Според федералния закон, никаква вода от федерални инсталации не може да бъде давана на стопани, които притежават повече от 160 акра. Така че големите земевладелци, като компанията Керн Каунтилани, която притежава повече от 354,000 акра, попаднаха в тази категория.

Явна е бързата нужда от едно планиране, та цялата площ на Калифорния да бъде напоена, за да не се превърне някога в пустиня. Без този язовир и канали, водите на щата (като река Сакраменто) може някога да придойдат, да залеят бреговете и милиони литри вода за напояване да бъдат изгубени или пък солените води от залива Сан Франциско да се върнат обратно в долината и да разрушат плодородната земя.

Какво е земното масло

Да зададете въпроса: „какво е земното масло“, е все едно да запитате: „какво е любовта“. Маслото е гигантска смес от въглеводороди; то е крайният резултат от свличане на животински и растителни вещества, в продължение на милиони години, във водите на морето, и вкаменени под земята. Земното масло е едно лакомо чудовище: жизнената сила на народите; първоизточник на военната мощ; основата на богатството на такива възхитителни организации като фондацията Рокфелер; пряката причина за последната война и главен виновник за много международни кризи; едно чудо, приканващо към приключения; една американска индустрия, струваща 14 милиарда долара.

Аз видях рафинериите край Лонгбийч, помирисах парфюма на тая огромна работа от кули и машини, израснали като дървета. Калифорния дава 20% от американското производство на петрол, изчислено на 1,213,254 варела. Тук се намират 20,000 извора в 112 различни петролни полета, притежавани от 1,060 различни хора или компании.

Земното масло, според последните изчисления, няма да може да бъде експлоатирано след 15 години, поради изчерпване. Щатът Калифорния не принадлежи към федералната организация „Ойл Къмпани“, която установява нормите за свръхпроизводството. Калифорния се опитва да дава постоянно производство чрез съглашение между компаниите. Според „правилото за завладяване“, установено още след първото извличане на земното масло в 1859 г., всеки собственик на земя има право на подземен периметър и може да разкопава земята на своя съсед, също както и своята, стига да установи, че петролният залеж се простира и под неговата земя. Изворите бяха осеяни с помпи и производството бързо се разви, безогледно по отношение правилната експлоатация и търсенето.

Същината на спора за подводните залежи между щата Калифорния и Вашингтон е изяснена в следните три точки: Първо, земното масло е необходимо не само за националното стопанство, но и за националната отбрана. Второ, резервите на Съединените щати са около 20 милиарда варела. Трето, повече от 6 милиарда варела бяха изразходвани във втората световна война и сега е установено от най-компетентно място, че целият национален запас ще бъде изчерпан в течение на 20 години.

Както е известно от геологията, земното масло лежи под морското равнище, както и под сушата. Смята се, че маслото може да бъде изпомпвано от дъното на океана на дълбочина 600 стъпки и така могат да бъдат добити нови 22 милиарда варела изпод водата по цялата дължина на залива и Тихия океан. Тъй като при отлив се получава една площ от три мили, може да се предприеме изпомпване и на такова разстояние от три мили на много места. Президентът Рузвелт преди няколко години бе поканен да оповести „границата“ на земното масло като включи целия пояс от земи близки до морето от 5 до 100 мили ширина.

Въпросът за собственическите права върху земите, от които се вади маслото, е много остър. Тъй като въпросът за петролните резерви стана жизнен, камарата на представителите гласува през 1945 г. със 108 гласа срещу 11, (след половин дневни дебати и без да изслушва експерти от армията, флотата и вътрешното министерство), най-сензационния закон в историята на Североамериканските съединени щати, който постановява, че Съединените щати изземват правото на владение над всички земи под крайбрежни и плавателни води в границите на съответните щати.

Тоя закон създаде голяма буря. Но експлозията дойде по-късно, когато сенатският комитет за морски въпроси разследваше назначението на Едвин Поли, калифорнийски петролопроизводител, за подсекретар на флотата. Поли е бил главният сторонник на закона за подводните залежи. На 4 февруари 1946 г., свидетелствувайки под клетва, тогавашният министър на вътрешните работи Икес съобщи: „Поли каза, че би събрал 300,000 долара, за партийните фондове на демократите, от петролните производители в Калифорния, които имат интерес в добива на маслото от крайбрежието, ако им се гарантира, че федералното правителство не ще се опита да оспори собствеността им върху тези земи. Това е най-безсрамното предложение, което някога ми е било направено.“ Това, което се случи в последствие, е известно на всички ни, но някои подробности останаха незабелязани. Едната е, че петролната компания на Поли, „Петрол корпорейшън оф Калифорния“ е имала, като пряко заинтересована в откриването на земно масло под морското дъно, собствен телефон в клуба на демократическия национален комитет. Поли беше касиерът на националния комитет на демократите. Другата подробност е, че двама изтъкнати и почтени членове на калифорнийското законодателно тяло са получавали по 200 долара месечно от петролната компания на Поли.

Че е събирал пари за националния комитет на демократите, Поли не е направил нищо повече от онова, което вършат и други хора, но въпросът имаше много по-широко значение: дали самият народ ще има правото да се ползува от своите скъпоценни природни богатства, като земното масло, и ако това е така, би ли трябвало да се допусне щото някой представител на петролните магнати да стане евентуално министър на флотата. Тоя случай показва също така, че системата на „свободен почин“ бе зле ударена и случаят „Поли“ не увеличава престижа на демократите, независимо от това дали вие пишете думата „демокрация“ с голямо или малко „д“.

Негрите в Калифорния

За пръв път в тази книга пристъпваме към един от върховно тежките американски проблеми: въпроса за негрите.

От негърска гледна точка голямата подзадача е въпросът за отлъчването на негрите от другото население (сегрегация). От гледище на селищата като цялост, главна подзадача е жилищният въпрос. От национално гледище — ние не можем да пренебрегваме политическото значение на негрите, които като гласоподаватели създават равновесие на силите в много важни щати.

Като всички други проблеми в Калифорния, негърският проблем е двоен. Той съществува в различни посоки, според случая, между областта на Лос Анджелис и Сан Франциско. Войната донесе необикновено грамадно нахлуване на негри в тоя щат. Изчислява се, че негърското население е към 400,000 души. Лос Анджелис покачи негърското си население от 50,000 на 135,000 души, Сан Франциско от 4,070 души на 32,000 души. Увеличението в Сан Диего е със 75%. Към края на 1945 г. негрите продължаваха нахлуването си в Калифорния с около 1,000 души на седмица.

Формално няма никакво законно дискриминиране срещу негрите в Калифорния. Някои градове на Юг имат отделяне на негрите по училища. Сан Франциско няма такива ограничения. Някои негри са се издигнали до важни постове в политическия живот на страната. В щата Калифорния, до избора на Рузвелт, негрите бяха непоколебими демократи. Това беше следвано от почти всички негърски селища в страната.

Лос Анджелис е главният входен пункт в щата за южните негри и повечето от тези, които пристигат тук, никога не са били събирани с белите. Това положение кара мнозинството от пришълците да се сгрупират като стадо в два големи бързо растящи образувани наскоро негърски квартала — единият на източната, а другият на западната част. Гимназията Джеферсън е както всички училища в Харлем изключително негърска. Градът не е категоризиран по жилища и добрите жилищни сгради са достъпни за откупуване или наемане от негрите, които могат да заплатят за тях. Трябва да припомним, че негрите в Лос Анджелис образуваха здраво свързано негърско общежитие. Мнозина от тях са богати. Има голяма независима негърска църква и великолепен вестник. Негрите знаят и бранят конституционните си права и свободи. Те организираха дружество за подобрение на негърския живот и не се страхуват да се явят в съдилищата да търсят защита. От друга страна пък, противонегърските предразсъдъци, стъпка по стъпка, се увеличават.

Сан Франциско обаче е нещо друго. Той проявява търпимост изобщо, но тук гостенинът негър преживява по-труден живот. Когато президентът Труман посети конференцията на Обединените народи в Сан Франциско, търпимостта на града се прояви. Кортежът автомобили между хотелите Марк Хопкинс и Фермонт и огромното движение на хора и коли беше регулирано от един полицейски офицер, негър. Хиляди хора видяха този негър да дава път на шествието на Президента. Два от тукашните първокласни хотела приемат като клиенти негрите, без да правят въпрос. Трети хотел ги приема от време на време. Това отношение изглежда да се променя всяка седмица. Повечето от негрите биха предпочели да знаят, че няма да бъдат приемани, отколкото да седят на тръни.

Преди войната Сан Франциско имаше много малко негри, в сравнение с всеки друг град на страната, и затова негърският проблем почти не съществуваше. В същност негрите имаха известен местен престиж. След войната главна грижа стана жилищният въпрос. Сан Франциско, както знаем, е полуостров и не може да се разширява и набъбва като Лос Анджелис. С усложняването на жилищната криза негрите започнаха да бъдат избутвани. Голям брой наемодатели предлагаха на негрите да вземат сградите, опразнени от интернираните японци. В резултат на това, в Сан Франциско няма няколко цялостни или наполовина негърски квартални блока като тези в Чикаго или Лос Анджелис. Те са пръснати навсякъде из града по всички улици. Мнозина от тях бяха настанени да живеят в бордеи, забранени от здравните власти за обитаване. Правилата за народното здраве обаче бяха отслабени, само и само да не се позволи на негрите да спят на улицата.

Щатът на Джеферсън

Хаваи ще станат може би много скоро 49-ия американски щат.^[3] Преди 1941 г. четири от калифорнийските крайни северни области, включващи Дел Норте и Сискию, съединени заедно с най-южните орегонски области, Кюри, се опитаха да образуват съюз. Тези области са отдалечени, изолирани и пренебрегнати от своите щати майки. Те образуват естествен блок. Човекът, който внуши тази идея, — той желаеше да кръсти новия щат Джеферсън — умря от сърдечен удар и когато дойде нападението над Пърл Харбър, тази инициатива пропадна. Това е най-сериозният, но не сполучил опит да се създаде нова държава в съществуващите щати след 1788 г., когато от северна Каролина се откъснаха някои части и се нарекоха „Щатът на Франклин“. Според тяхната „конституция“, лекарите, проповедниците и адвокатите бяха изключени от правото да бъдат членове на законодателното тяло.

Калифорния е щатът на атлетите и особено на играчите на тенис; в него има цели чифлици за отглеждане на видри и огромни цветарници за камелии; най-голямото пристанище, (дело на човека), в Сан Педро, се слави по цял свят; при конните надбягвания в Санта Нита бяха направени залагания за 800,000 долара само за един ден. Тук е най-големият град в страната, Лонгийч. Калифорнийският университет е най-големият в Америка и щатският бюджет на Калифорния е по-голям от всеки друг, изключая този на щата Ню Йорк. Това е щатът, дето 15,000 души отиват петък вечер да танцуват до понеделник сутрин по баровете. Сенатската съдебна власт напоследък отхвърли предложението да се позволи на изневеряващите жени на държавни чиновници да могат да дават своите незаконни деца за осиновяване, без да питат бащите им. Съдилищата в Лос Анджелис разрешават повече разводи от тези в Рено и тук има много повече пътнически злополуки, отколкото където и да е на земята.

От известно гледище Кайзер е анахронизъм. Той не е гласът на бъдещето, а духът на разните американски пионери. Не би било възможно да разберем какво е Кайзер, без да проумеем, че той прилича поразително на ранните железопътни строители. Той е строител и предприемач, груб, творчески, създаващ, пълен с идеи и енергия и над всичко човек, който иска да създава.

Вие не може да убедите Кайзер, че едно нещо не може да бъде направено, независимо колко грандиозно е то. Тук е голямата тайна на неговата сила и успех. Но, разбира се, има и разлики между Кайзер и неговите прототипове. Пионерите намериха своето щастие и препитание в богатството на земята и необходимостта да подчинят разстоянието. Кайзер намери своите възможности за проявление в нещо по-прозаично: федералния кредит. От това заключаваме, че докато железопътните и минни крале работиха да окуражат свободната инициатива, Кайзер, наопаки, става звено между свободната инициатива и правителството, щом правителството е на негова страна. Друга важна разлика е, че хората от миналия век бяха мародери, които крещяха: „нека народът загине“. Кайзер има голямо обществено значение и съвест. Благосъстоянието на народа като цяло, мисли той, е основното изискване при всяко предприятие. Той вярва в общественото благосъстояние буквално и не се интересува за парите, като пари сами по себе си.

Ето защо мнозина от капиталистическите хиени мислят, че Кайзер е лунатик и опасен. Вестниците на Хърст го наричат галеното куче на Ню-дийл, макар че той е определен републиканец и е бил дори посочван като републикански кандидат за Президентството. Много често той е атакуван от капиталистическите вестници като стопански антихрист. Един приятел левичар веднаж ми каза: „Аз съм с прогресивни идеи, но Хенри Кайзер ме плаши“. Кайзер несъмнено работеше през тази война с правителствени пари. Той получи 110 милиона долара за постройка на стоманени заводи във Фонтана, близо до Лос Анджелис, а големите корабостроителници в Ричмънд и Ванкувър бяха ръководени от Кайзер като пълномощник на правителството. Но ние не можем да кажем, че той е приятел на субсидиите. Преди всичко той беше и е един голям строител, и ако се запознаем с неговите дела, нашето мнение за него ще бъде потвърдено като правилно.

Кариерата на Кайзер

Когато Хенри Джон Кайзер бил на 23 години, той притежавал малко фотографическо ателие на езерото Плацит край Ню Йорк. Една млада госпожица на име Беси Фосбург, (чийто баща е сравнително богат притежател на горска индустрия във Вирджиния) дошла да си купи някои филми, Хенри се заинтересувал от нея, а също тя от него, когато разбрала, че и другите момичета от курортуващите през лятото край езерото го обичали. Те се влюбили и Хенри й предложил да се венчаят. Старият Фосбург обаче не мислил, че младият мъж е достойна партия, понеже смятал, че той ще си остане само един продавач в малкото градче, без бъдеще. Той забранил венчавката, освен ако Хенри не изпълнел в продължение на една година три условия: първо, да притежава собствен дом; второ, да има банкова сметка от 1,000 долара; трето, да печели 125 долара на месец. Така дядо Фосбург мислил, че ще отстрани Хенри. Кайзер обаче си събрал багажа, напуснал езерото Плацит, отишъл на работа в градеца Спокейн и след 365 дни се завърнал обратно, като изпълнил и трите условия без остатък.

Кайзер е роден през 1882 г. в Струтбург край Ню Йорк, като е едно от четирите деца на един германски преселник, дошъл тук след 1848 г. Всеки член на семейството е трябвало да работи усилено за прехраната си и Хенри прекъснал училището си след свършване на трети клас като 13-годишен. От тогава досега той никога не е спрял да работи. Три седмици (едва 13-годишен) той обикалял улиците на града Утица, търсейки каква да е работа, за да се прехрани. Веднаж той ми каза, че най-дълбокото впечатление през целия му живот — радостта от спечеленото с труд — придобил през време на своето детство. „Сега аз върша всички неща, които се заклех да върша, когато бях 13-годишен“. Той смята, че младежта винаги може да разчита на по-добри възможности. Неговият голям интерес към нововъведения, като например модерни медицински грижи, датират от тоя период. Майка му умряла на 49 години и той никога не е престанал да мисли, че ако е имало добри медицински средства, нейният живот би бил продължен с 20 години.

Първата си истинска служба той добил на 16 години като инкасатор в един магазин на Утица, дето по-късно става продавач. Той се настанява в едно фотографско ателие като опаковач, а после като счетоводител и с течение на времето купува фотографският магазин край езерото Плацит. На западния бряг, в изпълнение на условията на своя тъст, той е бил чиновник в една железолеярна, след това продавал цимент и след това станал предприемач на павета.

През 1914 г. Кайзер притежава собствена компания: „Хенри Жозеф Кайзер къмпани лимитед“, с договор за 325,000 долара за павиране в британска Колумбия; като 34-годишен, през 1916 г. неговата компания има вече договори за един милион долара във Вашингтон и Калифорния и най-после Кайзер се почувствувал като голяма риба в дълбока вода. Грамаден брой са предприятията на Кайзер. За да се изброят, необходими са 7 гъсто написани страници. Аз ще спомена само, че Кайзер е построил най-грамадните язовири и хидроелектрически заводи в света: „Боневил“ и „Боулдър“, а също и „Гранд-Кули“. Да не говорим за постройките по цялата страна, за милиард долари, в които Кайзер участвува като съдружник.

Но това са второстепенни прояви на Кайзер. Той създаде индустриални мероприятия по своя инициатива. Едно от най-важните е постоянната циментова компания близо до Сан Франциско. Тази компания провали циментовия монопол на западния бряг. Кайзер наложи понижаване на цената.

Дойде новата война, Кайзер беше сравнително неизвестен вън от търговските кръгове на Калифорния. Той започна да произвежда параходи и стомана — две съвършено нови области за него — и за едно денонощие израсна като национална фигура. Неговата корпорация „Пърманент металс“ произведе гууп от магнезий и това беше незаменимият материал, който помогна да се свърши войната с Япония. Той стана най-големият корабостроител в историята, фабрикуваше бомби в Колорадо и самолети в Изтока. Днес Кайзер ръководи 16 или 18 различни компании, които обхващат 27 вида индустрии. Обектите на производството са: гипс, хеликоптери, феросиликон, жилищни сгради, застраховки и автобуси направени от магнезиум. Тъй като беше трудно да се намери стомана, Кайзер направи смели нововъведения с алуминия. Днес той навлиза и в автомобилната индустрия.

Хенри Кайзер е висок, пълен мъж, с кичур сива коса върху темето на своя голям оплешивял четвъртит череп. Той яде всичко, пие умерено и обича да работи 14 часа на ден. Обича да се занимава с малки неща и има изумителни дарования на механик. Веднаж той взел само за пет минути инструкции как се кара автожир^[4] и след това се качил и отлетял, макар че тежи 260 паунда, (130 кг.) и никога не е бил във въздуха самичък.

Главната му квартира е в Окланд, но значително време прекарва в пътуване. Канцелариите му са в Ню Йорк, в центъра на Рокфелер. Телефонът му не е вписан в телефонната книга и няма никакъв надпис на вратите. Седалището на най-важния индустриалец в Съединените щати, с други думи, е тайно. Кайзер никога не рекламира, не си служи с радио обяви и няма каквато и да е връзка с вестниците и списанията.

В своето бюро в Ню Йорк (луксозно обзаведено в модерен стил) Кайзер седи в една голяма стая зад празна маса. Ако телефонът звъни, той става и лично отговаря в съседното бюро. Неговите помощници влизат в бюрото във всяко време. Той не им обръща никакво внимание, докато неговата любезност към посетителя е неизменна. Канцелариите на Кайзер приличат на лудница, в която тичат свирепи сиви мечки. Ако прекъсне разговора си, за да отиде в друга стая, той заговаря точно с думата, с която е спрял, когато е тръгнал. „Аз винаги съм се стремил да мога да мисля едновременно за две неща“ — ми каза той. Кайзер ръководи всичко с минимум писмена работа. Той никога не пише писма и сега чете съвсем малко, освен вестниците.

Той се хвърля от едно предприятие в друго и така възстановява енергията си чрез разнообразието на своите занятия. Никога не се връща на една работа. „Аз нямам никакъв интерес към нещо веднаж свършено. Считам една работа вече за свършена, щом е направена наполовина от мен“. Неговите преки сътрудници са му фанатично предани. Те са като филмови артисти. Работят убийствено дълъг ден, включително неделите, и след часове непрекъсната работа техните разговори са пак по служба. Индустрията на Кайзер е като семейство и хората в нея действуват също като членове от едно семейство. Веднаж влязъл в нея, ти оставаш до живот, но няма да бъдеш оставен, ако само търкаш столовете. Най-близките сътрудници на Хенри Кайзер са, разбира се, неговите двама синове.

В какво най-много вярва Кайзер? — Работа, повече работа — в хората и в себе си. Какво го интересува най-много? „Силата, която се крие в духа на хората и как да я достигнем“ — ми каза той. След това, — как да подобрим нещата? „Най-чудното нещо относно живота е това, че той не е съвършен“. Когато замисля един проект, той се запитва две неща. Първо, е ли новото предприятие финансово осъществимо, и второ, дали би било принос, нещо достъпно за повече хора на по-добра цена.

По политически въпроси той не говори много. Склонността на неговия ум е да мисли повече в цифри, за киловат енергия, отколкото за гласоподавания. Той вярва в демокрацията, в конкуренцията и в задружната работа. Не е поклонник на силата на властта, като обяснява: „Властта покварява; Вие я използувате, злоупотребявате с нея и след това я изгубвате“. Мрази монополите, колкото и прикрити да са, и над всичко иска да има индустриална децентрализация. Той счита, че предаността на Съединените Щати към техните собствени идеали е това, което ще поддържа техния напредък.

Известно е приятелското отношение на Кайзер към работниците. През време на стачката в Дженеръл Мотърс той предложи работниците в автомобилната индустрия Кайзер-Фрейзър да получават най-високите надници, плащани някога от Форд, плюс това, което работниците от Женерал моторс биха получили и плюс пет долара премия на всеки изработен автомобил. Той чувствува, че производството зависи от волята на работника да произвежда. Вие не може да имате успешна и жизнеспособна индустрия без едно здраво работническо движение, без трудова осигуровка, без здравна организация и помощ, планове за болници и удобни жилища. „Да разрушиш един работнически съюз, това означава да разрушиш себе си“ — ето една точка от разбиранията на Кайзер.

Ричмънд и Фонтана

Ние заминахме за Ричмънд през залива на Сан Франциско в деня, когато бе пуснат във водата 732-ия параход на Кайзер. Ричмънд има четири корабостроителници, построени от Кайзер за нуждите на американската флота, в съдружие с други компании. Една пета от американската търговска флота е построена от Кайзер само на това място. Ако включим и доковете в Орегон, пропорцията ще нарасне на една трета. Кайзер построи и военни параходи. Неговите корабостроителници във Ванкувър (Вашингтон) са построили 50 малки самолетоносача за 18 месеца. Това бе считано за невъзможно да се извърши дори от самата флота. Считаше се, че работените с такава бързина параходи няма да бъдат годни в морето. Кайзер получи поръчката на флотата и отиде да посети президента Рузвелт без знанието на двамата адмирали и министерството на флотата. След съгласието на Президента той достави самолетоносачите в срок без прецедент, нещо, което изглеждаше невъзможно: всяка седмица по един самолетоносач. При бързина, един параход може да бъде построен в четири и половина дни, което означава, че наличните предварително фабрикувани части ще бъдат сглобени за толкова време. По такъв начин пускането на нови параходи достигна до 32 на месец или 1 милион долара параходи на ден.

Ние посетихме док № 2 и аз започнах да разбирам смътно как се извършва работата. Част от тайната се крие в предварителната фабрикация и част в приложението на нова техника. През първата световна война бяха необходими 180 дни за постройката на един параход. Закъснението произлизаше от работите по корпуса. Кайзер изнамери нов метод за строеж на корпуси по секции от горе на долу. Построен бе един чудовищно голям конвой, също както при производството на автомобили. След като се построи напълно, корпусът се разделя на четири грамадни части и всяка част се отнася до мястото на кораба върху един грамаден специално построен 85-тонен влекач. Тогава тези части на корпуса се събират заедно и се оформя целия параход.

В Ричмънд бяха подготвени да работят в строежа на параходите 300,000 домакини и продавачи на лимонада. Подготовката траеше два до три месеца, но Кайзер със своята техника ги тренираше само за десет дни.

През 1946 г. в Щатите избухна обществена буря, когато конгресът започна разследване на грамадните военновременни печалби на корабостроителната индустрия изобщо. Деветнадесет фирми бяха обвинени, че имат 365,000,000 долара печалба при вложен капитал 22,979,275 долара. Шест от Кайзеровите компании бяха цитирани в това обвинение. От вложените 2,510,000 долара Кайзер и неговите сътрудници са осъществили печалба повече от 190,000,000 долара.

Другият индустриален център е град Фонтана. Построен върху площ 1,300 акри, осеяна с кестени и лозя, на 60 мили навътре от Лос Анджелис. Тук е мястото, гдето Кайзер осъществи своето велико приключение със стоманата — своето изящно военновременно създание. Тези стоманени пещи нямат други подобни на земята. Изглеждат странни видения между портокаловите гори. Кайзер ги построи, използувайки старо желязо. По съветите на „стоманените експерти“ той ги изгради в рекордно време. Площта беше изчистена и приготвена за строеж през април 1942 г. и първото изливане на стомана започна девет месеца по-късно. Това чудо бе извършено, когато работната ръка и материалите бяха страшно ограничени. Идеята да се построят стоманените заводи зад Фонтана произтичаше от това да бъде снабдено западното крайбрежие със стомана за нуждите на стоманената броня на флотата. Да предположим, че японците ни бяха откъснали от Панамския канал. Западният бряг нямаше никаква стоманена индустрия, от какъвто и да е размер, макар и да беше жизнено необходима. Армията, страхувайки се от японското нахлуване, настояваше тези заводи да бъдат построени вътре в страната вместо по крайбрежието. В такъв случай Фонтана трябваше да търси руда на 175 мили, а въглища — на 800 мили, но варовикът пък е наблизо и Лос Анджелис е първокласен източник. Така Фонтана и щатът Калифорния за пръв път се сдобиха със собствена стоманена индустрия, за каквато до тогава само бленуваха.

Бъдещето на Фонтана е тясно свързано с гигантската борба за стомана, идваща от източните щати. Кайзер изгради заводите със 110 милиона долара заем от държавата. Голямата му борба напоследък е срещу искането на сената да се разследва дейността на големите стоманени индустрии. Своевременно обаче източните американски индустрии правят всичко възможно да отстранят Кайзер от стоманата и другите материали, от които той се нуждае извънредно много, за да може да предприеме новата си авантюра: производство на автомобили.

Тясно преплетен с въпроса за тези индустрии е въпросът за превозните тарифи, за които ние ще говорим по-късно в тази книга. Най-голямата пречка на националното производство, според Кайзер, е бремето, наложено върху нацията от „областните“ различия в таксите за превоз. Дълги години стоманата струваше между 6 и 20 долара на тон повече в Запада, отколкото на изток, поради параходните такси, които Кайзер и повечето калифорнийци считат за беззаконни и искат да бъдат променени. Фонтана не би могла да се развие и да създаде една голяма западна стоманена индустрия, ако не е покровителствувана със значително намаление на тия тарифи.

Нахлуването на Кайзер-Фрейзър в Детройт

Американците са маниаци за прякори и наименования. Те са маниаци за обзалагания, но те са маниаци и за автомобилите. Може би това обяснява повече от всичко друго странните събития около раждането на автомобилната индустрия „Кайзер-Фрейзър“.

Кайзер дълго време мислеше за условията на автомобилната индустрия, но неговите най-близки съветници постоянно го увещаваха: „Слушай, да построиш един язовир, завод или корабостроителница, това е добре, но автомобили — остави тази работа!“ Във всеки случай Кайзер притежава опитна лаборатория в Емеривил близо до Окланд, дето той работи и прави опити, прилагайки идеите си за нов модел автомобили. През 1942 г. той построи един модел с мотор, който може да се поставя и отпред, и отзад на автомобила. Той чувствуваше, че хората искат две неща от автомобила: удобство и безопасност. Да задоволи първото желание, той разшири каросерията, а за второто — осигури повече обзор за шофьора.

Двама бяха главните актьори в ранната история на автомобилите Кайзер-Фрейзър. Единият беше Томас, водачът на „Обединените автомобилни работници“. Щом научи, че след войната Форд ще закрие заводите си в Уилоу Рън, той отиде при Кайзер и му настоя да ги откупи. Мотивът му беше, разбира се, да вкара и Калифорнийците в автомобилния бранш и по този начин да повиши заплатите на работниците в областта на Детройт, създавайки конкуренция и търсене на работници. Кайзер бе дълбоко заинтересован от Томас и те уговориха подробно проекта. След това Жозеф Фрейзър, заинтересован по същия въпрос, посети банкера Джианини. Фрейзър, стар специалист по автомобилното дело, бивш директор на Уилис Оверланд, и председател на дружеството Грахъм-Мейдж, искаше помощ за финансирането на едно ново предприятие. Старият Джианини го посъветва да влезе във връзка с Хенрих Кайзер. При първата среща още Кайзер и Фрейзър се харесват един друг и новата компания за автомобилна индустрия бе родена още тази минута. Ранните дни на индустрията Кайзер-Фрейзър са известни, за да ги повтаряме. През януари 1946 г. в Ню Йорк бяха изложени първите два автомобила на Кайзер-Фрейзър; публиката проби полицейския кордон пред Уолдорф и още първия ден направи поръчки за 10 милиона долара. Обяснението на Кайзер е: хората жадуват за участие в предприятие, в което имат доверие. Но в момента, когато пишем тази книга. Кайзер и Фрейзър току-що започват и то много бавно своето серийно производство. Автомобилната индустрия не е само удоволствие в тия усилни времена.

Когато разговаряхме, Хенрих Кайзер ми посочи две неща. Едното беше книга, описваща петместния самолет Кайзер-Ханонд, 140 мили на час, със стоманена здравина. Той се надява да построи в една година около две хиляди нови летища за тези самолети. Второто беше едно откритие за автоматическо миене на чинии. Не е необходима електрическа енергия, за да се измиват чиниите. Можеш да поставиш вентилатора на всеки кран. Ето интересите на Кайзер — от домашното приспособление, до самолета! Чудно ли е тогава, че американските делови хора са по-интересни от политиците?

… Ние приключваме с Калифорния. Нека погледнем накратко върху щата Невада и тогава да тръгнем към плодородното пространство на великия Северозапад.

Невада — шестият по големина и най-малкият по население щат — има площ от 110,540 кв. мили и е единственият, чието население, 110,237 души, според последното преброяване, се равнява на пространството. На всяка квадратна милия се пада по 1 жител. Този щат в по-голямата си част е пустинен, изоставен, планински и с баснословни природни богатства. Но това е също така един от най-гостоприемните щати, които познавам. Той се издържа от експлоатирането на мини, от скотовъдство, а също и от голямата търговия „даване разводи“ и от комар.

Невада е известна навсякъде поради това, че там може да се получи много бърз и лесен развод. Към 1861 година, когато щатът не беше в Съюза, за получаване развод в Невада се изискваше най-малко 6 месеца постоянно местожителство. Отчасти това беше резултат на западното влияние. Схващането беше, че ако двама души не желаят да живеят повече заедно, това си е тяхна лична работа.

Тогава е нямало установени земеделски или индустриални общежития, а рудокопачите били скитници между Калифорния, Юта и Аризона, отсядащи в Невада за не по-дълго от 6 месеца. Към 1906 година жителите на източните щати започнаха да се възползуват от преимуществата на законите за развод, които съществуваха в Невада. Лесната система в гр. Рено създаде цяла търговия. Местните реформатори създадоха закон начиная от 1914 година, който изисква едногодишен престой в Невада, за да се получи развод. Но търговските интереси и интересите на посредниците за развод пострадаха така много, че през 1916 година законодателното тяло прокара нов закон, с който се възстановяваше минимално шестмесечният престой за получаване на развод. През 1920 година и в началото на 1930 година, други щати като Флорида, Арканзас и Айдахо намалиха също така срока за престояване с оглед правото на развод. Невада от своя страна, за да удържи първенството, последва примера им, като намали срока на 3 месеца и впоследствие — както е и до днес — на шест седмици.

Жителите на Невада обаче, независимо от леснотата и всички поощрения на съдилищата за разводите, не надвишават средното число на разводите в Щатите. Голямото мнозинство желаещи развод идва от другите щати. Парадоксална причина за умереността на Невада в броя на разводите е силното местно влияние на римокатолическата църква.

Гр. Рено държи все още първенството със 7,076 развода през миналата година, срещу 2,944 в Лас Вегас. Този град, който се намира в южната част на щата, израства бързо като заплашващ конкурент на Рено по отношение разводите. Тези два града със своята приятна смесица на елементи дошли от Дивия запад и самомнителните туземци, със своите великолепно флуоресциращи неоново осветени казина и картоигрални, с кокетните чифлици и скотовъдни ферми в предградията, са едни от най-интересните и най-красивите градове на С. Щати.

Невада обича да се нарича единственият щат със „здрав разум и управление“ и вие може да си купите илюстровани пощенски картички, в които се възхваляват обстоятелствата, че няма данъци върху дружествата, че няма облог върху дохода, върху наследството, върху продажбата или пътен данък. Тогава, каква е основата на обществените финанси? Първо, това е данъкът върху собствеността, който се плаща главно от железниците, мините и големите предприятия. 87% от земята на Невада е все още обществено притежание. Втората причина за добро поддържане финансите на щата, включвайки издръжката на училища и болници, можем да търсим в големите доходи от комара.

Може би хазартът е най-горещият проблем в щата. Невадийците не са лицемери и играенето на комар е било узаконено още при първото административно устройство на щата. В 1910 година обаче, една група реформатори промениха закона и хазартът бе забранен. Разбира се, той процъфтя по друг начин. Да искате да очистите щата или която и да е миньорска област от комар, това е все едно да изгребете река Мисисипи с паница. Бидейки „незаконен“ хазартът се разцъфтя придружен от широка поквара. Властите трябваше да бъдат подкупвани или пък възнаграждавани за услугите. Това положение се превърна в голяма беда и в 1931 година хазартът бе отново узаконен. Картоиграчеството беше обложено само под формата на такса при разрешение за местно употребление.

На свой ред комарджиите си казаха „толкова по-добре“. Хазартът процъфтяваше и едновременно с това процъфтя и щатът Невада. Всеки деликатесен магазин, чакалня и аптека имаха машини за комар. Големите клубове и хотели имаха рулетка, бакара, покер и всички видове игри. Но щатът продължаваше да се нуждае от пари. Така започна движението за облагане на комара. Един от водачите му беше щатският сенатор Кенет Джонсън, (сам собственик на комарджийски дом). Неговото гледище беше, че щом като комарът продължава, то народът също трябва да се ползува с облаги от него. Финансовият упадък на щата се засили. Невада едва заплащаше на учителите си. Но и бронираните автомобили изнасяха печалбите от комар от Лас Вегас за Лос Анджелис. Само едно комарджийско предприятие в Лас Вегас печелеше по 120,000 долара на месец. Това правеше още по-голямо желанието да бъдат обложени; един игрален дом в Рено даде много големи доходи. Но се яви и опозиция за облагането на хазарта. Тези „опозиционери“ могат да се търсят в средата на комарджиите, които не желаеха техните печалби да бъдат погълнати от държавата. Другите противници бяха местни големци, които се страхуваха, че ако бъдат обложени, комарджиите ще почнат да диктуват в щата.

Е ли комарът честен в Невада? Този занаят като предприятие е толкова доходен, че може да стане причина за появата на бандити. Интересно е обаче това, че големите картоигрални клубове се ползуват от малка полицейска защита, макар че стотици хиляди долари могат да стоят по масите. Тъй като пътищата водят в пустинята и няма място где да се скрие човек, в игралните домове няма нито един крадец. Крупиетата и посредниците са заплащани с високи надници и няма никакъв подтик да се поощри кражбата на залозите.

Политическият живот в Невада се движи в областта на личните отношения. Един местен големец ми каза, че, за да бъде избран, трябвало да се ръкува лично с всекиго в този щат. Друг един големец, собственик на магазин, ми обясни, че бил избран, защото „всеки знае, че аз съм единственият продавач в Невада, който не отбива от теглото“. Партийните борби в щата Невада не са лишени от съответните изборни трикове. В един от последните избори сенаторът Кенет Джонсън са състезаваше с Кенет Джонсън. Неговите противници открили човек със същото име и го поставили като кандидат, за да могат да разделят гласовете. Тукашните вестници са собственост на хора, които живеят на други места. Те се обогатяват от това, че има високи тарифи за обявления, и че се заплаща обнародването на всички решения на законодателното тяло. Повечето от банките в Невада се финансират от Калифорния. Главните банки тук са зависими от Джианини.

Забележително качество на Невада, почти традиционно, е това, че те имат винаги по един силен сенатор във Вашингтон. Уилям Стюарт след дълги години сенаторство бе наследен от Кей Питман, председател на външнополитическата комисия; днешният техен сенатор е Пат Мак Гаран.

Посещение при „духовете“

До 1939 г. мината „Комсток Лод“, (най-богатата мина открита досега), даде производство на злато за 600 милиона долара и сребро за 500 милиона долара. Тя притежава 750 мили тунели, шахти, галерии, подземна машинерия и бе главен източник за финансиране на гражданската война. Тя бе също основата на големи натрупани богатства, като тия на Макейс, които създадоха пощите и телеграфите, и направиха от мината неоспоримия диктатор в партийнополитическия живот на Невада за поколения. Тази мина е открита в 1859 г. и в продължение на 40 години създаде гр. Вирджиния като един от най-интересните градове на земята. Но днес гр. Вирджиния прилича на детелина, притисната между листата на една книга. Бутнете я и тя ще се разпадне на прах.

Ние посетихме съюза на миньорите и тяхното здание, което е най-старото от този тип в света. Видяхме скелета на хотел Интернационал, изгорял през 1914 г. Някога той е бил най-големият хотел на Запада и първият хотел с асансьор. Видяхме и една запустяла редакция. Тук има надпис, който гласи: „Марк Твен, който обогати литературата на Запада, започна своята кариера като писател в това здание през 1862 г. като главен редактор на местните вестници“.

Град Вирджиния е една благоухаеща гробница. Населението в своя разцвет беше към 40,000 души, а днес е само 2,000 души. Никога по-рано не съм виждал такова мъртвило. Дори и котка не минава. Магазините са заключени, прозорците — в паяжини и развалини. Зданията показват своите назъбени и нацепени еркери. Главните улици са като инвалиди, а страничните алеи обрасли в буренаци и обградени с дъсчени огради. Телефонната станция се ръководи днес от една сляпа жена, която може да чете книги само по системата Брайл.

Ето градът на призраците!

Ура, за среброто!

Среброто не е индустрия или доход като житото или дървения материал. Вие не може да отглеждате сребро и една сребърна мина е крайно скъпо предприятие. Среброто властвуваше над партийнополитическия живот в Невада от самото начало. Нито един политик, който не отговаря на частните интереси в сребърните минни предприятия, не е могъл да бъде избиран. Гласоподавателите са били водени на групи във всеки най-близък бар, напойвани и от там отвеждани до изборните бюра. Всеки гласоподавател е получавал по 10 долара за това главоболие. Това, разбира се, е минало свършено време. „Сребърната партия“ съществуваше до известно време и в Камарата на представителите, дето имаше действително един „сребърен член“. Тогава повечето от привържениците на „Сребърната партия“ станаха демократи (1896 г.). Днес почти всички жители на Невада са на едно мнение за среброто. Републиканците са по-откровени като атакуват Ню-дийл, че поддържал ниска цена на среброто, макар че през времето на Рузвелт цената му фактически бе повишена. Невада днес е един от малкото щати дето републиканската партия се бори за инфлация, т.е. да повдигне цената на среброто.

И златото, и среброто бяха законното платежно средство в САЩ като златото се оценяваше 16 пъти по-скъпо от среброто до 1873 г. Привържениците на среброто се бореха с неотслабващо постоянство да възстановят цената на среброто до предишното ниво. Това беше една тежка борба за 50 години. Най-сетне през 1934 г., със закона за покупка на среброто, гласуван в Конгреса, бе обещана една премия с изкуствената цена от един долар и 29 цента на унция, което за много специалисти изглеждаше висока цена. Държавното съкровище събра фантастичен излишък от сребро при тази цена и започна да го продава само за индустриални цели на цена около 70 цента. Това нещо обаче не бе достатъчно за сенаторите, защитници на сребърния блок. През 1946 г. те предложиха един закон за ново повдигане цената на среброто. Почти всеки икономист, коментатор и журналист от Изтока атакува това предложение като неразумно.

Но партията на поддръжниците на среброто е известна като много самомнителна, дееспособна и безскрупулна в политическия живот на Съединените щати, макар че подобно на нея съществуват и големи групи поддръжници на добра цена за захарното цвекло и добитъка. Сребърният блок има 14 сенатора, представляващи седем щата с население около 3,600,000 души. Фактически тия сенатори са равни по значение на 15-те сенатори от Изток, които представляват 51,900,000 души. Ето още една от типичните прояви в политическия живот на Щатите, произлизаща от федералната конституция! Блокът на диктаторите на среброто знае много добре как да използува своите купени гласове, за да защити егоистичните си интереси.

Орегон и Вашингтон са близнаци. По природа те представляват едно цяло и тяхната история, география, климат, природни богатства и проблеми са много сходни. Това е откритият свят на Североизтока, което означава: светът на р. Колумбия и нейния басейн.

Тук ще видите рози по коледа; риби, които се изкачват като по стълби в най-високите води; най-големия запас от дървен строителен материал в цялата страна; личности като Морс и Дейви Бег; обществени мероприятия, социални грижи и предвиждания, каквито не съществуват никъде в страната — това са някои от отличителните черти на Орегон и Вашингтон.

Поради особеностите на климата, Северозападът е пространството с най-големите противоречия. Градът Порт Анджелис (Вашингтон) има най-големите валежи в Съединените щати, 141 инча годишно. Отвъд планините, не по-далече от хвърлей място, са намира язовирът Гранд-Кули, най-големият напоителен обект, съграден някога от човека.

Орегон е заселен от ново англичаните и по своя консерватизъм и локален характер прилича много на Ню Хамшър или Върмонт. Вашингтон, като остро противоречие, е щат създаден от набега към златото. Това е един особен, необхватен, избухващ, но себевладеещ се щат. Ненапразно казват, че има 47 щата и „Съветската република“ Вашингтон. Орегон е на местна почва най-постоянният републикански щат. Вашингтон, с традицията за народничество и прогресивност, е постоянно демократически. Работническото движение в Орегон е слабо, докато във Вашингтон то е силно и все повече се засилва. Орегон е назадничав обществено и стопански. Вашингтон създава атмосфера на лесен финансов напредък. В социалното законодателство Вашингтон е най-прогресивният град в страната. Орегон, макар че проведе много реформи, които са заети от неговите съседи, стои на задно място. Не е ли един от странните парадокси в Съединените щати това, че два съседни и почти неразличими географски щата са толкова различни в социално отношение?

Във Вашингтон споменават с гордост, че са имали пряко явно гласуване за общински съветници в 1907 г., еманципация на жените от 1909 г. и народни предложения и референдум от 1911 г. Помощите срещу безработица са най-високите в цялата страна — 25 долара седмично за 26 седмици и 50 долара месечна пенсия на всеки старец надхвърлящ 65 години. Тази пенсия — най-високата в Съединените щати — беше давана действително от 1933 г., макар че по него време тарифата беше по-низка. Вашингтон изразходва 72 милиона долара годишно (почти 20% от целия си бюджет) за помощ на училищата и тук има много клиники, училища за милосърдни сестри, помощи на слепите и на нуждаещите се деца, осигуровка на каменовъглените миньори срещу злополука, еднакво заплащане труда на жените и на мъжете, противотуберкулозни грижи, голямо разширяване на автобусните служби и тем подобни. Тук се плащат най-високите надници след Детройт и в щата не е имало нито една стачка през време на войната. В този щат има повече частни бани на глава, отколкото в другите щати и повече консумация на електричество за осветление.

Погледнете какво противоречие представлява Орегон. Това е един от щатите с най-малка финансова помощ за училищата. Тук не се полагат никакви грижи (като помирителен съд напр.) за жилищния проблем.

Вашингтон е крайно либерален към гражданските свободи. Орегон — по-малко. В началото на 1920 г. Орегон, вследствие на притока от южни пришълци, беше най-силният щат на Ку-Клукс-Клан в Севера. Яростното настроение срещу американизираните японци беше по-силно в Орегон от всякъде другаде на Запад. Полицията в Портланд за дълги години водеше специална служба срещу „червената опасност.“ Портланд от друга страна се считаше като един от главните центрове на нацизма и тук има по-силна борба срещу негрите, отколкото другаде.

Но нека бъдем внимателни в своите изследвания на двете страни и нека не обобщаваме премного в една насока. Орегон е един от първите щати, който имаше еврейски губернатор и Уейн Морз, младият сенатор, е един от двама-тримата най-активни и изтъкнати либерали в сената.

Опит да обясним тези разлики

Орегон, както забелязах, бе заселен най-напред главно от новоангличани. Повечето от имената на градовете са английски. За разлика — във Вашингтон имената са от индиански произход. Втората вълна преселници дойде от Средния юг и се състоеше предимно от хора, които не бяха много увлечени от тревожния набег към златото в Аляска или Калифорния, или пък от хора на средна възраст, които желаеха да си установят спокоен живот. Във Вашингтон пристигнаха представители на раси, които търсеха жизнено изявяване на своя авантюристичен дух. Тук бе приютен грамадният приток скандинавци, който даде голям тласък на прогресивността в щата. Повечето от фермерите и земеделските работници от скандинавски произход, движещи се постепенно в западна посока от Дакота, са настроени радикално.

Британското влияние е все още силно в някои части на щата Орегон, особено в Портланд. Британските търговци, износители на жито и търговци на добитък, нахлуха тук след първите дни на пилигримите. Млади англичани ръководеха местни банки с британски капитал.

Вторият фактор за тези различия са железниците. Днес Вашингтон има три трансконтинентални жп линии, а Орегон само една.

Римокатолическата църква има по-голямо влияние в Орегон, отколкото във Вашингтон, и това създава по-голям консерватизъм там. Вашингтон е лютерански и свободомислещ. Други фактори са земевладелците. Бароните на горската индустрия, които бяха най-грубите грабители на земя, взеха по-големи части в Орегон, отколкото във Вашингтон. Ето защо Орегон дава по-малко средства за училища и обществени служби. Работническото движение е по-силно във Вашингтон, докато в Орегон то е сравнително слабо. В двата щата, това трябва да се изтъкне, съществуват системи за уреждане пласмента на алкохолни напитки или полузабрана на алкохола.

През време на войната градът Портланд беше пристанището за заем-наем на СССР, като впрочем това беше главното пристанище в Америка за внос от Русия през времето на Екатерина Велика. Руските моряци (много често под командата на капитани жени), никога не са търсили близост с женското население на брега и повечето от своето време са прекарвали в големите магазини за закупване на евтини стоки и дрехи.

Главната врата към Аляска е градът Ситл^[5]. Тук добивате впечатлението, че се намирате в Клондайк. Ситл лежи на половината път между крайната западна част на Алеутските острови и Монтауг. Златото създаде Аляска, а Аляска създаде Ситл. През 1897 г. бяха открити мините в Клондайк и от тогава започна едно страстно търсене на злато, без прекъсване до сега. Днес златото няма това значение. Ситл преживява от рибата и горското богатство на Аляска. Един остър проблем в този момент е да се установи въздушното съобщение с Аляска, тъй като Ситл е естественото летище за Аляска, но гражданското въздухоплаване е избрало Минеаполис като изходна точка.

Аляска не е предмет на моята книга, но трябва да спомена, че местните жители се бунтуват срещу господството на Ситл. Всичките параходни линии, златни мини и търговски компании се ръководят от Ситл. От 59 милиона долара уловена риба, за рибарите остават по-малко от 6 милиона долара.

Ситл се гордее със своя произход. Той е доста поучен от борбата си за устройване и нарастване. Хората имат себечувството на старите енергични пионери. Но и богати, и бедни имат само фиктивни блага при тази богата природа. Повечето от богатите компании и лица, които се ползуват от западните източници, се намират на изток.

Аз бих искал да спомена за един интересен епизод, който е оказал голямо влияние за духа на града Ситл. През 1860 г. в общежитието на авантюристите търсещи тук богатство се явил голям недоимък от жени. Един гражданин, наречен Аза Мерсер, който е бил директор на университет, пътуващ на изток към Атлантика, довел веднаж с параход много девици, които желаели да се омъжат, без да са видели лично самотните, но тъй яки първи заселници на този край. Единадесет момичета били първата пратка на Мерсер. Когато те пристигнали, самотните мъже в града ги оглеждали „като че това са мечки в купешки дрехи, с коси пуснати като морски вълни“. В 1866 г. Мерсер отпътувал наново към изток и довел други 46 жени. Някои от тях били вдовици от гражданската война, всички с големи добродетели и дори самият Мерсер се венчал за една от тях. Тези жени допринесли твърде много за колонизирането на тази почти необитаема област с постоянни заселници.

Политическият живот в Орегон

Ако бяхте запитали преди 50 години кой управлява Орегон, биха отговорили: жителите на Портланд, южният „Пасифик“ и горските князе — индустриалци. Днес и трите тия фактора са загубили прякото си влияние.

Губернаторът на Орегон направи всичко възможно да създаде една партийна машина за печелене на изборите. Той, финансовият министър и държавният секретар образуват един вид триумвират. Сегашният губернатор на Орегон, Ърл Шнел, е известен с това, че се справя лесно с всеки проблем и всяка личност; че е умерен; че държи диагонала в обществените проблеми. Той притежава гараж и бензинова станция в Арлингтън и повечето от времето си прекарва там. Шнел е активен поддръжник на плана Таунзен за пенсиониране на старците и е стълб на „Американския легион“, който от своя страна е главният фактор в политическата организация на Шнел. Никога губернаторът не прави нещо, ако не знае, че ще спечели от това. Той се труди да задоволи фермерите, но ако работническото движение бъде настойчиво в своите искания, той би подписал всякакъв закон и в тяхна полза. Той не е новак в политическите борби. Поставен в някакво противоречие, той успява да се измъкне невредим. Може да държи по три речи на ден, без да каже нещо съществено; може да поддържа и черното, и бялото в едно и също време. Това, че хора като Шнел, които нямат никакви конкретни принципи, могат същевременно да бъдат добри губернатори с много добра програма, е особено характерно и едновременно учудващо, странно, американско явление. Той носи две дини под една мишница, но все пак задоволява повечето от своите избиратели в техните искания. Безспорно Шнел е един от най-победоносните печалбари на гласоподаватели, записани в историята на тоя щат.

По начало в щата Орегон преобладават републиканците. В изброяване на главните фактори, които влияят на политическия живот в щата, трябва да посочим и местните привърженици на плана Таунзен, чието влияние намалява, тъй като кандидатите пенсионери са стари и постепенно измират. Американският легион и привържениците на Ку-Клукс-Клан са фактори с не малко значение. Фермерите и техният съюз имат също голямо значение. Може би е също един парадокс в Орегон това, че фермерите в този консервативен щат са в по-голямата си част либерали. Това се дължи на факта, че те искат обществена водна енергия и електрическо осветление на селата. От друга страна, фермерите се противопоставят на работническото движение и неговите организации, тъй като те желаят да имат евтина работна ръка и евтини обществени блага. В Орегон се яви най-ранното феминистично движение и затова особено влиятелен фактор в щата са жените и федерацията на женските клубове.

Американската федерация на труда превишава по брой последователите на С. И. С.^[6], в отношение седем към едно, но двете организации, за разлика от народния фронт на работниците във Вашингтон, тук не си сътрудничат. Те са недоверчиви една към друга: Консервативните елементи се възползуват от това вражеско отношение на двете работнически организации и правят всичко, за да разширят този антагонизъм. Американската федерация има социалистически отсенки в Орегон, но и С. И. С. е считан, чрез своите действия и програма, като революционен съюз. Последната организация отива по-наляво, а има постоянна тенденция Американската федерация на труда да държи по-умерени позиции. Една нейна необикновена политическа особеност е, че по време на избори лозунгите не могат да съдържат повече от 12 думи.

Малка политическа галерия на щата Вашингтон

Мон С Уолгрен. Член на Камарата на представителите от 1932 до 1940 г., сенатор до 1944 г. и сега губернатор на щата, е един от малкото сенатори, които са напуснали американската столица, за да поемат губернаторството. Надарен държавник, приближен на Труман, силен поддръжник на работническото движение, той е избран за губернатор в 1944 г., като проводник на Рузвелтовото влияние. Бил е часовникар, работил е в бижутерийния магазин на баща си; един от тримата най-добри играчи на билярд в Америка. Това е една от най-известните фигури на щата Орегон, излъчваща приятност и печелеща симпатии поради своя скандинавски произход.

Уарен Г. Магнюсън, сенатор. Най-представителният мъж в сената, един от политиците с голяма прозорливост. Едва 42-годишен, той е вторият най-млад сенатор. Физически здрав, блондин. Роден в Минесота, сирак от детинство, работил като земеделски работник, разносвач на лед и самоиздържал се във Вашингтонския университет по право. Лютеран. Добър футболен играч, благодарение на което той можа да си пробие път в политическия живот. Привърженик е на политическа търпимост, на усилена обществена дейност и на социални грижи. Високо амбициозен.

Хю. В. Мичел, 39-годишен. Бил е за известно време секретар на губернатора Уолгрен. Това е един от тримата членове на триумвирата, който управлява Вашингтон: — Уолгрен — Магнюсън — Мичел — и е може би най-способният от тях. Бивш репортьор и син на председателя на комисията за гражданските служби, Хари Мичел.

Други групи

Трябва да отбележим и значението на някои други фактори. Железопътните компании, които имат голям интерес в земевладението и горската индустрия, както и в ползуването на кариерите, имат съответно влияние. Също така: пенсионерите, организирани в своя съюз, фермерите с организацията на земеделските работници, шведското население, различните религиозни групи и протестантската лютеранска църква. Работническото движение и особено коалицията на настроените левичарски работнически организации дават своето отражение. Трябва да споменем накрая за Федерацията на вашингтонското общежитие, която беше голяма политическа сила през 1930 г. и имаше проявления отбелязани като първи истински „народен фронт“ в Америка. Със своите 200 хиляди члена тази федерация показа своята жизненост в трудните времена на войната, когато всеки имаше добра заплата. Лигата на безработните граждани, развила се силно в Северозапада през 1932–33 г., се намира под влиянието на Федерацията на общежитията в Канада.

Един от най-изтъкнатите представители на работническото движение е така нареченият работнически водач Дейви Бек. Той е защитник на капиталистическата система в Северозапада и счита, че частният почин трябва да бъде подкрепен на всяка цена, тъй като работодателите не могат да плащат добри надници, ако нямат добри печалби. Той вярва, че държавата може да се намесва до известна степен, ако това е необходимо, в частната инициатива, но в никой случай правителството не бива да бъде конкурент. Бек ненавижда всичко, което му дъха на социалистически намерения и което има белези на планирано стопанство. На плоскостта на федералния живот Бек се явява в полза на новия ред на Рузвелт. В областта на щата Вашингтон Бек застъпва консервативна линия. Той е единственият работнически водач, който вярва в частния капитал и се противопоставя на правителствената сила и значение. Причината за това е, че той се страхува от държавната власт, която може да сплаши капитала.

Бек се гордее с проявите на своите последователи в организираните синдикати на шофьори, перачи и гладачи на бельо, както и на останалите различни дребни работници, които не са правили никаква стачка от Пърл Харбър до 1945 г., нито пък са загубили своята позиция за добри надници, възнаграждения на час и подобрение на трудовите и хигиенични условия. Макар че е добър и компетентен администратор, и му са били предлагани на няколко пъти високи постове в частно капиталистически дружества, Бек винаги е оставал верен на работническото движение. Един от най-интересните примери в този хаотичен индивидуализъм, който съществува в Съединените щати, това е Бек: работнически водач, който почита и уважава капитализма като система, упорит консерватор, който поддържа силно Рузвелт, и работник, който уважава всеки съвет отправен му от Търговската камара.

Републиканският сенатор от Орегон, Уейн Лиман Морз, наречен от своите противници таен съмишленик на Ню-дийл и защитник на работниците, е един висок мъж, с остър нос, черни мустаци, груб, даровит и настойчив. През време на първите му избори в 1944 г. той си даде сметка, че неговият престиж в консервативната скотовъдна област на източната част на щата не е много голям. Цялата кариера на Морз беше кариера на интелектуалец, но той реши да се справи с назадничавите жители на изтока. Професор по правото, Морз беше и добър ездач на коне. Така, през време на своята прочута обиколка на Пендълтън, градът на неговия противник, той не произнесе нито една реч. Неговата агитация се състоеше да язди непрекъснато три дни собствения си кон, отгледан от него и получил награда като породист кон под името „Подправка на живота“. Тамошните коневъдци и собственици, когато го виждали да язди такъв хубав кон, казвали: „Всеки хубостник, който може да отгледа и язди такъв хубав кон, не може да бъде кучи син“. Популярността на Морз порасна много след тази негова своего рода агитация. И младият професор можа да получи лека победа. Всяка община на Орегон бе посетена от новия кандидат, което никога не е ставало в миналото.

Конят „Подправка на живота“ е и сега още със стопанина си в столицата на Съединените щати. С него е и друг един отличен с премия кон — „Орегона Бурбон“. Морз пристигна в столицата със своя „Форд“ и ремарке, в което бяха двата коня, съпругата и трите му малки момчета. „Подправка на живота“ е внушително животно, носител на различни награди в Изтока, включително и шампионата на „Зелените ливади от Мериленд“.

Сенаторът коневъдец е роден в 1900 година в един чифлик край Медисън (Уисконсин). Неговите деди са видни представители на янките и борци в американската революция. Всички те са се занимавали със земеделие и отглеждане на добитък, на коне и овце. От най-ранно детство Морз се занимава с отглеждането на животни и птици. Но не само това е причината тоя човек на седлото да бъде един от най-популярните и изтъкнати законодатели в страната. Освен големия му ум и желязна воля, Морз е човек на куража. Той никога не говори с двусмислие. Казва това, което мисли, че е право. През януари 1945 година Морз атакува енергично видния сенатор Тафт, задето е разрушил традиционния либерализъм на републиканската партия, като каза, че Националният комитет на републиканците ще преизбере в следващите две години демократа Хари Труман, независимо от това, че Труман прави всичко, за да загуби популярността си. По-късно Морз атакува президента Труман за неговата реч относно железничарската стачка, като каза, че това е най-евтината демагогия. Труман е знаел, че железопътните работници се завръщат вече на работа и от неговата реч нямаше нужда. По-късно, през септември 1946 година, когато Хенри Уолас подаде оставка, Морз атакува наново президента Труман със саркастичната забележка: „От Президента се иска само едно — да пази мълчание. Тогава аз съм сигурен, че народът ще съумее да се справи сам с трудностите си“.

Морз гласува Хартата на обединените народи и Бретон Уудз. Той зае открита позиция по подобие на Стасен, с когото си приличат много, изказвайки се, че Съединените щати трябва да подчинят своя суверенитет на волята на „Обединените народи“, ако желаят организацията да съществува.

Политическата си кариера Морз започва като адвокат, член на Орегонската комисия за криминални дела и като юридически съветник на законодателното тяло. Той е бил дългогодишен директор на Института за проучване при Министерството на правосъдието. Подготвил е много от законопроектите и на него се дължат до голяма степен редица нововъведения в затворническото дело за малолетните престъпници, както и по отношение на трудовите закони.

През януари 1942 година Рузвелт го назначава за член на Съвета за военновременния народен труд, който пост Морз заема до февруари 1944 година. През тези 25 месеца Морз даде повечето от половината мнения, които този отговорен център за насока и ръководство на труда възприе. На няколко пъти той влиза в конфликт с министъра на вътрешните работи Икес, с Президента, както и с Бърнс, който по това време беше шеф на канцеларията за ръководство на бързите необходими предприятия през войната. Републиканците го считаха за привърженик на Ню-дийл, а демократите — за републиканец, какъвто той си беше. Всичко изглеждаше да е против него. През военните години Морз, незабележим за обществото, извършваше огромна работа във Вашингтон и неговото дело не бе оценено. Тактиката на Морз е да успокои консервативните елементи, че не е опасна личност за тях, да обясни на либералните и прогресивни елементи с тих глас, че не може да държи шумни речи и да изявява своята решителност за реформи и защита на гражданските свободи на труда; да обясни на работническото движение, че би бил доволен начело на управлението да има един прогресивен републиканец, и особено, ако републиканците поемат управлението в цялата страна.

Този сенатор не притежава състояние, освен своята умерена заплата. Изборната кампания му струваше много, но той отказа да приеме парична помощ, от която и страна да идваше, за да не бъде задължен никому. На своите избиратели той заяви, че в Сената ще гласува по свое усмотрение и съвест, без задължение към интересите на банкови и индустриални кръгове. Така Морз отхвърли подаръка от 3,500 долара от фабрикантите на алкохолни напитки, както 4,100 долара, предложени му за изборна борба от страна на С. И. С. През 1946 година Морз предложи на Сената чрез резолюция отдавна желаната реформа всички сенатори да декларират публично своя доход всяка година, независимо от какъв източник е той. Неговата изборна кампания отбеляза рекорд в местната политическа история на щата. Той е произнесъл 203 речи в 9 седмици и след всяка реч е оставал на разговор със своите избиратели за запитвания и отговори по различни въпроси.

Сенаторът Тейлър

Уейн Морз влезе в сената на кон. Така дойде във Вашингтон и неговият млад колега от Айдахо, Глен Тейлър. Но Тейлър донесе със себе си не само духа на буйните коне от прериите, той влезе във Вашингтон с много голяма филмова парадност и неразделния си музикален инструмент банджо. Тейлър е първият професионален актьор, който заема място на представител в Конгреса. Когато пристигна във Вашингтон през януари 1946 година, той седна на стълбите на „Капитолия“ и позирайки пред многобройни филмови оператори, засвири на банджото, пеейки своята собствена песен:

„О, дайте ни тих кът

от няколко метра

край Вашингтонския път.

Где децата ще играят;

и една малка стая

да се подслоним.

Само това искаме —

о, дайте ни кът

да се подслоним!“

Независимо от това, което мислят за него почтените люде от щата Айдахо, Тейлър не е шут и човек на безсмислиците. Обратното: той е крайно сериозен човек. Има голяма духовитост, обществено чувство, бързоподвижен ум и чувство на умереност, дори когато се афишира. Неговият характер показва твърдост и невероятно голяма смелост. Кариерата си Тейлър започва като напуска училището на 10 години и влиза във филмовата индустрия. Роден в 1904 година, той не е могъл да добие, като син на беден скотовъдец, сериозно образование. Със своята съпруга, актрисата Дора Пике, организирали пътуващ театър, с който обиколили целия щат. Тейлър като директор е трябвало да бъде и актьор, изпълнявайки всякакъв вид роли. След идването на говорещия филм и стопанската криза към 1930 година, за младия актьор и другарите му настъпват дни на мизерия. Те нямат здрави дрехи за през зимата. Театралните посетители са обеднели и предлагали вместо пари, за входни билети, пилета и кокошки. Трупата се движела полугладна от град на град всеки ден. Когато хората гладували в градовете, Тейлър пътувайки през полята наблюдавал картофените плантации и нивите със зърнени храни и започнал да мисли как всичко може да се нареди, как мизерията може да бъде избягната, стига човек да има желание да се бори за реформи.

Интересни са в подробности тежките дни, преживяни от театралната трупа на Тейлър. След 1937 г. той закупува камион. Натоварен заедно с декори, електрически лампи и трупата му от 7 души, той трябва да се бори вече с новата опасност — радиото. Една конкурентна трупа почва да печели театралния свят с музикалните си инструменти, които ги рекламират чрез местните радиопрограми. Тейлър се вижда задължен да образува оркестър, за да може да рекламира представленията си. И така той се научава да свири на мундхармоника, на банджо и китара, а съпругата му — примадоната на трупата — започва да взема уроци по пиано чрез кореспонденция. Един от братята на Тейлър свирел на тромбон, а госпожа Тейлър учела, освен пиано и саксофон пак чрез кореспонденция.

Добил голяма опитност и запознал се със социалните противоречия, Тейлър взема през 1938 година решение да се кандидатира за народен представител от колегията Покатело. От тогава той започва упорита борба в четири тежки изборни кампании в продължение на 6 години. Преди да стане сенатор, той не е бивал нито веднаж по̀ на изток от Чикаго.

Първата изборна борба на Тейлър е интересна със своята живописност и войнственост. Актьорите от неговата трупа, натоварени на камиони, връхлитали като буря във всяка община. Нещо подобно на сцена било устройвано на всеки удобен кръстопът и площад. Инсталиран бил високоговорител и трупата започвала декламации, песни и свирене на музикални парчета до тогава, докато се събирало достатъчно голямо заинтересувано множество. Между музикалната програма Тейлър, още гримиран, започвал да държи вдъхновена политическа реч, обвинявайки политическите личности за лошото устройство на обществото, атакувайки плутокрацията и отправяйки защита към обикновения човек. В тези свои речи Тейлър не бил демагог, а съвършено искрен. Той убеждавал хората, като им излагал своите идеи.

Разбира се, Тейлър изпита поражение в тези избори. Но той научи много неща и населението, макар че му се присмиваше като маестро каубой, го обикна.

През 1940 година известният сенатор отрицател Бора, който водеше и представляваше щата Айдахо в националния политически живот, умря. Тейлър реши да се бори, за да го наследи. Това беше равносилно — едно слабо келнерче да поиска да наследи титлата на световноизвестния боксьор Джек Демпси. Трупата актьори наново се раздвижи. Демократите не дадоха никаква подкрепа на този своеобразен кандидат. Тейлър нямаше никакви средства. С тия, с които разполагаше, той не можеше да закупи часове от радиопрограмата за агитация или пък място в колоните на вестниците. Парите му стигаха само за да си купи един кон. Яздейки този кон, кандидатът за сенатор обходи едно пространство от 400 мили. Когато стигаше до някакъв отдалечен чифлик или селска къща. Тейлър се самопредставяше, казваше няколко думи на хората, молеше да гласуват за него и продължаваше по-нататък. Той бе бит наново в общите избори с малка разлика. Но с това Тейлър успя да нанесе поражение на изборната машина на демократите и те, независимо от своите чувства към него, трябваше да си вземат бележка за неговото значение и възможности.

При обявяването на войната Тейлър беше напълно фалирал финансово. Той замина за един завод за приготовляване на отбранителни оръжия в Айдахо, дето поискал работа като шофьор на камион. „Не сте ли Вие оня чудак, който се кандидатира за сенатор?“ — запитали го. — „Ние нямаме работа за такива екземпляри като Вас!“ Така Тейлър е трябвало, да напусне щата и да потърси работа, дето тайната на неговото политическо минало е неизвестна. В Сан Франциско той печелил добре като помощник бояджия, но не могъл да спести нито пукната пара. „Вие не можете да си купите популярност без пари“ — ми каза той веднаж. — „Партийната борба е като филма и трябва да умеете да я рекламирате.“ Така той употреби своите спечелени пари, за да поддържа досег с избирателите си в Айдахо. Написал е собственоръчно 3,000 писма до различни хора в колегията си.

По време на изборите в 1942 година той се кандидатира наново, но отново бе пометен от изборния резултат. Завръщайки се в Калифорния, той стана металоработник и престоя 16 месеца, не преставайки да наблюдава политическите прояви на Айдахо с очите на гладен ястреб. През 1944 година той се завръща в Айдахо и се кандидатира наново. Със своите 60 долара той си купува дрехи, отказвайки се от досегашната си тактика да агитира чрез театрална трупа и езда. Отпечатва няколко памфлета за своите избиратели. Решителността му е необикновена. Нищо не може да спре волята му за борба. Изборната машина на демократическата партия прави всичко възможно, за да саботира събирането на гласове за Тейлър. Но с течение на времето той е спечелил многобройни приятели и населението го подкрепя. Тейлър спечелва първоначалните избори с 216 гласа срещу несравнимо превъзхождащия го сенатор Уорф Кларк и побеждава губернатора Кларенс Ботолфесен със 105,000 гласа срещу 98,918.

Днешният сенатор Тейлър си спомня за миналия лудешки шестгодишен сън. Той си спомня стихналите борби и изпитва голямо удоволствие да изтъкне гостоприемството на Айдахо с неговото чисто и светло небе. „Това е страната на свободния човек“ — ми каза той. — „Всеки човек от народа, който има що-годе качества, може да се издигне“. Тейлър не забравя, че през 1949 година ще трябва наново да се бори, и се приготовлява от сега за новия избор.

Главната му реч в Сената бе в подкрепа на Хенри Уолас. Той гласува за двустранните търговски спогодби, за Хартата на обединените народи и Бретон Уудз, гласува за великобританския заем, но след това се обяви против, защото мисли, че английската политика може да вкара Съединените щати във война срещу Русия. Тейлър е убеден привърженик на международното сътрудничество и добра воля.

Когато пял върху стълбите на Капитолия, журналистите предали това събитие в първите страници на вестниците от цялата страна. Когато Тейлър произнесе обширна, смислена и с най-сериозни доводи реч да се образува световна република, вестниците му отдадоха пак достойно и обширно място, като един от тях му отдели 16 страници. Безспорно той е актьор, но не произнася речи с апломба на актьора. Неговият маниер е да говори тихо, с великолепни изрази, поддържайки едно настроение на сериозност. Стилът му е великолепна комбинация на чар и изказване по същество, абсолютно честен и скромен, той може да бъде красноречив, когато е потребно. Сега той изплаща като сенатор задълженията си от 14,000 долара, направени по време на изборната борба. Тейлър не прави компромис да върши неща, в които не вярва, само и само за да печели гласове. Когато филмовият магнат Майер от „Метро Голдуин“ обяви, че е спечелил 900,000 долара миналата година, Тейлър казал: „може би Майер струва повече от нас, сенаторите“.

През 1946 година той раздвижи наново духовете, когато, запитан от касиера на Сената дали участвува в някоя организация, която е готова да стачкува срещу правителството, каза, че е член на Дружеството на международните металоработници и че се гордее с това свое членство. Тейлър отказа да подпише листа, че не членува в такава организация и следователно може да получи заплатата си като сенатор.

Един едър, здрав мъж, с прекрасен изглед, с правилна уста на актьор и голям нос, Тейлър живее в тихия семеен кът със съпругата си и двамата си сина.

Забележка за Айдахо

Щатът Айдахо е разделен по средата си от планината. Северната равнина се различава остро от южната, така че фактически това са два щата. Обема 700 мили пространство. Няма железница от север към юг и по железниците може да достигнете трудно от града Москва, университетски градец на север, до столицата Боаз. Това пътуване трае 23 часа. Айдахо не е широко известен щат и никога не се е славел с някакво особено минало, макар че в същност това минало е романтично, както това на Калифорния и Ню Мексико. Щатът Айдахо е разкъсан по посока на два други щата между басейна на Вашингтон на север и Юта на юг. Половината от щата Айдахо принадлежи на града Спокейн и другата половина — на Мормонската църква. Градът Спокейн е естествен пазар на северен Айдахо и тук се пласират материалите, преработени от белия бор, както и изкопаемото сребро от мините. По-богатият юг се налага в политическо отношение на севера. Главният спор се води относно университета. Покатело има един колеж, наречен южен клон от университета на Айдахо. Югът желае също така да има свой университет.

Москва — един очарователен малък град — носи куриозното си име не поради близост с руската Москва, но от името на едно индианско племе — Маско. Тук има градове с живописни имена, като Деснет и Тенсед. Деснет е името на един мисионер, отседнал в градеца. Другата община, бидейки в невъзможност да измисли друго име, просто преобърнала наопаки името на Деснет. Москва (население 6,014 души) се слави, освен с университета си, и с един от най-редките куриозни евангелски проповедници в Съединените щати — Франк Робинсън, който изпраща проповедите си по пощата. Той организира ново църковно движение, наречено „Психиана — най-бързо нарастващата религия в света“. И пощенската му кореспонденция е в необикновено големи размери. Робинсън пише на своите последователи, че разговарял с Бога, който му давал откровение, и така добивал голяма сила за водачество. „Ако желаете да добиете Господната сила, изпратете ми една пощенска картичка до департамент 97, Москва, Айдахо, и ще ви изпратя пълни подробности за новото учение безплатно. Пишете веднага, когато сте в религиозно настроение. Това ще ви струва само един цент“.

Черквата на мормоните е най-големият религиозен фактор в щата. 80% от гласоподавателите в Айдахо са земеделски стопани, а 40% са мормони. Влиянието на мормоните проличава още в конституцията на Айдахо от 1890 г., когато се забранява полигамията. Обществото на мормоните е страшно назадничава политическа сила, но има мощно влияние за трезвеността, за доброто гражданско съзнание и за почтените обществени отношения.

Друг фактор със значение в щата са баските. Повечето от тях са овчари. Те образуват най-голямата колония на баски извън Пиренеите. Противно на мормоните, които са консервативни, баските са с радикални разбирания и те дадоха голям тон на изборите през 1944 година. Техните гласове натежаха във везните за изборната победа в полза на демократите.

Първостепенен въпрос в северозападната област на Щатите е въпросът за водната енергия, за нейното употребление, контрол и набиране. Посетих най-напред големите язовири Боневил и Гранд-Кули, най-големият строеж извършен някога от човека.

Реката Колумбия изтича от височина 1,290 стъпки в своя 600 мили път през щата Вашингтон. Нейните грамадни маси вода, направлявани от язовирите, са единственият най-голям източник на водна енергия в Съединените щати, а може би и в света. Не по-малко от 42% от цялата хидроелектрическа енергия в страната се добива в Северозапада, край Тихия океан. Годишното производство се изчислява на не по-малко от 120,000,000,000 киловатчаса. Това означава, че от река Колумбия се добива повече електричество, отколкото Съединените щати са консумирали през 1929 година. Река Колумбия извира от Канадските планини и протича 1,214 мили; при Далз нейното течение се изчислява на 195,000 фита в секунда, което е два пъти повече от количеството на река Нил при Асуан. Реката минава през безразборно нахвърлени завои, извивки, падове, проходи и възвишения. Пропастта, издълбана от реката при Снейк, е дълга 1,038 мили и е по-дълбока от пропастта „Големият Каньон“ на р. Колорадо с 1,000 стъпки.

Двата гигантски федерални язовира са изградени като два великолепни, мощни болта, които оковават плодоносното течение на река Колумбия. Първият язовир, наречен на името на един изследовател Боневил, се намира на 40 мили източно от Портланд, на границата между Орегон и Вашингтон. Вторият, Гранд-Кули, е на 380 мили по-далеч, близо до Спокейн в сърцето на североизточната част на щата Вашингтон.

Язовирите са източник не само на водна енергия, но и на политическо влияние. Водната енергия — електричеството — се изтича от Боневил и Гранд-Кули в един поток еднакво мощен като самата река. То се превръща в сложна електрическа система, изчислена на повече от 2,800 мили електрически мрежи, всяка от които развива капацитет от 230,000 волта. Осветява градове в четири големи щата. Обслужва металургическата индустрия и напоява чифлиците. Преминавайки през здрачни планини и медночервени житни поля, тази електрическа енергия се разнася по различни линии, кабели и кантони. Това е една необхватна гигантска мрежа, която дава живот на индустрията, вода за засушени полета и здраве на човека.

Капацитетът на водната енергия на река Колумбия сега е около 1,226,400 киловата и ще достигне вероятно 20,000,000 киловата. Водата се черпи от ледовете, дъждовете и топящия се сняг в планините. Една от причините за разрастването на електрическото производство е, че тарифата на станцията Боневил за ползуването на електрическата енергия е най-ниската в страната.

Водната енергия на река Колумбия направи възможно не само производството на корабостроителниците на Хенри Кайзер във Ванкувър, но и на стоманените заводи в Рентън и Стил. За късо време тази енергия подпомогна създаването на индустрия за леки метали в Запада, които направиха възможно производството на 30,000 бойни самолета, което представлява една трета от цялото производство на Щатите през войната. Тази енергия изигра също незаменима роля в приготовлението на атомната бомба. Атомната бомба в действителност е апокалиптично дяволско чедо на Колумбия. Главното командуване избра местността Хампфорд (Вашингтон), близо до Паско, като седалище на производството на плутоний поради това, че разполагаше с неограничено количество енергия от р. Колумбия. Заводите за приготовляване на атомната бомба струваха 350,000,000 долара.

Около заводите край Хампфорд за приготовляване на атомни бомби, естествено, се пазеше най-строга тайна. Необикновени и видимо забележими приготовления бяха направени за постройката и монтирането им и никой не можеше да скрие операции от подобен размер. Мнозина от тукашните жители знаеха, че се изразходват необикновени количества енергия. Те смятаха, че се приготовлява някакъв вид отровен газ, какъвто в същност атомната бомба може да даде.

Но днес Северозападът предпочита да мисли за пространството около река Колумбия за мирновременно производство, а не за използуването му за военни цели. Тази област има несравнимо блестящи изгледи в индустриално и социално отношение. Причината и основанията за това са водната и електрическата енергия, която се черпи от р. Колумбия.

Пътуване до Боневил

Ние потеглихме за Боневил от Портланд в един горещ облачен летен ден, като минахме по стари пътища, паралелни на реката Колумбия. Водопади се врязват в борови гори; преминавахме пясъчни реки с милиарди малки риби, изтласквани от Тихия океан на дебелина достатъчна да се ходи по тях. Хората прииждаха при това рибно изобилие, за да гребат с всякакви съдове: птичи кафези, мрежи за насекоми, както и с шепи. Всеки можеше да набере 50 паунда дневно. Минахме през водопадите Мултномах, които са незабравима, прекрасна гледка. Лятно време тук е забранено да се пуши, за да не се предизвикват честите горски пожари.

Електрическата станция Боневил, със своите десет генератора, високи 48 стъпки, е висока, тясна сграда, 1,000 стъпки дълга, която ми напомня катедрала. Моторите не произвеждат никакъв шум. Това е фабрика за електрическа енергия. Генераторите 1 и 2 имат капацитет 43,200 киловата: 3 и 10 имат всеки един по 54,000 киловата. През време на войната те бяха насилени да произвеждат повече. Електричеството се изтича гладко като мляко. Дълбоко в земята са турбините, всяка от които поглъща по 14,000 куб. стъпки вода на секунда. Изтичането на водата създава от само себе си енергия. Не е необходимо никакво гориво. Цялата машинерия се управлява от 11 инженери.

Боневил и Гранд-Кули са съставните части на една и съща система, ръководена от федералното правителство, но между тях има съществени различия. Боневил е замислен не само за производство на енергия, но и за навигация. Кули е предназначен за напояване и за добиване на енергия. Боневил бе съграден от инженерните войски и е ръководен от войската. Кули се ръководи от министерството на вътрешните работи.

Боневил само произвежда и препраща електрическата енергия, но не я разпределя. Клиентите на тази енергия са частни дружества и компании, обществени предприятия, а също така и индустрията. 50% от цялата енергия на щатите Орегон и Вашингтон през 1944 година се черпеше от тези язовири и електростанции. Преките ръководители на тези гигантски строежи са армейските инженери заедно с представители на правителството. Главен администратор е Пол Равер, инженер по професия, бивш професор в Северозападния университет, член на комитета за градска електрификация в щата Илинойс и бивш председател на търговския комитет в същия щат. Той пое ръководството на язовира и електростанцията Боневил в 1939 година по покана на министъра на вътрешните работи Икес.

Най-големият строеж, дело на човека

Водата се излива като гладка, зелена, подвижна стена, след това пада и се разбива в изобилна бяла пяна. Зеленият гребен на водата се носи тежко, но гладко, като че ли е един пояс. 11 пада възпират това течение и изливат водите в канали за турбините. Шумът на стичащите се води може да бъде чут от мили разстояние. Главният инженер на язовира Гранд-Кули — Франк Бенкс и неговият помощник, майор Хътън, ме разведоха да разгледам язовира.

Язовирът Гранд-Кули има дължина 4,300 стъпки и се издига над леговището си 550 стъпки. Похарчени са 200,000,000 долара за строежа и са излети 10,000,000 куб. ярда бетон, като са изкопани 20,000,000 куб. ярда пръст. С количеството бетон, употребено за строежа на електрическата мрежа, може да се построи шосе, което да обиколи Съединените щати. Строежите тежат 23,000,000 тона, три пъти колкото Хеопсовата пирамида. Бетонът, който е излят, може да покрие три щата, големи колкото Пенсилвания.

Зад язовира Кули се намира изкуствено езеро, като резервоар на водата, наречено езерото „Рузвелт“. То е дълго 151 мили и съдържа 436,000,000,000 куб. стъпки вода. Напояваното пространство е 74,000 кв. мили, което е колкото щата Небраска и три пъти колкото големината на Ирландия. В предвоенните времена Днепрострой в Съветския съюз се считаше за най-мощната инсталация от този вид на света. Днепрострой тогава произвеждаше около 500,000 киловата.

Язовирът Кули бе завършен на 2 юни 1942 година, когато първата струя вода се изля като укротен океан. Бетонът във вътрешността продължава да се втвърдява и ще бъде окончателно втвърден след 75 години. През време на строежа инженерите трябваше да „замразят“ част от планината, за да може да осигурят строежа на язовира. Това бе извършено чрез апарати, които извършваха замразяване под земната повърхност. Принципът следван при строежа на Гранд-Кули, според ръководителя Хътън е бил: ако ви се изпречат по пътя скали — отстранете ги; ако са леки пластове, — замразете ги, оставете ги временно и продължавайте строежа.

Ние видяхме момент от работи за постройка на бъдещи помпени станции, които се извършваха в коритото на язовира. Всяка помпа ще бъде в състояние да задоволява напълно нуждите за вода на един град като Ню Йорк. При Гранд-Кули ще има десет такива помпи. Преминавайки по стената на язовира, дето могат да се движат хиляди овце свободно, ние видяхме един крик, боядисан бледозелено, висок 80 стъпки и тежащ неизвестно число тонове. Този крик е предназначен да повдига бентовите врати с тежест 115 тона. Крикът бе раздвижен. Той поде повдигането на огромната тежест бавно, но с величие.

Язовирът Кули е създаден въз основа идеята за планирано стопанство и е дело на Уилям Клап, адвокат от гр. Еврата (Вашингтон), Джеймс О. Съливан, инженер в комитета за басейна Колумбия и издателя на в. Уърлд — Руфус Уудс. Проектът е замислен през 1918 година, но работата започна през 1933 година, след като президентът Рузвелт одобри идеята.

„Ние черпим философията си от своята опитност“ — ми каза майор Хътън, помощник ръководителят. Всеки може да копае да търси въглища. Но да се построи такава една мощна система за ползуване енергията на реката, това е задача непосилна за частната инициатива. Само правителството, в хармония с частните предприемачи, може да осъществи един така гигантски проект. Големите язовири са не само източници на енергия, те имат по-основно значение. През последните 100 години човек разрушаваше неусетно и постепенно устойчивостта и равновесието на природата в Североамериканския континент. Наводненията, сушата, пясъчните бури, ерозията, разрушаването на горската и тревна повърхност направиха тежки пробиви в органическата здравина на Съединените щати. 10,000,000 американци изгубиха препитанието си от природните богатства. Главната цел на големите язовири е да се възстанови равновесието.

Освен производството на енергия, Гранд-Кули има за главна задача напояването. Проектът за използуване на басейна на река Колумбия предвижда напояването на 1,200,000 акра земя в следващите 25 години, върху които могат да бъдат заселени 40,000 семейства. Разходите за това се изчисляват на 280,000,000 долара. Ще бъдат построени 4,000 мили канали, помпена станция и достатъчно вода ще протече, за да превърне тези пустеещи места в една цветуща област. Земята, от която има малък добив, след новото системно напояване ще произвежда за около 45,000,000 долара зърнени храни годишно и всеки земеделец ще може да изплати облигациите си за новия строеж в продължение на 40 години, (85 долара за акър), без лихвата, при консумативна такса 2.60 долара на година за 160 акра. Не е ли това раят за завърналите се ветерани, пръснати безмилостно бездомни из градовете. При първото допитване за новите строежи, извършено през 1945 година, земеделците стопани гласуваха за напояването според държавния план с 2,342 гласа към 52 гласа против.

Държавната против частната енергия

Частно притежаваните предприятия за производство на обществени блага имат общ оборот от 13,000,000,000 долара в целите Съединени щати. Индустрията загуби много от своята сила през последните 20 години, което се дължи на собствени нейни грешки. Дружество след дружество бяха свръхкапитализирани и това донесе едно намаляване на печалбите, както и на тарифите. Да се използува водата за печалба от тези корпорации, беше за дълги години една благодарна в полезна работа.

В 1929 година 17 големи компании експлоатираха 85.76% от енергията консумирана в Щатите. И днес частните компании произвеждат и продават енергия повече, отколкото държавните органи. Сега 40,000,000 киловата от капацитета на централните станции в Щатите са частни, а 10,000,000 киловата са държавни. Разпространението на идеята за държавно експлоатиране на енергията се забелязва най-много в Северозапада и след това в долината на Тенеси. Електрическите централи за производство на държавна енергия във Вашингтон и Орегон увеличиха общия си капацитет в киловати от 313,813 на 1,715,000 между 1935 и 1943 година, което прави повече от 40%. Експлоатираната от частни компании енергия в това време спадна от 917,649 на 881,553 киловата. Това даде голямо отражение в политическия живот. Всички кандидати за сенатори трябваше да поддържат пред своите избиратели, че правителството може да улесни снабдяването с енергия много повече от частните компании. Консуматорът знаеше кой повишава електрическата енергия. Вашингтонският консуматор миналата година плащаше средно 1.1 цента за киловат час от частните компании и 1/2 цент — от държавните инсталации. При положение, че държавата произвежда електрическата енергия, консуматорът получава за същата цена приблизително два пъти повече енергия, отколкото от частните компании.

Повечето от управителните тела на частните компании, с които имах случай да се срещна не само на северозапад, но и другаде, чувствуваха някак си нужда да се оправдаят. Те изтъкват главно две неща: първо, че тяхната частна собственост е облагана с високи данъци, а държавните строежи като язовира Боневил, — не са. Следователно те са поставени неблагоприятно при тази финансова конкуренция; второ, отговорните фактори за държавните язовири са собственост на народа и следователно няма защо да бъдат облагани, както не са облагани пощите, пътищата и реките. В своята борба срещу ненаситния частен капитал федералният комитет за водна и електрическа енергия създава много законоположения за контрол на печалбите и дивидентите на частните компании и за одобряване на техния бюджет от държавните власти.

Експлоатирането на частната енергия е в конфликт с държавно произвежданата и пласирана енергия и поради това, че капиталистите са алчни за печалби, но техните доходи се понижават, защото трябва да поддържат нивото на по-евтини тарифи. Ако частната компания не може да поддържа тарифите, определени от държавата, тя ще загине. Частните компании атакуват правителството в своя страх от федералната бюрокрация.

Привържениците на системата за държавна експлоатация на енергията са дали изчерпателно и красноречиво много пъти своите доказателства, че грамадният хидроелектрически потенциал на американските реки, един жизнен природен източник, принадлежи по право на целия народ, а не на някакъв олихвяващ се частен капитал. Електрическата мрежа подобно на едно шосе е обществена необходимост и никой не би трябвало да монополизира тази нужда. Електричеството е като водата. То трябва да бъде достъпно за всички при най-низки такси. Нито една община в страната не може да има частно експлоатирана вода, защото това би означавало да се поддържа един анахронизъм. Нито една частна компания, колкото и голяма да е тя, не би била в състояние да предприеме строежи за цялостното използуване на големите реки, като увеличи строежите с редица приспособления и премине границите на няколко щата за различни стопански области. В строго практическата област държавната енергия е по-евтина. Това засяга много повече от бита на домакинството. Разлика от една хилядна част в тарифата на киловат час може да създаде разлика от милиони долари в цената на индустриалното производство, а това несъмнено може да повлияе за увеличаване или намаляване на общото благоденствие.

Преплетен с този въпрос идва и основният, от изключителна важност, въпрос: какъв вид общество ще трябва да се създаде в Съединените щати? Частният капитал и неговите поддръжници застъпват идеята, че трябва да се запази монополът, частното стопанисване и системата на свободния почин. Осъществителите на идеята за държавна експлоатация на енергията обаче вървят към планово стопанство и към „социализъм“, макар че са осъждани от частния капитал. Големите магнати от частните компании са загрижени от създаденото положение и се намират в отбрана. Но те са остроумни, безскрупулни и са с огромни възможности за борба. Преди 50 — 60 години в американския живот се наблюдаваше борбата между народа и железопътните компании, между гигантски свръхкапитализираните проявления на железопътните компании и скромните човешки създания. Нещо подобно е започнало и сега между народа и акционерния капитал, макар че смъртта на частните компании ще дойде, както дойде краят на железопътните магнати.

Местните власти и електрификацията

Въпросът за електрификацията на отделните общини е важен и особено остър. 63% от всички земеделски стопанства в Съединените щати са лишени от електричество. Дори свинарниците в Дания и Швеция, както съм чувал, са по-добре електрифицирани, отколкото американските земеделски стопанства. Земеделецът и чифликчията нямат телефон, нямат електрическа светлина, нямат умивалници, топла и студена вода, нито пък приспособление за люпене на пилета в инкубатори и пр. Около 4,000,000 американски земеделски стопанства нямат електрическо обслужване. Никой не би могъл да прехвърли вината за това върху частните компании. Наистина години подред частните дружества нямаха охота да прокарват електрическа мрежа във вътрешността на страната. Когато някои от тях желаеха да направят това, цената на енергията ставаше недостъпна и тарифите прекалено високи. Трафикът в отдалечените местности като общо правило не е доходоносен. Разпръснатите селища в провинцията не плащат като сгрупираните масови жилища в града. Всичко това наложи министерството на земеделието да се опита да подобри това положение и да снабди земеделските стопанства с електрическа енергия, която би дала успешен и мощен подтик на земеделието и общия поминък.

През 1930 година гражданите на някои селища във Вашингтон и Орегон поели инициативата да направят законодателно предложение за създаване свои собствени електростанции. Днес 29 от всичко 39 общински области във Вашингтон имат свои собствени електростанции и подцентрали, които служат за обществено ползуване. Те закупват енергия от язовира Боневил и от другаде, разпределят я по кооперативен начин и използуват това благо напълно демократически. Всяка област на „общественото ползуване“ е автономна. Нейните ръководители са изборни лица. Тази организация за обществено ползуване се разрасна в голямо предприятие. 40,000 консуматори на енергия и 200,000 жители в различните части на щата, с 20,000,000 долара капитал, вложен в собственост, изграждат своето електроснабдяване, както и благоденствието си. Днес тази обществена организация прави опит да закупи една от мощните станции на частния капитал, въпреки противодействието на частните акционери и компании…

Долината на Колумбия

Басейнът на река Колумбия се организира наново за използуване на новата енергия. Образуван е междуведомствен комитет от представители на министерствата на земеделието, на вътрешните работи, на войската и на Федералния комитет за електрическа енергия. По подобие на електро строежите в долината на река Тенеси, тук започва силно движение да се запланира използуването на електрическа и водна енергия, която да обслужва 279,000 кв. мили в долината на река Колумбия. И тук частните компании проявяват своята опозиция. Войсковите инженери, които са една тясно поддържаща се група консерватори, не желаят да бъдат изместени от ръководството на тия предприятия от органите на министерството на вътрешните работи. Частният капитал се страхува, че се насажда социализъм и регламентация и отправя своите стрели срещу правителството, въпреки че опитът с мощните електрически инсталации в долината на Тенеси доказаха своята стойност. Една от най-блестящите заслуги на организацията за електрически строежи, язовири и инсталации в долината на Тенеси е, че там всичко е построено на принципа на децентрализацията, за да може да се обслужва и най-малкото селище. Тези, които се страхуват от плановото стопанство и от комунизма, поглеждат с ужас, примесен с трепет, на новата идея да се построи това грамадно предприятие за ползуване на водата в долината на Колумбия. През 1946 г. в Конгреса бяха направени три предложения за постройката на тия язовири и електрическа станция. Независимо от решението, реките в долината на Колумбия ще бъдат ползувани от народа, тъй като те са собственост не на частните компании, а на самия народ.

Когато се събудих в самолета, пътувайки от Ситл към Спокейн, погледнах към земята и помислих, че все още сънувам. Пред мен блесна като на длан една от най-красивите гледки на природата. Нивите люлеят житните класове като вълни на безкрайно море. Летяхме над многообразна земя и житото, посеяно по възвишенията и край хълмовете в концентрични пръстени и полу овали, се възкачваше и слизаше надолу безпределно. Ние се спускахме много ниско и вятърът раздвижваше житните класове, като че ли някаква невидима гигантска ръка галеше безкраен златожълт килим.

Нивята приличат на майсторски изработен гоблен с артистично вплитане на багри и нюанси: от медночервено до нежен хром в гамата на бледозелено и бежово. Но това не са единствените цветове на този странен килим. Погледнете сините цветя, кафявите орници и зеления пояс на дърветата. Половината от тая земя се оставя за угар.

Пристигайки в Спокейн аз много исках да видя сам как изглежда това жито от близо. Пространството между Спокейн и Якима е най-производителната житна област в света. Ако притежавате достатъчно земя и имате четири последователни плодородни години, вие може да станете милионер. Тази земя със своите полуовални възвишения и завои има няколко години подред свръхплодородие, като даваше производство 40 бушела и повече на акър.

Но това пространство е напълно зависимо от времето и метеорологическите условия. Тук има четири фактора, които влияят за плодородието или безплодието. Първо, снежната покривка през зимата е постоянна и дебела, точно тогава, когато житото кълне, и поради това няма измръзване. Второ, има непрекъсната слънчева топлина до късна пролет, но не толкова силна, че да повреди зърното. Трето, градушката — този безпощаден неприятел на житото — е тук много рядко явление и големи дъждове преди жетва, които могат да повредят събирането на класовете, са необичайни. Четвърто, хълмистият терен на това пространство предпазва житните ниви от пожари. Грамадна житна площ може да изгори само за един час. Житото гори като целулоза и дава много висока температура. Тук тази опасност е избягната.

Ние направихме дълга обиколка из това царство на житото. Ето от едната страна на хълмовете зеленина, а от другата узряващи вече ниви, жълтеещи се като пустинен пясък. На много места има изоставени угари, поради отмиването на почвата или пък обедняването й откъм влага. Навсякъде хълмовете са засадени с храсти и буйни треви, за да се предпази земята от свличане, и наводнения. Тук личат ивици земя, дето е преминал пожар, и са направени предпазни изкопи, за да бъдат предотвратявани бъдещи пожари. Учудвах се и считах за невероятно това, че един комбайн може да се възкачва и жъне по тия хълмове. Поради липса на дъждове, всеки чифликчия засява само половината от своята земя. Останалата половина се оставя да попива, за да поеме влагата, в очакване да бъде разработена следната година.

Тази земя не е само житница. Това е земя, съставена от лава, скали и вкаменелости, наслоени през векове. Една пясъчна вихрушка се разрази в продължение на половин час и ние наблюдавахме как тя преминаваше от върха на хълмовете към нивите.

Край пътя се редяха в перспектива електрическите стълбове, които отнасят светлина към чифлиците. Минахме през някои села в Дивия запад, като Голфакс, дето не преди много години конекрадците бяха публично бесени, и селото Ридзвил, построено от пришълци — Волжки германци. Улиците на тия села и градове са еднакви и приличат на старите европейски провинциални селища.

Нека кажем още една дума относно житото. То дава на цялото човечество преди всичко енергия. Без него не би могло да се преживее лесно. Това е благо от първостепенна жизнена необходимост, подобно на въздуха и водата. Никой не знае кой е открил житото. Може би то е било известно на номадските племена в централна Азия преди 10 хиляди години като вид дива трева и може би употребата на хляба е толкова стара, колкото най-ранните отбелязани исторически събития. В Северна Америка житните зърна са пренесени от испанците, а след това британски преселници са ги засели в щата Вирджиния към 1618 г. Европа ни даде жито, но ние им дадохме в замяна царевицата, като растение дотогава неизвестно за тях. Житото е все още най-главната култура в света и е съществен указател за неговото земеделско благосъстояние. Най-голям добив обаче Съединените щати имат не от жито, а от царевица, макар че една трета от американските фермери засяват жито, което покрива пространство от 59 милиона акра. Съдбата на континентите може да зависи от цената на житото. Когато житото получи ниска цена, както например през 1932 г., Съединените щати изпаднаха под най-мрачна депресия. Когато житото се продава на висока цена, както сега, по един долар и 50 цента бушела, животът добива чар и привлекателност.

Един тон жито във формата на брашно дава 1,932 половин килограмови хляба или 2,400,000 калории. Употребено като храна на домашните птици и добитъка, това количество дава 249 дузини яйца, 841 кварта мляко и 207 паунда месо. Земеделските специалисти и учени правят големи усилия да изследват житото, като обричат целия си живот на кръстосване различни видове жита. Само в Америка има 500 житни семенни станции.

Житото страда от болести също като човека. Една епидемическа ръжда през 1935 г. даде 100 милиона долара загуба само в щата северна Дакота.

Зимните и пролетните посеви са наречени така, поради сезона, в който са посети. Те се жънат в средата на лятото и жътвата трае около шест седмици. Около три четвърти от американското жито е зимница. Пролетното жито е по-уязвимо от зимните измръзвания и от топлите ветрове през лятото. Семевъдните станции се опитват да развият житни зърна за бързо узряване, като типа „Маркиз“, който може да узрее за 110, вместо за 140 дни, както узряват другите видове жито, и може да изтрае на най-лошото време. Специалистите в СССР, според признанията на нашето собствено министерство на земеделието в Америка, са извършили огромна и за почуда научна и практическа работа в областта на подобрение на житото. Те са отгледали с химическа помощ зимница, която може да бъде посята през пролетта, като по този начин са избягнали тежките заплахи от измръзване, и я жънат през август, също като че ли е била засята в предидващата есен. В СССР отглеждат тип жито, което ще покълне, ще узрее, ще бъде пожънато и ще поникне отново след жътва, подобно на тревата, така че няма да има нужда от оран или сеитба.

Житното производство е сложна и тежка работа в северозападните щати. Това се дължи на факта, че половината от земята си почива всяка година. Петстотинте хиляди акра са недостатъчни за поминъка на цялото население. Тук не отглеждат житото, каза ми един чифликчия, ние го фабрикуваме. В един чифлик в Купър аз имах възможността да видя как се работи индустриално на житните плантации, притежавани от компанията Мак Грегор. Чифликът има 33 хиляди акра и е голям като града Кънектикът. Дъждовете достигат средно 12 инча. Произвежда се 40 бушела на акър. Всичко е доста механизирано. Три трактора извършват работата на 200 коня. Четири шофьори на комбайни, шест шофьори на камиони и двама-трима помощници са персоналът, който някога е бил заместван от 64 земеделски работника. Когато дойде жътва, тя трае само едно денонощие. Комбайните работят по хълмовете ден и нощ.

Аз видях в тоя чифлик и стада овце. Това е добро перо за стопаните, защото овцете опасват стърнищата. Мак Грегор има 8,000 овце. Трудността обаче с овцевъдството произлиза от това, че северозападът не граничи с планини. Овцете се нуждаят от пасбища повече, отколкото кравите, които могат да бъдат хранени оборно. Овцете трябва да бъдат откарвани всяка година на пасбища, а това струва пари. Тукашното овцевъдство ще бъде застрашено, ако не се сложи запретително мито на внасяната вълна, и ако не бъдат дадени премии на вълната, произвеждана в тая област. Притежателите на големи стада овце искат 34 цента вносно мито върху чуждата вълна и премия от 20 цента на местното производство за паунд. Резултатът от това ще бъде, че местните доставчици на вълна ще имат десет цента на паунд по-голяма печалба, отколкото е нормалната световна цена. Стопаните в Северозапада напоследък ликвидират с овцевъдството и започват отглеждането на крави, тъй като краварството е по-доходоносно. Не само в Северозапада, но навсякъде в Съединените щати този стремеж да се заменят овцете с крави се забелязва и нараства, поради по-големия доход.

Когато посетих земеделската област Купър, единственото перо, от което се поддържаше населението, беше житото при цена един долар и 35 цента на бушел. Цената, установена от правителствените институции, беше 1 долар и 30 цента на бушел.

Техниката за продажба на житото е много трудна. Чифликчията донася снопите при силозите и кредитният държавен институт чрез местната банка му заема пари срещу стойността на производството, оценено по един долар и 30 цента на бушел. Ако чифликчията желае, може да продаде житото си веднага на същата цена и да получи парите не като заем, а в брой. Идващата пролет, когато за чифликчията се явяват нужди, той може да продаде житото на държавата срещу заема си и тогава правителството придобива собствеността. Ако на открития пазар цената е по-висока, например 1 долар и 35 цента на бушел, земеделецът стопанин може да продаде своето жито, да си изплати заема и разликата да му остане като твърда печалба. Тази процедура при разликите на цените на свободния пазар и на цените дирижирани от правителството по време на политиката Ню-дийл, беше еднакво атакувана и отбранявана от земеделците стопани и чифликчиите. Безспорно е, че житните производители имаха гарантирана цена и никога не зависеха от един пазар, дето цените се понижават изкуствено, освен ако правителството отдръпне своята подкрепа. Най-голямата злополука за житото не е от измръзването, сланата, ветровете или скакалците. Това е цената и затуй днес земеделците стопани са по-осигурени за цените, отколкото преди.

През 1945 г. общото житно производство в Съединените щати достигаше 1,123,000,000 бушела. През 1946 г. една четвърт, което значи около 250 милиона бушела, бяха реквизирани от правителството и предназначени за подпомагане на гладуващите в чужбина. Тази програма за подпомагане бе извършена със закъснение. Тя създаде обърканост като събуди егоизма у стопаните, и беше саботирана, когато влезе в действие. Като голяма трудност за събиране на житото се явява липсата на големи складове и на превозни средства. През м. септември 1946 г. три милиона бушела жито стояха неприбрани по нивите и харманите в областта край Спокейн. През 1946 г. американските граждани почувствуваха недостиг от храни, ястия и пития приготвени от житото, като хляб, кейк, бира, уиски и др.

Горите

Сечете си дървата сами и те ще ви стоплят два пъти.

Хенри Форд

Ние бяхме отседнали на една терасовидна местност в Ситл и наблюдавахме танцуващата синя повърхност на езерото Вашингтон. По далечните брегове се виждаха призрачно малки горички и аз започнах вече да мисля с новия речник на горите. По хълмовете наоколо се забелязваше, че горите прекъсват своята линия, заместени от оголени сечища и празни места, по които има само по няколко дървета, оставени като „семепроизводни“, за разсаждане. Учените виждат в запазването на тия „разсадници“ на здрави дървета ключа за успеха на бъдещата горска индустрия в Съединените щати.

Селективните разсадници имат за задача да спрат безразборното изсичане на всички части на горите. Избират се за сеч само стари, зрели дървета, за да могат да останат младите подрастващи фиданки. Този процес ще трае дълго време, но той положително ще опази горите здрави и възстановяващи се, и не ще ги разруши безжалостно. Така този важен и доходен природен източник ще бъде запазен за поколенията по естествен начин. Горските експлоататори някога казваха, че дърветата са като реколта. Фактически това не е вярно. Единствената истинска реколта, която дървото може да даде, това са шишарките. Борът трябва да расте 80 години, за да стане годен за получаване на дъски. Значи дърветата дават, в известен смисъл, по една реколта всеки 80–140 години. Ето защо вълците на горската индустрия, следвайки философията, че горите се размножават от семена, извършваха жестока сеч, без да полагат съзнателни усилия за възстановяването на дървената маса.

Строителният горски материал е едно от наследствата на американците. Тук има девствени гори, съществуващи още преди идването на белия човек. Ние не сме могли да запазим използуването на горите със законодателство, създадено още навремето. Ние закъсняхме. Сега у нас има много малко стари гори. До 1938 г. общото количество на дървения материал, използуван за строеж, намаля с 40%. Девствените гори бяха намалени от 820,000,000 акри, на 100,000,000. След 1938 г., поради грамадните военни нужди, загубата стана още по-остра. От 1941 г. до 1945 г. в Америка са изсичани 16 милиарда куб. стъпки гори всяка година, докато прирастът на нови гори се изчислява на 11 милиарда кубически стъпки. В Северозапада голата сеч е била по-голяма и се изчислява на три пъти повече, отколкото растежа на нови дървета. В момента, когато пиша тази книга, Съединените щати чувствуват отчаяна нужда от дървен материал, за да се разреши въпросът за жилищната криза, но ние продължаваме да консумираме, т.е. да изсичаме повече дървета, отколкото отглеждаме.

Магнатите на дървената и горската индустрия са нахлули в тези земи заедно с установяването на железниците и железопътните компании. Техните притежания в Северозапада нараствали в неописуем размер. В ония времена горите наистина изглеждали неизчерпаеми и само едно частно имущество заемало горска площ голяма колкото щата Делауеър. Теоретически собствениците на горите е трябвало да изсичат ежегодно най-много една осемдесета от „горската реколта“. Но те не спазвали това. Някои компании изсичали 100%, и след това напускали оголените сечища. Те изчислявали, че гатерите и бичкиджийниците им ще имат работа само за 35 години. След като оголвали едно пространство за този срок, без да се загрижат за неговото възстановяване, тези капиталисти си прибирали печалбите и напускали местата. Освен тях имало и многобройни бракониери и катунари, които идвали с брадвите и бичкиите си в скрити и забутани гори и се нахвърляли върху дърветата като хиени, нанасяйки непоправими поразии.

Години наред горската индустрия и търговия е водила борба срещу данъчните власти, които облагали секачите на горите. Ето защо всяка компания изсичала площта, която притежавала, и я напускала, за да не плаша данъци. Колкото повече са били облагани предприятията в горите, толкова по-бързо горите били изсичани и напускани.

Четири фирми притежават 95% от дървения материал на Северозапада: Лондбел, Блодуел-Донован, книжната фабрика Целербах и компанията Веерхаузерс, които са най-големите фактори в горската индустрия. Продажбата на добития от тях материал през 1943 г. възлиза на 77,775,195 долара и чистата печалба от преработването на трупите в строителен материал е 8,360,197 долара. Компанията Веерхаузерс избичва 4% от всички трупи в Америка. Това е единствената компания, която след твърде известното си разбойническо минало се е решила, макар и със закъснение, да създаде разсадници, за да може да опази горите и да продължи живота им.

Американското правителство също взема голямо участие със свои капитали в горската индустрия и притежание на горите. Президентите Кливланд и Теодор Рузвелт създадоха националните гори и националните паркове в Америка и дирекцията на горите извърши значителна работа за опазване на това национално богатство. От всичките горски пространства в Америка една трета са национална собственост и са поставени при научно отглеждане и контрол. Държавата изсича и продава материал за около 1,500,000,000 долара годишно (1944 г.). Това, което изсича държавата, се извършва с подбор от специалисти. Правителството замисля да регулира собствеността на частните гори.

Сребърните крила в Рентън

Ние видяхме где се произвежда електричеството. Описахме хидроелектрическите заводи при Боневил и Гранд-Кули. Нека видим как се използува това електричество. Видяхме корабостроителниците на Кайзер в Ричмънд. Нека сега се запознаем с масовото производство на самолети.

Посетих заводите Боинг в Сиатъл и грамадните инсталации за производство на самолетите Б-29 в Рентън, отстоящи на 7 мили от блестящите води на езерото Вашингтон.

Първото ми впечатление е сребристото сияние, което излъчват материалите, нахвърляни в строен ред по всички посоки на този завод. Крилете, моторите, бавно придвижвани на платформи и с крикове до мястото за сглобяване, блестят с мека сребриста светлина. Във фабриките се виждат разхвърляни стърготини, смазки, петролни съдове и над всичко това стоят мрачни, груби, изцапани стени и коридори. В ушите ви тътне грохотът на метала. Но Рентън е мълчалив, грациозен и сякаш задремал в ослепението на алуминия.

Най-голямото производство на алуминиеви части за самолети се дава в Рентън. Алуминият се изстисква от грамадни инсталации като паста за зъби или макарони.

Ние наблюдавахме техниката, по която се сглобяват различните части на самолета и монтирането на хиляди приспособления, включващи 11 мили жици и 147 различни електрически мотора. Фабриката по време на моя престой даваше дневно шест готови самолета тип Б-29. За пълното завършване на един самолет са необходими пет дни и досега заводите в Рентън са произвели 6983 самолета в едно кратко време на съществуване.

В заводите Боинг работят 55,000 души работници, от които 56% са жени, събрани от 23 различни щата. Средната надница е 1.07 долара на час. Всички работници са организирани без изключение в поделенията на Американската федерация на труда. Това е една странна сбирщина от неподготвени и несигурни хора. 12% от работниците са криминални престъпници. Заводът обаче ги задържа, независимо от тяхната неподготвеност. При изпълнението на програмата за строеж на военните самолети Б-29, фабрикантите се нуждаели от каквито и да са хора, само да бъдат годни за работа.

След Рентън получих разрешение да видя в Сиатъл производството на новия модел Х-97 и самия завършен самолет. Това е гражданският вариант на военния самолет Б-29 и е наречен Стратосферен крайцер. Самолетът прилича на цепелин с остър гръб и може да носи седем джипа, 4 санитарни коли, 2 камиона от по тон и половина и 2 малки танка. Той ще превозва и 120 пътника и притежава бар. Средната бързина на това чудовище е 340 мили в час и на 9 януари 1945 г. този Стратосферен крайцер счупи световния рекорд на бързина за полет от единия бряг на океана до другия, изминавайки 2,323 мили за 6 часа, 3 минути и 50 секунди, което е с 54 минути по-скоро от дотогавашния рекорд. Самолетът е летял на височина 30,000 стъпки и за да кацне на летището във Вашингтон е трябвало да започне слизането си още в Питсбърг. Това е един от малкото добри резултати на войната, полезен за човечеството и за неговото несигурно бъдеще. Всеки може да направи безопасно прелитане от Ню Йорк до Лондон само за 11 часа.

* * *

Ние приключваме приятното си пътуване по брега на Тихия океан. Ни една част от Съединените щати не е така разнообразна и привлекателна като Запада!

Когато казваме Запад, ние определяме понятието за страните, които се намират в западна посока. В същност, под Запад трябва да обхванем осемте щата на Скалистите планини — Монтана, Айдахо, Невада, Юта, Колорадо, Уайоминг, Ню Мексико и Аризона. От тези осем щата аз засягам в изложението на следващите страници четири: Монтана, Юта, Уайоминг и първенеца от тях — Колорадо. Всички американци чувствуват Запада като свой, близък, най-приятният им спомен от детските приказки за Бъфало Бил, за глетчерите и за приключенията в Дивия Запад.

Гръбнакът на това огромно планинско пространство са Скалистите планини. В тази област живеят още стари хора, които си спомнят, че някога между мексиканската граница и Канада не е имало преграда. Ако теглим една линия по посока на Санта Фе — Пуебло — Денвър — Ларами — Бут — Големите водопади, ще видим водораздела на континента и сърцето на Запада. Тук е големият изблик на богатство и прираст на населението. 85% от населението на Колорадо живее в тази ивица от 15 мили край водораздела. Това е пътят на старите кервани с добитък. Това е потокът, по който идва евтиният труд на мексиканските черноработници, емигриращи от север всяка година, за да работят цвеклото и при комбайните през време на жътвата. 80% от реките в Съединените щати извират в тази област. А земеделието без напояване не би било възможно.

Покана от Запад

Странни предсказания са били изказвани преди много години за тази област: „Не струва нито цент тази област на диваци, на диви зверове, на сипеи, на пясъчни вихрушки, кактуси и безбройни кучета из прериите“. Но това предсказание не се покрива с фактическото състояние на областите днес. Източно от Запада, слизайки надолу от гигантските скалисти планини Йовиан, се намират големите поляни. Отличният климатически белег на големите поляни е, че те се намират близо до 98-ия меридиан, който минава през шест щата и създава най-важния елемент за съществуването им — водната енергия.

Западът, това е понятието за границата на Запад. Но тази дума има не само географско значение. Амарило в Тексас, 1,000 мили източно от Санта Барбара в Калифорния, е повече западен, отколкото Санта Барбара. Целият Запад носи белега на граничната култура — това е най-младата от заселените области, най-рядко населената, най-индивидуалната и най-гостоприемната. Страна на буйната природа, на истински силните мъже, които пият бира направо от стъклата и чиито тела отпочиват в двойни груби легла. Край тази граница са ставали събития, разказвани и днес като приключения.

В ранните дни на заселването основата на стопанството в тази област беше собствеността на земята. Сдобивайки се бързо със своя земя, стопаните ставаха упорити в стремежа си да я запазят. От там идва индивидуализмът на западняците. Всички крайгранични жители имат крайно личен поглед за живота и за политиката. В градовете човекът зависи от обществото, а в селата той се надява само на себе си и се чувствува независим. Легендите за миналите приключения на крайграничните жители са фантастични разкази на героизъм и романтика и те създават упорития характер на мъжествения западняк. В Запада пристигали само силните мъже. В потока на пришълци към безкрайния и загадъчен Запад дошли млади хора, авантюристи, вагабонти и развейпрах, които търсели своето щастие.

Тукашните жители не зачитат законите, изпитват омраза към властта и страстно увлечение към беззаконието. Градът Буте никога не е отдавал ни най-малко почит на закона за алкохолната забрана, даже и проформа. Съществува влечение за самостоятелно пряко действие, макар и това да доведе до престъпление. Това лежи в характера на американеца. Спомнете си индианските войни. За учудване е това, че Канада, която е преминала през същите стадии на развитие и заселване, както Съединените щати, не е имала индиански войни.

Американците са скитници. Никой народ на света, особено след въвеждането на автомобила, няма толкова скитници. Западът е особено скитнически. Автомобилът, намалявайки разстоянията, свърза малките селища и заличи старите гранични разделения. Западът зависи изключително от влиянието на автомобилните съобщения. Уайоминг, макар и един от най-бедните щати, има много повече автомобили, притежавани от отделни лица, отколкото другите щати.

Икономически западняците зависят от производството на сурови материали и от природните богатства: — мед, минерали, петрол, крави, жито и от залежите от земно масло и въглища, които са неоценими. Западно на 98-ия меридиан се намира 39.5% от цялата земна площ на Съединените щати, но само 9.5% от цялата обработваема почва. Без напояване Западът не може да се изхрани. За да преживее, той трябва да внася не само индустриални произведения от Изтока, но и храна. Ето защо икономиката изисква особено внимание към използуването на суровите материали. 33.06% от целия рогат добитък на Щатите, 58.8% от всичките овце, 72.1% от захарното цвекло, 94.7% от медта, 95% от златото, 90.2% от среброто, 28.3% от петрола, 92.1% от живака, 64% от цинка, изчислено общо за 15 щата, се добива тук. От друга страна, тези 15 щати дават само 10% от американското фабрично производство и 17% от целия национален доход.

При тая своеобразна природа, индивидуалистично общество и странна икономика, западняците имат парадоксални прояви в политическия живот. Това е област, типично Джеферсънианска, в буквалния смисъл на думата, т.е. противници на управлението изобщо. Между тези самосъздали се хора съществува една пряка демокрация с омраза към законодателството. Това бе причината да очакваме, че цялата област ще бъде против Рузвелт. Но, макар че има много ярко очертани негови противници, Франклин Делано Рузвелт печелеше всички избори в тази област.

Обяснението за тая победа на Рузвелт можем да намерим в прилагането на плана „Ню-дийл“ и в личната заинтересованост на Рузвелт, който подпомогна Запада да бъде снабден с хидроелектрически станции и да има по-добро напояване. Другата причина е, че след голямата стопанска криза целият Запад изпадна в уплаха и тревога. Само в щата Монтана 25% от населението трябваше да бъде изхранвано от държавата. Традиция е също така Западът да следва либералистичните си разбирания: преки общински избори, общо избиране на сенаторите, законопредложения, референдуми и отзоваване на избраниците — това са все практики, родени в Запада. Другият фактор за тази политическа парадоксалност на Запада е, че тукашните жители мразят едрия финансов капитал на Изтока и особено собствениците, които не живеят в тоя щат.

Сенаторите и представителите им в Конгреса не гласуват като блок. Те нямат общ фронт, както представителите на Юга. Между тях има представители на желанието да се даде по-голяма цена на среброто или на други земеделски и индустриални отрасли. Сенаторите и избраниците гласуват различно, като правят търговски комбинации да се подкрепят в различни случаи.

Страстни поклонници на идеите на Джеферсън, западняците се противопоставят на управлението отгоре и едва търпят местното управление. Какъв ли вид политика ще следва Западът, когато настане ерата на атомната бомба, която ще принуди цялото население да бъде абсолютно зависимо от централната власт?

Между факторите, които определят политическия живот на областта, са и стопанските интереси. Отглеждането на крави и добитък създава изисквания да бъдат защитени интересите на скотовъдците. Тук се забелязва борба за изместване на овцевъдството и западните политици правят всичко, за да могат да обезпечат по-големи пасбища и грижи за краварството и млекопреработването.

Жените са играли значителна активна роля в политиката на Запада. Феминистичното движение се разви най-напред тук — жените в щата Уайоминг добиха правото да гласуват още през 1869 г. В щата Монтана бе избрана първата жена народен представител, а в Уайоминг — първата жена губернатор.

Времето и метеорологическите явления играят роля, каквато хората от източните щати не могат да разберат и оценят. Тук природата носи изненади. Времето е коварно променливо, човекът действително трябва да е особено бдителен. Когато бях в Колорадо, заваля дъжд, който в продължение на 60 минути достигна 6.31 инча. Това беше най-ужасната буря, запомнена някога в този щат. В Монтана има случаи на снеговалежи през месец юли. В Буте една година бе отбелязана температура 40°R под нулата, а няколко дни по-късно — 40° над нулата. Човек е изправен пред угрозата на внезапни природни бедствия — наводнение или продължителна суша, буря или топли ветрове.

Аз споменах по-горе, че алкохолната забрана никога не е била спазвана в някои от градовете на Запада. Въздържанието обаче е главен проблем в щатите и е движение, поддържано както чрез местен референдум, така и чрез спазване на закона за сухия режим. Причините за това са няколко. Ранните заселници, установили се тук, са били фанатични трезвеници; въздържателното движение и борба се изнася с мощната подкрепа на жените, които са се противопоставяли на коварното превръщане на слабите надници в алкохол; скандинавците, които са също така едни от първите преселници, са опора на обществата за уреждане на сух режим в щата.

Католическото влияние е сравнително слабо тук, освен в големите ирландски градове като Бут. Евреите имат много по-слабо влияние в Запада, в сравнение с това, което имат в другите части на Съединените щати. Негърският въпрос почти не съществува тук. Негрите са малобройни, но малцината представители на черната раса, които се препитават тук, се радват на спокоен и удобен живот, с правото на свои домове и без позорното разграничение от белите.

Въпросът за транспортните такси

Източната част на Съединените щати е силно индустриализирана и се противопоставя на Запада и Юга в борбата им за по-добър живот, като използува всички фактори — най-много нагодените според нейния интерес превозни такси — и владее финансово техни предприятия.

Един малък анекдот изяснява това положение най-добре. Чух го в щата Джорджия, но се отнася еднакво за Юта и Ню Мексико. Един човек, един типичен местен гражданин, умрял и бил погребан. Обувките му били купени в Ню Ингланд, ризата и долните дрехи — от щата Ню Йорк, очилата — от Ню Джърси, изкуствената му челюст — от Питсбърг, погребалният ковчег бил направен от мичигански бор, а гвоздеите от Хартфорд (Кънектикът), катафалката била изработена в Детройт, а пасторът отслужил опелото с библия, отпечатана в Ню Йорк на хартия, фабрикувана в Мейн. Всичко, което този „типичен“ гражданин допринесъл за собственото си погребение, било голият труп, а всичко, което обществото допринесло — било дупката, изкопана в земята.

Този анекдот може да ни обясни защо Западът желае сам да се индустриализира. Той е напълно подвластен на капризната и безмилостна експлоатация на Изтока, който произвежда и внася всички потребности — от динама до ръкавици. Западът не иска обаче да създаде нова конкурентна автархия със своята индустрия. Това, което желае, то е еднакво третиране на консуматорите в Изтока и Запада и да се дадат сносни и справедливи цени. През време на войната правителството на Съединените щати хвърли 21,000,000,000 долара за индустриални предприятия, построени в Запада. Тук алуминият се произвеждаше за 11.3 цента на паунд, срещу 15.5 цента на паунд в Изтока, поради това, че двигателната енергия на Запада е по-евтина.

Местните власти искат да повдигнат нивото на живота, да погълнат в своята индустрия следвоенните безработни и да задоволят материалните нужди на тукашните консуматори. Но единствено неразрешим въпрос си остава все пак въпросът за превозните тарифи. Според превозните тарифи Съединените щати са разделени на пет различни територии. Различните такси и тарифи създават вражеско настроение между отделните щати в Запада и Юга от една страна, и Изтока от друга. Тъй като за дълги години Западът не е имал своя индустрия, железопътните компании са казвали, че не заслужава да има евтини тарифи. Западът беше третиран като колониална територия, за да бъде използуван от волята на големите компании. Борбата се води между железопътните компании, които искат чрез високи тарифи да повишат доходността на своите предприятия — и местната индустрия и консуматора, които желаят да бъдат понижени превозните тарифи, за да може да се повиши доходът на местното земеделие и дори местната индустрия. Източните фирми и фабрики искат да запазят монопола си в западните пазари. Западното земеделие обаче иска да може да превозва суровите материали и да ги преработва на своя територия. Срещу това се противопоставя капиталът на индустрията на Изтока.

Проблемът за превозните тарифи бе повдигнат в Юга от бившия губернатор Елис Арнал — щата Джорджия, който подаде заявление до Върховния съд, обвинявайки група железопътни компании в създаване несправедливи тарифи и съзаклятие за увеличаване на печалбите за сметка на Юга и Запада. Това дело срещу железопътните компании се протака с години и не се знае кои са невидимите фактори, които отлагат присъдата. В тази борба западните и южните щати се опитаха да образуват общ фронт. Създадена бе една междущатска търговска комисия, която нареди да се направи намаление с 10% на тарифите за Юга и Запада и препоръча обща система за класиране на страната по отношение на тарифите. Ето една друга особеност на стопанския живот на Съединените щати във века на прогреса!

Западните щати са загрижени и поради алчността на така наречения „отсъствуващ собственик“ на местната индустрия. Западът произвежда сурови материали в неограничено количество, но не получава справедлив дял от печалбата. Повечето от гигантските индустриални предприятия и компании, които добиват грамаден процент от националното производство на мед, поташ, петрол и дребна промишленост в С. Щати, се притежават от капиталисти, живеещи в Изтока. Печалбите и дивидентите, изсмукани от природното богатство и труда на Запада се разделят между богаташите на източните щати. Така областта става колониално зависима от индустриалния капитал.

Правителството на Съединените щати е също отсъствуващ собственик. Съединените щати са най-големият земевладелец в страната. Правителството владее половината от площта на планинските щати. Държавните чиновници, настанени във Вашингтон, които никога не са били западно от Мисисипи, дават разпореждания за област, която не познават. Тези обширни площи са освободени от облагане с местни данъци.

Поглед към миналото

Един от бележитите пътешественици, Алексис Д. Токевил, описва тези интересни места преди повече от 100 години.

Ходът на историческите събития никога не е бил така бърз. Напредъкът на човека в изследване, овладяване и подчиняване на суровата природа е бил бавен, но тържествено победоносен. Пустинни области, в които не е стъпвал човешки крак, са били завладени от първите преселници в Запада. Сега ние забелязваме пустеещи хижи в средата на диви лесове. Малка къщичка, хвърлена в сянката на дива местност, ни дава доказателства за силата и волята на човека и за неговото непостоянство да уседне на едно място. „Природата се е противопоставила на човешките усилия и по белезите, намерени от първите заселници в тези места, се вижда трагичното усилие на европееца да потърси подслон и препитание в тези диви места. Аз стоях в мълчаливо благоговение пред блестящото величие на природата и пред нищожеството на човека. Поглеждайки развалините от първите преселници, с тъга си спомнях този отчаян устрем на човека за хляб в Дивия запад“, — пише далновидният изследовател Алексис Д. Токевил.

Да, Токевил е имал вдъхновено видение за човека и действително историята на Запада е величава борба между човека с природата! Развалините, оставени от човека в тази девствена природа, показват белезите на тази борба.

Щатът Монтана е великолепен, разнообразен и буди възхищение и размисъл. В него откриваме още веднаж зашеметяващата обширност и разнообразие на Съединените щати, преобладаващото самочувство в сила, неизменния и всеобхватен жизнен нерв, богатството и същевременно суровостта, алчността за печалби, липсата на яснота и стопански план, липсата на чувство за историческа приемственост и нагон към разсипничество, както и лошо политическо отношение към пряко поставените за разрешение жизнени проблеми.

Щатът Монтана е голям колкото Илинойс, Мичиган и Индиана. Той е по-голям по територия от Италия или Япония и е трети по големина американски щат. 1/25 част от цялата територия на Съединените щати е Монтана. Тази гигантска земя е населена само от 500,000 души, (средно — населението на Ню Орлеан или Минеаполис). Щатът Монтана е три пъти по-голям от щата Ню Йорк, но населението му е само 1/15 от населението на града Ню Йорк.

В този момент населението на Монтана е в упадък. Главна причина е липсата на индустрия, недостатъчни грижи и улеснения за образование. В началото на 1920 година тук имаше безброй банкови фалити. 1/3 от всички банки в щата фалираха. Вследствие на ерозията бяха загубени тонове от горния земен пласт. Малките чифлици и стопанства се вляха в големите чифлици. Местната електрическа мрежа бе лошо ръководена. Минните работници не намираха смисъл да работят в мините при толкова низки надници в сравнение с надниците във фабриките за алуминий и самолети, които бяха на стотина мили по-далеч на запад.

Щатът е в упадък не само по броя на населението, но и в качествено отношение. Повечето от емигриращите от щата са млади хора, вследствие на което средната възраст на населението се повдига; тия емигранти са работници, което намалява броя на гласовете на трудещите се. Това, естествено, прави обществото по-консервативно.

Промяната в характера на населението започна в 1910 година, след опитите да се чака разцвет на земеделието само в зависимост от дъждовете, без изкуствено напояване. Когато големите чифликчии започнаха да орат земята, за да засяват жито, те унищожиха блатата, в които можеше да се събере вода за изкуствено напояване: вследствие на бездъждието земята засъхна и обедня откъм соли. Горният пласт бе свлечен от дъждовете и отнесен в реките. Първите жители на Монтана са били крайно напредничави люде. Те са се борили за живот и успех в опасен авантюризъм при тази бедна земя. В ранните дни на заселването тук са пристигали от Минесота учителки, за да се задомяват със златотърсачи и скотовъдци, но сега духът на старите пионери е изчезнал. Характерът на отделния човек и на обществото е променен от нищетата и зависимостта от природните явления.

Повечето от местните жители са родени другаде. 45% от населението са чужденци или потомци на смесени бракове. Жителите не са от еднакъв расов произход, както мексиканците в Лос Анджелис, или скандинавците във Вашингтон. В Монтана има канадци, шведи, поляци, италианци, шотландци югославяни, финландци и голям брой ирландци. В минните галерии на Буте копаят работници от 40 различни народностни групи.

Щатът Монтана е обграден от лявата си страна от континенталния водораздел, който преминава през него. Западната част е предимно планинска, зависима от града Буте; и стопанството, и политиката му зависят от минералния добив. Буте е поддръжник на демократите, със силно ирландско и католическо влияние. Източната част — предимно с житно и скотовъдно производство — е под влиянието на републиканците, скандинавците и консервативните политици. „Западните долини“ на щата произвеждат дървен материал и в малки размери захарно цвекло и плодове. Свят малко известен в Монтана са земите, наречени „зла земя“, едно геологическо наслоение от нахвърляни безразборно големи архаични скали в чудновати форми с много малко плодна пръст. Краварството е добре развито, той като житото не може да има стабилна цена.

Добър доход се получава и от продажбата на скъпи кожи. Търговията с кожи, добити от животни в големите гори, създава благосъстояние на голяма част от населението.

Минало и сегашно

Столица на Монтана е планинското селище Хелена — 4,124 стъпки височина, с население от 12,000 души. Никъде другаде в Америка не съм видял по-типично американско противоречие от тук. Общинският център се намира в едно здание с минаре, високо като мохамеданско светилище. От тук улиците минават зигзагообразно като буквата S, очертани от потока на златотърсачите през 1864 година. Посетих една златна мина недалеч от центъра на селището. Тя се намира почти в чертите на селото. Огромни корита, които струват стотици хиляди долара и тежат няколкостотин тона, гълтат големи количества земя, която се промива в безкрайна верига от кофи, загребващи 58 стъпки под водата. След като се промие, калта се обработва с живак и отминава за отделяне на златото. Тук видях едно място, запазено като игрище за голф, почти в границите на шумно движещите се кофи на мината. Когато миньорите разбрали, че тук се намира злато, предложили да закупят плаца за голф срещу 20,000 долара. Градските играчи на голф платили 200,000 долара за това голямо игрище, като считали, че щом една минна компания предлага такава цена, тя ще е само 10% от действителната стойност. И днес вие можете да играете голф всред мръсотията и шума на мината, промиваща злато. Навсякъде около Хелена ще видите остатъци от напуснатите инсталации за промиване на злато, от пустеещи дупки и сипеи разкопана земя, с калища и изпъкнали скали сред разкопките. Никоя от компаниите, използуващи златните залежи, не се е погрижила да почисти мястото след експлоатацията. В тази част на Монтана почти всеки жител притежава по един-два минни периметъра. Всеки се надява, че може да забогатее при пълното разработване на златните залежи в запазените периметри.

Посетихме и големите водопади, които дават енергия за медната компания Анаконда.

Когато се върнахме в Хелена, поехме пътя към Буте. Преминахме водораздела и стигнахме до това, което се нарича гръбнакът на Америка. Видяхме един стар миньорски град, наречен Базин, и друг градец с 13 адвокати и 14 кръчми. Видяхме един чифлик с големи чарди коне, дето се произвеждат консерви от кучешко месо, корейци, които отглеждат безкрайни видове салати, и къща, построена в размери 4 на 6 стъпки (или поне така изглеждаше), в която живее едно итало-швейцарско семейство с 19 деца.

Градчето Буте е „най-грубото“ градче, което съм видял в Америка, с изключение на Амарило в Тексас. Това е един бавно издъхващ болник, който умира стоешком.

Буте — „една миля високо, една миля дълбоко“ — изграден върху „най-богатия хълм на земята“, е обикновено описван като най-големия минен център. Сега той лежи изоставен върху хълмовете и предпланините на вододела на континента. Нощно време Буте свети с мрачното величие на адски огньове, наподобяващи тлееща мед. Наричат го „единствената електрически осветена гробница в Съединените щати“. Минните галерии и входове, купищата сгурия и запалени въглища дават тъжен изглед на хълмовете край Буте. Тъй като откритата земя пуши постоянно и отравя зеленината, тук трудно може да се отгледат растения. Под земята се намира голямата мрежа на минната компания Анаконда, с 2,700 мили шахти, тунели и галерии. Градът трепери върху колебливата и неустойчива земна твърд. В подземните залежи всеки кубически инч е метал.

В този градец работниците са организирани за защита на своите професионални и трудови интереси в Съюза на минните работници, още през 1881 година. Те са основата на Федерацията на миньорите в Запада и на Международния съюз на минните и книжни работници. Работниците, въпреки тежките трудови условия, поддържат домовете си чисти, дават на децата си добро образование и имат най-голямо значение като прогресивен фактор в това общество. Те поставят смело своите искания за подобрение на трудовите условия и за професионални придобивки. Тук се работи под земята осем часа и половина дневно, без топла храна на обед. Работата е тежка и свързана с ежечасни опасности. Злополуките са редовно явление, но минната компания трудно плаща обезщетения. През април 1946 година, — след като през време на войната нямаше нито една стачка — миньорите в Буте избухнаха в един мощен протест срещу трудовите и икономически условия на потиснатост, в които се намират.

Две хиляди миньори излязоха на борба. Те заляха улицата в мощна стачна вълна. Като разярени тълпи, с деца и жени, те нападнаха централите и домовете на богатите собственици на мините и представителите на компанията. Извършени бяха изстъпления. Съюзът на миньорите отрече публично да е внушавал тези демонстрации или пък да носи пряка отговорност за организиране това нападение върху работодателите и техните чиновници. Тази буйна миньорска саморазправа обаче трая само три дни.

В благоустройствено отношение градът Буте има смешен вид. Градските черти нямат елементарно планиране и логика. Градът се простира като изрязан с обущарски нож. Последните къщи стигат до оградите на шахтите и бързо се отклоняват от тях, за да може по този начин мините да останат извън обсега на градските черти и да не плащат данъци и такси на местната управа. Едната половина на главната улица се намира в чертата на града, а другата й половина извън, за да може сградите и предградията на железопътната компания в тази част на улицата да бъдат освободени от облагане и данъци.

Мините, намиращи се край града, са произвели руда на стойност повече от два и половина милиарда долара, но Буте е единственият град в Америка, който не притежава градски парк и централно игрище за децата и работниците. Населението брои 31,000 души, но в градските гробища лежат 40,000 погребани. Това значи, че Буте е един от малкото градове в света, чиито мъртви надминават броя на живото население.

Градецът изглежда като натруфен с прекалени украшения, в остър контраст с беднотията на населението и мизерния вид на мините. Тук има открити своднически и публични домове. Търговската улица е централен жилищен блок на проститутките. Много от тукашните девойки са напуснали това градче, за да търсят другаде препитание и щастие и затова тукашните миньори се оплакват от „недостиг на жени“. Кръчмите в града са винаги препълнени от свободните от смяна миньори. Те са свърталища на извратеност и скандали, аз видях там стари баби, които учат шестгодишните си внучета на комар с ротативките. На две мили встрани от Буте, в предградието Мидървил, се намира един от най-разкошните ресторанти в Щатите. Тук, под сянката на декоративна бесилка, всред шум и глъч, миньорите по горни ризи ядат луксозни ястия и пития и хвърлят долари в ненаситната уста на ротативките. Не е ли това „разнообразие“ на свободния американски живот?

Тук открих за първи път колко е тясна връзката между минното дело като търговия и развитието на комарджийството и разгулния живот. Суровият живот и почти дивашкият труд на черноработниците прелива в кръвта им мрачен светоглед с престъпни склонности и пренебрежение към законите. Главното препитание в Буте е рудничарството. Това е една хазартна игра с природата. Богатствата и мизерията се редуват в живота на тези несретници. Непосилният черен труд е последван от буйно пиянство и дълготрайно прахосническо веселие. Тази тълпа миньори, събрана от четирите краища на света, всекидневно чака да бъде понесена от ветрищата към други посоки. Те се обогатяват или опросяват. И пак поемат убийствения път на нищетата, ако златните залежи в тия урви са вече изчерпани.

Миньорството е занаят свързан с много опасности и обикновено заплащан зле. За да могат да задържат работниците под земята и в мините, компаниите им доставят радости и приятни развлечения, като ги подмамват със спиртни напитки, жени и комар. Капиталистите знаят много добре, че щом прахоса всичките си спечелени надници, работникът не ще напусне мината, за да търси другаде по-добра работа и по-добра заплата.

Ние знаем лицемерието, което съществува в Америка относно сухия режим и официалната забрана на комара. Теоретически комарджийството е забранено от щата Монтана, но местните власти имат фактически правото да дават лични разрешителни за откриване на заведения, в които може да се играе на покер, барбут, ролетка, бакара и ротативни машини.

Рудната компания Анаконда

Един от най-важните фактори в личния и обществен бит, в политиката и стопанството на щата Монтана е компанията за експлоатиране медни руди, Анаконда. Според британската енциклопедия, това е най-голямата световна компания за метална индустрия. Тя контролира годишното производство на повече от един милиард либри мед, на 500 милиона либри цинк, на 150 милиона либри олово и на повече от 5% от световното производство на сребро. Независимо от притежанието на мини в Буте и областта, компанията има вложени средства в различни предприятия в други 15 американски щата, а също така в Канада, Мексико и Чили. Тя произвежда дървен материал, въглища, злато, арсеник, сярна киселина, суперфосфат, цинков окис, бяло олово, а има също стоманени заводи и рафинерии. Чрез притежаването на предприятия от друг характер, като телефонни, телеграфни и железопътни строежи, компанията Анаконда е не само най-големият световен производител на мед, но и консуматор. През 1939 г. активът на тая компания се изчислява на 577,932,841 долара срещу основен капитал 443,716,900 долара. Чистият приход е 20,236,552 долара и излишъкът за годината е изчислен на 7,518,600.

Това, което Енциклопедия Британика не ни съобщава, е фактът, че в течение на много години компанията Анаконда беше единствената управляваща сила в щата Монтана.

Тази компания има няколко особености не само по своя размер и обхват, но и по своето вътрешно устройство. Тя конкурира сама себе си — произвежда сурова мед, топи я и я рафинира, фабрикува я и я продава. Компанията е най-големият производител, но и най-големият консуматор на мед. Тя употребява повече мед от количеството, което може да изкопае в собствените си мини. Като един грамаден фонтан компанията поглъща мед от всички земни посоки и я дава като фабрикация.

Историята на компанията е свързана съдбовно и неотлъчно с развитието на градеца Буте. Вие може би сте чули нещо за „войната“ на медните крале.

В тези области на медни мини дошъл най-напред Уилям Кларк (от шотландски произход) и един буен, крайно енергичен ирландец, наречен Маркус Дали. По това време, през 1880 година, се предполагало, че в урвите и под хълмовете на Буте има само злато и сребро, но когато задълбава дълбоко, ирландецът открива мед.

Кларк, един от най-безскрупулните търговци, който е съществувал някога, започва да си пробива път към успеха, раздавайки грамадни подкупи на хора от сената и местните власти, и така Дали създаде компанията Анаконда. Един от съдружниците на това предприятие е бил бащата на Уилям Рандолф Хърст, днешния вестникарски магнат. Капиталът на финансистите от Изток и влоговете от страна на Рокфелеровци, бяха събрани и се образува новото акционерно дружество за експлоатиране на тези мини. Тази компания погълна огромни суми и от чужбина. Кралица Вилхелмина Холандска участвува със свой капитал в акциите на Анаконда посредством един холандски консорциум. Стойността на производството и печалбите на компанията зависеха от използуването на минните обекти. Според закона за собствеността, който владее горния пласт на земята, в която се открива мед, той може да претендира за собственост и на другите земи, дето залежите от неговата площ се разпростират. Подобен принцип, както знаем, съществува и при петролната индустрия. От тия дни започва смъртоносната борба за изкопаване на медта. Противните компании и вражески настроените магнати започнаха подкупи на съдиите (гр. Буте има процентно най-много адвокати в света), и подкупи на представителите в законодателното тяло.

Един млад, енергичен инженер от края на миналия век, Августус Хайнце, (отчасти от германски произход) изигра и ограби двамата си противника Кларк и Дали. Той подкупи наляво и надясно съдиите, насъска огромни тълпи при стъпалата на съда, разяри населението срещу отсъствуващите собственици, като Стандарт Ойл, осъди компанията на 100 милиона долара за неправилно експлоатиране и напусна през 1906 г. щата Монтана с една печалба оценена на 50 милиона долара. Финансовата история не познава по-смела и успешна акция за грандиозно изнудване и ограбване на монополния капитал. Хайнце става герой за миньорите. Когато се завърна в Буте на кратко посещение, множество от 20 хиляди миньори го посрещна на гарата. След смъртта на Дали, Кларк продаде своите акции. Взаимните отношения между господарите на медното производство са толкова сложни, колкото тия между императорите на свещената Римска империя след Диоклециан. Днес компанията Амалгамейтед, която погълна компанията Анаконда, е наново погълната от Анаконда, която се възстанови. Един дребен чиновник, ирландецът Джон Де Райън, наследи сънародника си Дали и пое лично ръководството на Анаконда до смъртта си през 1937 г. Какъв човек бе този Райън, можем да заключим от факта, че той закупи една хидроелектрическа централа за 950 хиляди долара от железопътните компании на Чикаго — Мил Уоки и Сен Пол, която, три месеца по-късно, продаде на силодобивната компания в Монтана за 5 милиона долара. Забележете, че Райън беше едновременно директор и на двете компании.

Шефът на Анаконда днес е Корнелиус Кели, 71-годишен гражданин от Невада, който е бил адвокат и помощник на Райън за дълги години. Кели е способен и хладнокръвен. Заплатата му е близо 175 хиляди долара годишно, което е заплата на прислужник според Холивудските заплати, но е все пак една почтена сума. Забележително е, че тази мощна компания няма своя собствена сграда за канцелария в Буте. Тя заема горните етажи на един магазин, наречен Хенеси, и затова компанията бива назовавана обикновено „шестият етаж“.

Критиците обвиняват компанията от щата Монтана в несравнимо и голямо скъперничество. Нито едно благодеяние или подарък не е направила компанията на щата или на градчето, макар че притежава такива баснословни богатства.

Години по ред компанията дирижираше политическите проявления и на републиканците, и на демократите и тя контролираше почти всички избори, като извикваше, ако беше необходимо да гласуват, дори гласоподавателите от гробищата. Компанията иска да бъде сигурна за новия губернатор и за неговото право на вето, и за това дали някои законодатели, които са поели ангажимент към нея, не ще гласуват против нейните интереси. Не е тайна, че законодателното тяло на щата днес е съставено от хора на компанията. Преди всичко компанията полага усилия да избере спикера (председателя на събранието), след това членовете на различните комитети, а особено тези, които са отговорни за решенията относно предприятията, хидроелектрическата енергия и данъците.

Компанията не спира пред нищо, за да премахне всякаква пречка, която се явява на пътя й, идваща от най-високото място или от най-долните инстанции на обществените служби. Един изтъкнат съдия от Върховния съд на щата издаде присъда неблагоприятна за компанията, но бе отстранен от съда веднага след това. Преди две години подземните тунели разклатиха сградата на училището в Буте. Местните власти постановиха училището да бъде изоставено, тъй като се разрушава. Вместо да заплати загубите, компанията предложи нов парцел, за постройка на нова сграда. Това място бе също минирано от подземните тунели и площта стана неустойчива. За обезщетение компанията заплати една малка сума.

Всички обществени злини в Монтана се приписват на Анаконда. Нейната ръка е във всички прояви на щата. Даже когато някоя котка кихне, противниците казват, че това е по нареждане на компанията. Прогресивните елементи и борците за социална правда в тоя щат не могат да успеят поради страха от компанията. Тя е сплашила всички слоеве на обществото и е безскрупулна в борбата си. От страна на ръководителите на компанията Анаконда ни бе заявено, че те желаят да бъдат почтени в своите политически средства, че не желаят да подкупват местните политици, но че те били задължени да правят това в самозащита пред заплахата на радикалите.

Компанията е обвинена отчасти и затова, че обезлюдява щата, защото не позволява да бъдат откривани нови индустрии. Анаконда не желае да има свои конкуренти на работническата борса. Тя иска да има евтини работници и затова поддържа своя агенция за избиране и наемане на хора, които нямат индустрия, освен Анаконда, в която могат да пласират своя труд. Тя се противопоставя на постройката на хидроелектрически станции от местните реки, поради страх от конкуренция на други компании, като Алкоа, която може да се заеме и с производство на алуминий. Напоследък един концерн за самостойно производство пожела да построи заводи в Монтана. Но поради големия натиск на местното законодателство концернът се отказа от тази инициатива. Чрез подчиняването на законодателството и трудовата работническа защита, компанията задушава всяка проява на независимите миньори. Грамадни пространства с подземни минерали остават неразработени поради това, че компанията Анаконда не допуска други индустрии да черпят богатствата на Монтана.

От 14-те ежедневника в щата, седем са подчинени или контролирани от компанията. В четири от петте главни града на щата ежедневниците на компанията са единствените вестници. Има четири седмични вестника, които се осмеляват сегиз-тогиз да се противопоставят на компанията, но тяхното влияние и тираж си остават крайно ограничени.

Както всички компании и Анаконда се бори за намаление на данъците и облозите. Това означава, че местните власти не могат да имат доходи за училищата и образованието. Компанията се противопоставя на разрастването на хидроелектрическите станции, за да няма конкуренция в цените. Местната хидроелектрическа станция в Монтана, макар и независима, бе основана от Джон Райън, който за редица години беше председател и на компанията. Реките на Монтана могат да дадат грамадна и евтина енергия, но през 1935 г. само 5.5% от фирмите в щата се ползуваха от електрическо осветление. Местните електрически станции са по-ограничени в своето производство.

Освен тази компания, не трябва да забравяме значението и на железопътните дружества. Линията Северен пасифик притежава околните земи на разстояние от 700 мили. Това се изчислява, че е приблизително 23,000 квадратни мили, и компанията се ползува безплатно от собствеността им.

Щатът Монтана, напълно зависим от компанията Анаконда, води борбата на свободомислещите и радикалните елементи срещу това потисничество. Населението се бори срещу това влияние и избираше за сенатори прогресивни политици като Томас Уолш или ярко проявяващите се либерали като Джеймс Мъри и Майн Менсфийлд. През 1946 г. Ериксон победи кандидатурата на известния Бъртън Хуйлър в сенатския избор.

Противоречие в живота на Бъртън Хуйлър

Това е сенаторът, който има нещастието да се подхлъзне в своята политическа кариера с натрапчивото си многословие по всички въпроси. Той придоби реномето на волнодумец и стана за присмех. Изглежда, че Хуйлър не можа да усети как загуби всякаква логика и стана известен като човек, лишен от здрава духовна подготовка и ясна философия. Няма нищо неморално в това, че е изолационист. Хиляди добри американци, интелигентни и искрени, са изолационисти. Те могат да бъдат безразсъдни или настроени яростно срещу хода на събитията по двете полушария. Те може да са мързеливи в своите разсъждения относно хода на историята, но не може и не бива да бъдат обвинявани в съзнателна престъпност. Изолационистите са едното крило на старата американска традиция, поддържана от многобройни предани миролюбци, които не са лишени от настроения за международно сътрудничество, но желаят да си останат изолационисти. Нещастието на Хуйлър се състои в това, че той е роб и безпомощна жертва на един кошмар. Той виждаше международни банкери да дирижират живота на отделния гражданин дори в последната колиба, и считаше, че Англия е Содом и Гомор. Той мразеше президента Рузвелт с една буйна, ясна, силно нападателна и обвинителна страст.

Аз не зная с положителност как Хуйлър се обяви за изолационист. През есента на 1939 г. президентът Рузвелт предложи да се измени законът за неутралитета, като разреши да се продава оръжие на съюзниците в брой. Речта на Рузвелт беше несвързана и неубедителна, но никой в сената не беше способен да й се противопостави, освен сенатора Хуйлър. Бо̀ра беше болен и уморен; Хирам Джонсън бе стар и изглупял, а сенаторът Най не беше на нужната висота, за да се противопостави на Рузвелт. Хуйлър, опитал вече веднаж сладостта на водач на крилото на изолационистите, хвърли сега ръкавица на Рузвелт, както преди две години, когато бе предложен законопроектът за устройството на съдилищата.

Той пое кръстоносния поход на изолационистите и от тогава търсеше всеки повод да атакува Рузвелт. Подобно на Линдберг, и той смяташе, че Германия ще победи и затова от рано пожела да застане на страната на победителя. Най-после Хуйлър беше под пълното влияние на своята жена, която мразеше Великобритания повече от него.

Така виждаме кое вдъхновява Хуйлър, за да изпадне в толкова много противоречия и духовна обърканост. През 1920 г. той се застъпваше енергично за признаването на СССР от Съединените щати. През 1940 г. той мразеше Съветския съюз с не съдържана страст. През 1939 г. считаше, че германското нахлуване в Полша не може да бъде спряно и настояваше Полша да се откаже от Силезия и коридора, за да се избегне войната. През 1945 г. той бе един от най-разпалените, които настояваха да се окуражи Полша срещу напредването на съветските войски, за да спре тяхното нахлуване на всяка цена. Той се бори срещу закона заем-наем и гласува срещу всякаква мярка, която би заздравила позициите и значението на Съединените щати, но след като войната завърши, атакува американската политика заради нейната слабост. Не са малобройни случаите, в които Хуйлър изтъкна своя упорит изолационизъм. Той проявява често германофилски чувства и това обяснява защо някои от фашистките и полуфашистки вестници в страната виждат в негово лице герой.

Защищавайки се, Хуйлър изтъква, че е несправедливо да бъде назоваван реакционер и антисемит само заради това, че е желал Съединените щати да бъдат извън войната. Хуйлър гласува за ратификацията на Хартата на Обединените народи и в същото време започна публично да се хвали, че ще положи всички усилия, за да я омаломощи. През 1946 г. той направи изявления, че Съединените щати трябва да спрат политиката на мирно сътрудничество със СССР. Години наред Хуйлър вземаше противоречиви становища и даваше основания да бъде считан за приятел на враговете на американския народ. Неговите речи през време на войната поощряваха разпадането на коалицията на големите съюзници. След като се бори през 1939 г. за постигане съглашение между Съединените щати, Германия и Япония, днес той се противопоставя на мирното сътрудничество със Съветския съюз.

Завършил университета в Мичиган, Хуйлър започва кариерата си като малък адвокат. Според една легенда, преминавайки през миньорския град Буте, на път за Ситл, дето щял да установи адвокатската си кантора, Хуйлър загубил всичките си пари до последния цент в игра на покер с една банда комарджии. Той бил принуден да остане в Буте като адвокат и от тогава е жител на щата Монтана. През 1920 г. се кандидатира за губернатор и през 1922 бива избран за сенатор. Това последно обстоятелство повдига спорния въпрос за отношенията на Хуйлър с компанията Анаконда. Въпреки че компанията го е поддържала в известни случаи и той не би бил избран, ако тя беше негов противник, не може да се каже, че Хуйлър е кукла или инструмент в ръцете й. През 1920 г. компанията питаеше омраза към него като прогресивен и стана причина за неговото поражение като кандидат за губернатор. На какво се дължи обаче това, че две години по-късно той спечели избора за сенатор? Мнозина от местните жители казват, че компанията виждала в негово лице един способен и опасен противник и предпочела да му позволи да бъде избран за сенатор, само и само да може да го отстрани от щата, та да не пречи на интересите й. Агитирайки за своята кандидатура като сенатор, Хуйлър каза през 1922 г.: „Ако някога видите моя портрет в страниците на вестниците, издавани от компанията, ще знаете, че съм се продал“. Хуйлър е правил много опити да повлияе на компанията, но накрая се отказа от тая опозиция, защото разбра, че ще бъдат безуспешни усилията му, а сам той няма да има никаква лична полза.

Зависим или независим от интересите на компанията, Хуйлър има голямо значение в политическия живот на щата Монтана. Той има значителна собственост в тия земи, съдружник е в експлоатирането на радиостанциите в Хелена, Буте и Боземан. Той е поддържан, макар и демократ, от консерваторите и либералите и се е ползувал с доверието и приятелството на Хенри Форд.

Кариерата си на сенатор Хуйлър започна с големи обещания. Той участвува в много буйни политически борби и от президента Рузвелт са му предлагани постове в комисии за борба срещу компаниите и регулиране обществените блага. Кое причини тази омраза на Хуйлър към президента Рузвелт? Фактът, че Хуйлър е един отчаяно суетен мъж и с големи амбиции, го накара да ненавижда Рузвелт заради диктатурата му в Монтана, като негова собствена база. Последният се надяваше да наследи Уолш като главен прокурор, но Рузвелт предложи поста на Къмингс от щата Кънектикът. Той искаше да се кандидатира за подпредседател през 1940–44 г., което значи, че днес Хуйлър, а не Труман щеше да бъде Президент.

През лятото на 1946 г. Хуйлър, заедно с другите изолационисти, изпита поражение на политическото поле в първоначалните състезания на кандидатите. Той бе победен от Лейв Ериксън, бивш член на Върховния щатски съд, председател на водноелектрическите предприятия в долината на Мисисипи, един от най-младите привлекателни и безкомпромисни либерали. Хуйлър пропадна поради подадените срещу него гласове на множеството американизирани скандинавци. Известният прогресивен Нюйоркски вестник „П. М.“ атакуваше също Хуйлъра. Но това, което разгроми неговия избор, бяха гласовете на работническите съюзи. Работническото население от Буте, въпреки намесата на президента Труман, се противопостави на неговата кандидатура.

Най-крупният чифликчия в света

Един от интересните жители и богаташи в щата Монтана е Томас С. Кампбел: — най-крупният фермер житар в света.

Два пъти в живота си Кампбел е бил гост на бележити люде, като Морган и Йосиф Сталин. Той посетил Морган без покана през м. април 1918 г., по времето, когато германците предприемаха голямата си офанзива в първата световна война. Кампбел считал, че войната ще продължи няколко зими и че пшеницата ще бъде в страшен недостиг. Тогавашният министър на вътрешните работи Франклин Лейн помолил Кампбел да посети Монтана и да види какви са възможностите за разрастване на земеделието и житното производство. Кампбел видял милиони акри земя, някои от които собственост на държавата след изкупване на индианските парцели, които можело да бъдат засети с жито, въпреки сухата почва. Но той се нуждаел от пари, които правителството не могло да му заеме. Така, без особена препоръка и на своя глава, той посетил банкера Морган. Срещата траяла седем минута, през време на които Морган задал пет въпроса на Кампбел: колко е годишен, има ли университетско образование, има ли някаква опитност в житното производство, смята ли той лично да поеме и ръководи работата и колко пари му са нужни. На следния ден Кампбел получил два милиона долара и отпътувал към Запад, дето организирал земеделската корпорация Монтана.

Не е безинтересно да се каже, че Морган и неговата банка не са получили заетата сума обратно. Житото спаднало от 2.75 долара през 1919 г. на 1.05 долара през 1921 г. и Кампбел бил почти разорен. Младите съдружници на Морган решили да не се занимават повече със земеделие и след години Кампбел откупил акциите за 100 хиляди долара в брой и 500 хиляди долара в ценни книжа, основавайки нова корпорация под името „Кампбел фарминг корпорейшън“.

Кампбел посетил Йосиф Висарионович Сталин по времето на първата петилетка. Той е първият американски гражданин, приет от Сталин. Русите искали да използуват Кампбел, като му предложили да се изкаже по въпроса за механизирането на земеделието. По това време Кампбел мислил, че болшевиките ядат деца на закуска и неговите приятели били ужасени, че той приема поканата да посети Русия. Но Кампбел запазил самообладание и пристигнал в Москва, за да даде препоръки на съветските земеделски власти. До скоро той подпомагаше да се изгради „Гигант“, механизираната територия от един милион акра, която стана главното опитно поле за показно земеделие в Съветския съюз преди втората световна война. Отначало русите желаели да механизират всяко парче земя по-голямо от една педя, без предварителна подготовка. Те искали да построят по един трактор за всеки акър. Кампбел сполучил да ги убеди да поемат работата с по-бавен курс. Той открил, че 90% от зърнените храни в СССР се засяват и жънат със сечива останали от времето на фараоните, и че има 90 милиона коне. Тогава казал: нека употребим конете и едновременно да създадем модерна машинерия. Русите, които били крайно усърдни и амбициозни при изграждане на първата си петилетка, изпитали разочарование от тази предпазливост на американеца. Сталин, като изслушал спора през течение на цяла една вечер, казал: „тъй като сме наели тоя човек за съветник, нека възприемем неговите възгледи.“ Това решило въпроса и определило пътя на съветското земеделие. Кампбел подпомогнал механизирането на земеделието в СССР постепенно и разумно. С течение на времето тракторите и комбайните започнали да се вливат в огромните земеделски поля. Кампбел счита, че русите нямаше да изтраят на германското нахлуване, ако в продължение на 12 години нямаха опитност в механизацията на земеделието. Въвеждането на машините в безкрайните съветски колхози и совхози и обучаването на милиони съветски селяни и работници да манипулират с тях, беше предварителната подготовка на бъдещите победоносни бойци да се справят с манипулирането с танкове и военни превозни средства. Тракторите край Одеса станаха танкове и бронирани коли, които решиха победата при Сталинград. Това, което реши края на войната, беше механизацията на селото.

Земите, които Кампбел притежава днес, се изчисляват на 95,000 акра. Няма по-драматично проявление на човешката дейност в Запада от начина, по който се отглежда зърното, и метода на жътвата. От почвата, която е напоявана 16 инча годишно от дъждовете, Кампбел получава 35 бушела пшеница годишно. Като всички модерни житопроизводители, той запазва половината от обработваемата площ за угари. Обработвайки с добри инструменти и сечива, като машинизирани мотики за изкореняване на плевелите, той намалява до минимум бурените — и почвата, запазвайки влагата си, има пълна почивка до следващата година. Той изорава браздите под специален ъгъл, като извършва засяването с оглед да избегне ветровете и измръзването през зимата.

Тракторите са снабдени с редосеялки на дължина от 48 стъпки, — които се движат с 3 мили на час и могат да засеят 500 акра на ден, срещу половин акър, постижим за най-добрия земеделски работник. Сеитбата продължава денем и нощем, също както и жътвата. Вие ще останете възхитени, ако посетите денонощната работа през август в Хардин, което е един блестящ случай на американската индустриализация. Тук 1 акър пшеница се жъне за 14 минути. Цялата тази машинерия за земеделска работа Кампбел ръководи с помощта на 25 души. Дори по време на жътвата Кампбел не взема повече от 150 временни работници. Един от тракторите (120 конски сили) тегли 12 плуга, (14 инчови) което значи, че двама души могат да изорат 80 акра за 12 часа. Какво ли би помислил някой от нашите прадеди земеделци, ако види това?

Голям брой от тукашните жители не одобряват методите на Кампбел и го обвиняват, че е причинил загубата на милиони тонове пръст, защото е засявал премного и твърде дълбоко. Сдружението на земевладелците го атакува яростно, че наема работници, които работят само два месеца в годината, и след това ги изпъжда, че неговият метод е антисоциален и че поглъщането на нивите и чифлиците на дребните собственици в този огромен чифлик е дело на фашист. Кампбел не полага грижи за подпомагане на общините и за постройка на училища. Но самият той се счита за либерал. Аз не зная дали е републиканец или демократ, но той ми каза, че правителството е било винаги негов съдружник и ще бъде; че министерството на земеделието познава проблема според схващанията на Кампбел по-добре, отколкото който и да е университет в света. „Сталин имаше далновидността да започне едно нововъведение с машинизиране на земеделието още от началото, докато ние, американците, започнахме този опит едва при въвеждането на режима Ню-дийл. Депресията в стопанството и финансите на Съединените щати дойде от това, че индустрията закупваше земеделското производство на крайно низки цени, а в резултат на това, земеделците, които произвеждаха, нямат достатъчно пари, за да закупват индустриалните артикули. Това от своя страна разслаби индустрията и се яви депресия.“

Създаването на държавно предприятие за ползуване на енергията по долината на река Мисури е най-голямото мирновременно дело в американската история, както по разнообразието на задачите, които има да изпълнява, така по големината на строежите. Общественият интерес от създаването на тези язовири, водни резервоари, помпи и хидроелектрически станции е също такъв, както при създаването на мероприятията по долината на река Колумбия. Най-дългата американска река е вече обуздана като реките в долината на Тенеси. Историята на водните мероприятия по долината на Мисури е история на човешкия опит да се подчини една от най-големите реки в света на нуждите на милиони хора.

Река Мисури се изтяга като някакъв грамаден хипопотам, като извира от северозападна Монтана и се влива в Мисисипи, близо до Сейнт Луис, на едно разстояние от 2,470 мили. Мисури се нарича „най-гладната река“, защото изяжда жълтата глина от бреговете и царевичните поля и насипва обработваеми площи с тиня и пясък. Реката напоява 516,000        кв. мили или с други думи 1/6 от цялата площ на Съединените щати. Тя пробива пътя си през седем щата и напоява земята на десет щата, с население от 13,000,000 души.

Това, което е отличително за реката Мисури и създава уплаха от нейната мощ, не е нейната големина и дължина, а ненаситността й да изяжда и свлича годна за обработване земя. От 1942 до 1944 г. реката причини загуби, вследствие на наводнения, за 150,000,000 долара. Може би ще ви се стори невероятно, но отговорните власти изчисляват, че годишно реката Мисури завлича 550,000,000 тона незаменима тиня, чакъл, пясък и земя. Други съчинения гласят, че реката изяжда по 1 тон земя на акър всяка година. Няколко милиона тона от почвата, която се обработва, се размиват във водите на Мисисипи. А какво значение има почвата? Това е което обуславя живота на всеки американец, под формата на житно производство, мляко, месо и трева.

Ние бяхме свидетели на многобройни усилия да се овладее тази гигантска река и днес сме свидетели на едно усложнено объркване на планове и предложения за борба срещу ненаситния й апетит.

Желанието да се създаде организация за контролиране водите и използуване на хидроелектрическата енергия по подобие на организацията в долината Тенеси, среща много противници. Специално тука се явяват три главни въпроса, които са неразривно свързани с течението на тази буйна река: напояването, корабоплаването в средното течение и контролът на разливането на водите в долното течение. Новият водноелектрически комбинат в долината на Мисури ще даде допълнително 4,700,000 акра земя за обработване, като ще удвои напояваната досега площ. За да се обслужва корабоплаването, ще трябва да бъде построен един дълбок канал, а за да се спрат наводненията от буйно разливащите се води, предвижда се укрепителна и защитна дейност доста нагоре по течението й. Освен това, този комбинат ще даде повече от 10,000,000,000 киловата часа годишно електрическа енергия, което ще бъде предостатъчно да се трансформира цялата област с въвеждането на новите индустрии, което пък, от своя страна, ще повдигне нивото на живота. В западните области, дето се намират повече от 80% от изкуствените торове, като фосфатът, има само една фабрика за преработването им.

Само 27.8% от жилищата на Монтана се ползуват от електрическа светлина, само 14.7% имат текуща вода и само 9% имат баня или душ. В сравнение с другите щати Монтана е на последно място.

Борбата срещу идеята да се построят грамадните инсталации и съоръжения за подчинение на реката Мисури на нуждите на човека, беше подпомагана от консервативните елементи и големите частни капиталисти, поради техния страх от социализма. Години наред в Съединените щати се забелязваха два враждебни лагера по този проект. Държавното бюро за рекламации е силно заинтересовано от разширението на напоителната площ и се зае с този проблем с голямо усърдие. Инженерните части от американската войска от своя страна са заинтересовани преди всичко от разширението на корабоплаването и борбата срещу наводненията. Тези две власти работеха според своята цел по течението на реката. Военните инженери построиха на крепостта Пек най-големия язовир в Монтана. Двете държавни бюра обаче не си сътрудничат. Възбудена бе взаимна омраза и експертите от единия лагер спъват прилагането плановете на другия. Така реката фактически е разделена на две части под командата на двете бюра. За експлоатирането на всички обекти от и около река Мисури има два плана. Единият е дело на генерал Луис Спик, който построи през време на последната война пътя „Ледо“ в Китай. Според този план, за постройка на язовири и резервоари ще трябва да се изразходват 650,000,000 долара. Други военни власти предложиха да се построи един корабоплавателен канал от града Сиукс до река Мисисипи. Срещу двете предложения се противопостави населението от долното и горното течение.

Втори план за използуването на река Мисури, изработен амбициозно и най-внимателно, е планът на господин Слоун от бюрото за рекламации, според който ще трябва да бъдат построени 90 язовира, в 7 щата, на стойност 1,200,000,000 долара, което представлява половината от цената на атомната бомба.

Камарата на представителите одобри плана на Пик и Слоун през декември 1944 година и президентът Рузвелт подписа съглашението да се създаде една централна власт за ръководство на мероприятията по долината на река Мисури. Яви се обаче опозиция на тези планове между жителите край реката и сенаторът Мъри предложи свой законопроект за новия комбинат. Избухна остър партизански спор. Под една петиция на населението бяха събрани милиони подписи да се бърза с изграждането на този спасителен комбинат. Противниците на проекта от своя страна започнаха остра борба и планът бе препратен за разглеждане от три различни комитета в сената: търговията, корабоплаването и земеделието, и впоследствие снет от дневния ред на сесията, без да бъде поставен на гласуване. В тази борба, щедро субсидирана от частните лица и притежателите на предприятия за инсталации на водноелектрическа енергия, бяха хвърлени енергичните сили на професионалните адвокати, техници и посредници. Частните компании и големите притежатели на язовири и хидроелектрически станции развиха широка печатна и словесна кампания. За главен отговорник, който направи да бъде снет от дневния ред проектът за реката Мисури, се счита сенаторът Овертон от Луизиана, един силен частен собственик на водна енергия и непоколебим противник на идеята за държавно планово стопанисване на водите. Противниците на социализма, на бюрокрацията в американската столица и на Ню-дийл, като Луис Бромфийлд, са обаче фанатични партизани на държавната собственост на водните мероприятия след отличния опит с експлоатирането на водите в долината на река Тенеси. Гражданите в щатите, през които тече реката Мисури, се надяват все още, че проектът Пик Слоун ще бъде осъществен и ще донесе очакваните блага, ако не бъде погребан от тъмните сметки и интереси на едрите капиталисти и частни собственици.

Юта е един от най-особените и несравняеми американски щати и се развива под знака на една сложна борба за надмощие между Църквата на мормоните и останалото общество и на борбата в самата Мормонска църква. Не бихме могли да си обясним кои сили управляват щата Юта и какво представлява това общество — включено в безкрайни хоризонти между гигантски планини, при толкова много суха почва, — ако не разберем странното преплитане на вярата в единовластието с добротворството на индустриалния дух и силната преданост към добродетелта да се следва „живия Бог“, проповядвана от мормоните и тяхната „църква на Исуса Христа и неговите апостоли“.

Мормоните представляват 60% от цялото население на щата Юта и тяхното значение е еднакво в местните общини и области, както и в столицата му. Но политическото и стопанско значение на църквата надхвърля броя на населението, което изповядва тази религия. Губернаторът на щата Юта, Херберт Мо, е мормон, както и двамата щатски сенатори, и двамата от представителите в Камарата на представителите във Вашингтон. От всичко 23 на брой, 18 щатски сенатори в Юта са мормони и 36 от всичко 60 члена на законодателното тяло са също мормони. Някои отделни мормони са извънредно богати, но самата църква има своя собственост, надхвърляща най-големите размери — с хотели, радиостанции, захарни компании, банки, застрахователни дружества и кооперативни магазини и с голямо участие в акциите на железопътната компания Юнион Пасифик. Покойният президент на църквата, Херберт Гранд, е бил 50 години директор на железопътната компания и е бил също така председател на кооперативните манифактурни магазини, на които Юнион Пасифик е бил голям консуматор.

Добрите миряни мормони не пушат, не пият алкохол, чай или кафе, но употребяват подправки в ястията, горчицата и пипера, макар че не са им позволени. Някои от мормоните пият кока-кола, питието, което съдържа кофеин и слаб процент алкохол, макар че е забранено от мъдростта на църковниците. Църквата е решителен противник на алкохола и тютюна.

Веднаж обядвах с една смесена група мормони не членове на тази църква. Когато сервираха кафето, мормоните обърнаха чашите си надолу, но съм чувал, че някои от тях си поставяли по капка кафе в чаша гореща вода и така правели компромис със своята вяра.

Пророкът на църквата, Джоузеф Смит, основател на тази секта, е считал, че употребата на алкохол скъсява живота. Мормоните, които са дълголетници, желаят да живеят, колкото се може по-дълго, и искат задгробния си живот да прекарат в същото тяло, в което са били на земята. Така че те просто от благоразумие водят живот при пълно въздържане. Веднаж един мормон направи следния паралел: „Ако човек знае, че през целия си живот ще притежава само един автомобил, да не говорим за милиони години след прекъсването на земния му живот, той ще поддържа автомобила си здрав, добре смазван, като отстранява всички дефекти в машината и никога не злоупотребява с нея“.

Мормоните наричат щата Юта „Сион“ на своята църква, но тяхното влияние надхвърля територията на щата. Големи групи и общества мормони живеят в Аризона, Уайоминг и Айдахо.

До нападението на Пърл Харбър тази църковна организация беше непоколебима последователка на изолационизма, въпреки че много от нейните индивидуални членове имат чувство за общата съдба с народите в света. Това се дължи на факта, че мормоните имаха много свои мисионери в чужбина. Църквата спечели с упоритост и сила много свои последователи от британските острови, Скандинавия и Хаваите. Мисионерите мормони, които наброяват около 2,000 души, не получават заплата. Те трябва да се издържат сами, било като получават помощ от семейството си или като работят някакъв занаят. Мнозина мисионери са спечелили за своята църква покръстени други мисионери, но нито един мормонски мисионер досега не се е покръстил в друга вяра.

Мормоните са изкусни в печеленето на последователи не само в чужбина, но и в собствената си страна. Много членове на тази църква са свещеници и проповедници, добре обучени в диалектиката и трудно може да се устои в спор с тях относно вярата, освен… ако човек познава основно въпросите. Църквата приема всички новопокръстени и нейният ритуал е един от най-опростените. За да бъдете приет за член, трябва само да дадете доказателства на своя кръстник, че сте убеден и искрен, че желаете да следвате новата вяра, изповядвайки всичките си грехове. След покръстването всичките ви грехове са опростени.

Църковната организация се поддържа финансово от данъка, наречен десятък. Всеки член на църквата дава 10% от своя доход в църковната каса. Много интересен и загадъчен факт е това, че сумите, влизащи в приход на църквата, никога не са обявявани публично. В конференциите, които църковното общество има, водачите вкупом правят общо изложение за разходите по годишния бюджет за образование, за поддържане на новите църкви, за здравните служби и за благодеяния, но никога не публикуват баланса, нито пък дават извлечение от доходите, от лихвите и от влоговете в различни предприятия.

Мормоните отдават голямо значение на образованието и се гордеят с голямото ниво на грамотност, което имат техните братя. Поради големите грижи за опазване здравословността си, щатът Юта има най-нисък процент болни от сифилис.

Членовете на църквата се задомяват обикновено млади и техните правила за полово съжителство са строги. Раждаемостта е висока и смъртността е на много ниско ниво. Жените са на особена почит, но не е възможно жена да стане водач на църковната йерархия. Вътрешната организация между членовете е силна и обхваща всички — от най-младия до най-стария. Марк Твен казал някога, че пруската армия е единственото нещо, което наподобява устройството на Мормонската църква. Мормоните са духовити и жизнерадостни. Те не пушат и не пият, а псувните и клетвите са им непозволени, но на тях е разрешено да танцуват на публични места. Обществото излъчва достойнство, невъзмутимост и социална сила. Така влиянието на мормоните се чувствува във всичките области на личния и битовия живот.

Устройството на църквата

Не бих искал да описвам историята на създаването и изграждането на църквата. Едно селянче, наречено Джоузеф Смит, израсло в западната част на щата Ню Йорк, по време на един период на особено религиозно обновление, едва 14 годишно, „видяло“ Бога-Отец и Бог-Син като живи същества. В 1830 година той довършил превода на Книгата на мормоните и с 6 други последователи основал църквата, която с течение на времето станала голямо кооперативно общество, управлявано от църковната олигархия. Пророкът Джоузеф Смит, следвайки законите на своята вяра, се венчал за няколко жени и, заедно с цялото си домочадие, се преместил в Охайо (Мисури) и Науво (Илинойс), дето бил подложен на най-жестоки преследвания и мъчения. Кандидатирал се за председател на Съединените щати, но през 1844 година бил убит от възбудена срещу него тълпа. Негов заместник станал Браян Йънг, който е трябвало да премине убийствено трудно пътуване през страната, за да се установи в Юта, дето създал днешната столица Солт Лейк Сити. Организирал напояване и земеделие, сражавал се срещу индианците и управлявал това общество 30 години, като имал многобройни съпруги, от които се родили десетки деца.

Сърцевината на мормонската вяра е убеждението, че Бог е действително живо същество и че всички членове на църквата са деца на Господа и негови пророци, дарени с вечен живот. Мнозина от членовете на тази секта искрено вярват, че Съединените щати са притежавали голяма цивилизация много преди индианците. Начинът на богослужението на Мормоните е лишен от всякаква парадност и идолопоклонство. Кръстът не съществува в църковните зали при служба и там няма олтар, пейки, разпятие и пастор. Всеки член на църквата има еднакво място. Разводът, колкото и странно да изглежда това, е разрешен от църквата, макар че броят на разводите е много малък.

Лъх от миналото

Когато пристигнах в Юта, аз бях предупреден от членовете на сектата да не споменавам публично „многоженството“, защото по този въпрос съществува голяма чувствителност. Мормоните биха почнали да ме убеждават в своята правота с безкрайни аргументи. Един смел последовател на многоженството ми каза: „Моят баща умря преди 30 години, но аз все още срещам свои братя, които по-рано не съм познавал“. Видях друг един, чийто баща е имал 5 жени и 34 деца, а на една друга вечеря един търговец ми каза, че баща му имал седем жени.

По мое мнение много безсмислици са писани за многоженството. Независимо от това, че полигамията може да деморализира обществото, в Юта това не се забелязва. Напротив, полигамията създаде сурови морални правила и повдигна нивото на гражданството в Юта. Тя обезвреди прелюбодеянието и малолетната престъпност е почти непозната. Искам съвсем сериозно да изтъкна, че положението на жените в обществото бе подобрено с многоженството. Това означава, че почти всички жени имат възможност да се омъжат и затова има толкова малко стари моми между мормоните. Жените имат голям простор за избор на съпрузи. Полигамията осигурява жените икономически, тъй като най-предприемчивите и способни мъже, годни да печелят, могат да поддържат повече от една жена. По-малко от 3% от всички мъже, членове на църквата, са живели в многоженство, след като то е било спряно. Нито един мъж не е могъл да се ожени за втори или пети, шести път, според своите финансови възможности, без съгласието на първата си съпруга и без одобрението на църквата. Мнозина от мормоните се отвращават от многоженството. Заместник пророкът Йънг е имал 47 деца от 17 жени, но историците на мормонската църква твърдят, че Йънг не е имал сношение с тях. Мормоните са поддържали многоженството не само по верски съображения, но и поради икономически и демографски причини. Едно общество, преследвано и гонено, което трябва да засели грамадни нови пространства, се е нуждаело от създаване на поколение, което да обработва тази земя и да помага за колонизирането й. Мнозина от днешните мормони таят дълбоко в душата си надежда, че полигамията ще бъде наново установена. Въпреки тези си убеждения, те почитат строго либералния закон против полигамията и местните закони против двуженството или пък незаконното съжителство. Полигамията бе напусната от мормонската църква в 1890 година, когато църковното общество ревизира откровението на Жозеф Смит и след дълга борба бе принудено да го измени, подчинявайки се на федералната власт.

Случаят Артур Геет

През август 1944 година Артур Геет, един от най-известните радиокоментатори на Запада, дълги години един от водачите на мормоните, започна по радиото кампания да се съберат дрехи за подпомагане на пострадалите от войната в Съветския съюз. Тази кампания бе атакувана от много организации и от реакционно настроения Американски легион. Председателят на Мормонската църква, Смит, (внук на основателя) бе член на този благотворителен комитет. Това обстоятелство внуши доверие и почит към инициативата и бяха събрани 416,000 паунда облекло. На 23 август същата година официалният орган на църквата, Дезърт Нюз, даде уводна статия под заглавие: „Колко приятелски са чувствата на Съветска Русия към Съединените щати“. В статията се изтъкваше, че руснаците са себелюбиви, и — макар че не се споменаваше специално последната кампания за събиране на дрехи — се правеше намек, че проявеното благородство към Русия ще отиде напразно. Няколко от разпалените привърженици на църквата телефонирали на Геет, запитвайки го какво означава уводната статия на официалния вестник и дали подарените дрехи, събрани с толкова труд и пожертвувателност, не са били просто хвърлени в канала.

Коментаторът Геет, изчаквайки няколко дни, в следващото си радиопредаване по местната радиостанция, чийто подпредседател е, направи коментар върху създаденото положение след обнародването на тази уводна статия, като се постара да успокои духовете на църковното паство. Радиопредаването беше добре обосновано, макар и раздразнително по тона на езика. След десетина дни официалният орган на църквата излезе с редакционна статия на първа страница и атакува Геет, ругаейки го лично със силни думи, и обвинявайки го, че той е със симпатии към комунистите и следователно е вероотстъпник от Мормонската църква. Няма прецедент в миналото на Мормонското общество, когато някой от видните членове да е бил атакуван от йерархията на църквата.

Предизвикан, Геет кръстоса сабята си със своите шефове. През 1941 година, когато фашистка Германия нападна Съветска Русия, Геет поздрави Русия като съюзник и поради това бе предупреден от братството, че радиопредаванията му по църковната радиостанция трябва да бъдат цензурирани. По-късно Геет посочи необходимостта щатът Юта да бъде превърнат от земеделски на индустриален, на което някои мормони се противопоставиха, макар че това би повдигнало нивото на живота всред обществото. Геет получи съобщение от църквата, че шефовете са недоволни. По този начин свободното преценяване на международните и държавни събития и въпроси бе извършвано под острата бдителност и контрол на Мормонската църква.

Официалният орган на църквата, вестник Дезърт Нюз, съществува от 1850 година. Той се пласира между църковниците не само в Юта, но навсякъде в Съединените щати. Разпространява се в 40,000 броя дневно в област, дето може да има най-малко 500,000 читатели. Години наред вестникът имаше ежегодно дефицит, поради това, че мнозина от църковното общество ненавиждат редакторите му. Вестникът не дава никакви обявления за алкохолни напитки и тютюн. Той е изпълнен с изследвания върху произхода на отделните семейни родове и не пише нито ред против установения от църквата морал. Колоните му са запазвани само за тримата църковни коментатори и не се позволява на редица видни журналисти да сътрудничат. Това се дължи на становището на президента Смит, че църквата притежава вестника и не желае да се занимава с проблемите на света извън църковната общност.

Губернаторът Моо

Три години подред щатът Юта се управлява от губернатора Моо, който е една от най-интересните фигури между съвременните губернатори и е на 53 години. Той е бивш професор по риторика и един от най-добрите оратори в Съединените щати. С великолепна фигура, със здраво тяло и умно мургаво чело, с обмислени съзнателно изявявани маниери и голямо самочувство. Той напомня Харолд Стасен. Също като него той е самотна фигура. Малцина го познават и той се държи настрана, недостъпен. Упорит и безкрайно честен, той е типичният представител на привържениците на Ню-дийл. Като дете е бил беден и е искал да стане лекар. Между десетата и петнадесетата си годишна възраст е продавал вестници по улиците и е работил през нощта, за да може да плаща таксите за колежа. Ето още един самоиздигнал се човек! Той се отказал от лекарската си кариера, тъй като не могъл да плаща таксите за лабораторните упражнения. Така започнал да учи право и педагогия. Разбира се и той е мормон. През време на първата световна война бил пастор в американската армия. Църковните шефове обаче се противопоставиха на неговата кандидатура за губернатор през 1940 година и поискаха той да се откаже от пасторския си сан, понеже е привърженик на новия режим Ню-дийл. Републиканците гласуваха за Моо, макар и демократ, защото одобряваха неговата платформа за индустриално развитие.

Главните действуващи сили в политическия живот на щата днес са компанията за водоснабдяване и осветление, капиталите на овцевъдците, които имат голямо значение в южната част на Юта, учителската колегия и университетския корпус, както и капиталите на фабрикантите на алкохолни напитки. Значението на алкохолната индустрия може да се провери и от факта, че комисията за контролиране и облагане на тази индустрия установи през 1944 година печалба от 2,373,423,410 долара. Напоследък бе предложен законопроект за облагане на алкохолните напитки с нов данък, предназначен за пропаганда на трезвеността.

Губернаторът Моо ръководи щата като упражнява внимателно своето влияние върху делата на комитета за алкохолните напитки, върху подпомагането на пенсионерите и комитета за пътищата в щата. Провеждайки своите решения, почти всички губернатори действуват чрез тези комитети. Да предположим, че есенно време пътищата се развалят в известна част на щата. Те ще бъдат поправени или изоставени в зависимост от това дали местните жители са гласували за губернатора. Това става навсякъде в Съединените щати и губернаторът на Юта го прилага също, макар и не така грубо.

Когато бе избран за губернатор в 1940 година, Моо прочисти административния апарат, и всички, които бяха привърженици на предишното ултраконсервативно управление на демократите, бяха уволнени. Всичко, освен статуите, което представляваше миналата администрация, бе изритано от столицата. Моо желаеше да настани свои хора и да реорганизира административния апарат. Това създаде настроение против него както от страна на неговите противници така и на неговите привърженици.

Другият прицел, срещу който се бори Моо, е компанията за водоснабдяване и осветление в Юта, свързана с голямата компания, разпростряла се като паяк в щата — „Електрик Бонд & Шер“. Моо се бореше с тази компания години след като навлезе в политическия живот. Преди да бъде избран за губернатор, той беше сенатор в продължение на десет години. Неговото желание да стане губернатор се появи поради възмущението му от корупцията в законодателното тяло на щата. Един от членовете на щатското събрание, привърженик на републиканците, представител на сдружението на големите данъкоплатци, съобщил предварително на петима представители демократи за кого трябва да гласуват. Губернаторът Моо издаде закон за едно нищожно увеличение на данъка на местната водоснабдителна и осветлителна компания. Никому не беше съобщен този законопроект, но компанията бе узнала и най-малката подробност от него преди още той да е бил напълно изработен. Представителите на големите данъкоплатци го поканили на една великолепна вечеря, дето се опитали да го убедят да оттегли законопроекта. След това те организирали голяма опозиция в местното народно събрание и наложили на ректора на университета, дето Моо е професор, да го уволни. Когато обаче не успели в тези свои усилия, те започнали нова енергична борба, за да го отстранят от поста. Но Моо все пак победил и поради това хората го харесали и избрали за губернатор. Добродетелта и честността е награда сама за себе си понякога даже и между американските политици!

Новият губернатор беше винаги нащрек и нанасяше удари в сполучливо избран момент. Той беше убеден, че местната голяма компания за водоснабдяване и осветление е свръхкапитализирана и следователно търси извинение за голямата тарифа, с която консуматорите ще трябва да доплащат осветлението и водата. Когато съобщи това в Сената, нито един вестник в Щатите не пожела да отбележи от речта му нито ред, макар че всеки репортьор знаеше, че той дава точни факти. В резултат на неговата борба федералният комитет във Вашингтон за урегулиране водоснабдяването и осветлението наложи реорганизация на тази компания, като тарифата бе намалена и бяха спестени на жителите от Юта 1,509,000 долара годишно. Намалението бе направено с обратна сила и всеки консуматор от щата получи обратно надплатеното.

Другият сенатор на Юта е Елберт Томас, който е също мормон и либерал. Юта обича да избира своите професори за политически представители. Томас беше професор по класически езици и е един от познавачите на японския език, тъй като е бил дълги години мисионер в Япония. През последната световна война той говореше по радиото на японски език.

Томас е предан член на Мормонската църква, защото е убеден, че тази религия дава повече достойнство на личността, отколкото всяка друга. Политик с голяма ерудиция, той е почитан еднакво в Юта и в Сената.

Юта има и друг свой енергичен либерален сенатор, Ейб Мърдок (също мормон). Според списанието Ню Рипъблик от февруари 1946 година Мърдок е посочен като един от четиримата сенатори, получили сто на сто гласове на прогресивните гласоподаватели. Другите трима сенатори, избрани от прогресивните гласове, са Грийн от Роуд Айланд, Тънел от Делауеър и Митчел от Вашингтон. Ето още една странност в разнообразието на Съединените щати, отразена дори в този малък проблем: Грийн е магнат по транспорта, милионер и аристократ. Тънел е учител, който става директор на банка, Митчел е син на общински чиновник. Мърдок е бедно момче, родено на село.

Между другите местни политически фактори, освен Мормонската църква, трябва да споменем католиците, чийто епископ Дуан Хънт е може би един от десетте най-важни хора в щата. Бивш губернатор на щата е евреинът Симон Бамбергер и столицата Солт Лейк Сити бе управлявана някога от еврейски кмет. Бамбергеровци са богата и влиятелна фамилия, която притежава електрическата железница между столицата и Окден и има големи минни предприятия.

Тринадесет на сто от земята на Юта се обработва и най-малко 75% от територията е обществена собственост. Но само 3.3% от цялото това пространство се използува. Но да се удвои това обработваемо пространство, както желаят повечето от прогресивните политици, ще изисква разход от 400,000,000 долара за напояване. Повечето от земеделските стопанства в щата са под 20 акра. Главното отглеждано растение тук е захарното цвекло.

Противопоставя ли се Мормонската църква на индустриализацията на щата? Това е един спорен въпрос. Външно би изглеждало абсурдно, че хора, които се интересуват от напредък на обществото, биха се противопоставили на подобно развитие. Но индустриализацията означава голям прилив от нови работници, тъй като машините не могат да бъдат управлявани без хора. През 1920 година мормонското население на Юта беше 75%, а днес 60%. Колкото повече нови работници пристигнат, толкова по̀ намалява болшинството на Мормонската църква. И тъй като индустриализацията означава да бъдат променени съотношенията в гласоподаването — обществената структура, както казват мормоните, ще бъде също променена, тъй като работниците са склонни да подкрепят демократите. Местната медна компания и компанията Женева стийл са също два големи фактора. Медната компания разпределя милиони долари годишно в дивиденти, но само една част от тях остава в Юта. 50% от населението в този щат е обвързано до гроб с тази минна индустрия.

Медната компания носи духа на миналото, тя дъха старост. Но големите стоманени заводи на Женева стийл, изградени за нуждите на военната отбрана през втората световна война, струват над 220,000,000 долара и са едни от най-модерните съвременни заводи в света.

Ние сме принудени да приключим с щата Юта. От всичко, което казахме, можем да разберем, че Мормонското общество, със своето мъченическо минало, с безбройните си заслуги да изследва и колонизира тези пусти места, със своята привързаност към морала и голяма работоспособност е било досега единствената сила за поддържане на социалното устройство. Но в света духат ветровете на нов живот, които смущават старите вярващи и рушат стълбовете на тази остаряла организация.

Колорадо — най-живописният от всички щати — се издържа благодарение на красивия пейзаж, захарното цвекло, златото, добитъка, туристите и туберкулозата.

Много малко други страни на света могат да бъдат сравнени по красота с пейзажа на Колорадо. Гледката примамва погледа, успокоява сърцето и кара човека да благоговее пред природното величие. В Колорадо има повече от 1,500 върха високи над 10,000 стъпки и от 65-те върха в Съединените щати по-високи от 14,000 стъпки, тука са 51. Действително това е „върхът“ на Съединените щати. Колорадо има най-високия автомобилен път в страната, най-високия плац за автомобилно надбягване, най-високите ски плацове, най-високата астрономическа обсерватория, най-високия железопътен тунел, най-високото езеро и пристанище за яхти и най-високия висящ мост. Тук са двата национални парка и шестте национални паметника, с 14,000,000 акра национални гори и повече от 7,000 мили реки за риболов. Накъдето и да се обърнете — нагоре или надолу, наляво или надясно — вие стоите замаян пред разнообразието и величието на природната красота. Но щатът Колорадо научи през последните години, че пейзажът, независимо от изумителната си красота, не може да покрива разходите на щата. Само природната гледка не е достатъчна. Само пейзажът не стига за задоволяване на материалните нужди на тукашното население. В една нормална година туристите оставят в щата 65,000,000 долара. Сумата може да бъде и по-голяма, стига Колорадо да се замисли да организира туризма на стопански начала. Природата и пейзажът на Колорадо са това, което е слънцето за Калифорния, но тук не се прави нищо да се капитализира тази гледка като бъде пропагандирана и използувана. И днес още щатът няма съветник по печата и пропагандата на природните красоти.

Щатът Колорадо е разделен по средата от острия и непроходим гръбнак на континенталния вододел. Западната и източната части се различават помежду си значително. На западния склон на този вододел господствуват две или три земевладелчески фамилии. В източната част, включая Денвър, има един господствуващ магнат, Клод Бечер. Ако аз бях режисьор в Холивуд и търсех тип за железопътен барон от миналия век, бих се спрял на Бечер — този граф на захарното цвекло, този падишах на цимента, на поташа и на мините, един от най-богатите, макар и непознати, хора на Америка, равняващ се на старите фамилии Астор и Вандербилд.

Главният елемент на различие между източната и западната част на Колорадо е ползуването на водната енергия. А тя е кръвта на Колорадо. Войната забави постройката на проектираните големи Томпсънови мероприятия за използуване реките на Колорадо и за напояване на източните склонове. Сега, чрез един тунел от 25 мили, се планира използуването на Синята река, която ще напоява 500,000 акра годишно и ще даде вода за други 320,000 акра недостатъчно добре снабдени. Предвижда се и постройката на язовири и станции за използуване водите на реките в долината Арканзас.

Богатствата на щата Колорадо бяха изчислени през 1937 година на 3,434,000,000 долара, като главното доходно перо са не мините, а земеделието. Миньорството е в упадък от 30 години. Златото е изчерпано. Печалбите от минното дело намаляха, след като се наложи металургическия процес за преработване на рудата и употребата на сложни и скъпи уреди. Днес главният доход на минната индустрия не е златото или редките метали, като урания, а въглищата. Колорадо е първият щат в Съюза на щатите по въглищни запаси, които по теория ще траят вечно.

„Върхът“ на нацията

Ние прекосихме с автомобила си острата стоманеносиня завеса на вододела и пристигнахме в Денвър. По пътя срещнахме антилопи. Над нас, почти невидим, пореше въздуха самолет „Б-29“. Видях пуйки на стада като овце, които ядат скакалците от житото и след това сами послужват за храна. Тук видях въглищна мина, която се подаваше под едно житно поле. Видяхме купища цвекло и кюспе, нахвърляни безредно пред захарните фабрики, преминахме през обширни поля и ливади, в които правителството отглежда сортове треви, за да бъдат посадени за предпазване на земята от свличане: видяхме косачи и сеносъбирачи, и малки села, изглеждащи като призраци.

Тукашната пшеница изглежда различна от тази във Вашингтон или Монтана. Жънат я с жътварки и сноповързачки, които оставят снопите на полето, за да бъдат овършани по-късно. Комбайните не се употребяват толкова много в Колорадо. Първо, защото комбайнът не оставя слама, а в Денвър има голяма нужда от нея; второ, сноповързачката жъне пшеницата, когато е още влажна, а комбайнът може да жъне само ако тя е суха. Сноповързачката може да жъне няколко дни по-рано и отстранява риска от лошо време. Градушката може да опустоши цели местности само в продължение на половин час. Местните жители, които са закупили житните ниви по 20 долара акър, могат да платят задълженията си само с дохода от една добра реколта.

След Денвър отпътувах за Боулдър и Сентрал Сити, за да видя горите. Колорадо има стотици хиляди акра девствени гори, повечето от които са в строго пазените национални паркове и затова има само една гатерна фабрика. Похвален е починът да се запазват горите така — си мисли човек, който си спомня жестокото опустошение в Орегон. Причината, поради която няма дъскорезници, гатери и бичкиджийници в Колорадо не е само желанието горите да се запазят. Това се дължи повече на превозната тарифа върху материала. Натоварете необработен дървен материал за Изтока и вие ще го превозите много евтино. Нарежете трупите на дъски или направете хартиена каша или хартия и тарифата ще бъде неимоверно висока.

По високите поляни наблюдавахме рогатия добитък. Кравите се раждат и отглеждат тук, всред богати пасбища. Колят ги в кланиците на Колорадо и ги продават из цялата страна. Наблюдавахме и стадата овце, докарвани всяка зима близо до снежната линия, дето пашата е много евтина. Тук тарифите за превоз играят същата особена роля. За пренасяне сурова вълна на изток, ще трябва да платите сравнително ниски тарифи, но изчистена и промита, приготвена за фабриката, 3/4 по-лека, вълната се превозва на по-висока тарифа. Железниците предпочитат да товарят по-тежката, необработена вълна, тъй като се плаща за по-голямо тегло.

В Боулдър, едно прекрасно, блестящо градче, посетихме университета, който създава либералния дух на щата и е духовната столица на планинската област.

Градът Сентрал Сити е нещо съвършено различно. Това е сенчест град, като Вирджиния в Невада. Къщите имат порутени прозорци с пожълтели стари завеси и изкривени дървени стълбища. Жълта кал сочи мястото, дето някога са били най-големите мини на света.

Сентрал Сити е в агония от дълги години. Забраната за златно и сребърно рударство през време на войната уби града.

До преди войната в Сентрал Сити имаше театрални фестивали, които привличаха през лятото посетители от всякъде. Местната опера, като странен контраст в този запустял минен град, бе възстановена за подобни случаи и бяха изнесени: „Отело“ с Уолтър Хъстън, „Веселата вдовица“ с Гледис Стуартоут и др. Тази пищна оперна феерия се даваше в едно опустяло минно село, сгушено високо и почти невидимо в Скалистите планини.

Колорадо е изобщо щат известен с театрални таланти. Откритият театър в Денвър има отдавнашна история и на неговата сцена са играли Дъглас Феърбанкс, Фредерик Марч, Харолд Лойд, Фред Стоун, Едуард Робинзон, — всички родени в щата Колорадо.

Политически фактори в щата Колорадо

1. 17-та улица. Това е финансовият и банкерски център в Денвър, отговарящ на известната улица Уол стрийт. Години наред този център имаше мощно влияние в щата и контролираше законодателното тяло според своите интереси, но беше без голямо значение в града Денвър.

2. Вестник Денвър пост, създаващ години наред добър граждански дух.

3. Индустрията, която е зависима и прикрепена към 17-та улица. За десетилетия най-важната индустрия в Колорадо беше компанията „За гориво и желязо“, притежавана от Рокфелеровци в Пуебло. През 1945 година наследниците на Рокфелер я продадоха на капиталисти от източните щати. Тази компания за гориво и желязо въведе две незаменими неща във възраждащия се Запад: тел и релси. Трябва да споменем също циментовите заводи на Бечер, главните хидроелектрически заводи на Южната компания в Колорадо и, на Обществената служба, която сега е автономна.

4. Колорадо има великолепни железници с локомотиви стрели, които преминават разстоянието до Чикаго, 1,052 мили, за 15 часа ежедневно. Най-големият концерн тук е голямата Западна захарна компания, ръководена от фамилията Бечер и някои германски старопреселници, които са донесли захарното цвекло за първи път през миналия век. Захарната индустрия нарасна удивително много през време на първата световна война и в следвоенната криза за захар. Захарта, като продукт на Съединените щати, се поддържа с една фантастична изкуствена цена. Местните Захарни фабриканти подпомогнаха движението за независимост на филипинските острови, които, ако бяха под друго влияние, щяха да конкурират американската захар на свободния пазар. В момента филипинската захар пристига без мито. Ще бъде създадена обаче специална тарифа за тази захар след 1954 година. Американският консуматор и данъкоплатец плащат субсидии на захарното производство в Хавайските острови и Порто Рико. Сключени са спогодби за добра цена с производителите в Куба, та да доставят повече захар за Щатите, без да ги конкурират. Без тези разпоредби захарното цвекло — една трудна синтетична индустрия — не би могло да просъществува. На всеки производител на захарна тръстика и захарно цвекло в Съединените щати се дава премия. През 1945 година премията беше 4 долара на тон за цвеклова захар, макар че цвеклопроизводителите искаха да бъде по-висока. Днес те получават 13.50 долара на тон захарно цвекло. През 1946 година захарта беше единственият артикул, който се даваше на дажби и с купон в Съединените щати.

В Конгреса има голям блок представители на захарната индустрия и производство с участието на сенатори от Запада и Юга. Подобен блок съществува в Конгреса и в Сената — представителите на сребърния блок, но те са, сравнително, малцинство. Само 3% от американските земеделци отглеждат захарно цвекло и захарна тръстика. Манипулационната индустрия е ангажирала не повече от 25,000 работника. Но захарното цвекло расте в 17 щата, и тръстиката в 2, поради което от всичко 96 сенатори — 38 са представители на захарната индустрия и наистина могат да вдигнат голям шум.

5. Между политическите фактори в щата Колорадо са организацията на учителите, основана в 1875 година; Американският легион; остатъците от Ку-Клукс-Клан и пенсионерите, както и производителите на алкохолни напитки. Малко значение имат сдруженията на производителите на вълна и собствениците на едър рогат добитък. Католическото влияние и влиянието на мексиканците и испанците в този щат имат също така известно значение.

6. Работническото движение и организацията на трудещите се става все по-мощна нарастваща сила и това наложи вече промяна в изборните резултати.

7. Законодателното тяло се състои предимно от консерватори и републиканци. Някои от членовете са богати адвокати, свързани с интересите на големите компании. Банкерите и индустриалците от 17-та улица провеждат своите интереси чрез свои представители. В изборите до 1944 година Колорадо е давал болшинство 8 пъти за демократите и 8 пъти за републиканците. Рузвелт спечели в 1932 и 1936 година, но Уилки спечели в 1940 година и Дюи в 1944 година.

Изглед от Денвър

Това е един от най-странните американски градове. Не защото колите са боядисани жълто и зелено, или защото 14-те стъпала на Капитолия носят надпис: „1 миля над морското равнище“, или заради великолепните сенки под дърветата, или това, че повечето от хората считат работническите дейци, Клапер и Ърни Пайл за комунисти, а Ерик Джонсън и Хенрих Кайзер за техни последователи. Тук са наследниците на Бъфало Бил. Когато се храните в ресторанта, вие виждате препарирани животни, птици, змии и едно двуглаво теле.

Денвър е затворен град. Това не значи, че е настроен реакционно. Реакцията означава движение, а Денвър е неподвижен, безстрастен и инертен. Това е единственият себеподържащ се, изолиран и самодоволен град на света. Днешният кмет Бенджамин Франклин Стейпелтън кметува още от 1923 година. Той се избира чрез общинския изборен апарат, който не е политически. Работническите маси знаят, че Стейпелтън няма да изпрати полицията да ги преследва, а банкерите от 17-та улица знаят, че той ще бъде „благоразумен“ при въвеждането на новите данъци. Стейпелтън назначава хора, които могат да му дадат ценна подкрепа.

Силата на града Денвър обаче лежи в тясно свързаните между фамилни интереси на финансистите. Градът е един от малкото най-богати селища в щата. Повечето от градските капитали са вложени във фондове, някои от които се притежават от съпругите, от дъщерите и внучките на кралете на златото и среброто. Банковите служители тук имат акции, но са извънредно предпазливи към каквито и да било заеми, което е една от причините градът да не преуспява. Местните богаташи се противопоставят на въвеждането на нови индустрии, които могат да ги конкурират, и се пазят от скъпо заплащане на работнически надници. Те живеят без инициатива, с лихвите от своите акции. Управляващата класа на Денвър обаче дава значителни средства за благотворителни цели, паркове и болници.

И в този град съществуват религиозни изстъпления и намеса на църквата в обществения и практически живот за финансови облаги. Една от църквите има отдел за „психоанализа“ и в околността поддържа лагери, дето проповядват скитници евангелисти. Радиото предава редовно текстове от Библията. Един проповедник ръководи голямата местна църква и местния вестник, който е застанал на ярка позиция против негрите, евреите, католиците и Организацията на обединените народи, и е защитник на всички реакционери в щата.

Америка тук е гола, открита и висока: планински масив почти като в Боливия. Щатът — осми по големина в страната — има пространство 100,000 кв. мили и е една миля над морското равнище. Населението е само 1/10 част от това на Бруклин. В междупланинската област има само 327 населени места, а 161 от тях имат население под 100 души.

Уайоминг е 44-я подред член на Съюза. Наричат го „рожба на трансконтиненталните пътища“. Цялото пространство е прорязано от пътеки, по които са се движели коне и крави към планините. Географията си остава относително единствения неизменим фактор в този свят на постоянни промени и щатът Уайоминг е обусловен демографски от големите пътища, които го пресичат по всички посоки. Той е естествена спирка за железниците на Юнион Пасифик, които пресичат Запада, и е летище на Съединените въздушни сили. Най-главният американски трансконтинентален шосеен път СЩ₆₀ пресича при Кайен шосето СЩ₈₅ — главния северо-южен път от Канада за Мексико, който се влива в шосето Пан Американ и стига до Панамския канал.

Реките набраздяват тази земя като пътеки. От жълтите планини извират реки, които достигат до Тихия океан и Мексиканския залив. Повечето от големите западни реки извират или са близо до Уайоминг.

Щатът Уайоминг се различава в много отношения от Колорадо — своя голям южен съсед. Между двата щата няма естествени или стратегически граници. Те образуват един съвършен правоъгълник с обща граница. Уайоминг не е космополитен и с такова самомнение като Колорадо. Той е по-отворен, по-западен, тясно свързан с границата. Колорадо има мини и напоителни мрежи. Уайоминг има земно масло и долнокачествени въглища, неговата напоявана площ е малка, с по-малко разнообразие в земеделското производство. Главният поминък тук идва от едрия рогат добитък и овцете. Той е скотовъден център, без всякаква индустрия.

Но Уайоминг е най-гостоприемният щат, който съм виждал, дори по-гостоприемен от Тексас или Невада. Почти всеки има прякор. Губернаторът се нарича „Док“ и прякорите се отпечатват често и на визитните картички.

Историята на Уайоминг е интересна и разнообразна. Знамената на четирите държави, освен Съединените щати, са се развявали върху щата или част от него: Испания, Великобритания, Мексико и Франция, а така също и териториалните знамена на Юта, Дакота и щатското знаме на Тексас. Двете главни сили, които са действували за заселването, бяха железопътният пробив към запад на компанията Юнион Пасифик от 1867 до 1868 година, и голямото предвижване на стадата едър рогат добитък северно от Тексас, в 1873 година. В този щат бе дадено право на жените да гласуват още през 1869 година и така той е първият щат, дето мъжете и жените имат еднакви политически права. Тук е имало жена губернатор — мисис Нели Рос.

Голям исторически въпрос в щата е „войната“ между овцете и едрия рогат добитък. Най-напред бе докаран едрият рогат добитък. Бяха създадени безброй големи скотовъдни ферми, финансирани от британски и шотландски капитали, тъй като британците даваха заеми при по-ниска лихва, отколкото банкерите в Ню Йорк. Скотовъдците се противопоставяха на нахлуването на стадата овце, тъй като овцете изпасваха всичката трева, без да оставят пасбища за едрия рогат добитък. Скотовъдците видяха за свой ужас, че безкрайно богатата трева на фермите изчезва бързо в гърлата на многочислените агнета и овце. В областта Бигхорн, близо до местността Тенслип, се води истинско сражение, преди 40 години, когато скотовъдците нападнаха и разориха територията на овчите стада, избивайки овчарите и хвърляйки динамит между стадата. Стотици хиляди овце бяха избити или осакатени и измрели скачайки в пропастите. В днешни дни обаче няма свободни пасбища и скотовъдците се разбират добре с овцевъдците. Повечето от големите фермери притежават крави, волове и овце. Сега те казват: „Има романтика в отглеждането на крави и волове, но парите идват от овцете“. През дългите зими овцете се предвижват от място на място, карани от стотици овчари, и пасат в обществените земи така, както в собствените си заградени места, благодарение на законите, издадени от министерството на земеделието.

Уайоминг е крайно чувствителен към търговията с вълна. Той е, строго погледнато, щат, който се занимава изключително със събиране на вълна. Някога скотовъдците водиха гражданска война по въпроса за вълната. Големите чифликчии се противопоставиха енергично на дребните скотовъдци да събират и продават по свой почин вълната. Те изпратиха въоръжени тексаски стрелци да ги пропъдят. Крамолата е била голяма и е трябвало да бъдат изпратени федерални войски за възстановяване на реда. Днес чифликчиите скотовъдци не са толкова избухливи. Големите собственици все още държат монопола на вълнената индустрия, но вече не стрелят срещу своите конкуренти. Единствената обида, която би накарала някой скотовъдец от Уайоминг да посегне към пушката си, е да го наречеш „земеделец“. Скотовъдците пият само консервирано мляко, не ядат никога зеленчуци и отглеждат само сено и дълги бакенбарди.

Бележити личности

Лестър Хънт, губернатор на щата Уайоминг от 1943 година насам, един от малцината демократи в страната, които бяха избрани с подкрепата и на републиканците, е един способен, съобразителен и умерен държавник. Той е роден в Илинойс, а е получил образованието си в Мисури. Като ученик и студент се поддържал като играл бейзбол и завършил зъболекарство. Хънт дошъл в градеца Ландер (Уайоминг) пред първата световна война и се установил зъболекар. Увлечен в политическия живот, през 1932 година бил избран в законодателното събрание на щата. Бил на два пъти щатски секретар, през което време неговата канцелария била поставена напълно на разположение на народа. Той е пълен въздържател.

Друга личност от местните политици, интересна също като Хънт, е Трейси С. Мак-Кракен, член на националния комитет на Демократическата партия, собственик на хотел, на големи недвижими имоти и на местната радиостанция, която предупреждава с метеорологическата си служба скотовъдците, (пръснати на стотици мили в пустите земи) за идващи бури и други природни бедствия. Мак-Кракен е пристигнал в Уайоминг без един цент в джоба си. Днес той притежава вестниците на целия щат и ръководи журналистиката. С еднаква обективност ръководи той и двата единствени вестника в столицата, които заемат диаметрално противоположни политически становища и са в яростна борба помежду си за тираж и обявления.

Не може да се каже, че в Уайоминг съществува изборен апарат на някоя личност или партия. Жителите са много независими хора. Нито един губернатор не е имал повече от един мандат и почти всички изборни резултати са крайно смесени. Хънт, който е демократ, управляваше с предимно републиканско законодателно тяло.

Причината, поради която местните скотовъдци са толкова консервативни, е, че само едно поколение ги разделя от онези дни, когато са търсели пасбища върху седлата с пушка в ръка. Те са много горди с индивидуализма си и мразят всякакъв вид правителствена намеса или разпоредба. Но наред с това те не се противопоставят на правителствените разпореждания за обмитяване на австралийската вълна или за забрана на вноса на аржентинското месо. През време на стопанската депресия федералните власти от Вашингтон изпратиха помощ за изграждането на кладенци и огради за добитъка. Но това накара местните чифликчии и скотовъдци да станат още по-подозрителни. Те не могат да си представят, че човек може да харчи пари за подобрение на чужда собственост. И те решиха, че държавната помощна програма е началото на някакво експроприиране на тяхната собственост или намеса в тяхното стопанство. Обаче много от тукашните жители, които говорят шумно против правителствената намеса, щом изпаднат в затруднение, отправят веднага отчаяни апели до правителството за помощ.

През 1926 година Джон Рокфелер Младши закупи 34,000 акра близо до националния парк Гранд Тетон с намерението да го подари на държавата. Но под натиска на депутатите представители на щата Уайоминг, приемането на този дар бе отхвърлено. През 1943 година президентът Рузвелт реши да създаде национален парк със земите купени от Рокфелер, заедно с други 170,000 акра федерална земя и 17,800 акра земя на частни собственици. На частните собственици беше обещано, че ще бъдат компенсирани като запазят правата си на свободна паша и земите в границите на националния парк не бъдат считани за част от парка паметник. Местните скотовъдци обаче се противопоставиха на това предложение на Президента и започнаха бурна кампания срещу него. Щатът Уайоминг заведе дело срещу правителството, за да осъди законната валидност на прокламацията на Президента. Конгресът прокара закон, който анулира предложението. Президентът Рузвелт обаче упражни своето „вето“, основавайки се на един стар закон от 1906 година за запазване на старините, според който всеки Председател от Теодор Рузвелт насам може да предложи създаването на национални паркове и паметници в интерес на обществото.

Важен проблем за щата Уайоминг е петролът, който се добива с капиталите на отсъствуващи собственици. Милиони варели земно масло се изпомпват и се обработват в различни части на тази земя. Големите компании от източните щати взимат грамадни печалби и оставят трохи за Уайоминг, който изкопава и добива маслото. Главните петролни компании, които работят тук, са: Стандард Индиана, Стандард Ню Йорк, Тексас Къмпани, Континентал Ойл Къмпани и Синклер Ойл Къмпани. Щатът има значителен приход от земното масло, макар че не е подобаващо голям, тъй като притежава 3,200,000 акра училищна земя, дадена от федералното правителство при влизането му в Съюза. В тези земи е намерен петрол и щатът получава наем и данък срещу производството, който през 1945 година възлезе на 1,500,000 долара.

Индианците гласуват в Уайоминг и имат свои кандидати. Племето „Шошони“, което населява една земя, голяма колкото щата Делауеър, са републиканци. „Арапахите“ са предимно демократи. Аз видях в Уайоминг тържествата: „Граничните дни“, блестящ ежегоден фестивал за целия Запад. Наблюдавах надбягване между жените на племето „Огалала Сиукс“. Имената на състезателите бяха „Зона“, „Страхуваща се от конете“, „Ранената Зина“, „Жули — Сивият орел“ и „Алис — Червената вода“.

По традиция Уайоминг избира един сенатор представител на скотовъдците и един — на овцевъдците. Тук има едно особено влияние, неповторимо в другите щати. Това е единственият щат, дето заседанията на народното събрание се предават по радиото и държавният щатски секретар дава всяка вечер коментар и доклад за всичко, което се е случило в щата.

* * *

Сега трябва да се сбогуваме с планинските щати и аз съм доволен, че привърших с Уайоминг — най-типичния и най-запазения от тях. Бих могъл да пиша безкрайно за очарователния Запад, но е време вече да сляза надолу към поляните и низините.

Няма нищо по-забележително в Съединените щати от разликата между двата щата Дакота. Това са двата най-малко известни щата и хората обикновено мислят за тях като за един блок, какъвто всъщност няма. Северна Дакота е най-радикалният щат в Съюза, а Южна Дакота е един от най-консервативните. Северна Дакота има две трансконтинентални железопътни линии, а Южна Дакота няма нито една. Северна Дакота черпи главния си поминък от пшеницата; Южна Дакота се препитава също от пшеница, но отглежда и добитък, има много мини и на всичко отгоре, — огромен брой фазани. И двата щата имат политически личности, които са известни по своята ексцентричност.

Двата щата, макар че имат граница 330 мили, практически нямат досег един с друг. Южняците смятат, че Северът е населен изключително от някакви заплашващи ги болшевики; Северът мисли, че южняците са хора, предани единствено на Хувър. Югът се съединява през реката с Айова и Небраска и е добър съсед на тези два щата, но никой не поглежда към Северна Дакота, ако това не е неизбежно. Между двата щата пътуването е извънредно трудно. Между тях няма никакво автобусно или въздушно съобщение.

Поглед към Северна Дакота

Северна Дакота — с кръстосани културни влияния и с разностранно земеделско производство — е щат, какъвто почти не намираме другаде в страната. Контрастите тук са на преден план и се забелязват във всички области. В столицата има един великолепен небостъргач, построен от Руут и Холабърд. Жилището на губернатора, което се намира наблизо, е малка бяла къща, със скромен изглед, като дом на някакъв дребен чифликчия. Обществениците на този щат са едни от най-упоритите хора в страната и голяма част от политическата му история може да бъде характеризирана с думата „трескаво безпокойство на гражданите“.

Прекарах няколко дни в града Бисмарк и другаде в Северна Дакота. Срещнах хора от различни лагери и слоеве на стопанския и обществен живот. Научих, че в продължение на няколко месеца тук са сменени четири губернатора. Един от тях е служил само 15 дни, но е бил изпъден от разяреното и оскърбено от постъпките му гражданство. Отзоваване на народни избраници в Щатите е било извършвано 4 пъти, три от които са станали в Северна Дакота. Сенаторът Уилям Лангер, чиято кариера е неразривно свързана с живота на щата, е бил изправен три пъти пред съда за криминални престъпления, обвиняван, че е задигнал суми от държавни фондове, и веднаж е бил осъден на 18 месеца затвор. Лангер дори загубил поданството си за известно време, макар че току-що бил избран за губернатор!

Северна Дакота е сцена не само на такива обществени скандали, но и на една дълга междуособица, свързана с голяма демагогия, между правителството и щата. Северна Дакота е реформистки щат. Заедно с Минесота, Небраска и Уисконсин тя е най-големият традиционен разсадник на прогресивните идеи в Съединените щати. Тук се намира единствената щатска банка в страната, която има влогове за 71,000,000 долара. Тукашната банка контролира всички обществени фондове и е фискалният агент на щата. Северна Дакота притежава единствената щатска мелница в Америка, както и единствените щатски силози за зърнени храни. Тези мероприятия на щата бяха организирани, за да спасят тукашните чифликчии и земеделските стопани от натиска на отсъствуващите собственици на силози. Една друга особена черта в проявленията на щата е тази, че всички държавни чиновници и всички обществени сгради, включително областните съдилища и училищата, са осигурени задължително от осигурителните дружества в щата. Всички земеделци са осигурени срещу пожар, градушка и други подобни бедствия. Кооперативната система е високо развита в целия щат. Северна Дакота, може да се каже с една дума, е напълно социализирана по подобие на Швеция.

Земеделието е силно развито и това създава един особен радикализъм между земеделското население. Северна Дакота е разделена от 98-и меридиан на две ясно очертаващи се сфери: сухата (западната) част и влажната (източната) част. Реката Мисури създава другата демаркационна линия. Източната част на щата е най-големият производител на пшеница в света. Житото не се жъне и вършее от комбайни, а се пренася до вършачките по примитивен начин. Има 57,000 чифлици и общият доход от земеделието надминава 500,000,000 долара годишно от 1943 година насам. През 1945 година средният доход на едно земеделско стопанство или чифлик се изчисляваше на 7,600 долара.

Последните години са изключение. Северна Дакота не може да забрави годините след 1930 година. Един земеделец стопанин беше прав, без преувеличение, като ми каза: „В продължение на 7 години тук не падна дъжд“. Рисковете от времето и природните бедствия уязвяват страшно местното стопанство.

Една статуя тук представлява неизвестен индианец, който наблюдава ранните заселници пионери как изорават ливадите и пасбищата и засяват жито. Индианецът казва на пионерите: „Грешите“. По-късно ще се натъкнем на пясъчните бури и бездъждието в югозападните части. Двата щата Дакота имат своя страшна опитност с пясъчните бури. Реките, особено Мисури, свличат тонове от почвата и я отнасят към Индиана и Охайо. Ерозията от ветровете загребва също такава голяма част от богатството на почвата. В пространството на големите поляни някога е имало 400,000,000 акра обработваема земя. Незапомнените суши след 1930 година са разрушили 10% от тази земя. Около 200,000 акра бяха повредени от сушата за обработване и 40,000,000 акра бяха отнесени от ветровете и реките.

Лигата на безпартийните

Политическата история на Северна Дакота се преплита с историята на тукашната Лига на безпартийните. Тази особена организация бе създадена през 1915 година от А. С. Таунлей, който живее днес в Минесота. Влиянието на тази лига за известно време се разпростря върху дузина щати. Таунлей беше енергичен и талантлив организатор. Когато му казваха, че трябва да чете историята, Таунлей отговаряше: „Да чета историята? О, не! Аз я създавам“.

Таунлей е бил чифликчия в Бич и стар социалист. Много от точките в партийната програма на Безпартийната лига са извлечени от програмата на политическата партия на Северна Дакота. За да може да стане член в Лигата на безпартийните, кандидатът трябва да спазва две условия: да бъде земеделски стопанин или работник и да плати 16 долара членски внос. Това движение се появи като мощен протест на земеделците. То се разрасна в цялата страна. През 1918 година движението имаше болшинство в двете камари на щатското законодателно тяло и можа да прокара повечето от реформите за щата Северна Дакота. В някои отношения то е предтеча на Рузвелтовия режим Ню-дийл, който се яви 25 години по-късно. Идеята на Таунлей беше да се създаде за тази голяма житница един държавен силоз. Федералните щати чрез своите застрахователни кооперации и администрация за жилища приложиха реформите на Северна Дакота върху целия народ.

Фактически Безпартийната лига е била винаги под крилото на Републиканската партия и е един инструмент на нейната политика.

Днес Лигата на безпартийните е в упадък и не е избирала свой губернатор от 1937 година. Причина за това, освен разцеплението, което се яви между земеделците стопани, е и фактът, че тази лига е отличен екип за борба само в тежки времена и нейните проявления бяха най-добри в моменти на стопанска депресия; че режимът Ню-дийл отне голяма част от нейната програма; че земеделците стопани се стопиха в нуждите, наложени от бързо развиващия се стопански нов свят; изолационизмът на безпартийните, който е бил винаги крайно енергичен, постепенно стана безплоден.

Бил Лангер е крайно интересна личност. Той е първият американски губернатор, който даде мораториум на просрочени задължения; той свика националната гвардия, за да спре принудителните разпродажби на земеделски имоти от местните шерифи; по време на една работническа стачка той изпрати щатските войски да защитят работниците, които получаваха надници по-ниски от 27 цента на час. В Сената във Вашингтон той винаги е защищавал прогресивните елементи и се е противопоставял на всички закони, които не подпомагат ветераните с жилища, евтин кредит и социална защита. Бидейки краен изолационист, той се противопостави на заема, даден на Великобритания, и беше един от двамата сенатори, които гласуваха против Хартата на Обединените народи в Сан Франциско. Но след като Хартата бе гласувана в Сан Франциско, той заяви, че ще я поддържа, тъй като е вече закон.

Земеделският съюз и кооперациите

Съюзът на земеделците стопани в Северна Дакота обхваща около 30,000 члена от всичко 57,000 чифликчии в щата и е едно от най-големите политически движения. Земеделският съюз е най-значителната самостоятелна сила в щата и най-силната организация на земеделците стопани в цялата страна, тъй като има свои разклонения и в други щати. Този Съюз не взима пряко участие в политическите борби, нито изказва предпочитание за този или онзи кандидат, но неговите становища по отношение националните предприятия за постройка на язовири и хидроелектрически инсталации, като предприятието за долината на Мисури, са решителни и имат голямо значение.

Въпросите, с които се занимава съюзът, са: местното образование, електрификацията и техническите подобрения на стопанствата, осигуровка и разрастване на кооперативното организиране. Съюзът има свои собствени дружества за осигуровка на живот и други осигуровки. Кооперациите, зависими от съюза на земеделците, обхващат целия щат със своите кредити и организации на кооперативни начала, болници, млекарници, та дори и погребални учреждения.

В тази книга не бих искал да се занимавам подробно с кооперативите. Има различни видове кооперации в Съединените щати, с големи мероприятия, като тези на Централния кооперативен съюз на ангросистите в Уисконсин, до най-малките потребителни кооперации в Калифорния. Кооперативите, придадени към Съюза на земеделците в Северна Дакота, са рожба на обикновените нужди и искания на местните жители. Те нямат обширна територия и идеология, но тяхното значение е в постигането на практически резултати за задоволяване потребите на обикновения човек. Съюзът притежава собствени петролни кладенци и рафинерии в Канзас и другаде и има своя разпределителна система чрез борсата в южен Сен Пол, в щата Минесота. Местните кооперативи в Северна Дакота пласират половината от количеството на светлинния газ, тъй като го продават на много ниски цени.

По-голяма организация на земеделските стопани обаче Съюзът е направил чрез кооперативите на зърнопроизводителите. Северна Дакота има 316 местни кооперации, които се занимават с покупко-продажба на зърненото производство. Тази институция на зърнопроизводителните кооперативи открива пазар от своите членове за предлагане и купуване, събира производството в свои хамбари, произвежда брашното в свои мелници и има 150 местни силози в целия Северозапад. Членовете на кооперациите получават дивиденти за даденото от тях зърно и делят печалбите на силозите, ако се яви разлика в предложената цена и продажната. Кооперациите желаят да предпазят земеделците стопани от зеленичарството, — при което стопанинът бива принуден да продаде своето производство под натиска на нуждите, — да го освободят от посредниците и комисионерите и от изнудванията на спекулантите по превоза и складирането на „док“.

Около 40% от жителите в Северна Дакота са скандинавци, предимно норвежци. 30% са германци от областта край Волга. Столицата Бисмарк е наречена така, за да може да привлече германските преселници, които бяха улеснявани да си закупват билет направо от Бремен до Бисмарк. През време на първата световна война германците избягваха да бъдат мобилизирани в американската войска и отказваха да закупват военните съкровищни бонове. През втората световна война обаче местното население промени своето становище и прояви съзнателно гражданско чувство на обща привързаност. В щата съществува силно развит антисемитизъм. Волжките германци, които са от руски произход, търгуват с евреите, но германците от другите части отказват.

Северна Дакота е единственият щат в Съюза без радиопредавателна компания и гражданите никога не могат да чуят радиокоментарите на известните американски говорители. Има само един местен вестник със значение, това е „Лидър“, орган на Лигата на безпартийните.

Южна Дакота

Южна Дакота е сърцето на прериите в Северна Америка. Намира се върху най-голямата равнина на света. Това придава особен дух на целия щат. Той има един паметник край Пиир — селището, което сега е столица — за да означи средищното си географско положение, и това, че е приблизително точен център на Северна Америка. Прериите се простират на повече от 1,000 мили от океана. Те се различават от прериите на Северна Дакота по своето разнообразие, големи гори, опаковъчна индустрия, планини и богати залежи на минерали, каквито липсват на нейната посестрима от север.

В Южна Дакота се намират и така наречените „зли земи“. Това са ненаселени области в западната част на щата, зад река Мисури, и се намират в сушавата област зад 98 меридиан. Областта се обитава от зайци, съскащи змии, хищни птици и виещ вятър. В тази област живеят само 11 души, които трябва да пренасят водата си за пиене от 60 мили разстояние.

Зад „злите земи“ се намират „черните хълмове“, наречени така не поради някакви черни скали, но поради това, че са покрити с площи черно-зелени борове и ели. На планината Ръшмор се намира най-интересният паметник, построен някога от човека: четири героични статуи, изрязани в скалите на височина 480 стъпки, представляващи Вашингтон, Линкълн, Джеферсън и Теодор Рузвелт. Южна Дакота се гордее със своите черни хълмове и макар че е настроена крайно изолационно, поиска да стане седалище на Обединените народи — значи столица на света.

В северната част на Южна Дакота има особен вид почва, наречена „гъмбо“. Това е пръст, която се втвърдява като камък при сухо време и съвсем размеква при дъждове. При дъжд вие не може да преминете през тази почва, защото е хлъзгава и много лепкава. Тревата тогава расте бързо и високо. Всеки жител, роден в областта на тази особена почва, е дългокрак: това идва от упражненията при ходене в лепкавата кал.

Мината Хомстейк е най-голямата производителка на злато в северното полушарие. Някога е била притежавана от вестникарския магнат Уилям Рандолф Хърст. До 1937 година мината не плащала никакъв данък за рудата, която произвежда, тъй като нейното влияние в парламента на Южна Дакота е голямо.

Южна Дакота е населена с чужденци. Тук има 140,000 души от германски произход и 90,000 скандинавци, при население общо 650,000 души. Също като Северна Дакота, тук има голям брой индианци, които владеят 1/10 от земята. Щатът е републикански и консервативен. Няма организирана машина за изборна борба към някоя от партиите. Населението избира кандидатите според това дали отговарят на интересите на различните групи чифликчии, земеделци стопани и скотовъдци.

Но най-голямото отличие на Южна Дакота са фазаните, които се изчисляват на брой към 50,000,000. Водопадите Сиукс са считат за световна столица на фазаните. Един приятел ми каза: „Ние имаме повече фазани, отколкото републиканци“. Ловният сезон трае два месеца, започвайки от 15 октомври. Всеки ловец има право да убие само пет фазана дневно, но Южна Дакота е рай за лошите стрелци. Фазаните са толкова големи, че никой стрелец не изпуска да даде сполучлив изстрел. Местните ловци плащат един долар за ловен билет, а чужденците — от другите щати — по 20 долара. Ловците идват от всички страни на Щатите и ежегодно вземат до 40,000 ловни билета — така че фазаните донасят големи доходи на щата.

Щатът Небраска

Животът на жителите и управлението на щата Небраска зависят изключително от времето и природните явления. Това не е виц. Този щат се различава значително от съседите си Южна Дакота и Канзас по това, че няма никакво минерално богатство и че няма буйни реки, които да дават енергия за вътрешността. Щатът се препитава само от почвата и времето. Това е 32-ият щат по население и 6-ят по производство на храни. Щатът се поддържа от износа на царевица, сено, пшеница, свине за угояване, млечни крави, масло и яйца. След Уисконсин и Ню Йорк, това е третият щат по млечно производство. Повече от 1,000,000,000 долара са вложени в 121,000 чифлика, не по-големи от 191 акра. Тези чифлици са механизирани с 61% повече от механизацията на чифлиците в Щатите изобщо. Завръщайки се в Омаха видях богати чифлици с огромни пространства царевица. Щатът е половината западен и половината среднозападен. Западната половина е суха земя, с пясъчни хълмове, по които се намират хиляди акри, които никога не са видели рало. Дъждът и времето са въпрос на живот или смърт за тукашното население. Лятото е ужасно горещо, а зимите са нетърпимо студени. Сушата от 1930 година опустоши страната, а пясъчните бури доопустошиха земеделското производство. Както във всички земеделски щати, метеорологията определя политическите настроения на населението и лошото време обикновено създава радикализъм.

Името Небраска на индиански значи „гладка вода“. Щатът е образуван след заселването на ветераните от гражданската война, които са тръгнали на грамадни групи да търсят стопанства и подслон. Небраска е нямала в своята история проблем за робите. Този приток на ветерани е последван от германски и скандинавски преселници, и малък брой чехословаци, емигрирали от Европа. Тези преселници са търсели земя — своя собствена земя — за обработване. Те не се интересували от градовете, каквито били виждали в Европа и каквито вече напуснали, а търсели обработваема земя. Пробили си път далеч в дивите необитаеми земи на Небраска. Някои от селата били толкова малки, че имали само по една черква, в която се молели заедно и католици, и протестанти. Стояли на чинове в една и съща стая половината обърнати към олтара на единия край, и половината към амвона на другия.

Тези преселници били корав народ. Това, в което вярвали, било доброто здраве, упоритата работливост и образованието. Днес Небраска има голям брой жители от германски произход и около 11% от неговото население е от чехословашки произход. Повечето от скандинавците са шведи, макар че има норвежки и датски общежития. Цели общини са изцяло чешки, дето чешкият език е еднакво говорим като английския. Една община е половината чешка, половината шведска. Германците са предимно лютерани и техните политически настроения се променят често. Те станаха републиканци при Уудро Уилсън и демократи при сухия режим. През време на световната война между тях не можеше да се забележи нелоялност, макар че повечето от тях бяха изолационисти между 1941 и 1945 година. Техният Бунд няма голямо значение. През първата световна война германците бяха предани на кайзера, но Хитлер преследваше лютераните, католиците, както и евреите, и те го ненавиждаха. Интересно явление е това, че американският живот стопи в една обща сплав вражески настроените национални малцинства. Дори след трагичните преживявания на избитите чехи в селото Лидице, Чехословакия, тук в Небраска германците и чехите продължаваха да живеят братски.

Като повечето от западните щати Небраска е изключително гостоприемен и дружелюбен щат. Атмосферата тук е свършено различна от тази в Айова, дето чужденецът буди подозрение. Тукашните хора са много дружелюбни и правят всичко да услужат на гостенина.

В първите дни след заселването щатът Небраска е бил управляван и напълно зависим от железопътните компании. Те придобивали земя, населявали я и я експлоатирали. Много години наред компанията Юнион Пасифик и чикагската компания Бърлингтън-Куинси си бяха поделили щата, като избираха по един свой сенатор. Друг фактор беше нарастването на пласмента на автомобили и увеличението на автомобилния превоз, който конкурираше железопътния.

Законодателното тяло се избира на безпартийна основа и няма значение дали кандидатът е републиканец или демократ. Народът настоява да има думата по управлението. Всички съдии и просветни деятели са избираеми, също както законодателите, на строго безпартийна почва. Не може да бъде предприета никаква обществена работа, строеж или мероприятие, без да се получи пълномощие от народа чрез гласуване. Тази страст към чиста демокрация и пълен народен контрол върху управлението понякога създава големи трудности и обърканост на щатския живот.

Градът Омаха, с 223,844 жители, е с предимно мъжко население. Това е място на буйни ергенски вечери, много нощни клубове, повече отколкото във всеки друг град, освен Чикаго и Сан Франциско. Омаха е пазар на добитък и тук консервената месна индустрия е развита в най-голям мащаб. Железопътната компания Юнион Пасифик и девет други местни железопътни линии обслужват щата през този град. Това е градът, дето местният журнализъм е монополен и всички утринни и вечерни вестници се издават от един и същ собственик. Между местните политически първенци, освен главните редактори на вестниците, са големия собственик на недвижими имоти и магазини Джордж Брандис и Уилям Мартин Джеферс от компанията Юнион Пасифик, който е започнал кариерата си като разсилен, а днес диктува политическия живот.

В точен топографски смисъл Канзас е сърцето на Съединените щати, така както е и центърът на тежестта на американската демокрация. Географският център на нацията е Канзас. Тук е и центърът на геодезията според официалните географски ширини и дължини. Щатът се разпростира като огромна наклонена плоча, слизаща от Запада. Местността не е така разнообразна. Планините до границата на Колорадо са високи 4,135 стъпки. По форма щатът прилича на един паралелограм с един ъгъл прояден от реката Мисури.

Името Канзас значи: „Народът на южния вятър“. Канзас е обграден от щатите Оклахома, Колорадо, Небраска и Мисури и тъй като главните пътища и железопътни линии се движат на изток и запад, влиянието на Колорадо върху западен Канзас и на Мисури върху източния Канзас е твърде голямо. Тукашните пуритани се разбират добре с Оклахома Те говорят с пренебрежение за Небраска, макар че им е съсед.

За разлика от другите щати, тук няма големи градове, макар че Вишита има 115,000 жители и Топека — 68,000 жители. Столицата на щата е градът Канзас от щата Мисури, и неговото влияние се чувствува в целия щат Канзас, макар че градът е от друг щат. Ето още един куриоз в тази страна!

Кои населиха най-напред Канзас? Преселниците идваха от Ню Ингланд и от южните щати. Всички привърженици на борбата за унищожение на известни пагубни разпоредби на федералното правителство нахлули в щата, въоръжени с „Бичерови библии“ (пушки) и печатарски машини, за да отседнат тук и да пазят свободата на своя щат. Те водели собствена предгражданска война с южняците. След войната емиграцията на Севера продължила. Всеки федерален ветеран след 1865 година имал право на 160 акра хубава земя в Канзас и затова един грамаден приток от великата армия на републиката — офицери и войници — се втурват натам. Първите преселници от Ню Ингланд се смесили с пришълците от Айова, Индиана и Илинойс.

Влиянието на южните щати си остана голямо. Щатът Канзас е еднороден по състав и здраво свързан помежду си по население. Жителите са протестанти от средната класа и предимно северняци. Земята е неимоверно плодородна.

Сега в щата съществуват само две групи „чужденци“: менонитите и волжките германци. Има и малък брой мексикански работници в железопътните компании, и няколко представители на скандинавските народи. Железопътната компания Санта Фе, която господствуваше над политическия живот в щата за цяло едно поколение, улесни дохождането на менонитите, а компанията Юнион Пасифик — на пришълците от Волга. Двете групи бяха доведени от Европа, тъй като железопътните компании се нуждаеха от население, което да обработва обширните им подарени земи. Населението ще даде производство, това производство ще изисква транспорт, а транспортът ще донесе печалба за компанията. Пътният билет от Ню Йорк до Канзас, за да може да примами емигранти за земеделската работа, струваше само 11 долара. Менонитите, здраво свързано помежду си общежитие, са се изселили от северна Германия и от Крим. Те не вярват на никаква форма на политическо управление и до преди 20 години отказваха да гласуват. Повечето от тях са земеделци и произвеждат голямо количество жито. Продължителният процес на преселване, на асимилация между местното население, на настаняване в диви местности и изтръгване облагите на земята е бил тежък и труден жребий за тези преселници.

Пуританизмът в Канзас, който е най-мощният в Америка, произтича от привържениците на борбата срещу пагубните правителствени разпоредби, които са се преселили от Ню Ингланд. Щатът е привърженик на „сухия режим“. Комарът е забранен и за известно време тук не се продаваха нито цигари, нито дори хартия за цигари. Повечето от пуританите в Ню Ингланд са радикали. Канзас обаче е силно консервативен щат и обикновено привърженик на републиканците. Тук обаче съществува много прогресивно законодателство. Канзас е огнището на Популизма и е един от първите щати, който наложи прякото избиране на сенатори с общо гласоподаване. Те прокараха закона за ипотека на недвижимите имоти, за да предпазят земеделците стопани от ограбване, и продаване на тяхната собственост. Общините притежават и експлоатират всички служби за осветление, транспорт и водоснабдяване. Учебниците се дават безплатно на учениците. В Канзас се намира единствената фабрика за черковни органи, цензура за книгите — макар и да не се прилага — и разпоредба, че всеки, който развее руския флаг в чертите на щата, извършва престъпление, достойно за смъртно наказание. Щатът има организация за изкуствено разкрасяване на природата и притежава близо до Ачисън една грамадна охладявана пещера от варовик, която може да побере 50,000 тона храна. Земеделието е важен поминък, но щатът се ползува и от благата на природните източници и индустриализацията. Самолетните заводи на Боинг близо до Вишита произвеждат много повече самолети тип „Б-29“, от всякъде другаде. От нападението при Пърл Харбър до август 1945 година щатът Канзас даде индустриални стоки за повече от 4,000,000,000 долара без нито една стачка.

Днес Канзас е петият щат по производство на петрол. Тове е щатът, който надминава 39-те останали щати по добив на минерали с годишно производство за 175,000,000 долара. Канзас има 5,000,000,000 тона запаси сол, което значи, че Съединените щати могат да бъдат осигурени със сол за 500,000 години. Това е третият щат по скотовъдство. Той е първият щат по мелничарство и един от първите по броя на тракторите в чифлиците, по сено и километраж на железопътни линии. Тук се произвеждат въглища, различни видове глина на тебешир, варовит клей и пр.

Статистиката на Канзас показва, че в този щат има студенти средно повече от другаде и че това е щатът с най-добра здравна служба. Щатът има 40 ежедневника, което го изтъква на първо място в Америка по брой вестници на глава и е четвъртият щат по процент на завършили гимназии. Това е родното място на двама бележити мъже — Милтън Айзенхауер, ректор на Канзаския щатски колеж, и неговия брат — Дуайт.

Между факторите, които имат значение за местното управление, трябва да поставим най-напред интересите на земеделието. Видни личности тук са сенаторът Артур Капер, който стана председател на Комитета за земеделие в Сената, Алф Ландън от републиканците, и Хари Уудринг от демократите, който беше за известно време министър на войната при Рузвелт и е бивш губернатор. Големите застрахователни дружества със своето финансиране на земеделието имат голям дял в местното управление. Методистката църква и благотворителните дружества на стари дами, масонските ложи, Ротари клуб и други дружества за социален живот отразяват също своето влияние. В този щат се забелязва натиск на известни обществени групи върху политическото проявление на отделните лица. Да предположим, че пасторът на една малка черква, настроен либералистично, каже в проповедта си, че Съветският съюз води справедлива борба и спечели войната заслужено, тъй като се би храбро. Местната банка няма да даде платено обявление в областния вестник, за да го опровергае или обругае като „подлец“, макар че това става в много случаи, но ще създаде чрез женските организации настроение съпругата на пастора да бъде подиграна, а другите деца да се присмиват на децата му.

При законодателното тяло има образуван законодателен съвет за изследване на предстоящите за разрешение проблеми и закони. Това е двупартийна група от 30 члена, водена от председателя на местния сенат и председателя на местната камара. Тя заседава помежду двете законодателни сесии на телата и е връзка между управлението на изпълнителната власт и законодателството. Нито един нов закон не може да бъде поставен на гласуване и одобрен, ако не е прегледан и препоръчан от този съвет.

Политика и алкохолната възбрана

Твърде важен въпрос в щата Канзас е проблемът за алкохолната възбрана. Щатът се намира в това отношение под влиянието на щата Мисури. Местните жители казват: „Мисури въведе сухия режим у нас, за да можем да отиваме при тях да си купуваме алкохол.“

По време на недостига през 1945 — 1946 година, човек можеше много по-лесно да си купи неограничени количества уиски — макар и на високи цени — в града Топека, който е под сух режим, отколкото в „мокрия“ Канзас Сити. Коли и автомобили сновяха ден и нощ през границата. Топека и други градове в Канзас бяха препълнени с контрабандисти, тайни барове и кръчми, за чието преследване би трябвало да има най-малко 1,200 детективи. Стотици производители на алкохолни напитки в Канзас бяха поставили разрешителните на своите стени и този щат на сухия режим 66 години след гласуването на закона за въздържанието, направи от сухия режим цяла шега. Правителството и съкровището нямаха никакви постъпления от данъци и такси от алкохолното производство, затова от Вашингтон бе заповядано строго преследване на алкохолните контрабандисти, които избягват плащането на патента и данъците. Федералните детективи изправиха пред съда стотици контрабандисти и посредници, поради това, че получаваха премия за всеки заловен. Ето истинската картина на един от най-пуритански настроените щати в Америка!

Поминъкът в Канзас

Канзас е разделен от 98 меридиан на два, дори три щата. Западният Канзас е тревиста местност, рядко населена, със слаби валежи и големи механизирани чифлици за пшеница. Изтокът е наситен с влагата и има дебела алувиална почва. Тук ние влизаме в пояса на царевичната култура. Помежду тях се намира трудно различимия Централен Канзас, който е покрит с пасбища.

Южно от Канзас се произвежда памукът, а северно — пролетната пшеница. Самият Канзас не отглежда тези култури и главните растения тук са зимницата и царевицата. Съществена част от вътрешната история на Канзас е борбата между произвеждането на пшеница и царевица, макар че много от чифликчиите днес отглеждат и двете култури. Царевицата се отглежда в почти всяка община, но никъде няма това значение в стопанския живот на щата, както пшеницата. Пшеницата, както ни е известно, е едно растение, подложено на много рискове. В старо време тукашните земеделци засяваха през септември и стояха безработни до жътвата. През това време те трябваше да плащат сметките си в банките, без да имат някакъв доход. Сега това не е така. Земеделците житари са заети през цялата година. Те отглеждат свине, овце, соя и тяхната зависимост само от житната реколта е отстранена, като са си осигурили доход за през цялата година. Земята, посеяна с жито, се използува и за паша. Житото се изпасва от овцете и дава по-голяма реколта, и расте по-бързо, когато е пасено на зелено. Тукашните чифликчии казват — „да пуснеш овцете в зелената пшеница е все едно да бръснеш един младеж, за да му порасне по-голяма брада.“ По този начин тукашните земеделци се занимават и със скотовъдство и получават, освен пшеницата, месо и вълна.

Чифликчиите в Канзас се различават от чифликчиите на другите градове по своята предприемчивост, по желанието си да правят изследвания и нововъведения, по своя хазартен дух, обусловен от рисковете на дъжда и вятъра, и по това, че въвеждат модернизиране чрез електрификация.

* * *

Ние приближаваме вече към Средния запад — този дебел, голям килим от царевица, с големите градове, с басейна на Мисисипи и със своята откъснатост. Нека продължим пътуването си.

Тази област не може да бъде очертана напълно с границите на Щатите, от които се състои: Минесота, Уисконсин, Айова, Мисури, Илинойс, Индиана, Мичиган и Охайо. Това е областта, очертана в горния басейн на Мисисипи и нейните притоци. В Средния Запад се намира влажният чернозем с голяма дълбочина и плодородие, за разлика от червената земя на Юга, от каменистата и песъчлива почва на Ню Ингланд и червената, жълтата и сухо разредената почва на Запада. Това е мястото, дето всеки чифликчия притежава 160 акра и ги обработва самичък.

Средният запад е широка равна площ, включена между Скалистите планини и Алеганите, така че хората тук спират погледа си в затворена земя, а не навън, над морето.

Езерото Мичиган — 22,400 кв. мили площ — е по-голямо от Испанско Мароко или Швейцария и има хинтерланд 65,160 кв. мили, почти двойно от територията на Англия. Тези езера, наречени Великите езера, са сладководното „Средиземно море“ на Западното полушарие. Те са и граница на среднозападното „крайбрежие“. Пенсилвания и Ню Йорк граничат също с езерото. Езерата са еднакво важни за Канада и за Съединените щати, тъй като отвеждат Средния запад към Атлантическия океан. Знае се от изследванията, че преди стотици хиляди години езерата са били издълбани от ледниците между скалите, по местата, дето сега се намира великолепна почва. Те са източник не само на огромна търговия, но и на митологична приказност. Езерата не приличат на европейските. Те не са затворени, а се сливат с поляните и прериите, всред които се разстилат. Аз съм бил свидетел на големи бури в това, иначе кротко, езеро. Наблюдавах буря в езерото Ери, в сравнение с която Китайското море би изглеждало напълно спокойно. Това езеро е най-големият индустриален воден път в света; голямо почти колкото територията на Палестина, то е опасано с обръч железопътни линии.

Средният Запад със своето великолепно съчетание на индустрия и земеделие, достига най-високата точка на развитие в американското стопанство. Големите езера са важни, защото спомагат за доставката на половината от зърнените храни и стоманата в Америка. По западния край на горното езеро при Дулут (Минесота) и покрай Уисконсин се извозва безспирно огромен тонаж желязна руда и пшеница, предназначена за хлебарниците в източните щати. На връщане се превозват въглища. Животът на речните корабоплаватели, превозващи този скъпоценен товар, изглежда като легенда в сравнение със съвременния дух. Пристанището Дулут Супериор, макар и че това изглежда съвсем невероятно, е второто по големина пристанище в Съединените щати. Горното езеро е съединено изкуствено със своите сестри чрез канала Суу при Солт Сен Мари. Този канал има по-голям трафик, отколкото Панама и Суец взети заедно. Професор Хатчър справедливо забелязва, че ако през време на войната тези ключови позиции бяха разрушени, Съединените щати може би щяха да я загубят. През канала Суу, само в 1932 година бяха превозени повече от 90,000,000 тона желязна руда, предназначена за стоманената индустрия.

Реката Мисисипи не е от никого описвана по-добре, отколкото от Марк Твен, преди 70 години:

„Мисисипи не е обикновена река. Заедно с Мисури, нейния главен приток, тя е най-дългата река в света — 4,300 мили. Най-криволичещата река в света е, защото, извива 1,300 мили, за да премине през едно пространство с въздушна линия от 675 мили. Реката разлива три пъти повече от водите на реката Св. Лаврентий, 25 пъти повече от водите на Рейн и 330 пъти от водите на Темза. Никоя друга река няма такъв басейн за напояване. Тя приема водите на притоци от 28 щата от Делауеър на Атлантическия бряг, до Айдахо на Тихия океан. Мисисипи приема в себе си и отнася до залива водите на 54 притока, които са плавателни за параходи, и на други 100, които са плавателни за салове. Пространството, което напоява, е колкото заетото от Англия, Уелс, Шотландия, Ирландия, Франция, Испания, Португалия, Германия, Австрия, Италия и Турция. Интересно е и това, че вместо да се разширява, течението към устието става по-тясно и по-дълбоко.“

Марк Твен, един далновиден журналист, ни съобщава също, че по негово време Мисисипи е изхвърляла ежегодно по 406,000,000 тона тиня в Мексиканския залив. Обърнете думата „тиня“ в думата „пръст“ и вие ще разберете истинското значение на този факт при съвременния глад за земя. Интересно е, че реките не претърпяват промени, тъй като ежегодната загуба на земя, свличана от реките, според съвременните данни възлиза на 400,000,000 тона. Да се впрегне тази гигантска мрежа от реки и притоци, това е най-великата проблема, която Западният свят е изправил пред инженерите.

Друго описание на Мисисипи е дал Чарлз Дикенс през 1840 г. Той видял „гнусното тинесто чудовище“ при Кайро (Илинойс). Дикенс описва Кайро като гнездо на болести и грозна гробница, без никакъв проблясък за напредък. Описвайки реката Мисисипи, Дикенс пише:

„С какви думи мога да опиша Мисисипи — дядото на реките — който, слава Богу, няма внучета подобни на себе си? Огромен изкоп, широк два до три мили, е запълнен с течна тиня, движеща се с бързина 6 мили на час. Нейното силно и пенливо течение се спира на места от грамадни трупи и цели дървета, които се въргалят като чудовищни тела, чиито корени се оплитат в бреговете като разчорлена коса… или като ранени змии. Бреговете са ниски, дърветата са като джуджета, блатата пълни с жаби; тук-таме порутени къщурки, на голямо разстояние една от друга, обитателите им бледи и изпити; комари проникват във всяка пукнатина на кораба; кал и тиня е полепнала навсякъде. Два дни се борихме по течението на тази мръсна река“.

Днес Дикенс би могъл да види някоя и друга промяна. Макар че е все още „голямата кална река“, Мисисипи си остава едно голямо въже, което обвързва Съединените щати, независимо от възлите и протриванията, които има. Това е Нил на западното полушарие. Дикенс би проявил интерес и би се учудил, ако узнае за голямото развитие на реката, която стана индустриално воден път, годен за насрещно корабоплаване, и като научи за предложението, направено миналата година, да бъде построен по дължината на реката през десет щата автомобилен път.

Някои бележки за Средния запад

Средният запад е мястото, повече от всякъде другаде в Америка, освен Ню Ингланд, на неспокойния дух и вечно търсещ ум на човека. Американските младежи, особено тези от среднозападните чифлици, са родени механици. Те могат да правят всичко със своите собствени ръце. Чрез техния труд се роди Детройт, който е символ на Америка с масовото си производство и серийното фабрикуване.

Модерна Америка пристъпва към пълна механизация. Това изостря събитията и явленията в много области от нашия живот и обслужва човека със създаване на блага и практични удобства. Нашата страна се управлява от духа на тия, които искат да знаят кое движи автомобила. Това, което отличава Средния запад, е комбинацията от чернозем и трактори, и сътрудничеството между царевицата и колите Джип. Доказателствата за тези технически стремежи тук са неизброими. Небостъргачът бе построен най-напред в Чикаго. Хенри Форд някога накара хората да се смеят, като каза, че е възможно да се направи синтетична крава. Научните занятия, които най-много интересуваха Чарлс Линдберг, бяха посветени за направата на изкуствено сърце.

Средният запад е действително среден не само в географски смисъл или пък в смисъл на умереност. Това е непокварената Америка. Там се проявяват спонтанните естествени настроения на народа. Всеки добър политик знае, че ако спечели Средния запад, може да се надява на успех навсякъде. Тази област следователно има решителния глас и силата на „вето“ срещу останалата част на страната. Тук хората се противопоставят енергично на каквито и да е промени и регулират колебанията на кормилото. Можем да заключим, че щом японците бяха толкова самонадеяни да считат, че като нападнат Пърл Харбър ще спечелят войната, или пък, че германците са се надявали в своето високомерие да победят Съединените щати, те не са знаели нищо за значението на Средния запад.

Средищното положение на тази област може да бъде изразено и по друг начин. Басейнът Мисисипи включва първите 13 щата и е мост между Ню Ингланд, Вирджиния и емигрантите, които идват впоследствие. Значението на Юга не се изтъква като силно, но то е значително голямо в Охайо, Мисури и южните щати Илинойс в Индиана. Баща на Средния запад в политическо отношение беше Томас Джеферсън и първият губернатор на Илинойс беше Патрик Хенри. Ню Ингланд е прадядото на Запада. Средният запад е чедо на съжителството между пуританизма на щата Ню Ингланд и плодородната почва. Средищното положение на тази област се обяснява и с това, че тук се произвежда, обработва, разпределя и консумира местното производство. 2/3 от всички пазари на дребно в Америка се намират в средните щати. Западът, както знаем, е предимно производителен, Изтокът — консумативен. Средният запад е връзката между тях, еднакво производителен и консумативен.

Средният запад е един огромен казан, в който се топят народностни групи от целия свят. Първият зов за заселване на новия континент бе отправен от Средния запад. Едни от първите заселници, французи и холандци, се опитаха да запазят отличителните си черти, но се стопиха в огромната маса. Тук се претопиха и станаха едно цяло: шотландци, германци, ирландци, италианци, канадци, руснаци, скандинавци, чехи, поляци, които следваха на вълни по-късно.

Изключвайки няколко общежития със сто процентова чиста индианска кръв, всички американци произхождат от външната имиграция — пуритани, китайци, гърци, негри, черногорци и колкото искате други народности. Съединените щати са най-големият актив на европейската цивилизация. Причината на това преливане на чужденци и тяхното сливане в обща маса лежат в началото на обществения живот и в природните качества на пришълеца. Главният фактор беше образованието. Големият приток на чужденци се сля без изключение наравно с американското ниво на живота, което постепенно се повишаваше. И днес все още наблюдаваме голямата сговорчивост и сцепление между групи американци, родени в чужбина или от чужд произход. В Чикаго има отделен гръцки град, литвански град, сицилийски град, словашки град, унгарски град и негърски град. Чикаго е най-голямото италианско общество в света след Милано и най-голямото полско общежитие след Варшава. 2/5 от жителите на Чикаго, дори днес, не говорят английски език у дома си. Половината от населението на щата Мичиган е родено в чужбина или от родители — чужденци. В щата Мичиган има една община, Хамтранк, с население 50,000 души, изключително поляци. Хамтранк е обграден от Детройт и не може да влезеш в общината или да излезеш, без да минеш през Детройт, но тази община е съвършено отделена и независима политически от Детройт. Поляците си имат свой общински съвет, свои закони и свой градски кмет.

Градове скитници и трудещи се

Главните градове в Средния запад не са покрай езерата. Те са дълбоко във вътрешността, като Индианаполис. От 14-те града в страната с население повече от 500,000 души, пет са в Средния запад. От 92 града с население повече от 100,000 души, 27 са тук. От 197-те града с население над 50,000 души, 58 се намират в Средния запад. Повечето от градовете в Съединените щати си приличат. Някои от тия на Средния запад наистина си приличат външно, тъй като са построени почти в едно и също време, но вътрешно между тях има много голямо различие по отношение на обществения им живот и препитанието, както и по характерните индивидуални прояви на населението.

Тъй като повечето от американските градове са прекомерно населени, шумни, с мръсни улици, хиляди жители на Средния запад са постоянно в движение из другите градове. Съединените щати като население са известни по света под прозвището „един народ, който се движи върху колела“. Много често ние споменавахме в тази книга за номадизма. Скитниците от град на град придобиват качества, които са усвоени от американския инстинкт за сродяване. Хората, придвижващи се от едно място на друго, се запознават, задомяват или пък търсят свои близки.

Относно работническите организации и трудовите движения забелязваме, че в задушените градски територии на Средния запад работниците са действително главен политически и социален фактор. Благодарение на работническата организираност са създадени много добри мероприятия, но същевременно с това работническото движение загуби, тъй като бе ръководено от професионалисти, които невинаги са лишени от престъпни намерения.

Механизирането на земеделието в тази област е също фактор, който не бива да бъде пренебрегван при преценката на местните политически сили. Компаниите Мак-Кормик, Диринг, Интернешънъл Харвестър, Оливер, Фергюсън, Алис Чалмърс, Джон Дир и други големи фабриканти на машини спомогнаха да се индустриализира земеделието, да се увеличи доходът на земеделеца стопанин, да се подобри и разнообрази семето за посев, като се пригодят растенията за машинно преработване.

Различните протестантски църкви, католиците и евреите са много активни в Средния запад. Религиозните култове и крайните секти са широко разпространени. Положението на евреите в Средния запад, особено на богатите евреи, е особено. Тук те са събрани отделно, като в свое гето. Близо до университета на Чикаго видях един приличен, хубав квартал, напълно еврейски като града Тел Авив в Палестина. Тук изживяват своите дни в работа, грижи и спокойна религиозност група от семействата Розенвалд, Адлер, и др. свързани помежду си почти като династията на Хабсбургите. Водени от своите религиозни и племенни предразсъдъци, евреите имат в Чикаго и в другите големи градове на Средния запад свои клубове, училища, детски градини, университетски братства и дори цели квартали.

Политически Средният запад има влияние в двете партии, като 1/3 от делегатите на партийния събор се избират тук. През януари 1947 година водачите на републиканската партия от тези щати имаха събрание в Чикаго, на което приеха резолюция, че ще следват в политиката си идеалите на Средния запад, като ще посочат за републикански кандидат лицето, което е символ на тези идеали и на населението на тази област. В момента, когато пиша тази книга, всички сериозни претенденти за кандидатиране от Републиканската партия за президентския избор, освен Уорън от Калифорния, са родени в Средния запад: Вандерберг, Тафт, Стасен, Брикен и Дюи, който е роден в Мичиган.

Негрите на Севера

Три до четири милиона американски негри живеят северно от линията Диксън — Мейсън. Голямото нахлуване към север на южните негри започна след първата световна война и продължи с прекъсване до днес, макар че след втората световна война нямаше толкова голямо преселване като това през 1920 година. Болшинството образовани негри считат, че разредяването на негрите от юг е благотворно. Негрите могат да придобият опитност и сръчност и да припечелят прехраната си в нови области и занятия. Старите негърски заселници в Чикаго и Кливланд обаче се страхуват от масовото прииждане на техни сънародници, които могат да понижат морала на обществото и да създадат нови трудности в и без това влошеното състояние на жилищния проблем. Поради механизацията на земеделието негрите са принуждавани да напускат Юга. Според експертите, от 7,500,000 негри в южните чифлици, в недалечно бъдеще ще бъдат нужни само 4,000,000 негри. Северът се запитва как ще може да изхрани, настани и да поддържа училища за тези 3,500,000 негри, които ще бъдат изхвърлени от механизирания юг?

Положението на негъра на север е безусловно по-добро и по-сигурно от това на неговия брат в Юга. Стандартът на жителите е по-висок и има повече възможности за работа. Освен това в Юга отлъчването на негрите от белите е постановено със закон, докато това отлъчване на север е повече въпрос на навик и на местна практика. На север негърът може да бъде член на съдебна комисия или да бъде полицай; тук той избягва много от обидите, които му се нанасят на Юг. Децата му могат да се учат в сравнително добри училища. Много малко негри на север се занимават със земеделие. Когато са третирани зле и страдат от убийства и нападения, поради расова омраза в севера, негрите търсят съдебна закрила, а на юг нямат тази защита. Негърските общежития на север са бедни, но не са в такава нищета, както на юг. Богати негри в Съединените щати има много рядко, макар че има неколцина. Най-богат американски негър е председателят на застрахователната компания в Дърам (Северна Каролина). Втори след него идва един издател и собственик на недвижими имоти в Ню Йорк. Застрахователното дело е главното занятие, от което негрите на север печелят пари. В това отношение негрите са майстори да застраховат всеки жител за осигуряване на погребението му. Повечето от негрите тук са протестанти и предимно баптисти.

Гласовете, получени от негрите в тази област през изборите в 1944 година бяха дадени за демократите с поразителния процент 80%. Негрите се люшкат между консерватори и радикали, между двете партии на демократите и републиканците, също както белите. Между негрите има комунисти и хора, които следват пътя на компромиса и златната среда. Около 250,000 негри, повечето на север, са настанени на общински, полицейски и чиновнически служби на правителството.

Най-тежкият за негрите на север е жилищният въпрос. В Чикаго, Детройт и Питсбърг негрите живеят в „гето“, определено не от общината, но от условията, които са им наложили наемодателите, повечето от които са отсъствуващи. Местните организации на собствениците и наемодателите изискват всеки собственик в областта да подпише задължение, че няма жилище или квартира за хора от африкански произход. По този начин негрите, макар и търсещи съдебна и законна защита срещу тази разпоредба, са поставяни в лоши жилища, заемат тези квартири и попадат в положението на „отлъчване“ от белите, също като на юг. Негърското общество е сгъстено в определените за тях градски квартали и то не може да се разпростре в другите части на града, независимо от голямата раждаемост. Училищата в така затворената градска площ стават достъпни само за негри, също като училищата на юг.

Един интересен факт е участието на негрите в спорта. Допускат ги да участвуват във футболните тимове на колежите и са доказано добри играчи. По правило обаче, един Северен тим, в който играе негър, не може да се състезава с Южен тим, а особено ако това става на някое игрище в Юга. Негрите са изключени от баскетбола, тъй като това е спорт, който може да се играе на закрито, а не е позволено полуголите дишащи тела на бели и черни да се допират в задушната стая на гимнастическия салон. Щатът Охайо е по-толерантен към негрите по отношение на техния достъп в университетите. Един негър беше председател през миналата година, а една негърка беше председателка на младежкото женско християнско дружество. Негрите в Охайо могат да плуват заедно с белите в басейните, да спят в общи спални, даже да отиват на разходка в парка на университета, но само че с другари негри.

Най-жестоко расово нападение срещу негрите в Съединените щати бе извършено в Детройт през 1943 година. Бяха наранени 600 души, повечето негри, и бяха убити 31, от които 25 негри. Нападението извършено от белите върху негрите беше едно масово общогражданско „линчуване“. Най-интересното в случая с този глупав епизод е фактът, че избухването за това противонегърско нападение беше предвидено от властите цяла година преди да бъде извършено. Детройт е най-избухващият град в западното полукълбо. Тук негърският проблем е много изострен. За да се извърши това нападение и за да се дадат такива жертви, голяма вина има и полицията, която стоеше безучастна. Това, че преобладаващото мнозинство от нападателите бяха бели, се доказва от фотографическата снимка на списание „Лайф“, в репортажа на това масово убийство. Детройт е претъпкан от бели южняци, които никога в живота си не са видели негрите на равна нога със себе си. Много от полицаите са от юг. Тукашните фирми и компании имат свои наемни убийци и агенти против работническите организации. Тук се проявяват и привържениците на Ку-Клукс-Клан и на бившия Съюз на германците. Автомобилната индустрия има нужда от голям брой здрави работници и затова белите виждат в труда на негрите застрашаваща конкуренция.

Средният запад и изолационизма

Не съм си поставил за цел да пиша за външната политика на Съединените щати. Трябва обаче да кажа една дума за изолационизма. Смята се, че Средният запад е най-изолационистичната територия на страната. Но анкетите, проведени от института „Галъп“ и организацията „Ропер“ не показват, че басейнът Мисисипи е по-изолационист от другите щати, с изключение може би на Юга и Тексас, които са крайни противници на международната намеса. Три от най-изтъкнатите личности в политическия живот на Щатите, които са за международната намеса, като Уилки, Хенри Уолас и Харолд Стасен, са родени или пък живеят в Средния запад.

През време на първата световна война Съединените щати не бяха съюзник на Великобритания и Франция, но само „сътрудничеща сила“. До преди нападението в Пърл Харбър 32% от американския народ считаше, че е по-важно да стоят вън от войната, отколкото да сразят Хитлер. Подобни неща и лични настроения днес изглеждат почти невероятни. Един от най-горещите поддръжници на приятелството с Великобритания през втората световна война, който се харесваше на британската публика, беше Херберт Агар, някога редактор на Куриер Журнал — Луисвил. Но преди обявяването на войната г-н Агар (без да го укорявам), беше убеден и открит изолационист. Хиляди американци от различни категории и слоеве не можеха да проумеят преди 1939 година, че Атлантическият океан съвсем не осигурява безопасността на Америка и е един от най-лошите неприятели на Щатите. Преди нападението над Пърл Харбър на фронта на изолацията на Съединените щати бяха застанали полковник Мак-Кормик, Норман Томас, комунистическата партия, изтъкнати личности като Чарлс Беард, Стюарт Чейз, Ла Фолет, Осуалд Гарисън Вилард, и Уилям Рандолф Хърст, които са още на същата позиция. В лагера на интервенционистите бяха компанията и банките на Морган, либералните седмичници, всички радикали не комунисти, милионерите от памучната индустрия, повечето от евреите и южните сенатори.

Причините и силите, които движеха изолационизма до преди нападението над Пърл Храбър в Средния запад могат да бъдат наредени, както следва: 1) Географският фактор. Средният запад е обиколен, изолиран и предпазен благодарение на природата си от останалата територия на страната. Може би по-малко от един процент от жителите на осемте щата са посетили някога Ню Йорк и Сан Франциско. В езерото Мичиган не са прониквали никакви неприятелски подводници; в Калюмет не бяха хвърлени бомби и идеята, че Съединените щати са поставени под пряка заплаха и опасност, изглеждаше (и сега още изглежда) на тукашните жители абсурдна. 2) Средният запад е толкова богат, че може да си позволи да бъде независим от другите. 3) Мощното религиозно влияние на протестантите и католиците, чиито пастори проповядваха, че е неморално да се води война, тъй като това е едно зло. Тези проповеди усилиха американския пацифизъм и на много места понятието „пацифизъм“ се покриваше с понятието „изолационизъм“. Мнозина видни представители на католиците са миролюбци и вярват в международното сътрудничество с Европа. А това засилва позициите за изолация на Съединените щати. 4) Тази част от Америка е населена от хора, които са напуснали Европа, за да почнат нов живот. Те и техните потомци се противопоставят живо на всякаква политическа програма, която може да ги върне в Европа. Скандинавците са по традиция привърженици на изолацията дори и в Европа. Тукашните германци не скриват своите симпатии към старата родина. 5) Някои американци не се доверяват на събитията в чужбина, 6) Парадоксалният факт, който споменахме още в началото на тази книга, че много американци от Запада, които са настроени либерално и които бяха смятани като вероятни горещи привърженици на идеята за международна намеса, са, наопаки, силни консерватори по международните въпроси. Това се дължи на факта, че те мразят банковите и финансови интереси на личности от източните щати и ненавиждат конкуренцията на големите градове на Изтока. 7) Невежеството, което се подхранва от лошото образование на самозваните водачи на организации, общества и църква. Спомнете си пророчествата, направени според движението на луната, които създадоха комична атмосфера в Щатите. На 15 януари 1942 година църковният авторитет Отец Кулин каза: „Ние нямаме топове, танкове, амуниция, без които нашите войници ще бъдат заклани като овце. Ние нямаме параходи да пренесем една голяма армия“. Бившият президент Херберт Хувър каза на 29 юни 1941 година: „Кой здрав разум може да помисли, че с военните средства, с които разполагаме, ще можем да победим 2/3 от военната мощ на целия свят, та ако ще и войната да продължава с години?“ Чарлс Линдберг каза на 19.IV.1941 г.: „Тази война е загубена за нас. Не е в нашите сили днес да имаме победата в една война, водена за сметка на Англия, даже ако хвърлим в борбата всичките източници на нашия народ“. Бившият губернатор на Уисконсин — Ла Фолет — каза на 6 юни 1941 година: „Великобритания желае ние да вадим кестените от огъня. Нас не ни интересува коя група контролира Европа — дали Англия или Германия.“ Обратно на чувството, че Англия може да бъде победена, в страната се водеше агитация, че Англия ще устои и ще има крайната победа, следователно няма защо Америка да се тревожи и да навлиза в конфликта. 9) В цялата си история Съединените щати са се справяли с проблеми, идващи от Тихия океан. Америка имаше Европа зад гърба си. Това обяснява защо всички изолационисти бяха горещи почитатели на генерал Макартър и настояваха да му се дава по-голяма подкрепа, което значеше американските войски в Европа да бъдат отслабени. Изолационистите водеха агитация, че е по-важно да бъде победена Япония, отколкото Германия. 10) Тукашните жители започнаха да ненавиждат Рузвелт и вследствие на това питаеха омраза към „неговата“ война. 11) Малцина изолационисти можаха да предвидят, че Сталин ще пожъне голяма награда от войната, и затова всички, които мразеха и се страхуваха от Русия, агитираха против американската намеса, защото тя щеше да осигури и продължи руската победа. В тези дни забелязваме проявленията на изолационистите от този род в обратна посока. Професионалните противници на Русия, които бяха усърдни изолационисти преди войната, и много от които бяха германофили, днес са енергични интервенционисти, тъй като желаят да бъде сразен Съветският съюз, и считат, че Съединените щати трябва да вложат голям дял в това. От друга страна бившите привърженици на намесата, които подкрепяха Русия изобщо, сега, след втората световна война, започват да стават изолационисти, защото считат, че всичко, което намалява американското влияние в Европа или изтощава Щатите, ще послужи за заздравяване позициите на СССР в Европа.

Освен тези фактори, мнозина от американците в Средния запад са ревностни англофоби. Повечето от хората, които са считани за изолационисти, всъщност са само англофоби.

Ако прочетете дневниците на Конгреса във Вашингтон, вие бихте се запознали с някои конкретни факти, които демонстрират англофобството. Фред Брадли, народен представител от Мичиган, говорейки в дебатите относно заема за Великобритания, каза на 13 юли 1946 година: „Британия все още ни дължи от първата световна война 6,500,000,000 долара, без да е направила най-малкото усилие да ги изплати. Тя държи неразработени златни залежи на стойност 15,000,000,000 долара и диамантени запаси на стойност 8,000,000,000 долара“. Другият представител, Джерард Ландис, от Индиана, каза на 12 юли 1946 година: „Защо даваме този заем на Великобритания? Британците съвсем не са безпомощни. Те притежават в различни индустрии в Съединените щати 1,500,000 акции: Дженеръл Мотърс — 430,000 дяла, Радио Корпорейшън — 177,000 дяла, Амерада Петролиум — 133,000 дяла, Крайслер Корпорейшън — 36,000 дяла, Стандард Ойл — Ню Джърси — 198,000 дяла, Сокони Вакуум Ойл Ко — 130,000 дяла, Стандард Ойл Индиана — 315,000 дяла, Америкън Телефон & Телеграф Ко — 70,000 дяла, Юнайтед Стейтс Стил — 21,000 дяла.“

По време на тези дебати сенаторите и представителите от Средния запад говориха няколко пъти, изнасяйки подробни данни и сметки, изработени до последния цент какво ще струва този заем на всяка община от техните избирателни колегии.

Но външната политика не може да бъде измервана в долари и в центове. Аз не изброих горепосочените данни за друго, а само за да покажа особената защита на местните интереси, която политиците от Средния, запад проявяват при разглеждане на въпросите за международното сътрудничество и световния мир.

Бавноподвижният, трудно мислещият млад мъж, наречен Стасен, е една от най-интересните и ценени личности в Съединените щати. В края на 1945 година капитан Харолд Едуард Стасен — три пъти губернатор на Минесота и кандидат на либералните републиканци за президентския избор през 1948 година — напусна флотата след две годишна военна служба. Като милиони други млади американци той се завърна у дома си с голяма опитност от войната, замислен за сбъркания свят и предстоящия труден мир, който трябва да бъде осъществен след победата. Пред какъв път е изправен Стасен? Какво ще предприеме след това? Има мнозина, които биха желали да чуят отговора на тези въпроси.

Стасен е висок 6.3 стъпки и тежи 220 паунда, без никакви тлъстини. Има голям череп и рядка кестенява коса. Пристъпва леко. Мълчи при задаване на въпросите и мисли, подготовлявайки отговорите си. Неговите големи ясни очи ви гледат със сигурността на човек, уверен в себе си, но не съвсем сигурен в другите. Стасен вярва в три неща: 1) в себе си, 2) в световния мир и 3) в народа. Този американски елен от Минесота, подобно на всички хора, които изглеждат простодушни, съвсем не е такъв. Той може да бъде яростен в политическите борби, когато е необходимо да защитава един принцип, и все пак да бъде един от най-благородните противници. Изглежда много сериозен, много скандинавски мистичен. Той разчита на своите предчувствия. Може да бъде весел и лесно популярен, както това стана по време на конференцията в Сан Франциско, дето той беше представител на Америка.

Крайната десница даже в родната Минесота изпитва недоверие и омраза към Стасен. Същото изпитва и крайната левица. Той обаче следва неотклонно златната среда. Това не означава обаче, че той не е способен на енергично водачество. Започна борбата за международната организация преди още президентът Рузвелт да има проект за това. Той е един от малкото политици днес, с голям кураж и истинска вяра в Америка, който може да направи внушението, че трябва да бъдем готови да се лишим от своя национален суверенитет. И това са становища на един републиканец от Минесота, представител на един щат, дето, ако не си изолационист, значи да бъдеш обречен на политическа смърт.

През 1942 година Стасен се кандидатира за губернатор. Едновременно той прибави, че ако бъде избран, ще прослужи на този пост само четири месеца от двегодишния мандат. Щом като законодателното тяло в Минесота завърши сесията си, Стасен си подаде оставката и се мобилизира на действуваща служба във флотата. Той направи изявления: „Това е война, в която воюват младите хора, и аз искам да дам своята помощ“.

Една причина за популярността на Стасен и ключ за разбиране на неговия характер, е сериозността му. Този млад колос, само 40 годишен днес, не е шегаджия. Аз го срещнах два пъти и всеки път установявах неговите качества на искреност и сериозност. Основата на неговия политически успех е вярата му, че грамадната маса от народа може да бъде убедена по един сериозен въпрос. Истинският водач, мисли Стасен, трябва да даде възможност на народа да знае всичко. Той трябва да може да съсредоточи в себе си истинските желания и стремления на народа, неговите собствени неизразени импулси и схващания. Убедил народа в правотата на една кауза, Стасен печели неговата поддръжка. Преди да разкажа живота на Харолд Стасен, бих искал да ви опиша неговата родна Минесота.

Минесота е разнообразен, привлекателен, горд и прогресивен щат. Тук са дошли най-напред френски изследователи, последвани от френски и английски търговци на кожи. Британският флаг се е развявал над някои търговски постове до 1915 година. Щатът е преживял също ерата на горската индустрия и на железопътните компании и неговото стопанство днес е основано на добива от зърнени храни, мелничарството, млекарството и грамадните залежи от желязна руда. Населението е смесица от янки, ирландци, германци, (в голям брой), поляци, чехи, италианци и скандинавци (шведи и норвежци). Щатът изповядва лютеранската религия. Тук гласоподавателите следват мъжествено либералните традиции и 37% от тях са независими. Фабрикантите на стомана и земеделските кооперации имат голямо значение.

Харолд Стасен е роден в западния Сейнт Пол на 13 април 1907 година. Неговият баща е германец от чешки произход, а дядо му — австриец, дошъл в 1871 година. Майка му е родена в Германия, но има норвежка кръв. Стасеновото бъдеще и кариера са в голяма степен предопределени от тази съвършена политическа и биологическа комбинация, тъй като и германците, и норвежците гласуват за него. Бащата, Уилям Стасен, е още жив. Той е шофьор на камион и земеделец в един чифлик близо до западния Сейнт Пол и все още си ходи в работни дрехи. Братята му живеят в родните си места и единият е металоработник, другият — шофьор на млекарски камион, а третият — бакалин. Това са хора без аристократически маниери, прикрепени към земята и разчитащи само на двете си ръце. Стасен, особено упорит и добър студент, е завършил право в университета в Минесота. Той никога не се е присъединявал към каквото и да е студентско дружество. Трябвало е сам да печели прехраната си като кондуктор, като работник хлебар и като продавач на гълъби. Още като младеж и студент казвал на другарите си, че ще бъде избран за губернатор на Минесота, преди да навърши 35 години. И действително бе избран на 31 годишна възраст. Като студент, Стасен е имал убеждение и на републиканец, и на привърженик на земеделско работническата защита. Адвокатската си кариера е започнал през 1929 година и едновременно с това и политическата си дейност. През 1930 година бива избран за областен прокурор в областта Дакота. Неговият съдружник, Елмар Райън, един ирландски католик, е все още най-близкият му приятел. Стасен е самотен вълк, който избира твърде предпазливо своите другари. Райън го подкрепи в изборната борба, когато Стасен имаше кратка атака от туберкулоза. Той и днес е с каверни в единия си дроб.

Областта Дакота е център, включващ полята на южния Сейнт Пол и складовете на зърненото производство, и е мястото, дето върлуват гангстери и престъпници, но това не уплаши и не обезпокои Харолд Стасен. Най-приятният му спомен е за първата борба, когато млекопроизводителите в областта се въоръжили, тъй като цената на млякото спаднала. Те завардили всички пътища и шосета, и чифликчийските камиони, които носели млякото към града, били спирани, и млякото разсипвано. Млекарите направили събрание, на което един оратор предложил да се линчува местният прокурор. В това време Стасен стоял мълчалив на задните редици в събранието. Той влязъл незабележим, за да може да наблюдава какви искания предявяват млекарите. След заплахата от страна на цялото събрание да бъде линчуван, той станал от мястото си, казал кой е, отишъл на трибуната и заявил на всички, че ако желаят да линчуват областния прокурор, той е пред тях. Стасен ги успокоил. Нещо повече, той им обещал, че ако имат търпение още малко време, ще разгледа делата им безплатно и ще направи всичко възможно да повдигне цената на млякото. Постигнало се споразумение в 11 области цената на млякото да бъде повишена с 25%.

Но Стасен вече преследваше своята цел. Още през 1930 година той създаде една група от свои приятели, местни редактори, с голямо влияние в Минесота. Всяка негова пледоария в полза на местните избиратели или дело пред Върховния съд във Вашингтон беше съобщавано от местните вестници с голяма симпатия за Стасен.

През 1937 година Стасен обяви на члена на Националния комитет на Републиканската партия, Рой Дън, един от най-големите политически стратези от Минесота, че ще се кандидатира за губернатор. Стасен започна да организира лично изборната кампания. В първите избори редовната организация на републиканците не подкрепи Стасен, но той не обърна никакво внимание на това, а продължаваше да пътува из целия щат със своята разнебитена стара кола „Форд“. Нуждаеше се от пари, но собствениците на големите мелници и на стоманените заводи бяха предпазливи и никой не желаеше да хвърли парите си на вятъра в една изборна кампания на неопитен 30 годишен младеж. Един виден представител на старата гвардия бе убеден, че Стасен ще спечели избора, и направи вечеря за всички кандидати в центъра Саук. Речта на Стасен, произнесена на тази вечеря, бе блестяща. При поднасяне на кафето фотографите потърсиха младия кандидат, за да го фотографират, но той в това време бе навън, ръкувайки се с множеството избиратели и свои последователи. На следващия ден всеки гражданин от главната улица се хвалеше, че се е ръкувал лично с младия Стасен. Тази техника на личен досег с избирателите Стасен следва и днес. След всяка реч той се втурва навън да поздравлява и разговаря с хората, които не са могли да влязат в събранието.

След внимателно маневриране с последователите на партията на земеделците и работниците той спечели гласове, които не бяха дадени за другите кандидати, Бенсон и Петерсон, водачи на някои от крилата на този съюз. Разделяйки гласовете между другите кандидати на Съюза на земеделците и работниците, Стасен започна енергична борба. В кампанията си Стасен обеща добри надници, реформиране общинските служби, икономии в администрацията, уреждане по мирен начин на трудовите конфликти. Народът обичаше новия кандидат и разчиташе на него. По това време имаше вече отдръпване от Рузвелт. Неговият противник Бенсон бе намесен в гангстерската разпра в Минеаполис и обвинен в подкрепа на еврейството.

След изборната победа, едно от първите дела на младия губернатор, избран като републиканец, беше да назначи за свой частен секретар един демократ.

Така Харолд Стасен израсна още на 31 годишна възраст като губернатор на един от най-блестящите щати в страната. В продължение на 90 дни Стасен се справи с всички бандити и престъпници, изпрати неколцина от последователите на своя противник в затвора за корупция и прокара закон за урегулирване на трудовия въпрос пред законодателното тяло. Той реорганизира управлението на щата и създаде нова длъжност на „административен директор“ при управлението — първата такава длъжност в Америка. Той взимаше своите решения и провеждаше своята политика с икономия и разум, с умереност, с предпазливост и сигурност.

Стасен се мобилизира във флотата, както казахме в началото на 1943 година. Преди това беше запасен офицер. Той изчака завършването на сесията на законодателното тяло в Минесота, подписа след полунощ всички закони, подаде си оставката на следния ден и в 4 часа след пладне напусна канцеларията си в униформата на морски офицер. Флотата се нуждаеше от първокласен администратор и адмирал Халси го взе в щаба си за специални поръчки.

Личните качества на Стасен

Госпожа Стасен, чието моминско име е Естер Глеве, е негова любима от детинство. Те имат две деца на 3 и на 9 години и живеят в малка къща в родното си място. Стасен няма лични спестявания и не проявява никакъв интерес към забогатяване. Ако желаеше да бъде богат, той можеше да напусне политическата сцена веднага и да печели по 100,000 долара годишно като адвокат. Той е баптист, пие много малко и не пуши. Яде внимателно и пие много мляко. Не ходи на театър, на кино или на концерти. Чете много и то само по интересуващи го въпроси. Една книга върху виновността на Германия за подпалване на войната го препраща към друга, за да изследва целия въпрос. Той пише всяка дума от речите си, които носят негов личен издържан стил. Няколко пъти запитах жители от Минесота кой е най-добрият му приятел; винаги ми се отговаряше; „Стасен, самият той“.

Главният му недостатък е неговата непреклонна амбиция, която го прави да изглежда прекалено пресметлив. Той е сдържан и хората считат, че е лишен от другарска общителност. Обича да говори и да слуша само факти. При речите си и при дебатите следва своята линия и не обръща внимание на забележките. Не обича да говори в компания. Една от положителните черти на неговия характер е куражът, решителността и яснотата в целите му. Никога не се отегчава от работата си. Има хора, които биха се отказали и отстранили от преследваната цел, когато срещнат трудности, но той следва борбата до нейния завършък. У него има от твърдостта и последователността на тевтонците. Наречете го фашист или комунист, той не ще ви обърне никакво внимание, но ще продължи своята реч, преследвайки предварително поставените задачи. Мъчно може да бъде разубеден. Той мисли по-бавно от всекиго другиго, когото съм наблюдавал в обществения живот. В Сан Франциско му зададох един въпрос. Той кръстоса краката си, сви юмрука си, набръчка чело и изчака повече от една минута, преди да каже една дума от отговора си. Но когато даде отговора, всичко бе добре обмислено. Между качествата му трябва да изтъкнем особено неговата добра памет. През лятото на 1945 година той направи доклад пред конференцията на губернаторите за гласуването на Хартата в Сан Франциско. Докладът му продължи час и половина без никакъв написан текст или бележки пред него. Двама от губернаторите ми казваха, че това е най-добре подготвеният доклад и с най-голяма ерудиция, каквато те някога са чули.

Стасен е великолепен организатор и администратор. Той е крайно методичен в работата си. В дните на предизборната кампания речите му траеха всяка по 20 минути с точност до секунда. Той е роден и природно подготвен водач. Може да схване настроенията и нуждите на средния гражданин. Има голяма вяра в народа и добрата му воля. Наред с това той не е демагог и говори най-жестоки истини на своите слушатели. Другите качества на Стасен са самоувереност, настойчивост, упоритост и прямота.

Младият държавник има противници и в двата лагера на Минеаполис, понеже е либерал.

Между политиците на Минеаполис има радикали, либерали, консерватори и реакционери. Стасен може да бъде поставен само в категорията на либералите.

Предстоящият път на Стасен

Видях Стасен за пръв път на един прием в Ню Йорк даден в 1943 година от писателя Синклер Луис. Залата бе претъпкана с хора, които цял живот са изучавали международните въпроси. Кой е този привлекателен, бавно говорещ млад мъж, заслушан с такъв дълбок интерес в разговорите? Хората наоколо почнаха да му задават въпроси. Онова, което изненадва в отговорите му, не е само основната му осведоменост по европейските въпроси, а това, че неговите знания са обширни и със съвършена точност. Някой от присъствуващите запита защо пропадна Обществото на народите. Незабавният отговор бе: „Поради три причини“. И Стасен ги назова без колебание, по точки: 1, 2 и 3.

Няколко седмици по-късно Стасен произнесе реч във Вашингтон, в която посочи програмата за необходимостта не само от световна организация, но и от постоянно правителство на обединените народи. Това становище предвари идеята на президента Рузвелт. Изолационистите от Средния запад и някои републиканци го помолиха да не отива толкова далеч със смелите си предложения, защото ще изгуби популярност в обществения живот. Стасен отговорил: „Дадено! Ако вие победите, Хитлер ще бъде шефът на Съединените щати и аз бих желал да бъда тогава вън от политическия живот на страната“.

Като флотски офицер Стасен нямаше право да продължи произнасянето на речи. Но на 8 март 1945 година, тъкмо преди конференцията в Сан Франциско, той произнесе една изненадваща реч в Минесота, в която засегна силно националния суверенитет, казвайки, че ние, американците, сме граждани на света! Стасен внуши: „ние не бива да се придържаме към крайното гледище за националния суверенитет, ако разберем, че нито нашият народ, нито която и да е друга нация може да съществува самостоятелно в новия свят, и че ние ще трябва да желаем да делегираме ограничена част от националния си суверенитет на общата организация на обединените народи“. Стасен отрече мисълта, че е искал създаването на Върховна държава. Той не се е борил за нарушение правото на Америка да бъде независима, но той счита, че истинският суверенитет почива върху народа и народът знае много добре, че неговото бъдещо благоденствие изисква част от този суверенитет да бъде предаден на световната организация. Крайният принцип на абсолютния национален суверенитет е установен през средните векове и не съществува вече. Той е мъртъв.

Когато президентът Рузвелт посочи Стасен за делегат в Сан Франциско, той прие с думите: „Моят дълг изисква да приема всяка работа за осъществяване на един успешен мир така, както бях готов да работя за успешната война“. Стасен прие назначението си за делегат, като замисли да хвърли мост между себе си и останалата част от партията, и в желанието си да освободи републиканската партия от бъркотията, която цари по отношение на външната политика и социалното законодателство. След напускане на флотата той се хвърли във вихрена дейност по цялата страна, пишейки статии, произнасяйки безбройни речи, срещайки приятели, за да ги уведоми в това, в което вярва, и за да ги подготви за изборната кампания през 1948 година като кандидат за Президент на Щатите.

Неговите приятели очакват Стасен да постигне успех през 1948 година в състезанието за президентски пост. Те разчитат, че Стасен ще използува поуките от изборната кампания в Минесота, за да приложи същия метод в Съединените щати като цяло. Те виждат в него продължителя в социалния и стопански живот на революцията, която се изправя пред света. Многобройните му привърженици следват неговото смело предвиждане по международната политика и считат, че Стасен ще получи много повече земеделски гласове, много повече републикански гласове, много повече гласове на чиновници и много повече гласове на привържениците на намесата. Но Стасен не би могъл да спечели самичък, без да има необходимата организация. Той започна още отсега да образува по цялата страна откритите форуми на републиканците, които се наричат „Клубовете Стасен“. Бившият губернатор на щата Роуд Айланд събира фондове за изборната борба. Стотици негови сътрудници са се впрегнали в борба за неговия избор.

Минесота се слави не само с политиката си, Стасен и Градовете близнаци. Спомнете си това, което Синклер Луис нарича „лъчезарния, приморски, хълмист град Дулут“. Потеглих от Минеаполис за Дулут, дето бях гост на г. Луис. От надвесения бряг погледнахме към Минесота Пойнт и проследихме с поглед влекачите, които идваха натоварени с въглища и се връщаха със своя великански товар от руда. Фигурите им се открояваха в сините води на езерото Супериор. Дулут е крайна точка — крайната точка на западната граница на Атлантическия океан. Градът Дулут в едно със Супериор фактически е пристанище, въпреки че блестящата вода наоколо му е чиста, а не морско солена. Трудно е, наистина, тук, при тази тишина на боровите гори да си представим, че това е второто по големина пристанище в страната, — факт, толкова несъответствуващ на неговата търговска дейност. „Пристанище“ значи пушек и предградия, и хора бързащи по мръсните калдъръми, докато Дулут се радва на простор, слънце и веселие, и свободния дух на викингите от севера.

Второто най-оживено американско пристанище! Но ако се вярва на местното предание, Дулут е още град, дето от горите всяка пролет слизат мечки, достигат задните дворове и несмущавани от никого се промъкват в хола на големия хотел. Най-големият световен център на желязна руда!

Отначало областта Дулут се е наричала Сиу и Чипеуа. Френските изследователи са дошли рано и през 1679 година Даниел дьо Гресолон Сьор дю Лут издигнал френското знаме на мястото, дето днес се намира градът, който носи неговото име. Цели 138 години никакви бели заселници не са се установявали там, докато най-сетне добре известният германски емигрант Джон Джакоб Астор не основал покрай реката Сейнт Луис център за търговия с кожи.

Месаби: желязото в областта

От Дулут, благодарение любезността на служебните лица от компанията Оливер, аз потеглих за Хибинг, за да разгледам областта Месаби — сърцето на стоманената индустрия в САЩ. Изпод тези тихи ливади и спокойни хълмове протичат основните богатства на Дженеръл Мотърс, жп Морган и Ко и Американските Стоманени д-ва, без да споменаваме за американските усилия в индустрията било през мирно време, било през война.

Областта на езерото Супериор произвежда нормално 87% от желязната руда в САЩ. Минесота сама произвежда 65%. Най-продуктивната общо взето компания е Оливер, която дава около 48% от общото производство. Наред с Дулут, Месаби и Областната жп компания, и Питсбъргското параходно д-во, които превозват рудата от мините до Дулут и по-нататък до езерата Мичиган и Ери, компанията Оливер се субсидира от Американската Стоманена Индустрия и е една от най-големите желязо производителни организации в света. Мините — щастлива е страната, която ги притежава! — станаха доходни, тъкмо когато търговията с дървен материал упадна, в резултат на един безпощаден грабеж. Какво ще последва мините, ако и те някой ден се изчерпят?

В Хибинг видяхме „най-голямата дупка, изкопана някога от човека“ — една наистина изключителна гледка. „Това е истинската причина, задето САЩ са велика страна и може би това е именно «човечето» което спечели войната“.

Откритата мина за желязна руда или както официално се нарича Дъ Хъл Ръст Махонинг Опън Пит Айърн Оър Майн, е около три мили дълга, широка половин до една миля и 435 стъпки дълбока; обхваща 1,250 акра и притежава 55 мили жп линии в своите открити недра. От нея до ден-днешен са изкопани 650,000,000 тона руда — много повече от общия изкоп на Панамския канал. Бяхме застанали на края на рова. Като че ли един огромен, терасовиден небостъргач беше изкопан обърнат с главата надолу. Вкопчени в снагата му — да променим метафората този път — висят черпала, които напомнят лъжички, с които се гребе сладолед. Като слизахме покрай неравни, зигзаговидни пътечки, открихме, че тези черпала са 850 тонни бавно въртящи се електрически багери, които загребват по 16 тона руда наведнаж. Няколко дружества, фактически доста на брой, се съревновават тук. Рудата се товари във вагонетки, които се движат напред-назад, за да достигнат върха; работниците, които обслужват тези багери, са най-добре платеният персонал, получаващи около долар и половина на час. По края на оперативния район на компанията Оливер видяхме червеникав скалист хълм, от който багерите загребваха, отдръпваха се, като че ли го избягват. Група жени измитаха последните частици и прашинки из малките цепнатини, така че да не се загуби нито грам, — както едно дете би изгризало пилешко кокалче. Това трябва да се види, за да се повярва.

Рудата се сортира и проучва горе на върха, „прави се годна“ в някои случаи, и чак тогава се товари. Някои от тези процеси ми бяха обяснени в лабораториите; вярвам, че съм ги разбрал. Изглежда, че докато вагонетките се намират на път към товарните докове на Дулут, мострите се сортират така, че товаренето да стане правилно при тяхното пристигане. Тогава всеки отделен тип руда чака своя ред надолу към езерото, като обикновено отделни параходи товарят и превозват само определен вид руда. Товари се обикновено кораб, който отговаря точно на изискванията на купувача, изложени предварително, за да се избягва забавяне в Гари или южен Чикаго.

Градът Хибинг е имал своите странни преживявания. По-голямата част от него е била преместена къща по къща. Откритият ров растял от ден на ден и имало опасност да погълне града. Ето защо Оливер закупва едно място около 400 акра, което включва три четвърти от тогавашния град, и премества сградите една след друга на новото пространство на около миля и половина далеч.

Областта Месаби е жив пример за капризите на историята. Една бележита случка е спасила тази област да не попадне в Канадска територия. Британският учен Джон Мичел, нанасяйки на карта тази област през 1755 година, мислел, че езерото Уудс води направо към езерото Супериор по реката Пиджън. Мичел е бил на погрешен път. Когато през 1783 година се водили преговорите по Парижкия мир, който за пръв път очертава американо-канадската граница, Бенджамин Франклин и останалите членове на комисията приели тази карта за точна, въпреки че е било по-логично да следват линията по реката Сейнт Луис надолу в южна посока. Твърди се, че Франклин, който бил изкусен дипломат, знаел много добре, че първоначалната карта била погрешна, но се погрижил тя да бъде приета. По този начин този клин при Минесота минал във владение на САЩ.

В последните 60 години от откриването й областта на Минесота произвела под милиард и половина тона от тази „доходна“ желязна руда. Съществуващите резерви се изчисляват на 1,150,000,000 тона. Тъй че сравнително по-голямата част е вече изразходвана. Ако общото число на производството продължава на предвоенното ниво, рудата на Минесота ще се копае в продължение на още 35–40 години; ако производството някога достигне отново това през войната, желязна руда ще има само за още 15 години. Естествено, този тревожен ход на работите кара да се замислят в най-добрия случай не само привържениците на идеята за съхранение на природните богатства, но и всеки, който схваща от какво жизнено значение е стоманата за силата на САЩ. От друга страна, желязото е трайно. То не гние, нито пък гори като дървото. Като отпадък то може да се употребява непрекъснато. Освен това, големи депозити от по-долно качество желязна руда са широко разпространени, и те включват една разновидност, която съдържа малък процент желязо, известна под името таконит. След алуминиума, от всички метали най-често се среща желязото; 5% от цялата земна повърхност е желязо. Но за сега процесът за добиване стомана от долнокачествени руди е премного скъп, за да бъде практичен, т.е. доходен. В близко бъдеще може да бъдат открити нови методи, които да променят коренно картината. Даже в момента служебни лица пропагандират идеята за постепенно прехвърляне към производство на стомана от таконит, в компании, чийто резерви от „доходната“ руда са на изчерпване.

Гнездото на Стария Орел

С кола отидох от Хибинг до Сок Сентър, за да видя прототипа на Мейн Стрийт. По пътя Синклер Луис предложи да спрем в Литл Фолс, дето е отрасъл Линдберг. Къщата на Линдберг се намира в гора — сега обърната в държавен възпоменателен парк — на самата река Мисисипи. Построена е от бащата на Линдберг, който е живял дълги години там, особено през време на членуването си в Конгреса. Атмосферата е приятна и къщата прилича на вила със засенена веранда и люлеещи се столове. Синклер Луис, както всеки знае, е от същия щат Минесота. През 1915 година той публикува своя роман, писан за авиацията: „По следите на сокола“. Уелс и Жул Верн са писали фантастични романи, но този на Луис не е фантазия. И все пак до известна степен е такъв, защото героят на романа, по забележително съвпадение, е едно момче наречено Карл (Чарлс), което след една изключителна авиаторска кариера се оженва за някаква източна принцеса. Приликата между този измислен характер и Линдберг е доста поразителна. Но когато Луис с пророческото си чувство на артист написва „По следите на сокола“, Линдберг е бил 13 годишен; невъзможно е било за двамата да са знаели нещо един за друг, въпреки че са ги делили само 39 мили, а и по това време Линдберг надали е бил виждал аероплан. Интересно е да се отбележи, че Луис е имал големи симпатии към бащата на Линдберг. „Единственият човек в Литл Фолс с прилична библиотека; единственият човек в града, който е имал здравия разум да построи къща на реката, а не далеч от нея“.

Кратки бележки за Уисконсин

Уисконсин е прекрасен, мъжествен и понякога несговорен щат. Изпълнен с жизненост, упоритост, с мечтателно красиви пейзажи и прочут с най-дълго и упорито водене на стачки в историята на американското работническо движение.

На 26 декември 1945 година работниците от Ж. А. Къмпани, фабрикуваща земеделски машини, обявиха стачка. В момента на писането на тази книга, тази стачка все още продължава с озлобление цели четиринадесет месеца. Поменатата компания, като феодална държава, се ръководи само от един човек — Леон Клосон. Роден през 1877 година в един чифлик, той е диктатор на компанията в продължение на четвърт век. Компромис би могло да се постигне по отношение на надниците (работниците искали едно увеличение от 35 цента на час, докато компанията предлагала 17 цента), но управата отказала да вземе под внимание другите искания на работническия синдикат. Сегашната стачка е петата от 1934 година насам. Работниците от Алис-Калмерс Манифакчъринг Къмпани, близо до Милуоки, една от най-важните индустриални единици в страната, започнаха подобна дълга и упорита стачка в 1946 година. Тези две стачки понижиха с една четвърт производството на всички земеделски машини в САЩ по време, когато нуждата от тях беше най-голяма от десетилетия насам. Молби от цялата страна пристигали и искали федералното управление да поеме контрола над компаниите, които стачкуват. Заповед за конфискация на една от компаниите била приготвена, но в тогавашния кабинет се появил спор и разцепление по този въпрос. Труман не я подписа.

Баджър Стейт, подобно на Минесота, Небраска и двете Дакоти има внушителен, основно германо-скандинавски колорит. Разликата от другите съседи е тази, че е бил населен и влизал в Съюза по-рано; янките били първите, които се заселили, както може да се забележи по старите надгробни камъни; напр. пра-прадядото на Боб ла Фолет е взел участие в Революцията. Повечето от германците са дошли след 1948 година. Те не само донесли солидни земеделски технически съоръжения, но положили основите на щата (както в южен Охайо) на високо разновидните занаятчийски индустрии. Скандинавците били по природа земеделци. Днес съществуват здрави германски области, съвършено обкръжени от норвежците. Но германците, норвежците и поляците (южната страна на Милуоки е населена с 97% поляци) не са били единствените хора, които дошли в Уисконсин. Има финландци в Супериор, датчани в Расин, навсякъде почти се срещат канадци и поразително съсловие швейцарци в областта Грийн. Тука, както никъде в Швейцария, се произвежда най-хубавото Швейцарско сирене в света. Атмосферата е повече швейцарска, отколкото в Цюрих или Женева. Швейцарците от Старата страна преди много години изпратили пратеници, които обиколили Уисконсин и изпробвали земята, докато намерили място, дето условията по почва и вода напомняли на родината им. Настанили се и от тогава живеят доволни в новото си отечество. И най-слабото тананикане (подсвиркване) в областта Грийн е йодл.

Като че ли Уисконсин притежава характера на трезвия индивид — на буржоата. Фактор за това е университетът в Медисън, който в продължение на едно поколение се смята за най-прогресивният от всички американски университети.

Една дума за Ла Фолет: минало и настояще

Грубо казано, от Гражданската война до 1900 година, железниците са властвували над Уисконсин и докато горите са били оголвани от търговците на дървен материал, железниците са контролирали републиканската партия, и са управлявали щата. Нова ера се открила след 1900 година с избирането на Робърт Марион Ла Фолет за губернатор на щата. Млад адвокат, той се издигнал постепенно и си извоювал място в обществените среди. Може би защото бил по-богат, щатът Уисконсин никога не е бил войнствено радикален, както Северна Дакота или даже Минесота — и Ла Фолет бил либерал. В Милуоки съществувало едно силно социалистическо ядро — в действителност кметът бил цели 24 години все социалист — но това всъщност само случайно е допринесло за прогресивното движение. Ла Фолет бил повече от велик човек — той станал мит. Техниката му била да разглежда специфични, конкретни въпроси един след друг. Напр. неговата първа и значителна кампания била за урегулирване на жп трафик; борил се за прякото първоначално избиране на сенаторите; по-късно задължил железниците да заплащат своя справедлив дял от данъци и да видоизменят системата на отстъпки, чрез които големите дружества били облагодетелствувани за сметка на по-малките. Теорията за него значела малко и неговият подход бил рядко идеологически. Никога не бил поддържан за програми, които са резултат на теории. Хранил дълбока вяра както в специализацията, така и в образованието; бил един от първите американски политици, който искал да сформира Тръст на интелектуалците и вярвал силно в научния метод. Един от неговите принципи бил, че правителството е длъжно да се намеси и подпомогне народа при дадена задача, чрез една вещо изработена и приложима програма. Освен това той се стараел да образова хората като цяло, така че правилно да разбират постановката на въпросите. И като резултат, когато преминал във Вашингтон и започнал да играе роля в политическия живот на страната, реформите, проведени от него в неговия щат, останали непроменени. Консервативните управители, които го наследили, не могли да заличат неговото реформаторско дело, защото гражданството било станало достатъчно образовано, за да не позволи това. За почти половин век, от 1901 до 1946 г., Ла Фолет бил или сенатор, избиран от свой щат, или губернатор — факт, неотбелязан досега в американската история.

Историята на създаването, процъфтяването, разпадането и постепенното изчезване на прогресивната партия може да се разкаже на кратко:

Прогресивното движение започнало в деветдесетте години на миналия век. Шефът на движението бил, разбира се, Боб Ла Фолет, по-старият син на Ла Фолет. Боб бива избран най-напред за управител като републиканец и по-голямата част от своята политическа кариера отдава на републиканската партия. Общите избори били обикновено една формалност, тъй като и двете републикански крила се обединявали, за да бият кандидатите на демократическата партия. Но в 1932 година прогресивните отхвърлили републиканската листа и две години по-късно тяхната партия се образувала формално при едно събрание във Фон дю Лак. И двамата синове, Робърт и Фил Ла Фолет, се кандидатират, единият за губернатор, а другият за Сената, като представители на прогресивната партия и двамата спечелват над противниците си. Те поддържат плана на Рузвелт, (Ню-дийл) и скоро прогресивните, вместо да бъдат една разцепена партия, стават съюзници на новия план. Боб Ла Фолет не одобрява външната политика на Рузвелт, но през 1940 година се кандидатира с благословията на Ню-дийл и хора като Хари Хопкинс му помагат в кампанията.

Но аз избързвам: по-младият брат, Фил, искал да образува една истинска народна партия. Той я назовал Американска народна прогресивна партия, която била оформена през 1938 година. Той създал емблема, представляваща кръст в окръжност, която според него означавала, между другите неща, и избирателна урна, „умножаване на богатството“ и „единството на народа“. Но хора, които не гледали сериозно на Фил Ла Фолет, нарекли тази емблема „обрязаната свастика“. По същото време, Фил, по думите на един мой приятел от Уисконсин, започнал да говори „нелепости“. Стари политици от прогресивната партия го слушали как говори след връщането си от Европа — по начин, който недвусмислено изразявал европейско влияние. Че демокрацията се нуждае от повече направляване, че хората желаят по един положителен начин да чувствуват, че принадлежат към едно движение и може би нови униформи и парадности ще бъдат от полза. През този период никога не станало достатъчно ясно дали националната прогресивна партия ще остане като независимо движение да спаси демократическата партия от градските чорбаджии или пък ще се обърне наново към републиканците. Някои от старите приятели на Фил казвали, че тъй като Ф. Д. Рузвелт е вложил в законите изменения, за които старият Ла Фолет се е борил, би било безумие да се прави опит за борба срещу него. Точно по това време Фил решил, че процедурата на управление в Уисконсин може да се опрости, ако губернаторът законодателствува: законодателната власт да няма последната дума — нейните функции да се сведат само до одобряване. Сенки от Райхстага! На големия митинг, при който това движение било осветено, грамадно знаме с кръст в окръжност било простряно зад сцената, разпоредители в униформи, светлини и един оркестър били част от тези тържества. Всичко това е било доста комично и донякъде самодържавническо.

След кампанията през 1940 година и Пърл Харбър, прогресивната партия започнала бавно да залязва. Фил се записал в армията на Макартър — Боб продължавал да е сенатор и то един от най-добрите. В 1944 година прогресивните, вместо да бъдат една единна партия, която е могла да прекатури равновесието на една или друга страна (нима прогресивните не бяха главното влияние, благодарение на което Рузвелт три пъти завладя щатите), били асимилирани от двете големи партии и получили само 6% от гласовете. За лишен път се доказвало, че не може за дълго време една трета партия да има успех в Америка, освен ако не се придържа към националната избирателна листа. Политическата картина сега съвсем се изменя. Прогресивните от страна на консерваторите напускат и се присъединяват към републиканците; либералите отиват към демократите. Това разпадане продължи известно време и през март 1945 година прогресивните, на едно събрание в Портадж, гласуваха с голямо мнозинство да престанат да съществуват като партия. Така завършва, след 12 години живот, единствената трета партия, организирана на държавни основи в САЩ. Фил, върнал се от войната, се оттегли от политическия живот. Боб се кандидатира за сенатор от страна на републиканците, но не успя.

Айова значи земеделие, а земеделието в тази част на света е царевицата. Това е сърцето на земеделска Америка. В Айова видяхме царевичния пояс, който едва проличава в Небраска. Беше много горещо този следобед в Де Моан и нетърпимо душно. Прислужничката ме видя как изнемогвам от горещина: „Няма значение, точно такова време трябва за царевицата“ — каза тя. По-късно потеглих с кола през страната и шофьорът забеляза: „Нашата царевица трябва да избърза, за да е готова навреме“. Никога не бях почувствувал с такава примитивна и пронизваща сила неизчерпаемостта на Америка. В същност можете да чуете и почувствувате как царевицата расте. И това е главното занимание на всеки един.

Царевицата е най-главната от американските култури: тя расте във всеки щат и по цена и производство превъзхожда пшеницата, овеса, ориза и ръжта, събрани заедно.

Царевицата е всичко в Айова: тя е яйцата млякото, зърнените закуски, добитъка, обеда, химическите материали, сиропа, ко̀лата, питиетата и свинете. Но интересно е да се знае, че тя не служи за храна на хората, а за храна на свинете. Царевицата заема една площ от 11,000,000 акра в Айова, но само една безкрайно малка част от нея се използува за храна — като кукуруз и пуканки. По-голямата част от производството отива за така наречената „полска царевица“ — царевицата нужна за изхранване на добитъка, главно свинете. Въобще царевицата не е проблем — тя е проблем, който засяга свинете и до известна степен птицевъдството и едрия добитък.

Главната забележителност на земеделието в Айова е, че доходната реколта не е царевицата, а породистите свине. Свинете са, които дават възможност на чифликчията от Айова да погаси ипотеката на стопанството си. Съотношението се мени всяка година… На теория чифликчията може да не дава царевица на свинете, ако цената на месото не е в благоприятно отношение сама по себе си с тази на царевицата. Нормално това отношение е много благоприятно. Например, ако един бушел царевица струва 1 долар като царевица, под формата на свине може да струва 1.40 долара. Чифликчията от Айова не е прост човек: той е професор при добива на месо.

Да кажем нещо за историята на хибрида. Днес това е ключът на всичко. Развитието на хибрида е един от най-големите съвременни американски опити. Царевицата, едно доста странно растение, е един вид хермафродит. Осилите на върха са мъжки, а меката коприна към класа е женска. Нормално царевицата се оплодява, когато прашецът от осилите падне на копринената повърхност на същото стъбло. Но понеже милиони и милиони частици прашец се разпръскват от вятъра, много класове могат да се оплодят не от собствените осили, а от други, така че даже и в една и съща нива, различни царевични класове имат различни характеристики: едни са високи, други слаби. Класовете са на различни височини и това затруднява механическото олюпване. Наложително е било агрономите да започнат опити за добиване на по-еднородна, по-издържлива, по-лесна за отглеждане царевица. По този начин се получила кръстоската хибрид.

Подробностите са премного специални и много технически, за да им се даде място. Тук ще опиша само това, което видях. Царевицата се посажда в редове, наречени „мъжки“ и „женски“, отделени внимателно. Тогава на „женските“ се махат осилите — работниците вървят през нивата отрязвайки главичките им. Тази работа е трудна и струва скъпо — но си струва труда. По този начин само избран мъжки прашец (от класовете на който не са отнети осилите) може да попадне на избран женски клас. Така се получава едно внимателно, контролирано кръстосване. Отначало чифликчиите се противопоставили, тъй като от поколения сеели собствено семе, което не им струвало нищо, докато хибридът струвал скъпо. Попитах водача ми какво го е наложило тук. Той ми отговори: „Който не употребява хибрида, добива 30–40 бушела на акър, а съседът му, по новия начин, получава 60-80“.

Рядко е имало нововъведение с такъв бърз и помитащ успех. Кръстосаната царевица узрява във всякакво време — по този начин намалява рисковете от променливо време.

В 1933 година, когато най-напред се появява хибридът, с него се засаждат 143,000 акра или около 1/10 от 1% на общата царевична площ. 1946 година засятата площ се изчислява на 62,680,000 или 67.5%. Останалите щати започват да се интересуват живо за хибрида. Царевицата в Небраска сега е 85% хибрид, в Минесота 91%, в Охайо 96%. Стопроцентово засяване е мъчно да се постигне, но засяването днес в Айова с хибрид, според статистиките, е близо 100%.

Резултатът е: националната царевична реколта за 1946 година се изчислява на 3,496,820,000 бушела. Това превишава миналогодишното производство с 300,000,000 бушела. Напоследък Айова има най-богатите си реколти на царевица. Жетвите през 1942, 43, 44 години са счупили предишните рекорди, а 1946 година по производство бие трите последни години заедно.

Хенри Уолас, добре познатото момче от Айова, е заемал много постове с отличие. Бил е дългогодишен редактор на земеделско списание, сега е също редактор на Нова Република, бивш министър на търговията и подпредседател на САЩ. Наричан е „теоретик“ и „мечтател“ от своите противници. Трябва да се отбележи, че той е един между тримата най-заслужили за хибрида мъже в САЩ. Той подпомогна самото засяване (още в зародиш) не само като длъжностно лице, но и като земеделец практик, а неговото земеделско дружество, основано в тази насока е едно от най-големите.

Посещение в един чифлик

Господин Елис, собственикът, ни разведе да разгледаме чифлика. Той ни обясняваше своята техника на засяване. Всеки четири години той сади 80 акра жито, 40 акра овес и 40 акра детелина.

Ако засее жито, на същата почва друга култура не може да се засее същата година. Овесът се употребява най-много като храна за младите свине. „Ние ги храним с овес, вместо да сучат. Житото ги прави да затлъстяват, но от овеса те растат“. Една трета от детелината се оставя за сено; другото служи за паша на свинете. Що се отнася до житото, около 2/3 от него се дава на кокошките и свинете; останалото отива към „дефицитната площ“ в Мисури и Изтока или пък в мелниците.

Този чифлик се различава коренно от другите, които бяхме посетили в Запада. Той е залесен и богат. Много малка нужда има да се напоява, наторява или пък да се оставя угар. „Нашата почва е златна“ — изтъкна ни домакинът; зеленчук лесно расте, а и отпадъците от говедата при паша спомагат за наторяването. Естествено, чифликът е снабден с всички механизирани съоръжения — сеносъбирач, сноповързачка, сенокоска, събирач и механически разпръсквател на тор, както и машини за доене. Дълга ограда, опасана с електрически жици, пази говедата да не излизат от определената им граница. Ако животното докосне жицата, то е отхвърлено назад от слаб електрически ток.

Преминахме през люцернова нива, след това навлязохме в нива със Суданска трева. Видяхме зелени килими от детелина, под пожълтелия овес; детелината не се поврежда, когато овесът се жъне. Най-после, ето и житото, едно люлеещо се море 8 стъпки високо — колкото ездач на кон. Наблюдавахме момичета работнички с бели шапки да дърпат осилите от засадените с женски стъбла редове, в полето дето изкуствено посаденият хибрид расте. Тези редове придават на полето известен оголен вид, нелогичен, като че ли някой облича природата във фантастични дрехи.

Елис притежава 100 крави порода Холщайн. Всички са за телене — без да са виждали бик! Те се осеменяват изкуствено. В цяла Айова, земеделците се сплотяват заедно, за да поддържат „биков обор“ с 6 или 8 бика за изкуствено осеменяване.

През зимата Елис отглежда говеда, около 150 глави. Биковете (когато бях там) струваха около 10 цента на тегло; тежат около 750 фунта при пристигане, а излизат 1,100 фунта. „Купуваме ги от Уайоминг и наддават 350 фунта в три месеца“.

Земеделието в СЩ е, разбира се, субсидирана индустрия. Защо? — не се питат земеделците в Айова. В края на краищата, произведените стоки са защитени от тарифи или чрез други мерки. Земеделието винаги и било поддържано от някакъв вид субсидия. Какво беше Хоумстед Акт, ако не една грамадна субсидия, която засегна земеделието?

И все пак аз открих много нечисти съвести. По начало повечето земеделци не обичат субсидиите; те предпочитат да получават добра цена на свободния пазар без поддръжката на държавата. Всички до един теоретично са против програмата на отдела за земеделие. Но тука срещаме един от тези най-типични изрази, който може да се нарече американска „психология“. Земеделците говорят единодушно за злините на държавния „контрол“, но аз не срещнах нито един, който да откаже чековете, които правителството разпраща.

Основният проблем за американското земеделие според гледището на Айова е, че „стомахът на народа“ в нормални времена не може да побере всичко, което чифлиците произвеждат. Най-належащият въпрос е тоя за свръхпроизводството. С други думи, най-големият въпрос, който засяга земеделието, лежи вън от самото земеделие.

Една десета от всичката храна в Щатите се произвежда в Айова; но не мислете, че само земеделието съставя цялата история на Айова. Този щат не е така силно индустриализиран, както напр. Канзас, но все пак има цъфтящи и разнообразни индустрии. Повечето от тях са тясно свързани със земеделието — житния процес, консервирането на месо и земеделските машини, Дейвънпорт има работилници за жп релси, компанията Мейтаг нарича своите помещения в Нютън „Столица на машините за пране“; Ред Ок притежава индустрия за печатане на календари, позната в цялата страна; съществуват прочути издателства в Де Моан; едни от най-големите гипсови складове в Америка са във Форт Додж.

Две неща малко познати: Айова притежава чудесна лозаро-винарска индустрия близо до Каунсил Блъфс, също и кожарски център, тъй като нейните плитки реки са пълни с миска, видра и скункс.

Спорни въпроси и идеи в Айова

Най-главната грижа на Айова е и трябва да бъде благосъстоянието на царевицата, свинете и селяните, защото земеделието е естествено най-главният фактор. То се разклонява във всяка насока; напр. отделението за земеделие е натоварено даже и с надзираването на хотелите.

Както във всички земеделски щати, непосредственото икономическо положение играе решителна роля. Когато земеделецът е състоятелен, той гласува тихо за републиканците. Когато е беден, неговото гласуване е протестно. „Кротък човек е земеделецът в Айова, но почне ли кесията да му олеква, знае да протестира и вика“. Щатът бе свидетел на нещо прилично на, нека кажем, въстанието Шейс през 1786 година.

Банките и осигурителните дружества започнали да затварят чифлиците през 1930 година: това се случило навсякъде, но никъде не се проявила такава остра и здрава съпротива, както в Айова. Тези земеделци имат традицията на първите заселници. Те са упорити и решителни хора. Били са готови да употребят сила, за да спасят домовете си. Тълпи се струпали на стълбището на съда, въоръжени с пушки и яки въжета; околийският съдия видял с кого има работа и решил да не продължава насилствените продажби.

Убедителна сила в Айова, въпреки че не действува направо със своето политическо становище, е Бюрото на Американската земеделска федерация под водачеството на един от най-способните мъже в областта — Алан Б. Клайн. Това Бюро е вероятно най-мощната от големите земеделски организации в страната. То е, както и Земеделският съюз, крайно активно по въпроси, които се отнасят до осигуровка и кооперативи. Бюрото откри своя собствена компания за осигуровка на живот за своите членове в 1945 година. В разстояние на няколко месеца е разполагало с 26,000,000 долара. Търговските осигурителни компании не харесали такова едно развитие, но не можели лесно да го атакуват, без да направят уязвима всяка застраховка изобщо.

Някои търговци възнегодували срещу влизането на това Бюро в търговията. Отговорът на Бюрото е, че всичко, което увеличава доходите и печалбите на земеделеца, ще повиши и богатството на търговеца. Дребният търговец (който по начало е ревнив към земеделеца — поради това, че неговите такси помагат да се платят земеделските субсидии — и въобще към земеделското Бюро, понеже то се поддържа отчасти от обществени фондове), от своя страна отговаря, че е систематически изстискван от големите еднотипни магазини от една страна и от кооперативите от друга. Засяга го това, че тези кооперативи са освободени от облагане.

Друга една голяма сила в Айова е журнализмът. Тука няма такава конкуренция на властта, както на други места в Щатите, но няколко издания, като това на фамилията Мередит — „Успешно земеделие“ и вестникът на Хенри Уолас, „Земеделец“ имат голямо влияние. Вестникът на Уолас има тираж не по-малко от 93% в Айова и почти толкова в съседните щати.

Друг важен фактор в Айова е масонството. От 180 члена на долната камара на законодателното тяло, почти 70 принадлежат на масонската ложа, въпреки че никой не се кандидатира като масон и много рядко човек бива запитан направо дали е масон или не. Губернаторът Блу е масон; също главният прокурор и всеки съдия във върховните съдилища.

Чух да се говори от някои републиканци, че на републиканската партия в Айова липсва въображение, идеали, кураж, прогресивност, вяра, водачество и устрем. Традиционната линия, по която човек достига върховете на партията, убива буйния дух у всеки деятел.

Важен въпрос са училищата, пътищата. Айова има най-високата степен на грамотност в Щатите, а именно 99.3%, и притежава няколко прекрасни колежа. И все пак почти всеки срещнат ми каза, че този щат страда от липса на образование. Училищата в Айова получават главната си издръжка от местните общества; самият щат, сам по себе си, допринася много малко. Най-голямото, привлекателно и хубаво здание в почти всеки провинциален град на Канзас е училището. Не е така обаче в Айова. Земеделското Бюро и други организации са си поставили за задача да проведат реформи в образователната програма, с увеличена помощ от страна на управлението, по-добро възнаграждение за учителите и т.н.

Пътищата представляват една интересна история; те са главната политическа грижа на щата. Може би е мъчно да се повярва, но една голяма част от хората са против добрите пътища, защото струват пари.

Съединените Щати са страна, дето добрите пътища, както хляба и бейзбола, са изглежда част от общата панорама. Всъщност, с изключение на междуградските пътища и шосета, които водят към големите градове, американските пътища се смятат за лоши. Разбира се, построяването на пътища е сравнително ново дело.

Те добиха жизнено значение след появата на автомобилите.

Прочутите предачници на Мисури са дали голямо отражение в живота на щата, който се отличава с особена жизненост. Освен това, всички американски проблеми се срещат тука в умален, но остър вид: развоят на селото, противопоставен, на развоя на града; политиканствуване с особена ярост; едновремешни индустриални магнати с Нероновско великолепие; тясно разбирателство между католишки и протестантски общини; местно съперничество между Севера и Юга — всичко това се намира в Мисури.

Във Вашингтон срещнах един спретнат, дребен, посивял човек с лъскави очила и будна любознателност. Той стоеше пред голяма стенна карта и с обичта на баща, който разглежда снимка на любимото си дете, показваше различни светли и тъмни петна, хълмове и долини в очертанията на Мисури от политическа и друга гледна точка. Нещо, което знаем за Труман, е, че той обича Мисури.

„Нека Ви дам обща представа“, — каза този скромен дружелюбен човек, който щеше да стане председател на САЩ след три седмици, сочейки картата, като изговаряше имената по-бързо отколкото можех да ги записвам, — „нека Ви обясня как и защо стават някои неща в Мисури“. Труман е посетил всяка околия в Мисури — 114 всичко. Той говореше за приятели, които би трябвало да посетя, които той ценеше като зеницата на окото си. „Те са лукави, опаки хорица“ — се засмя той. „Те са против всякого, освен против себе си!“ Попитах господин Труман кого поддържат те. — „Мисури!“ — отвърна той.

С Мисури, за пръв път в тези страници, докосвам Юга. В Сейнт Луис чух за пръв път за памукосъбирачката и изумителните чудеса, които тя прави. Памукът е най-сериозната задача във вътрешната икономическа политика на Америка и Мисури знае добре това. Една трета от цялата памучна реколта на САЩ, вярвате или не, се произвежда в областта на Сейнт Луис.

Една особеност на Мисури изпъква веднага, щом погледнете картата: и двата големи града (като Омаха в Небраска) се намират до границата на щата. Европейците, мога да кажа, намират това за по-странно от американците. Опитайте се да назовете някоя европейска столица, разположена точно на границата. Американците считат за напълно естествено това, на което повечето европейци завиждат, а именно, че границите на САЩ са ненакърнимо сигурни. Северните околии на Мисури представляват в по-голямата си част плодородна земя. Г-н Труман ми поясни къде спират глетчерите покрай реката Мисури и как те са нанесли почвата. Южните околии, населени с планинци от Вирджиния и Тенеси са по-малко производителни. Щатът представлява важен кръстопът; едва ли има околия, която да няма специални интереси и отличия. Една голяма германска област се нарича „Рейнланд“. В друга област се намират най-големите цинкови и оловни мини в света. Трети има (цитирам думите на един местен патриот) „повече синя трева, отколкото Кентъки и Тенеси взети заедно“. Менонити има в по-голямата част на Мисури; много от чифлиците притежават по два главни входа, един до друг, единият от които служи само за неделя. Посетих веднъж едно забележително общежитие в крайния югозападен щат, наречено „Неошо“. То било конфедеративната столица на Мисури и е разположено в, както моите политически настойници я наричат, „страната на традиционните партизански отряди“. Тя е създала някои прочути храбреци и обирачи на банки, като напр. момчетата Джеймс. Независимо от това местното население е силно религиозно и крайно пуританско.

В югоизточния ъгъл на щата, близо до Сайкстън, се намира едно село със 104 семейства, 62 бели, 42 негърски. В тази група са представени 37 различни секти.

Озарките представляват един отделен свят. Те са, както всеки знае, единствената част от умерено високи масиви между Алиените и Запада; те са по-стари планини от Рокис и са гръбнакът на щата. Може би е странно, но минералното богатство в Озарк е много малко, освен цинка и оловото; петролът, чух да се говори, „се е стекъл към Канзас преди милиони години“. Не съществува също и човешко богатство. Озарките са „бедното племе“ на Америка. Хората са некултурни, подозрителни и мудни. Има 15 годишни деца, които не са виждали още четка за зъби.

Трябва да се каже нещо и за особения град Индипендънс, който, както всеки знае, е родното място на Труман. Отношението на Председателя към неговия град може да се отгатне по забележката, която направи пред мене, че градът Канзас е „едно от предградията на Индипендънс“. Това е градът, който, според Мормоните, глава 13, ще бъде мястото на Възкресението. Между другите неща, Индипендънс има и една жива конфедеративна традиция; бащата на Турман е бил ветеран, а неговата майка живее също там. Градът притежава свой собствен метод при боравене с негърския проблем. Недавна един много стар негър умрял; бели, между които и братът на Председателя, придружили негъра до вечното му жилище.

За Пендергаст и известни нередности. Минало и настояще в американската политика

Господарят Пендергаст, старият човек, е мъртъв, но не е възможно да се пише за Мисури или даже за Щатите, без да се спомене за него. Защо толкова много американски градове са били така баснословно покварени?

Паметта ми се връща няколко години назад. Спомням си с учудваща острота първия път, когато влязох в допир с извратената политика. Нашата гимназия в Чикаго издаваше свое списание и аз бях търговският ръководител по необясними причини. Приготвяхме материала всеки месец и го занасяхме на печатаря, който беше стар, почтен занаятчия. Дълги часове работехме с него; той ни обичаше и ние него. Тогава директорът на училището ме повика; помня още неговия израз, като че ли се срамуваше от това, което имаше да каже. Нашето списание не могло повече да покровителствува този малък, съвестен, търпелив печатар. Възражения нямаше. Цените му бяха разумни, неговата работа първокласна. Нова управа дойде и нейните членове имаха различни интереси и мнения — и политически дългове за плащане. От нея дойде заповед, която задължаваше всички малки любителски списания да се прехвърлят към големите търговски печатарски къщи в града. Каква беше нашата печалба? Не повече от няколкостотин долара годишно. Достатъчно. Големите печатарски къщи искаха по няколкостотин долара от всяко училище и бяха в състояние да ги вземат. Това беше положението.

Главната причина за живота на покварените политически фактори беше мудността на гражданите. Брайс писа за „фатализма на обществото“, и години по-късно, хора като Пендергаст доказаха това негово твърдение. Един фактор, който допринесе за тази гражданска апатия и успоредното с нея подкупничество, бе големият процент на граждани — чужди поданици. Те бяха премного невежи, много мързеливи или много заети със своята прехрана, за да се интересуват кой управлява, и тяхната огромна сила при гласуването, купена чрез услуги, ако не направо, можеше да разколебае повечето от изборите.

Четири неща — ако обобщаваме — доведоха днес до сериозно отслабване на повечето от тези отживели поквари. 1. Постепенното американизиране на чужденците, 2. Чиновничеството, 3. Упадъкът на влиянието на партийната система, 4. Добре известният опит в социализма и народните училища.

Да се върнем по-общо към Мисури и по-специално към града Канзас. В същност градът Канзас е днес чист и добре управляван. От един от най-лошите градове в Америка, той се превърна в един от най-добрите. Кметът, въпреки че е демократ, управлява като безпартиен. Това беше човекът, който се опълчи срещу Пендергаст. Неговата администрация се ръководи от Л. Кукингхам, един напълно безпартиен градски администратор.

Пендергаст бе символ. Той не си придаваше важност, но ако не беше той да тикне преди няколко години Хари Труман напред, Труман никога нямаше да стане Президент. Една от причините, поради която го обичаше, е, разбира се, името, с което бъдещият Президент се ползуваше — име на извънредно честен мъж. Всички политически мъже с „тъмно минало“ обичат да виждат как изпъкват хора с непогрешими характери. Томас Пендергаст е роден в Сейнт Джоузеф през 1870 година. Посещавал е колежа Сейнт Мари, малко католическо училище, и след това помагал в братовата си кръчма. Брат му бил сатрап, до крайност. Том бил умен и амбициозен и скоро разбрал как се печелят парите. Той започнал търговия със спиртни напитки и същевременно се впуснал в политиката.

Почти всички американци ще разберат това много лесно. Градове като Канзас и околия като Джаксън строят много частни и обществени здания. Пендергаст ръководеше строежите и налагаше на предприемачите да купуват цимента и варта изключително от неговите складове. Картината е жалка — няма да се впускам в подробности. Предприятието „Т. П.“ имаше също и други клонове — спиртни напитки, комарджийство, проституция — градът Канзас беше обширен град. Уестбрук Педжлер написа веднаж една обидна статия и описа един „ресторант, дето келнерките смъкват полите си чак до високите токчета“. Представете си, че в съседство държите бирария, задължен сте да купувате напитките си от фирмата на Пендергаст, да употребявате негов цимент, ако стане необходимо да поправяте стена или пък да разширявате помещенията си, и да плащате такси на неговите пазачи „за покровителство“, ако вашето заведение е порочно или играе комар. Хората на Пендергаст даже „привлякоха“ полицията от близкия ъгъл. Това правеше нови 60 долара заплата месечно, 10% от които отиваха за местната стража или „клуба“ в района.

В политическо отношение Пендергаст успяваше и печелеше. Той даже надмина Хаг и Кръмп, — стана най-могъщият американски господар на времето. Той контролираше политиката на града, околията, щата, народа… По едно време получи не по-малко от 60,000 гласа на мъртъвци: — имената бяха взети от гробищата. Той сам никога не зае важен обществен пост, за разлика от Хаг и Кръмп. Той остана главният режисьор зад сцената, — фигура във всеки Национално Демократически договор в продължение на близо едно поколение. Мисури се въртеше около него и „Т. П.“ държеше Мисури в лапата си.

Запитах хора в Канзас кое победи Пендергаст. „Той се самозабрави“. Той се отпусна — стана нехаен. Неговата екстравагантна любов към конни състезания го обхвана, и години наред залагаше суми от по 50,000 долара на ден; понякога губеше, а това струваше пари.

Катастрофата дойде през 1939 година, когато федералните данъчни власти го подгониха; той беше намерен за виновен и осъден на 15 месеца затвор. Скоро след това, освободен под гаранция, той почина.

Връщаме се към днешните времена. Каквото е останало от Пендергаст, е „почистено“ внимателно и се управлява не от Пендергаст-син, а от племенника му — Джеймс Пендергаст, адвокат. Наследниците на фамилията потърсиха начин да „се върнат назад“ през 1942 и 44 г., но не успяха, — влиянието им в града беше отслабнало. Все пак, през 1946 година те събраха своите последни останали сили, за да помогнат на Труман да „очисти“ Роджер Слотър, и този бе бит от Енос Акстел, кандидата на Труман. Но през ноември самият Акстел беше бит от един републиканец.

Когато започнаха да се „разтопяват“, Пендергастовци вложиха надежда в околията Джаксън, дето контролираха съда. Републиканският възход през 1946 година ги изключи и от там, поне за известно време. От единадесетте места в съда в околията Джаксън, шест бяха взети от републиканците и с едно малко изключение, хората на Пендергаст загубиха всички местни постове в околията.

Мисури си създаде нова конституция през 1945 година. Както знаем, много от конституциите в страната са безнадеждно остарели; че Мисури си направи главоболието да създаде нова конституция, това е признак на разсъдък. Новият документ, върху който 83 делегати са работили една година, замества този от 1875 година и обезпечава значителни реформи. Напр. 70-те предишни представителства се групират в 15 административни окръга; мирови съдии, които се издържаха от наличните такси, (тази неморална характеристика съществува почти навсякъде в Средния запад), са заместени от съдии със заплата; главният фактор по образованието е назначен по не партизанска линия: ходатайствата донякъде са възпрепятствувани, а възнагражденията на държавни служители увеличавани. Предварителната мярка, която причини борби, беше оная, която се стремеше да премахне безбожните такси налагани от кредиторските д-ва: Нека споменем само един епизод от дългия лист на политически скандали в Мисури. Това беше прочутият и донякъде комичен опит „да се открадне управлението“ след изборите в 1940 година. „Пост Диспатч“, гръмотевично възвиси гласа си, наричайки инцидента „Най-гигантският опит за политическа кражба в историята на щата“. Един републиканец, Форест С. Донел, сега сенатор, беше избран за управител с много малка разлика — с около 3,000 гласа. Законодателното тяло се състоеше от демократи. Демократическите водачи се събраха в „пълната с пушек“ заседателна зала (в хотел Де Сото, за да бъдем точни) и изработиха един план, с който се надяваха да възпрепятствуват Донел да заеме поста си. Случаят, в който имаше много остри превратности, не успя и след дълга забава Донел можа да заеме мястото си. Едно обяснение за това е, че политическата машина в Сейнт Луис се изтощи на половин път, защото местните отражения бяха много пламенни; тяхното становище беше: „По дяволите управлението, ако това нещо причинява поражение на града“! Наистина аферата свърши с изпъждането от властта в Сейнт Луис на наложени политически водачи. Те се опитаха да откраднат едни избори и изгубиха други! Това кара наивния наблюдател да помисли, че в края на краищата епизодът има подобаващ морален завършък. В действителност, той не е още толкова общонародна известност и щедри награди, както се оказа после, обсипаха няколко от участниците.

Никой политически репортьор, който посети града Канзас и Сейнт Луис, не може да не чуе оживени разговори за хората, които Труман изтръгна от дебрите на Мисури и постави в или близо до Белия дом. Списъкът е очебийно дълъг — Ханеган, Симингтън, Вардеман. Снайдер, който се ползува с голяма обич и почит, съдията Колет, Боган Кларк Клифърд. Но тука ние навлизаме в общонародното поле; тази книга би трябвало да се движи в граници и Труман, и личностите около него не са в нашия обхват сега. Разбира се, шегите за хората от Мисури във Вашингтон са безкрайни. Тази, която най-много харесах, е следната: Двама висши чиновници във Вашингтон спорели на политическа тема. Единият казал метафорично, отказвайки да отстъпи пред другия: „Добре, ти защити каузата си, но аз не съм съгласен с тебе — аз съм от Мисури“. Неговият колега отговорил сопнато с апломб: „Кажи ми някой, който да не е от там!“

Двете кралици на Мисури

Кое различава градовете? Какво прави единия заспал, а другия весел; кое прави един град невъздържан и бликащ от живот, а друг — въздържан и педантен? Възрастта; географията и историята; типично разнообразното заселване; отношението към хинтерланда; демографски различия; мистериозни и необясними фактори. Канзас и Сейнт Луис, въпреки че са в същия щат и отстоят само на няколкостотин мили един от друг, се различават коренно, както всички други градове в Щатите.

Градът Канзас (население с предградията 634,093, а в чертите на града 399,178) е или е бил един див град на каубоите, един голям железопътен център на търговията с говеда и „най-долният, и най-необузданият град в САЩ“. Между определенията, които съм чул за него, са: сгъстен, динамичен и покварен. Той е също един от най-дружелюбните градове, които съм посещавал. Над всичко той е пълен с буйност и жизненост. Сейнт Луис (население 1,367,977 с предградията и 816,048 в чертите на града) е много по-голям, по-спокоен, по-установен, с много по-дълбоко внедрено богатство; със сериозно и узряло чувство на цивилизация, като Цинцинати. Сейнт Луис е основан от французи, но доста значително население от германски произход го видоизменя. Градът има също така ясен южен колорит, докато Канзас е почти чисто западен град. Предимство в Канзас имат суровите материали; в Сейнт Луис — индустрията и финансите. Градът Канзас е обърнат на Запад, Сейнт Луис — на Изток и Юг. Една от причините, поради която Сейнт Луис не е имал пазар за добитък е, че Озарките са прекъсвали пътя. Канзас е по начало католически, Сейнт Луис — по начало протестантски. Канзас е сърцето на демократическата партия в Мисури — Сейнт Луис е сърцето на републиканската. Канзас е пълен с предприемчиви и смели търговци, Сейнт Луис — с известен покой, не е толкова агресивен, освен що се отнася до неговия бейзболен тим и то когато печели.

Аз обичам града Канзас — червените светлини по върховете на неговите небостъргачи през нощта (Сейнт Луис няма много небостъргачи), неговият паметник за падналите във войната, който изглежда като силоз на храни, неговото чувство, че е входна врата, неговите прогресивни и обществено мислещи банкери, неговия дъх на Далас и Форт Уорт в едно и също време. Неговият най-добър хотел, Мюлебах, е един от най-задоволителните в страната. Също, въпреки реформите, той е също така един вид Вавилон на Средния запад, най-близкото място, дето Тексас и Оклахома могат да се разгуляят. Експерти по тези работи са ми разправяли също, че той е най-добрият гуляйджийски град в Щатите. Посетих Корибантския бар, дето, през времето на Пендергаст обзалаганията и хазартните игри преуспяваха, и крупиетата, без да си правят труд да свалят зелените си престилки и козирки, отиваха на обед и никой не им обръщаше внимание.

Атмосферата в една от най-характерните общини в Щатите, в гр. Канзас, е напълно особена. Неговата главна улица се нарича Минесота Авеню. Както почти всички важни улици в Канзас, тя е права и грандиозно широка. Олицетворява небрежност повече от която и да е друга американска улица, която съм виждал. Целият квартал изглежда като да е претърпял корабокрушение. Много от магазините са от всякъде обградени със стени и повечето са мрачни; в един блок има цяла редица магазини, които продават на кредит (срещу 1 долар — мебели на изплащане) агенции за отпускане заем за покупка на автомобили и три магазина за „непотърсени товарни пратки“.

В някои части е невъзможно да се каже, къде свършва Мисури и започва Канзас или обратното. Канзас е толкова много експлоатиран от своята амбициозна сестра, че даже трамваите са отправени през търговската част на Мисури. Границата в същност минава през средата на главния пазар — един от най-големите пазари на света.

Негърската проблема и образованието в „Примерния щат“

Негрите наричат Мисури „южен щат със северно изложение“. Бил е робски щат до 1860 година и законите, забраняващи бракове между черни и бели, са все още в сила. Престъпността е правило за училищата, театрите, ресторантите и хотелите. От друга страна, превозните средства нямат специални вагони за негри. Кондукторите по треновете, отправени на юг, се опитват обаче да убедят негрите да седят в един и същи вагон, за да избегнат главоболието да ги местят в специални вагони за негри, когато влакът стигне в самия Юг.

В Канзас попитах приятели коя е главната им местна задача. Необходимо беше да мине доста време, преди да признаят, че това е негърският проблем. Белите бяха изобщо предпазливи; те не искаха да говорят на тази тема и все пак съществуваше очевиден страх, че Канзас може да избухне в трагични стълкновения, като Детройт. Хората разправяха, че негрите, поради следвоенното благоденствие, с увеличени печалби и възможности да харчат, започнали да стават явно агресивни.

В Сооп Парк, един от най-големите градски паркове в страната, басейнът и тенис кортовете са забранени за негрите; двете големи полета за голф са позволени.

Негрите са със значителна подчертана политическа важност в Канзас. Напр. негърският глас беше решителен при поражението на Роджер Слотър, който опита да поднови кандидатурата си в петия район при изборите за Конгреса в 1946 г. Не само остатъците от последователите на Труман и Пендергаст свалиха Слотър. Поражението в същност дойде от негрите — едно проучване на гласуването по секции го доказа. Защо негърските гласове се обърнаха единодушно против Слотър? Фактът, че той беше противник на Ню-дийл и че беше направил всичко възможно да предотврати и попречи на мерките на Рузвелт и Труман, не беше всичко. Решаващо е, че той се противопостави силно на законодателството по поддръжка на комисията за справедливо назначаване на работа. Цитират, че бил казал: „разбира се, че се противопоставих на законопроекта за създаване на комисия за справедливо назначаване на работа и се гордея с факта, че моят глас го унищожи“.

Гр. Канзас (Мисури) дава представа общо взето за почти всички положения на негърския проблем: от растящото осъзнаване на негрите за техните конституционни права до растящото осъзнаване на белите за значението на проблема от гледище на съвестта и законността.

Чикаго Трибюн ми напомня най-много за щата Тексас. Ние трябва да се спрем на този вестник в значителни подробности, защото е невъзможно Америка да се разбере, без да се знае нещо за него. Трибюн е повече от един обикновен вестник, повече даже и от „Най-големия вестник в света“, както той сам с охота се нарича; той е една собственост с няколко измерения, едно владение, един вид княжество. Като Тексас, той е агресивен, крайно чувствителен, въоръжен със смелост и себехвалебствия, експанзивен и средновековен. Също като Тексас, той има своя собствена външна политика — въпреки че е много различна. Трибюн на полковник Маккормик е голям, тоталитарен, успешен, управляван от един човек в момента, подозрителен към чужденците, ексцентричен и с големи природни богатства, не напълно използувани; има силно националистична подкладка, дисциплинирано тяло от сътрудници, определена наклонност към догмите, омраза към такива определени феномени, като охолните богаташи — англичаните, извратената буржоазна политика, и един овладяващ стремеж да се бори за собствената си кауза. Полковник Маккормик поддържа даже патриархални реформи. Зъбите на всеки служещ в Трибюн се чистят безплатно два пъти в годината.

Аз съм слушал приказки за полковник Маккормик, изглежда още като четири годишен. Работих в приятелско сътрудничество с репортьори на Чикаго Трибюн дълги години, навсякъде в Европа. Между чуждите кореспонденти, които, в едно или друго време, бяха хора на Трибюн, (характерът на списъка ще изненада много) бяха Ж. Алан, Едмонд Тейлър, Уилям Ширер, Джордж Селдъс, Винсент Шиан. Много от тях имат за разправяне необикновени приказки за „служебните телеграми“ на полковника, както и лични спомени от вълнуващо естество. Някои даже бяха отстранени от Трибюн при много внезапни и драматични обстоятелства.

Полковник Робърт Маккормик, сега 67 годишен, е владетел над владетелите, с наистина много величествени маниери. Неговите ексцентричности са прочути. Веднаж, посрещайки гости, дошли на пикник в неговото имение, той изскочил от една движеща се закрита кола… на кон. Колата спуснала една дъска тъй, че възседналият полковник да може да подкара коня си и да посрещне учудената компания.

Веднаж един от неговите фаворизирани чужди кореспонденти бил насилствено повикан, за да го придружава през океана… Една вечер полковникът бил намерен заспал във ваната, защото дървените части в спалнята му скърцали. Той бил внимателно постлал ваната с един дюшек, грабнат от едно от леглата.

Бесният американизъм и патриотизъм на полковника, фактът, че без разлика на това дали някой не се съгласява с Трибюн „той стои за Америка, от начало до край и през всяко време“, съставляват едно интересно и понякога забъркано проучване. Веднаж той не одобрява някакво събитие в щата Род Айланд, и заповядал да откъснат една от звездите на голямото американско знаме на Трибюн. По-късно, изплашените адвокати му казали, че накърнение на знамето представлява нарушение, и полковникът заповядал звездата на Род Айланд да бъде пак пришита.

Нека вникнем по-нататък. Не е безинтересно това, че Джералд Л. К. Смит, който е почти против всичко, което повечето от американците поддържат, веднаж начертал една „зала на славата“ и поставил полковника пръв на листа. Много често през войната, — много цитати могат да се посочат в поддръжка на това — германската и по-специално японската преса и радио възхваляваха горещо Трибюн. Веднаж радио Токио съобщи: „Няма никакво съмнение, че Робърт Маккормик е извънредно привлекателен характер. Аз мисля, че Америка се нуждае днес от много повече характери, подобни на този Чикагски ветеран“.

Не много отдавна, аз срещнах във Вашингтон един чужд дипломат, новоназначен в САЩ. Той още не беше виждал Трибюн, но аз взех и му показах един брой. Той погледна карикатурата на първа страница. Забележката му след това беше: „Но Трибюн мрази ли САЩ?“ Наистина, съдържанието на политическите му карикатури може да бъде потресаващо. Чичо Сам е представен едно след друго като жертва, глупак, наивник, палячо, хапльо и човек, който лесно се мами. В стотици карикатури Америка е изобразена като изиграна от „международните мазници“, като лековерна, умствено недоразвита жертва на много хитрите европейски палачи.

Що се отнася до карикатурите специално за Европа, те представляват също обект на проучвания. Карикатурата на 14 ноември 1945 година е озаглавена „Бомбардирането на Яфа от британската империя.“ В друга една е представен г-н Атли със знаме в ръка, говорещ на един увехнал и глупав чичо Сам с думите: „Нека подкупим Сталин с твоята атомна бомба, струваща два милиарда долара така, че Русия да остави Англия да управлява Европа с 5 милиарда, които вие ще ни дадете на заем без лихва“.

Заглавията са понякога също учудващи. На 3 март 1945 година главният надслов с грамадни букви беше: „убива жена, изгаря тялото.“ Подзаглавието, много по-дребно, беше: „Съобщено: янките преминават Рейн; германците бягат пред деветата армия“.

Уводните статии на Трибюн, сърцето на вестника, са хапливи и безцеремонно сипят епитети. Една скорошна уводна статия заядливо заглозга една от най-големите американски корпорации, чието богатство произлиза от Средния запад, но която поддържа административните си канцеларии в Ню Йорк. Те могат също така да извъртат спора с една хитрост, която може да бъде описана като образцова, и с логично несъстоятелни заключения в учудващ мащаб. Едно от твърденията на Трибюн е, че „линията от Рузвелт до Билбо… е явна“, в това, че Ф. Д. Р. „докато позира като най-големият приятел на негрите, за да спечели техните гласове, се е постарал да се погрижи, щото техният най-непримирим враг да получи един подкуп“. Често Трибюн се покланя по посока на Ню Йорк:

„Под предлог на предохранителни мерки против въздушни нападения, в Ню Йорк се е установила една диктатура, каквато никога дори не е била сънувана на този континент. Ла Гуардия е мобилизирал една политическа сила от 235,000 противовъздушници. Няма никакво законно ограничение за поведението на противовъздушниците, които блъскат гражданството наоколо или обиждат и нападат жени… Ню Йорк е сега почти напълно под петата на тирана.“

Веднаж една уводна статия възхваляваше британските доминиони, загдето разбират по-добре свободата от самата Англия, с изключение на Нова Зеландия, „дето свободата е била отхвърлена от фашизъм и безмерна контрабанда.“

За империализма, в каквато и да е форма, Трибюн може да отправи подходящи фрази:

„Използуват се японци в Индокитай, за да помагат на британските индийски войски да убиват местните революционери, докато французите, които се радват сега на привилегията да изопнат краката си извън германските клещи и които трепят собствените си хора, могат да възвърнат силите си и да кажат чия земя е Индокитай.“

В един случай Трибюн с недоволство призна, че единственото положително постижение на Обединените народи досега е заместването на старата мандатна система с настойничество. Но той продължава: „Смяната е само в името, не и в действителността“ и колониалната експлоатация още продължава. Тогава идва забележителното заключение: „Точно поради това флотата в Пърл Харбър беше предадена; гарнизонът в Батан беше изоставен на собствената си съдба; четвърт милион американски момчета бяха избити; този народ беше доведен до прага на пълна разруха. И поради това повече от половин милион наши младежи бяха изтръгнати от училище и продуктивна работа, за да се научат на неморалност в презморските гарнизони.“ Новините на Трибюн могат да представляват също интересно четиво. Една скорошна телеграма от Париж, след като французките комунисти получиха временно поражение, цитира един анонимен дипломат от Ке д’Орсе с думите: „Ако комунистите бяха спечелили едно ясно очертано болшинство, вие, англосаксонците, не бихте имали никакво предмостово укрепление на континента към 1964 година, за да се счепкате с Червената армия.“

Често Трибюн изопачава новините си. Най-добър съществуващ учебник по журнализъм във Вашингтон, този надписан от Лео С. Ростен, отбелязва, че Трибюн е втори — само след Хърст, — като „най-малко справедливият и отговорен“ вестник в страната, според мнението на самите Вашингтонски кореспонденти. Чикагският в. Таймс веднаж предложи на Трибюн една награда от 5,000 долара за доказване „фактите“ в една статия за американските комунисти и Рузвелт. Наградата не бе взета.

Писанията и радиосказките на полковника, подписани от самия него, представляват жив интерес. Като изпрати един долар на Трибюн, всеки може да получи сборник от 7 сказки на Маккормик върху „Американската революция и влиянието й върху световната цивилизация.“ Тази брошура и още една като нея излагат най-крайния фанатичен тип на изолационно империалистичен шовинизъм. В тях има пасажи с добра мисъл, като се имат предвид казаните предпоставки, заедно с почти деформирани подстрекателства и капризи. Една от точките, които полковникът изтъкна, е, че една „британска монархистична котерия“ съществува в САЩ, на която бе даден голям тласък с женитбите на богати американски наследнички за обеднели британски благородници. „Наследнички, доведени от Америка… биха донесли пари в страната (Англия), без да внесат каквито и да било неприятни обществени и политически отражения, каквито биха се причинили, ако британските «бедняци» (от управляващата класа) разрушаха кастовите стени, като се оженят за англичанки.“ Полковникът пресмята, че британската печалба от тези чувствени предшественици на Заем-Наем възлизат на 15 милиарда долара.

Но нека да се върнем към непоколебимото величие на американизма на полковника. Наскоро той каза: „Всички от по-важните морски победи в Тихия океан бяха американски победи. Всички отличили се адмирали и генерали в тази война бяха американци“. Изглежда по-нататък, че добрият полковник се счита някак си свързан с тези победи.

На 4 декември 1941 година Трибюн напечати една телеграма от Вашингтон, която разкриваше в големи подробности военните планове на американския генерален щаб, в случай, че бъдем нападнати. Трибюн се гордее много, че е вестник на „новините“. Той обича сензационните новини разбира се, но да напечата такава сензационна новина като тази, изненадата показваше, че неговият журналистически стремеж — неумолима омраза към Рузвелт — надминава неговия патриотизъм. Нещо подобно се случи и на 7 юни, когато Трибюн (също Ню Йоркският Дейли Нюз и Вашингтонският Таймс Хералд) напечата нещо, което изглеждаше, че представлява подробно разположението и силата на японската флота в битката при Мидуей. Изглеждаше тогава, че това може да постави в опасност целия развой на войната в Тихия океан, тъй като би доказало на японците, че американската флота е разкрила техния шифър. Японците обаче не разбраха пълното значение на печатаното. Все пак във Вашингтон беше причинено голямо раздвижване. Бюрото на цензурата обвини Трибюн в нарушаване правилата на цензурата (но по-късно оттегли обвинението си), и флотата нервно настояваше да се извърши криминално следствие, за да се установи дали законът против шпионажа е нарушен. М-во на правосъдието възложи на Федералното бюро за проучвания да се залови за работа и назначи Уилям Д. Митчер (който беше главен прокурор през времето на Хуберт) да се занимае със случая. Федерални журита бяха свикани в Чикаго. Полковникът беше триумфално освободен! Междувременно флотата реши, че е най-добре да изостави цялата работа. Трябва да се добави също, че според общото вярване, Трибюн съжаляваше загдето е напечатал тази брошура, и самият Маккормик беше казал, че ако я е видял предварително тя никога не би била поместена във вестника.

Пропускът направен през декември 1941 година беше споменат от г-н Стимсън на 22 март 1946 г. в изложението му за Пърл Харбър. Езикът на бившия военен м-р е толкова забележителен, че трябва да се цитира:

„Нашите офицери от генералния щаб работеха под грамадния натиск на една световна война, която считаха, че е вероятно предстояща. Въпреки това те бяха обкръжени, вън от бюрата си и почти в цялата страна, от един дух на изолационизъм и безверие в опасността, което сега изглежда невероятно. Един-единствен инцидент дава ясно доказателство за това.

През последната седмица преди атаката на Пърл Харбър беше извършена една крайно нелоялна и почти невероятна атака срещу главния труд на генералния щаб. С месеци генер. щаб се труди да изработи един стратегически и тактически план, за воденето на една световна война, в случай, че такава се наложи.

Изработването на такъв план е най-върховният и най-важният дълг на генер. щаб — главната цел, поради която той е назначен.

Той е също така естествено най-тайният документ в ръцете на правителството“.

На 4 декември 1941 година, Чикаго Трибюн публикува почти в подробности този план.

„Понасянето на един такъв удар беше много тежко. Той беше свързан с предположения, които се простираха даже и до съмнения (за щастие излезли неверни) за предателство в самата армия.“

За самия Чикаго има толкова много да се каже, че да се разправи накратко е безнадеждно. Той е най-големият и най-типично американски от всички градове. Ню Йорк е по-голям и по-интересен, и го надминава в други отношения, но той е един „световен“ град в някои отношения повече европейски, отколкото американски. Чикаго има, общо казано, толкова жители родени в чужбина, колкото и Ню Йорк, но общото впечатление е предимно американско и той дава преди всичко чувството, че Америка и Средният запад го притискат от всички страни.

Роден и отгледан в Чикаго, аз мога да си спомня много неща. В сравнение с всички градове, в които някога съм живял, Чикаго има най-интензивната жизненост и енергия. Леденият вятър, който фучи през задръстените от сняг булеварди; слънчевият хълм в Линкълн Парк близо до скелята за яхти през сухите лета; свирките на Илинойските централни подземни железници, прилични на автомобилни клаксони; постепенното издигане на мостове, мостове, мостове; ями, възвишения и планини, и земетресения и зеещи кладенци по улиците; прорязващите свирки на ядосаните полицаи контролиращи движението; чудно гладко возещият асансьор в сградата на Палм Олив и как автомобилите изглежда да се бутат един друг напред, като дълъг поток от бръмбари; грамадни тежки влакове на компанията Норт Шор, профучаващи като железни змии през разклатените дървени станции на предградията; острата миризма на добитък от кланиците, когато вятърът духа от там и бляскавата червенина на стоманените заводи в черното небе — всичко това лесно се запомня.

Чикаго, с едно население от 3,396,000 в 1940 година (с предградията 4,449,126), е вторият по големина град в САЩ и четвърти в света; неговата площ, според внимателни изчисления, ще побере 6,200,000 души до 1960 година. Той приютява в границите си значително число от истински малки градове.

Този Голиат всред царевичните поля има разнообразни величия и особености. Самата му големина не е забележителна отличителна черта. Херкулес е бил голям, но глупец. Чикаго не е глупав. Той е, разбира се, най-големият железопътен център в света, най-големият център за консервиране на месо, — а консервирането на месо е третата по големина американска индустрия — и най-големият град на политическите събрания. Не по-малко от 19 пъти било републиканската, било демократическата партия са избирали Чикаго за своите политически конгреси. Чикаго е домът на най-голямата печатарска преса в света; между другите неща тази преса печати енциклопедия Британика и повечето от телефонните указатели в страната. Бюджетът му за текущата година е 237,458,637 долара и е повече от тези на Мексико, Чили и Колумбия, взети заедно със своите 30,000,000 население. Неговото пристанище се справя почти с толкова движение, колкото минава през канала Панама и той трябва да е единственият град в света, който е направил реката си да тече назад, посредством прочутия дренажен канал, така че изтичането на нечистотиите да не става в езерото Мичиган.

Мотото на Чикаго е „Аз положително ще…!“

Епохата на динозаврите е почти напълно минала. Новите динозаври обаче тука и техните маниери се внимателно наблюдават. Каква галерия представляват титаните на Чикаго! Редицата се простира от първото поле Маршал, в една понижаваща се дъга, до сградата на Риглес и сградата на Херцес (компанията за таксита).

Въпреки всичко това, Чикаго никога не е изгубил своята особена оптимистична наивност. Когато генерал Чарлс Г. Доос достигна 80 годишна възраст, преди известно време, вестниците повторно изразиха радостта си, като припомниха, че той беше отказал да носи къси панталони в двореца Сен Джеймс и че беше наел един комедиант, като прислужник фокусник, за да забавлява гостите му в Лондонското посолство.

Напоследък попитах един известен жител на Чикаго какво ръководи града и той отговори: „Столичните улици и ирландците“. Големите търговци в Лууп (долната част на града все още с терасовидни улици) се ползуват с голямо влияние, заедно със своите съдружници, опаковачите.

Ирландците, които са същевременно най-съчленените от голямото имигрантско тяло, което изникна в съюз с другите расови групи, управляват политически града. Съществува едно неизговорено, неписано споразумение. „Ние ще оставим ирландците да управляват, ако ни оставят да правим каквото си искаме“ — чух да се разправя.

Политиката не трябва да ни отнема времето. Заслугата в тази страна се поощрява с общо гласуване, което в повечето от големите машинизирани градове значи, че гласоподавателите рядко я получават. Политиката в САЩ е професия, от която повечето политици искат да направят пари. Историческите дни на Чикагските господари преминаха — въпреки че има още райони, дето общият глас може да превиши общата регистрация.

Компанията Кели-Наш се е врязала дълбоко в живота на Чикаго. Тя е създадена от Роджер Съливан-Джордж Бренат-Тони Джермак. 50 Чикагски квартала са били определени за нейно поле на работа. Над всеки квартал е стоял един диктатор. Самият Кели, кмет от 14 години насам, превъзхожда своите колеги. Едно нещо, което трябва да се спомене, е неговата известност за образцовото гостоприемство към войниците през време на войната. Всеки войник, който е минал през Чикаго, — 11,000,000 всичко — е трябвало да сменя влакове, и Кели, и Чикаго проявяваха извънредни грижи за тях. Друго нещо, което заслужава да се спомене, е, че Кели по едно време имаше да плаща на съкровището на САЩ 105,000 долара за уреждане на сметката си, поради това, че бил забравил да плати данъци върху 450,000 долара „спечелени“ между 1926 и 1928 година, когато заемал поста на санитарен районен инженер с 15,000 долара годишна заплата.

Бих желал да си взема някой ден едногодишна отпуска, да се върна в Чикаго и да напиша една книга за Чикагския университет, който, както и да се погледне, е един между трите или четири най-забележителни в света. Този университет е основан в 1890 г. и е израсъл като резултат от сблъскването на три сили — една Баптистка организация, която даде идеята; Джон Д. Рокфелер, който даде парите; и първият председател, Уилям Харпър, един вещ познавач на гръцката култура, завършил в Йейл и един от най-напредничавите възпитатели през всяко време, който даде почти всичко останало.

Председателят Хътчинс, — това се вижда от гореказаното — е продължил да строи върху основите, поставени от Харпър. Различни ярки нововъведения и развития се появиха от 1929 година насам, когато той като 30 годишен зае поста на пети председател на университета. Не всички негови реформи останаха здраво установени. Неговото верую в основата си беше, че „всеки студент трябва да добие общо образование, преди да му се позволи да специализира“. Хътчинс изработи един план, според който, един завършил гимназията би могъл да влезе в колежа, когато е годен за това, а не след определен период време; той даваше зрелостни свидетелства след двегодишно занимание, ако студентът е достатъчно добър; той премахна старомодните правила за посещението на класовете и изпитите.

Различни критики в и вън от обществения живот изтъкнаха Хътчинс пред вниманието на цялата страна. Рузвелт му предложи да застане начело на Н. Р. А., но той отказа. Веднаж, през време на местно преследване на „червените“, когато професор Робърт Ловет беше атакуван от Хърстовите вестници и от някои по-малки плутократи, професор Джеймс Лин му казал: „Боб, ако настоятелството уволни Робърт Ловет, ти ще получиш 20 оставки от членове на факултетния съвет в 24 часа“. Хътчинс отговорил: „Не, аз няма да ги получа. Моят заместник ще ги получи“. Човек на принципи, той вярва дълбоко в академичната независимост и в гражданските свободи и той си подаде оставката наскоро от Клуба на членовете на факултетния съвет, при собствения си университет, защото един кандидат за членство бил отхвърлен, понеже бил пацифист. Той беше за известно време управител на фондовата борса в Ню Йорк, като представител на общата публика, а не на някой отделен член; той си подаде оставката, когато почувствува, че борсата не действува твърдо в случая с Ричард Хуитни, който беше осъден да лежи в Синг-Синг за кражба. Неговото становище беше, че някой от членовете на борсата сигурно са знаели за „престъпното държане“ на Хуитни месеци преди то да стане достояние на публиката и че те би трябвало да направят нещо за това още на времето.

Хътчинс е отдавна познат като изолационист. Това не му попречи, както един наблюдател отбеляза, да назначи председателя Бенеш на Чехословакия на работа през време на неговото изгнаничество. Той е наричан комунист често, а фашист, няколко пъти. Каква му е партийната принадлежност, аз не зная. Веднаж той каза, че ще гласува за Норман Томас, ако главните партии не представят по-добри платформи.

Хътчинс е често обвиняван, че е „против науката“; това звучи странно сега. В действителност може да се каже, че атомната ера започва от 3.25 часа следобед на 2 декември, 1942 година, в една от приспособените градини под стадиона в Стакфийлд. Дълго време университетът, под ръководството на Хътчинс, разработваше усърдно „трансураниевата“ химия и физика; професорите: Артър Коптън, Ферми и Ури бяха всички от Чикаго и тази дата беше една от най-плодоносните в историята, когато купчината от ураниев графит, направена и третирана в пълна тайна, даде за пръв път една верижна реакция. Никое отделно лице не може да претендира, че е направило възможно раздробяването на атома, и бомбата, която това раздробяване произведе. Но Хътчинс и университетът, безспорно са имали пръст в това. Проектът Манхатън беше стигнал до точката, в която беше необходимо да изгради едно голямо летище за тренировка на пилоти. Няколко университета и индустриални предприятия, които са били сезирани от министерството на войната, считали, че не могат да поемат отговорността. Хътчинс се съгласил. Това било едно от най-тежките решения, които някога човек е взимал. Той взел решението напълно сам и това е трябвало да се пази в тайна. Бил издигнат един институт, познат като металургическа лаборатория и университетът, според думите на Хътчинс, казани в последствие, действувал в случая като „домакин и посредник“. Големите лаборатории Клинтън в Окридж, Тенеси, дето летището за трениране на пилоти беше своевременно построено, се управлявали от Чикагския университет, въпреки че това беше малко известно до 20 юни 1945 г.

Когато аз говорих с него, самият Хътчинс имаше много нещо да каже за бомбата и някои от неговите мисли бяха, човек би могъл да ги нарече, по липса на по-добра дума, философски. Ако атомната енергия стане безкрайно евтина и обилна в един свят на мир, какво ще стане с доктрината, че животът е един процес на спасение чрез работа? Струва ми се, че от практична страна той поддържа какво бомбата би трябвало да бъде „демонстрирана“ преди да бъде употребена против японците. Впрочем, Хътчинс не е вече изолационист. „Изолационизмът предполага един национален начин на живот“, писа наскоро той, „който е анахронизъм в атомната ера, и ако възнамеряваме да преживеем, ние трябва, сега, повече от всякога преди в историята, да действуваме според изискванията на своята епоха.“

Ето ви едно заключение постигнато в разисквания, водени около кръглата маса в Чикагския университет на 12 август 1945 г., няколко дена след пускането на първата атомна бомба.

Хътчинс:

— „Трябва да призная, че до миналия понеделник не се надявах много, че може да се създаде една световна държава. Аз вярвах, че за нея не съществува никаква морална основа и че няма още никакво световно съзнание и чувство за общност — достатъчно силно да послужи за сцепление в една световна държава. Но сега алтернативите се виждат ясно. Едната е: световно самоубийство, а другата е — спогодба между суверенните държави да се въздържат от употреба на бомбата. Такава спогодба не ще бъде ефектна. Единствената надежда за премахване на войната следователно е монополизирането на атомната сила от страна на една световна организация.“

Окбърн (професор по социология в университета:

— „Но това е с хиляди години далеч.“

Хътчинс:

— „Припомнете си, че Леон Блой, французкият философ, говореше за благовестта на вечната гибел, без съмнение основавайки се на теорията, че никой от нас не би бил християнин, ако ние не се страхуваме от вечния огън на ада. Може би атомната бомба е сега благовестта за общата гибел, която може да ни изплаши да станем християни и да възприемем правдивите методи на действие и необходимите политически стъпки, които биха довели до създаването на едно световно общество, не след хиляда или 500 години напред, а сега.“

Престъпността в Чикаго

И тогава изведнаж Чикаго се обръща в едно тъмно петно под небето…

Х. Г. Уелс

След Трибюн, престъпността е това, за което Чикаго е най-много известен. Аз написах една статия за списанието Харпър преди много години, чиято начална фраза беше: „Аз съм живял в Чикаго с прекъсвания около 20 години и никога не съм видял убийство“. (Веднаж обаче видях едно обесване). „Нито един невинен наблюдател на гангстерски схватки не е бил убит.“

„Но“, продължавах аз, „едно убийство в Чикаго струва над 50 долара. Колкото по-важна е жертвата, толкова по-скъпа е цената. За да ме убият мене, един вестникар, би струвало вероятно 1,000 долара. Да убият един виден търговец, може да струва 5,000 долара, а един виден градски чиновник — 10,000 долара. За да убият председателя на една голяма корпорация или един от големите силни на деня, ще струва много повече, вероятно 50,000 долара“.

Тази статия почти не споменаваше Капоне, Нити — касоразбивача или другите по-забележителни гангстери от епохата. В Чикаго ние гледахме на тези легендарни същества като на нещо необикновено. Това, което исках да проуча, беше нещо по-ново, по-конкретно, по-интимно, по-скъпо за обикновения гражданин — развитието на тези гангстерски банди.

Те не са Чикагско изобретение, но за пръв път започнаха да виреят в Чикаго. Думата „рекет“, която окачествяваше Чикагската престъпност, сега е дегенерирала в едно съществително, което може да значи почти всичко; отначало тя е имала много строго определен смисъл — просто ограбване, основано на проста заплаха. Една система на престъпна експлоатация, основана на убийството, се появи в Чикаго и е обхванала обикновения гражданин — който не обръща никакво внимание и на най-големите гангстери — за портмонето, ако не за гушата.

Да предположим, че имате едно малко търговско предприятие, което продава автомобилни гуми и батерии. Да предположим, че аз съм член на една „група“, която е в състояние да наема разбойници и убийци. Аз решавам изведнаж да плащате по 100 долара на месец за привилегията да продавате автомобилните гуми и батерии. Правя същото и с всички други продавачи. В скоро време аз ще контролирам цялата търговия, вие ще сте напълно безпомощен в това отношение. Или пък вие имате бижутерски магазин. Влизам един ден при вас и ви заявявам, че отсега нататък половината от печалбата ще бъде моя. Какво ще предприемете вие в случая? Ако се противите, аз разбира се ще ви застрелям или убия. Ще отидете при прокурора или ще се обадите на полицията? Не ме карайте да се смея. Аз им плащам от плячката, която събирам от вас!

Наскоро „рекетьорите“ станаха грамадно предприятие и контрибуциите, които събираха (защото цените трябваше разбира се да се повишават във всяка индустрия, контролирана от „рекетьорите“), възлизаха на милиони и милиони долари на година. Рекетьорите обхващаха всичко. От най-малките до най-големите трудови организации, от гладаческите предприятия — до касапите на Кашер. Те не биха могли да просъществуват без политическа закрила. Рекетьорите просто пренесоха в полето на престъпността някои политически прийоми, които бяха вече доста добре въведени. Когато един прочут политик от Илинойс (сега покойник) успя да застави общинския съвет да му издаде позволително за една компания на светилен газ, която никога не е съществувала, та старата компания за светилен газ да бъде принудена да откупи този свой „съперник“ — това „търговия“ ли е или „рекетьорство“ — кое от двете?

В 1934 година се върнах в Чикаго след дълго пребиваване в чужбина. Посетих общината и полицейската сграда, ходих в комарджийски къщи и присъствувах в заседания на различни съдилища. Всичко това ми изглежда сега като един чуден сън. Събитията бяха фантастично невероятни. В Чикаго тогава, по време на световното изложение, наречено Векът на прогреса, вие можехте да отидете на половин дузина чудно играни Шекспирови пиеси всеки ден, тъй като те се представяха в съкратено издание и представянето им траеше половин час! (Наскоро препрочетох статиите, които съм написал по онова време. Някои от тях нямат никакъв смисъл поради това, че нямаше възможност да се каже кой между чиновниците е честен и кой не.) Нека припомня, че за една година в Чикаго имаше 367 убийства и нито една изпълнена смъртна присъда срещу убиец. Нека припомня, че братята Гена, една група от 6 души сицилианци, които убиха О’Баниън, и 4 от които бяха убити в разни престрелки, веднаж дадоха разкошен банкет на тогавашния държавен прокурор, на който присъствуваше и един съдия от висше съдилище и на който държавният прокурор (обграден от 4-ма от своите детективи, за в случай, че нещо не върви в ред) произнесе една благодарствена реч. На друг разкошен банкет, устроен от една „група“, почетен гост беше един детектив, който впоследствие стана началник на полицията. Главната причина за въвеждането на организиран гангстеризъм в Чикаго, общо взето, беше забраната на алкохола. Напълно вярно е, че в дните на Колосимо-Торио, проституцията беше също един добър източник на доход и че възглавявани от Капоне и просъществували и досега, гангстерите се разклоняват и в къщите за хазартни игри — Род Хаузес — и в трудовите движения. Но големият приток на пари произлизаше от забраната на алкохола. Страхотните печалби правеха хората да подлудеят и да смятат, че си струва да понесат рискове. Капоне имаше предприятия с около 100,000,000 долара годишен оборот, от който 30,000,000 се изплащаха за подкупи. Не е чудно, че големите гангстерски групи бяха в състояние да контролират полицията, съдилищата и над всичко — политическите машинации. Въпреки това, нека да го кажем за тяхна чест, някои чиновници и много от полицаите си останаха честни до край.

Това, което тури край на гангстеризма, беше: 1. Отмяната на забраната върху алкохола и 2. Депресията. Чудният и лесен поток на пари беше прекъснат. Почтеното търговско съсловие изигра също така значителна роля. Стана ясно, че ударите, които разбойниците, особено рекетьорите, нанасяха, се стоварваха върху същината на търговските предприятия в САЩ. Специалният обвинител, който наистина изплаши гангстерите за пръв път, беше един адвокат от компанията Пенсилвански железници. Появи се също и особено бодърствуване. От Чикагското търговско дружество например произлезе организацията известна под името „Тайните шест“, която подпомагаше редовните власти при прилагането на закона.

Днес Чикаго е много по-тих и гръбнакът на голямата организирана престъпност е пречупен. Мнозина от едновремешните прочути личности станаха жертва на картечниците. Антони Волпе, един от старите благородници, се появява все още в колоните на новини, както и Моран. Но Джо Мак Гурн, Дручи, Джон Саклис, Джак Зута, Джон Аелоу, Хими Вайс, Джеймс (Царя на бомбите), Белкастро (по едно време обществен враг № 4) са всички, за щастие, покойници.

Въпреки това „Синдикатът“ сигурно съществува все още, състоящ се от останки на старите гангстери, от техните рожби, станали пълнолетни, както и от временно пребиваващи. Пресмята се, че сметката за престъпността в града възлиза на около 500,000,000 долара годишно и че най-малко около 1,000 къщи за хазартни игри съществуват още в града, някои от които, заявява се с гордост, имат всички възможни приспособления. Последният екземпляр на чикагския Дейли Нюз имаше три криминални приказки на първа страница. В сравнение обаче с кървавите дни, това е дребна работа. Чикаго е пълен с мошеници — като трион със зъби, но ерата, в която те управляваха града, е завинаги отминала.

Реакцията в Чикаго

Ню Йорк, както всеки знае, е главното плодно поле за комунистите и техните различни спътници в САЩ. Американската комун. партия се ръководи от околностите на 12 улица в Манхатън. Чикаго, но не по толкова добре очертан начин, е пък главното плодно поле и главната квартира на фашизма в САЩ, въпреки че Детройт и Индианаполис го следват. Силите и институтите, на които американските фашисти, под-фашисти и полу-фашисти се облягат и които ги правят може би опасни, се намират във вътрешността на страната, а не вън от нея. Никаква действителна фашистка партия не съществува в САЩ. Вместо това има организации, като едновремешния Бунд и Клан, изолационистически останки, някои крайни елементи в католическата черква, групи страстно привързани към Испания на Франко, някои организации на големите магнати и редица демагози.

Никой не би могъл справедливо да нарече Американ Екшън Инкорпорейтед, което се появи в Чикаго в 1946 г., „фашистка“ организация според нормалното значение на този термин. Тя е само зародиш на една бъдеща организация с крайно реакционни идеи. Нейната дейност беше тайна за известно време; тогава чикагският в. Сън повдигна булото с една статия озаглавена: „Първото дете на потайна Америка“, и с подзаглавия: „големи финансисти подпомагат движението“ — „милион събран за чистка на 187 депутати“. Отраженията бяха много остри, тъй като изборите през 1946 година бяха предстоящи; комисиите на Сената и на Конгреса заплашила, че ще започнат следствие, за да видят дали не е нарушен законът против корумпирани прийоми; след това, както движението, така и атаките против него изглежда затихнаха. Американ Екшън планираше да работи чрез организациите на ветераните, доколкото това е възможно, и само си придаваше важност, доколкото имаше такава, в изборното състезание, когато някой от кандидатите изглеждаше съмнителен. Организацията изрично заяви, че няма никакво желание да влияе на външната политика. Много от нейните членове обаче са страстни изолационисти от дълго време.

Буря в чаша вода? Обикновено лаене без хапане на лековерната крайна десница? Човек е изкушен да изостави Америкън Екшън с подобни думи. Тогава обаче вниманието му се привлича от хората, които я съставляват — те имат значителна тежест. Американ Екшън е един вид Лига на свободата, модернизирана с прибавки от организацията „Америка на първо място“ и е свързана с така наречения Народен Икономически Съвет в Ню Йорк. Хорицата, които мислят, че Рузвелт лично е потопил американската флота в Пърл Харбър, най-непревзетите индустриални магнати и действително бесните противници на Ню-дийл, бъдещите тоталитаристи или не толкова тайни привърженици на Кофлин и др., аплодират целите й.

Председател на Американ Екшън е, или беше, Едуард А. Хейс, бивш народен командир на Американския легион; неин касиер е, или беше, В. Х. Хартс, бивш председател на сдружението на фабрикантите в Илинойс. Ню Йорк Таймс казва, че между нейните дарители, като изключим генерал Робърт Е. Ууд, се счита, че са Ернест Т. Уейр, председател на управ. съвет на Уейртън — стоманена компания и полковник Маккормик, а Тайм спомена Ламот Дю Понд, председател на управ. съвет на Е. И. дю Понд дю Немур като „поддръжник“. Един член от изпълнителния комитет е Робърт Харис, един Нюйоркски търговец, който в миналото е поддържал Кофлин. Друг е Робърт Бери, председател на хотел Астор в Ню Йорк и Бродуейското сдружение, който веднаж казал на един репортьор, който го интервюирал, че бил събрал „много пари“ за организацията.

Негрите в Чикаго

Икономическото положение на негрите в Америка е патологично.

Гънер Мирдал

Д-р Мец Лохар, издател на Чикагския в. Дифендър, ме покани да се срещнем с неколцина негърски първенци. Ние беседвахме през по-голямата част на сутринта. Отделянето на черни от бели в Чикаго става по начин, за който вече говорихме. Отделянето не се отнася за театрите и кината (някои големи театри фактически дават реклами в Дифендър). То е правило по отношение на повечето хотели, места за играене на шах, пиаците, хановете и универсалните магазини. Съществува негърска полиция, но тя се ограничава само в негърските квартали; това се отнася и до учителите — негри. В целия град, един негър е гимназиален директор, но няма нито един главен учител в основните училища.

Жилищният въпрос е голямата задача за Чикаго. В града има от 350,000 до 400,000 негри; — нека отбележим, че само около 20 града в страната имат общо взето по-голямо негърско население. Около 250,000 души от негрите в Чикаго са сместени и натъпкани в една малка площ в южните предградия. Този район в 1925 година побираше само 125,000 души; населението днес се е удвоило, но обитаемите места не са се увеличили дори с един инч. Тъй че цялата площ просто ще се пръсне. Това е най-гъсто населеният „черен пояс“ в света — Харлем е по-голям, но по-рядко населен.

Две от избирателните секции на Чикаго са почти напълно негърски и това е оказало донякъде един парадоксален политически ефект. Целта на избирателните машинации е била, от една страна да направят негрите да гласуват групово, но от друга страна те трябвало да бъдат възнаградени за това.

Вестниците в Чикаго са приятелски настроени към негрите, освен Трибюн, който ги е употребявал като пръчка, с която да удря Ню-дийл, когато му е било удобно. Наскоро беше отправен апел до всички местни вестници да прикриват всекидневните новини, неблагоприятни към негрите — в криминални статии и др. подобни, — за да може расовата натегнатост, която изглеждаше, че взима застрашителни размери, да се намали. Всички вестници се съгласиха да сътрудничат, освен Трибюн. Отказът на полковника се основаваше на неговото дълбоко зачитане на „свободата на печата.“

Индиана на кратко

Жълтото царевично море се издига високо от Айова и прелива през Илинойс в Индиана. Индиана обаче не е един от първите земеделски щати; — той е девети в индустриалното производство. Жителите на Индиана се наричат от другите американци „Хузиери.“ Попитах няколко приятели в Индианаполис какви според тях са особените характеристики на един хузиер и почти всички отговориха „хитър“ и „независим“ на първо място и тогава прибавяха „консервативен“, „богобоязлив“. Повечето хузиери имат също особен местен „национализъм“, както жителите на Тексас и Мисури. Ърни Пайл, който е роден в Индиана, е предал характера на хузиерите много добре, но много авторитетни личности на самото място казват, че и той самият не е схванал истинския тип. Индиана има доста силен германски оттенък, особено на юг; германците може би са живели в една общност около 100 години, но те никога не биха могли да се нарекат хузиери. Попитах един специалист да ни назове най-типичния хузиер, който познава. Отговорът: — „един от администраторите на водопровода, роден в Бостън, който е прекарал по-голямата част от живота си в Акрън в Охайо.“

Индиана има една обществена черта, за която не може да се каже, че се среща само тук, но все пак достига до една острота на развитие, ненадмината другаде в Средния запад — сдушване. Хузиерите много обичат да се сдружават. Щатът е един от малкото, дето почти всички възрастни хора, 20 години след като са свършили училище, отдават голямо значение на това в какви братства са принадлежали като ученици; тука са организирани буквално с хиляди клубове. От това гледище Индианаполис е един от „най-организираните“ градове в света. Тука не може да срещнете трима съседи, които са се събрали да играят бридж, а ще видите организиран клуб за бридж, на горната част на 10 авеню, с четири члена, между които е избран председател, секретар и касиер. Има всевъзможни клубове, освен това, организирани от гимназистки, които имат наименования като М. Б. К. (означаващи Мери, Бети и Кети).

Индианаполис, най-големият столичен град в САЩ, освен Бостън, е в същност прочут с няколко неща. Той е родното място на двама от най-закоравелите консервативни трудови водачи в САЩ — Даниел В. Тобин, общ председател на Международното братство на каруцарите и „Дик Бил“ Хътчинсън, председател на Обединеното братство на дърводелците и първи председател на Американската федерация на Труда. Индианаполис е един „невчесан“ град, не изметен, недисциплиниран и ужасно място за баскетболни и автомобилни състезания, един бивш главен стълб на Ку-Клукс-Клан и в него може да видите втория по грозота паметник в света — бившата Съдебна палата на Пол Мак Нът. Тук се помещава главната квартира на Американския Легион — Легионът и значителният му списък на платени хора, представлява голямо предприятие в града, — и един приятел, който е държал лекции на политически теми в цялата страна, ми каза, че в този град се намират „най-лошите“ слушатели на САЩ.

От друга страна, в Индиана има няколко възхитителни книжарници. Той е седалището на едно от малкото издателства в страната, които издават всякакви книги — каквито издателства не се намират на източния бряг. Такава напр. е фирмата Бобс — Мерил. В същност, като не смятаме университетските печатници, струва ми се, че не съществува друга такава. Въпреки че има закони против брака между бели и черни, становището на Индиана по негърския проблем е общо взето добро. Негри печелят често награди в състезанията, организирани всяка година, и в 1945 г. в един футболен тим на университета Индиана е имало трима негри „звезди“. Един местен хотел веднаж отказал да даде легло на певеца Пол Робсън. Управителят на щата и около една дузина други бели граждани веднага предложили да го приберат. Тогава хотелът премахнал забраната против нощуване на негрите. Една богата дама веднаж препоръчала на черната си прислужница един филм. Филмът бил прожектиран в театър, дето негри не се допускали, и прислужницата била изпъдена. Богатата дама, която до тогава не знаела за тази забрана, се възмутила така, че заплашила театъра, че няма да поднови договора за наем с него, тъй като била собственица на имота. Такива малки лични инциденти допринасят повече за подобрението на местните расови отношения, отколкото стотици комисии, а подобни случаи изобилствуват в Индианаполис и в другите градове на щата.

Индиана е един от „най-професионалните“ щати в политическо отношение в страната; това е едно общество със случайни интерлюдии — управлявано от обирачи и кожодери. Но има и честни хора във Вашингтон.

Главните местни интереси са спиртните напитки и осигуровката. Чиновничество в Индиана няма, което в действителност значи, че администрацията е изметена откъм служебни лица. Най-доходните печалби са в търговията с алкохол. Търговецът на едро трябва да притежава разрешително от щата; то не се получава лесно, докато председателят на околията не кимне одобрително с глава и даде своето съгласие. В същност, разрешения не се дават „докато не се провери, че въпросното лице има право.“ Прочее, едрите търговци, „които знаят пътя“, правят дарения на двете политически партии като по закон.

Досега голямо число от малки осигурителни компании държат кантори в Индианаполис. Сегашният управител, Ралф Ф. Гейтс, републиканец, е заел поста след 12 годишно участие в демократическото управление. Той е достатъчно компетентен, консервативен, честен и амбициозен мъж. Много от индианците мислят, че той е хвърлил око на под председателското място през 1948 година и може да го получи.

Индиана беше, както всички знаят, северният щат, който най-много пострада след първата световна война от заразата на Ку-Клукс-Клан. Фактически, Кланът завзе за известно време управлението на щата. Плячката беше огромна. Помислете каква икономическа сила може да упражни една организация като Клана, ако има успех, и каква плячка се стича към шефовете й. Предположете, че имате 200,000 члена. Всеки един плаща по 10 долара за вход и дългове; ограбването на правата трябва да се вземе още повече под внимание. Тогава вземете под съображение „грабенето“, ако вие контролирате целия апарат на щата и го покровителствувате. Тази професия е доходна, както със спиртните напитки. Нищо за чудене, че главните виновници за разтурянето на Клана са били рекетьорите и хай-джакерите, които се присъединили към него. Индиана, със своята детинска обърканост, се опълчи против католиците и евреите (негрите по това време не бяха толкова „изтъкнат“ враг), а сега напада главно „червените“ и комунистите под булото на „патриотично“ преследване на магьосниците. В действителност Кланът преследваше всичко, което беше против него. Един превзет чиновник на Клана в Индиана беше толкова заблуден, че веднаж каза: „ние не сме против вас, ирландските католици, а просто против Римските католици!“ Кланът в Индиана се разпадна също, защото неговият върховен водач (дракон), Давид С. Стефансън, се оплете. Той беше избягал с едно момиче, което изнасилил. То беше взело отрова и умряло. Стефансън беше публично изложен от вестник Таймс, арестуван, съден за убийство и осъден, въпреки че се беше хвалил, че „той“ е законът в Индиана. Съдът го осъди на доживотен затвор и той излежава още наказанието си. Неговите последователи са правили много опити да го освободят (в действителност двадесет) но никой управител на Индиана не би рискувал да предизвика негодуванието, което освобождаването му би вероятно причинило.

Дори повече от Мичиган и Илинойс, Индиана кипи от фашистки и полу-фашистки движения. Едно от тях беше ръководено от покойния Карл Мот, който се помина в 1946 г. Мот беше един второстепенен чиновник, но си имаше пари, и това го правеше много ценен. Той издаваше едно списание наричано „Предпочитана Америка“, което беше крайно антисемитско и съдържаше пасажи като следния: „Аз се срамувам, че съм американец. Войната доказа, че германците превъзхождат американците физически, интелектуално, естетично и морално.“ Мот се опита по едно време да поддържа една народна земеделска организация, „за провеждане на една стачка, против стачките“. Човек се замисля за миналото на един такъв човек и се старае най-усърдно да изследва причините за подобна еволюция. В повечето случаи изглежда, че цялата тази история води началото си, просто от една антипатия към Рузвелт и Ню-дийл.

Корт Ашер оф Мюнси, Индиана, все още публикува един пасквил, наричан „Рентгенови лъчи.“ Той беше разкритикуван от списанието Харпър напоследък, което доказа, че Ашер наистина е един ексцентрик. Неговият произход е съмнителен. През войната той беше един от ония, обвинени във Вашингтон, задето бяха организирали неподчинение, и беше съден в шумния процес, който се внезапно прекрати поради смъртта на съдията. Всички обвинени бяха освободени. Ашер веднаж е лежал в затвора за кратко време, по една присъда, произходяща от контрабанда на алкохол и преди много години е бил доста забъркан в дейността на Клана. Човек би могъл да разбере ума му, като хвърли поглед върху списанието „Рентгенови лъчи“, което употребява такива оригинални фрази като „Джу-Йорк и Джу-дийл.“

Що за човек е Ванденберг? За какво се бори и в какво вярва най-много? Кои са главните черти, които определят този човек, който е старши сенатор от Мичиган и главен представител на републиканската партия — вещ по въпросите от външната политика — човекът, който бе познат дълги години като изолационист, напоследък беше един от главните американски делегати в конференцията на Обединените Народи в Сан Франциско, в Лондонската конференция на м-те на външните работи и в Мирната конференция в Париж.

Аз посетих сенатора във Вашингтон с надежда да намеря отговора на горните въпроси.

Седяхме на черни кожени кресла в стаята на председателя на Сената и говорихме около един час. Без съмнение, с контролирането на Конгреса от републиканската партия, от ноември 1946 г. насам, авторитетът на Ванденберг се е увеличил много. Той и Тафт командуват Сената.

Ванденберг е написал две книги за своя най-голям герой, Александър Хамилтън. На първа страница на едната от тях има мото: „Национализъм, не Интернационализъм е необходимата крепост на американската независимост“. Но тази книга е била написана в 1921 г. и от тази дата насам, както сенаторът Ванденберг, така и светът са изминали доста път. В 1939 г., говорейки на едно събрание на американския Легион, той заяви: „Тази така наречена война не е нищо друго, освен около 25 души и тяхната пропаганда. Те (вероятно, европейците), искат нашите пари и нашите хора“. Това излиза от сенатора, който е прекарал почти цялото си време от последните две години в сътрудничество с европейци!

В действителност този въздържан, разумен Ванденберг не е бил никога изолационист от заслепения и неумолим тип на Хирам Джонсън или Хенри Лодж. Съвсем малко неотстъпчивост и непримиримост има в характера на този голям мичиганец и изказването му по някои важни международни проблеми е било различно. Той се противопостави много енергично на ревизиране закона за неутралитета през 1939 г. преди избухването на войната. Но макар че това не всякога се помни, той гласува за Заем-Наем и беше един от 6-те републикански сенатори, които гледаха благосклонно на участието на САЩ в международния съд. Същият Ванденберг, безспорно най-влиятелният сенатор в Сената по външната политика, работи усърдно за УНРРА и беше донякъде отговорен за успехите на УНРРА. Тава, с което самият Ванденберг се гордее най-много от цялата си сенаторска дейност, в полето на вътрешната политика, е бащинството му на Закона за организиране на федералните осигуровки, който обикновено се счита като мярка от Ню-дийл. Мичиганският сенатор счита, че този закон е допринесъл повече за икономическия стабилитет на САЩ, отколкото която и да било друга единична мярка през последните 50 години. Все пак, през първите дни на управлението на Рузвелт, предложението, федералното правителство да осигури банковите депозити, се считаше почти революционно от неговите колеги републиканци. Днес едва ли би се вдигнал един пръст в цялата страна против него. Влиянието не Ванденберг расте и се разширява.

Артур Хендрик Ванденберг е голям, добре сложен мъж, 62 годишен сега, който се държи добре за годините си. Ако трябва да го опиша в едно изречение, ще се изкуся да кажа как изглежда: — един сенатор. Бяла коса, вчесана настрана, разрошени вежди, тежка златна верижка за часовник през жилетката. Но той няма вида на обикновените разчорлени сенатори. Той излъчва благородство; никога не употребява безвкусни думи; и въпреки че е грамаден мъж, той е спретнат. Никой не може да го сбърка с Мак Гаран. А неговите извънредно тъмни очи ви гледат с блестящ поглед, търсещ и благотворен. Ванденберг изведнаж дава едно впечатление на сила — успокоителна и обилна — заедно с непочтителна острота и здрав хумор, нотка на леност (въпреки неговата репутация за индустрията), и едно много определено и живо самочувство.

„Целия си живот, още от девет годишна възраст“ — ми каза той, „бях принуден да работя, за да издържам майка си и баща си. Като резултат, аз обещах на Всевишния, първо, че никога (доколкото се отнася до силата ми), няма да позволя да се случи това, което постигна моя баща. Това решение направи бразда в моя характер. И второ, добих самочувство и се убедих, че ако искате да направите нещо от своя живот, вие можете.“

За да има самочувство един човек, значи, като правило, че той притежава още и остро чувство за своите собствени ограничения, както Ванденберг го притежава. Той продължи: „Опитите ми като дете ме превиха на две, ако говоря за някоя политическа категория. Зная от горчив опит какво значи да си с празни джобове, но зная също и цената на предприемчивостта и как тя може да закриля старите хора. Аз съм наполовина консервативен, наполовина либерал. Консерватизмът ме пази да не съм беден, либерализмът — да не бъда невъздържано богат.“

Попитах го кога за пръв път се е заинтересувал от политика и той ми отговори добродушно, взирайки се в миналото, че неговата амбиция да стане сенатор на САЩ, е още от първия момент на съзнателна мисъл. „Общественият живот, в широк смисъл, ме е винаги привличал“. Той държал реч и получил награда за реторика, още когато бил в гимназията, и по едно странно съвпадение взел участие в 1899 г. в един дебат върху мирната конференция в Хага. „46 години по-късно аз подписах Хартата в Сан Франциско, представлявайки собствената си страна.“

Ванденберг твърди, че не е кандидат за Председател. Той се отказал от кандидатурата си за Председател от страна на републиканска партия в 1936 година. Тогава беше кандидатиран неговият добър приятел Франкс Нокс, на негово място, и както той се изрази шеговито: „Той би отказал“ да бъде кандидатиран за Председател в 1940 г., когато Уилки се нагърби да произведе изборите. Но мичиганецът получи 76 гласа за кандидатурата си за Председателския избор в 1940 г. в конгреса на републиканската партия, и въпреки че днес той твърди, че няма никакво особено желание да бъде Председател, сигурно би желал мнението му да бъде зачитано, относно избора на републиканския кандидат, тъй като в момента, когато пиша настоящето, една победа на републиканците в 1948 г. е почти неизбежна. В 1944 г., както е добре известно, той се обяви за Макартър, но движението в полза на Макартър заглъхна след малко безполезен шум. Би ли могъл Ванденберг да бъде „принуден“ да се кандидатира в 1948 г.? Разбира се, — ако всички обстоятелства са благоприятни.

Запитах Ванденберг какво е неговото основно политическо схващане и той отговори, че най-дълбоко вярва в същественото зачитане на отделния гражданин и неговото право да има същата тази свободна възможност „да ходи на различни места“, каквато той самият е имал. Той желае да се противопостави на всички усилия да се „стандартизират американците в една бюрократична тирания“. От друга страна, той е съгласен, че всеки кандидат за Председател трябва занапред да си вземе бележка от времената и да бъде „социално настроен.“ Той мисли, че „целият свят се е придвижил в една сфера на нови отношения между държавата и гражданина, които не могат да бъдат пренебрегнати.“

Аз поисках да узная как Ванденберг си почива, тъй като забавленията на един човек често говорят за него толкова, колкото и работата му, но той каза, че за сега нямал време за удоволствия. Дълги години обичал да пътува, и то не само за наслада, но и за самообразование. Пътувал по един много особен начин; всяка година ходел в някоя различна страна и престоявал там два месеца, установен на едно място. Това е правил през 17 последователни години и значи би могло да се предположи, че той днес има добра представа за 17 различни чужди страни.

Много хора бяха изненадани, когато Ванденберг беше избран от Рузвелт за американски делегат в Сан Франциско — и още повече бяха изненадани, когато мичиганският сенатор прие.

Поканата поблазни суетността ва Ванденберг — неговото чувство за обществен дълг и изобщо политиката му. Никога досега не е съжалявал, че е приел тази покана. Той все още се гордее, че е един от подписалите Хартата. Той казва на приятелите си: „Това поне не могат да заличат от историята“! Освен това, Сан Франциско го научи на много неща. А хора, които на 60 годишна възраст са способни на умствено развитие, могат да придобиват нови знания и да възприемат нови становища, се срещат наистина много рядко.

През януари, 1946 г. Ванденберг отиде в Лондон, този път като делегат в ООН. Предварително обаче той потърси уверения от председателя Труман, че ще запазим по подобаващ начин тайната за атомната бомба. Той все още беше с други думи един вид „републиканска контрола“, една спирачка на цялата делегация. По-късно той изпълняваше същата роля и в Париж.

На кратко, мозъкът на Ванденберг е по-доброкачествен, отколкото кашата, която някои сенатори имат в черепите си и той никога не е загубил преимуществото, което му дава половин поколение предимство в живота, резултатът на нуждата да работи от деветгодишна възраст. Повечето щастливи хора са склонни да станат мекушави, но Ванденберг е работил усилено, за да изгради здраво щастието си. Какво причини тази голяма промяна, този голям преход, в напреднали години, от един вид тесногръд национализъм до сегашното му положение. Наистина отговор мъчно може да се намери! Ключ на неговия живот и кариера е била сигурността, търсенето на сигурност, придобиването на сигурност, и внимателното отмерване на всяко решение с голяма точност, за да не се загуби тази сигурност пак. Ванденберг би счел за омразна мисълта, че светът и собствената му страна вървят към разруха, точно в момента, когато той е в положение да се радва най-много на света и да служи най-добре на страната си. Сигурността от личната сфера е била просто пренесена в общонародната и международна сигурност. Единственият начин, по който човек може да бъде сигурен — в тази механизирана и атомна епоха — е да подпомогне и да направи, ако може, установяването на сигурност в света.

Животът на Форд, това е най-великата история на Америка. Всеки журналист би разбрал какво искам да кажа с това. Това не е най-важната история. Такава е вероятно TVA или външната политика. Историята за живота на Форд е „най-великата“ по простата причина, че никога не е била написана. Една библиография за неговия живот би изпълнила цяла библиотека и все пак много неща за стария човек не се знаят; а много от това, което се знае, по различни причини не може свободно да се разкаже. Все още е крайно трудно да се добере човек до факти относно Форд; митът около него е ограничен и трима различни хора, за които се предполага, че са добре осведомени, ще ви дадат три различни версии за едно и също обстоятелство или епизод.

Хенри Форд е много стар човек, сега почти 84 годишен^[7] и е все още най-богатият човек в света, като изключим Низам от Хидерабад. Директор на компанията днес е Форд II, неговият 30 годишен правнук. Между този кратък промеждутък от единия до другия Форд, се ражда една цяла ера, векът на автомобила, ерата, както на масовото производство, така и на прецизното производство, това е светът на колела. Как биха изглеждали САЩ днес, ако Форд не бе никога живял? Може би друг на негово място би се издигнал в същото поле с, грубо казано, същите постижения. Може би. Много е възможно. Все пак, особената характеристика на личността на Форд, както и неговото дело, неговият особен дух, са сложили върху този континент отпечатък, който никога не ще бъде заличен.

В 1914 г. две зародишни исторически събития се случват. Едното е избухването на първата световна война. Другото е съобщението, че Форд смята да заплаща 5 долара на ден минимална надница — за което естествено всички от производителната, търговска, финансова и собственическа класа го нарекоха луд или чудовище. Не съм сигурен кое от тези две събития, в края на краищата, ще се запомни като такова с по-голямо значение.

Заводите на Форд са все още единствени по рода си, все още различни от всичко друго. Форд по нищо не прилича на друго индустриално предприятие в света. То е било или е своего рода правителство — и е много по-мощно от всички други правителства. Преди войната годишният бюджет на Бразилската република е бил около 160,000,000 долара. Бюджетът на Форд по същото време е три пъти по-голям. Общата стойност на внесените стоки в предвоенна Югославия достига около 580,000,000 долара. Също такава е и на Форд. Швейцария изразходва нормално около 270,000 долара дневно за издръжката си. Форд е харчил и продължава да харчи около 1,000,000 долара дневно само по ведомост (за заплати). От своето основаване до сега, компанията е имала бруто доход около 11 милиарда долара.

Едно явление, което при един откъслечен анализ трябва да се вземе предвид и което прави Форд единствен по рода си, е, че никой извън рода на Форд не притежава акции. Затова и компанията може да си позволи да има загуби, както и това стана в продължение на много години. Затова и почти всички негови конкуренти страдат от нерви, защото никой не може да предскаже какви са намеренията на Форд. Ако той внезапно намали цената на колите си, както се случи без предупреждение в 1947, останалите индустрии излъчват смущения, защото докато Форд може да направи това, те може би не са в състояние да го сторят — или по-скоро даже и да са, те нямат желание да го направят. За Форд не съществуват акционери вън от семейството, които той трябва да задоволява, няма банкови интереси да примирява, няма да държи директорства в ред, няма събрания на разни директори в Ню Йорк и над всичко, не е длъжен да плаща дивиденти извън своето семейство. Ако искаше, Форд може да си позволи да раздава още утре автомобили срещу нищо или даже да плаща на хората някакви премии, за да ги купуват; това, което може да се случи — е, че семейното богатство на Форд, което сигурно се изчислява на 800,000,000 долара, даже повече, ще се раздели. Докато Дженеръл Мотърс и Крайслер, а и други големи компании имат акционери, на които трябва да се дават дивиденти, Форд даже и не публикува баланса си. Той не е длъжен да прави това, освен в известни щати като Масачузетс, който изисква една ограничена декларация, тъй като там никой не търгува с ценните книжа на Форд. Никой и представа няма какви са семейните дивиденти на Форд.

Форд е наистина един много стар човек, един различен „от другите бик“, както чух да се говори. Той е последният от театралните, необуздани американски индустриалци. За близо едно поколение той върти една милиардно доларна търговия съвсем сам. Като самотен вълк между вълци, той никога не се е присъединил към Сдружението на производителите на автомобили. Обаче всеки от хилядите патенти на Форд е достъпен свободно за всеки по света, ако го желае.

Бащата на Форд е бил ирландски емигрант; майка му е от Пенсилвания, по произход холандка. Форд, като всяко амер. момче, напредва не толкова, като се придържа към една служба, а като напуска една след друга много служби. Почти за една нощ той става — от неизвестен механик — най-прочутият човек в света. Спомня ли си някой цикъла от шеги на Форд, когато колата модел Т завладя за пръв път шосетата?

Форд съди чикагския Трибюн за 1,000,000 долара, за това, че го нарекли „анархист“, и трябвало да заплати 6 цента вреди и загуби след един сложен процес; един епизод в процеса бе, че, подмамен при един кръстосан разпит от ловките адвокати, наети от в-к Трибюн, той не могъл да каже кой е Бенедикт Арнолд. Форд организира Миролюбивата Корабна експедиция, чрез която се надяваше да предотврати първата световна война. Косвено, посредством в-к Индипендънт, той провежда дълготрайна кампания срещу евреите; едва в 1927 г. той се отказва публично от него, когато репутацията му като антисемит почва да вреди зле на търговията му. Той се кандидатира за Сената като демократ в 1918 г. и с малко надмощие бива бит от Труман Нюбери; Уол Стрийт и банкерите се опитват да го повалят, да го унищожат и за десетки години Форд мрази тези хора, мрази ги повече от всичко на света. Когато САО се опитва да организира заводите, Форд слага в пликовете заедно със заплатата предупреждения към всеки работник, че профсъюзът е подобен на Уол Стрийт, или както той се изразява, това са „двата края на едно и също въже“, само че по-лошият; той отдавна вече се е разбрал с работничеството, но омразата му към отсъствуващия капитал и финансовия свят от Изтока е все още непримирима.

Форд Моторс Къмпани се учредява през юни 1903 г. с основен капитал хиляда дяла от по 150 долара всеки, от които само Форд държи 255 дяла. Братята Додж имат сто, Джеймс Кузенс, чиято кариера е тясно свързана с тази на Форд за много години, взема 25.

В 1920 г. Форд натрупва един излишък от повече от 200,000,000 долара. През 1937 г. излишъкът по баланс е повече от 600,000,000 долара. Империята на Форд продължава да расте и нейното богатство взето в реалност е неизчислимо. На всички е известно, че Форд е имал и има дружества във Великобритания, Канада, Германия и Япония, големи каменовъглени предприятия, за да има винаги достъп до собствени въглища, параходни линии и каучукови плантации в Бразилия. Целият актив на компанията, като се пресмята според Ню Йорк Таймс, възлиза на около 1,021,325,159 долара в 1945 г.

Някои необикновени внушения за млади хора, които се учат, за да станат администратори, и които може да се интересуват от някои от търговските навици на хората: Той мрази писмената работа, почти никога не пише писма, много рядко издава заповед и никога не спазва срещи, освен когато е разположен за това.

Недоуменията се увеличават, като напуснем полето на чистата търговия. Форд има антисемитско минало; въпреки това, един от сътрудниците, които той най-много адмирира, е архитектът евреин, който е построил повечето от неговите фабрики — Алберт Кан, един от най-известните индустриални архитекти в света. Обвинявали са го, че е против Русия; въпреки това Форд беше първият американски индустриалец от значение, който търгуваше със Съветския Съюз. Той докара руски инженери в Детройт на големи групи, научи ги на масово производство и ги изпрати обратно, за да основат Фордовите заводи в Нижни Новгород, които сега се наричат Горки. Теорията на Форд беше, че всяко нещо, което би подпомогнало Русия да се стабилизира, е добро; той обичаше да казва: „Никога не е вредно да поставиш някого на работа отново“. Един от резултатите беше, че той сключи сделки на стойност около 350,000,000 долара с Русия — преди останалите американски и други индустриалци да се събудят.

Обвиняван е, че е против негрите, но той винаги е настоявал да има значително число негри на работа в неговите заводи — от около 1914 г. насам. Едно обвинение, малко своеобразно, може да бъде поддържано против него — че той е против равноправието на жените. До преди втората световна война, поне съвсем малко жени бяха заангажирани на работа от Форд.

Сега нека се обърнем към други и по-сериозни въпроси. Наскоро след обявяване на войната, Форд каза: „Няма никаква правда в каузата на двата лагера. И двете страни се вдъхновяват от същия зъл подтик, който е алчността“. Той започна да назначава хората безразборно. Фриц Скуун беше назначен от Форд скоро след като пристигна от Германия и беше организационен водач в Детройт. Но няма признаци, че Форд е знаел за неговите нередни действия. Полковник Линдберг беше близък приятел и доверен човек в заводите Уилоу Рун с години. Форд имаше голяма наклонност да прибира всеки изпаднал в затруднения, независимо от репутацията му. Напр. той веднага назначи един офицер от армията, който поради несериозно отнасяне към работата, беше принуден да си подаде оставката. Адмирал Кимел и генерал Шорт — които спадат в съвсем различна категория, разбира се намериха работа при Форд след Пърл Харбър.

Добре известно е също и фанатичното, вродено пуританство на Форд. Веднаж той заплаши (но не изпълни заплахата си), че никога няма да построи нито една кола, ако се отмени забраната на алкохола. Не е ли много чудно, ако този пуритански импулс се свърже с неговата обич към атлетите. Все пак човек би се учудил, че мнозина с действително превъзходна физика са били ангажирани на работа, макар че моралните им качества съвсем не са били пуритански.

Разбира се Форд, в своята специалност, е един човек с безспорна гениалност и като много други гении е наклонен да излиза извън релсите, когато навлезе в друго поле. В основата си той е един хитър, но изглеждащ прост, селянин, с несъразмерно развит усет за механик. „Г-н Форд прочита всяка машина по начина, по който един библиофил прочита едно първо издание“, — ми каза един от неговите хора. Кнутсе мисли, че неговата най-голяма, отделна, отличителна черта е грамадната му способност да се концентрира; други говорят за превъзходна интуиция. Чул съм сериозно да се поддържа, че ако половин дузина перборатори бъдат поставени на една маса, еднакви на вид, но петте редовни, а единият повреден, Форд можел само като ги види да каже кой е повреденият. Също чух, че като върви по улицата и стигне до някоя тухлена стена, той можел да изчисли веднага с едно приближение от едно до две на сто колко тухли има стената.

Бенет, вътрешна политика и наследство

Аз не върша нищо само за удоволствие.

Х. Форд

Малко личности в индустриалната история на Америка са имали по-мистериозна кариера от тази на Хари Х. Бенет. Той е спомогнал в изграждането на „желязната завеса“ на Форд и с години е работил зад нея. Бенет е бил моряк, водолаз, боксьор от лека категория, кларинетист, чертожник и артист. Той все още си рисува. Той отглежда както лъвове, така и тигри в имението си. Веднаж бил прострелян в стомаха и сериозно ранен, а в друг случай главата му била разбита, когато телохранителите му се опитали да разпръснат една работническа демонстрация.

Бенет се присъединил към Форд в 1917 г. и след време застанал начело на така наречения „контролен отдел“. Това е полицията на Форд, която описват като „най-мощната частна полицейска уредба в света“. Бенет, самият здрав младеж, събрал около себе си една група от здравеняци. Някои били с униформи, други не; едно от главните изисквания било всички да носят значки — за което САО настоявали още при първите си контакти с тях. Бенет и неговите хора отначало служели главно като организация за сигурност. Семейството на Форд се страхувало, да не би да отвлекат растящите внучета и групата на Бенет била в състояние да знае какви гангстери, ако е имало такива, се движели в Детройт. Но Бенет, който се е наричал винаги „личният човек на г-н Форд“, нищо повече и нищо по-малко, е бил повече от един детектив с връзки в подмолния свят. Първо, неговата организация неизбежно се превърна в главното оръдие на Форд против работничеството. Второ, тя се разви в един вид дворцов караул. Бенет контролираше назначаванията, отношенията с работниците и персонала. Той беше Великият везир, който разрешаваше най-главните задачи в организация като тази на Форд — влизането. С време, много малко хора виждаха стария човек, преди да бъдат обхванати от групата на Бенет с нейните грамадни табла за осветление и цяла система от телефони. Едно малко доказателство за това е, че всеки журналист, който се ползуваше дори с някаква сянка на близост с Форд — или Бенет — бе винаги сигурен, че ще намери добра работа в Детройт. Всеки близко до трона беше като малко царче.

Много хора са се опитвали да си обясняват влиянието на Бенет върху Форд. Най-смисленото и вероятно най-доброто обяснение е, просто, че Форд го е обичал. После, като взел да остарява, и не бил вече толкова бодър, както в предишните години, влиянието на Бенет се увеличило и разчитането на Форд на него като на верен човек се също увеличило. Аз попитах няколко души в Детройт какво е отличавало организацията на Форд допреди две години. Всички отговори бяха единодушни: „Хари Бенет“.

Висшата йерархия в администрацията на Форд не възприемаше лесно това положение и имаше поне един от главните хора, ангажирани в производството, който да мразеше Бенет. По този начин в горните слоеве даже и в самото семейство на Форд се появиха два лагера: за и против Бенет.

Най-после няколко думи и за младия Хенри. Той е един внимателен, добре възпитан мъж, въздебел, млад човек, който се отнася с крайна сериозност към отговорностите си. Старите чиновници на Форд, възхитени да видят, че е турен край на режима Бенет, го наричат „най-големият млад човек на света“. Хенри II е бил в Йейл. Той не обичал да учи много и никога не завършил. Записал се във флотата в 1941 г. и служил две години; тогава постъпил да чиракува за кратко време и да проучи управлението на Форд, преди да поеме председателството на компанията. Чел съм някои от неговите речи — те са доста сдържани и общо взето добре написани. Някои от тях са толкова искрени, че пасажите в курсив, написани от г-н Форд, за да обръщат внимание, са запазени даже в печатното им издание. Когато дава интервю, думите му се цитират само в трето лице. Малко по малко се развили самообладанието и самонадеяността му. Доброжелателен и дружелюбен човек, той боготвори паметта на баща си и, не ще и дума, майка му упражнява върху му все още едно необикновено и здравословно влияние. Г-жа Етцел, може да се каже, е главният духовен стълб на компанията Форд днес.

Когато бил още в Йейл, младият Хенри се влюбил в едно момиче, наречено Анна Мак Донел, едно от 14-те деца на Джеймс Мак Донел, един Нюйоркски посредник, и едно от 63-те внучета на изобретателя Томас Е. Мъри. Г-ца Мак Донел е била и е една ревностна католичка, докато Фордови са методисти. Монсиньор Фултон Шийн, прелатът, който служил при покръстването в католицизма на Хейууд Браун и Клара Буут, даде наставления на младия Хенри и той бе приет в лоното на католишката черква. Тайм отпечата една забележителна фотография на сватбеното тържество с Шийн между гостите. Католицизмът на Хенри е искрен и за него малко се говори в Детройт. Старият човек, един много необикновен характер, почака няколко седмици след сватбата и тогава, след многогодишни неуспешни опити да го склонят, най-после се съгласи да бъде въведен в 33 степен на масонството с една тържествена церемония, на която всички масони в Мичиган от 33 степен присъствуваха.

Какво ще стане с богатството на стария Хенри? За това се разправят толкова мистериозни приказки, колкото за каквото и да било в Детройт. Съществува нещо, известно като Фордова фондация — тя притежава селището Грийн Фийлд и Едисоновия институт (които все пак може да имат някакви утилитаристични цели), и като такава, фондацията не преследва печалби и следователно не е обложена с данък. Вярва се, че когато Форд умре, повечето от неговото богатство ще бъде оставено на тази фондация. Ако това стане така, грамадното имущество може да избегне по-голямата част от данъка върху наследството; предполага се, че тази процедура би предпазила и акциите на Форд от появяване на пазара, за да се посрещнат големите данъци. Предполага се, че старият човек притежава 58% от акциите на компанията понастоящем и фондацията след неговата смърт ще бъде почти сигурно най-богатият институт в света.

Най-големият съюз в света

Сега стигаме до международния съюз на обединените автомобилни, аеропланни и за земеделски машини работници в Америка, САО, — най-голямата работническа организация в Америка. От 15,000 члена, плащащи членски вноски преди 10 г., той скочи на 1,250,000 през войната. Цифрата е доста по-малка днес, главно поради намалението на авиационната индустрия. Но не е величината, която прави САО толкова важна. От значение са неговата сила, водачество, хетерогенност и импулсивност. Този е най-вулканичният съюз в страната.

Още от времето, когато Форд обяви минимална надница от 5 долара на ден, най-разнообразни видове работници се стичали в Детройт; поради това съюзът обхваща всички — от членове на Ку-Клукс-Клан до троцкисти, от теоретици, до такива, които едвам могат да четат. Това е съюзът на народа, в който до високите постове се стига от долу; неговите водачи, различно от тези на Обединените Стоманени работници напр. имат да се справят постоянно с най-променливи маси от хора, които изискват най-пълната демократична свобода на словото; през разни времена се е налагало крайно напрежение на водачите, затова че техният най-пръв дълг е бил да образуват и да приучават хората към поемане на отговорности.

Сравнителната новост и бързото развитие на съюза, (в същност членовете в него са два пъти повече от населението на Нови Орлеан или на Минеаполис) и неговата обвързаност с една крайно нестабилна индустрия, всичко това е направило раздробяването му неизбежно и едно дясно и едно ляво крило са се ярко очертали. За известно време за критерии служеше дали един член е против комунистите или не. Сега това не е вече вярно.

Забележителна е фактически не толкова степента, до която съюзът е раздвоен, а неговото сцепление, въпреки всички центробежни сили. Един от факторите, който допринася за неговата сплотеност, е характерът на самия Детройт, един град, претъпкан с омраза и ограничена мисъл в нейния най-назадничав вид. Тука станаха милионери хора, които едва могат да разберат едно заглавие във вестника, и добиваха грамадна икономическа сила за много кратко време. Големите автомобилни компании бяха не само силно настроени против съюза с години наред, но всъщност третираха работничеството като едно просто, неодушевено същество. Един от небостъргачите в Детройт, едно от най-високите здания в света, беше построен от нископлатени работници, докарани от Канада и заплащани с около 20% по-долу от надниците на американците. Известно указание за това, което е ставало, според показанията, депозирани пред Сенатската комисия за гражданските свободи, председателствувана от Ла Фолет, е фактът, че само Дженеръл Мотърс е изплатила 839,764 долара за детективската си служба в продължение на две години. Работникът никога не е знаел дали човекът до него в работилницата не е шпионин.

Настроението против всичко това и против много други неща в Детройт спомогна съюзът да се задържи сплотен. Ричард Т. Франкенстийн ми каза през време на избора му за кмет, че между другите неща градът е „столицата на плъховете на света“. Той не искаше да каже човешки плъхове.

Не е лесно разцепленията между водачите на съюза да се разберат и да се обяснят само на базата на леви и десни. По-задоволително разпределение би било, ако ги разграничим на последователи на Рутер, на Томас и противници на Рутер. Валтер П. Рутер, сегашният председател, е едновременно и социалист, и подчертан консерватор. Както социалдемократите в Европа, на които много прилича, той е по теория марксист, но това, което най-много мрази в света, са комунистите. Все пак от повечето читатели на вестници и от общественото мнение в цялата страна той се счита за ляв.

В действителност водач на левицата е бившият председател и сегашен подпредседател Р. Г. Томас. Той също е доста далече, за да бъде счетен за комунист. Неговата роля беше главно такава на примирител, най-малко до конгреса в 1946 г. Сдружени с Томас са Ричард Т. Леонард, един способен човек, който с години беше начело на отделението за съюзите на Форд, и който понастоящем е вторият подпредседател, и Джорд Ф. Адес, който е бил секретар касиер и вторият поред служещ почти от самото начало. Счита се, че Адес е най-левият от всички и обикновено комунистите го поддържат. Интересно е да се отбележи, че той е същевременно усърден католик.

В 1946 г. Рутер бе избран за председател на съюза със 124.4 гласа от 8,665.2 гласа. Гласовете бяха много разхвърляни между всички кандидати. Леонард, един поддръжник на Томас, се промъкна в избора с по-малко от 50 гласа. Така че, понастоящем, съюзът се управлява от Рутер, с един анти-Рутер кабинет. Върховното управително тяло е едно настоятелство от 22 души, избрани въз основа на вноските, които всеки отделен, местен съюз прави. Между сегашните 22-ама, хората на Рутер представляват голямо меншество. Това обаче не значи, че Рутер няма голяма власт.

Историята на съюза започва в около 1936 г. Аз съм слушал неговия бърз възход да се описва като „най-големия отбелязан прогрес на безимотните“ в историята на индустрията. Тука в изложението ни влиза пак Форд, защото той беше неизбежно, както в същината, така и в изпитанието и развитието на съюза. В 1928 г. имаше 435,000 автомобилни работници, повечето неорганизирани; тяхната средна заплата беше 33 долара за 44-часова седмица. Дойде депресията. В 1933 г. само 244,000 бяха ангажирани на работа; те работеха само по 33 часа седмично и тяхното възнаграждение беше 20.10 долара. След страхотни борби, в 1930 година съюзът успя да организира няколко завода и последваха няколко успешни малки стачки — против Бен-Дикс в Саут Бент и Мидланд Стийл, и Келси-Хейс в Детройт. Първата голяма стачка против Дженеръл Мотърс беше концентрирана във Флинт и завърши успешно на 11 февруари 1937 г. Рутер игра важна роля в нея, както ще видим. Една „седяща“ стачка в Крайслер последва еднакво успешно. До края на 1937 г. съюзът беше в разцвета си и беше извоювал договори с 400 компании.

Форд се държеше като „костелив орех“. Той остана като самотен патриарх в автомобилната индустрия. Да се организира Форд, стана върховна амбиция, не само от психологическо, но и от практическо гледище. Форд разби една кампания на съюза в 1937 г. и след това в самия съюз последва период на остри борби, които го почти изтощиха. В 1939 г. обаче, „стратегически стачки“ бяха успешно проведени против Дженеръл Мотърс и Крайслер и съюзът успя да се сплоти. Форд все пак се противопоставяше ожесточено. Най-накрая съюзът стана достатъчно силен да предизвика едно допитване и в 1941 г., след една кратка стачка, официалното бюро за отношенията с работниците заповяда да се произведе избор, и работниците на Форд гласуваха в полза на съюза в съотношение 3:1. Хората около Форд трябваше да се примирят с това или да нарушат Федералния закон. Тогава — за голямо удивление на всички — Форд като че изоставяше борбата завинаги и възприемаше добродушно факта, че е бит, направи почти всички отстъпки, които съюзът искаше. Отношенията на Форд със съюза от тогава насам са бели доста добри — с малки изключения, въпреки че е имало много неоправдани стачки. Леонард и Бугас се погаждат добре и Форд все още плаща най-високите надници в автомобилната индустрия. Съюзът се заздрави и разви бързо след това. С организирането на Форд, много малко индустриалци смееха да му се противопоставят.

Човекът, наречен Рутер

Валтер П. Рутер, един скромен, но амбициозен, червенокос, млад човек с искрена усмивка и забавна самоувереност, е един от най-вдъхновителните хора между американското работничество. Неговата история заслужава да бъде изложена накратко по няколко причини. В известно отношение, въпреки най-очебиещите разлики, той е почти толкова типичен американец, колкото и Форд, ако ги сравняваме само по упоритост, трудолюбие и предприемчивост.

Рутер е роден в Куилинг, западна Вирджиния, преди 40 г. Син е на един германски работник в бирена фабрика и е ревностен социалист от старата школа. Младият Рутер свикнал още от люлката с полемиките на работническата класа и още като ученик организирал един местен магазин. Тогава, намирайки хоризонта на Куилинг много ограничен, той тръгнал да си проправи път в света. Отишъл в Детройт и станал един от специалистите работници в заводите на Форд. Знаел обаче, че само да работиш не е достатъчно. Той не забравил, че съществува нещо наречено училище. Така, докато работил по 8 часа на ден, той си проправил пътя и през гимназията и учил три години в университета Уейн.

Рутер издържал последните си изпити, изтеглил последния цент, който имал в банката, един ден преди фалита на Детротските банки в 1933 г., и тогава, с брата си Виктор, тръгнал за едно пътешествие около света. Двамата братя скитали около 33 месеца. Както Валтер казва сега, „ние искахме да открием как живее светът.“ Подобно пътешествие е доста обикновено нещо за младите американци, но малцина са го извършили така внимателно, както братята Рутер. Те подредили пътуването си като „пътешествие за социално инженерство“. За тях това било опит, напълно германски и социалистически да се подготвят за бъдеща кариера. Момчетата работили за билета си през океана, купили си велосипеди и изминали 12,000 мили в западна Европа. Спали в хотел само два пъти за девет месеца. Никога не се интересували дори да погледнат разните знаменитости, като наклонената Кула в Пиза. Това, което наистина ги интересувало, било да посещават текстилните фабрики в Ланкашир и мините в Йозефкирхен. Когато парите им се свършвали, те спирали, за да си намерят работа. Спали в студентски домове в Германия, присъединявали се към работнически групи, подпомагали организирането им и при възхода на Хитлер установили контакт със социалистическите подмолни движения. Виктор говорил добре немски, но както Валтер забелязва с насмешка: „с толкова хубав акцент от западна Вирджиния, че германците мислеха, че идваме от някоя далечна част на Швабия“.

След това — Русия. Момчетата изминали 18,000 мили в Съветския съюз. Те са между много малкото американци, които в онези дни са стигнали до Централна Азия и видели Самарканд. Бидейки опитни механици, те нямали мъчнотии в намиране на работа. Валтер станал в същност инструктор във Фордовия завод при Горки и показвал на руските момчета как да съставят бои за импрегнация с толеранс една седем хилядна от инча. „Беше страшно деликатна работа“, казва той днес.

Един ден братята Рутер получили едно писмо от другия си брат, описващо им, че положението в автомобилната индустрия е назряло, и ги повикал обратно. Те взели транссибирския влак до Манджурия, изминали известно разстояние с велосипед през Япония и се върнали обратно в Детройт.

В 1936 г. Рутер беше станал важна личност в управлението на съюза. Беше организирал един малък, местен съюз в западната част на Детройт, после го слял с 6 други местни организации и така създал първата Рутерова „машина“ със 78 члена. Той взел на заем 300 долара, отворил едно бюро и си купил пишеща машина. След 9 месеца имал вече 32,000 отчетени члена и организации в 40 магазина. „Да бъдеш водач на съюз в онези дни“, си спомня той, „трябваше да тичаш като луд, за да поддържаш членството“. Първият сигнален удар на Рутер беше стачката в заводите на Келси-Хейс през декември 1936 г.

Той притисна Келси-Хейс — компания, която произвежда колела и части от спирачки за Форд, и която имаше около 5,000 работника, — въпреки че сам нямаше повече от Фордовите 35,000 души. Това беше една от първите три по-значителни стачки, които съюзът спечели, и тя предвещаваше организирането на цялата индустрия.

Ето начинът, по който Рутер действувал. Бил по цял ден зает да раздава позиви и да държи речи по кръстопътищата. Тази дейност не го задоволила. Желал нещо по-решително и драматично. Но той имал само една шепа хора в завода, а същевременно не желаел да бъде вписан в черния списък като опасен организатор. Главните протести на работниците не били толкова надниците, колкото ускоряването на работата. Рутер имал една идея. Той бил безпомощен, преди да се вмъкне някак си вътре. Внушил на едно момиче от дневната смяна, в 49-то отделение да припадне точно в момент на най-усилена работа. Ако надзирателят се излъжел от тази нагласена игра — щял да прекъсне електричеството и да спре работата. Тогава щяло да се създаде суматоха и работниците щели да напуснат и да настояват да бъде извикан техният водач Рутер. Планът бил проведен с всички подробности. Момичето „припаднало“ според програмата. Рутер чакал на телефона си. След много препирни разговорът с директора на персонала на компанията бил нещо подобно:

Директорът: — Работниците от 49-то отделение не искат да работят. Казаха ми да ви извикам.

Рутер: — Какво искате да направя аз?

Директорът: — Да ги върнете обратно на работа.

Рутер: — Как мога да го направя аз? Ще ме слушат ли?

Директорът: — Те ви слушат по кръстопътищата.

Рутер: — Аз не мога да им говоря от тука. Ще ме пуснете ли вътре?

Компанията изпратила много учтиво един автомобил да го вземе и, докато той дойде, стачката се развихрила, и няколко хиляди работника се въртели наоколо. Рутер се изкачил на една купчина от сандъци и започнал да произнася речта си. Директорът на персонала го сграбчил за палтото като викал: „Какво става тук? Вие казахте, че ще ги върнете обратно на работа!“ Краткият отговор на Рутер, станал вече класически между Детройтското население: „Аз не мога да ги върна на работа, — извикал той — докато не ги организирам!“

Нямам място да разправям останалата част на инцидента, въпреки че тя е пълна със смелост и интерес. Рутер успял да постигне едно споразумение за среща между компанията и работниците на другия ден и когато пристигала нощната смяна, успял да говори и на нея. До сутринта 2,000 души мъже и жени били организирани. Тогава преговорите били прекъснати. Рутер заповядал на членовете на съюза: а) да застанат до машините си и б) да не работят. Тази е най-известната от първите седящи стачки и продължила 10 дни — докато компанията отстъпила.

Стратегията на Рутер оказала голямо влияние върху голямата стачка в Дженеръл Мотърс, която последвала през януари 1937 г. Един инцидент се споменава все още като „Рутерова преструвка“. Главният завод на Шевролет, № 4, произвеждал самите мотори. Този завод станал прицелна точка на атаката на Рутер. Но той отклонил вниманието така умело, че всички мислели, че той организира номер 9, един завод за лагери, а не номер 4. Тази стратегия била необходима, защото той не бил сигурен в хората си. Между хората, заемащи ключови позиции в местния съюз на Шевролет, той разчитал само на малцина; другите били съмнителни. Резултатът бил, че с отвличане вниманието към завод номер 9, той не само успял да спечели завод номер 4, но и да открие кои са предателите. Успял да заблуди пазачите да бранят номер 9, докато той и неговите хора бързо се отправили към номер. 4, отстоящ на около 1/2 миля настрана и оставен без никаква защита. Докато полицаите се върнат, Рутер и неговата група благополучно били вече вътре. Те устояли до края на 44-дневната стачка. Тази стачка, която била общонародна по обсег и която била проведена, не главно за повишение на надниците, но за правото на работничеството да се организира, допринесла за организирането на цялата индустрия. Съюзът бил вече стъпил на краката си от този момент.

Друго постижение на Рутер е било „стратегическата стачка“ в 1939 г., през интервала, когато Дженеръл Мотърс се подготвял за производството за следващата година. Рутер убедил колегите си, че точно това е времето, когато индустрията е най-лесно уязвима, и, че с привличането на няколко души, заемащи отговорни места, той би могъл да овладее цялата структура на Дженеръл Мотърс. Той направил това и след известно време Дженеръл Мотърс капитулирал.

През това време, противопоставянето на стачниците със сила било често явление. Събитията се били развили толкова скоро, че било почти невъзможно да се схване, че до стачката в завода Флинт, големите компании не отговаряли дори на писмата, отправени им от съюза. „Преговори“ с работниците всъщност водили обикновено няколко груби здравеняци. Представете си за контраст, голямата стачка през 1945–46 г., която Рутер ръководил пак срещу Дженеръл Мотърс. Нито един човек не бил засегнат през цялото спиране на работата, което траяло 113 дни; нямало дори нито един окървавен нос.

Един опит да се нанесе побой, дори да бъде убит Рутер, е бил направен през 1938 г. Валтер, Виктор и една група приятели тихо празнували един рожден ден в семейството си и някой поръчал колбаси по телефона. След половин час се чуло тропане на вратата на апартамента. Виктор я отворил, мислейки, че носят храната, но двама нехранимайковци се пробутали вътре и единият казал: „Търсим Валтер Рутер“. Другият го посочил и казал: „Ето го в ъгъла“. „Ние ще ви изведем за последната ви разходка тая вечер“. Нехранимайковците, въоръжени с една палка и револвер, наредили цялото семейство и приятелите му край стената, но тогава почнали да се колебаят. Чули се забележки, като следните: „Ние не можем да го изведем от стаята в присъствието на всички тези хора в стаята“. „Застреляй го тук“. „Не може пред толкова свидетели“. „Добре де, убий го с палката“. В един момент Рутер грабнал палката от единия и почнал борба. Докато го биели, един човек от съюза скочил от прозореца на втория етаж и извикал полицията. Нехранимайковците избягали. Полицията дошла едва след час и половина.

Целият този епизод бил подробно разнищен в съда по-късно. Двамата нехранимайковци били арестувани и Рутер, който не бил много пострадал, бил повикан по телефона от един анонимен осведомител, който му описал кой бил наел нападателите, за каква цел и защо. След доста шум нападателите се съгласили да се признаят за виновни при условие, че обвинението им ще бъде за нещо по-леко от нападение с цел за убийство, което е наказуемо с 25 г. затвор в щата Мичиган. Рутер не се съгласил да смекчи обвинението. Когато делото се разгледало, двамата нападатели били оправдани. Няколко месеца след това един от тях се обадил на Виктор по телефона. Той му казал, че се надява, че братята Рутер не му се сърдят и че той бил просто изпълнил едно от нарежданията, които му се дават, че искал да им се извини, като ги покани на вечеря.

Дейността на Рутер през последните години в общи черти е добре известна. В 1940 г. „планът Рутер“, един проект за превръщане на неизползувани автомобилни заводи за производство на аероплани, обърна общонародно внимание. Интересен е фактът, че, когато Чарлс Е. Уилсън, председател на Дженерал Електрик, беше начело на института за военно производство, той поиска Валтер Рутер да заеме под председателското място. Междувременно, философията на Рутер се затвърдила. Изразена в една фраза, тя е, че индустриалната и икономическа демокрация трябва да се развива необезпокоявана, ако се желае политическата организация на САЩ да пребъде.

Дженеръл Мотърс. Пръв поглед

Главното занимание на САЩ, каза г-н Кулидж веднаж, е търговията; преди всичко Щатите са страната на грамадните корпорации. Дженеръл Мотърс е, според думите на федералната търговска комисия, „най-сложното и най-доходното предприятие в света“. Неговото монументално административно здание заема централното място в Детройт и върху него е поставено кълбото, изразяващо цялата индустрия. Без разлика колко своеобразно важен е Форд, все пак Дженеръл Мотърс е по-важно предприятие и дава тон на цялата индустрия. Форд е голям, но Дженеръл Мотърс е два пъти по-голям.

Ще бъде неточно обаче да се счита, че Дженеръл Мотърс са голяма особеност за Детройт или пък че Детройт е предимно град на Дженеръл Мотърс. Столицата на Д. М. е Ню Йорк. От акциите му, между една пета и една четвърт — представляващи нещо около 600,000,000 по сегашна цена, — принадлежат на Дюпон от Делауеър. Д. М. има 102 завода в цялата страна. Най-доходното му предприятие, Шевролет, се намира във Флинт, а не в Детройт. Флинт е седалище също на компанията Фишер Бодис. Д. М. винаги е вярвал в автономията; Буик и Кадилак и техните сродници донякъде сами разрешават проблемите си. Като не считаме персонала в административното здание, сигурно не повече от 25,000 души от всичките 250,000 работници на Д. М. живеят в Детройт.

Аз чух веднаж един работник да казва с възхищение, че Д. М. „е най-блестящо ръководената компания в света“. Хората от автомобилната индустрия се подсмиват, когато сравняват Д. М. с Американската Стоманена Корпорация. Последната, казват те, е почнала почти като монопол и понастоящем произвежда само около една трета от цялото производство на стомана в Америка; Д. М. започна с нищо и сега почти 45.6% от всички автомобилни предприятия в страната са в ръцете му. 35% от всички работи за пригодяването на амер. индустрия за военно производство е било работа на Д. М. и неговият баланс за 1945 г. показва един актив възлизащ на повече от 2 милиарда долара. Д. М. има внесен капитал от 1 милиард, четиристотин и четиридесет милиона долара.

В автомобилната индустрия, както е добре известно, има не само най-голяма конкуренция, но и най-големи печалби. Според изчисленията, направени от комисията при фондовата борса относно печалбата, която се пада на сто долара вложен капитал в група индустрии, се установява, че доходността е, както следва: автомобилна 25.54, машини за канцелария 19.54, земеделски машини 15.93, цигари 16.63, химикали и наторители 16.95, поща 15.17 рафинерии 10.60, филми 10.63, захарни рафинерии 10.60, стоманени произведения 7.53, шини и гумени произведения 7.18, магазини 6.37, цимент 5.96, месо опаковачи 4.90.

Д. М. имат почти четири и половина милиона акционери; те са собственици на компанията, но те не я контролират. Обикновено явление в Америка за всички много големи компании с много акционери е това, едно меншество акционери да упражнява целия контрол. Средният акционер на Д. М. има 1,094 акции, мнозина имат много по-малко. Дюпон обаче има 10,000,000 от всичко 44,986,373 акции пуснати на пазара. Седем висши директори на Д. М. са също директори на Дюпон и 37 души от общата управа на Д. М. заемат други 192 преплетени директорски места в други корпорации.

В американския обществен живот няма равен на Франк Лоуше, губернатор през годините от 1945 до 1947 на щата Охайо — той е една комбинация от атлет, поет и циганин. Франк Лоуше има изглежда някаква тайнственост в произхода си и с неоценима стойност на качеството да кара хората да гласуват за него. Лоуше спечелва губернаторството за Охайо в 1944 г., въпреки най-различни пречки; напр. той е първият католик, който бива избиран за губернатор, а също и първият губернатор, избран като син на емигрант.

Лоуше не е така известен извън границите на Охайо, както в самия щат, макар че за него почва постепенно да се говори и в цялата страна. Но в границите на Охайо, особено в и около Кливланд, дето е бил кмет известно число години, той е станал легендарна личност.

Среда, наследство, кариера

Сагата за Лоуше води началото си от Словения. Баща му произхожда от една малка група германци, които живеели в Готшии, една Алпийска долина зад Адриатика близо до Фиуме, в областта, която сега се намира в Югославия; племето се преместило в Любляна, столица на Словения, преди около сто години. Тъй като тези преселници били малък тевтонски остров в един славянски океан, те поддържали за известно време една изключително германска култура и се придържали за известно време строго към употребата на немския език, докато почнали да се женят за славяните. Бащата на Лоуше бил половин германец, половин словенец; майка му — чиста словенка.

Всеки, който е запознат с тази част на Европа, ще разбере какво значи това наследство. Хората от планините на Югославия се спускат към морето и притежават една сложна отличителна индивидуалност. От рода на Лоуше обичат храна, богата с месо и сос; обичат да пият, да скитат през прошарените с цветя поляни; обичат да изкачват планините през пролетта; обожават музиката си, везаните носии; те притежават жизненост, любов към здравата леност и притежават големия дар да се радват и бъдат щастливи.

Бащата на Лоуше дошъл през 1885 г. в Америка, а Франк се родил в Кливланд десет години по-късно. Бащата работил в стоманените заводи и умира, когато синът е на 12 години. Освен това, за известно време той издавал един вестник на словенски език, с малък тираж, в Кливланд; фактът, че баща му бил издател — при това прогресивен, който винаги е вземал страната на малоимотните, какъвто той сам бил, имал дълбоко значение за живота на Франк. Младият Лоуше е трябвало да печели хляба си в крайните квартали на Кливланд, откак се е помнел. Имал цяла серия малчугани — братя и сестри. Майка му, която той обожавал, имала магазин за вино, помагайки с това за изхранване на семейството си.

Самият Лоуше се оженва за момиче от шотландско-ирландски произход — свидетели сме отново на това необикновено американско явление на смесване на расите — по име Джейн Шийл. Тя не била католичка. Свири пиано и често съпровожда на мъжа си, когато той свири на цигулка. Лоушеви дълги години нямат собствена къща; те живеят в Кливланд с бащата на г-жа Лоуше, който е инженер на стотната улица.

Лоуше, бидейки един дълбоко морален човек, си дава оставката от съдийството, — един пост, който му носи 12,000 долара повече отколкото губернаторството — преди да е избран. Той чувствува, че е морално погрешно да се кандидатира за един пост, когато държи друг, въпреки че точно обратният пример ни се дава от стотици хиляди други политици, които се държат за всеки пост, колкото е възможно по-дълго време. Сега Лоуше често съжалява за решението си. Той е заменил спокойствието на съдийската стая — „нейното вдълбочаване и достойнство“, с метежите и шума на градските кампании. Той не е харесвал много неща. Все пак, бива избран за кмет и при това с грамадно, 61%, мнозинство; той получава най-големия вот в историята на Кливланд. В 1943 г. се кандидатира отново и бива избран с още по-голямо мнозинство; получава 71% от подадените гласове, което е вероятно един рекорд, за който и да е избор в наше време.

На следната година идва първото надпреварване за губернатор. Ще се спра на това, за да илюстрирам отношението на Лоуше: 1) към професионалните политици и 2) към парите.

Като кмет на Кливланд, той не обръща никакво внимание на съществуващия организационен апарат на демократите; той държи настрана, доколкото може паразитите и наемниците. Това довежда до известна натегнатост и негодуване; при един случай той отказва решително да приеме 3,000 долара за разноски по кампанията от Националния Комитет на демократите; след това водачеството на партията във Вашингтон рязко го оставя сам. Но за изборни борби в Охайо трябват страхотно много средства. Въпреки това, Лоуше поставя един вид правило, по което даренията да не превишават сто долара. Веднаж само Маршал Фийлд (когото той никога не е срещал) му дава 1,000 долара и някои дарители от 250–500 долара, но общо взето границата от 100 долара остава в сила. И от там следва, че по-голямата част от парите трябва да идват от скромни хора, които дават малки суми; повечето от пожертвуванията са под 10 долара и много по половин, даже и четвърт долар. Лоуше постави и друго правило, а именно, че под никакъв предлог не би приел пари, спечелени от хазарт или изнудване или пък от човек, който търгува с държавата. Всичко събрано в предизборните борби през 1944 г. — 27,162 долара, една малка сума за Охайо — той изразходва докато неговият противник — републиканец, полковник Джеймс Стюарт от Цинцинати, заедно с републиканската партия, изразходва 988,000 долара и — загубва.

Веднаж през време на кампанията предлагат на Лоуше 1,000 долара, но той не ги приема. На деня сред изборите централното управление няма буквално нито стотинка, — не може да си купи дори една марка за въздушната поща и има дълг около 3,700 долара. Тогава националното управление на демократическата партия, бидейки поразено от една такава решителна победа, му телефонира от Ню Йорк и му предлага да забрави миналото като доброволно се съгласяват да платят сметките… държейки обаче на това, всеки чек, който пращат, да бъде плащан на местния изпълнителен комитет на демократическата партия. Но понеже Лоуше никога не е имал работа с последните, той отказва парите.

Не е за чудене, че в Ню Йорк и Вашингтон това прави голямо впечатление. Рузвелт загубва Охайо срещу Дюи с 11,500 гласа, но Лоуше печели губернаторството със сто и дванадесет хиляди гласа. Това е единственият случай през изборите в 1944 година на победа на местен демократ, когато Президентът губи: всякъде другаде местният демократ спечелва благодарение на Рузвелт. Но Лоуше надпреварва партията на Франклин Рузвелт с 33,000 гласа.

Личният живот на предишния губернатор

Франк Лоуше е едър човек, с тежки рамене, строен, с естествената подвижност на атлет. Играе голф два пъти седмично и е бил само веднъж сериозно болен през последните 12 години.

Работи като вол и денят му е дълъг. Става в 7 часа и в 8 и петнадесет е вече в бюрото. Рядко обядва на вън и приема посетители непрекъснато. Те се нареждат пред бюрото му; голям процент от тях са му съседи; пристигат с работническите си блузи и комбинезони, като казват, че искат лично да видят „Франк“; много от посетителите са чужденци и едва ли някой бива връщан.

Единствената страст на Лоуше, като изключим музиката и голфа, е поезията. Той обича да чете и дълбае в класиците, всякога, когато му се отдаде случай. Интересно е, че той обича да чете Шекспир през зимата, а не и през лятото. Поезията допринася нещо, ми разправи той, което му дава възможност да симпатизира на какъвто и да е проблем или мнение; той чете поезия, защото тя го прави по-малък и по-добродушен. Текущите седмични журнали и книги не му вземат много време. А вестниците прелиства и чете като ха̀ла.

Той няма прякори; хора, които го познават, го наричат Франк. Не държи животни в къщи, освен един английски сетер. Пие добре и обича хубав, тежък обяд. До скоро е пушил пури за 25 цента на ден; той просто ги ядял и никога не е пушил пури, които струват повече от 5 цента. За сега се е отказал от пушене. Играе покер от време на време, но никога не е бил страстен играч; понякога, по-рядко, се измъква да присъствува на някой бейзболен мач. Никога не ходи на кино или театър.

Няма никакъв интерес към парите, макар че може да дойде време, когато ще почне да се тревожи за осигуряване на старините си. Заплатата му като губернатор е десет хиляди долара, от които — в деня на заплащане, всеки две седмици — той получава 302.96. Останалото отива за данъци, а за спестяване и дума не може да става. Не притежава никаква собственост и като кмет в Кливланд кара един Шевролет модел 1939 г. толкова разнебитен, че дори е неудобно човек да го гледа. Когато се премества у дома на губернаторството в Кълъмбъс, той притежава в излишък точно един костюм и два чифта обувки. (Чух да казват, че Брикер, бившият губернатор, имал 92 костюма).

Попитах един приятел относно финансите му. Отговорът бе: „Никакви пари няма нашият приятел!“ Друг един каза: „Ловя се на бас, че Франк Лоуше носи по-малко пари в джоба си от теб в момента“.

Нещо, което го отличава най-много, е голямата симпатия, която храни към сиромасите — черта наследена от баща му. Веднаж, още 15 г., той се бие за първи път в живота. Едно емигрантско дете в селски дрехи било току-що пристигнало от Европа; едно по-старо момче в квартала започва да го мъчи и закача. Тогава Франк се хвърля върху по-старото момче: „Ама го натупах хубаво, въпреки че беше с педя по-високо от мене!“ Когато Лоуше разправя тази история, и днес още, очите му буквално блестят от гордост.

Човек би могъл да продължава да изрежда други добри качества, например неговата юношеска привлекателност за жените. Друга черта е неговият инстинкт да използува политическите си приятели. Негови главни противници в последното демократично предизборно събрание са били Фрейзър Римс и Джеймс Хофман. Той назначава Римс за държавен директор на благоденствието, една от най-важните служби в Охайо, и назова Хофман за Сената! Основният принцип във философията му е да прощава и забравя.

Той има и решителни недостатъци, повечето от които произлизат от липсата на академично образование и нежелание да мисли абстрактно. Той е човек на чувствата, не на ума. Франк Лоуше е малко повече от дете, що се отнася до външната политика: възгледите му върху световните проблеми са ограничени до крайност. По някои вътрешни въпроси той взема веднага всяко възможно становище, ако по другите е нерешителен и несигурен. Попитах го каква е основата на неговата политическа мисъл; той отговори, „че е твърдо решен да не се плаши или да бива спиран от заплахите от коя и да е самостойна група“. Той наистина се ужасява от това да го сметнат за кандидат на някоя специална партия или оръдие на нечии интереси, колкото и достойни да са те.

Чух някой да казва: „Всички лудеят по него, а не знаят защо“. А друг чух да казва: „Беше ли наистина един добър кмет — никой не знае. Той бива избиран винаги, когато се кандидатира“. Чух един трети приятел да казва: „Така може да ме разсърди, че да го наругая, а след 5 минути пак може да съм му най-добрият приятел“.

Естествено, не са само личните качества, които довеждат Лоуше на власт. Той дължи много на простия факт, че идва от Кливланд; той наследява великите му традиции за добро управление, за пример му служат хора като Нютон Бейкър и Том Джонсън; освен това той черпи сили също от огромното струпване на чужденци. Повечето от германците гласуват за него, понеже името му е германско, а също и повечето славяни, защото знаят, че е славянин.

В какво вярва най-много? Първо в честността. Второ в духа на американските институти. Какво символизира той? Принципа, че общественият пост е едно доверие.

Човек на бъдещето ли е?

Репутацията на Лоуше през времето, когато е бил губернатор, е умерена и без сензации, общо взето с добри назначения. Трябва да се отбележи, че е бил губернатор от страна на демократите, когато мнозинството в законодателната власт са републиканци, което положение създава доста трудности. Чудно наистина, като се има предвид симпатията му към бедняците и че главната му борба е била с работничеството; спорният въпрос е ревизиране на закона за безработните, който на хартия осигурява 16 долара седмично плащане в продължение на 18 седмици. Профсъюзът CIO иска да увеличи тази сума на 25 долара за 26 седмици; Лоуше се бори и успява да сведе сумата до точния математически компромис, 21 долара за 22 седмици. Той казва, че намира плана на CIO много скъп, тъй като той щял да увеличи цената на осигуровките за безработица със 140%; „вярвам“, каза ми той, „в даването, но не дотам, че да се изтощи този, който дава.“

Толкова за Франк Лоуше. Сега 49 годишен, очевидно той представлява човек, който трябва да се наблюдава, тъй като САЩ не притежават толкова много способни и честни хора в обществения си живот, та да си позволя да ги пренебрегна. Лоуше, подобно на Стасен, неговият съсед, изглежда да е по природа политик, въпреки неуспеха в 1946 г.

Тафт и Брикер

Много е възможно, следващият председател на САЩ да е един от тези двама добри мъже, нещо, което ужасява доста много хора в страната. В момента, когато тези страници се печатат, Тафт затъмнява колегата си като републиканец, но ако се стигне до едно безизходно положение между Тафт и Дюи, много е възможно Брикер да изпъкне като подходящ компромис. Нито Тафт, нито Брикер имат искреността да обявят открито кандидатурите си, както преди две седмици направи Харолд Стасен, но и двамата са навлезли доста навътре в борбата.

Естествено е, че да се предотврати евентуалността двамата сенатори да се явят на финиша и да чакат взаимно да се изключат, преговори са почнали още след изборите през ноември 1946, целящи единият да се откаже в полза на другия. Това и по-рано се е случвало. Така в 1940 г. Брикер се отстранява и дава път на Тафт и Уилки и подобно уреждане доверително се предвижда да стане и в началото на 1947 г., като Брикер се откаже и бъде заместен от Тафт. Но никой не направи публична крачка. Никой от двамата не иска да разцепи мощната делегация на Охайо, но от друга страна, нито единият, нито другият имат желание да се откажат от ценния си шанс. С приближаването на решителния ден напрежението в града Охайо всеки ден става по-силно.

Невъзможно е да се разбере Робърт Алфонсо Тафт, без да се спомене Цинцинати, — този великолепен град, за който ще спомена в следващата глава — и изключителната фамилна среда, от която той произлиза.

За пръв път в тази книга се сблъскваме с това явление — голяма историческа фамилия. В Полша, Унгария, Англия, Япония и Аржентина това е едно много обикновено явление, но в САЩ то е сравнително рядко. Боб Тафт е роден за политик и за високо обществено положение. Всеки знае, че баща му, Уилям Хауард Тафт е бил главен губернатор на Филипините, (Боб е израснал в Манила), м-р на войната при първия Рузвелт и единственият американец в историята на страната, който е бил и председател на САЩ, и висш съдия на Върховния Съд. Интересно е да се отбележи между другото, че старият Тафт, въпреки че е държал редица високи постове, е спечелил само два избора в живота си, като чиновник в съда в Охайо и втори път — когато бива избран за Председател.

Контрастът с Лоуше е краен. Тримата — Лоуше, Тафт и Брикер са представители на три различни и противоположни полюса в американския живот: първият — градската смесица, вторият — политическата аристокрация и третият — традицията на старото, буржоазно училище.

Семейството на Тафт първоначално живее в една тежка, каменна къща, обградена със зелени морави, построена от Алфонсо в Цинцинати. Тука Боб играе като дете с баща си, (който тежал 312 фунта) и грациозната си красива майка, учителка, по име Нели Херон, и която е наричана „възхитителната Нели“. Днес, когато не са във Вашингтон, семейството Тафт живее в Скай Фарм, едно скромно владение в покрайнините на Малката долина в Маями близо до Цинцинати, Там отглеждали ягоди за свое удоволствие и в същото време за продан.

За синовете на прочути политици, бащите са една много честа пречка. Те още от рано стават център на общественото внимание, а и бащите ги затъмняват, колкото и да са привързани и взаимно да се уважават. И двамата синове на Ла Фолет, Боб и Фил, както и няколкото Рузвелтовци ще свидетелствуват за това. Боб Тафт е крайно сдържан човек (изключая в политиката), плах и затворен в себе си. Веднаж той пита Алис Лонгуорт: „Какво отговаряте, когато някой ви каже, че познава баща ви и колко много го цени?“

Робърт бил едно дете чудо. Трезво, точно, с чувство на ред и големи дарби за математика. Посещавал училището Тафт, Йейл и Харвардското училище по право. И в трите училища е пръв в класа; казват, че след Брандис той е бил най-интелигентният ученик излязъл от Харвардското училище по право. За известно време става адвокат и бидейки отхвърлен от военна служба, поради лошото си зрение, заминава за кратко време в Европа, после се връща и образува адвокатско бюро с брата си Чарлз. Почти веднага политиката го грабва. Става законодател, говорител в парламента и държавен сенатор. Това е времето, когато Ку-Клукс-Клан в Охайо е по-силен, отколкото в Индиана, и първите му забележителни заслуги са в офанзивата срещу Клана. Не би било безинтересно да се разкаже тази случка, сега почти забравена, ако имаше място. В 1938 г. Тафт се кандидатира за сената на САЩ, и спечелва. В 1944 г., кандидатирайки се за преизбиране, той пак спечелва, — но неговото мнозинство спада от 178,000 на 18,000 и ако имаше по-ловък противник, щеше да бъде бит.

Тафт е един сериозен и неуморим работник. Не само че притежава умствени способности, но има дар да ги организира. Искреността му е абсолютна. Той притежава силата на човек, който вярва в нещата, даже когато тези неща са погрешни; знае добродетелта на дисциплината и реда. При официални спорове, особено на финансови теми той е неотстъпчив и страшно прозорлив; нуждае се от подготовка за речите си и когато трябва да говори импровизирано или пък темата изисква лекота при разглеждането й, той често се проваля. „Ако искаш да спечелиш срещу Боб, накарай го да се раздразни и той се проваля“ — ми каза един адвокат. Той е много повече от един „професионален“ политик, отколкото хората си мислят; той дава доста време и енергия да съгласува мнението си с това на хората в Охайо. Понякога решава, че е негов дълг да гласува, както избирателите му искат, и че главната му задача е да отразява техните мнения; това обаче не трябва да е извинение за неговите, понякога погрешни възгледи. Една прочута забележка за него е, че „той е достигнал до повече погрешни решения по-умело“ от кой и да е друг човек в обществения живот. Той е ловък и сложен ум; атакува напр. Британския заем фронтално, както и от страни, предлагайки един „заместител“ — подарък, с което намалява сумата до 1,250,000,000 долара. Алис Лонгуорт казва веднаж, че ако стане Председател, той ще следва Рузвелт. Един от големите му недостатъци е, че — както се изразява съвсем безпощадно в-к Ню Рипъблик — „има толкова малка привлекателност, магнетизъм, колкото и един оловен пирон“.

Отсега нататък ще се занимаваме с неща, които са необясними и обезпокоителни. Че Тафт е консерватор, е доста разбираемо и обяснимо, въпреки че много други водачи от същата аристократична интелигентна среда не са били консерватори. Че Тафт е изолационист — е също така обяснимо, въпреки че това не схожда със семейната традиция. Но необяснимо е неговото, така да се каже, упорство в очевидни заблуждения, неговите съвършено погрешни разсъждения и възгледи.

Тафт е рационалист; човек не може да го сметне за роб на изолационистически натрапчива идея. Очите му са на земята, не може да го наречем глупак или заслепен. Той е честен и не може да се обвинява за тези фантастични, погрешни разсъждения. Ключът на това негово държане е вероятно амбицията му и едно погрешно отъждествяване с пулса на времето и, с известен филистимизъм, една почти патологична упоритост, и установен вече, непоклатим мироглед.

Тафт е един от тези прочути изолационисти, които „обявявайки война на 8 декември, сметнаха, че по този начин са опростени за миналите си глупости и грешки от сега нататък“. Тафт продължава да върви по стария си път, с упоритост, която един отговорен консерватор нарича „явно заядлива“. Забележете някои от погрешните заключения, които той прави:

Той се обявява против Заем-Наем, против закона за изземването на параходите, против ревизията на закона за Неутралитета и даже срещу избирането на Хенри Стимсън за м-р на войната.

Той гласува за ограничаване използуването на въоръжени сили в Западното полукълбо и за това времето на повиканите за обучение да се намали на 6 месеца; той гласува срещу въоръжаване на нашите търговски параходи.

Той държи реч в събранията (макар че никога не е бил член), той води опозицията в Бретон Уудз и се опитва да възпре американското участие в Световната банка и в Международния фонд за стабилизиране. Гласува за Хартата на Сан Франциско, но скоро след това въвежда една поправка (отхвърлена от Сената с 41 срещу 18) с която властта на САЩ съвсем би се отслабила.

По въпроси от вътрешен характер, становищата на Тафт си донякъде противоречат. В първата си реч в Сената, той се обявява против TVA^[8]. Отначало е за едно постоянно FEPC законодателствуване, а по-късно се обявява против него. Той води атаката за подкрепа на Хенри Уолас като м-р на търговията; от това произлиза едно оживено пререкание с Уолтър Липман, който писа: „Сенаторът Тафт не знае по този въпрос, както и по много други, най-важното, което трябва да се знае“.

Да се говори за Джон Брикер е съвършено друга тема. И той, и Тафт са консерватори сенатори от Охайо; като оставим това на страна, едва ли съществува някаква прилика помежду им. Едновременно за тях не може да се приказва с оглед на тяхната умствена способност. Едва ли някога Брикер е казал нещо, за което са нужни повече от 30 секунди, за да бъде разбрано.

Прякорът му е „Честният Джон“; всеки американец (освен Линкълн) с такова прозвище е непременно един безинтересен, глупав тип човек. Една забележка за него, която се приписва на една известна във Вашингтонското общество дама, същата, която нарекла Дюи — „Украса на сватбена торта“, гласи: „Нищо, освен един честен Хардинг“. Едно по-добро описание би било: „Хардинг, без своите компрометиращи приятели“. Точно преди Коледа 1946 г., когато съперничеството Тафт — Брикер става вече интересно, сенаторът избраник говори пред клуба Гридирон. Никой, който не е запознат с Америка, не може да разбере лесно изключителната функция, която тези вечери в клуба изпълняват и с каква безпощадна взискателност поканените гости наблюдават и измерват качествата на кандидата за Президент. Разправят, че веднаж Дюи приготвял цели десет часа първата си реч за Гридиронския клуб. Присъствуващи разправят, че нищо по-ужасно не се е случвало от провалянето, което е претърпял Брикер в този клуб с невъзможната си реч.

Джон Уилям Брикер, висок, с побеляла коса, красив, единственият републиканец избиран 3 пъти последователно за губернатор в Охайо, се ражда в беден чифлик близо до Маунт Стърлинг, в централен Охайо, през септември 1890 г. Работил в чифлика на баща си, за кратко време учителствува и постъпва в държавния университет в Охайо, когото недавна той нарече: „Един институт просмукан от неамерикански идеи и философии“.

Много неща могат да се разберат за личността на Брикер и средата, от която произлиза, с факта, че е бил председател на ИМКА като млад човек и че момичето, за което се оженил, е председателка на женски християнски дружества. Тя е била учителка на име Хариет Дей. Една прекрасна и способна жена (като госпожа Лоуше и госпожа Тафт), тя е от съществена полза за неговата кариера. Един политик казва за нея: „Хариет е единствената жена, която познавам и която няма нито един неприятел в света“. Повечето американски политици — а може би и всички американски политици, се „водят“ от жените си.

„Честният Джон“ става губернатор за пръв път в 39 г., след като е бил градски адвокат, помощник главен прокурор и после главен прокурор за 4 г. Той става губернатор, отчасти защото щатът Охайо не може да понася повече буйната корупция в средите на предишната демократическа администрация.

Когато преглеждаме отчета му като губернатор, виждаме „Икономия“. Той приема длъжността с 40 милиона долара дефицит; когато я напуска — оставя 65 милиона долара излишък, което наистина прави впечатление. Но причините са различни: Първо, при неговата администрация се налага 3% данък върху продажбите и през войната парите влизат постоянно, безкрайно. Второ, въпреки икономиите, бюджетът непрекъснато расте всяка година. Трето, големият излишък при Брикер е бил възможен с цената на много лишения от някои необходими служби.

Досега, освен на минаване, не сме говорили за изправителните домове, лудниците, домове за слепи и разни други подобни, които държавата поддържа. В повечето случаи тяхното положение — особено на домовете за нервно болни и за слабоумни, е скандално и позорно. Не бих казал, че тези в Охайо са най-лошите в страната. Те са все-таки между най-лошите.

В какво вярва Брикер? Човек може да отгатне. Все пак, не е лесно да го определим като човек — защищаващ някой конкретен въпрос. Не взема страна даже и по спорния въпрос за спестяванията, който занимава законодателната власт със седмици. На пръв поглед наблюдателят би помислил, че Брикер се колебае да вземе становище по повечето въпроси от страх да не провали шансовете си за избиране на Председател. Но много хора от Охайо почват да вярват, че истинската причина е друга, по-проста — т.е., че той не взема становище, защото няма такова, и че в действителност той е лишен от убеждение по повечето въпроси. Всеки знае какво е становището на Тафт по всички въпроси, но никой не знае в какво вярва Брикер — даже и по такъв очебиещ въпрос, като този за външната политика.

Чух във Вашингтон един влиятелен публицист републиканец да защищава Брикер на основанието, че бил „идеалист“. В какво? — отговор не последва. Има наистина моменти, когато не може да не махнеш ръка и го отминеш като много простичък човек. Попитан веднаж как да се справим с бюрокрацията, той отговаря съвсем сериозно: „Едно от най-добрите разрешения на проблемата за бюрокрацията е: по-малко бюрокрация“.

Като резултат на разни положения, чиито места не са в тази глава, Джон Уилям Брикер бива посочен за подпредседател на републиканската партия в 44 г. Той бе героят на събранието и бе много по-популярен между делегатите, отколкото Дюи. На неговата „простота“, ако може да се сметне думата за подходяща, не може да се устои. Кампанията, която последва, е изпълнена до невероятност с неуместни неща. Той непрекъснато поставя Дюи в неудобно положение — например като приема поддръжката на Джералд Смит — и двамата почти не си говорят през време на кампанията.

В 1946 г. идва изборът му в Сената. Той спечелва с огромно болшинство. Но като сенатор новак, примамван от Белия Дом, той ще има своите неприятности. От една страна Тафт ще се движи в обществото много повече; и от друга, поставен срещу Тафт в Сената, неговата слабост като интелект ще става от ден на ден по-очебийна. Но толкова особена страна са САЩ, че самият факт, че Брикер е по-малко умен от Тафт, а и много повече „човечен“ от него, може да го направи по-подходящ кандидат за Председател.

Политика, политика, политика

Мога да кажа, че извършихме добра работа…

Шерууд Андерсън

Както на всички е известно, Охайо е дал най-много Председатели, от гледна точка на родно място, освен Вирджиния — а именно седем. Освен това, Щатът Охайо стои на първо място като щат, от където са излезли Председатели, които са живели в щата през време на избора. С това той бие щата Вирджиния, който е дал петима. От седемте „местни“ Председатели, всички са били републиканци. Това е една забележителна дан към републиканската партия или обратно, че от Гражданската война до днес всеки републикански Председател, освен Хувър, избиран за пръв път (изключая тези, които стъпват в Белия Дом от поста подпредседател, като Теодор Рузвелт и Кулидж), е бил или роден в Охайо, или избиран от щата Охайо. Хората от Охайо са винаги склонни да разправят на посетителя тези неща.

Охайо има такова огромно значение за изборите на Председател по две причини:

1. Той е 4-ти по население в страната и поради това 25-те избирателни гласа са с голяма тежест.

2. Въпреки че това е щат, който е дал Председатели все републиканци, той си остава непостоянен и променчив. Всеки, който разбира горе-долу от карикатура, може обикновено да предвиди резултатите от изборите в Ню Йорк и Пенсилвания. Но никой никога не е сигурен как ще гласува Охайо.

Една странна, но истинска особеност е, че политическият живот на сенаторите от Охайо е много кратък. В 1941 г. Охайо е имал 40 сенатори от образуването на сенаторството в 1803 г. От тези 24 или 60% са били на власт за един срок или по-малко; само 8 или 20% са се застояли на власт пълни два срока или повече. Това е имало сериозен политически ефект, тъй като щатът мъчно може да развие старшинството, което заслужава, и което южните щати са постигнали. Смяната на губернаторите е много бърза. А освен това и на сенаторите липсва старшинство, не само в буквалния смисъл, но и иначе — т.е. липсва им опитност.

Основно погледнато, Охайо не е нищо, освен един гигантски, проснал се, обработен със земеделие килим; няма големи градове и малко са щатите, които произвеждат такова впечатление със статистиките си. Да вземем няколко цифри. Има 93,041 магазина за продажба на едро, които въртят търговия с 20 милиарда долара годишно, 53 музея, 11 езера собственост на държавата, 684 главни банки, 13 главни жп линии, 272 библиотеки поддържани от данъци, 90 електрически д-ва (от които 50 собственост на общините), 300 кв. мили обществени паркове, 14,000 ресторанта, повече от 1,000 вестника, 1,700 хотела, 85,500 мили шосета, 33 радиостанции и 1,600,000 телефона, която цифра е по-голяма от броя на телефоните в целия континент на Южна Америка.

Три неща са създали исторически Охайо: 1. Емиграцията от Нова Англия. 2. Заселването му от ветераните на Революционната война и 3. Нашествието от юг. Щатът се дели също така на три географски сфери: 1. Север — с център Кливланд — дето най-силно е наследството от Нова Англия, 2. Така наречените „военни зони“ в средата, с Кълъмбъс за център и 3. Югът — съсредоточен в Цинцинати и неговата речна култура, която е наситена с германски елементи. Северът от своя страна може да се раздели на „Western Reserve“, което в началото е било едно географско разширение на Нова Англия и областта „Файерландс“, дето сега са се заселили хора от Кентъки, чиито домове са били разрушени през революцията. Тук се срещат имена като Раджфийлд, Бриджпорт, Данбъри и Гринуич, които са типични от Кънектикът.

Цялата страна (САЩ) минава през Охайо; този щат ви дава една отлична представа за цялата страна. Едно време мотото на щата е било: „Империя в самата империя“ и щатът се гордее с това, че може сам да се задоволява. Но общо взето у хората в Охайо не е развито силно местно чувство. От Охайо са излезли много писатели. Но човек не счита Шерууд Андерсън за човек от Охайо, а просто от „Средния запад“, а и Луис Бромфийлд не е един Охайовски писател, а просто американски писател.

Посетих образцовия чифлик на писателя Бромфийлд, наречен „Приятната долина“ и се възхитих от техническите усъвършенствувания. Не ще описвам всичко това, тъй като самият Бромфийлд е сторил това в книгата си „Приятната долина.“ Най-много впечатление ми направи чувството, което човек има в тая част на Охайо, че е на кръстопът. Да вземем Мансфийлд. Този град с 37,154 ж. е на главната жп линия на железниците за Пенсилвания и Ейре, с пряка връзка за Ню Йорк, и клонът за Балтимор и Охайо е само на 12 мили разстояние от Ню Йорк Сентрал. Не далеч на север е Норуок, един чисто новоамерикански град, а на кратко разстояние в южна посока се намира Маунт Вернон, един чисто южен град. Той е на кръстопът в друго едно отношение. Мансфийлд има 60 индустриални града, но е същевременно център на една от най-богатите земеделски области на земята.

Земеделието в Охайо е безспорно едно голямо предприятие; общо тука са вложени около 2 милиарда долара. Но в индустрията числото е даже по-голямо. Този щат е ядката за 70% от цялата индустриална дейност на страната. Той стои на първо място по производство на разни видове продукти и по предприятия: за машинни уреди, гума, публикация на периодични списания, гайки и болтове, стоманени варели, машини за пране и машини за заковаване, непромокаемо платно, спортни артикули, багери, карти за игра, порцелан и между другите чудноватости — тръби за канализации и изкуствени зъби. Занаятчиите на изкуствени зъби в Кълъмбъс са повечето грънчари от Белгия. Охайо е вторият щат за производство на моторни превозни средства, стомана и стъклени произведения; третият по производство на бои и лакове; четвъртият по производство на химикали, авиация, мъжко облекло и тестени изделия; петият по производство на обуща и шестият по хартия.

Индустрия значи градове и откъм тази страна Охайо е извънредно богат. Има не по-малко от 51 града с население между десет хиляди и сто хиляди и между сто хиляди и милион; само Пенсилвания може да се сравни с Охайо по градове от последната категория.

Градът Кливланд

В предговора на книгата казах, че съм се старал по възможност да се срещна с хора от двата лагера, и от професионална гледна точка, най-идеалният ми ден е бил например този, когато се срещнах с CIO сутринта, а след обед с представител на камарата на търговията. Имах тази възможност 3 пъти в Охайо, веднаж в Кливланд, веднаж в Цинцинати и веднаж в Кълъмбъс. Благодарение на любезността на приятели, около една малка кръгла маса се събраха хора от двата лагера и аз можах да разговарям и с двете страни едновременно. Нищо друго не ми оставаше да правя, освен да поставя един или два въпроса, да се облегна и да слушам как домакините от двете страни се нахвърлят една срещу друга. Когато след няколко часа (мазилката почна да се кърти от стената) т.е. когато истината почна да излиза наяве, аз знаех много повече, отколкото преди.

Кливланд (население 1,214,943 в градската част; 878,336 в околностите), който има грубо казано един процент от цялото население на страната, е шестият по големина град в Америка и от всяка гледна точка един от най-важните. Споменах вече за неговия граждански дух; не познавам друг голям град, така умело да е съчетал добрия гражданин с управлението. След Ню Йорк, той е вероятно най-добре управляваният голям град в страната.

Фамилията Волф

Една от най-старите и най-малко познати истории в Америка е тази за фамилията Волф от Кълъмбъс. Това е отново една история за хора, които сами са се издигнали. Династията Волф (противно на известни мнения, тя не е еврейска), е за дълги години единствената най-мощна сила в политиката, журнализма и търговията — и влиянието й в политиката постепенно се развива в целия щат. На въпроса ми „кой управлява Охайо“, отговорът беше: „интересите на фамилията Волф“, но това е преувеличение. Един известен потомък ми разправи: „наистина Волфови управляват града, но ако искаш да си навлечеш някой бой, нека вестник Диспатч (един от вестниците на Волфови) вземе твоя страна“. Човек отново ще забележи как американците се противопоставят на всеки, за които се знае, че му се диктува отнякъде.

Братята Волф основават династията. И двамата са мъртви и сега наследници са група синове и племенници. Преди няколко години Робърт Волф пада, или сам скача, от най-горния етаж на зданието, дето се помещава вестник Диспатч. Хари Волф умира в леглото на 73 г. възраст, през януари 46 г. след едно тържество при посрещане на Новата година. Те започнали като бедни момчета; Хари започва своята кариера като пали уличните лампи в залутано село в Охайо. Робърт пък започва своята в изправителния дом, дето излежава за убийство, след като застрелва един човек, който обижда сестра му в един бар; като затворник, така историята разправя, той се научава да прави обуща. Жена му, между другото, е сестра на Търстан — магьосника.

След като излиза от затвора, Робърт, заедно с Хенри, основава дружество за производство на обувки. Това става преди, повече от 50 години. Днес същата тази компания е една от най-големите и най-успешните в страната, която обслужва 38 щата и притежава 3,600 клона за продажба на едро. Още от 1903 г. те показват интерес към издателства; постепенно започват да упражняват пълен контрол върху вестниците: Диспатч, Охайо, Стейт, Джърнал и няколко радиостанции, включително и WBNS. Започват да се занимават и с политика, като лятната им къща, позната под името Вигвам, става сборище на републиканците. Тук, Ландън, Хувър и безброй други високопоставени личности от партията биват приемани. Тук също във Вигвам, семейството Волф отглежда своите любими животни — вълци!

Банкерството е представлявало друг техен интерес. В 1929 г. братята Волф организират банка Охайо, която днес управлява около 20 други банки в Охайо, включително и най-голямата банка в Кълъмбъс. Тя има клонове в 17 града в Охайо и притежава капитал от 275 милиона долара. Най-сетне, Волфови са видни хора и в градския живот (те подаряват места за паркове в града и тем подобни), в университетските кръгове (без обаче да са били някога в състояние да упражняват контрол върху университетите, въпреки че един член от семейството е бил виден член в университетското управление) и в земеделието. Стопанството на Волф е най-голямото стопанство на изток от Мисисипи.

Чух да казват в Охайо, че във всичко това няма нищо неестествено. Но в същност, фактът, че една-единствена фамилия е могла да дава тон и да върти цяла една столица без никаква почти съпротива в течение на повече от едно поколение, показва, че това не може да се нарече чиста демокрация.

* * *

Никога не подценявайте простотата на американците. В противовес на семейството Волф, нека си вземем бележка от живота и дейността на покойния Алвин Виктор (наречен „Честният Вик“) Донахи, демократ, избиран три пъти за губернатор на Охайо и веднаж за сенатор. Господин Донахи, според легендите, които са се появили около неговата личност, е единственият човек, изпратен от щата във Вашингтон, който не е произнесъл там реч. Като губернатор, той разделял законопроектите на две части, — едната „за народа“ и другата — „против народа“. Неговата „политика“ се е състояла просто в това да поддържа едната част законопроекти и да се бори против другата част. Любимото му политическо мото е било „човек не може да спечели една кампания с измачкани панталони“. Веднъж, когато е бил държавен контрольор, един чиновник му поднесъл сметка, в която отчитал разноските, които бил направил, и дето се съдържала и следната забележка: „печени картофи — 35 цента“. Тия пари нещастният човек бил платил на обед във вагон-ресторанта. Донахи, който отказал да признае този разход, като се мотивирал, че никой не би могъл и не би трябвало да изразходва подобна сума само за едни картофи, станал известен под названието „Честният Виктор“ и незабавно осветен за дълга и забележително полезна политическа кариера.

Охайо: разновидности

Един важен въпрос в Охайо е този за откритото рудокопачество и друг, косвено повдиган, е предложението за администрирането на долината на река Охайо, по подобие на администрацията на долината Тенеси.

Грамадни количества въглища се намират близко до повърхността на земята в Съединените щати. „Открито рудокопачество“ е просто копаенето или изгребването на въглища с помощта на парни лопати или просто с кирка и едноколка. Една пета (приблизително 110 милиона тона) от въглищата в Америка днес са произведени по този начин, който факт привлече силно вниманието на нацията през време на седемнадесетдневната стачка на миньорите на Джон Луис към края на 1946 г. Господин Айкс предложи между другото, като най-добър начин да се изиграе Луис, в случай че стачката би продължила, да се застави армията и флотата да копаят въглища на открито в Охайо и другите големи щати с открити каменовъглени мини. Но откритото въглекопаене е показало злини и несгоди. То предизвиква един много противоречив въпрос.

Преди всичко, ако местното законодателство не принуди въглекопачите да сторят нещо, процесът деформира местността, като оставя неприятни за гледане окопи и бразди по разораните места, подобно на насипите предизвикани от греблата за претърсване на водите на търсачите на злато в Монтана, само че в много по-голям и по-грозен мащаб. От друга страна, откритото въглекопачество очевидно разрушава земеделието: една парна лопата изгризва „напълно една 300-акрова ферма годишно на дълбочина 75 до 80 стъпки“. Освен това естественият растеж на дърветата се разрушава, което от своя страна означава загуба на повърхността и насърчава ерозията; може да се прибави още и това, че откритото въглекопачество „понижава водоемната стряха“ и това може евентуално да доведе до наводнения и дислокация на природата в областта.

Откритото въглекопачество е без съмнение проблем в Охайо — притежателите на такива мини се опитаха да провалят миналата година два законопроекта, които щяха да забранят изцяло получаването на въглища по този начин — но той не е още така страшен, както в Индиана, Илинойс и особено в Мисури, дето добрата земя напълно се разрушава. В Охайо това явление е все още ограничено предимно в запустелите непродуктивни земи близо до границата със западна Вирджиния. Разбира се, въглекопачите в откритите мини разпалено твърдят, че те по-скоро помагат, а не вредят на фермерите. Те им плащат добре за техните земи и след около двадесетина години, казват те, „обезобразените земи“ ще се покрият отново със зеленина.

Установяването на администрация за долината на река Охайо не представлява много неотменим локален въпрос. Той може обаче скоро да стане такъв, ако откритото въглекопачество продължава да причинява в бъдеще наводнения. Реката Охайо е забележителна със своите периодични разрушителни наводнения. Едно от тях преди десет години наводни напълно Цинцинати и Луизвил.

Няма обаче да е лесно да се установи администрация на долината на река Охайо, независимо дали заради контрол на наводненията или поради други причини: долината на река Охайо е гъсто индустриализирана и не би било лесно да превърнат градовете на езера (въпреки че наводненията биха могли временно да сторят това!). Също така, валежите в Охайо са много по-малки от тия в Тенеси, което прави проблема на инженерите труден.

За образованието в Охайо

Охайо изобилствува от колежи и университети: има четиридесет и три, повече от всеки друг щат, с изключение на Пенсилвания, и пет от тях са действително държавни университети. Най-напред се появява университетът Маями в Оксфорд и университетът Охайо в Атенс, в южната област, дето щатът първо се установява. Следващият държавен университет, Охайо, най-големият и най-известният от петте и един от най-големите университети в Америка, е бил основан в Кълъмбъс. Първоначално той е бил агрономически колеж и днес още вниманието, което се обръща на земеделието, е забележително. На четвърто място, в 1912 година североизточната част на щата Охайо изявява желание за свой собствен университет, в резултат на което на училището в Кент се дава статут на университет. На пето място, университетът Боулинг Грийн е бил основан по подобен начин за задоволяване нуждите на населението от северозападната част на щата. Днес и петте са съвършено отделни и отлични институти; те енергично се състезават за студенти и за фондове от щатското съкровище, въпреки че една-единствена ефория надзирава техните финанси.

Нека вземем след това градските университети в Цинцинати, Акрън и Толедо, като Уестърн Ризърв в Кливланд и редицата още по-малки училища, някои от тях сектантски, подобно на университета в Кълъмбъс (лютерански). Много от тях имат особена индивидуалност. Антиок в Йелоу Спрингс е един от най-отличителните колежи в страната, а Оберлин е бил първият образователен институт в Съединените щати, който е допуснал жени да следват при еднакви начала с мъжете, и негри на еднакви начала с белите. Уилбърфорс, близо до Ксения, е един от най-добре известните негърски институти в страната, който се издържа отчасти от държавни фондове. Други университети са Охайо Уеслийан в Делауеър, Устър, Хайделберг в Тифин и Денисън в Гранвил.

Щатският университет Охайо е колосален. Той притежава над седемдесет здания, повече от 14,000 студенти, стадион, който побира 74,000 души, своя собствена радиостанция, специално училище за вечерни класове и поддиректор — „отговорен за образованието“! Там се преподават либерални изкуства и преди всичко земеделие, както и всичко, което допринася за добрия живот и увеличаване богатството на Охайо. Разнообразието на изучаваните предмети в университета, въпреки че е нещо обикновено за американците и напълно типично за университетите в средните западни щати със силна наклонност към професионалното образование, би учудило всеки европеец. Между предметите, предназначени за изучаване, са и следните: производство на сладолед, елементарен руски език, запознаване с облеклото и текстилните произведения, фактори в една успешна женитба, автомобилно транспортна организация, достъп за обществена деятелност към уреждане на живота, теория на стрелбата, образование на изключителни деца, епидемични болести през време на война, принципи на таксономията, японски език, анатомия на коня.

Обучението (образованието) в щатския университет в Охайо, както в повечето щатски университети в страната е, разбира се, напълно безплатно за обитателите на щата. Американците смятат това явление като нещо напълно естествено, но то представлява един друг източник за непрекъснато учудване за почти всички европейци.

И тъй, нека приключим със Средния запад, въпреки че ще се върнем още веднаж към някои характеристики на Средния запад другаде, особено в Питсбърг, преди да привършим тази книга. Сега нека направим един дълъг скок към измамния, потискащ и силно продуктивен свят на Ню Ингланд.

Без съмнение, онова, което чужденецът, ще открие най-напред в Ню Ингланд (Нова Англия) е, че тя не е нито нова, нито пък прилича по нещо на Англия. Тя даже не отговаря на днешното общоприето понятие за „нова Англия“, това твърде особено въплъщение на традиции и култура, установено така здраво от цял ред поколения в съзнанието на повечето американци. Ню Ингланд означава много неща: повърхност, конгломерат от прецеденти, символ и, както често се казва за Бостън, едно състезание на ума. Също така, подобно на всяка американска област, тя е изпълнена с изненади — безкрайно сложна и разновидна. Никога не съм срещал нито в Коста Рика, нито в Олбъни нещо по-екзотично от Бостън. Открих, че оста Салтонстал — Тобин, ако човек би могъл да я нарече така, беше почти толкова куриозно и заплетено необикновено политическо явление, колкото старият народен фронт във Франция.

Какво още е щатът Ню Ингланд? Той е едновременно страна на вкоренена пуританска съвест и страната на Сако и Ванцети. Той е едновременно страна на чиста аристократическа традиция и на грамаден наплив на чужденци. Това е страна, дето, в един период от много години, всеки избирател на Кънектикът е трябвало да бъде освидетелствуван като човек с добър морален характер и дето до 1820 година в Масачузетс съществуваше имотен и религиозен ценз. Това е страна с желязна гражданска добродетел, изразена в институти като например градското събрание и в личности като Джеймс Майкъл Кърлей, които представляват твърде много неща, между които обаче не и гражданската добродетел. Това е област с грамадна консервативна финансова мощ — и също така големи спекуланти като Джозеф П. Кенеди. Това е страна с прекрасни реки, като Хусатоник, с дълги зими, толкова сурови, че пречупват характера на човека; осемдесетгодишни хотелиери и хопове, повече леко побъркани люде, отколкото дето и да било другаде. Това е област дълбоко посветена на специализираното изкуство в дребната занаятчийска промишленост. Но тя притежава най-много списания в света, най-голямата фабрика за обуща и най-голямата часовникарска фабрика в света. Тя е, както всеки знае, с най-прекрасната самоувереност от една страна и доста много самодоволство, мрачност и провинциализъм, от друга. Но тя проявява по-голяма търпимост към ексцентричността, отколкото коя и да е друга част в страната. Това е област, дето 190 спестовни банки в един само щат, Масачузетс, имат влогове, които възлизат на три милиарда долара и дето същият този обяви в 1946 година, че се приготовлява да вземе съдебни мерки за реабилитирането на лицата, които са били погрешно обвинени в магьосничество в Салем през 1692 година. Това е област с магазини за старинна мебел, с огнено червени плодове по тесните криволичещи пътища и добре известния златар Пол Ръвър. Това е областта на прочутото черешово сладко, на Бостънската фирма С. С. Пирс, на първото д-во против дисекция на животните, на Примут Рок, братя Джеймс, Уилям Дийн Хоуелс (роден в Охайо), Емили Дикинсън, Брук Фарм и на необикновено интелигентни и трудолюбиви млади хора, като Артур Шлезингер — Младши.

Но Ню Ингланд представлява още много неща, не само защото непрекъснато се изменя и при това много бързо, но най-после и за това, защото е крайно трудна за описване област, и защото има толкова много да се каже, а толкова малко място, за да се напише. Половината параграф, който следва, би могъл да се разшири в цели части, а половина част — в цяла глава.

Три точки окачествяват тази страна. Първата е, че въпреки своя географски и исторически афинитет, щатите на Ню Ингланд много рядко дават във Вашингтон израз на политическо единство. „Сребърните“ сенатори от Запада образуват един-единствен догматичен блок, но не и хората на Ню Ингланд, което може да е, между другото, и поради пуритански индивидуализъм.

Второ, макар че тази област изглежда твърде тясно свързана и еднородна, съществува поразяваща липса на единство по такива прости въпроси, като например транспорта. Човек си мисли понякога за Ню Ингланд като за една втора Швейцария; предполага се, че пътуването е лесно от коя и да е точка, до коя и да е друга точка, в разстояние на няколко часа, по шосе или по железницата, но това е една голяма илюзия. За да стигнете от Огъста (Мейн) до Конкорд (Ню Хампшър), да кажем около 130 мили птичи полет, вие трябва да пътувате по двете дълги страни на един триъгълник, минаващ през Бостън. Да стигнете от столицата на Върмонт, до столицата на Кънектикът — това значи едно пътуване с отобус и три смени на влаковете по три различни железопътни системи.

Най-после, от гледна точка на география и индустриализация, има две Ню Ингланд. Северната (Мейн, Върмонт и до известна степен Ню Хампшър) е предимно селска — една област с масивни гори и видоизменени малки ферми. Южната (Масачузетс, Кънектикът, Роуд Айланд) е, напротив, много основно и силно индустриализирана (макар че, пак повтарям, почти всяко изречение в подобен преглед трябва да бъде преценено); има доста дребна индустрия в южните Мейн и Ню Хампшър. Чух веднаж да се изтъква, че по географски критерий, Върмонт би трябвало да принадлежи на Ню Йорк, макар че всеки Върмонтец би се дигнал с оръжие при подобно предложение и че Ню Хампшър е в действителност „част“ от Мейн. Но спорове от подобен характер биха били безконечни.

Остроумният и смел янки, Уилбър Крос, бивш управител на Кънектикът, направи преди няколко години съвсем сериозно предложение, щото всичките щати на Ню Ингланд да се слеят в едно. Той посочи икономиите, които щяха да се осъществят от намаляването на законодателните разходи, както и ефикасността и бързината на администрацията, които щяха да последват от това. Той беше бурно и с викове свален от трибуната. Но от тази негова идея произлезе практиката, щото губернаторите на Ню Ингланд да се събират редовно два или три пъти през годината. Веднъж те всички заедно посетиха Рузвелт на конференция. Неколцина губернатори никога преди това не бяха срещали Президента и се стесняваха. Франклин Рузвелт стопи леда, като ги преброи и каза: „Какво, и шестимата… да не би да имате намерение да се отцепите всички от съюза?“

Преминаваме към нещо като опит за анализ на това качество, познато като „Янки“ или „новоанглийски“ характер. Господствуващите качества са прекалено очебийни, за да бъдат споменати: — въздържаност, индивидуализъм, твърдост, ексцентричност. Но може би нашият митически читател в Йоханесбург, Южна Африка или Асунсион, Парагвай (или Чатануга, Тенеси) не е толкова добре осведомен.

„Смелостта на Ню Ингланд е смелост на съвестта“, — писа Даниел Уебстър. А Джеймс Тръслоу Адамс има едно прекрасно изречение в своята „Поема за Америка“: „С течение на времето (в Ню Ингланд) хрущялът на съвестта, трудът, пестеливостта, съобразителността и дълга се превърна на кост“. Има една стара шега, която все пак е сполучлива: „Първите заселници паднали първо на колене и след това влезли в бой с туземците“.

Никой не бива да забравя три фактора: първо, ранните заселници на Ню Ингланд са били хора с най-високи интелектуални качества. Традицията на калвинистите е развивала и държала не само на такива обикновени добродетели като честност и прилежност, но също така и на интелигентността. Основният образец е бил установен рано: преди всичко умът; никакъв безпорядък; вън простащината. Второ, щатите на Ню Ингланд (измежду останалите тринадесет първоначални) са имали дълга опитност за самоуправление преди Федералния съюз. Първите тринадесет са имали действително свое установено юношество. Те се научили на практика как да създадат едно добро управление. Повече от всяка друга американска област, Ню Ингланд дължи настоящето си на своето минало. Трето, както много пъти е било изтъквано, американците от Ню Ингланд още държат на Моро, който е казал, че „първият дълг на човека е да изживее живота си така, както неговите принципи изискват“ и на Емерсън, който преди всичко е вярвал, че трябва винаги да има „едно несъгласно малцинство.“

Две подробности, за да илюстрират разколничеството: а) много от жителите на Ню Ингланд, които вярваха дълбоко в невинността на Сако и Ванцети, бяха аристократи със „синя кръв“; Президентът Лоуел беше толкова жестоко нападнат от членовете на своето общество, както и от всички останали групи. Списанието „Атлантик мънтли“, беше първото, което даде на Ърнест Хемингуей право на публикация, след като неговата история „Fifty Grand“ беше отказана от всяко друго списание в Америка — точно както същото това списание публикува „The Luck of Roaring Camp“ на Брет Харт, след като неговият Западен щат му беше отказал да го издаде.

Би трябвало да кажем две думи и за това знаменито явление в Ню Ингланд — градското събрание — като пример на пуританска традиция. В деветдесет и три на сто от организираните общества на Ню Ингланд гражданите в един град избират своите избраници и други административни чиновници по най-прекия и буквален начин: няма по правило никакви условности или балотаж, освен едно вдигане на ръка. Това е непосредствена лична демокрация; непосредственото избиране на няколко личности от няколко други.

Що е Бостънски брамин? Не е лесна работа да се определи този термин, тъй като плодовитостта на поколението не е, както, би се очаквало, главният критерий. Г-н Конант, президентът на Харвард, е имал трима праотци на борда на Мейфлауър. Но г-н Конант не е брамин. Обаче неговият предшественик, А. Лорънс Лоуел, който не е могъл да установи много от своите прадеди преди революцията, положително е бил брамин. В Бостън се шегуват като казват, че редовете на брамините били затворени в 1820 година. От тогава никой не е бил приеман в техните редове. Хората често приемат, че да бъдете прям потомък на Мейфлауър значи, ipso facto, да сте аристократ. Но това не е вярно за всички случаи; първите заселници от Мейфлауър са били повечето прости хора, а белегът на аристокрацията е бил усилван или отслабван от политиката (по съображения например — на коя страна е било едно семейство през време на революцията), от общественото положение и, разбира се, от богатството.

Брамините днес съставляват една прекрасно родствено свързана архаична група, с която нищо в Съединените щати не би могло да съперничи. Срещнах един изтъкнат брамин, който ми каза, че неговият дядо имал 226 внуци и внучки, а една благородна дама, чийто съпруг е безспорно квинтесенцията на браминизма, ме осведоми съвсем сериозно, че макар да е живяла тридесет години в своята изящна къща в Бруклин и родила 6 деца на семейството, тя не била окончателно „приета“, защото била родена в Роуд Айланд!

Следната история ми хареса! Надявам се, че не беше апокрифна. Една галантна стара дама, чието фамилно дърво е така гъсто изпъстрено с именити предшественици, както един кактус с тръни, била повалена на земята от ударите на един крадец. Тя не благоволила да стане; лежейки в снега, тя просто извикала учудено: „Човече, нима не разбираш коя съм аз?“

Един от най-типичните брамини е Чарлс Франсис Адамс, най-отличителният жител на Бостън, пра-пра-правнук на президента Джон Адамс, бивш министър на флотата и директор на около четиридесет търговски дружества. Мъже като Адамс и жени като г-жа Хоманс, неговата сестра, притежават цялата отличителност, грация и елегантност. Нито пък някой би трябвало да е така наивен, за да счита семейството Адамс за старомодни или нелиберални. Никой не бива да мисли, че щом човек е Брамин, той не може едновременно да бъде бунтовник. С абсолютна простота един член на семейството ми каза: „Ние сме доста прекрасни хора, не знаете ли?“ Но брамините, като цяло, съзнават, че повечето от смъртния свят ги е отминал; те признават, че малцина от техните съграждани ценят тяхната взискателност, тяхната фалшивост. Те живеят като че ли в един язовир, дето водата постепенно спада, и те знаят това. Има тридесет и седем Каботовци в общинския регистър на Бостън, но има четиридесет и един Брауновци и Брауновки.

Дали древната кръв не е пресъхнала? Не съвсем. Един Салтонстал е все пак сенатор от Масачузетс. А един Ендикот Пибоди беше не отдавна общопризнат в цяла Америка футболен играч. Чувал съм да се говори, че „Лоуеловци и Адамовци са се изчерпали биологически, но Каботовци са все още плодовити“. Изглежда, че човешкият род е още в състояние да избликва след дълги периоди на летаргия; има например напоследък навлизане в политическия и обществен живот на някои първокласни млади брамини.

Как става претопяването на народите в Америка

През една ноемврийска привечер скитах в Бостънския парк. Никое място в щатите не може да се сравнява с него по своя шум и врява. Един млад моряк ме спря с думите: „Кое е това място, сър?“

— Бостънският парк, — казах.

— Какво значи това? — попита той.

— В известен смисъл, това е мястото, от където ние всички произхождаме, — отвърнах аз.

Той изглеждаше объркан за момент и тогава каза: „Аха“. В продължение на двадесет минути дочух около дузина различни чужди акценти около себе си.

Моят приятел Едуард А. Уийкс младши, редактор на списанието Атлантик Мънтли, ме заведе на обед в Бостън. Той каза, че ще ми покаже „истинския Ню Ингланд“. Помислих си, че ще се срещна с Каботовци и Лоуеловци и тъй като рядко бях срещал някои от тях, любопитството ми беше приятно повишено. Г-н Уийкс ме представи на своите приятели. Единият беше гръцки вносител, другият беше брат на един евреин съдия, а третият — ирландски търговец. Нито един брамин измежду тях.

Чужденците са се настанили навсякъде в Ню Ингланд. Това е един важен и основен факт. Никой посетител не може да избегне общото заключение, че „земята на янките“ не е вече „земя на янките“. Старото племе е било наводнено с вълни от ирландци, френски канадци, италианци, поляци и португалци. В Манчестър (Ню Хампшър) се намира голяма колония гърци: в Уолтам (Масачузетс) — голяма колония арменци. Провидънс (Род Айланд) има в действителност образа на италиански град, както и части от Ню Хейвън (Кънектикът). Вестникът на полски език, с най-голям тираж в Америка, се издава в Бостън, както и най-големият арменски вестник, който случайно беше и първият вестник печатан от Уилям Сароян. Най-големият фински вестник излиза във Фитчбург, Масачузетс, а най-големият френски вестник — във Фол Ривър, Масачузетс. Има градове в Ню Ингланд с имената Берлин, Кале (произнася се Калус), Париж (произнася се Пейръс) и Перу (произнася се Пиру). Цифрите за Масачузетс показват, че на всеки пет души, един е чужденец.

Нещо, което ме учуди, беше, че изобщо обществата на чужденците много не се смесват — поне в градовете. Новият архиепископ на Бостън, д-р Къшинг, ми каза с голяма гордост, че неговият шофьор от литвански произход, се оженил за една италианка… но подобни бракове са нещо съвсем рядко, даже и когато католицизмът преобладава. Женитби прескачащи, както религиозни така и расови граници — да кажем между ирландците и старите янки или между португалци и шведи — почти никога не се случват. Не е имало женитби между Салтонсталовци и Ванцетовци. Топящият котел действително претопява в този смисъл, че родените чужденци съвсем сигурно стават американски граждани, техните деца научават американския език в американските училища, и те са безспорно американци по нрав, стил и дух. Поляци, чехи, френски канадци (най-махленската и неподдаваща се на асимилиране от всички расови групи) и югославци се срещат действително във връзка със своята професия и до известна степен в обществото, поне в по-горните кръгове. Но в големите градове твърде не се женят помежду си. В провинциалните области случаят е малко по-друг; в селата един самотен испанец или турчин има по-добри шансове да бъде абсорбиран.

Повечето хора считат, че чужденците са предимно градско и индустриално население, ала много емигранти и синове на емигранти са фермери в Ню Ингланд. Цялата страна е изпъстрена от тях. Има прекрасни ферми близо до Конкорд, Масачузетс, притежание на ирландци, докато френските канадци населяват провинциалните области във Върмонт, Мейн и Ню Хампшър. Повечето от земеделието в Кейп Год се извършва от португалци и испанци; в Род Айланд от португалци, а в долината на Кънектикът — от италианци и поляци.

Грамадният приток на чужденци несъмнено е изменил физиономията на Ню Ингланд. Но също така, Ню Ингланд е изменил физиономията на чужденците. Уравнението действува в две направления. Има полски търговци, съдържатели на магазини в Уестпорт и ирландски градинари край Питсфийлд, Масачузетс, които за едно или две поколения са станали по-янки от самите янки.

Няколко думи за френските канадци

Може би тази изключителна малцинствена група, почти неизвестна на средния гражданин, е най-упоритата в цялата страна. Има 908,386 френски канадци в Съединените щати, от които голямото болшинство са римокатолици и почти всички от тях са струпани в Ню Ингланд. Повечето от тях са дошли в Съединените щати по същата причина, поради която са дошли и ирландците — били са гладни и се нуждаели от работа. И (без да имам намерение да обиждам) представлявали са общества в Квебек, които в продължение на двеста години са имали извънредно малки възможности за социално или интелектуално развитие. Хвърлете поглед на някои части от Квебек даже и днес. Френските канадци сега в тази страна почти никога не се смесват; те държат с изключителна твърдост и упоритост на своя собствен фолклор, обичаи и език. Много от тях са фермери, но някои живеят и в градовете. Почти всички гласуват за демократическата партия и са значителна сила в политическата „машина“ в градовете на Мейн и Ню Хампшър. Чух много истории за упоритостта на френските канадци. Ще разкажа само една. Преди около десетина години главата на католическата църква в Род Айланд бил принуден да отлъчи около шестдесет миряни в областта Уунсокет — гдето френските канадци образуват това, което фактически е държава в държава — поради острата борба, която се води около преподаването на френски език в енорийските (не обществените) училища. Обществото настояло да се изучава френския език, като изключило английския. Владиката (от ирландски произход) възприел тезата, че американските граждани, независимо от какъв произход са, трябва да изучават английски език! Но френско-канадските водачи отказали да се съгласят; поради това станало и отлъчването. По-късно английският език е бил редовно преподаван.

Другата страна на „Заем-Наем“

Сега да преминем в друга област. Много от видните граждани на Ню Ингланд, особено средните янки, са едни от първите заселници, но не са родени в Ню Ингланд.

През последния век щатът Ню Ингланд „отиде“, както се знае, на запад. Той изпрати хора навън, навсякъде в Съединените щати, както добре вече знаем от много пасажи в тази книга. Стана един вид концентриран възпитателен терен на човешки източници, обогатявайки големи градове като например Кливланд, Портланд и Орегон. В резултат на това, Канзас днес е в някои отношения повече „Ню Ингланд“, отколкото самият Ню Ингланд; също както части от Калифорния приличат повече на Канзас, отколкото самият Канзас. Тъй като жителите на Ню Ингланд се устремиха енергично навън, тяхната собствена област по необходимост се пресуши от много жизненост и таланти. Така кръводарител, който дава прекалено много кръв, отслабва.

За да запълнят тази празнота, дойдоха, разбира се, други хора. Процесът бе един вид обратен Заем-Наем в човешката сфера. В резултат на това се появиха хора като Комптън, Спенсър и Дейвид. „Тук имаме начин на живот, който хиляди хора желаят“, ми каза един мъдър издател в Ню Хампшър. Но той продължи да ми изтъква, че повечето от кръвта, която идва сега в Ню Ингланд, е по-скоро стара, отколкото нова. Хората се заселват в Бостън или Кембридж, след като са направили своето състояние, след като са достигнали най-високото отличие в науката или професията си. Следователно, те не са оная жизнена сила в обществото, каквато биха били по-младите хора.

Друг един способен издател подхвърли мисълта, че изпитанието на модерния Ню Ингланд ще бъде дали „новите“ американци от южния Бостън или от областта Арустук ще са равноценни на старите американци. Дали синовете на ирландците ще бъдат строители на нови граници подобно на янките? Дали португалците, гърците и френските канадци ще изпратят своите деца навън, за да създадат нови търговски империи на запад — или даже да разбият и разчистят своя път през гранит, за да създадат малки спретнати ферми във Върмонт? Отговорът, който получих, беше — не!

Подкожни игли, война и боровинки

Най-същественото за Ню Ингланд е, както всеки знае, че тя е една област с малка, разнообразна индустрия и малко, разнообразно земеделие. Това естествено се дължи на природния характер на областта — на несклонната към смесване земя, география и климат. Какви са природните богатства на Ню Ингланд? Отговорът е: много малки, с изключение на гори и водна сила. Няма нито въглища, нито желязо, нито петрол в кой и да е от шестте щата (въпреки че кариерите са важна индустрия във Върмонт).

Колкото за индустрията, по-голямата част от заводите на Ню Ингланд са твърде малки. В повечето индустрии са ангажирани по петстотин души работници или по-малко. Главното внимание е и винаги е било насочено (с изключение на текстила) върху качеството, прецизността, ръчното изкуство и издръжливостта. Много концерни са оставали в една и съща фамилия в продължение на много поколения. Те твърдо се противопоставят на консолидации и комбинации и тяхното внимание е все още насочено върху индивидуалността на предприятието. По-късно ние ще споменем за превъзходните постижения на Ню Ингланд в производството на всичко — от подкожни игли, до вълнени чорапи.

Войната, естествено, даде на икономиката на Ню Ингланд един величествен подем — нещо, което беше съвсем добре дошло и полезно по отношение на това, което беше сериозен прогресивно растящ упадък в производството на неща като ботуши (много от големите компании за производство на обувки се бяха преместили на запад) и текстилна индустрия (която обикновено не беше успешно предавана от поколение на поколение). През зимата на 1944–45 година Ню Ингланд извършваше 9.2 на сто от общите военни доставки на войската от целите Съединени щати; общата сума на доставките възлизаше кръгло на шестнадесет милиарда долара. От тази сума — четири милиарда за въздухоплаването, три милиарда за флотата и три милиарда за артилерията.

Харвард и Йейл: предполагаемо влияние

Тези големи университети не принадлежат само на Ню Ингланд; тяхното влияние е национално. Местно, тяхната най-важна придобивка — като изключим грамадното посвещение в служба на нацията през време на войната — е, че Ню Ингланд е интелектуално най-смислената област в страната. Разбира се, цяла дузина други по-малки университети и колежи са подпомагали в този процес. Можете да водите умерени, разумни и спокойни разисквания на каквато и да е тема под слънцето с всеки образован гражданин на Ню Ингланд, той ще разгледа спокойно „за“ и „против“ почти по всеки въпрос, независимо колко удивителен или спорен е той. Не би избухнал, ако споменете за болшевизма или за Ку-Клукс-Клан. Той обича да гледа и двете страни на въпроса. В същност, той е напълно способен да вземе коя и да е страна на всеки спор и да я поддържа енергично и ясно. За този благотворен за ума климат, Харвард и Йейл са навярно най-отговорните фактори.

Харвард е национален университет, да; но, както чух да се говори, той бил „провинциален колеж“, тъй като приблизително 75% от студентите в историко-филологическия факултет не са от Ню Ингланд; приблизително 75% от колежаните студенти в Харвард обаче са. Харвард се управлява от своя президент и шест члена на корпорацията, което представлява един вид самоувековечила се олигархия, уникум в целия свят. Една интересна и малко известна подробност е, че само 12,000 от кръгло 62,000 възпитаници на Харвард редовно гласуват за управителния комитет или се абонират за бюлетина на завършилите университета. Президентът на Харвард, Джеймс Браян Коунант, е един от най-способните, най-интелигентните и полезни мъже в американския обществен живот, въпреки че много по-млади учени мислеха, че той взема една прекалено консервативна и конвенционална линия по отношение на следвоенното развитие, съпровождащо атомната бомба. Със самата бомба, Конант, подобно на Ваневър Буш, имаше твърде много работа.

В средата на 1945 година се появи изданието на „Общото образование в едно свободно общество“, една книга препоръчана от Харвард и написана от група, излъчена от професорското тяло, които са посветили две години на изследване и изучаване по този въпрос. Тя предизвика значително стълкновение в образователния свят на цялата страна. Нейното съдържание е твърде заплетено и прекалено разтегнато, за да може да се разисква тук. Това, за което най-много се апелира в този сериозен опит да се разширят основите на американското образование като подготовка за истински граждани, беше, първо, по-малко строго професионално образование в средните училища; второ, широки задължителни курсове, като се набляга на основните предмети — хуманитарните и социалните науки — в университетите. Самият Харвард се приготви да видоизмени своята изборна система, при която един способен студент имаше по-рано възможността да изучава почти всичко, което си избереше. Същото направи и Йейл.

По какво се различават Харвард и Йейл? Преди всичко, Харвард е много по-голям, с 8,500 студенти, срещу 3,331 в Йейл. Но Йейл има 1,052 учители срещу 1,871 в Харвард. Освен това Харвард е много по-тясно свързан с Бостън и Кембридж, отколкото Йейл с Ню Хейвън. Без Харвард Бостън не би бил нищо повече от един провинциален град. Харвард просмуква във всички направления духовния и интелектуален живот на Бостън. Но Йейл изглежда по-малко свързан с Ню Хейвън и околността. Най-после, чух да се казва, „преподават по-добре в Йейл, но Харвард е повече космополитичен и раздава повече блага“.

Президентът на Йейл, Чарлс Сеймур, е именит историк и редактор на списанието „Кърнъл хауз“. В неговото учителско тяло, както и в Харвард, са събрани способни и бунтовнически духове, и пресата на университета Йейл е една от най-проницателните в страната.

Сенаторите на Ню Ингланд

Това са една сериозна и застрашителна група от изключително именити личности, болшинството от които са много способни. За единия от тях, Салтонстал, ще говоря подробно в следващата глава, не защото той е най-типичният, но защото илюстрира най-добре нарежданията в своя собствен голям щат. Почти всички заслужават по-пълно внимание и аз се надявам да се върна на някои от тях другаде. Това резюме е само опит за най-кратък вид композиционна скица.

Уолас Д. Хуайт от Мейн е титулярният водач на републиканската партия в Сената. Приятен, мек и набожен седемдесетгодишен човек, той е всестранно популярен. Неговата главна функция е да поддържа равновесие между две много по-господствуващи и енергични личности, Тафт и Ванденберг, особено след изборите в 1946 година. Всеки обича Хуайт; малцина му обръщат особено внимание. Оуен Брюстър, младият сенатор на Мейн, е нещо съвършено различно. Цветист, амбициозен, твърд и с кариера, която би подхождала за всякъде, Брюстър беше един ценен член от стария комитет на Труман. От друга страна, той беше духът, който движеше анкетата за Пърл Харбър. Миналото на Брюстър е свързано с изолационизма, но той гласува за премахване ембаргото над оръжието за двата „Наем-Заем“. Той е усвоил силна противоционистическа линия по въпроса за Палестина, а за повечето от вътрешните въпроси е либерален. Например, той гласува за утвърждаването на Хенри Уолас като министър на търговията в 1945 година (същото направиха и други пет от всичко осемте републикански сенатори от Ню Ингланд), и той мисли, че ако неговата партия се свърже с крайните реакционери демократи от Юг, това ще бъде болезнена форма на бавно самоубийство.

Никои други двама души не биха представлявали по-голям контраст, отколкото двамата сенатори от Род Айланд, Питър Г. Герри и Теодор Ф. Грийн. Макар че и двамата са много богати хора и двамата са демократи, Герри е бурбон на бурбоните, един от най-големите реакционери в Конгреса, човек с грамадно наследствено богатство и в същото време един много просветен старец. Той съобщи, че се оттегля в 1946 година. Теодор Ф. Грийн, въпреки своите седемдесет и осем години, е по-младши от Герри, от гледна точка на службата. Също както Герри е от крайните реакционери в Сената, Грийн е един от крайните либерали. Споменах вече, че неговите записани гласувания относно прогресивното законодателство бяха наскоро осъдени като напълно сто процентови от Нова република. Грийн е пълен последовател на Ню-дийл; някои янки фактически го смятат като предател на своята класа. Семейството му е едно от най-бележитите в Род Айланд. Той е едно от най-редките неща — брамин демократ. Както Теодор Рузвелт, така и Удроу Уилсън, го помолиха да води изборната кампания в Род Айланд през 1912 година. Той избра Уилсън. Веднъж той беше президент на American Bar Association. Той е също известен колекционер на китайска керамика и живопис.

Брайън Макмахон (демократ) от Кънектикът е друг съвсем различен тип човек; млад политик (той е само четиридесет и три годишен), който свърши добра работа като държавен адвокат по преследване на бандите и който прокара закона за атомната енергия през Сената. Той ходи във Фордам и Йейл и стана протеже на държавния адвокат Хомър Къмингс. Помогна в преследването на останките от бандата Дилинджър в Чикаго, а в Кентъки анкетира миньорите на общината Харлан, които бяха обвинени в накърняване на закона Вагнер. Макмахон беше избран в Сената в 1944 година, след като би Джон Данър, републиканец, добре известен изолационист. През 1944 година се предполагаше, че Макмахон, този амбициозен човек, е главната сила, която унищожи движението за поставянето на Честър Боутлс като губернатор на Кънектикът.

И двамата сенатори на Ню Хампшър са енергични хора, с толкова силно изпъстрени постижения, че е много мъчно да бъдат класифицирани. Стайлс Бриджес (републиканец), роден в Мейн, отишъл в Ню Хампшър, за да се посвети на научно земеделие. Имал е политически интерес още от самото начало в 1934 година и само 36 годишен, става губернатор на Ню Хампшър. По онова време той беше най-младият губернатор в страната. Бриджес се проявява като агресивен реакционер към повечето въпроси. През 1946 година той направи предложение в камарата за едно допълнение на конституцията, чиито последствия, ако беше прието, биха отстранили наскоро назначените четирима съдии във Върховния съд.

Той мрази групите, които оказват давление. Беше един от малцината сенатори, които гласуваха против „неутралното“ законодателство преди войната и бе упорито зает в непрекъсната борба със Съюза на индустриалните синдикати, семейството Рузвелт и със Съветския съюз. Чарлз У. Тоби (републиканец) е много по-разумен човек, чийто принос е бил непрекъснато прогресивен. Той е старомоден, закоравял индивидуалист. Макар че е републикански сенатор от Ню Хампшър, той се явява да говори под покровителството на националния гражданско политически комитет. И макар, че има минало на изолационист, сега твърдо вярва в добрите отношения с Русия и е в пълно сътрудничество с нея. Именно Тоби, повече от всеки друг, осуети назначаването на Ед Ролей за помощник министър на флотата. Поради това г. Труман, както и някои други, още не му е простил.

Върмонт има двама прекрасни сенатори. Уормън Р. Остин, един от най-полезните хора във Вашингтон, беше назначен през 1946 г. и наследи Едуард Р. Стетиниус като американски представител в съвета за сигурността при Организацията на Обединените народи. В сената Остин беше нещо като Джордж Норис в обратен смисъл. Твърде либерален по отношение на външната политика и много по-консервативен по въпроси от вътрешен характер. По професия той е адвокат, роден в 1877 г. В Мексико, през 1945 г., той сам спаси конференцията в Капултепек от катастрофа, понеже беше със здрав разум. Джордж Д. Айкн е почти противоположен на Остин. Той беше необуздан изолационист (преди Пърл Харбър), като по вътрешната политика е много голям либерал. Но, Айкн, подобно на толкова много други Върмонтовци, е пълен с лични свои качества. През декември 1944 г. той беше един от тримата сенатори, които се противопоставиха на всички предложения за помощник министри, направени от Стетиниус, който току-що беше станал министър на външните работи. Той гласува „против“ не само за Маклейн Клейтън, но също така и за Дън, Холмс, Грю и Рокфелер. Какъв вид външно министерство искаше Айкн, е неизвестно. Гласуванията на Остин, случайно бяха точно противоположни. Кой казва, че Върмонт не е индивидуален щат? Защото Остин беше един от малцината сенатори, които гласуваха за всичките шест предложени кандидати от Стетиниус. Сенаторът Айкн е фермер, специализиращ по овощарство и диви цветя. Той е автор на два труда, третиращи отглеждането на плодове и цветя. През време на изборната кампания във Върмонт, той съобщи, че неговите разноски възлизат на 30 цента; в друга една кампания той абсолютно нищо не е похарчил. В началото на 1945 г. предложи едно общо ревизиране на цялата структура на федералното управление и предложи четири нови поста в кабинета (транспорт, банкерство и сигурност, социална политика и обществен труд). Рано през 1946 г., търсейки начин за помирение, той каза, че нашата външна политика е прекалено про-британска. Това е човек с характер!

Върмонт, този щастлив щат, има като наследник на Остин нов сенатор Ралф Е. Фландърс, самосъздаден и самообразован човек, фабрикант на машинни сечива, който е един от най-забележително разумните и способни хора в Америка. Той работи за известно време върху организиране комисията за военно производство, като даваше първенство на машинни сечива (той навярно знае повече за машинните сечива, отколкото кой и да е друг в страната) и напусна, защото не можа да понесе бюрокрацията. По-късно Рузвелт го направи член на комисията за икономическата стабилизация (въпреки че той е подчертан републиканец) и с време стана управител на Федеративната резервна банка в Бостън, председател на Съвета на Ню Ингланд и важен деятел в Комитета за икономическо развитие. Фландърс беше силен поддръжник на Уилки и е смел либерал, с точно трениран ум, който знае как да се справя.

Дейвид И. Уолш, демократ, сенатор от Масачузетс от 1918 до 1946 година, е съвсем различен тип. Той е роден в 1872 година. Стар, обременен с тежко минало, разочарован и отречен. Но в продължение на дълги години неговата популярност в Масачузетс беше голяма, както измежду брамините, така и между ирландците. И той беше непобедим. В 1940 г. той излезе дори пред Рузвелт. Но младият Хенри Кабот Лодж — младши, който преди това се бе отказал от място в Сената, за да постъпи във войската, се обяви против него и в 1946 г. го би здраво. Чух веднъж един приятел да казва за Лодж, но с възхищение и обич: „Кабот мисли, че само двама души съществуват в света — Кабот и Лодж; и от тия двамата, единият е мъртъв“. Неговото гласуване в Сената беше много объркано. Цитирам Тайм (от 7 юли 1942 г.): „Той гласува за ограничаване използуването на американски войски в Западното полушарие, за ограничаване прехвърлянето на въздушни сили, за изработването на заем от два милиарда, вместо закона за Заем-Наем, след туй за запазването на закона за неутралитета, след това за обявяването на войната, като по този начин той възпря всички гледища“.

Ню Ингланд има или имаше също няколко забележителни хора в Долната камара. Вземете например Джоузеф (Джо) Мартин младши от Масачузетс, дълго време водач на малцинството и предложен за Спикер в 1947 г., който има толкова често отрицателно зарегистрирани гласувания, колкото всяка важна личност във Вашингтон.

Какво беше и е Ню Ингланд

Първо, щатите на Ню Ингланд — един вид отдавна работеща лаборатория в процеса и техниката на практическото управление — помогнаха за по-нататъшното развитие на повечето американски политически институти. Второ, техният принос към литературата и науката буквално няма равен на себе си. Трето, те дадоха финансови умове и ръководни таланти на нацията.

И тъй, нека завърша това общо резюме. Ако някой би попитал „къде е Ню Ингланд“, отговорът прекрасно може да бъде — В умовете и телата на хората навсякъде, между целия народ.

Леверет Салтонстал, три пъти губернатор на Масачузетс, сенатор на същия щат от януари 1945 г. и умерен републиканец, е висок, подвижен слаб човек на 54 години, с опнати червени бузи, абсолютна честност и с дарбата да бъде популярен. Той е в действителност най-популярната личност, която човек някога е срещал. Не съм чул от никого досега да го мрази — след години на суматоха в един от най-жилавите политически щати в Америка. На пръв поглед е пресилено да се мисли, че един политик може да има толкова много добри и тъй малко лоши черти. Изглежда като че ли той има всичко: богатство, трудолюбивост, проницателност на янки и преди всичко, характер. След това откривате, че в 1944 г. той спечели най-високия до тогава брой гласове в историята на Масачузетс. Казва се, че когато се преброяват бюлетините, гласовете за Салтонстал не се броят, а се мерят на тегло. И най-после откривате, че той, аристократът на аристократите, печели тези смайващи резултати отчасти посредством поддръжката и на тези, за които се предполага, че биха му се противопоставили най-енергично — Бостън от ирландски произход.

Чух някои приятни истории за Коркорен, демократическият кмет на Кембридж, който е бил достатъчно неблагоразумен да се кандидатира против Салтонстал за сенатор. Той се срещнал със Салтонстал малко преди да започне изборната кампания. Господин Коркорен заговорил загрижено: „Нямаш нищо против, за гдето съм се кандидатирал срещу теб, нали, Лев?“ При една друга предизборна кампания — това положително трябва да е апокриф — противникът на Салтонстал казал на един свой приятел: „Не зная ти за кого ще гласуваш, но аз съм за него!“

Как да си обясни човек подобни истории? Салтонстал е най-завършеният възможен контраст на популярното понятие за успешен американски политик. Как той е постигнал това? Нека го изследваме.

Дарбата да си скромен, преди всичко. Салтонстал притежава великото и ценно дарование на скромността; сетне той се разбира с почти всякакъв вид хора. Докато беше още губернатор, той ме заведе в Нидам, дето произнесе реч по пладне. След речта дочух откъслеци от два разговора. Един човек каза: „Губернаторе, благодаря ви за вашия чек“. Салтонстал изглеждаше учуден. Отговорът беше: „Аз съм вашият електромонтьор“. В същия миг друг гост извика: „Ще имаме ли случай да играем тенис тази седмица, Лев?“

Няколко дни по-късно го срещнах във вестибюла на клуба Съмърсет. Никой, който го е срещал някога, не може да го забрави. Лицето му е необикновено отличително. Но преди още да продумам, той се запъти към мен и се представи: „Може би сте ме забравили?“ — каза той със съвършена искреност, „аз съм Леверет Салтонстал.“

Неговата съпруга е също така скромна като него. Срещнах един човек, който ги познаваше от години и който казваше: „Виждал съм Лев и Алис да влизат заедно в стая около сто пъти, но никога не съм виждал някой от тях да не изглежда стеснен“. В една предизборна кампания противникът на Салтонстал непрекъснато правел любезни подаръци от найлонови чорапи на госпожа Салтонстал.

Предимно лични неща

Бихме могли да обобщим главните източници на неговата значителна сила. Първо, честността. Той никога не претендира да е това, което не е. Второ, скромност и любезност. Трето, той е ловък и никога нищо не обещава. Каза ми, че в три кампании за губернатор бил дал само едно съществено обещание — да поправи едно странично локално шосе край Холиок. Четвърто, той черпи подкрепа и от двете страни, поради своята съществена умереност. Пето, въпреки че е богат, той е пестелив и е дал на Масачузетс най-строгата и ограничена от времето на Кулидж администрация във финансово отношение. Никога в живота си той не е прахосал нито един цент, — нещо, което импонира на янките. Шесто, той притежава особен вид наивност, по-ценна, отколкото най-рафинираният фалш. Чух го веднъж да казва, че изпратил две пилета от своя чифлик във Вашингтон по въздушния експрес, за да може една негова роднина да ги получи за празника на благодарността. Сметката по изпращането излязла 3.88 долара. Той добави съвсем сериозно: „Самите пилета не струваха 3.88 долара, но все пак ги изпратих“.

Салтонстал би бил доволен, ако стане Президент през 1948 г. Може би той има много малък шанс. При все това, перспективите го плашат почти толкова, колкото го и привличат.

Една-две думи за фактите

Постиженията на Салтонстал като губернатор в продължение на трите му последователни избора са похвални и той действително се гордее със своя принос към спечелване на войната. Попитах го кои са били неговите най-големи грижи. Отговори ми, че първите шест или седем седмици след първото му избиране били най-трудните, когато е трябвало да прочисти старото управление и да установи своето управление на едно ново, почиващо на здрави основи.

Извън това, неговата най-лоша криза дошла при упражняването контрола върху раждаемостта. Масачузетс и Кентъки са единствените два щата в страната, дето практиката на предпазване от зачатие е още технически противозаконна. След дългогодишни усилия, един закон за контрол върху раждаемостта е бил прокаран. Губернаторът вярвал много в закона, но, след твърда борба със себе си, му наложил своето вето. Причините: неговото приложение би разделило безнадеждно щата, точно когато — в началото на войната — политическото единство е било наложително.

На 9 януари 1945 година Леверет Салтонстал се закле като сенатор на Масачузетс. Когато той и съпругата му пристигнаха във Вашингтон, бяха посрещнати от дъщеря си Емили. Първата забележка на Салтонстал към репортьорите беше характерна: „Не съм дошъл тук да създавам новини; дошъл съм, за да се опитам да науча нещо. Единственото нещо, което зная, е, че съм в медения си месец. Никакви въпроси за разглеждане, никакви обещания от какъвто и да е характер!“

Той веднага възприе една силно либерална линия по външната политика. Първото му действие беше да се присъедини към група сенатори, които обещаха да поддържат правителството по международните въпроси. Попитах го веднъж в Бостън какво го е накарало да стане застъпник на идеята за намеса във войната още в 1939 г., дълго преди Пърл Харбър. Неговият отговор беше обезоръжаващо прост. Той непрестанно чувал летящите аероплани над къщата си и знаел, че били на път за Европа. Е добре, значи Европа не е толкова далече! Той е представител на една крайморска област, на едно търговско общество. Следователно, той не могъл да остане сляп към това, което ставало в чужбина.

Още в началото на своята кариера като сенатор, Салтонстал показа: 1) че желаеше да бъде еретик с куража на своите убеждения и 2) че беше също либерален по някои въпроси от вътрешен характер, бидейки един от малцината републиканци, които гласуваха за утвърждаването на Хенри Уолас като министър на търговията, след борбата с Джеси Джонс. Най-сетне крайно типично за него е, че той чака повече от година, до 25 април 1946 г., преди да произнесе голямата си реч в Сената. Той изпитваше предпазливо своя път, като разучаваше непознатия терен. Най-после проговори, но това беше, за да подкрепи Британския Заем.

Мейн, един смел щат, има специално своя собствена характеристика. Преди всичко, той е много по-голям, отколкото много хора си мислят. Фактически е почти толкова голям, колкото всички останали щати на Ню Ингланд, взети заедно, (33,215 кв. мили за Мейн, 33,393 кв. мили за останалите щати). Той е по-голям от Южна Каролина и почти толкова голям, колкото Ню Йорк и Охайо.

Главната отличителна черта на Мейн е обаче не неговата големина, а неговият характер, един елемент, от който е неговата неустрашимост. Щатът е особено забележителен със своите издадени остри части в морето. В най-буквален смисъл, неговите ловци на раци и риболовци се препитават посредством борбата им със стихии. Друг фактор е пълната простота и финансова сила на почти всички стари жители на Мейн. Парите нямат никакво значение в тяхната мярка за ценности; хората биха похарчили и последния си цент за една бледа картина за своя дом. Изтървете си портмонето на улицата и ще се намерят десетина минувачи да ви го върнат. Друг елемент — това е хуморът. Той не е изопаченият и горчив хумор като този на Върмонт, да кажем. Той има блясък, но е омекотен от мъглите на Атлантика. При все това, той може да бъде хаплив. Например Берт Синет, стар бивш рибар и член на старо семейство от Мейн, бил повикан като свидетел в съда.

Въпрос: — Вашето име е Берт Синет?

Отговор: — Да.

Въпрос: — Вие живеете в Бейли Айланд?

Отговор: — Да.

Въпрос: — Живели сте там цял живот?

Отговор: — Не още.

Най-сетне, Мейн притежава голяма гордост. Почти всички негови жители са горди — от обградената с мрамор аристокрация в Бар-Харбър, до самотния професор, който живее в някоя стара занемарена къща на пустия бряг. Бруншвик е нарекъл своята главна улица „Мейн“ и всяко дете от училището е задължено да изучава за известно време историята на щата и неговите постижения. (Също така нещо единствено в Америка е старият статут, който повелява, че всеки учител трябва да посвети 10 минути от седмицата в поучаване и насаждане любов към животните и птиците).

Би било може би грешка да предполагаме, че Мейн ще си остане винаги непреклонно републикански. Дюи едва издържа изборите. Уилки също. Стремежът — в Мейн, както и навсякъде другаде в Ню Ингланд — е насочен напълно към огражданяване и индустриализиране, което обикновено означава и повече демократи. Мейн се е бързо променил. Вземете например големия приток на военни работници в Портланд. Щатът беше предимно земеделски, като вземем обущарството, текстила, корабостроителството и пр., той е не по-малко от 60% индустриален. Картофите са важни — да — но далеч най-важната индустрия на Мейн е хартиената. Грамадните книжни заводи, в своите масивни полускрити в горите царства, са лостовете на икономиката на щата.

Има, изглежда, четири главни елемента в политическия живот на Мейн:

1. Имотната класа, която изобщо има властта да раздава работа и която почти винаги гласува за републиканците.

2. Френските канадци, наричани в Мейн „Франкос“. Те са, както винаги, абсолютно не асимилиращи се и съставят значителна политическа сила; гласовете на френските канадци са разцепени — някои от тях в тоя щат гласуват за републиканците, но в Портланд и в по-големите индустриални градове те са силно демократични.

3. Провинциалните селски области диктуват на законодателната власт и пречат на всяко справедливо разпределение на гласуващите сили, поради своята подозрителност към „големите градове“. Портланд, със 73,643 жители и 8 на сто от населението на Мейн, има само 7 гласа в едно събрание от 133 души. Това не е само типично явление за Ню Ингланд, а обща характеристика за страната.

4. Централната компания за електрическа енергия в Мейн, един оцелял фрагмент от стария завод Ипсул, който снабдява с енергия по-голямата част от щата, контролира различни предприятия и поддържа „законодателни агенти“, които упражняват голямо влияние в законодателството. Навярно тази компания е най-силният самостоятелен политически фактор в щата.

Две думи за Ню Хампшър

Кой управлява Ню Хампшър? Отговор: Избирателите. Кой управлява избирателите? Отговор: Най-разнообразни неща. Този опърничав и дебелоглав щат в 1916 година гласува за Удроу Уилсън с точно 56 гласа. В 1944 година една дама на име Мери С. Дондеро стана кмет на Портсмут, единственото пристанище на щата, с болшинство от точно 7 гласа.

Ню Хампшър обикновено се сравнява с Върмонт, но илюзията, че той е непроменливо републикански е… една илюзия. Манчестър, най-главният град, е избирал един и същи кмет в продължение на много години — един френски канадец, католик демократ, а някои градове на Ню Хампшър са почти така здраво демократически, като градовете в Алабама или Мисисипи. В 1932 година щатът избира Хувър, но Рузвелт спечели с малка разлика през 1936, 1940 и 1944 година. В 1944 година цялата местна републиканска листа се избра, но самият Дюи беше бит с около 9,000 гласа.

Това, което отличава Ню Хампшър от всички американски щати, е неговото законодателно тяло — най-голямото съвещателно тяло в света. То наброява 443 мъже и жени — в един щат, населението на който възлиза само на 491,524 жители. Причината за това, разбира се, е, че всяко общежитие настоява за свой собствен представител. И тъй като законодателното тяло е така огромно, мъчно е да се контролира. Групите с давление могат да оперират, а сенатът — при 24 члена — до известна степен, но долната камара е твърде неподвижна. В началото провинциалните области са били силно републикански. Това сега се променя. Повечето от френско-канадските фермери са демократи и контролират около една трета от гласовете. Ирландците са разцепени почти равно между републиканците и демократите. В Манчестър има силна полска колония, която гласува предимно за демократите. Също така, в Манчестър се намира голямо гръцко общество, силно републиканско.

Ню Хампшър — като оставим Масачузетс и Ню Йорк настрана — е дал може би най-много общественици в американския живот, всеки от който и да е друг източен щат. Той беше първият от тринадесетте щата, които обявиха своята независимост от Великобритания и деветия, и решаващ щат, който ратифицира Федералната конституция. Около 40 процента от неговото население е ангажирано в индустрията и, въпреки че този факт рядко се съзнава, той е, пропорционално на своето население, третият най-високо индустриализиран щат в страната. Най-големият текстилен завод в света, Амоскиг, функционираше в Манчестър до Бъдни вечер 1935 година, когато компанията се сгромоляса — и щатът не се е съвзел още от тази катастрофа.

Ню Хампшър е щатът, дето хората гласуват всеки седем години, за да решат да има ли нова конституция, и дето можете да намерите някои от най-прекрасните места за спортуване със ски, както и прекрасни перспективи за прекарване на ваканции изобщо. Новелистът Робърт Херик възкисело нарече целия щат „летен пансион.“

Янките от Ню Хампшър са, фактически, със специално възпитание хора. Срещнах веднъж едно високопоставено официално лице, което непрестанно говореше за „Теодор“. Аз бях доста учуден, докато най-после открих, че това се отнасяше за Рузвелт 1-ви. Тогава той ми обясни, че твърде много мразел Франклин, за да си позволял някога да произнесе високо името „Рузвелт.“

Добродетели и чар на Върмонт

Върмонт има наистина загладени и приятни хълмове. Но под тях се намират аспид, мрамор и гранит. Твърдостта на този гранит е подобна на характера на самия щат. Ударете някой човек с брадва; той ще се отцепи като къс скала.

Повечето върмонтци живеят скрепени към земята и следователно разбират от причини и последствия. Те знаят какво значат две седмици повече сняг за посевите. Притежават инстинктивно способността да долавят промените на времето, сезоните и жестокостите на наводненията и мразовете. Тъй че, в широк смисъл, те са хора, които предугаждат и които знаят какъв план да си направят и как да се приготвят. Щатът е един от най-бедните в страната. Има по-малко пари в обръщение средно през годината, отколкото дето и да е другаде. Но триумфът на Върмонт е това своеобразно богатство на характера, който се отличава със своята сериозност. Типичният върмонтец е суров, мълчалив, подозрителен към чужденците, прекомерно индивидуален и с огромна воля за преодоляване трудностите на живота.

Съвсем обратно е в съседските отношения. Ако един фермер се разболее, съседът му ще издои кравите му. „Върмонт е най-приятният и уютен щат“ — чух да се говори. Хората (включително и слугите) не работят за вас, „те само ви услужват“.

Върмонт, както почти всеки знае, беше независима държава в продължение на четиринадесет години — от 1777 до 1791 година, като сечеше свои собствени пари, имаше самостоятелна пощенска служба, поддържаше дипломатически отношения с „чуждите правителства“. Ню Йорк, Ню Хампшър и други негови съседи завиждаха на територията на Върмонт, но Итън Алън, неговият най-велик герой, държеше страната непокътната и свободна. Това беше първият американски щат, който забрани робството и изпрати, процентно на глава, повече войски в гражданската война, отколкото кой и да е друг щат на Севера. Това становище и дух продължават и до днес. На 11 септември 1941 г. например, два месеца преди Пърл Харбър, законодателното тяло на Върмонт официално обяви „положение на война“ с Германия (!), предвид американската „въоръжена помощ“ към Великобритания. Преди наборната система, Върмонт рекрутира повече доброволци за войската, отколкото всеки друг щат, процентно на населението.

Върмонтци са наистина нещо съвършено особено и изключително. Итън Алън веднаж заяви: „Аз съм така решен да запазя независимостта на Върмонт, както Конгресът — тази на конфедерацията. И по-скоро бих се оттеглил със своите храбри момчета от Грийн Маунтънс в пещерите на планината, за да воювам с цялото човечество, отколкото да отстъпя“. Този щат не се прекланя пред нищо. Първата законодателна мярка, която някога беше прокарана, беше „да се възприемат законите на Бога… докато ще има време да се създадат по-добри.“ Нито пък неговите жители се покланят пред някого.

Върмонт още притежава прекрасната жива традиция да върши това, което пожелае. Един случай в университета във Върмонт произведе нещо като национална буря в 1946 година, поради приемането на един студент негър в университета. Случаят беше проучен и представен за наказание от организацията на Националните клубове, но Върмонт не трепна от това, нито се съгласи на компромис.

Върмонтци си пестят думите — или поне навън така се говори за тях. В същност те могат да бъдат толкова красноречиви, колкото и тексасците, стига разговорът да е на тема, която ги интересува. Но те малко се интересуват от „дребнави приказки“ или от хора, нямащи нещо да допринесат на обществото. Не обръщат абсолютно никакво внимание на ранг, титла или положение. Президентът Кулидж веднъж минал по един мост близо до Спрингфийлд, за който се плащало мостово право. „Петнадесет цента, моля“, казал на Президента пазачът на моста. Никой не се съобразил ни най-малко, че той бил: 1) Върмонтец по рождение и 2) Президент на Съединените щати.

Основното препитание във Върмонт си остава земеделието. То от своя страна се обуславя от прясното мляко. Повечето мандри са малки, в които работят самите собственици и често тия мандри се запазват в семейството поколения наред. Фермерите са добре организирани. През време на войната много от тях зимно време работеха във военната индустрия. През лятото, хората, които получават надници в селските фабрики, още си ходят вечер в къщи, при собствената си земя и собствените си крави. В едно отношение, както Мейн с картофите, Върмонт е твърде много зависим от един продукт. Неговото мляко, по-голямата част от което отива по пазарите на големите градове Ню Йорк и Бостън, доставя тридесет милиона долара годишно, но по-съобразителните върмонтци желаят да преобразят своето икономическо устройство. Почвата от година на година изтънява, все повече ферми се изтощават и трябва да се продават, ако разбира се се намерят купувачи. Обезлесяването става също един проблем. Все по-необходимо е да се гледа на горите като на реколта, а не като на мина. Но колкото и типичният върмонтец да е беден, той е готов да мине през всякакви трудности, за да образова децата си. Неговият интерес по отношение на електрификацията, кооперирането, общественото здраве е зрял и сериозен. Тук процедурата на управлението наистина започва точно всред плитките долини и блестящите ливади.

Основа на политическата сила във Върмонт е разбира се преобладаващата републиканска и градска власт. Законодателното тяло не е така чудовищно надуто, както в Ню Хампшър. При все това, то има 246 члена, по един за всеки „град“ в щата. Бърлингтън (население 27,686) има точно същото число представители, както и Стратън при население от 8 души). В резултат на това, сенатът се е обърнал на по-представително и демократично тяло, отколкото долната камара, понеже той се избира върху по-рационална основа. Решението на всяко общество в щата да запази своето място в законодателното тяло е твърдо, непреклонно и постоянно. Има осем „града“ във Върмонт с население по-малко от сто души всеки, но всеки град има своя собствен упорит законодател в Монпелие.

Миниатюрният свят в Роуд Айланд

Нищо не е в по-голям контраст с Върмонт от Роуд Айланд, най-малкият щат във федерацията и — което не е всеобщо известно — най-високо индустриализираният щат. Роуд Айланд изглежда, че има почти всичко, което Върмонт няма: ледено аристократически фамилии, грамадни индустриални конгломерати, управление почти напълно в ръцете на ирландците, демократична администрация и голямо наследство от чуждестранни народности. Само в Провидънс има около петдесет хиляди италианци от първо или второ поколение, а от цялото население на щата като цяло, не по-малко от 75 процента е от чуждестранен произход. В някои отношения Роуд Айланд изглежда като фиданка на Масачузетс и все пак, влечението към Ню Йорк е навярно днес по-силно отколкото към Бостън. Много хора — поне тия, които са достатъчно заможни — отиват за покупки в Ню Йорк, вместо в Бостън, макар че Ню Йорк е три пъти по-далеч от Бостън. Четат „Ню Йорк Таймс“ повече, отколкото „Бостън Глоуб“ а демократическата йерархия обръща внимание повече на г-н О’Диър, отколкото на Кърлей.

Официалното име на Роуд Айланд е „щатът Роуд Айланд и плантациите на Провидънс“ и той се отнася към своята малко сурова история много сериозно. Той отказа да присъствува на конституционното събрание в 1787 година; държеше на своята колониална харта до 1842 година; отказа, в замяна на това да създаде държавна конституция; в същата година той трябваше да потуши един бунт — Дорското въстание, чрез умерени въоръжени сили. Поддържаше данъка върху имуществото като критерий за гласуване до 1888 година. Роуд Айланд е родното място на текстилната индустрия в Съединените щати. Там се намира най-голямото съсловие от производители на скъпоценни украшения в света.

Изключителността на Роуд Айланд лежи в неговата големина: Брайс писа, че той може да стане първия американски „град щат“. Всички хора са близко свързани помежду си. Почти всички се познават помежду си. Един администратор — да кажем губернаторът — е на разположение при повикването на който и да е, при нужда или непредвиден случай. Той трябва да отиде и види всичко сам, лично, защото всичко отстои само на петдесет мили от неговата канцелария. При все това, макар че техният щат покрива една площ само от 1,214 кв. мили, жителите на Роуд Айланд, които са толкова взискателни, колкото и всички останали жители на Ню Ингланд, са имали не по-малко от четири различни столици. За известно време (подобно на Кънектикът) те настояваха да имат две едновременно, Провидънс и Нюпорт, като законодателното тяло държи своите сесии последователно в едната и другата столица. Нюпорт (който някога е бил по-голям град от Провидънс или Ню Йорк!) е бил център на колониалната култура. Провидънс е представлявал разширяващата се енергия на новия и по-неспокоен век.

Първоначално борбата за власт в Роуд Айланд е била борба на янките срещу янките. В щата са господствували Браун & Шарп, една от най-големите фабрики за машинни сечива в страната и най-голямото предприятие в щата; господствували са страшно закрепостени семейства като Меткафс и Джон Николас Браун (който е бил известен като най-богатото дете в света); старомодни милионери с почти митически консерватизъм, подобно на Нелсън У. Олдрич, който в течение на тридесет години „управлява“ сената на Съединените щати, както и Хоп клуб, който, подобно на Съмърсет клуб в Бостън, е недостижимо неприкосновена и неопетнена вътрешна крепост на аристокрацията. (Веднаж бившият губернатор Мъкграт направи доста остър намек за този „Хоп клуб“, казвайки, че имало клубове в Роуд Айланд, до които самият той, губернаторът, не бил допуснат. Някой ми каза, „тузовете на Хоп клуб карат Мъкграт да чака. Но ако трябва да го приемат, те ще сторят това“.)

След янките дойдоха ирландците. И за известно време янките и ирландците бяха в борба. Единствената посока, в която ирландците можеха да се проявят, беше политиката — картината е, грубо казано, същата като тази в Бостън — тъй като „общественият“ живот и голямата търговия бяха блокирани. След това дойдоха португалци, италианци, френски канадци — всички подобно на ирландците — предимно католици. Роуд Айланд днес е около 50 процента католически. Изпърво силните и властни ирландци възнегодуваха против по-новите и по-средиземноморски племена. Те още имат тенденцията да наричат италианците „черни приятели“. Италианците и южноевропейците обаче ще постигнат на свой ред своя дял от властта. В същност губернаторът, който наследи Мъкграт, се казва Джон Пасторе. Човек може почти да предскаже колко дълго ще се забави това време. Например първият „ирландски“ кмет на Ню Йорк сити (който, подобно на Провидънс е грамадно увеличен и сгъстен) беше Гейнор. Това беше в 1910 година. Двадесет и четири години по-късно дойде Ла Гуардия. Сега в Роуд Айланд бързината изглежда е по-голяма.

Янките са намаляваща политическа сила днес. Те свободно си сътрудничат с ирландците, защото иначе не биха имали изобщо никакъв дял в политиката.

Роуд Айланд е преобладаващо демократичен и при все това няма ни един демократически ежедневник в целия щат.

Може би Кънектикът е най-малко „типичен“ от всички щати на Ню Ингланд. Неговата южна граница е само на двадесет мили от Ню Йорк сити и бреговата линия от Гринуич до Уестпорт почти във всяко отношение принадлежи на нюйоркската област, а граничната област близо до Рай е нещо като мирни американски Елзас — Лотарингия.

Кънектикът няма масови индустрии така големи и така дълбоко свързани с обществото, както текстилните заводи на Лоуел или, да кажем, Лорънс.

Има много по-малко влияние в политиката и по-малко господство на един-единствен град.

Във всяко отношение той се управлява по-добре — поне според жителите на Кънектикът.

Кънектикът е много ценен малък щат, компактен, способен и с прекрасна история. С гордост той претендира, че неговите „основни наредби“ от 1639 година, събрани в една харта, издадена от Чарлс II-ри в 1682 година, е първият демократически документ от този род в историята на Америка. Според условията на тази харта, западната „граница“ на Кънектикът беше, както всички граждани знаят, Тихият океан!

На всичко отгоре, Кънектикът днес е люлката на специализираната индустрия. Той произвежда: револвери, пишещи машини, подводници и голямо разнообразие от предмети, които изискват грамадна прецизност в производството и работата. Това е прекрасен щат за обработка на месинг, за което свидетелствува градът Уотърбъри, а различни съсловия са известни със своите изработки на мидени черупки, часовници, въдици и изкуствени очи, златни листа, пружини за кревати, четки за зъби, ковчези, шапки и седла. Въпреки че е четиридесет и шести по ред във федерацията по повърхност и тридесет и първи по население, той е осми по индустриално производство.

Кънектикът е също така изключително добре управляван щат. Подобно на останалите тринадесет първоначални щата, той научи изкуството за управление чрез действителен опит и грешки. В днешно време, както останалата част на Ню Ингланд, той страда от непропорционално представителство.

Кой управлява в Кънектикът? Исторически той беше веднъж разделен между два съперничещи си „градове щати“. След това дойде ерата на господството на железницата, възникването на шепа големи и влиятелни семейства и д-вата за електр. енергия. Но днес няма никакви застрашителни финансови сили с подчертана агресивна същина и никакви големи групи, които да упражняват натиск. Хората имат силно развито обществено чувство и основната борба е същата — както навсякъде в Ню Ингланд — селският републиканизъм срещу градския демократизъм.

Дали Кънектикът се променя? Да — дълбоко. Преди войната той имаше 370,000 души в индустрията. Днес числото е 600,000 или повече, от които 30 или 40 на сто са жени. От година на година все повече чужденци нахлуват. И ако се върнем назад към 1930 година, само 34.1 на сто от жителите на Кънектикът бяха от местен американски произход. Друг един факт — основен въпрос почти навсякъде в южен Ню Ингланд — е растящата децентрализация на градовете. Богатите излизат навън в околността. Големи заградени места обезобразяват празните блокове в градовете, дето зданията са били съборени, понеже собствениците им не могат да плащат данъците си. И градовете се разпростират в безпорядък върху вълнообразното поле.

От време на време възниква някакъв териториален спор между отделните щати и ежедневниците на метрополията се забавляват като пишат за „заговори за териториална ревизия“ и тем подобни. Един неотдавнашен пример беше петицията на обитателите на Фишер Айланд, Ню Йорк, за присъединение към Кънектикът. Островът е малък, близо до края на Лонг Айланд, на три мили до брега на Кънектикът. Болдуин се зае да уреди този въпрос с Дюи. Той обясни, че обитателите на Фишер Айланд не възнамерявали ни най-малко да накърняват лоялността си към щата Ню Йорк и че самият Ню Йорк трябва, разбира се, да се съгласи на тази „загуба на суверенност“ преди сам той да се съгласи да ги включи.

Две думи за политиката на междинния щат. Първото нещо, което трябва да повторя относно политиката на Масачузетс — едно твърде особено и с голямо значение общежитие — е решаващото значение на Бостън — поради броя на неговите гласоподаватели — който е толкова голям, че Масачузетс като цяло е един от малкото щати с католическо болшинство. На статистиките не може винаги да се разчита, но Бостън е навярно най-малко 75 на сто римокатолически. Така, борбата за власт в Масачузетс е, и за дълги години още ще бъде, борба на предимно републиканския хинтерланд срещу католическия, демократичен Бостън. Един от най-еманципираните критици на местната политика, когото срещнах, г-н У. Е. Мълинс от Бостън Хералд, казваше, че основният и не намалим републикански вот е 800,000, а този на демократите 700,000. Това води до ожесточени състезания. Резултатите, погледнати през призмата на бюлетината са разновидно оцветени със сменяващи се републикански и демократически победи.

Масачузетс, единствен измежду американските щати, с изключение на Ню Хампшър и Мейн, е запазил един институт познат като изпълнителен съвет, една останка от колониалните дни. Той израсна преди революцията, понеже гражданството поиска правото си да гласува и избира един съвет от своята среда, който да контролира кралския губернатор, изпратен от Англия. Днес този съвет има малко власт, освен да контролира губернаторските назначения, но при все това е една интересна останка. Салтонстал имаше болшинство 7 към 1 в съвета; Тобин имаше 5 към 3 против себе си. Всеки път, когато някой републикански губернатор заеме поста при демократически съвет и обратно, съществуват условия за фойерверки.

Тъй като състезаващите се страни са така еднакво разделени, начинът да се води политика в Масачузетс е да се закрепи първо своята партия и след това да се започне нападението над противника. Салтонстал беше абсолютно сигурен в републиканската подкрепа на янките; тъй че той можа да си позволи да прави услуги на демократите, като се надяваше по този начин да ги примами. Обратно, Тобин се бори усилено за подкрепата на републиканците, болшинството демократи без друго гласуваха за него. С други думи, тайната на политиката в Масачузетс е да обработите своите неприятели. Изведено до своето логично заключение, това положение дава за резултат парадокса, че никой политик в Масачузетс не може да спечели пост, докато не бъде подкрепен от своята опозиция.

Ирландците от Бостън

Никъде другаде в Съединените щати едно-единствено съсловие не доминира в една столица така, както правят ирландските католици в Бостън. Никой англосаксонски протестант не би могъл някога (понятно защо) да бъде кмет на Бостън и той е навярно единственият град в Америка, дето, за да имате с някого откровен разговор по политиката, се налага да започнете с въпроса: „Католик ли сте?“

Съществува една малка шега:

— Какво е Бостън? — пита някой.

— Част от южен Бостън.

Южен Бостън е, разбира се, главната крепост на хората от ирландски произход.

Преди няколко години най-известният роман на Христофор Морлей, „Кити Фойл“, е бил предложен на редакцията на Бостън Глоуб за печатане в подлистник. Вещият редактор веднага го отхвърлил, но друг Бостънски вестник купил романа, без да го види, поради големия си тираж. Започнала голяма насърчителна кампания. След това била спряна и никога не видяла бял свят. Нямало никакъв външен натиск за това, нито пък се дало някакво публично обяснение. Фактически, случило се следното: когато действително прочел романа, редакторът на втория вестник не допуснал риска да печати в подлистник книгата, в която едно момиче католичка имало незаконна любов.

И все пак, въпреки своята грамадна власт, ирландците от първото и второто поколение не играят някаква роля в неполитическия живот.

Ирландците в Бостън произхождат от много особено потекло.

Намираме ги много далеч в миналото и благотворителното ирландско дружество е по-старо от „дъщерите на американската революция“. Но съществената имиграция започнала едва в средата на миналия век. Те пристигали наблъскани като животни в кораби, които им вземали по осемнадесет долара от Куинстаун. Получавали работа като копачи на канали или при постройка на железопътни линии и всяка тежка работа. При все това, те останали в Бостън, вместо да се придвижват, защото: 1) те били твърде бедни, за да имат възможност да се придвижват; 2) защото били вече изпитали земеделието при тежки условия в своята собствена страна и обичали градския живот. За известно време те намерили Бостън като крайно враждебно убежище. Чух веднъж един бостънец от не ирландски произход да разказва, че бостънските ирландци от миналия век били най-зле третираното бяло малцинство, което някога е съществувало. Не само че не могли да намерят работа, но в цели области им било забранявано да влизат; хората казвали: „докато сме живи, никакъв католик няма да влезе тук“. Ирландците измирали в държавните болници, без да се ползуват от правото на погребалния обред, докато най-после в 1860 г. един специален закон настоял в тези институти да се допуснат свещеници. По-рано това е било забранено. Но ирландците при все това оцелели.

Много от тях останали бедни — фактически голямото болшинство — но някои забогатели. Ирландците с „дантелени пердета“ заместили „ирландците скотовъдци“; те се придвижвали бавно през Бостън като някакъв глетчер. След това дошли ирландците от „предградията“ и най-после ирландците от Бийкън Хил. Днес има хора, чиито бащи са продавали копчета по улиците, но които днес имат прекрасни жилища в най-модерната част на града.

Какво искат ирландците? Полагащата им се част от властта. Това и още да бъдат оставени на мира. Те мразят изрази подобни на прочутата обида, отправена от Ръдиард Киплинг: „Всяка мръсотия може да откупи гласа на ирландеца“. Защо ирландците причиняват понякога смущения? — защото, чувал съм да казват, „те са хора, които обичат да заплитат нещата така, че да не може да се намери никакво разрешение.“ Но фактически те не причиняват „смущения“ много често. Ако биха се решили някога наистина да причинят сериозни смущения, те са в състояние да опропастят града само в един ден; представете си какво би станало, ако те решат да бойкотират магазините, които не са ирландски.

Политически ирландците могат да бъдат силно повлияни от това, което става „в къщи“, т.е. в Ейре. Настроението на господин Де Валера може да въздействува силно в Южен Бостън. Изобщо те днес са много по-малко антибритански настроени, отколкото през 1914–18 г., когато омразата към Британия беше дълбока, силна и горчива. През втората световна война Бостънските ирландци бяха забележително лоялни. Една лична причина за това може да е била недавнашното назначение на един техен човек, Джо Кенеди, в съда Сейнт Джеймс и въпреки че Кенеди в продължение на много години беше изолационист.

Неотлъчно свързан с ирландския въпрос е католическият въпрос. Това е тема, която не се излага почти никога открито, особено от бостънските вестници. Но това, че градът е 75 процента католически, е поразителен факт и „Пайлът“ — официалният орган на католиците — е един от най-влиятелните вестници от този род в Съединените щати. Болшинството бостънски католици са настроени разпалено и безвъзвратно противоруски, което може да произведе значителен ефект във Вашингтон. Възгледите на бившия губернатор Тобин върху външната политика са толкова църковно махленски, колкото неговата среда го караше да бъде.

През януари 1946 г., съдията Джон Е. Суифт от Върховния Административен съд, в една публична реч обвини Русия. Няколко пъти преди това, този донякъде безразсъден съдия се появи в новините, особено когато през 1941 г. осъди три деца, чиито родители бяха членове на една еврейска организация, да бъдат затворени в изправителен дом, защото не отдали чест на американското знаме в едно училище. Това избухване на съдията причини остър руски протест и Бостън загуби всякакъв шанс, какъвто може да е имал да стане столица на Обединените Народи.

Ирландците са били наистина преследвани в своята собствена страна, били са безспорно преследвани в Масачузетс (дето конгрегационалистическата църква не беше разтурена до 1830 година) и просто нещастен факт е това, че почти всяка расова или друга потискана група, започва, като последица от това да проявява също стремеж да бъде потисник. Между другото, Бостън е известен и със своя антисемитизъм, който през пролетта на 1944 година се прояви в грозни спречквания. Тези „безредици“ бяха малки и никой не беше убит, но атмосферата беше достатъчно тежка. Полицията разпръскваше инцидентите най-вече като „детински прояви“ и наистина това бяха обикновено прояви на юношеско хулиганство. Банда от улични плъхове връхлетяваше на две-три еврейчета и ги набиваше или пък изпочупваше прозорците на Еврейския дом в Дорчестър. Или пък по синагогите се пишеха обидни думи включително и такива като „Хитлер“ и „Гестапо.“

Когато попитах г-н Тобин за тия безредия, той отначало изглеждаше учуден, че изобщо ги споменавам. След това ме помоли „да не се увличам толкова много от тия приказки“.

Нека повторя, че главната квартира на Християнския фронт в Бостън имаше значителна отговорност по цялата тази работа; разпалените страсти бяха повече политически, отколкото религиозни. В продължение на много години Коглинистите пускаха злобни потоци от клевети срещу евреите и Бостън има̀ репутацията да е главният източник на приходите на отец Коглин. Един човек на име Франсис Моран, бивш водач на Коглинистите в Бостън, веднъж обвини публично Рузвелт в предателство и го заклейми като евреин. Разбира се, нито един от местните католици, с отговорен пост, нямаше нищо общо с „инцидента“. Единственото изказано обвинение беше, че йерархията можеше да вземе по-силни мерки, за да обезкуражи проявите на подобни смутове. Така например, на един месар в Дорчестър редовно веднъж в седмицата в продължение на известно време чупели прозорците. Нито полицията от местния участък, нито помощната организация или осигурителната кампания били в състояние да спрат тази вандалщина. Тогава на някого хрумнала отличната идея да се оплачат на енорийския свещеник и чупенето на прозорците престанало моментално.

Още една дума за антисемитизма. Общоприето е Бостън да се смята за най-антисемитския град в Съединените щати, макар че положението се подобрява и аз не съм сигурен дали Минеаполис, Портланд (Орегон) и някои други места на юг не са по-лоши. В повечето американски градове не биха се появили никакви коментари, ако на публично място се видеха един равин и един свещеник заедно. В Бостън обаче такова нещо стана наскоро при една разпродажба на книги и беше счетено не само за ново развитие във взаимните отношения, но и за сензация. Г. Стегнер изтъква, че еврейският „проблем“ в Бостън е почти толкова труден, колкото ирландският „проблем“. Има например 60,000 евреи наблъскани в един-единствен „социологически квартал“, в една от областите на Бостън и те образуват най-здравото еврейско общество в цялата страна. Но антисемити са не само някои бостънски католици, а и множество брамини.

Защо книгите са забранени

Има няколко цензури в Бостън. Най-прочутите са тези на Новоанглийски страж и Дружество на защитата. Но цензурата върху книгите е по-строга в Бостън, отколкото другаде в Америка, поради друга, по-голяма и много очевидна причина, а именно, че това е област, в която католиците и пуританите са постигнали съгласие да имат еднакви възгледи. Само много рядко, почти никога, се вземат мерки срещу една книга от официалните власти. Вместо това, някое частно лице или организация завежда процес. Страж и Защита са взели мерки срещу четири книги напоследък: Вечната Амбър, История на римските гривни, Странният плод и книгата на Колдуел, Трагична земя. През декември 1944 г. един околийски съдия отказа да подкрепи опита за забрана на последната книга. За пръв път се случваше един съд в Масачузетс да откаже да подкрепи Страж и Защита от времето, когато книгата на Уолт Уитман „Лист от трева“ беше запретена в 1881 година. Но в 1945 година Върховният Административен съд подкрепи спирането на Странният плод и в момента, когато пиша тази книга, за Вечната Амбър все още се води дело.

Попитах защо, щом като Бостън е толкова пуритански по отношение на книгите, се разрешават комичните представления (бурлески), които са забранени дори и в такъв обширен модерен Вавилон, какъвто е Ню Йорк. Причините, които ми изтъкнаха, бяха: Една невинна душа може да бъде покварена чрез една безразсъдно избрана книга, но всеки, който отива да гледа бурлески, знае за какво отива и опасността от накърняване на обществения и личен морал не е толкова голяма.

Към края на 1946 година общинският цензор заповяда възклицанието „О, Боже!“ да бъде изхвърлено от известната драма „Life with Father“, след като беше играна много месеци в Бостън. Беше предложено да го замести възклицанието „О, глупости!“

Център на вселената

Може би съм пропуснал да отбележа едно качество, по което Бостън изглежда, че превъзхожда всеки друг град в Америка — неговия чар. Разходете се към площада Луисбърг през някой спокоен есенен следобед. Това е централното свърталище на брамините. Нищо в страната не може да се сравнява с неговото своеобразно лениво достойнство, интелектуално изобилие и простор, кадифена мекота и, над всичко, прекрасно шлифовано чувство на отговорност към собственото минало; разбира се, за това по-скоро се намеква, отколкото подчертава. Наистина недоизказването и по-специално хуморът, характеризира твърде много живота на Бостън.

След двучасов оживен разговор с Ървин Д. Канам и P. Х. Маркъм в редакцията на „Крисчън Сайънс Монитор“, на мене ми се допуши.

— Мога ли да запуша? — попитах аз.

Господин Канам, административен директор на Монитор, отговори вежливо: — Разбира се, но никой досега не е пушил тук.

Също така съм пропуснал да опиша това изключително Бостънско явление, наречено тръст. Тръстове съществуват и в други градове, особено във Филаделфия, но не в такъв размер. Никъде другаде в Съединените щати тръстът не е толкова „съкровена традиция“ (както се казва), толкова неразделна част от живота на привилегированото общество.

Големите състояния в Бостън бяха създадени от текстила, от търговията с обуща и ботуши и от търговията с Китай. Един млад капитан на кораб е можел спокойно да се оттегли от своята работа и да стане рентиер с твърде значително богатство, след не повече от две или три пътешествия до Ориента. Промяната беше огромна и внезапна. Повечето милионери на деня проявиха склонности да вложат своите капитали в дългосрочни предприятия, които се контролират от хора с добросъвестен консерватизъм и способности. Поколенията, които дойдоха като бенефициенти, изхарчиха лихвите, но, по правило, не можеха да докоснат главниците. Сега този процес се разпада и сурови неща като данъците започват да се намесват.

Дадоха ми се пояснения от всякъде. Забележително е, че и от самите тръстове се каза, че те имат куриозно изкусна и заплетена психологическа основа. Много бащи от миналия век са се съмнявали в собствените си деца, страхувайки се, че ще се окажат или сантиментални, или радикални, което би било още по-лошо от първото.

При все това, те са притежавали силно определено семейно чувство. Така те са успели да намерят в тръстовете средство, чрез което да бъдат сигурни, че синовете им не биха могли да ограбят семейното състояние и в същото време да подсигурят издръжката на правнуците.

Повечето от големите опекуни на тръстовете, чувал съм да казват, не биха се съгласили да направят влог в никое предприятие, което не е пряко под носа им. По такъв начин милиарди долари от парите на Бостън останаха стерилизирани. Имаше много малко стремеж изобщо за влагане на капитал в производството и отчасти поради тази причина индустрията на Ню Ингланд започна да пресъхва. Идеята на търговците беше да се запази преди всичко капиталът в безопасност, и без рискове. Да предположим, че един тръст е имал един милион долара на влог през 1914 година. Ще се смята за гордост, ако този милион днес е пак милион. Но помислете си какво можеше да е той днес, ако беше вложен в автомобилната или друга подобна разрастваща се индустрия!

Вярно е, че институтът на тръстовете е основан на нежеланието на родителите да се доверят на своите собствени деца. Но трябва също да се изтъкне едно друго явление, като следствие на първото, че институтът на тръстовете създаде поколение от млади хора, които на свой ред се съмняваха в своите родители. Не само че направи много млади хора недоверчиви към техните собствени семейства, тъй като към самите тях беше оказано недоверие, но ги накара да станат скептични и недоверчиви към нещо по-важно — към институциите изобщо, към институциите сами по себе. Това обобщаване — ако е вярно — води към фантастичен парадокс: че нещо, което е имало намерение преди всичко да даде трайна и вечна вяра в институцията (какво би могло да бъде повече от „институцията“ от един дългосрочен фонд на тръста?) е трябвало, напротив, да разруши тази вяра и да напакости на самата институция.

Лейбъристкият водач на Бостън

Може би най-важният лейбъристки водач в Ню Ингланд е Масачузетският шеф на CIO^[9], красноречив 47-годишен човек, на име Джоузеф Салерно.

Случи се, че го видях в същия ден, когато видях и Чарлс Франсис Адамс. Контрастът беше едно стимулиращо занимание. Адамс — един сух, съсредоточен, деликатен, възпитан и неоспоримо предан на обществената си служба човек. Салерно — груб, самоуверен и несъмнено установен в доктринерските си убеждения. Адамс — пра-пра-правнук на един от президентите на Съединените щати и пра-пра-правнук на друг Президент. Салерно — роден в Сицилия и при пристигането си в Бостън, на възраст 10 години, незнаещ нито една английска дума. При все това — няма нужда да подчертавам това — всеки от тях поотделно е най-добър американец.

Салерно е работил изпърво в една фабрика като момче за носене на вода. Трябвало е да напусне училище на 12-годишна възраст. След това намерил работа при един шивач, дето работил от 6 часа сутринта всеки ден, „докато часовникът се изморял“. Взел участие в много стачки. Бил организатор още от най-ранните си години. Той е добър католик. Подобно на много самообразовани хора, той има чувство към афоризма и към максимите. Ето примери от неговия говор:

„Думите стават дела; тогава делата стават история.“

„Целта на живота е повече живот.“

„Никой не е престанал да вярва в Бога, защото раздавачът ви носи писмо за 3 цента. Това ли е колективизъм?“

„Това, което сме направили от CIO е, че сме въвели един нов умствен климат. Трудът не може да бъде благоденствуващ, ако обществото не е също така благоденствуващо. Животът значи работа.“

„Ако имате някакво послание, което би досегнало хората едновременно в техните кесии и идеали, те ще действуват.“

Салерно говори също така доста за църквата. Голямото мнозинство ирландски католици гласуваха през 1944 година за Франклин Рузвелт. Защо? Защото повечето от тях са работници. Те искаха сигурност. И Салерно изглеждаше да мисли, че, погледнато разумно, нямаше причини църквата и CIO да не могат да работят заедно, понеже (поне в Бостън) и двете страни имат своите най-здрави корени в градския пролетариат.

Доста за Нова Англия. Сега преминаваме към най-важния и труден предмет в цялата тази обширна и заплетена картина — Ню Йорк.

Недавна, в една прекрасна сутрин, се отбих в хотел Рузвелт в Ню Йорк сити, за да видя Дюи. Бях вече водил два полезни разговора с двама от неговите изключително способни и приветливи помощници, Пол Е. Локууд и Джеймс С Хагетри, след което разговарях около един час и със самия губернатор. Дюи е буден и агресивен събеседник. Той изкара цяла гама само за един час: — От въздействието на времето върху политиката — до индусите в Индия, от това, кое прави една книга да бъде най-търсената, до — дали Анаконда управлява Монтана. Притежава остро, положително мнение и понякога казва: „Не съм съгласен с вас!“ Спомена веднъж Рузвелт с чудна абстрактна и безлична полу-горчивина, казвайки, че Франклин Д. Рузвелт бил откраднал вярата на хората и им отнел тяхното доверие в себе си. Веднъж той пристъпи към прозореца и погледна надолу към улицата, изпълнена с бързаща тълпа под тънката, прилична на електрическа, слънчева светлина. „Мека!“ възкликна той, но без да обясни какъв именно свещен камък или специална плоча на благочестивите привличаше тия блъскащи се на тълпи хора в Ню Йорк. Той гледаше решително хората, които се тълпяха и си пробиваха път по тротоарите. „Всеки, който мисли, че тази страна в основите си не е в ред, е луд.“

Той говори най-вече за щата Ню Йорк, за неговите исторически пикантности, неговите усилия и блясък, неговите наистина властни разнообразия. „Но този щат е почти толкова голям, колкото държавите, които водят война в Европа!“ Той спомена за собствения си чифлик близо до Полит и описа (това са неговите думи) „меката прелест, несравнимите вълнуващи се като море пасбища“ на провинцията „Дъчес“. „Фермата ми, това са моите корени.“ Относно земеделието, губернаторът Дюи имаше много неща да каже. „Сърцето на този народ е малкият град.“ Ню Йорк е един от челните щати по отношение на земеделието във федерацията, но 60 на сто от неговото земеделие е, между другото, млекарство. Половината от фермите се нуждаят твърде много от боядисване и една трета от тях нямат електричество — и то в Имперския щат, най-облагодетелствувания в страната! Това, мисли г-н Дюи, е възмутително. „Електричеството и прахосмукачката означават дали жената на фермера ще умре или не на 50-та си година със счупен гръбнак.“

Той говори за работата на Х. Е. Бабкок, председател на настоятелството на директорите на най-добрите университети в Америка, Корнел, когото той нарече „Кетъринг на американското земеделие“; спомена за необикновено високото ниво на държавните земеделски училища; изследванията, които се правеха върху тревата и сеното и нуждата да се внася жито, въпреки че Ню Йорк е толкова богат. Той се върна наново към своята ферма и беше много горд, че неговите фермери „доели прави“, че неговите крави не спели върху мокрия цимент, а на мека, суха и топла слама. Той пледира за необходимостта да се подобри качеството на добитъка и говори за изследванията и развитието в това отношение.

За Ню Йорк сити губернаторът не каза много нещо. Останах с впечатлението, че много не го обичаше. „Ню Йорк не е топящият котел; той е врящият котел“. Нито пък изобщо говори нещо за съвременната политика. Спомена с презрение за старите машинации на корупция. Посочи още веднъж през прозореца и каза: „Никакъв измамник вече не може да се отърве като подкупи това!“ Като с „това“ искаше да каже широката маса от движещи се хора. Дюи е проницателно съзнателен към голямата историческа традиция, която е наследил. От Де Уит Клинтън до Ал Смит, Ню Йорк е имал забележителни администратори. Той говори разпалено за Ал Смит. Ню Йорк има, спомена той между другото, много по-добра бюджетна и финансова система от федералното управление. „При това, ние не употребяваме методите на Ню-дийл“.

Казаха ми приближени до Дюи хора, че той има няколко положителни реформаторски идеи относно структурата на щатските управления. Един щат да има губернатор от една партия, а помощник губернатор от друга, му изглежда малко идиотско, от гледище на рационалното администриране. Той вярва силно в изпълнителната власт — много силно. Но точно толкова силно той желае децентрализация и общинската власт, за такива неща например като детската престъпност и за това, от което тя произлиза — бедността в дома. За някои избрани представители от местен мащаб той питае значително презрение. „Има вагабонти, които те карат да настръхнеш“.

Кой управлява Ню Йорк? Общественото мнение, мисли Дюи. Кой управлява Дюи? В какво вярва най-много Дюи? Не го попитах направо, но предполагам, че отговорът ще включва поне двете точки: в себе си и в силата.

Дюи: четири източника на неговата сила.

Г-н Дюи, сега, когато пиша, е навярно най-важният републиканец в Съединените щати и силен съперник за президентското място през 1948 г., въпреки че не е определен кандидат. Има няколко фактора, които допринасят за това:

1) Както по външната, така и по вътрешната политика той попада в средата между крайните консерватори, като Тафт и Брикер, и либералното крило на партията, представено от Стасен.

2) Бил той Дюи или не, всеки кандидат на щата Ню Йорк влиза в Конвента с голяма борба.

3) Неговото стратегическо положение срещу известни противници в Конгреса е великолепно. Той не е принуден да се излага на обществен надзор по разнообразни въпроси. Не е принуден да гласува. Още повече, по странични линии, така да се каже, той може да укрепи своите собствени постижения. Неговото администриране като губернатор ще бъде все така добро и той може лесно да се отклони от своя път и да стане привлекателен на всички по-специални групи, като избягва да дава мнение по противоречиви въпроси.

4) Неговите лични качества включват силна амбиция.

Кратък очерк на една кариера. Принос и постижения

Томас Едмунд Дюи е роден на 24 март 1902 година в Оусоу, Мичиган, град от някакви си осем хиляди жители. Баща му, Джордж Мартин Дюи, е бил местен пощенски началник и същевременно редактор на седмичен вестник. Дядо му, по бащина линия, спомогнал за основаването на републиканската партия, при организирането й в Джаксън в 1854 година, и негов далечен роднина е бил адмирал Дюи, станал известен във войната с Испания. По майчина линия, потеклото на Дюи е повечето ирландско. Баба му е била родена в околията Корк. Семейството му не е било, нито пък някога е имало претенциите да бъде, с някакво значително богатство или известност. Том е израснал в доста приятна къща на една доста приятна улица, дето още живее майка му. Неговото възпитание и обучение е било толкова конвенционално, колкото на всяко друго средно нормално дете от Запада. Той пишел на пишеща машина в дюкяна на баща си, продавал списания, вършел всекидневната работа във фермата и ходел на училище. Показал обаче дух на водачество, присъщ на хора над средното ниво. Когато станал на тринадесет години, той имал вече цяла команда от девет младежи, които работели за него. Също така още от най-ранни години имал наклонност към спор и обосноваване. В годишника на неговата гимназия, публикуван в 1919 година, му е дадено мотото „пръв в залата на съвета за управление на щат и винаги най-изтъкнат във всеки дебат“. Самият Дюи е бил редактор на този годишник.

Детинството оставя дълбоки следи в човека. Малко хора имат способността да се променят основно. Най-трудното нещо е човек да победи своя собствен бит.

Дюи отишъл в университета в Мичиган и работил добре, както в науките си, така и в други насоки. Най-много го интересувало пеенето. Той имал красив резонантен баритонов глас и бил класиран на първо място в един конкурс по пеене в Мичиган. Това го окуражило в желанието му да направи кариера с гласа си. Той последвал своя учител по пеене, Пърси Хектор Стивънс, в Ню Йорк и същевременно започнал да учи право в Колумбия. За кратко време пял като певец в нюйоркската синагога; не знаел староеврейски, затова сричал по фонетичен английски. Дошло времето, когато разбрал, че трябва да избира между двете професии: музика и право. Бил достатъчно съвестен, за да знае, че не би могъл да се справи задоволително и с двете. Една от легендите е, че заболял от гърло, точно когато е трябвало да пее на един концерт. Това го изплашило, понеже разбрал от какви нищожни инциденти може да зависи музикалната му кариера. За всеки случай, той избрал право и взел диплома от Колумбийския университет, като започнал практика в 1925 година. Той още обича да пее за свое удоволствие. В него има дълбоки следи на артист, който никога не се е осъществил.

Човек, който се отказва от изкуството, слага голямо бреме върху подсъзнанието си. Не искам прекалено много да фантазирам, но това че Дюи е един от най-прецизните хора, които някога са живели, би внушило на всеки психолог, че той се надплаща още за стари артистични импулси, потискайки и пропъждайки предишни намерения, които е трябвало да изостави. Един негов биограф отбелязва даже, че той убива мухите така внимателно, че да не остават никаква следа по тапицировката на стените. Това че пие умерено и грижливо, и се ограничава до едно пакетче цигари дневно, е друго указание на твърдата воля, с която той се контролира и избягва всякакво безредие. Имайте предвид и неговата изключителна съсредоточеност и самосъзнание. Г-н Дюи (това е една възхитителна черта) няма никога да бъде „един от обикновените хора“, това също означава тенденция да бъде винаги на пост, или по-скоро страх, да не би да бъде хванат не на поста си. Уместно е да се спомене фактът, че той е ужасно свенлив, когато става въпрос да го снимат; дълги години той имал неприятности с фотографите. Ню Йоркските фотографи — тази жестока банда — веднъж му направили бойкот за известно време или просто го снимали в най-ужасни и неподходящи пози, с широко отворена уста или като духа носа си.

Гласът на Дюи, когато говори, както знае всеки американец, който някога го е слушал по радиото в последните две президентски кампании, има плътен, богат тембър. При това той звучи като школуван. Пълен е с жизненост и, все пак, при предаването изглежда обработен, като глас на оратор.

Интерлюдията с гласа довела също така и женитбата на Дюи. Неговата съпруга, г-жа Франсес Айлийн Хът, правнучка на Джеферсън Дейвис, родена в Тексас и израснала в Оклахома, била обещаващо младо мецосопрано, която също учила при Стивънс. Тя пеела в черквите в Ню Йорк и под името Айлийн Хът изпълнявала малки роли в няколко от ревютата на Джон Морри Андерсън. Тя се омъжила за Дюи в 1928 година, като изоставила своята музикална и артистична кариера. Семейството Дюи има две деца и много щастлив семеен живот.

Тук е може би мястото да спомена за други две неща от личен характер за Дюи. Две неща сериозно го засегнаха през време на неговата кандидатура за Президент в 1940 година: шегите относно неговата младост и неговия ръст. Нападките и в двете тия направления, разбира се, бяха нечестни. Няма нищо мъчно разбираемо в това, че един по-млад от четиридесет години човек се е кандидатирал за Президент. Но когато г-н Икес съобщи на всеуслушание, че Дюи си бил хвърлил пелената на изборната арена, всичко беше загубено. Колкото за ръста му, Дюи е 5.8 фита, което значи, че не е до толкова нисък. Беше нелепо да го атакуват като Долфус или като джудже. При все това, подигравките бяха безмилостни. Той позира за Лайф на един много дълбок стол в Административната камара в Олбъни. Когато списанието извести, че губернаторът бил седнал върху два дебели телефонни указателя, цялата страна се заливаше от смях. Дюи държи едно много голямо куче, Канют, и от това изникна историята, че „той го яздел, когато отивал на работа“. Наричаха го „шоколаденият войник от Олбъни“ и пр.

Дюи веднъж казал на Леонард Лионс от Ню Йорк пост, „че от всички неща, които Лионс писал за него, той отричал само едно — твърдението, че носел вътрешни, изкуствени, високи токове“.

Още като борещ се млад адвокат, Дюи се заинтересувал от републиканската политика и работел упорито в дребните партийни работи, започвайки от дъното като наблюдател при изборите. Изведнаж бил избран за председател на Ню Йоркския Младежки републикански клуб. Той е достатъчно честен в своя републиканизъм. През време на изборната кампания за губернатор в 1946 година, добре известният илюстратор на Ню Йорк Таймс, С. Ж. Уулф, го запитал: „Защо сте републиканец?“. Дюи отговорил: „Това е въпрос, който никога не ми е бил задаван. Вярвам, че републиканската партия е най-добрият инструмент, който може да донесе здраво управление в ръцете на компетентни хора и по този начин да запази нашите свободи… но има една друга причина за това, че съм републиканец — аз съм роден такъв“.

Великите дни на преследване гангстерите, когато името на Дюи се пръсна по цялата страна, започнаха в 1931 година. Покойният Джордж 3. Медали, една прочута нюйоркска фигура, беше харесал Дюи и когато беше назначен за областен прокурор на САЩ в южната зона на Ню Йорк, той го взе за свой главен помощник, точно по времето, когато федералната власт енергично преследваше гангстерите и скитниците, които избягваха плащането на данъци. Дюи се хвърли с жар в тази работа. Той си избра няколко способни млади помощници, създаде си щаб, който му беше фанатично лоялен, установи добра техника на задружна работа и почна да става известен като смел, безстрашен и неподкупен преследвач. Медали си даде оставката в 1933 година и за кратко време Дюи го наследи като държавен прокурор на Съединените щати.

Историческите случайности винаги предизвикват изследвания. Не искам да кажа, че Дюи е една случайност. Искам да кажа, че през месец юли 1935 година, времето, мястото и обстоятелствата бяха благоприятни. Ню Йорк пращеше от корупция, а в Чикаго разбойничеството рушеше репутацията на града. Нещо повече: гангстерите нанасяха удари в самото сърце на търговските интереси на обществото. Гангстерите забогатяваха не само за сметка на други гангстери, но за сметка на самата система на свободните предприятия. Всичко това, разбира се, беше възможно поради сътрудничеството, активно и пасивно, на политиците. Едно голямо съдебно следствие пропадна и съдът замоли тогавашния губернатор. Херберт Х. Леман, безспорно способен и изтъкнат, да назначи специален прокурор, който да се занимае с гангстерския въпрос. Леман се залови да намери такъв човек. Въпреки че беше демократ, той помоли четирима републиканци поред да заемат тази служба — Чарлс Еванс Хюз младши, съдията Томас Течер, Чарлс Х. Татъл и най-после Медали. И четиримата отказаха. Тогава предложението беше отправено към Дюи, който прие. Къде би бил днес Дюи, ако Леман не го беше посочил? Къде би бил днес той, ако Хюз Течер, Татъл или Медали бяха приели този пост? Много рядко обстоятелство е наистина това — власт и знатност да дойдат за един човек като резултат на лично решение, и то не на един, но на четирима души.

Дюи се впрегна в работа и направи това блестящо. Всички съучастия в престъпления, безобразия, подслушвания по телефони и пр. станаха известни. Повече от всеки друг американец от своето поколение, с изключение на Линдберг, Дюи стана национален герой. Това, с което той се налагаше на болшинството, се дължеше на голямата американска любов към резултатите: хората се интересуваха много повече от неговите крайни резултати, отколкото от средствата му. Те харесваха впечатлението, което той правеше като човек строго обучен, човек фанатик. Друго обяснение на всичко това може да бъде изразено с една-единствена дума: честност. Дюи беше честен. Това че той беше същевременно безпощаден, даровит, драматичен и пълен с ловкост и смелост, имаше малко значение. Много хора биха могли да бъдат безпощадни, даровити, драматични и пълни с ловкост и смелост. Това, което казвам, е разбира се значително отражение на особената степен на цивилизация, която съществуваше в Ню Йорк по онова време. Това, което поразяваше всеки, — включително и защитниците — се състоеше в обстоятелството, че един прокурор беше действително честен човек, който не можеше да бъде нагласен или, подкупен, и остана независим от всички, освен от себе си. Той нямаше друга брадва за точене, освен тази, с която непрекъснато изсичаше пътя на своята кариера.

От друга страна, борейки се с огъня чрез огън, Дюи употребяваше методи, които днес изглеждат, най-малко казано, леко сензационни. Свидетелите бяха обвързвани с прекомерни тежки гаранции. Някои твърде съмнителни неща продължаваха. Без съмнение, някои граждански права бяха нарушени. Най-известният случай беше с вицекраля Лъки Лучиано. Този пъстър епизод би могъл да се опише надълго и нашироко. След като Лучиано беше осъден и изпратен в каторгата, стана известно, че някои от признанията, които помогнаха да го тикнат в Синг-Синг, бяха напълно, почти комично мошенически. Също известно беше обвинението срещу Джим Хинс. Дюи трябваше да извърши тази работа два пъти. Съдията при първия процес прекрати делото. Да се произнесе присъда срещу Хинс, който беше главатар на една от високите касти на организацията Таммани^[10], беше наистина голямо постижение. Но може би Хинс нямаше да отиде в затвора, ако не бяха показанията на някои от неговите привърженици, които получиха много фантастични услуги от щаба на Дюи. Постиженията на Дюи бяха в известно отношение многозначителни. Предполага се, че като специален прокурор е спечелил седемдесет и две присъди от седемдесет и три процеса. Но тези цифри не правят толкова впечатление, ако подробностите се анализират отблизо. Друго едно обстоятелство е, че след втория процес на Хинс, самият Дюи рядко се явяваше в съда. Той остави действителната прокуратура на своите извънредно способни млади помощници.

Дюи се кандидатира за обществен пост първи път в 1937 година като тридесет и пет годишен и беше избран за областен прокурор с грамадно болшинство, отстрана на републиканската, обединената, градската обединена, прогресивната и американската трудова партии. Това че той беше подкрепен от американската Лейбър парти по онова време — само преди десет години — ще бъде чудно за мнозина. Също може да е причина за изненада и това, че човекът, който водеше листата на кандидатите за кмет, не беше никой друг, освен прочутото „малко цвете“, Фиорелло Ла Гуардия, който по-късно стана един от смъртните врагове на Дюи и обратно. Водовъртежът на нюйоркската политика докарва странни комбинации. Като областен прокурор, Дюи не беше така деен, както като специален прокурор. Преди всичко той изразходва много време за водене на кампании при кандидатирания за други постове. Той се кандидатира за губернатор в 1938 година и след напрегната, тежка борба беше бит — от Леман. В 1940 година агитира в цялата страна за републиканската кандидатура за Президентското място, но Уилки го изтика.

Въпреки това, когато човек погледне назад, постиженията на Дюи като прокурор са съществени. При един случай той обвини Ричард Хуитни от Уол Стрийт. В друг — федералния съдия Мартин Мантън, който беше принуден да подаде оставка и получи тежка присъда със затвор. В друг един случай, Чарлс Е Мичел, бивш управител на народната градска банка, беше осъден за данъци. Мичел беше оправдан в криминалния процес, но по гражданското дело бе принуден да заплати големи обезщетения на държавата. Що се отнася до гангстерите, списъкът е дълъг като маймунска ръка, като се започне от Гордън и Даймънд, от ранните дни, и се стигне до Артур Флегенхаймър, наречен иначе холандският „Шулц“, един от главатарите на тези негодници, чиито специални жертви бяха ресторантите.

Дюи — национално явление

Че Дюи трябваше да навлезе в голямата политика, беше, разбира се, неизбежно. Щатите са страна, дето вие сте добър политически кандидат, стига да сте достатъчно известен, даже и да нямате десет минути опитност по административните работи. Постът областен прокурор е почти толкова общоприет трамплин за по-висок пост в щата Ню Йорк, колкото постът губернатор за Президентството. Подготовката за неговото издигане беше пълна още преди 1940 година. Някои от професионалистите не взеха толкова сериозно Дюи, колкото членовете на неговия антураж, когато наближи обичайното време за избори. „Първоначалният план“, писаха, „беше да се използува Дюи, за да привлече гласовете и после да го подхлъзнат.“ Но Дюи не беше човек, с когото можеше да се играе по такъв начин. Един от републиканската йерархия каза: „Ние се пошегувахме с тази маймуна, а той, не щеш ли, го взе сериозно.“

Дюи се кандидатира за губернатор на щата Ню Йорк (след като Уилки не можа да бъде увещан да се кандидатира) в 1942 година и лесно спечели. Така най-после — и при това само още на четиридесет години — той стигна до един висок пост. Беше първият републикански губернатор от 1922 година насам и гордо прие резиденцията в Олбъни. В 1944 година, както всеки знае, той най-сетне успя да бъде избран като кандидат на републиканската партия за Президент, състезава се с Рузвелт и беше бит. В 1946 година се кандидатира в преизбирането на губернатор на Ню Йорк и спечели с най-голямото болшинство, познато в историята на щата.

Споменахме за амбицията на Дюи няколко пъти. Би било справедливо да изтъкнем, че той никога не е проявил ни най-малко желание да прави друг капитал от своята огромна слава, освен политически. Дори когато временно бе лишен от пост в средата на 1930 година, той устоя твърдо на всякаква съблазън да бъде използуван за площадни цели. Той съвсем не е богат и има ясна представа за силата на парите. Можеше на няколко пъти лесно да стане милионер, ако беше отстъпил пред различни кино и радио предложения. Не трябваше нищо друго, а само да даде съгласието си за направата на кино и радио периодични издания, отнасящи се до неговата кариера и име. Нека кажем за негова чест, че той никога не стори това. Нито пък някога е приемал някоя от безбройните покани да чете сказки, които биха му донесли едно малко състояние.

Това, което победи Дюи в 1944 година, не беше толкова Рузвелт, а войната. Както писа видният Ървин Брант, „изборът не беше просто между Рузвелт и Дюи, а между Рузвелт и Дюи в Техеран“. По воденето на войната и външната политика, господин Дюи беше естествено в затруднено положение. Той в никой случай не би могъл, нито би желал да усвои пораженска линия. При все това, той трябваше непрекъснато да атакува Рузвелт за начина, по който войната се водеше. Не можеше лесно да се обяви против цялата структура на международната коалиция. Генерал Маршал фактически се съвещаваше с Дюи при съвсем тайни и драматични обстоятелства, като настояваше пред него да пази пълно мълчание. Но ако Дюи беше разкрил тази тайна, той сигурно щеше да загуби повече отколкото да спечели, защото хората щяха възмутено да кажат, че е пожертвувал националните интереси заради лична политическа придобивка.

Дюи трябваше да преживее и няколко неловки положения в областта на външната политика. Той никога не е бил толкова открито изолационист, като Тафт и Линдберг. Но въпреки това, в протоколите имаме няколко компрометиращи факта. Например на 19 януари 1941 година той каза, че, „законът Заем-Наем би докарал края на свободното управление на Съединените щати и би отстранил Конгреса от разрешаването на всички практични задачи“. По-късно, разбира се, той промени своето мнение. Дюи се е подхлъзвал доста много по въпроси от тоя род. Дороти Томсън, в една прочута реч, произнесена през време на кампанията, направи остри намеци за някои от тези угодничества на всички страни:

— Какво мислите за една кампания, в която кандидатът обвинява Президента, че не е бил достатъчно твърд с Япония, докато неговите поддръжници намекват, че Президентът предизвикал Япония да воюва срещу нас?

— Какво мислите за една кампания, която загатва, че републиканците в Конгреса биха поддържали една световна организация по образец на тази в Дъмбартон Окс, ако г-н Дюи е Президент, и не биха я поддържали, ако Рузвелт бъде преизбран?

— След като войната в Европа беше доста напреднала и положението на Великобритания и Франция страшно опасно, аз имах повече от един час разговор с Дюи по външната политика… Г-н Дюи беше по онова време против даването на всякаква помощ на Великобритания или Франция, извън тази в пари и превоз… Той не вярваше, че провалянето на Британия или Франция би заплашило пряко Съединените щати…

— Всички хора живеят и се учат. Нямам никакво намерение да хвърлям клевети върху честността на Дюи по онова време, макар и да мисля, че неговите възгледи бяха неразумни.

— Но когато г-н Дюи сега атакува Президента, че не отивал достатъчно далеч — в същото време, когато г-н Дюи мислеше, че той бил отишъл прекалено много далеч — мога да считам това само за безсрамно нахалство.

По вътрешната политика Дюи също трябваше да направи някои фантастични отклонения. Посред кампанията стана ясно, че би било самоубийствено да се атакува изцяло планът Ню-дийл. По онова време поне хората не бяха разположени да жертвуват реформите, които бяха дошли в резултат на дванадесетгодишни усилия. В една необикновена реч, произнесена на западното крайбрежие, Дюи фактически излезе със собствената програма на Рузвелт по вътрешната политика. Хауард Брюбейкър направи следните коментари в Ню Йоркър: „Посещението на губернатора Дюи на тихоокеанското крайбрежие беше пълно с опасности. Той се намираше в един влак, който катастрофира във Вашингтон, а в Калифорния случайно глътна плана Ню-дийл.“ Това, разбира се, предизвика скърцане на зъби измежду старите и последователни републиканци. Един журналист писа: „Новият републикански лидер възприема определено принципа на правителствена намеса в икономическия живот на нацията“, а друг писа, като употребяваше своята собствена много специална дефиниция на „либерализъм“, че „От г-н Дюи е възприета дори подобна мярка, като Закона Вагнер, която е вредна от гледна точка на американския либерализъм“.

Дюи като личност

Един факт за г-н Дюи трябва да бъде признат открито. Той е, че много хора не го обичат. Дюи, за нещастие, е от най-малко привлекателните личности в обществения живот. Това, че има прекрасни постижения като губернатор, е неоспоримо. Даже и да е така, хората мразят онова, което се нарича негова отмъстителност, „металическото“ и „с двойно измерение“ естество на неговата сила, неговата петлешка надутост, (която в същност скрива един в основата си срамежлив характер) и неговата подозрителност. Че Дюи е изпълнен със своето АЗ, е добре известно. Неговият глас е баритон, но той може да пее и като тенор. Хората казват, че неговото чувство за хумор е слабо, и че той е толкова лишен от чар, колкото гвоздеят или камъкът.

Говорих с доста много общественици през време на пътуването си, както републиканци, така и демократи, които бяха работили с Дюи на различни конференции. Всички до един уважаваха неговите способности; почти всички — може би имаше известна завист в това — изглеждаше, че не го харесват като личност. През време на една конференция на губернатори, когато колата на всеки един от тях е трябвало да заеме своето място според старшинството на щата, той, при все това, е настоявал да бъде пръв. Чух един висш държавен чиновник да казва: „Том Дюи е единственият човек, който може да пристъпва важно, дори когато е седнал“.

Има доста много суетни, амбициозни и непривлекателни политици. Това не е достатъчно да лиши от популярност Дюи. Това, което му вреди повече, е, че толкова много хора го мислят за опортюнист. Повечето американци обичат смелостта в политиката. Те се възхищават на случайна великолепна безразсъдност. Дюи рядко се излага на опасност, вземайки лична позиция, която може да бъде непопулярна. Той почти нищо не рискува.

Но, в заключение, има нещо друго, което трябва да се каже: хората може да не „обичат“ Дюи, но една близка до него среда от съветници и приятели, включваща някои изключително изтъкнати хора, му е предана почти до идолопоклонство и той е един от тия, които са получавали най-много гласове в историята на нацията.

Опит да се хвърли поглед върху Имперския щат

Градът Ню Йорк засенчва щата Ню Йорк. Това е естествено, но жалко. Имперският щат има, както се казва, всичко — от разнообразна и цветиста до крайност история, до съвременната статистика, която люшка и дразни въображението — и някои от неговите чудеса би трябвало да се знаят. Той има просторна фасада върху две големи езера; има Ниагара и най-величествената от всички американски реки — Хъдсън; притежава Лонг Айланд, който се врязва в Манхатън откъм Атлантика като пъстърва с двойна опашка; прекрасни полета, две планински вериги и много други красоти. Той е едва двадесет и деветият щат по големина, но обгръща 10 на сто от цялото население на Съединените щати. Всеки десети американец е нюйоркчанин и всеки дванадесети е жител на града Ню Йорк.

Представете си Калифорния с нейното бляскаво разнообразие на земеделие и Охайо или Пенсилвания, с техните грамадни индустриални постижения, поставете ги заедно и ще получите Ню Йорк. Но дори и така Имперският щат е по-богат. Неговите жители и корпорации плащат приблизително една пета от подоходните данъци и неговото индустриално развитие може да се измери с факта, че през втората световна война той изпълняваше 9.9 на сто от всичките военни доставки на страната.

Историята на Калифорния, както видяхме, е история на преселение. Тази на Ню Йорк е история на съобщенията и транспорта. Не толкова преселението на хората е създало Ню Йорк, а съобщенията между хората, станали възможни благодарение на машините. Необходимо е човек да си спомни само за Клермонт и Ди Уит Клинтън. Спомнете си също и за канала Ери. Досега аз едва ли съм изобщо споменал за каналите. Те са играли първостепенна роля в американското развитие. Каналът Ери е бил открит в 1825 година: неговото предназначение е било да се построи воден път през щата, който да свърже Голямото езеро с Хъдсън, да отвори пътя към долината Моухок и да раздвижи замрелия хинтерланд. Днес един от най-големите проекти в щата е огромният „Транзитен път“, който, ако се изработи така, както е планиран, ще изпълнява точно същите функции споменати по-горе, но като многоалеен път, вместо воден, по него ще се пътува със седемдесет мили на час, вместо три.

Данъчната оценка на имуществото в щата Ню Йорк възлиза на 24 милиарда долара и той произвежда 23 на сто повече манифактурни стоки от всеки друг щат. Притежава 19 на сто от всички фабрики в страната, ръководи повече от една трета от цялата американска външна търговия — 33 на сто от вноса и 41 на сто от износа. Има най-високия спестовен влог на глава в страната и най-голямото количество квалифициран труд. Има повече милионери от всеки друг щат, най-големия процент продажби на дребно (13.3 на сто от общата американска търговия) и най-големия процент от търговията на едро (26.1 на сто). Сумата, която се отделя за образование, е най-високата, абсолютно и пропорционално, от всички щати (169 долара годишно на ученик). Той беше първият, който установи свой собствен контрол върху наемите. Има пътища, като парковите алеи в Уестчестър, чийто строеж струва 300,000 долара на миля. Той има също плажа Джонс, затвора Синг-Синг и Тайкондирога; седемдесет щатски парка: възпоменанието за Янки Дудъл и Рип Ван Уинкъл; тридесет рибни завода; Уест Пойнт (който е хранилище на среброто); най-високия водопад на изток от Рокис; всеизвестни колежи за момичета, като Вассар; Файър Айланд и измежду историческите паметници всичко — от бойното поле на Сарагота до къщата на автора на песента „Дом, сладък дом“.

Ню Йорк, както всеки знае, е прекрасен щат на градове, но при все това притежава повече богати чифлици за отглеждане на говеда, отколкото Уайоминг. „Околността на Ню Йорк е ненадмината и прекрасно живописна“ — писа Дикенс преди повече от сто години. Тя е още такава. Излетете от аеропристанището Ла Гуардия; погледнете за момент надолу мостовете и небостъргачите, и пътищата, построени от този благодетелен Цезар на парковете — Робърт Мозес; в следния миг вие летите над гори. Градът Ню Йорк е най-висшият апотеоз на цивилизацията, основан на железобетон. Все пак има елени, които прекосяват страната на двадесет минути от Манхатън и на върха на Лонг Айланд съм виждал напълно субтропическа растителност.

Най-после градовете. Щатът Ню Йорк е разделен от щатския департамент за търговия на осем големи стопански „области“ и седем „околии“. Повечето от тях са прикрепени към някой град. Градовете в по-голямата си част са свързани с една или с комбинация от няколко индустрии, което ги прави стопански необикновено уязвими. Закрие ли се индустрията — за една нощ градът ще стане мъртъв като Балбек.

Водният път Сейнт Лорънс в 606 думи

Хиляди противоречиви неща са били написани за проекта Сейнт Лорънс; проблемът е от най-интересните в Щатите. Неговата същина може да се изрази много накратко, без това да намалява неговата важност. Това, което се проектира да се направи, е — да се отворят големите езера и да станат достъпни за океанските дълбокогазещи плавателни съдове и да се снабдят с евтина и изобилна електрическа енергия Ню Йорк и областите на Ню Ингланд.

Сега малък брой плиткогазещи малки океански кораби успяват да плават нагоре по Сейнт Лорънс и евентуално да достигнат Чикаго и Дулит. Този трафик, прочее, е нищо в сравнение с онова, което би могло да бъде, ако големи кораби биха могли да преминат през бързеите в протежение на 113 мили между Огденсбург, Ню Йорк и Монреал. Постройте шлюзове и голям язовир тук, отминете междинните бързеи (подобно на канала Уеланд, построен от Канада, който отминава Ниагара) и един морски дълбоководен път, дълъг 2,300 мили, достигащ дълбоко в сърцето на континента, съединяващ езерните пристанища напряко с Монреал и Ливърпул, без да споменаваме за другите пристанища по целия свят, — ето, това би бил резултатът. Помислете си само какво преимущество би било това за Средния запад по отношение на превозните тарифи.

При наличността на тоя резултат не може да си представим нищо по-разумно от откриването на Сейнт Лорънс. Стойността му (навярно, около 400,000,000 долара) не е пречка и проблемите на инженерите не са неразрешими. Преимуществата за толкова много общини, за Канада и за американската нация като цяло, биха били значителни. Съвсем възможно е, проектът, с време, — като му се даде пряк достъп до морето — да направи Чикаго най-голямото морско пристанище в света. Всяка търговска камара, да кажем от Детройт на запад, желае осъществяването на този воден път. В Дулит и в по-далечните градове повикът за това е грамаден. Президентите Кулидж, Хувър, Рузвелт, също и Труман, гледаха благоприятно и способствуваха за проекта. Същото правят и много изтъкнати граждани на Ню Йорк, включително г-н Дюи и Леман. Но тия, които му се противопоставят, са успели да осуетят пристъпването към работа. Опозиционните сили включват железопътните компании, тия, които произвеждат електрическа енергия и фактически всеки, който има една греда в пристанището на Ню Йорк, което значи доста голям брой силни хора, не само в града Ню Йорк, но и в Ню Джърси. Противниците на плана поддържат, че това би струвало на пристанището Ню Йорк около една шеста от обема на сегашния трафик. Някои от противниците на водния път живеят далеч навътре в полето, например южните сенатори, които мислят, че южните пристанища биха пострадали точно толкова, колкото Чикаго и Монреал биха били облагодетелствувани.

Но истинският въпрос зад всички останали е този за електрическата енергия. Както се планира понастоящем, проектът на Сейнт Лорънс, използувайки грамадните количества вода на големите езера и концентрирайки ги в едно тясно и късо гърло, би произвел повече електрическа енергия, отколкото Гранд-Кули или Боулдър. Че проектът на Сейнт Лорънс ще намали цената на електричеството извънредно много, е безспорен факт. Един авторитет, като Онтарио, член на Конгреса, каза, че планът би спестил само на консуматорите от щата Ню Йорк сумата от 153 милиона долара годишно. Таксите за електричество в Ню Ингланд, които са най-високите в страната, безспорно също ще спаднат значително. Такъв либерален сенатор като Айкън от Върмонт, енергично поддържа плана Сейнт Лорънс; консерваторите по същия начин му се противопоставят.

Политиката на Ню Йорк изобщо

Пет президента на Съединените щати са били дадени от щата Ню Йорк. Четиримата от тях (Ван Бюрън, Кливлънд и двамата Рузвелтовци) са били също и губернатори. Друг губернатор, Самуел Дж. Тилден, беше избран за Президент чрез общонароден вот, но той никога не можа да стигне до Белия дом. Ню Йорк е също така главният щат на кандидатите, които не са напълно спечелили (Хюз, Ал Смит, Дюи) и за подпредседатели. Прегледайте списъците на кандидатите за председатели и подпредседатели от двете партии при всеки избор през този век. Има само няколко в същност, в които единият от четиримата състезатели да не е нюйоркчанин. Също така страшният удар на Ню Йорк лежи във факта, че той притежава повече избирателни гласове от всеки друг щат — четиридесет и седем. Никой няма достатъчно шанс да бъде избран за председател или подпредседател за Съединените щати без подкрепата на Ню Йорк.

Водачът на нюйоркската делегация във Вашингтон днес е старшият сенатор Робърт Ф. Вагнер: — едно германско емигрантско момче, което се е издигнало бавно посредством силата на своя характер и усърдието на своята интелигентност. Вагнер е един от най-добрите обществени служители в Америка и един от малцината от неамерикански произход, който бе избран за Сената. Никой сенатор не е направил повече от него за труда в Америка.

От Ню Йоркските четиридесет и пет члена на Конгреса, двадесет и осем са републиканци и шестнадесет демократи; 45-ият, който остава, е, разбира се, Вито Маркантонио от американската Лейбър парти. Всичките демократи, с изключение на един, са от Манхатън, Бруклин и Бронкс. Делегацията като цяло покрива шеметно широка дъга. Представете си такива разнообразни типове като партийно последователния г-н Маркантонио, един съседен водач, достатъчно силен да спечели предложението за кандидатиране не само от своята собствена американска Лейбър парти, но също и от републиканската и демократическа партии: консерваторът Джеймс У. Уадсуорт, бивш сенатор, който би бил класиран почти от всеки като един от десетте най-способни мъже в парламента; ветеранът Сол Блум, мъдър и великодушен човек, който започнал да работи на седем години, написал оригиналната балада „Хутчи Кутчи“, и бил търговски посредник на чикагското световно изложение преди половин век; и друг един жизнерадостен ветеран, който започна своята тринадесета последователна сесия, Емануил Селлар от Бруклин. Измежду другите има и безхарактерни, които „стискат монетата, докато металът почне да квичи“, страшно назадничави консерватори, шепа кариеристи, на които при изпотяване от всяка пора излиза политика.

Най-главното нещо, което трябва да се каже за нюйоркската политика в кръга на самия щат, е, че борбата се води най-вече между щата и града Ню Йорк. Този например, който определя заплатата на един чиновник по движението в Манхатън е администраторът от Олбъни — и това е само една от десетките подобни аномалии.

Тази борба намира своя най-разпален и изтъкнат израз в установения ред за облагане. То е в същност облагане без представителство. Градът Ню Йорк притежава нещо около 55 на сто от цялото население на щата и дава 74 на сто от данъците му. Но при това той получава помощ от щата само 57 на сто. Едно пространство от 365.4 квадратни мили, с други думи, дава на щата почти три четвърти от приходите за едно пространство от 49.576 кв. мили.

Градът Ню Йорк се нуждае преди всичко от помощ. Щатът е богат. Градът не е толкова богат. Текущият бюджет на щата е 671,439,557 долара, а неговите събрани излишъци ще достигнат вероятно през 1947 година 485 милиона долара. Бюджетът на Ню Йорк — ето още един друг парадокс — е много по-голям от този на щата или на кой и да е друг щат; той беше 856,960,298 долара за настоящата година и се изчислява на 970,000,000 долара за следната година. Градът е принуден да изразходва много повече от самия щат.

Как ни виждат другите

Недавна питах посетители от чужбина какво им е направило най-силно впечатление от Съединените щати и специално от областта Ню Йорк.

Австрийски дипломат: — Изобилието и разнообразието на чуждестранни акценти по улиците.

Германски писател: — Просторът, Lebensraum. Впечатлението, че никакви кризи не могат да бъдат действително жестоки и постоянни, понеже хората са напълно свободни да се движат от едно място на друго.

Едно младо английско момиче: — Парата, която се издига от отверстията на улиците и фактът, че толкова много полицаи са така дебели.

Един чужд кореспондент, който се завръща след седемгодишно отсъствие: — Увеличението броя и очебийността на негрите и накърняването на установените етикети.

Един богат емигрант от централна Европа: — В съда те трябва да докажат, че аз съм виновен!

Един норвежец: — Липса на способност у американците за здрави лични отношения.

Английски трудов водач: — Градините в предградията нямат огради и децата не се учат да поемат отговорност.

Един руски чиновник: — Дали доказаното влияние на общественото мнение действително служи да контролира събитията?

Един радиокоментатор, завръщайки се след дълго отсъствие: — Че Съединените щати са единствената страна, която е повдигнала своя уровен на живота през време на войната.

Бразилец: — Знаците по пътищата, като този, който предупреждава мотористите: „Смъртта е толкова постоянна“.

Две думи за Уол Стрийт

И тъй, ние идваме сега до града Ню Йорк, несравнимата, блестяща звезда, град на градовете, четиридесет и деветия щат, закон сам за себе си, циклопски парадокс, пъкълът без забранена зона, върховният израз на мизерията и разкоша на съвременната цивилизация, Македонията на Съединените щати. Човек попада в най-голямото изпитание, когато трябва да приложи дефиниция към този метрополис. Той не си ляга цяла нощ, но става малък град, когато вали дъжд.

Парадокс? Ню Йорк е веднъж климатичния синтез на Америка, и все пак отрицание на Америка поради това, че има толкова много характеристики, наречени неамерикански. Един мой приятел, възмутен от това, че изглежда невъзможно за кой и да е американски град да се развие по образец на Париж и Виена, казва винаги, че Манхатън наподобява Константинопол — не Истанбул от стария град, но Пера или левантинската страна. Той не искаше да подчертае просто престарелия факт, че Ню Йорк е многоезичен, но че е пълен с хора като левантинците, които в основата си се интересуват главно от две неща — да живеят добре и да трупат богатство. Аз бих предпочел едно по-друго сравнение — от всички градове на света само Истанбул има толкова очарователен и стимулиращ профил.

Чувал съм също да характеризират Ню Йорк само като група от малки островчета в северния Атлантик. Тия островчета обаче хвърлят своя блясък доста далеч. Най-важното, единствено нещо, което може да се каже за Манхатън във връзка с останалата част на Съединените щати е, че той господствува над това, което, от желание за по-добро изражение, може да се нарече Американска култура. Ню Йорк е издателският център на нацията; той е център на изкуства, театър, музика, балет и опера; той е център на мнения, радиоцентър, център на модата. Холивуд? Но той не е нищо повече от едно предградие на Бронкс, както финансово, така и от гледище на таланти. Политически, социално, в света на идеите и в целия свят на забавленията — и по това, което няма нужда да се споменава — Ню Йорк е една голяма американска индустрия, която дава тона и скоростта на цялата нация. Какви книги ще четат 140 милиона американци — се определя до голяма степен от нюйоркските рецензенти. Повечето от вестниците със сериозни колони, както и тия с клюкарски колони, които обуславят американците, от Мобил до Пъджет Саунд в едни и същи шарки на социално поведение, излизат в или близо до Ню Йорк.

Грамадната важност на Ню Йорк сити, в полето на културата или квази културата, традиционно се обоснова с четири фактора:

1) Той е бил най-главната точка, през която са влизали европейските емигранти. Карл Маркс, пишейки в Ню Йорк Трибюн, не само че предрече преди много години, че тези имигранти ще дойдат, но че голямата част от тях ще имат намерение да останат в областта на Ню Йорк.

2) Той беше най-важното американско пристанище за износ предимно на зърнени храни. Ню Йорк беше градът, дето хората влизаха, а стоките излизаха.

3) Той беше финансовата и кредитна столица на Щатите.

4) Той беше най-главното място за посетители от другите американски градове, които идваха да го видят, да направят своите покупки и да хвърлят парите си.

Ню Йорк е загубил до известна степен почва във всички тези насоки. Първо, емиграцията беше до голяма степен прекъсната. Второ, зърнените храни и други износни артикули се прехвърлиха към други пристанища (въпреки че и днес още Ню Йорк е най-голямото океанско пристанище на САЩ). Трето, Вашингтон го замести като финансова столица, както ще видим по-късно. Четвърто, (въпреки че още представлява американски обект за туристите), Ню Йорк е загубил нещо от своята стойност като място, което всички американци биха желали да видят, преди да умрат.

Това положение изяснява обстоятелството защо Ню Йорк води такава борба, за да стане седалище на Организацията на Обединените народи. Градът не е точно, както се вика, умиращ, и ООН в същност ще послужи за продължаване на неговото преобразяване от един просто национален — в световен метрополис. Независимо от всичко, по-голямата част от Ню Йорк беше щастлива, когато ООН се настани безопасно между Ийст Ривър и стария дрипав Търтъл Бей.

„Малък, стар Ню Йорк“

В тази книга авторът трябва да се промъква повече от всякъде другаде между Сцила и Харибда, между това да каже твърде много или твърде малко. Как бихме могли да говорим за Статуята на свободата, без това извъртване и усукване да изглежда смешно повече от необходимото? Но как можем да изпуснем Бруклин Бридж и при все това да дадем справедлива и ясна картина? Човек трябва или да си направи труда да спомене нещо, за което всеки всичко знае, или иначе рискува да изпусне нещо, за което всеки би мислил, че е трябвало да бъде включено.

Според преброяването през 1940 година, населението на град Ню Йорк, в самите му граници, възлизаше на 7,454,995 жители; според преброяването в началото на 1947 година, то възлизаше на 7,768,000 жители. От седемдесет и петте националности в света, той има по-голямо население от около четиридесет и една от тях. До около 1970 година, според пресмятанията, неговото население ще нарасне на 8,500,000; след 1980 година се очаква то да почне да намалява наред с това в останалата страна. Тия цифри се отнасят само до населението в границите на града. Според данните от 1940 година, нюйоркската „метрополитанска област“ в същност наброяваше 11,690,520 жители. Една оценка днес установява, че в радиус от тридесет и пет мили живеят 12,500,000 души, което във всички случаи представлява най-голямото, познато в света, градско съсредоточаване.

Да се обърнем сега към расовото смешение. Най-добрата забележка, която съм чувал по този повод, е от Брайс, че Ню Йорк „е един европейски град, но не на някоя определена държава“. Той можеше разбира се да каже: „но на много държави“. Подробностите са добре известни. Например в Ню Йорк се издават двеста вестника не на английски. Повече от два милиона нюйоркчани са от чужд произход; повече от два и половина милиона други са от родители чужденци или смесица с чужденци. От чужденците най-голяма група съставляват италианците (повече от 400,000), последвани непосредствено от руснаците (395,000), от германците (225,000), Ейре (160,000) и поляците (195,000). Жителите с произход от смесени родители следват почти същия ред. Има 26,884 родени чехи, 28,593 гърци и 12,000 китайци. В Ню Йорк има представители на най-малко седемдесет националности — от българи до йеменци. Извън всички тия национални категории са евреите, от които в града живеят около два милиона; Ню Йорк е, както всеки знае, подавляващо първият еврейски град в света.

В Ню Йорк има разбира се също така и религиозно смешение. Градът е много силно римокатолически, епископален, както и израилтянски. Той е седалището на реформаторската протестантска Холандска църква и има една доста влиятелна група от сектата Християнски учени. Най-доброто указание за значението на религията в Ню Йорк е нейното реално имущество. Поразходете се надолу до Петото авеню. Във всеки блок след патрицианския има черкви принадлежащи на най-разнообразни християнски секти, върху най-ценните места в града. Или помислете си за коледните покупки като пример за влиянието на религията в друг един светски сектор.

Една от гордите хвалби на Ню Йорк е, че поради многобройните чуждестранни малцинства там може да се намери какъвто и да е предмет, познат в света. Можете да купите всичко, от подправките на Малабар до най-първите издания на Шекспир. Една будка на Седмото авеню продава около сто различни видове ножчета за бръснене.

Черти и образи

Както всеки знае, Ню Йорк е разделен на пет околии, наречени изборни участъци. Необикновеният, приличен на език, Манхатън е само дванадесет и половина мили дълъг и две и половина широк, но според оценките през 1947 година обгръща 1,906,000 души. Има двадесет моста, приблизително 100,000 извънградски посетители дневно, 915 нощни заведения, университета Колумбия и „Сентрал парк“, който много хора смятат за най-приятния в света, със своите 840 акра, разстлани като килим пред небостъргачите, които стърчат като подигнати на пръсти. Той има толкова разнообразни подразделения като: Кипс Бей, Газ Хаус Дистрикт, Хелс Китчън и Гринуич Вилидж. Бруклин (с население пресметнато на 2,798,000 души) е, разбира се, един отделен свят сам за себе си, с местни шефове като Питър Ж. Макгинес, страшен локален национализъм, Доджерсови, Буш Терминал, Кони Айланд и Таблет, един от най-реакционните католически вестници в страната. Географически Бруклин представлява грамадните, издути, водни „глава и рамене“ на Лонг Айланд. Има повърхнина 88.8 кв. мили. Само за написване имената на улиците му няма да стигнат 192 страници от един джобен указател. Дава най-голямото число гласове за демократите и е прочут център на хората от Християнския фронт. Вицекралят на тази опасна провинция, който умря в 1946 година, беше Франк В. Келли. Бронкс, който граничи с Уестчестърската околия и е единственият изборен участък на материка, заема пространство от 54.4 кв. мили и има население от 1,489,000 души. Подобно на Бруклин, той е предимно еврейски и е прочут със своя бейзбол, като притежава стадиона на янките. Подразделен е на области като Трогс Нек, Моризания, Класонс Пойнт и Мот Хейвън. Има свой собствен флаг, добре известна зоологическа градина, Зала на славата принадлежаща на Ню Йоркския университет и седемстотин мили улици. За известно време се наричаше „Столицата на света“, когато ООН заседаваше в Хънтър Колидж.

В Бронкс, би могъл да каже човек в скоби, живеят двама знаменити Ню Йоркски политици: Едуард Дж. Флин и Майкъл Дж. Куил. Г-н Флин, негов господар в продължение на много години, има голямо национално значение; той е бивш председател на националната демократическа комисия и Рузвелт веднаж го беше предложил за посланик в Австралия. Сенатът обаче го отхвърли. От всички големи общински управители Флин е най-издигнатият, най-цивилизованият и културен човек. Той е на лявото крило на политическата сграда. Роден е в околията Керри в 1905 година и е бил войник в ирландската републиканска армия. Дошъл в Ню Йорк, дето получил работа като прост работник в подземната железница. Куил представлява две неща днес: глава на властния Съюз на транспортните работници, който заплашваше със сериозна стачка в 1946 година, и градски съветник.

Куинс, най-големият избирателен участък по пространство (126.6 кв. мили) — има 1,456,000 души население. Той е най-разпръснатият от избирателните участъци и най-малко отличителен. Притежава аеродрума Ла Гуардия и Форест Хилс — столицата на тениса в Америка. Има 196 мили брегова линия и неумолимо безкрайни редици от малки грозни къщички. В Куинс, както навсякъде в страната, можете да видите как един голям град се разпръсква по периферията. Никоя община няма по-неспретнати покрайнини. Най-после Ричмънд (население 186,000), който представлява друг свят затворен в себе си, Статен Айланд. Куриозно общежитие, отдалечено на половин час път с лодка, Ричмънд има само един глас от шестнадесет в съвета за оценки (управителното тяло на града Ню Йорк). Той негодува срещу това и заплашва да се оттегли.

Човек би трябвало да спомене тук и за останалите острови на Ню Йорк; те са небрежно живописни — Гъвърнърс Айланд, Норт Брадър Айланд, Рандалс Айланд, Рикърс Айланд, без да казваме нищо за Елис, Уелфеър и Саут Брадър. Тук също са големите и от жизнено значение реки като Хъдсън, „подобна на щатско шосе“, както един журналист от Таймс беше удачно казал, и Ист, „която е синоним на мизерия и грозота“.

Най-после — пристанището. Тук ние стигаме още веднъж до това, което Холивуд (или Ню Йорк) би нарекъл суперколосално. „То е едновременно входната врата на нацията и нейния служебен вход“. Пристанището на Ню Йорк, ръководено и то много добре от своите изключителни власти, е най-голямото естествено пристанище в света. То обема „седем залива, четири устия на реки, четири ръкава“; заема водно пространство от 431 кв. мили, има 307 мили брегова линия и 1,800 докове. От него, в нормална година, отплуват около 60 милиона тона стоки на 13,000 парахода, които извършват транспорта на 41.7 на сто от цялата външна търговия на Съединените щати.

Ню Йорк — околност и зрелище

Ето една слабост на Ню Йорк, върху която може да се развие една тема: Пленителен, като приказка в Америка, е начинът, по който той получава своята вода. Водопроводната система представлява една инвестиция от два милиарда долара и част от водата идва от места, отдалечени поне на стотици мили. Какво биха могли да причинят една или две малки бомби, пуснати на няколко стратегически пункта на това предприятие? Животът на града зависи от водата и в други отношения, т.е. от мостовете и тунелите, по които водата се прокарва. Ню Йорк научи със страх за своята уязвимост в това отношение през време на една стачка на работниците по влекачите в началото на 1946 година. Една шепа от 3,500 работника, снабдяващи триста влекача, парализираха града от единия до другия му край. Целият атлантически метрополис беше заставен да спре работа за 16 часа. Повечето неутрални наблюдатели мислеха, че за тази стачка изпълнителите имаха отговорност поне толкова тежка, ако не и по-тежка, от работниците от Амер. федерация на труда, които стачкуваха. Но това е извън въпроса. Това, което беше важно (важи и сега) е, че градът не може да живее без тия влекачи. Ню Йорк употребява около 34,500,000 паунда храни дневно, 98,000 тона въглища и 4,000,000 галона петрол, което помага за снабдяването му с газ, па̀ра и електричество. Седемдесет процента от това се пренася от влекачи и лодки. Помислете също за стачката на работниците по асансьорите. Една кратка стачка се случи през септември 1945 година. Ню Йорк има повече от 43,000 асансьора (около 20 на сто от всичките в страната), които пренасят около 17,500,000 пътници дневно. Техните шахти, поставени една до друга, биха заели дължина от 1,000 мили. Асансьорите се изкачват на половин път до луната, 125,000 мили всеки ден. Когато асансьорите спрат, Ню Йорк също спира.

Никой град не се променя тъй бързо, както Ню Йорк. Никой няма толкова къса памет или е тъй безсърдечен към себе си като него. Той притежава едно нечовешко качество. Малцина нюйоркчани обръщат и то съвсем слабо внимание на историческите паметници, които изпълват града. Мнозинството знаят много малко за чудесата му. Моят издател живее на източната 30-та улица. Бил съм в неговата прекрасна къща около петдесет пъти, преди да науча, че някога в нея е живял Джеймс Монро.

Едно необикновено явление за целия Ню Йорк е неговият неравномерен растеж. В един и същи двор на 60-та източна улица от едната страна се намира блестящ модерен апартамент, дето, не се съмнявам, ще намерите едно сносно малко място за живеене при годишен наем от 5,000 долара, ако изобщо намерите свободен апартамент, а от другата страна, на не повече от 50 стъпки, се намира мръсен балкон с окачено пране по него, част от една сбутана кооперация, построена върху гадни магазини.

Ню Йорк е толкова променчив, така разпръснат, че няма вече ясни социални граници. Той представлява прекалено голямо общежитие, за да може да се нарече общежитие. Както Форчън веднъж отбеляза, по-голяма част даже от големите милионери не живеят вече в отделни къщи, а в апартаменти. „Социалният регистър“ съдържа над 30,000 имена. Преди петдесет години „400“-те бяха една достатъчно съществена вътрешна ядка. Днес, в същност, всеки, който може да си купи питие в „Двадесет и първата“ или да се покаже в „Малката стая“ на клуба „Сторк“, е вече член на обществото, защото критерият не е вече просто богатството или произхода. Не е вече г-жа Вандербилт, която привлича вниманието в операта; това е някоя кинозвезда, дошла на случайно посещение. Нито пък има някакво значение къде днес живеят хората; всеки, който има пари, може да купи къща на източната „70-та“ улица, стига да намери къща за купуване. Хората се издигат; хората пропадат. Поискайте от някой нюйоркчанин да ви направи списък на десетина от ръководните личности в града. Разнообразието от имена, което ще получите, е удивително.

Най-после, кои са най-главните политически, полуполитически и други въпроси на Ню Йорк днес. Първо, трафикът. Тази страхотно замотана навалица в бликащите от народ улици струва на града поне един милион долара дневно. Второ, квартирният въпрос. Кметът Одуайър изчислява, че градът има „абсолютен недостиг“ от 150,000 апартамента, което значи, че около 500,000 души живеят „при най-сурови и трудни условия.“ Друга оценка е, че 450,000 семейства или приблизително една пета от цялото население, живеят в „подчовешки“ апартаменти или къщи. Трето, една сложна междуособна борба върху развитието на аеропристанищата и върху бъдещето на голямото аеропристанище, което сега се строи — Айдълуайлд. Четвърто, таксите за подземната железница. Тя струва на града около 70 милиона долара годишно за поддържане и е най-дългата подземна железница в света, около 25 мили.

Уол Стрийт, стомашната нервна система

Аз трябва да се изкупвам заради своето богатство.

Отто Кан

Казваше ми се от добър източник, че било време, когато Джон Д. Рокфелер печелел по един милион долара на ден. При все това, мисля, че и него са погребали в един чифт панталони.

Милтън Майер

Банката е такова нещо, което ще ви даде пари в заем винаги, ако само можете да докажете, че не се нуждаете от тях.

Джо Е. Луис

Главното нещо, което може да се каже за Уол Стрийт днес, е, че тя не е това, което някога е била. Много от нейната брутална сила на златото и нейния блясък е изчезнало. Вземете предвид като типично за цялата тази голяма еволюция това, което се случи на „ъгъла“, т.е. с търговската къща на Морган. Самият Дж. П. Морган, по-младият, умря през 1943 година и неговото завещание беше публикувано през 1947 година. След приспадането на такси, данъци, дългове и разноски, неговото чисто състояние възлезе на една дреболия от 4,624,791 долара. Нищо не би могло по-драматично да илюстрира как времената са се непоправимо изменили.

Относно американските финанси, стопански живот изобщо, монопола, печалбите и тем подобни, възнамерявам да пиша на друго място. Тук имам място само за най-кратко описание на високите светила на Уол Стрийт. Съединените щати са последната останала в света крепост на капиталистическата система. Ние не можем да не изследваме нейната чернодробна и стомашна нервна система.

Уол Стрийт, колкото и странно да изглежда това, се нарича така, понеже Питър Стайвисънт построил в 1653 година една стена приблизително там, дето сега минава улицата. Тя е един тесен, шумен, подобен на окоп отвор, едва ли шестстотин ядра дълг. Тук или в непосредствено съседство се намират банките като Чейз (най-влиятелната банка в Съединените щати), Нейшънъл сити и Гаранти. Тук са могъщите застрахователни къщи като Харслей Стюарт и Морган-Станлей, тук е Борсата, в която са регистрирани акции, на стойност 200 милиарда долара и в която през 1945 година се сключиха търговски сделки на стойност 15 милиарда долара. Но друго указание за начина, по който се развиват нещата, е, че в 1929 година Уол Стрийт, макар че е мразена и не вдъхваща доверие на много хора, беше предмет на дълбоко уважение от страна на търговския свят. Да станете партньор в предприятието Морган или дори в Кун Лоб, беше за много издигащи се млади хора от Изтока почти същото да станат кардинали или нещо повече. Пътят беше добре отъпкан за всеки действително интелигентен и амбициозен млад човек и това бе често златен път: — Сейнт Полс или Лорънсвил, Йейл или Принстън, и тогава Уол Стрийт. Банкерите бяха наистина уважавани по онова време. Сега разбира се те са принудени да прекарват повече от времето си в обяснения и оправдания. Морган и Кун Лоб имаха най-тлъстите части в пласментната търговия, почти без конкуренция, като Морган се беше съсредоточил най-вече на британски и домашни индустриални произведения и някои железници. Друга важна точка е, че в тази ера банкерите играеха твърде определена роля в международната политика. Къщата на Морган беше нещо като Търговската камара в Англия. Тя беше мълчаливо действуващ агент на самото американско правителство, за всички намерения и цели. Един Морганов съдружник би могъл да има много повече влияние, отколкото, да кажем, един държавен подсекретар. Г-н Бел, ако може да се обърнем още веднъж към неговото есе, споменава за начина, по който Уол Стрийт е била в тесен контакт с Вашингтон и му е казвала грубо, ако е било необходимо, какво да прави. Сега, колкото се отнася до вътрешната страна на въпроса, трябва да споменем по-специално железниците. Властта над железниците в страната е била повече или по-малко също така разделяна между Морган и Кун Лоб, макар че и други фирми от време на време са си пробивали път в тях. Железниците не биха могли да прокарат огромните си задачи без пари, а именно Уол Стрийт, им даде парите. Най-накрая — и това днес е, разбира се, още вярно — банкерите чрез своята намеса и участие и на двете страни имаха влияние още при зараждането в работите в почти всички големи американски промишлени корпорации.

За какво се залавят способните млади хора днес? Повечето от тях, ако се надяват да станат някога милионери, се залавят с право. Мнозина интересуващи се не само от забогатяване, а повече от създаване на нещо или от политиката, се залавят за дребна търговия или за държавна служба, след като са прекарали известен период в правото (големите адвокатски фирми на Уол Стрийт още избират най-добрите умове на нацията.) Те имат изрядна власт, способност и интелигентност. Техните печалби могат все още да бъдат грамадни; след „Комисията за сигурност и размяна“ работа със законите съпровожда финансовите въпроси много повече, отколкото досега. Един въпрос, върху който може да се размишлява, е тяхната негостоприемност към евреите. Много големи адвокатски фирми — и до известна степен банки — непреклонно изключват евреите. Даже еврейски чиновници и нисши служещи са нещо необикновено. Това не е така обичайно никъде другаде в Америка. Да се добере до някоя добра адвокатска фирма под Чеймбърс стрийт е за един евреин почти толкова мъчно, колкото да влезе в организацията Ку-Клукс-Клан. По-високите правни кръгове на Уол Стрийт са последната твърда крепост на англосаксонския протестантизъм.

Да продължим. В 1930 година Джеймс Джерард, бивш пълномощен министър в Германия, направи национална сензация — сега тя ще изглежда много обикновена — като оповести един списък на шестдесет и четири души, които „управлявали Съединените щати“. В този списък той включи само един политик (Меллон); той не включи Президента, г-н Хувър. Тия тузове, каза той, били истинската сила зад трона, прекалено много заети, за да се кандидатират за високи постове, но решаващи при определянето на управляващите и притежаващи върховния контрол над народната кесия. Може би този списък има приложимост и днес:

Джон Д. Рокфелер младши

Андрю У. Меллон

Дж. П. Морган

Джордж Ф. Бейкър, банкер

Джон Д. Риан, меден магнат

Уолтър С. Тигъл, президент на Стандарт Ойл в Ню Джърси

Хенри Форд

Фредерик Е. Уеър Хаузер, дървен материал

Мирон С. Тейлър

Джеймс Д. Форел, СЩ стомана

Чарлс М. Шваб, стомана Бетлеем

Юджин Г. Грейс, стомана Бетлеем

Хари М. Уорнър, кинематограф

Адолф Цюкор, кинематограф

Уилям Х. Крокър, банкер в Сан Франциско

О. П. и М. Дж. ван Шверинген, железопътни магнати

У. У. Атербъри

Артур Къртис Джеймс, притежател на големи жп акции

Чарлс Хайдън, финансист

Даниел Н. Джаклинг, президент на Юта Капър Къмпани

Артур В. Дейвис, президент на Алкоа

П. М. Гослер, президент на Колумбия Газ & Електрик Корпорейшън

P. С. Холмс, президент на Тексас Корпорейшън

Джон Дж. Раскоб

Седем члена от фамилията Дю Пон

Едуард Дж. Беруинд, финансист

Даниел Уилард, Балтимор & Охайо

Состенс Бен, AT&T

Уолтър С. Гифърд, AT&T

Оуен Д. Йънг, Дженерал електрик

Джерард Суоп, Дженерал електрик

Томас У. Ламонт

Алберт Х. Уиггин, банкер

Чарлс Е. Мичел, банкер

Самуел Инсул

Седемте братя Фишер

Даниел Гугенхайм и Уилям Лоб, минни магнати

Джордж Вашингтон Хил, Американ Табако Къмпани

Адолф С. Ош

Уилям Рандолф Хърст

Робърт Р. Маккормик

Джоузеф М. Патерсън

Юлиус С. Розенвалд, търговец

Сайръс Х. Къртис

Рой У. Хауард

Сидни 3. Мичел, председател на упр. съвет на Електрик Бонд & Шеър

Уолтър Едвин Фрю, Корн Ексчейндж Банк

А. П. Джианини

Уилям Грийн и Матю Уол, работодатели

Кои са главните причини, поради които Уол Стрийт е с толкова западнал престиж, авторитет и влияние? Причините, които посочвам, са само няколко от съществуващите. Не са поредни нито хронологически, нито по реда на своята важност:

1. Разбира се, крахът и депресията, които не само че разрушиха голяма част от националното богатство, но драстично понижиха доверието в банкерите.

2. Скандалите. За Уол Стрийт беше жесток удар фактът, че хора като Ричард Хуитней, бивш президент на Борсата и Чарлс Е Мичел, управител на Нейшънъл Сити Банк, въпреки това бяха изправени пред съд. Нещо не беше в ред. Когато Хуитней първоначално загази, хората казваха: „О, Моргановци никога няма да го оставят да отиде в затвора“. Обаче той отиде.

3. Подоходният данък. В днешно време е почти непреодолимо мъчно да се натрупа богатство. Може да не е невъзможно да се натрупат много пари; да държи човек на това, е друг въпрос. Но каква полза има от това, човек да прахоса тридесет години, да трупа пари в големи количества, за да отиде най-голямата част от печалбата му за данъци?

4. По-съществена от всички изброени дотук причини е прехвърлянето на голяма част от контрола върху кредита на Уол Стрийт на правителството. „Свободата да се спекулира“ стана строго ограничена, още повече, че правителството разшири своята пряка финансова мощ върху подобни представителства като „Корпорация за финансово възстановяване“ (създадена от г-н Хувър). Много корпорации нямаше защо да отиват вече в Уол Стрийт. Те отиваха във Вашингтон.

5. Нарастването на самите корпорации. Много компании, особено нови (като Кайзер) още разбира се идват в Уол Стрийт за застраховане. Но колосите като „Америк. телефони и телеграфи“ са достатъчно големи, за да бъдат в повечето случаи свои собствени банкери. Едно време Среднозападните железници бяха толкова зависими от Морган, колкото сакатият от патерицата си. Днес дори малките корпорации вършат банкерство на местна почва. Финансовата власт е станала много по-разпръсната. Форд също така (един специален случай, разбира се) се финансира сам при затруднение и то посредством своите собствени търговци.

6. Много регулиращи планове, създадени от Ню-дийл съобразно с обществения интерес. Днес ние ги приемаме почти автоматически, както и критиките към закона за лекарствата. Но помислете за 1929 година! Една частна банка не беше длъжна тогава да направи публично достояние дори своите условия. Нямаше абсолютно никакви федерални закони по въпроса за гаранциите, освен в известна незначителна форма.

7. Между специалните закони; законът за банките от 1933 година, който наложи отделянето на банките за гарантен кредит от банките за влогове (и по този начин изстиска всичкия сок от Уол Стрийт), и закона за гаранциите от 1934 година, който създаде Комисията за сигурност и размяна. Днес това е нещо толкова очевидно правилно, че изглежда варварско как е могло да не съществува преди петнадесет години — и днес всеки застраховател е под строго законно задължение да декларира в най-голяма подробност всеки факт относно висящи въпроси, а „самите застрахователи“, отбелязва „Лайф“, а не корпорацията, са законно отговорни за фалшиви или заблуждаващи отчети в подобен план. Всеки материален факт с последици трябва да стане известен.

18. Състезателно наддаване. С изключение на изолирани случаи, железниците и предприятията с обществена полза не са повече в състояние да преговарят с банкови къщи за тяхното финансиране при свободен избор. Вместо това, те трябва да предложат своите поръчки публично на най-благоприятния състезател. Това, повече от всичко друго, послужи за разтурването на стари банкови връзки, за понижаване морала на Уол Стрийт и за пресичане печалбите до дъно.

9. През време на разискванията в една подкомисия, излъчена от Сената на САЩ, която да разследва дейността на банките и стоковия пазар, един весел журналист сполучи да постави на една снимка едно малко човече върху коляното на Дж. П. Морган.

Промяната почна може би с тази случка. С това джудже беше разклатена една непристъпност, един мит съборен, една ера завършена. От тогава Уол Стрийт никога не е бил това, което беше.

Именно при това разследване, страната случайно научи невероятния, възмутителен факт, че нито Морган, нито някой от неговите големи съдружници, хора като Джордж Хуитней и Томас У. Ламонт, не са плащали никакъв подоходен данък през годините на депресията в 1931 и 1932, и че през 1930 година техните плащания възлизали на 48,000 долара. Това е ставало, разбира се, понеже сдружението се е възползувало от постановленията на закона за подоходния данък по условията за печалбите и загубите в акции.

Също в това разследване стана известно, че съдружниците на Морган имали практиката да предлагат известни акции на група приятели по цени значително под пазарните, преди още да обявят акциите. Задаваше се въпросът: „Това предлагане на подобни дялове при цени на едро не беше ли един вид подкуп?“ Отговорът беше: „Не“. Акциите се предлагаха само на клиенти и приятели, които бяха в състояние да поемат риск… считан като прекалено спекулативен за общата публика.

Едно от обясненията на самия Морган по този въпрос беше следното: „Нашият списък на частни подписници естествено беше съставен от хора с обществено влияние и пост. Но те бяха избирани поради тяхната установена работа и лични връзки, а не поради действителните им или потенциални политически връзки. Ние никога не сме имали случай да искаме услуга от някои законодатели или лица на държавна служба, нито пък сме прибягвали някога до това“. (Из посмъртните бележки на Морган в „Ню Йорк Таймс“ от 4 март 1943 година).

Както беше разкрито, партньорите на Морган в 1933 година са имали 167 ръководни места в 89 корпорации, при сборен капитал възлизащ на 20 милиарда долара. Между тия 89 корпорации, 15 бяха банкови и тръстови компании, 7 разнообразни влиятелни компании, 10 жп линии, 5 дружества за обществено полезни владения, други 8 от същия род, 38 индустриални и 6 осигурителни компании. Попитан за това, самият Морган каза, че той мразел неговите партньори да изпълняват служби на директори и те вършели това, „само поради сериозните искания на компаниите, които ги викали за финансови съветници“. Но според „Таймс“, националното влияние на Морган първи в 1935 година е било оценено от комисията за национални ресурси като възлизащо на стойност 30,210,000 долара, вложено в САЩ и то в железници, предприятия, индустрии и банки. При все това, някои от най-покровителствуваните предприятия на Морган, като Дженерал Електрик, са отдавна надраснали връзката си с него.

Междувременно, в 1933 година, законът за банките беше прокаран. „Дж. П. Морган & Ко., писа Ню Йорк Таймс, в «Посмъртните бележки», трябваше да избира между своята застрахователна дейност, първа от тоя род в света, и своето частно депозитно банкерство“. Компанията реши да си остане като частна търговска банка и, следователно, трябваше да изостави своята пласментна търговия. Синът на Морган, Хенри, и други двама съдружници се отказаха от семейната търговска къща и основаха друга нова пласментна фирма, напълно независима — Морган-Станлей & Ко. Другият син на Морган, Джуниус, остана в бащината си банка, която беше още „най-голямата частна банка в света“.

В 1940 година се предприе друга изненадваща и революционна стъпка. Писателите по финансови въпроси извикаха „Götterdämmerung!“ Беше се случило, че банката Морган реши да се самообедини. Морган не беше вече частна банка! Тя поиска от властта утвърждаване на обединението, след което премина в сферата на „държавен надзор и растяща отчетност към публиката“. Старият режим вече не съществуваше. Това представляваше подскачащата глава на Людовик XVI в колата. „Разбра се“, писа Ню Йорк Таймс, „фирмата се обедини, защото посмъртните и наследствени данъци предизвикаха трудности за запазване капиталите на банката непокътнати при умирането или оттеглянето на съдружниците. Фирмата имаше депозити повече от 600 милиона долара по времето на промяната й от чисто частна банка в държавно утвърден институт“. Известно време след това — друг удар върху старомодството — Дж. П. Морган & Ко. предложи за пръв път акции на публиката и в 1942 година беше допусната да членува във Федералната резервна система.

Сега нека приключа. Никой не трябва да мисли поради гореказаното, че Уол Стрийт днес е безсилна. Съвсем не! Тя е още безспорно най-мощният финансов център в света. Тя още има проникващо, настойчиво и ясно влияние над Америка. Това, което се случи, е, че тя не може по-дълго да играе изключително сама своята игра. Тя трябва да се подчинява на вътрешните закони на страната.

Колкото за мястото на някои големи корпорации в националната икономика, не съвсем точно в Уол Стрийт, макар че повечето от тях са основани в или около Ню Йорк, има данни в един памфлет, приготвен от Комисията за съвременната национална икономика от сенатора О’Махони. Част от този материал се появи в Конгрешънъл Рекорд. Имало е около тази дата четиридесет и една американски корпорации с общ капитал по един милиард долара или повече. В предишната година е имало тридесет и осем; в 1941 година — тридесет и две. Съществуват, разбира се, други и може би по-добри начини за измерване ръста на една корпорация, от този, чрез нейния вложен капитал. Но, оценени строго, от гледище на капитали, най-голямото — и най-огромното предприятие в Съединените щати — е Метрополитанската Осигурителна компания за живот, с почти шест и половина милиарда долара вложен капитал; сетне идва Бел Телефон, с повече от пет милиарда. Една шепа банки се издигат с повече от три и половина милиарда всяка; след това идват още две осигурителни компании, с повече от три милиарда. Първата железопътна компания в списъка е Пенсилванската с капитал от 2,800,000,000 долара, първата индустриална компания е Стандард Ойл оф Ню Джърси с повече от 2,300,000,000 долара. Дженеръл Мотърс е тринадесета в списъка. САЩ стомана — четиринадесета; Ню Йорк Централ — петнадесета. Санта Фе — двадесет и трета; Юнион Пасифик — двадесет и пета; Консолидейтед Едисон — двадесет и седма; Дю Пон — тридесет и осма; Форд — четиридесет и първа. Статистиците в Сената си играха доста много с този списък. Те показаха например, че само шест американски щата (Ню Йорк, Пенсилвания, Охайо, Калифорния, Мичиган и Масачузетс) имат общ актив, оценен в имущество, по-голям от капитала на „Метрополитен лайф“. Двете осигурителни компании AT&T и Пруденшъл Иншуранс имат по-голям капитал от всички щати без тринадесет. Осигурителната компания Нортуестърн Мючюал Лайф има актив почти равноценен с този на щата Джорджия. По същия начин Кемикъл банк & Тръст Къмпани — Ню Йорк върви рамо до рамо с Флорида; Балтимор & Охайо Рейлуей — с Вашингтон, а Комънуелт & Съдърн — с Колорадо. През 1942 година е имало тридесет и две американски корпорации със значително по-голямо богатство, отколкото имат осемнадесет щата. Г-н Берл, бившият посланик в Бразилия и държавен подсекретар, каза веднъж, че двеста компании притежавали половината от богатството на Съединените щати. Навярно той не беше много далеч от истината.

Това, което се случи с Уол Стрийт и с нацията през 1946 година, не влиза в нашия разказ тук. Дългият борсово спекулантски пазар най-после се разпада. Цели страници могат да бъдат написани за причините на това. Очебиен факт е, че пазарът не се покачи, но в същност спадна след републиканската победа в 1946 година. Какво ще се случи по-нататък? Тази страна има под ръка поне някои от техниките, които биха могли да предотвратят нов крах или нова депресия. Остава да се види прочее дали тя ще ги използува. Много хора все още ненавиждат идеята за държавния контрол толкова много, че по-скоро биха се разорили — като повлекат всичко след себе си — отколкото да ги използуват.

Харлем

Харлем има един черен пояс, дето черните живеят в рая и дето белите си търсят белята.

Алфред Креймбърг

Има няколко „Харлема“. Единият е Пуерто Рикан, другият Хаитиян и третият, — приближавайки се към това, което може да се нарече територия — „Маркантонио“ на източната страна, италиански. Минах с автомобил през тази област преди изборите в 1946 година. Високоговорители предаваха предизборните речи — на топъл плътно тонен италиански — в самите студени улици. (Тук именно някъде в околността един чиновник по изборите, републиканец, Джоузеф Скоториджио, беше убит при мистериозни обстоятелства). В Харлем има също руснаци, испанци, мексиканци, значително число китайци, малко японци, които не искат да се завърнат в Калифорния и, освен това, най-голямото финско общество в Съединените щати. Вземете например училището Бенджамин Франклин на Ист Ривър Драйв. Може да се усъмните дали някое друго училище в страната има подобно чудновато смесено ученическо тяло.

След негрите, най-голямата група в Харлем е от Пуерто Рико, която наброява около 100,000 души. Негрите и пуерториканците изобщо се погаждат добре. Един пуерториканец ми каза, че това било естествено, понеже неговите хора искали да се американизират, колкото се може по-бързо, а негрите представлявали англосаксонската култура! В Харлем през 1943 година имаше едно доста остро негодуване, което, ако не беше внезапната строга намеса отстрана на Ла Гуардия и полицията, можеше да се превърне в сериозен бунт. Негърското общество там изглежда се чувствува така запазено и с пълна вяра в законната защита, че един китаец, който държи пералня, окачил на дюкяна си табелка с надпис: „Аз също съм негър!“ Друг един белег за бъркотията в Харлем е фактът, че там съществува едно добре известно малко общество от негри израилтяни.

Въпреки че не е най-голямото, Харлем е безспорно най-важното концентриране на негри в Америка. Приблизително от 110-та до 155-та улица на източната страна и от Медисън авеню до Сейнт Николас, живеят около 310,000 негри. Това е повече от населението на цели градове като Атланта, Далас или Портланд и Орегон. Все пак, в Харлем се намират само половината от общото число (600,000) негри на града Ню Йорк като цяло; има приблизително 150,000 в Бруклин, около 30,000 в Бронкс и около 30,000 в Куинс. Преди година Ню Йоркските негри живееха в няколко разпръснати и изолирани квартала; Минетта Лейн в Гринуич Вилидж, „Сан Жуан Хил“ на западната 63-та улица близо до реката и другаде. Сега, както всеки знае, те са се разпръснали по целия град. Самият Харлем непрекъснато се разширява. Той няма определени граници.

Тъй като Харлем е станал един вид абстрактно понятие (подобно на „Холивуд“), извънредно трудно е да се опише. Най-лесното нещо е да се каже, че той е дълбоко комплициран напречен разрез на целия Ню Йорк в черен миниатюр. Хората се мамят като смятат Харлем за един изключително затънтен вертеп. За него също се говори като за пещера пълна с кабарета. Известни части от него са действително вертепи, а за един блок, близо до Ленокс и 143-та улица се говори обикновено, че е най-оживеният в света. Неотдавна един комисионер за квартири и постройки посетил едно шестдесет и четири годишно старо здание за даване под наем в околността на 5-то авеню и 117-та улица и го намерил „наводнено, покрито с люспи, раздърпано, опасно за здравето, срам за града и в друго отношение, опасно за пожар“. Присъствието на плъхове било толкова очебийно, че била направена следната забележка: „Те идват не само да ядат, но мисля, че дори си готвят“.

Но Харлем като цяло съвсем не е вертеп. Доста много блокове с апартаменти, построени дълго преди кварталът да стане негърски, са още в добра форма; лошото е, че те са безмилостно претъпкани и много зле поддържани. Например, има само един надзирател за шест здания, отрупани с наематели и пренаематели, и изпълнени буквално със стотици семейства. Харлем има също няколко красиви, модерни и добре поддържани кооперации; една на ул. „Еджкомб“ 409 е в квартала, наречен „Захарният хълм“; тук живее, както чух да се изразяват, „блестящата колекция на Черна Америка.“ Това описание прави Захарния хълм да изглежда суетен, какъвто не е. Доста голямо число знатни негри живеят там.

Изкачих се в Харлем с двама приятели негри преди няколко вечери и се опитах да науча нещо. Това е едно общество в непрекъснато движение. Подобно на Ню Рочел, той е един вид „спалня“ за останалия Ню Йорк; хората живеят тук, а работят долу в града. Има няколко негърски вестника, включително консервативния Амстердамски новини и радикалния Народен глас. Няма отделни негърски магазини. Повечето от съдържателите на магазини на главната улица (125-та) са евреи. Почти всичко наистина ценно се притежава от белите, въпреки че един търговец — негър, А. А. Остин, е значителен собственик. Няма негърска банка (освен местни клонове от големите „бели“ банки, които наемат негърски персонал). Притежание на негри са около седемдесет и пет кръчми и едно кино, но не повече. Главният хотел е едно забележително предприятие, наречено Тереза, почти изключително негърско, но притежание на бял, и няколко бели живеят в него. Главното търговско занятие в Харлем, в широк смисъл, е застрахователното дело (освен ако не искате да смятате религията като търговско занятие) и, в по-тесен смисъл, — фризьорството.

Цялото общество е, разбира се, много работливо. Поне 50,000 негри в Ню Йорк са членове на съюзи, включително работници в пералните, шивашки работници, преносвачи, пристанищни работници, бояджии, морски работници и членове на Юнайтед офис, Професионални работници, и на Съюза на Индустриалните синдикати. Навярно някои отделни улици в Харлем имат повече негри трейдюнионисти, отколкото целия щат Джорджия. В Ню Йорк изобщо има навярно по-малко пристрастие към негрите, при наемане работници и изобщо, отколкото в кой и да е друг град на Америка. В същност много познати форми на антинегърски дискриминации са незаконни в Ню Йорк. Но някои дискриминации, законни или не, продължават разбира се да съществуват.

Харлем няма един-единствен политически водач, както и самият Ню Йорк няма такъв; можете да намерите всякакъв вид мнения по всеки въпрос. Някои от обитателите на Харлем са по-въздържани; някои открито заявяват, че са против белите. Веднъж негърското общество имаше едно живописно създание, Абдул Хамид Суфи, който беше наречен черният Хитлер, и който, въпреки това име, управляваше „Храма на мира и спокойствието“. Има крайно консервативни негри, като д-р Клилан, Б. Пауел, редактор на Амстердамски новини, член на държавния боксов комитет и помощник директор на републиканския национален комитет, а също и крайни радикали, както и много други, които не се поддават на класификация. Единственият комунист в градския съвет на Ню Йорк е един компетентен и образован негър, Бенджамин Дейвис, който игра футбол в Уилямс и е абсолвент на училището за правни науки в Харвард. Той е издател на Дейли Уъркър. Доста интересно е, че неговият баща, издател в Атланта, е важен републикански политик. В неотдавнашните избори за членове на съвета, при пропорционално представителство, гласовете на Дейвис бяха бити само от тия на Станлей М. Айзакс, един способен републиканец, който е зает от дълги години в политическия живот на Ню Йорк.

Ню Йоркски гювеч

Ню Йорк има повече дървета (2,400,000), отколкото къщи, и прави 18,200,000 телефонни повиквания на ден, от които 125,000 са погрешни номера. Броят на разводите е най-нисък от броя в който и да е друг голям американски град, по-малко от една десета от броя в Балтимор например и даже по-малко от тоя на околността. Един от неговите хотели, построен предимно върху железопътни релси, се оценява на 22,500,000 долара (само в Манхатън има 124 здания оценени на повече от един милион долара) и е навярно единственият град в света, който още поддържа съдебни журита на околийския шериф^[11], и има пет областни прокурора.

Ню Йорк има такива удивителни институти като нюйоркското училище за социални изследвания, съвет по чуждестранни връзки, бъчварски съюз и музей на модерните изкуства. Има недвижимо имущество на стойност 17 милиарда долара и черна борса за незаконородени деца. Притежава 492 игрища, повече от 11,000 ресторанта, 2,800 църкви и най-големия магазин на света, Маки, който е издал 40,328,836 разписки за продажба в 1944 година и обслужва повече от 150,000 клиенти дневно. Има лоши маниери, 33,000 учители (средно платени годишно с 3,803 долара) и 500 юношески шайки.

Ню Йорк произвежда три четвърти от всичките кожени палта в страната и неговият сленг^[12] и начин на говорене може да се променя от час на час. Притежава Ню Йоркския университет, един напълно частен институт, който е вторият по големина университет в страната, 13,800 евреи ученици, 12,000 протестанти и 7,200 католици, и голям общински институт, Сити колидж от колежа на града Ню Йорк, един от четирите прочути градски колежи. В Ню Йорк хората пият 14 милиона галона силно алкохолни напитки годишно и пушат около 20 милиарда цигари. Има 301,850 кучета и едно от неразбулените убийства е политическото убийство на Карло Треска. Ню Йорк има 9,371 таксита и 700 парка. Бюджетът му възлиза на 175,000,000 долара само за образование и градът изпива 3,979,500 литра мляко на ден. Средното нюйоркско семейство сменя квартирата си веднъж на осемнадесет месеца и повече от 2,200,000 нюйоркчани са членове на сдружената болнична служба. В Ню Йорк на всеки пет минути става по едно раждане и на всяка седма минута по една женитба. Има „повече родени норвежки граждани, отколкото в Тромсо и Нарвик заедно“ и само един железничен път. „Ню Йорк Сентрал“ има вечното право да влиза в Ню Йорк по суша. Има 22,000 содени чешми и 112 тона сажди падат ежемесечно на квадратна миля, поради което човешкото лице е вечно мръсно.

Кметът на Ню Йорк ме попита дали не бих желал да отида с него в кметството и да прекарам там един ден. Седях до ъгъла на бюрото му в продължение на осем последователни часа и двадесет минути и си вземах колкото ми бе възможно по-пълни бележи за всичко, което ставаше там.

Фиорелло^[13] Хенрико Ла Гуардия, най-живописния кмет, който най-големият град в света е имал някога, притежава характеристика и качества, толкова очевидни, че са познати на всекиго — волевия реализъм, гъвкави като гума гримаси, прекалена енергия, желание за честност в обществения живот, случайни вулгаризми, здрав разсъдък. Но през време на тия необезпокоявани осем часа, кметът показа по-нагледно някои качества, които не са толкова известни. Той избра, както той го нарече, „един канцеларски ден“, за да проследя. Той не инспектира нито един рибен пазар или пожар. Това, което вършеше, беше неговата главна работа — администрирането на града Ню Йорк. То беше да управлява, да проведе редовната си дневна работа като шеф на изпълнителната власт. Системна работа? Да, но почакайте.

„Всички говорят за «темперамента» на кмета, който не съществува!“ — ми каза Рубен Лазарус, един от неговите най-близки другари и негов помощник. Г-н Ла Гуардия наистина управлява цялата машинерия на град Ню Йорк, в цялата нейна заслепяваща сложност, собственоръчно, или, нека да кажем, със своите две добри ръце. Темперамент? Няма време за него — освен ако се случи да го употреби за някаква полезна цел.

Само веднъж през тези десет часа — десет, защото прекарах още два часа с него, след като неговият официален ден от осем часа беше свършил — кметът избухна. Но в следната минута се усмихваше. „Когато се раздразня и избухна както сега“, ми смигна той, „това е било планирано най-малко два дена по-рано“.

Техниката в работата на кмета е следната: първо, той няма телефон — поне никакъв на бюрото си. През осемте часа и двадесет минути той употреби телефона само веднъж. Когато го употребява, повикването идва отвън в преддверието, дето г-ца Бети Коен, една от секретарките му, която чете мислите му с електрическа бързина, стои предано на пост. Вратата между кабинета му и преддверието е винаги отворена и кметът изтичва пъргаво, за да поеме слушалката. Г-ца Коен напуска мястото си и отива до г-н Ла Гуардия петдесет или шестдесет пъти на ден. Разстоянието между тях е около седемдесет фута, тъй че тя трябва да извървява около три четвърти миля всеки ден между 9 часа сутрин и 5 часа сл. обед. Кметът рядко напуща мястото си. Но докато седи, той прави достатъчно много движения. Обляга се назад, навежда се напред и се върти на стола си. Обляга се толкова много назад, че краката му се вдигат от пода. Без да напуща стола си, той извършва всички движения, познати на човека. През цялото време лицето и ръцете му са в постоянно движение. Очилата му хвърчат нагоре над челото му; изтяга китките си напред; прави гримаси, мръщи се, кима с глава, вдига рамене, маха с ръка, гледа цинично. Никога не губи нито секунда между последователните срещи. Бях очарован като гледах как наредено е това, защото нямаше никакви видими звънци или сигнални знаци. Но една светлина блясва на бюрото на г-ца Коен, когато кметът желае нещо. За новия посетител се известява от г-ца Коен, която влиза в стаята и оставя парченце хартия с името на новодошлия върху бележника му за срещи. Името никога не се споменава на висок глас. Тъй че няма никакво прекъсване на разговора с посетителя, който в това време е в кабинета.

Седях по-голямата част от деня на единия край на голямото бюро. Никой не ми обърна никакво внимание, освен да ми се усмихне. Понякога кметът ме представяше; понякога не. Само много рядко имах случай да му задам въпросите, които много желаех да му отправя. Нямаше достатъчно време за това.

Франк („аз съм законът“) Дж. Хаг, „бос“^[14] на града Джърси от 1917 година и негов кмет в продължение на осем последователни сесии, не е вече напълно „законът“ в Ню Джърси сега, когато залезът на великите господари (босес) изглежда е настъпил. Но дори да е един анахронизъм днес, този сатрап на градските обири още упражнява една „машина“, която в продължение на дълги години беше една от най-успешните в Америка и която още има своето голямо влияние, сила и власт не само в града и околията, но и в държавните работи.

Хаг е толкова застрашителен институт, че е станал безплътен. За него се говори често пъти не като се назовава по име, а просто като „кметството“.

Малко щати имат по-променчива и енергична политика от Ню Джърси. Даже щатските сенатори влизат и излизат от служба като топки при игра. Числото на тия, които през последните години са били на служба е невероятно: те са буквално тринадесет от 1929 година насам. Вземете след това съдиите. Бих могъл да направя тази глава петдесет страница дълга. Това обаче няма да сторя, защото да се проследят и опишат вътрешните отношения между различните членове на съдийското тяло, които са за и против Хаг, (тъй като „кметството“ е контролирало болшинството от съдилищата), е приключение подобно на това да тръгнете из лабиринта на двореца в Хамптън с вързани очи и при това пиян.

Губернаторите само на Ню Джърси се избират за три години. Те могат да бъдат преизбирани само след известен интервал. Законодателното тяло, особено сенатът, се избира посредством стара изборна система, която облагодетелствува земеделските области, и е напълно в ръцете на републиканците. Сега властта на губернатора почива почти изключително върху правото му да назначава на служба. Но всички назначения в съда и, фактически, на всички добри служби в щата, трябва да бъдат потвърдени от сената. Дори да са от една и съща партия, губернаторът и сенаторът са обикновено подозрителни един към друг и, следователно, за да попречи на губернатора да се изплъзне и прокара някое назначение, което не му е угодно, сенатът остава почти непрекъснато в сесия. Фактически той обикновено бодърствува до последните пет минути преди свикването на новия сенат, който го наследява, за да може да възпрепятствува възможността за ad interim назначения от страна на губернатора. Има повече от седемдесет и пет различни държавни места в Ню Джърси, много от които запълващи се едно друго, за които могат да се правят назначения. Тъй че службите са изобилни и за тях се водят остри борби. Някои губернатори бързат да си изработят своя собствена — „машина“ веднага щом бъдат избрани: първо — да си подсигурят задоволителна служба след напускането на поста и второ — да са в добра позиция при кандидатурата си за преизбиране, след изтичането на тригодишния интервал. Обикновено губернаторът упражнява ефикасна власт само в първите две години на службата си. След това никой не му обръща внимание, тъй като всеки се е съсредоточил в маневриране за следващия кандидат.

Цялото това положение е твърде изгодно за хора на един „бос“ като Хаг. Той може да уравновеси почти всекиго срещу всеки друг чрез обещания за услуги, в замяна на поддръжка, без да се споменава, че назначените лица по целия щат са още негови хора, назначени от „неговите“ губернатори. Още повече, че в Ню Джърси има много последователни Хагови републиканци, не само в провинциалните области, но и в градове като Атлантик сити. Хаг има, или е имал, сърдечни връзки с Инок Л. („Нъки“) Джонсън, републиканския шеф там, който влезе във федералния затвор с обвинение по подоходния данък в 1941 година, и с по-малки князчета в други градове.

Най-сетне стигаме до националното равнище. Защо трябваше един човек, велик и спокоен като Рузвелт, който сравнен с Хаг прилича на Партенон пред един курник, да се унижи и принуди до положението да има работа с Хаг? Нека не бъдем наивни. Г-н Хаг е хванал твърдо щатската „машина“ на демократите; той е бил водач на делегации от Ню Джърси в почти всяко народно събрание от 1920 година насам. Г-н Рузвелт беше принуден да има вземане-даване с него, понеже структурата на американската политика налага на всеки Президент необходимостта да бъде политик, а всички хора, които се състезават за голям пост, обичат не само да имат гласове, но и излишък от гласове, дори когато те не са необходими. В същност Франклин Рузвелт не можеше да изкара сполучливо няколко избирателни кампании в Ню Джърси без подкрепата на Хаг. В 1932 година например той спечели само с 30,000 гласа. Мнозинството на Хаг в околията Хъдсън надминаваше 117,000. За разнообразните шикании, които придружаваха кандидатурата на Едисон (след като Фр. Рузвелт „обиколи целия щат по телефона“) и за някои излишно тъмни и блудкави неща във федералното покровителство не можем да говорим тук поради липса на място. Необикновен факт е това, че самият Хаг беше някога човек на Ал Смит, отчаян противник на Рузвелт. Той пристигна на събранието в 1932 година, декларирайки, че ако бъде кандидатиран, Рузвелт „не ще спечели в нито един щат на изток от Мисисипи, и в твърде малко щати на запад“.

Начинът, по който Хаг си играе на политика, е възприет от много американци с известна морална летаргия. Когато той започна да си играе с гражданските свободи, това предизвика по-остри протести. Преди няколко години, като последица от една отмъстителна кампания за изгонването на Съюза за Индустриалните синдикати (CIO) от Ню Джърси, кметството между другото прокара една наредба, с която се забраняваха публичните митинги без предварително полицейско разрешение. По-късно това беше обявено за противоконституционно от Върховния съд, но не преди да се стигне до викове за грабване на оръжието. Но по-чуден от най-чудните развития на нещата е фактът, че години по-късно CIO трябваше да влезе наново в щата, но със съвсем различна роля: като разпален поддръжник на Хаг и на неговата „машина“. Разбира се това стана, за да се подкрепи преизбирането на Рузвелт.

Заплатата на Хаг като кмет на града Ню Джърси, единственият обществен пост, който той заема, е 8,000 долара годишно. Въпреки това, неговото състояние се изчислява от авторитет като проф. Маккън от Дармот, автор на книгата The Boss, на четири милиона долара. Хаг живее в скъп собствен дом с много апартаменти в града Джърси. Неговата лятна вила на брега на Дийл, според землячната оценка, струва 125,120.50 долара в брой. На няколко пъти е имал търкания с властите по повод подоходния данък. В 1929 година беше глобен с 60,000 долара за данъчни нарушения. Бивал е разпитван при различни случаи за източниците на своите приходи и веднъж, когато е бил обвинен, че приемал финансова помощ от издателите на книги, той отговорил: „Всичко това е мръсна лъжа. Трябва да съм луд да вземам такива пари. Дявол да го вземе, ако исках да бъда нечестен, аз бих могъл да имам вземане-даване с големите компании, на които сам аз повиших облагането с данък.“ Собствените обяснения на Хаг за неговото богатство са, че добре осведомени приятели му подшушвали сведения от борсата.

Да направим рекапитулация: самият Хаг е важен не поради своите качества или липса на такива, но като тип. Той е по-скоро крайният продукт на една обществена система, отколкото самостоятелно действуващо лице. Но системата, която той представлява, е оскърбление за демократическата партия, за американската политическа система, за паметта на Рузвелт, за президента Труман, за демократическата национална комисия и за цивилизацията на Съединените щати.

Бележка за бъдещето

Ако бих могъл да се пренеса сто години напред в бъдещето и да се намеря като ровя в някоя библиотека, едно от моите първи любопитства би било за хора като Хаг. Как Хаг — и Джърси сити, и толкова много други големи и малки американски градове — биха изглеждали през перспективата на един нов век? Това, за което ние хората от 1947 година можем да се надяваме, е най-малкото, че в 2047 година нашите сегашни методи за политическо държане, нашият начин на живот в големите градове, ще изглеждат толкова музейни, толкова глупави и архаични и също така — толкова мръсно жестоки и пагубни, колкото условията на детския труд в Англия през време на индустриалната революция или селячеството в Русия при царизма, ни изглеждат днес. Една светла радост и подвижност на гражданския дух, просветен и порядъчен демократичен ред, отстраняване на вертепите и къщите за даване под наем, един научен критерий за градско управление, по-щедър обществен интерес, училища добре построени и учители добре платени; останките от стари квартали съборени и застроени наново според един широк план — всичко това може да бъде в 2047 година, само ако хората от 1947 год, го пожелаят.

На кратко за щата градина

Ню Джърси, един малък дрипав щат, е обграден по протежение на цялата си западна граница от остро свиваща се дъга на реката Делауеър и е, тъй да се каже, почти остров. Гълфстриймът затопля Атлантика почти по протежение на целия бряг на Джърси. Има 20 градуса разлика в температурата между водата при Санди Хук и Кейп Мей. Ледоразбивачите са в действие край Байон, когато ягодите цъфтят под Атлантик сити. Океанската брегова линия означава не само риболовна индустрия и туризъм, но същевременно и значителни приходи за щата от патентите за упражняване на риболовството.

Както Едмънд Уилсън писа веднаж, по времето, когато беше Едмънд Уилсън младши, Ню Джърси е роб на два града. Той е щат напълно подобен на разменна монета. Стотици хиляди от неговите поданици водят „смесен“ живот между Ню Йорк, Филаделфия и, домовете си в самия Ню Джърси. Най-малко една трета от населението е около градско.

Всеки, който някога се е съмнявал, че американската цивилизация е индустриална, трябва само да вземе влака от Ню Йорк за Филаделфия или по-добре да се загуби като кара автомобил в областта на Ню Джърси, под Пуласки Скайуей. Пътищата тук са, може би случайно, но най-объркващо маркирани от всички други пътища в Америка. Тук жилото на индустрията наистина хапе. Няма стрък трева, ако може да се изразим малко преувеличено, в разстояние на десетки квадратни мили.

Въпреки че е четиридесет и пети щат по пространство, Ню Джърси е шести по стойност на манифактурни продукти. Историческата причина за това, извън съседството с морето, е, че неговата ос представлява стълб на един вид железни гимнастически гири, на които Ню Йорк и Филаделфия са главите: Ню Джърси изхранва и двете. Той произвежда по-голямо разнообразие от индустриални произведения, отколкото кой и да е друг щат, като започнете от стоманените въжета и свършите с телевизионни апарати (Ню Джърси ще бъде „първият телевизионен щат“, чух да се казва), от бойни кораби, до коприна и сметачни машини; от бензин — до индустриални ленти; Пасаик и Патерсън са големи текстилни градове, прочути с първите борби на работническото движение, и щатът има не по-малко от седем града с по-голямо население от 100,000 души.

Тогава — на две минути разстояние от това кипящо индустриално шосе — Ню Джърси се разцъфтява като роза. Той произвежда най-разнообразни земеделски продукти, главно зеленчуци, домашни птици и млечни продукти. Но не само земеделие. Когато сезонът за дребния дивеч се открие през есента, най-малко 100,000 души тръгват на лов. Ню Джърси е главният щат не само за електронни цеви… но за фазани, зайци и пъдпъдъци.

Много още би трябвало да се каже за Ню Джърси. Той има един град, Флемингтън (мястото дето се води делото за отвличане детето на Линдберг), който е бил някога седалище на около деветдесет корпорации, включително Стандард Ойл оф Ню Джърси, понеже неговият имуществен данък е много лек. Той притежава най-големия състав по съдебното ведомство в Съединените щати, с шестнадесет съдии („малко по-голям от една рота и малко по-малък от една тълпа“), шест члена от които може да не са адвокати. Притежава част от Хъдсънската палисада (ограда) и — нищо не може да бъде по-драматично красиво в Източните щати — главната квартира на Галъп Пол, както и родната къща на Уолт Уитман. Има един меродавен украински вестник и е един от малкото щати, дето комунистическата партия дава обявленията си в местната преса; има един град, Хобокен, който притежава по един бар на 204 граждани, и закон, който задължава всички ученици от гимназиите да изучават две години американската история и управление. Има здраво квакерско холандско потекло и вярва тъй силно в щатските права, че веднъж отпусна 25,000 долара, за да изследва „законността“ на закона за социалната сигурност, макар че неговите поданици се ползуваха от разпорежданията на същия закон.

Когато и да отида във Филаделфия, което правя всякога щом мога, защото я обичам, аз се разхождам по улица Честнът и се спирам да погледам Залата на Независимостта. Тук на 10 юни 1775 година Джордж Вашингтон е станал главнокомандуващ на Американските Революционни войски; тук на 4 юли 1776 година е била приета Декларацията на Независимостта; тук на 3 ноември 1781 година двадесет и четирите британски знамена, пленени в града Ню Йорк, са били предадени на Конгреса и тук, на 17 септември 1787 година е била подписана конституцията на Съединените щати, по която и до днес все още много или малко сме управлявани. Един плакат в Централната галерия ни връща още по-назад, към „Рамките на управлението“ на Уилям Пен:

„Управлението се приема доброволно от народа… а всичко повече от това е тирания, олигархия и гибел.“

Може би поради силата на своята индустриализация, Америка плаща скъпо, като жертвува естетически ценности. Но тази редица от малки магазини и кантори, неподдаващи се на описание, е доказателство, както Залата на Независимостта — родното място на Съединените щати с цялото си класическо спокойствие и грация — че това е страна все още почиваща на лична енергия, амбиция и изследвания, на свобода и човешки права.

Няколко характерни черти на Пенсилвания

Пенсилвания, което значи буквално „Централен камък“, един от двата или трите най-важни щата, една от четирите републики, лежи като четвъртит клин, свързвайки големите езера с Атлантика, обгръщайки толкова красиви реки като Съскехана и планини като Апалейшънс и преди всичко свързвайки стоманата с желязото, Пенсилвания е с една трета по-голям от Унгария и самозадоволяващ се, както са много малко нации.

Историята на Пенсилвания е история на желязото, въглищата и стоманата. При все това, от нейните 26 милиона акра, почти половината са гори! Това е република, за която почти винаги се мисли, че е преобладаващо индустриална, но тя притежава едни от най-богатите земеделски земи в света. Пенсилвания се тресе от своето херкулесовско производство на локомотиви, стомана и отливки на метали, печатарски машини, големи параходи, електрически машини и всякакъв вид текстил — от килими до памучни дантели. Можете да отидете също така и в нейните гори и да убивате не само гъски и фазани, но елени и мечки. Годишно там се избиват средно от двеста до триста мечки и около 30,000 елени. През един сезон в 1931 година са били избити 200,000 елена само за да се разредят.

Пенсилвания е принадлежала последователно на индианците, холандците и шведите, а Англия и Франция са имали за известно време претенции за части от нея. Един велик човек, на име Уилям Пен, пристигнал в 1682 година. Историята е добре позната. Той получил като дарение по-голямата част от това, което Пенсилвания и Делауеър заемат днес, за да се покрие един дълг от 16,000 английски лири, които Чарлс II дължал на баща му. Той искал да нарече своята обширна страна „Нов Уелс“, но идеята му била отхвърлена и името станало Пенсилвания. Заради своята огромна охрана, Пен се съгласил да плаща на краля „две боброви кожи, които да бъдат връчвани в замъка Уиндзор на първия ден от януари, и също една пета част от цялото злато и сребро, което от време на време бивало намирано“.

Град на братска любов и много други неща

Филаделфия, първата столица на Съединените щати и нейният пръв Метрополис, третият най-голям град в страната днес и дванадесетият по големина в света, е наистина нещо специално. Често той се сравнява с Бостън и е като него един вид хранилище на американската история, с изобилни интелектуални традиции и общителна аристокрация.

Той поддържа известен забележителен атавизъм. Съществува градска войска и един полк от преди революцията, който ескортира всеки президент на Съединените щати, когато той посещава града. Законодателното събрание има правила, които са по-строги от тия на Бъкингамския дворец. Това не може да се сравнява с нищо в Америка, освен може би с дружеството „Санта Цецилия“ в Чарлстън. Надбягванията с лодки и крикетът са още оцелели. Освен това съществуват клубове, като „Клуб неделна закуска“, който, разбира се, се събира редовно всяка сряда вечер, „Ракет клуб“ (от около 1,100 души, от които десетина гласуваха за Рузвелт през 1944 година) и „Юниън Лийг“ (не Юниън Лиг клуб), дето всеки член трябва да бъде атестиран, че никога не е гласувал за никого, който не е републиканец, и над всичко „Филаделфия клуб“ — превъзходен институт, който е една светая светих. Има истории, безсъмнено апокрифни, за мрачни милионери, които умрели в страдание, след като години наред си изжулвали коленете и пръстите на ръцете да дращят, за да могат да се промъкнат през деликатните врати на клуба, и след като не успявали, за отмъщение наказвали целия град, като оставяли богатството си другаде. Забавно е да се наблюдават старите господа да играят „сниф“ — нещо като домино.

Веднъж попитах някои филаделфийци, кой е неоспоримият старец първенец на тяхното общество, подобно на Чарлс Франсис Адамс в Бостън. Настъпи неловка тишина, а след това започна препирня. Споменаха се няколко имена, всички достатъчно именити: — д-р Томас Гейт, президент на университета в Пенсилвания, съдията Оуен Дж. Робъртс, който в продължение на много години не е бил в непосредствен досег с града и, разбира се, бившият сенатор Джордж Хуартън Пепър. Говорейки за имена, аз попитах какво правят, ако въобще правят нещо, потомците на Бенджамин Франклин по това време във Филаделфия. Един от отговорите беше (предавам го буквално): — „Смятаме, че г-н Франклин е произхождал от малко съмнително семейство.“

В цяла Филаделфия човек може да чуе подобни бисери. В една от драмите на Филип Бари се казва: „Ние не обръщаме голямо внимание на дъщерите си, но тренираме добри коне, дявол да го вземе!“ Попитах за Гифърд Пиншън, покойния велик губернатор на Пенсилвания, и получих отговор: „Той ме обиди като рибар на пъстърва, човекът в същност вършеше безчестия.“ На един обед чух забележката: „Белята със Стоковски е, че той е поразително добър музикант!“ При друг случай слушах да се говори мило за Уилям Пен, като за „били“, и научих, че Хитлер и Мусолини били представители на обикновените хора и че от това следвало всички обикновени хора да бъдат прокълнати, че, разбира се, Рузвелт бил „предател на своята класа“ (това клише се появи действително в тази форма) и че американските избори са един фарс, тъй като болшинството, даже ако е 51%, може да господствува над малцинството. Дейв Стърн веднъж напечатил само като сатира едно писмо, за което се предполагало, че е от един местен „Крез“, настоявайки безработните да бъдат стерилизирани. За негов ужас, десетки хора го взели сериозно. При едно събрание чух с ушите си един закоравял сноб да нарича президента на Съединените щати „онзи праматар^[15]“. В четиридесет и осем щата, в продължение на тринадесет месеца, в разговор с хиляди хора, аз не чух никъде другаде подобна бележка.

Дали аристокрацията на Филаделфия живее според своите граждански задължения? Части от града, толкова изоставени и забравени понастоящем, изглеждат като старец без зъби. Но градският упадък е сложно явление; никоя отделна група няма отговорности. Фактът, че през дълги години Филаделфия е била управлявана чрез политическа „машина“, чудовищно подла, положително е играл роля. Мейн Лайн и аристокрацията са фактори, би могъл да каже човек, главно поради своето отсъствие. Хората, които притежават града, пише Джордж Сешън Пери, „са го напуснали.“ Това явление не е присъщо само за Филаделфия, разбира се; забелязваме го в Бостън и Чикаго. В град след град, управляващата класа се изселва, за да избегне натиска на градските данъци. Аристокрацията от Мейн Лайн, заселила се в своите красиви домове и градини, продължила да печели парите си в града, като го изоставила да се руши. Една от теориите, които чух, е, че „автомобилът убил Филаделфия“, като улеснил бягството от града. „Всеки човек с 3,000 долара годишно живее в предградията.“ Разбира се, това е донякъде преувеличено, но то изразява преобладаващото настроение.

Филаделфия е пълна със затруднения. Стойността на недвижимата частна собственост е спаднала от почти пет милиарда долара през 1930 година на приблизително три милиарда през 1944 година и градът е ощетен от данъци с милиони. Това, разбира се, е хвърлило в суматоха доходите и обществените работи, дори в най-простите начинания, като например поправка на улиците, които страдат като последица от това.

В 1930 година, дванадесет години след първата световна война, Филаделфия започна кампания за постройка на болница за ветераните. Днес, две години след втората световна война, още няма такава болница. Около 400,000 хиляди ветерани от двете войни живеят в града. За всички тях има на разположение едва 550 болнични легла. Условията в Байберри, болницата за душевни болести, са нещо като в лудница.

Общество на приятели

Никое общество в Америка не е дало по-добри граждани от квакерите. Това датира от времето на самия Уилям Пен. Законите на Пен са изпреварвали със сто години неговото време, докато наставленията на квакерите за усърдие, скромност и твърда вяра в основната добрина на човека са оставили дълбоки следи в живота на републиката.

Днес Пенсилвания е още крепостта на квакерството, въпреки че някои други щати, като например Индиана имат повече членове. Особено влиянието на „приятелите“ в и около Филаделфия е неосезаемо и невидимо просмукване в атмосферата; квакерите са уважавани и в много от старите филаделфийски фамилии има квакерска кръв. Голям източник на тяхната власт е също фактът, че много не квакери, често, без да съзнават това, са възприели особеностите на квакерите. По-непосредственото влияние на квакерите се упражнява от техните прекрасни училища.

Квакерите още поддържат непроменени доста много от своите характерни особености, макар че не носят, разбира се, вече широки заострени шапки, те все пак се обличат различно от своите съседи. Алкохолът и тютюнът са теоретически запретени. Не се събира десятък, както при Мормонската църква, нито някакви други дискоси. Свещеничеството не се заплаща и цялата финансова издръжка идва от доброволни дарения. Къщите за събрания нямат олтар или формална служба и организацията е до крайна степен демократична. Например, религиозното движение няма официален ръководител и въпросите се уреждат чрез разисквания и компромиси, и никога чрез формален вот или дори вдигане на ръка. Известен предмет се поставя на разглеждане, — за или против; нищо не се приема, ако няма единодушно съгласие. Това прави прогреса сигурен, макар и бавен.

Политиката на пенсилванците

Пенсилвания има може би най-обърканата и гибелна политика от всички щати и е една от най-трудните за администриране област в цялата федерация. Когато попитах кой или какво я управлява, един от отговорите беше: „Никой — тя просто се управлява“; друг отговор беше: „Всеки — като я тегли за носа“; а третият се състоеше от една-единствена дума, просто: — „корупцията!“

Основният елемент на всичко това е, че Пенсилвания е била създадена най-вече от фабриканти: тяхната класа в замяна на това основала своето съществуване върху високите тарифи, и е била ожесточено републиканска. Дълги години „босовете“ са били в състояние да господствуват над всички въпроси, просто посредством бързо отиване при фабрикантите и заплашване, че ще повишат данъците, ако не дадат помощи за дадена изборна кампания. Или, както обикновено е ставало, самите фабриканти са навлизали свободно в политиката и са давали, без да става нужда да им се иска или да бъдат заплашвани, та по тоя начин да се сдобият със собствен контрол. Политическото и индустриално господство е било слято.

Тогава дойде Рузвелт. Той беше бит от Хувър в 1932 година, но спечели Пенсилвания другите три пъти. В 1934 година, Гъффи стана първият сенатор демократ на щата от повече от 50 години. И следната година, Джордж Х. Ърл, близък приятел на Бълит и Дейв Стърн, стана първият губернатор демократ от началото на този век. Това беше революция. Ърл, забележително живописен характер, наложи чрез закони — всред най-ожесточена суматоха — ограничение на детския труд, установяване на четиридесет и четири часова работна седмица за жените, увеличение на случаите на компенсация на работниците, облекчение на безработните и други подобни. Питсбърг за първи път в своята история също гласува за демократите. По-късно режимът на Ърл се сгромоляса под звуците на един голям скандал между подчинените групи, но кметът на Питсбърг днес е Дейвид Л. Лорънс, който беше секретар на републиката под режима на Ърл и който е още председател на демократическата партия.

Магнатите бяха, разбира се, отишли твърде надалеч. До времето на Ърл, големите „влияния“ имаха всичко тъй, както го желаеха; на всичко отгоре, те имаха даже възможност да пишат сами размерите на собствените си данъци. Грамадната, благотворна сила на Рузвелт спечели в Пенсилвания, но тя не продължи, може би единствено поради това, че демократическата организация в щата не може да бъде така силна като републиканската, защото не контролира Филаделфия. В 1946 година дойде неизбежната реакция и издигащите се отново републиканци пометоха почти целия щат, като го изчистиха от демократи.

Парите са още, впрочем, най-големият фактор в политиката на Пенсилвания. Следващият пасаж е от една реч на сенатора Гъффи, произнесена на 8 март 1945 година в Сената:

„Републиканските лидери в Пенсилвания се готвят да купят или откраднат изборите през 1946 година. За тази цел са натрупали един фонд за подкупничество от 875,000 долара, за който не смятат да се отчитат. Този фонд беше разпределен от чиновниците и другите мазни, тлъсти плъхове… като част от фонда беше предназначен за кампанията през 1944 година, но бил задържан за бъдещи цели…

През изборите в 1944 година различните републикански щатни организации съобщиха за разходи на обща сума 2,367,539.12 долара. Тия цифри са може би непълни… споменавам този факт предимно за да припомня на сената и на страната… за мултимилионерите, тлъстите плъхове, които търсят да закупят политическата власт, като пръскат пари за политиката. Само за да изясня този въпрос ще кажа, че може би 1,835,048-те гласа, които събраха за губернатора Дюи… са им стрували по два долара всеки един.

Различните демократически комитети в Пенсилвания изразходваха в 1944 година обща сума от 520,000 долара, към които ще прибавя 92,000 долара, изразходвани от политическата акционна комисия — или общо 612,000 долара… Всичко това беше употребено, за да се постигнат за Рузвелт 1,940,479 гласа, или малко повече от 30 цента на глас. Ако бихме имали повече пари, не зная какво бихме направили с тях, освен да подкупваме гласоподавателите.

Това, което искам да зная, е: защо републиканците се нуждаеха от два долара на избирател, за да изгубят изборите, докато демократическата партия се нуждаеше само от 30 цента на гласоподавател, за да спечели?“

Филаделфийската статистика напечати доклад в 1944 година, че Клинтън Андерсън, понастоящем министър на земеделието, а по онова време член на конгресната комисия за изследване на помощите, имал доказателство, във форма на четири унищожени чека, че непристойните пощенски картички, нападащи покойния Сидни Хилман, били заплатени от лица близки на Пю, в канцеларията на „Патфайндър“. Пю горчиво „отрече и опроверга“ обвинението и отказа категорично да е имал нещо общо с тази афера. Джон У. Оуенс, един от най-безупречните политически репортьори в страната беше отправил преди това в „Балтимор Сън“ обвинението, че Пю — или членове от неговата фамилия — е давал различни суми на такива странни (но може би не толкова странни) различни организации като Лига на свободата, Национална комисия за поддържане на конституционно управление, Републикански страж и Съюза на фермерската независимост, последната от които беше извоювала законите за социална сигурност, детските трудови реформи и подпомагане на земеделците. Г-н Оуенс също установи, че фамилията Пю била подпомогнала изборната кампания на Ландън с повече от 300,000 долара и че нейният принос към фондовете на Уилки (въпреки че Пю се противопоставяше бясно на Уилки във филаделфийското събрание), възлизаше на сумата 113,000 долара, пръснати в десет щата. Ню Джърси получи 16,000 долара, а Мисури 14,000 долара. Върмонт и Южна Дакота трябваше да се задоволят с по 1,000 долара всеки.

Да се обърнем сега към Харисбърг и законодателството. Чух един бивш губернатор да казва спокойно, че бил „80 на сто честен“. Кой ще е най-големият „Лоби“^[16] зависи от това, кой е най-много заплашен. Но пазарлъците между разнообразните специални интереси и законодателите не може да се извършват толкова грубо, както досега. Едно прочуто средство беше „щипещото парламентарно предложение“. То беше заплахата да се впишат законопроекти, насочени против известна група фабриканти или други, които след това биват повиквани да откупят проектирания закон. Други средства бяха обещанията на благоприятно разположени към интересите на някоя специална група законодатели — да станат инициатори на закон против същата група, за да спечелят подкрепата на избиратели, които са против тях. Тогава, няколко дена преди закриването на сесията, когато биваше твърде късно за ново разглеждане, проектозаконът мистериозно се оттегляше и унищожаваше.

Най-сетне, Филаделфия. Тук трябва да се върнем назад към безсмъртния Пенроуз и даже преди него. Брайс пишеше за филаделфийската корупция още преди петдесет години. Пенроуз, крайно хитър и способен човек, е имал „машина“, както в града така и в провинцията, за да може, ако загуби на едно място — да бъде избран на друго.

Вотът на самите общински чиновници, въпреки че е малък, е едно друго важно обстоятелство. Има около 21,000 граждани на служба във Филаделфия — от огняри до надзиратели — които изглежда изпълват всеки инч от кметството, без да го пазят чисто, и една от техните обязаности е не само да гласуват, но да изтръгват гласове от другите. Повишенията в различните категории зависят от кимването с глава отстрана на хората от районната комисия и повечето от секционните водачи, квартални политици и прочее са, разбира се, здраво загнездени в публичната ведомост. В старите времена, както почти във всички големи градове, ужасни санкции са се вземали срещу всеки, който се е отклонявал от „машината“ или я предизвиквал. Санитарното отделение е могло моментално да намери вашия водопровод незадоволителен и да разнебити банята ви пред вашите очи.

Какво е стомана? — попитах Харолд Рутенберг, директор на изследванията на Сдружените Стоманени работници в Америка и сега подпредседател на стоманената Корпорация в Портсмут. Той отвърна веднага: „Америка“. Осемдесет и пет процента от всичките произведени стоки в Америка съдържат стомана в един или друг вид и 40 на сто от всичките работници, които получават надница в страната, дължат своето препитание на стоманата пряко или косвено. Но не на това наблягаше г-н Рутенберг. Основната решаваща сила на всяка страна е нейното стоманено производство и това, което прави нашия народ велик преди всичко, е фактът, че той може да пресова над 90 милиона тона излята стомана годишно.

Това е век на стоманата, цялата модерна индустриална история, което често значи политическа история, е основана на стоманата. Гражданската война беше желязна война. Всяка война оттогава е била стоманена война. В деня, в който желязната руда е била открита в Бразилия — единственият важен източник в западното полушарие извън Съединените щати — ние станахме империалистичен народ. Ние не контролираме бразилското производство (въпреки че една американска фирма за руди има големи бразилски владения), но не бихме могли да допуснем друга страна да го контролира. Почти същото нещо би могло да се каже за бокситните депозити в Холандска Гвиана. Държавният департамент не би признал това така изчерпателно и благочестивите привърженици на политиката на добро съседство биха го, разбира се, отрекли, но понятно е, че ние не бихме никога позволили на някого, освен на приятелска сила, да остане в тия зони.

Питсбърг е Гибралтар. Там дето Алегани и Мононгаела се съединяват, за да образуват Охайо, един парцалив грамаден чадър от сажди и чернилки ви подсказва, че това е наистина собствената крепост на стоманата. Още преди стотина години малки фабрики за желязо са били построени по хълмовете на Пенсилвания, близо до каменовъглените мини. Човек може да пътува близо до Питсбърг днес и да види пещи, които не са работили от 1851 година, но които са още в добро състояние. По онова време една пещ е била задоволителна, ако е произвеждала осемстотин тона желязо годишно. Днес една пещ, която не произвежда 50 процента повече на ден, е негодна. Ако собственикът на една фабрика не е имал да плати на своите работници пари в брой, той им е давал истински парчета от сурово желязо, което е било разменяно срещу бакалски стоки в близката бакалница — „железни пари“ в най-буквалния смисъл на думата. Днес желязото се произвежда за едно пени килограма. Няколко години по-късно пенсилванското стоманено производство направи първия си удар и в 1871 година Питсбърг Стийл Кастинг Къмпани организира първата стоманолеярница в Съединените щати. Около 1889 година американското производство на сурово желязо на пръти надмина за пръв път това на Великобритания, а в 1900 година ние надминахме британците по производство на стомана в открити пещи. Нов век, нова индустриална ера, ново равновесие в световната политика настъпи изведнъж.

Но да се върнем малко назад. Стоманата, в своята естествена форма на желязо, е подобно на житото начален елемент. Желязото се споменава в Библията и сърпове от необработено желязо, намерени в пирамидите, датират от преди най-малко пет хиляди години. Един авторитет казва, че фактически желязото е било познато в Египет от около 7,000 години преди Христа. С положителност може да се каже, че то е било познато в Китай и Индия от около 2,000 години преди Христа. Омир е пълен с желязо. Прескочете с няколко хиляди години напред. Знае се, че железни произведения са съществували в Шаслау, там дето днес е Чехословакия, в 677 година след Христа.

В средата на четиринадесетия век, във Франция са били употребявани гранати, а в Норвегия игли. Първото откритие на желязна руда в Америка изглежда да е станало в Северна Каролина в 1585 година, членове от експедицията на сър Уолтър Роли са го намерили. Към 1603 година една Вирджинска компания в Джеймстън в същност е изнасяла желязо за друга компания в Източна Индия при цена 4 лири стерлинги на тон. Първата силна пещ в Америка е била навярно построена в Пенсилвания близо до Потстаун в 1720 година. Четирима от тия, които са подписали Декларацията на Независимостта, били железни магнати и в 1795 година първата фабрика за гвоздеи е била построена в Браунсвил. Към 1830 година е имало около четиринадесет стоманени пещи в Съединените щати с капацитет от 1,600 тона стомана; около 1855 година е било организирано американското дружество за желязо, което се е разраснало в сегашния огромно силен институт „Американско Желязо Стомана“. В 1875 година първите пресовани двадесет метрови железопътни релси са били произведени в Америка, в гр. Брадок, Пенсилвания — само преди седемдесет години!

Юнайтед Стейтс Стийл

Най-простото нещо е да отворите телефонния указател на Питсбърг и да видите корпорациите, които се занимават с производство на стомана. Но имената на корпорациите не ви казват още нищо, разбира се. Те не споменават, естествено, че Карнеги — Илинойс е най-голямата единица от този вид в страната, не се дава идея за необятността на Америкън Стийл & Уайър, нито за Америкън Бридж. Цифрите и имената стават без значение и непонятни. Малко значение има, че Юнайтед Стейтс Стийл е произвел девет милиона тона кокс в 1901 година, имал е производствени разходи от половин милиард долара през 1910 година, притежавал е 61,999 вагона в 1918 година, а в 1945 година, с вложен капитал повече от два милиарда долара и 279,000 персонал, е извършил продажби на едро за 1,700,000,000 долара.

Това, което е от значение, даже ако Дженеръл Мотърс и някои по-големи компании биха били несъгласни, е, че Юнайтед Стейтс Стийл е първата в света корпорация. Според думите на Лайф, тя е най-баснословният гигант, създаден досега от индустриалната революция, тя ръководи най-големите световни стоманени инсталации (в Гари, Индиана), най-голямата световна компания за меки въглища, най-голямата световна компания за цимент… и произвежда почти една трета от цялата стомана на страната.

Ю. С. Стийл е била формирана предимно от тежката интуитивна ръка на стария Дж. П. Морган. Стоманата е била необикновено засилваща се търговия, около която различни обединения и скрита конкуренция са били в ход през 1890 година. Самата руда в пещите едва ли е била в процес на по-голямо обръщение — и топлина — отколкото завистливите, обхванати от стоманена треска, хора на деня. Андрю Карнеги, казваха в Питсбърг, бил „Сиуел Ейвъри на своето време“, но Ейвъри, с тънко развито чувство за обществени отношения, разпростря своята репутация даже в бъдещето. Хенри Фрик е бил човек главно на въглищата и кокса. Той и Карнеги работели заедно, но веднъж той казал на хитрия дребен шотландец, че някой ден щял да го види в пъкъла, тъй като знаел с положителност, че и двамата щели да бъдат там. Интересите на Карнеги са били обединени в 1892 година и пет години по-късно се появила „Великата Телена Консолидация“, с формирането на американската Стийл & Уайър Къмпани. Дж. П. Морган изкупва Карнеги при значително надута цена, почти 500 милиона долара; грандиозният Морган презирал дребната лукавщина на Карнеги — и в 1901 година била основана Юнайтед Стейтс Стийл Къмпани, първата в цялата история корпорация с един милиард долара.

Трудещите се хора изглежда имат прекрасна парадоксална лоялност към корпорацията, в която са закрепостени. В Детройт чух водачи на Съюза на Автомобилните работници да наричат Дженеръл Мотърс, „най-блестящо управляваната от всички компании“. Подобно на това, в Питсбърг, работниците на Юнайтед Стийл наричаха компанията „най-интелигентната и напреднала корпорация в индустрията“. Ю. С. Стийл беше обединител на други обединители, но хората, които я създадоха, не бяха всички икономически либерални. Положително те търсеха да заковат надниците в свещеното име на „стабилизацията“, но постепенно развиха идеите на института. Те бяха принудени да сторят това. За известно време Ю. С. Стийл имаше повече служещи, отколкото управлението на Съединените щати. Морган искаше някак си едрата стомана да бъде толкова голяма, че да може да влияе над всички останали индустрии в страната. В същото време — парадоксът не е толкова мъчен — той непрекъснато се опитваше корпорацията да не е прекалено голяма в собственото главно поле, стоманата.

Ю. С. Стийл се разклонява по цялата структура на американските финанси и предприятия, също като Дженеръл Мотърс. Списъкът на нейните най-значителни притежатели на акции, така както е напечатан във внушителната и полезна книга „Модерната корпорация и частна собственост“ е необикновено разобличаващ. Най-едрият частен притежател на дялове е бил покойният Джордж Ф. Бейкър. Майрън С. Тейлър е имал 40,100 дяла или около 0.37 на сто от всички издадени акции. Двадесетте най-големи притежатели държаха само 1.7 на сто от всички предпочитани дялове и само 8.8 на сто от обикновените. Но въпреки че притежанието на дялове постепенно стана все повече и повече разпръснато, ръководството си остана определено и съсредоточено.

Стомана, „едра“ и „дребна“

„Дребната“ стомана не е толкова дребна; всичките „дребни“ събрани, са например толкова големи, колкото „едрата“. Според обичайното определение, „дребната стомана“ включва Бетлеем, Рипъблик, Йънгстайн Шийт & Туб и Инланд. Уейъртън не се счита по правило като „дребна стомана“, въпреки че той несъмнено е независим. Думата „дребна“ не е само псевдоним; тя става абсурд, когато се приложи към корпорация като Бетлеем, която днес има капитал надминаващ два милиарда долара. В края на 1946 година, през време на кризата в мините^[17], един от най-големите искове в страната беше искът отправен срещу Бетлеем — за 200 милиона долара.

Шваб се премести в Ю. С. Стийл. След това го напусна. Когато се зае с Бетлеем, той имаше само един важен клиент; в скоро време той я създаде като втората най-голяма стоманена компания в света. Днешният президент на Бетлеем, Юджин Грейс, управлява своя мастодонт точно като на представление с един човек, почти както Гари управляваше своята, преди да започне ерата на триумвиратите. Грейс навярно мрази труда толкова безпощадно, колкото всеки друг в индустрията. Едрата стомана няма — това не е необходимо да се изтъква, — особена сантименталност към труда, но изглежда, че е приела като добър принципа на колективното спазаряване; никой от нейните администратори не говори за връщане назад към премахване на съюзите.

Компаниите на „дребната стомана“ се конкурират живо в някои отношения и работят заедно в други. Много от техните администратори, посредством големите източни банки, се преплитат с хората от „едрата стомана“. Може би странно, но „дребните“ плащат изобщо по-добри заплати от „едрите“. Най-високите заплати на Ю. С. Стийл са, ако ги погледнете в съответния им мащаб, доста „умерени“, бидейки в класата между 100,000 до 200,000 долара. Прегледайте някои цифри за 1932 година, най-лошата година на депресията. През тази година Майрън Тейлър е получил 197,203 долара, но заплатата на Шваб е била 250,000 долара, а Дж. Дж. Крауфорд, администратор на Джонс & Лоулър, друг един опасен независим, е получил 247,225 долара. В 1940 година Грейс е получил 478,144 долара, а в 1941 година — 537,724 долара. През двете тия години той е бил вторият най-високо платен човек в страната.

Най-доброто от съюзите

За работниците на Ю. С. Стийл — която един от управителите в Питсбърг наричаше „най-старата работническа организация в Съединените щати“ — бихме могли да пишем много. Нищо не илюстрира по-драматично острото и неудържимо въставане на американския труд, отколкото неговото организиране в стоманената индустрия. През 1900 година хората са работели дванадесет часа на ден, седем дена в седмицата. Помислете си просто за огромното развитие, което е настъпило през последното десетилетие; необходимо е да се осъзнае човек и да погледне назад сериозно и критично, за да оцени всичко, което се е случило. В 1936 година, след две катастрофални стачки (едната в 1892 година в Хоумстед и другата през 1919 година, водена от Чикаго) стоманените работници бяха още неорганизирани. След това настъпи развитието на Съюза на Индустриалните синдикати, който стана по-късно CIO, и неговият силен, добре обмислен и добре изпълнен удар над стоманата. Организационната Комисия на Стоманените работници, водена от Филип Мърей, представляваше едно бунтовническо крило от стария занаятчийски съюз, Американска Федерация на труда като обединено сдружение на железните и стоманени работници. Мърей, който беше по това време подпредседател на Сдружените минни работници беше подпомогнат от хора, които по-късно станаха известни в CIO. Едрата стомана се бори ожесточено цяла година против удара. Но след годините на голямата депресия тя не искаше катастрофални стачки. На една от върховните дати в историята на труда, 1 март 1937 година, Майрън Тейлър, председател на „Едрата стомана“, подписа договор за колективно спазаряване. Работниците получиха четиридесет и четири часова седмица и значително повишение на надниците. От тогава насам ехото на това звучи още. Човекът, който подписа от страна на работниците, беше Джон Л. Луис.

„Дребната стомана“ едва се сдържаше от гняв; считаха Тейлър буквално за катастрофаджия, саботьор. Тя отказа да зачита колективния договор през време на по-голямата част от 1937 година и жестоки стачки избухнаха в няколко независими корпорации. Компаниите твърдяха, че „не били в състояние“ да подпомогнат труда. В деня на възпоменанието станаха трагичните кланета в южен Чикаго пред вратите на Републиканските Фабрики, когато полицията стреля срещу тълпите от мъже, жени и деца, и уби десет, а нарани четиридесет души. Най-сетне Дирекцията на Националния Трудов съюз заповяда на Републиканската Стоманена компания да прави спазаряването колективно и към края на 1942 година цялата „дребна стомана“ последва „едрата“ по отношение на трудовите договори. Борбата беше спечелена и никакви сериозни спънки в обединението на индустрията не са се появили от тогава, въпреки че две значително големи „независими“ компании са все още извън CIO.

Междувременно Обединените Американски Стоманени работници, организацията CIO, се роди и разрасна от тази борба. От самото начало този голям съюз имаше много отличителни черти. Неговото настроение и организации бяха — и още са — съвършено различни от тези на Обединените Автомобилни работници, които печелеха своите първи победи в Детройт приблизително по същото време. С хиляди работници нахлуваха в съюза на Обединените Автомобилни работници (UAW), който се разрасна фактически, както знаем, чрез един процес на масов бунт. Но стоманените работници бяха организирани постепенно от изкусни и предани водачи, които влязоха във фабриките и останаха там. Бъркотии и съперничества, както при Обединените Автомобилни работници, не съществуваха при Стоманените работници. Техният съюз се управлява — и се управлява добре — от върха; той вярва в това, което се нарича „централизирана децентрализация“; притежава единство, което не може да се получи чрез потискане на хората, и неговите помощник водачи могат да се движат, да си показват главите и да вземат второстепенни решения без риск — като всичко това въплъщава редица уроци, които Валтер Рутер би могъл прекрасно да научи. Низшите чинове са образовани и трезвомислещи и почти всеки има известен дял отговорност. Това се явява на първо място като резултат на пълното доверие на членовете в куража, честността и добрия разсъдък на Филип Мърей.

Мърей е навярно най-зрелият и цивилизованият от съвременните американски трудови водачи. Той не е човек, за когото обединението на работничеството би могло да представлява само вдигане на шум. Един източник на неговата сила е, че той има почти пълна власт — но фактически никога не я използува. Мърей е, разбира се, президент на самия CIO и на Стоманените работници. Той е роден в Шотландия през 1886 година и дошъл в Съединените щати със своя баща в 1902 година; работил е в мините като момче и се образовал посредством кореспондентски курсове. Баща му е бил, случайно, президент на съюза на миньорите в Ланаркшър, а самият Мърей отишъл на работнически митинг, когато бил едва шест годишен.

През време на войната, разбира се, беше обещано да не се правят стачки. Стоманените работници бяха забележително лоялни. Но те не забравиха, че от 1925 до 1939 г., в един от най-богатите периоди на индустриална експанзия, стоманената индустрия не е дала нито едно-единствено повишение на надниците. Колкото за следващите години, една брошура, издадена от съюза, казва, че националният доход се е покачил със 132 процента между 1939 и 1943 година — от около 72 милиарда на 168 милиарда долара; приходът на корпорациите, преди данъците, се е покачил с 302 процента, от 6 милиарда на повече от 23 милиарда долара; този на фермерите със 179 процента, от 4 милиарда на 12 милиарда долара; този на труда само със 72 процента — и много от това е резултат на извънреден труд — което означаваше един живот при средна годишна печалба от 1,372 до 2,360 долара. Трудът, обича да изтъква г-н Мърей, не се възползува да спечели през време на войната. Едно внимателно изследване показва, че средният доход на един стоманен работник през януари 1945 година възлизаше на 50.85 долара седмично, от които федералните данъци му отнемаха 4.93 долара. Сравнено с 1941 година, и като се пресметне спадането на покупателната стойност на долара, неговият доход е бил фактически съществено по-нисък, а не по-висок отколкото през 1941 година.

Всичко това, заедно с много други неща, доведе до двадесет и шестдневната стачка на стоманените работници през 1946 година, която, когато започна, беше наречена открито „най-голямата стачка в историята“. При все това, толкова бърз е ходът на събитията в днешни дни, че само след една година, гледайки назад, човек мъчно може да си спомни какви точно са били подробностите. Няколко дена преди стачката, през време на най-мъчните и остри преговори, г-н Труман направи предложение за постигане на компромис на базата — покачване надниците с 18 1/2 цента на час. Мърей беше поискал 25 цента. „Едрата стомана“ предложи да плати 15 цента. По-късно съюзът сведе своето предложение до 19 1/2 цента, но „Стомана“ отказа да се качи по-горе от 15 цента и стачката започна на 23 януари. Тя обхвана 1,292 компании в тридесет щата. Предложението на г-н Труман предизвика някои интересни заглавия — и то на някои неочаквани места. Лайф озаглави една уводна статия така: „г-н Фейрлес^[18] трябва да заплати 18 1/2 цента; право или криво, Президентът избра това и ние трябва да се примирим с тази работа“. Ню Йоркският Дейли Нюз каза просто: „Фейрелс направи голяма грешка“. Единствените три стоманени корпорации, които продължиха да работят през време на стачката, бяха заводите на Хенри Кайзер във Фонтана, Калифорния, Уейъртън в Западна Вирджиния и Америкън Ролинг Мил Къмпани в Охайо. Преговорите, които продължиха между правителството, индустрията и труда, като не споменаваме за преговорите между института „Желязо и Стомана“ (г-н Грейс), „Едра & Дребна стомана“, докато стачката продължаваше, не могат да бъдат описани тук. Стачката се приключи на 15 февруари. Че това беше една победа на труда, макар и не съвсем гладка, едва ли би могло да се отрича. Работническите заплати бяха повишени с 32 долара на месец, най-голямото единично повишение в историята на индустрията.

Още нещо за Питсбърг

Но Питсбърг е нещо много повече от стомана. В същност, неговата главна сила съвсем не се корени в стоманата, а във въглищата. Той е седалището на Уестингхаус и нейната сложна ядка на индустрии, на величествени заводи за стъкло и преди всичко на „Алкоа“^[19], която представлява сама по себе си огромна история. Погледнете отново в телефонния указател. Ние едва ли сме споменали едно от най-големите съсредоточавания на богатство в тази страна и едно от най-малко познатите, и най-куриозното. Ще намерите не само името Мелон; ще намерите Мелон Нейшънъл Банк, Мелбанк Корпорейшън и Мелбанк Шурити Корпорейшън. След това забележете списъка на компаниите Копър и Копър Газ & Кок Къмпани, които са също фирми на Мелон, със своите клонове, като се почне от синтетичен каучук, куки, катран и химикали и се свърши с дървен материал.

Може би странно, но семейството на Мелон се пази грижливо в сянка. Обикновено, подобно на Дю Пон, то не участвува много в живота на обществото. Нито пък Мелонови са активни политически, по какъвто и да е пряк начин, макар че и това е съвсем очевидно, — тяхната власт, ако биха предпочели да я упражнят финансово, би могла да бъде огромна.

Негри в Питсбърг

Отидох да видя Уилям Дж. Нън, редактор на Питсбъргския в. Куриер, за да го попитам за негърския проблем в общежитието. Главното нещо, което може да се каже, е, че положението на негрите в Питсбърг е сравнително може би по-добро, отколкото в кой и да е друг американски град, и положително по-добро, отколкото в Чикаго и Детройт. Има около 65,000 негри в самия Питсбърг (приблизително 10 на сто от населението) и още около 35,000 в един радиус от 50 мили. Негри живеят почти навсякъде в цялата тази област. Няма отделен квартал подобно на Харлем или на „Черния Метрополис“ в Чикаго, при все че доста от тях са струпани в областта „Хил“. Никакво различие не съществува в трамваите или асансьорите; добрите хотели приемат негрите без много въпроси; допускането им на концерти, театри и футболни мачове е нормално. Съседните области имат различно отношение към проблема за отлъчване на негрите. Те посещават публичните училища и университети, при обстоятелства на теоретическо равенство. Три момчета негри бяха неотдавна във футболния тим на университета в Питсбърг.

Детройт е седалището на квалифицирания работник; Питсбърг на неквалифицирания. Работническата класа в Питсбърг, със своето грамадно чуждестранно и от чужд произход население, изглежда да толерира негрите по-добре, отколкото кой и да е от големите индустриални градове. Най-враждебните чуждестранни общества са поляците и италианците; ирландците и германците са най-приятелските. Католическото влияние е активно; всеки негър може да присъствува на католическа литургия навсякъде в Питсбърг и много негърски деца ходят в енорийските училища. Колкото за труда, картината е позната. CIO приема членове негри и никой от неговите съюзи в областта не би отказал такова членство. Много негри са в същност служещи в местните CIO. Но големите съюзи на Амер. Федерация на труда, особено на механиците и на зидарите, продължават да отказват членуването на негрите. Колкото до политиката, негрите в Питсбърг (и в Пенсилвания изобщо) не са така отличителни както, да кажем, тия в Илинойс. Няма нито един негър в Конгреса и само един администратор в Харисбърг е негър. Отчасти това се дължи на факта, че тяхното общество е широко разпръснато; то не притежава географическото сцепление, което съществува в Чикаго в няколко квартала. Но Питсбърг има доста много полицаи негри, включително няколко офицери и даже моторизирани полицаи; те служат из целия град — не само в негърските квартали.

Куриер е един от най-добре познатите негърски вестници. Тук трябва да спомена, че в Америка има само един негърски ежедневник — Атланта Уърлд.

Простият народ

Направих едно пътуване с автомобил до Ланкастър, града и околията, и там потърсих да науча нещо за обикновените секти или „простия народ“, както обикновено се казва. Спокойните вълнообразни полета тук — Ланкастър е втората най-богата земеделска околия в целите Съединени щати — са в остър контраст с подобната на парна машина атмосфера в Питсбърг. Тук се намират фермери, които са едни от най-добрите на света, неподвижно скрепени със земята от рождение до смърт, по-голямата част от които никога не са виждали дори близките околни фабрики.

Най-интересната група е „Амиш“, от която има около 3,500 души в околността на Ланкастър.

Амишите пушат, но не пият и подлежат на отлъчване от обществото си, ако се оженят за някого извън своята секта. Никой амиш не може, освен при извънредни обстоятелства да спи извън своя дом, а домашната прислуга се нарича „съобитатели“. Странно преживяване е да чуете един амиш да казва на друг: „Вкъщи ли е вашият съобитател или е излязъл?“ Менонитите може да имат телефони — но аз говорих с един от религиозните водачи, който ми разказа как дълги години неговият баща се е съпротивлявал да прокара телефон — и свободно да се возят на автомобил, но, поне на теория, никой амиш не може да притежава или употребява някакво механическо изобретение, нито даже радио или прахосмукачка. Той може да ползува кабриолет за пътуване, ала последният трябва да е отворен и никакви пръчки или камшици не са позволени. Не им е позволено да четат абсолютно нищо, освен Библията и библейски приказки. Не гласуват, нито участвуват по какъвто и да е начин в гражданската деятелност. В къщата на амишите (които извършват богослужението си в собствените си домове) не се употребява електричество и техните деца не могат дори да играят с фабрични играчки; те обаче употребяват вода от кладенчови помпи и в някои други отношения чистотата на тяхната не механическа изолация започва да се разпада.

Но начинът на обличане и външният вид на амишите е най-необикновен. На тях не им е позволено да употребяват копчета, което би се счело нещо като парадиране. Вместо това се използуват куки и петелки. Мъжете носят дълги коси, разделени на път по средата; ергените се бръснат, но сетне, след като се оженят, никога вече не отрязват нито едно косъмче от брадата си. Те обаче винаги продължават да бръснат мустаците си.

Легендата за Дю Поновци, това паметно, непрекъснато и объркано плодовито семейство, няма подобна на себе си в Америка. Неговите членове са играли изтъкната роля в обществения и частен живот в продължение на почти 150 години и, без да са били някога в упадък, днес са толкова интересни, колкото винаги са били. Дю Пон и Делауеър изглеждат буквално еднозначещи; в същност има тридесет и шест различни Дю Поновци само в телефонния указател на Уилмингтън. Щатът се счита обикновено за един вид халифатство на семейството и един от старите вицове е, че съществуват само две политически партии, Дюпоновци и Анти-Дюпоновци, при забележката, че много от самите Дюпоновци принадлежат към фракцията на Анти-Дюпоновци.

Делауеър, вторият най-малък щат по пространство и третият най-малък по население, е странно малко общежитие. С население по-малко отколкото служещите в някои действително големи компании, Делауеър е прочут като седалище на големи корпорации и забележката „зарегистрирана в Делауеър“ може да се види на много писма на фирми с голяма известност. Това се дължи най-вече на великодушните данъчни закони на щата към капитализацията. Форд е корпорация на Делауеър, също и Кока-Кола; такива са и Комънуелт & Съдърн, американската компания Снъф, Асошиейтед Газ & Електрик и пр.

Но да се върнем към Дю Пон. Един учудващо ловък и предприемчив французин на име Пиер Самуел Дю Пон дьо Немур, избягал от Франция тъкмо една крачка, преди да бъде качен на гилотината в 1789 година, надявайки се да установи колония от емигранти в Шенандоа. Този именно Дю Пон, който е бил син на часовникар, се счита днес за бащата на семейството. Той е бил близък приятел на Томас Джеферсън и много от писмата, които е разменил с него, са още запазени. Между другите общи възгледи, те са имали и една по-специална: а именно, че земеделието трябва да бъде основата на националния живот и, — поразителна ирония — от потеклото на Дю Пон трябваше да произлезе една от най-бележитите индустриални организации в историята. Пиер Дю Пон е имал син Елютер Ирене Дю Пон дьо Немур, също така забележителен със своята индивидуалност и предприемчивост. Днес компанията носи неговото име Е. И., както обикновено се казва за него. Той е изучавал химия във Франция при Лавоазие. В Америка почнал да търси работа, след като предприятието на баща му пропаднало. Случило се, че барутът, който тогава се произвеждал в Америка, бил много долнокачествен; единственият добър барут бил английски монопол. Съединените щати искали да бъдат независими от Великобритания не само политически, което постепенно се постигало, но още и по отношение на експлозивите. И тъй, в една мелница край Брандиуайн, в 1802 година, Е. И. дю Пон основал фабрика за производство на барут; това специално място е било избрано главно поради върбовите лесове в околността, тъй като върбата дава добри дървени въглища.

Това, което се случило по-сетне, било, че предприятието — и самото семейство — пораснало точно така, както израснала американската индустриализация. С увеличаване постройката на пътища, с развитието на минната индустрия и най-после с откриването на железопътната ера, експлозивите станали много съществени. Отначало Дю Понови продавали само черен барут за огнестрелни оръжия. Сетне напреднали във всички видове рафиниране. Американската експанзия през деветнадесетия век е била подпомогната не само от стоманата и въглищата, но и от експлозивите, особено след като Нобел изобретил динамита. Никой не е могъл да разбива скали или да строи железопътна линия без взривове; никой не е бил в състояние да експлоатира каменовъглени мини или железни руди без нещо, което да разкъса и разтвори земята.

Имало е двама отличителни Дю Поновци в деветнадесетия век — Хенри, суров и дисциплиниран, създател на правилата, които, подобно семейните правила в родовете на Ротшилд и Митсюи, още помагат за единението на семейството, и който е бил главен отговорник за даване доминиращото положение на компанията в търговията с експлозиви, което тя и до днес държи, и Ламо I-ви, химик и изобретател, много по-прогресивен от Хенри, който е насочил Дю Поновци към модерни развития като динамита, и който е бил убит при една експлозия.

Трима братя днес са начело на фамилията, синове на Ламо I-ви. Те са Пиер С. Ирене и Мало II-ри. Пиер, най-възрастният, е роден в 1870 година.

Нека сега разгледаме политиката. Въпреки своето очевидно заплетено устройство, семейството е някак си твърде голямо днес, прекалено оплетено, за да действува като цяло. Неговите членове вземат и двете страни. Самата компания явно избягва каквито и да са политически ангажименти и деятелност, като всеки член на семейството може да следва, каквато политическа линия си иска; ако желае да дава помощи за политически кампании, това е негова лична работа. Пиер Дю Пон даде 92,500 долара на републиканската партия през 1916 година, а Ламо, както знаем, подпомогна фондовете на сенатори като Бушвилд. Но Пиер стана човек на Ал Смит и подкрепи Рузвелт в 1932 година. Франклин Д. Рузвелт — младши, както всеки знае, се ожени за момиче от Дю Поновци. В продължение на четиридесет и пет години Джон Дж. Раскоб, един от най-изтъкнатите демократи на нацията, беше голяма сила в работите на Дю Пон.

Дали Дю Пон и компания „управляват“ Делауеър? Компанията е най-голямата корпорация и най-големият данъкоплатец в щата и без нея Уилмингтън би бил една железопътна спирка. Но тя не е непосредствено агресивна в обществените и политически въпроси, както много хора мислят.

Е. И. дю Пон дьо Немур & Ко.

Това, което в същност кара компанията Дю Пон да живее и да диша, са жените… Нейната история е развитието от динамита до найлона, поне във време на мир. Разбира се, експлозивите са още важна част от предприятието, но изкуствената коприна, която включва найлон и целофан, е най-важният клон от индустрията. Органични химикали, включващи бои и синтетичен каучук, е вторият клон, тъкани — третият, тежки химикали — четвъртият, пластики — петият и експлозиви — шестият. Така, по един странен парадокс, жените, а не мъжете, в света, са окончателният определител на политиката на Дю Пон. Много повече отколкото на динамита, компанията се уповава на домакините. Пластики, бои, лак за нокти, парфюми, памучни тъкани, бои за дрехи — това са нещата, които днес съставляват по-голямата част от дейността.

Найлонът, изобретение и монопол на Дю Пон, е пластика, както и материал за производство на дамски чорапи. Има доста много конкуренция между найлона и други влакна, но нито едно не може да се сравни със самия найлон. От него, както всеки знае, може да се произвежда всичко, като се започне от четки за бои и се свърши с нечупливи канчета и чаши; възможностите за неговото развитие са почти неограничени. Човекът, който е предимно отговорен за неговото създаване, е химикът на компанията д-р Чарлс М. А. Стайн. „Дюко“ е също оригинален продукт на Дю Пон, както и голяма част от целофана. Последният беше изобретен във Франция: Дю Пон откупи американското право на производство и го разви така, че можеше вече да устоява на влагата и да бъде продаван за частица от неговата първоначална стойност. Историята на целофана и всичко, което се съдържа в нея, е една от най-очарователните от историите на модерната индустрия. Друг продукт на Дю Пон е „люсайт“. Също така компанията е най-големият производител в Америка на DDT (противопаразитна течност) и на дълъг списък на материали за фармацевтични продукти, като витамин D. Танкове пълни с дървен пулп, варовик, сярна киселина и други грозно миришещи химикали идват в Дю Пон натоварени на коли и излизат като синтетичен мускус, обезвреден сапун, лакове за автомобили и пр.

Дю Пон има осемдесет и четири фабрики в двадесет и пет щата; от тия осемдесет и четири, само три са фактически в самия Делауеър. Той има 80,000 акционери, но контролът си остава в семейството: около 40 до 50 на сто от акциите все още се държат от наследниците на Е. И. дю Пон, основателя. Семейството е много строго към себе си по правило; то се отнася към своите собствени членове по много строга формула. Най-младите започват обикновено с малки служби. Обикновено, те отиват в М. I. Т. (Институт по техника в Масачузетс). Поне двадесет от сегашните членове са завършили М. I. Т. — и след това — дообработвани в духа на френската традиция, която още съществува. Момичетата на Дю Пон се насърчават да се омъжват за млади администратори, не от семейството.

Свободният щат Мериленд

Мериленд има, както всеки знае, богата и сложна история. Неговият щатски дом след този на Масачузетс е най-старият в страната и неговото държавно знаме, което предхожда това на чертите и звездите, съдържа герба на фамилията Калверт и е струва ми се единственото хералдическо щатско знаме в Съединените щати. В Мериленд е прието щото неговото знаме всякога да се развява наред с националното. Британското влияние е било силно, по-голямата част от околиите, подобно на тия в Делауеър и Ню Джърси, носят британски имена, две от тях са наименувани на английски принцеси и кралици, а портретите на членовете на британското кралско семейство украсяват Капитолия в Анаполис.

Френското влияние също е значително; на два пъти групи от французи, бягащи от въстания в Източна Индия, са намирали подслон в Балтимор. Силната католическа традиция може да се проследи, разбира се, през целия път чак до Калвертовци. Обитателите на Мериленд имат жив и съзнателен местен патриотизъм. Има една поговорка, че те са „граждани на Мериленд и поданици на Съединените щати“ и те гордо се хвалят, че законите на щата, по традиция, която датира от 308 години, трябва да бъдат „в съгласие с разума“. Изразът обаче, „свободният щат Мериленд“ е от сравнително неотдавнашен произход.

Мериленд преживява от домашни птици (подобно на Делауеър), бира, тютюн, риболовство (подобно на Ню Джърси) и преди всичко от зеленчуци: той е първият щат в производството на зеленчукови консерви.

Х. Л. Менкен, неговият най-изтъкнат гражданин, веднъж написа есе, класифицирайки Мериленд — който той, разбира се, много обича — като най-средноаритметичния щат от всички щати. Процентно, по отношение на родените бели туземци, неграмотни, брой на слепи, заплати на гимназиалните учители, средна температура, и брой на автомобилни патенти, Мериленд държи средно място. Той, пише г-н Менкен, държи средно място по отношение на средното годишно число на убийства, самоубийства и разводи, на дните с убийствен студ, по броя на кината взети на 100,000 население, в тиража на своите вестници, в пропорцията между своите пътни разноски по уличния превоз и населението, по броя на своите хора, покръствани годишно при религиозни церемонии, и в процента на адвокатите и тези, които се изпращат годишно в затвора за углавни престъпления.

Сега преминаваме към големия граничен щат Кентъки и след това към просторното лоно на Юга.

Една неотдавнашна анкета на „Галъп“ установи, че повечето американци биха предпочели да живеят в Кентъки, отколкото дето и да е другаде във федерацията. Попитах един мой приятел от Кентъки, коя може да е причината за този резултат от анкетата и той ми отговори: „не ще съмнение, хората не знаят причината за нашата назадничавост. Тя е, че Кентъки е влюбен в себе си.“

Тук е истинската романтика на Америка! По-голямата част от тая романтика е струпана в малкото пространство на Кентъки, и то много повече, отколкото в кой и да е друг щат.

Но все пак и реалности. Кентъки е един напълно граничен щат — и границата тук не е просто между Севера и Юга, Изтока и Средния запад, но между продуктивния мит и бруталния факт.

Гирлянда от статистики

Неотдавна бе образувана една група, известна като „Комисия за Кентъки“, която включва в състава си около петдесет съюза, обхващайки цялата политическа гама от крайни републиканци до крайни демократи, и обгръщайки също така негърски, университетски, трудови и земеделски групи, при общ брой на членовете 350,000 души.

Някои от фактите, установени от тази комисия, са следните:

Четиридесет и две на сто от фермите на Кентъки не са свързани чрез подобрени пътища, от какъвто и да е вид.

Кентъки е четиридесет и седмият щат по грамотност, само един друг щат (Мисисипи) има повече неграмотни.

Четиридесет и две хиляди ферми в Кентъки нямат, в 1940 г., никакъв вид клозети или някакво уединено място от подобен характер. А 97 на сто от фермите нямат клозет в самата къща.

Неговото население се е намалило с 10 на сто между годините 1940 и 1943, и повече от 25 на сто от родените в щата жители са го напуснали.

Кентъки е четиридесет и шестият щат по смъртността от туберкулоза. А в една област един само лекар обслужва 11,500 души. Сто хиляди жители на Кентъки боледуват от сифилис и има петдесет хиляди случая годишно на трипер.

Тридесет и четири на сто от фермите в Кентъки струват по-малко от 300 долара всяка, само 25 на сто имат електричество, и само 16 на сто имат телефони.

Средният доход на ферма за едно земеделско семейство е бил 12 долара седмично през 1940 година.

И по-подробно по отношение на образованието:

В 1932 година 114,000 деца са били записани в първо отделение, към 1944 година, когато е трябвало да завършат гимназиалното си образование, само 14,000 са били още в училище. Не по-малко от 100,000 е трябвало да изоставят училището предимно поради лошите пътища, поради липса на превозни средства и мизерия.

Тридесет и седем на сто от децата в училищата на Кентъки не са могли да завършат първоначалното си образование.

Средното число дни, в които един ученик в Кентъки ходи на училище, е 129 (срещу 150 за Съединените щати изобщо и срещу 170 дни в Мичиган, например).

В Кентъки 78 на сто от децата в училищна възраст се записват в училище (националният процент е 84, а този на Айдахо 96).

За всеки 1,000 деца между 14 и 17 години, броят на ония, които ходят на училище, е 412 в Кентъки, 679 за страната, 952 в щата Вашингтон.

Идеалното е да завършват всяка година около 8 на сто от децата, записани в училище с 12 годишен курс. Отношението за Кентъки е 2.5 на сто.

Средното число на записаните ученици е 32 за всеки учител в Кентъки, 29 за страната и 17 за Южна Дакота.

Средната учителска заплата е 1,014 долара в Кентъки (срещу 1,599 долара в страната като цяло и 2,697 долара в Ню Йорк).

Дали синьо тревистият щат се покри от срам, когато чу тези статистики и дали се опита след това да се пораздвижи? Съвсем не. Вместо това, обикновените коментари бяха нещо подобно на: „Защо трябва да се грижим да бъдем прогресивни?“ Единствените две важни организации в щата, които впрочем, не се присъединиха към Комисията за Кентъки, са Съюзът на банкерите в Кентъки и Съюзът на Сдружените индустрии.

Сини следи от синя трева

Погледнете Кентъки на картата, той има форма, както известният кентъкец Ървин С. Коб веднъж каза, „на лежаща камила“. Географически той не е много голям, но седем други щата граничат с него (а погледнете сега отново на картата да видите за колко други щати може да се каже същото), и едно грамадно количество от разнообразие е събрано в тази област. Стига само един пример: не по-малко от двадесет различни железопътни линии го прекосяват и има повече плавателни речни пътища, отколкото кой и да е друг щат.

От къде е дошъл Кентъки? Преимуществено от Вирджиния; фактически в началото той е бил един вид сатрапство на Вирджиния. По-късно, разбира се, той е бил под кръстосания огън на имиграцията горе от юг, и от север през реката Охайо. Неговата горда история е започнала рано и Кентъки не се нарича щат, а република; за известно време той искаше да бъде независима република и беше вторият щат, който влезе във федерацията след първите тринадесет, както и първият, който беше създаден отвъд планините. В него винаги сектантството е било твърде живо; например, той не гласува за Линкълн, макар че Линкълн беше негов роден син. Легендата разказва, че Кентъки е бил неутрален през време на гражданската война; това не е съвсем вярно, понеже в същност синьо тревистият щат воюва̀ и на двете страни и воюва̀ добре.

Днес, според една обичайна дефиниция, има три различни Кентъки и нито един от трите не е склонен да се съгласи в нещо с останалите, освен по въпроса за славата на Кентъки. Първият — започвайки от дясно на ляво, е източната планинска област; вторият — синьо тревистата област с център Лексингтън; най-после — речната област на запад. Щатът, доколкото зная, е единственият във федерацията, в който един малък къс земя е отсечен от извивките на Мисисипи и не е свързан териториално с останалия щат. Трябва да отидете от Кентъки в Кентъки като преминете през Мисури или Тенеси, както в миналото трябваше да минете през полска територия между централна Германия и Източна Прусия. Ала в Съединените щати за щастие няма „полски коридори“.

Най-типичната кентъкска област е оная, която се описва обикновено като „синьо тревистата“. Нарича се „синя“, понеже тучната трева има през пролетта син оттенък.

Проклятието на Кентъки са неговите запустели гористи краища. И неговите упорити планинци на изток образуват един свой, собствен, тесен провинциален свят. Те са представители на най-бедния и примитивен тип на англосаксонското племе. Привързани са силно към своите усамотени и изолирани мини и планини. Притежават изобилно както подлостта на типичния селянин, така и подозрителността на планинеца, но над всичко, те са невероятно естествени.

Около една четвърт от сегашното законодателно тяло на щата се състои от планинци. Някои от членовете още носят оръжие и през време на ожесточените дебати относно данъка върху продажбите, през управлението на „щастливия“ Чандлър, бяха изваждани револвери в заседателната зала. Един амбициозен губернатор като безсмъртния Лафун, може да отиде доста далеч в успехите си по контрола върху законодателното тяло, като раздава служби на членовете планинци (разбира се, също и на не планинци). Планинците особено много обичат да получават извънредно възнаграждение като „пазачи в изправителни заведения“, което означава също така, че те могат да носят оръжие безпрепятствено.

Кентъки е основно и нормално демократически подпомогнат (от фалшифициране на изборните правила), но много планинци са републиканци и повечето от изборните резултати са смесени. Случайно той беше първият щат, който обяви рождения ден на Франклин Д. Рузвелт, 30 януари, за официален празник.

Постоянният фактор в политиката на Кентъки е живото съперничество между града и селската провинция. Луизвил притежава около 12 на сто от общия брой на гласовете, но хинтерландът създава доста трудности за някои лица от Луизвил да спечелят щатска или федерална служба.

Кой и какво управлява Кентъки?

Кои са тогава доминиращите сили в политическия и икономическия живот върху тоя фон на щата? В едно грубо резюме могат да се изброят поне седем:

1. Дните на безотговорност от времето на Луизвил & Нашвил са отминали завинаги, но тоя железен път свързва толкова тясно общежитието, че все още остава значителен фактор. Например (както железниците в Тенеси), той се бори срещу камионните компании и като последица, въпросът за камионния превоз, заема винаги централно място в политиката на Кентъки. Железниците (включително и други, освен Л. & Н.) прокараха един закон в парламента като жестоко ограничаваха количеството на превоза, който конкурентните камионни линии можеха да пренасят; ограничението е осемнадесет хиляди паунда, много по-малко отколкото в съседните граничещи на Кентъки щати и, следователно, камионите са принудени или да разтоварват и да преразпределят своя товар, когато дойдат до границата на Кентъки, или да заобикалят с десетки мили, за да избягнат това разтоварване. Притежателите на камиони от своя страна също така вършат политика. Например преди няколко години те направиха големи дарения на фонда за предизборната кампания на демократическия кандидат за губернатор. „Courier-Journal“ публикува факсимилета на чекове, които бил получил, макар и да отрече, че ги е приел. Цялата тази афера, разбира се, беше нередовна, тъй като камионите се управляват от една държавна агенция, а да се получи контрибуция в полза на коя и да е партия от една корпорация, която работи с държавата, е противозаконно. Поради съществуващия статут на ограничения обаче съдебно преследване не се повдигна, но станалият скандал разцепи демократическата партия и от това един републиканец спечели губернаторството с малко надмощие.

2. Пистата за надбягване и изобщо всички интереси към надбягване — с други думи, Жокей клуба. Мат Уин, най-младият човек на осемдесет и четири години, който може да се срещне, е големият дух, който стои зад Кентъки Дерби и Чърчил Даунс, и величината на неговия успех е такава, че за хората на надбягванията не е необходимо да се занимават много с политика. Малко по-отдавна, през време на дългата борба над системата за обзалагания при конни състезания и когато агитацията против надбягванията беше почнала, Жокей клуб поддържаше силна организация за влияние над законодателството; в продължение на години всеки кандидат за губернатор, републиканец или демократ, безразлично какъв, беше техен човек. Тая организация влиза в действие и сега, щом някой данъчен закон я заплашва, като например едно недавнашно предложение да се взема такса от 5 процента върху обзалаганията. Надбягванията прибавят, разбира се, доста към приходите на щата, но този принос е много малък. Жокей клуб има изключителната привилегия за залагания на комар при всяко надбягване в Кентъки.

3. Влиянието на алкохолните питиета. Макар че са притежание на хора, повечето от които са отсъствуващи, те са предмет на голяма търговия в Кентъки; в същност общежитието произвежда 40 на сто от цялото количество уиски в Съединените щати. Но дестилаторите са по-малка непосредствена политическа сила, отколкото обикновено се мисли, и при това са разцепени. Едното крило, хората от Bottle Bong, произвежда само чисто уиски; другото, което включва фирми като Seagram, произвежда смесени питиета. Едно време само да загатнете за някой спрял се кентъкец, че мирише от далеч на капка смесено уиски, би било, разбира се, обида по-смъртоносна отколкото да засегнете честта на баба му. Но времената, както се казва, се менят. Производителите на смесени спиртни питиета са принудени да купуват чисто уиски в значителни количества и така двете крила, въпреки че са конкуренти, се спогаждат. Смесеното уиски не е тъй силно както чистото; следователно, някои умерени въздържатели, ако са принудени да избират, предпочитат страната на „смесените“. Доста странно е, че съществува много внушителен въздържателен елемент в Кентъки, най-вече в провинциалните области. Цифрите може да изглеждат невероятни, но в 88 околии от всичко 120 в щата, е въведен сух режим, като резултат на местно допитване. Тия, които носят Библията в пояса си, са „сухи“ до костите на морална почва, а планинците в няколко селища печелят от незаконно търгуване и биха извършили убийство, ако забраната наново се вдигне. Разбира се мнозина граждани пият с мокрия режим, а гласуват за сухия, поради сложни теологическо политически причини; това явление, без да бъде някаква отличителна черта само за Кентъки, е нещо, което ще намерим почти навсякъде на юг.

4. Луизвилският вестник Courier-Journal, един от най-влиятелните в щата, е либерална сила. Това е старият вестник на Уатерсън, Marse Henry и при сегашния собственик, Бари Бингам и издателя му Марк Етридж неговата доблестна традиция енергично продължава.

5. Каменовъглените индустриалци; днес са по-малко силни, отколкото в предишните години, първо, защото въглищата не са вече така важни за икономиката на общежитието и второ, защото индустриалците на каменни въглища, вътре в самата индустрия, не са вече така силни срещу собствените си миньори.

6. Съществуват няколко разновидни сили: например провинциалните лекари и адвокати, в най-голяма степен зависими за своето препитание от железниците, са важен консервативен фактор. Обратно — либерален фактор е Образователният Съюз на Кентъки, със седемстотин хиляди членове. Той държи, подобно на всички истински образователни институти, за повече публична експедитивност, и вследствие на това, за повече данъци. На него обикновено се противопоставят търговските интереси, които са срещу увеличението на надниците, и то по начин, изложен вече много пъти в тая книга.

7. Религиозни влияния. Тук, както по въпроса за забраната, ние се приближаваме към Юга, и религиозните фактори изобщо ще бъдат разисквани по-добре по-нататък. В Кентъки баптистите и методистите, макар че са в упадък, още господствуват над провинциалните области, заедно с младоците, познати под имената „Учениците на Христа“ и „Кампбелисти“. Сектантството е много разпространено: има например, не по-малко от пет различни подразделения измежду презвитерианците.

Уилсън Уайат от Лузвил

Сред тази каша от провинциализъм, лъжлив блясък и духовна и материална нищета, които толкова често са съсипвали Кентъки, се е издигнал Уилсън Уоткинс Уайат младши. Той е роден в 1906 година и от 1941 до 1945 година беше кмет на Луизвил. В началото на 1946 година Труман го повика на вашингтонската сцена като изпълнител на строителния план на федерацията, една от най-трудните и важни служби в страната, и след това като председател на Агенцията за Национални жилища, от която той си подаде оставката през декември 1946 година.

Уайат, един от най-привлекателните хора, които съм срещал в американския обществен живот, даде на Луизвил изумително добро администриране. Подобно на Харлей Нокс в Сан Диего, той е едно здраво, ако и сравнително рядко явление — гражданин с достойнство, който дава силите си в служба на обществото с голяма лична самопожертвувателност, и се привързва към всичко, което е най-жизненото в това негово общество.

Луизвил притежава голям чар — подобно на всички крайречни градове със значително германско население — и отличителна история. Той беше първият американски град, който имаше свой собствен университет и в старо време неговите собствени пощенски кораби пътуваха надолу по Охайо и Мисисипи до Ню Орлеан и по-далече; имало е даже и пряка служба Луизвил — Ливърпул. Той станал град, неподдаващ се лесно на вълнение, полу-южен, но отскоро почна да се оголва по краищата си. Старото общество се разпадна; и днес от време на време, някой последен оцелял член на някое семейство умира, като оставя състояние, създадено от алкохол, коне или тютюн, за което сегашното поколение едва е чувало.

Уайат хвана Луизвил за кожата на сънливия му врат и го разтърси. Той и войната дойдоха заедно; заедно те съживиха и възкресиха града. От един изолиран и умиращ град, който до голяма степен живееше за сметка на известността, той стана център на войсково съсредоточение, на военновременна индустрия, най-оживеното място на Средния запад.

Уайат е малко прегърбен, разговорлив, разгорещен четиридесетгодишен човек, с остър нос, остри уши и с една от най-приятните усмивки, която може да се види някъде. Той е презвитерианин. Ходил е в народно училище, влюбил се, отказал да се жени, докато не почнел да печели по пет хиляди долара годишно, и изведнъж започнал да ги печели като адвокат, след като учел нощно време, докато през деня работел като железопътен чиновник. Станал член или директор на почти всяка организация в Луизвил, на която заслужавало да стане, и бил на път да стане богат. Никога не се е кандидатирал за обществена служба до 1941 година, когато беше избран с най-голямото болшинство, познато в историята на Луизвил.

Изведнъж той беше наречен предател на своята класа. Така бе наречен, защото незабавно почна да се заплита в туй, което той обича да назовава „лешоядно крило“. Той е бил прокурист на фирмите Луизвил Газ и Електрик (клонове на Стандард Газ и Електрик), и веднага щом стана кмет се залови да откупи компанията за общежитието. И тъй, в Луизвил, както и в много други градове, които споменахме, борбата на частната власт срещу обществената власт стана най-важния въпрос. Уайат изчисли, че, ако Луизвил Газ и Електрик станат общински предприятия, изгодата за данъкоплатците би била приблизително двадесет хиляди долара на ден или почти хиляда долара на час. Предложението за общинска собственост е било направено най-първо от настоятелството на общинските съветници без партизанска основа, но по-късно било жестоко атакувано от републиканците; през последните две години на службата си Уайат е бил непрекъснато на нож с новия комитет, състоящ се от силно републиканско болшинство.

Уайат дойде на власт с една програма от дванадесет точки; те всички бяха изпълнени. Не е тук място да влизаме в подробности по тях. Достатъчно е да се спомене, че те включваха издаване на облигации за постройка на подпорна стена срещу наводнения (за да се предотврати възможността за катастрофа подобна на Луизвилското наводнение през 1937 година), намаление на таксите по трамваите, консолидиране на градската и провинциална здравна служба (като по този начин се избягнат ненужни дублирания) и изравняване на заплатите на учителите — бели и негри. Уайат с радост работеше четиринадесет до шестнадесет часа на ден, правейки междувременно непосредствени доклади на народа по радиото, доклади, които са образци по своя вид, и — един справедлив упрек — през целите тези четири години, той нито веднъж не беше точен при дадените от него срещи.

Попитах веднъж Уайат кое го е накарало да влезе в политическия живот. Той би могъл да изкара лесно десет пъти по-голяма заплата от частна практика, а тук повече от неговите спестявания бяха похарчени. Отговори ми, че като живеел в Луизвил, съзнавал, че всеки нов кмет няма достатъчно добре да си гледа работата. „Желаех веднъж сам да опитам“, — каза той. Бил дълбоко разгневен от преобладаващото американско мнение, че политиката, и то специално в общините, не била „уважавана“ като професия. Той чувствувал, че всеки американец, който се присмива на политиката, се присмива на демокрацията; и той знаел, че това не е право. Желаел да слезе долу до равнището на народа и да насърчи активното му участие в неговото собствено управление; неуспехът да се направи това е най-голямото нещастие в американския обществен живот.

Сега заставаме с лице обърнато към юг. Най-простата повърхностна дефиниция на тази комплицирана и привлекателна област е, че тя се състои от десет щата: Вирджиния, Северна Каролина, Южна Каролина, Джорджия, Флорида, Алабама, Тенеси, Мисисипи, Арканзас и Луизиана. Почти навсякъде се чувствува смущаващият натиск на негърския проблем.

Гунар Мирдал в „Американска дилема“ прави своето определение, като изтъква следните особености: отцепването в гражданската война; състоянието на робството през 1860 година; щати със закони, които забраняват браковете между бели и негри; отлъчванията в училищата и „Джим кроуизъм“, както в железниците, така и в местния транспорт. Той би могъл лесно да прибави още един — памучната култура. Тексас, Оклахома и даже и Западна Вирджиния са „южни“ поради няколко от тези особености, въпреки че Западна Вирджиния, според повечето възприети класификации, е един Североизточен щат. Мериленд, Делауеър и Кентъки са били робски щати, но не са се отцепили; те още забраняват смесените бракове и притежават Джим Кроузови закони, но не отглеждат памук. Мисури практикува отлъчванията в училищата, но няма Джим Кроу.

Да продължим, като считаме, че Югът се състои само от десет щата; разбира се, бихме могли да го подразделим и на повече части. Според една нормална дефиниция, „Горният Юг“ се състои от Вирджиния, Тенеси и Северна Каролина; „Дълбокият Юг“ е: Флорида, Джорджия, Алабама, Мисисипи, Луизиана, Арканзас и Южна Каролина. Нека смятаме цялата област като цяло. В много отношения тя има най-забележителна хомогенност. Общата повърхност на десетте щата е 485,214 квадратни мили, а общият брой на населението — около 26,500,000 души, според преброяванията през 1944 година. По такъв начин Югът обхваща кръгло около 15 на сто от повърхнината на страната и около 19 на сто от нейното население. От общия брой на населението около една трета е негърско.

Областта е необикновено хомогенна, да, но има също много отделни различия и особености. Още веднъж се натъкваме на несравнимото разнообразие на Америка. От десетте щата, Вирджиния има най-богатата история и тя обича да се мисли за „най-превъзходния“ южен щат, с донякъде съмнително оправдание. Вирджиния има по-видоизменена икономика, отколкото повечето нейни съседи, и е привличана почти толкова към Вашингтон, колкото и към Ричмънд.

Северна Каролина е в много отношения най-прогресивният южен щат. Той има като най-важна реколта тютюна, значителна индустрия и прекрасен университет в Чапел Хил, който е един вид интелектуалната столица на Юга. Като контраст, Южна Каролина, едно упорито и бунтовническо цяло, с явен секционализъм, е много назадничава, според повечето си черти. Тя е куриозен вид гробище на различни култури, които са се редували: на индиго, терпентин и ориз, както и на памук. Джорджия е кръстопътят на Юга, „Ъгловият щат“, дето железопътната линия север-юг се извива към запад. Нейната столица Атланта върти голяма разпределителна търговия; нейният бивш губернатор, Елис Арнал, е най-значителният политически мъж, когото в продължение на много години Югът създаде. Във Флорида намираме съвсем различна обстановка. Тя представлява специален случай — игрище, лимонов лес, чифлик за говеда, всичко в едно. Има силно подчертана испанска култура и е единственият от южните щати, в който съществува индиански проблем.

Алабама, извънредно важен щат, с големи железни и стоманени индустрии в Бирмингам, е в процес на политическо издигане и икономическа ферментация. В Мисисипи, „най-лошият американски щат“, ще намерим Ранкин, Билбо и най-позорната статистика. Тенеси, мъжествен, енергичен и силно разчленен щат, е един от най-сложните и очарователни в цялата федерация; той притежава TVA, речната култура на Манфис, университета Вандербилт и „Бос Кръмп“. Колкото за Луизиана, тя прилича на Флорида, нещо съвършено специално и отличително, предимно поради своя френски креолски фон. Арканзас, един вид вътрешен Мисисипи, е може би най-непокътнатият и непробуден от всичките американски щати; Югът е наклонен да се срамува от него и казва, че той принадлежи повече на Запада, което не е вярно.

Ако четете историята на тия щати за времето на гражданската война, неизбежно ще си спомните за някои съвременни аналогии: Атланта в 1870 година трябва да е имала поразителна прилика с Буда-Пеща или Варшава през 1940 година под нацистите. Нямам намерение да предизвиквам ненавист. Но, раздробяван и управляван от абсолютното диктаторство на военните, при положение че всякакъв вид икономическо и социално ограбване е бивало не само позволено, но и насърчавано, Югът наподобява така поразително това, което става сега в Германия, че въображението се стъписва. „Войната“, пише Джеймс Т. Адамс, „остави Юга изтощен; реконструкцията го остави разярен“. Периодът на реконструкцията продължи по най-различно време в различните южни щати. Най-после, Джорджия не беше допусната наново във федерацията до 1870 година, а федералните войски не бяха оттеглени от Флорида, Луизиана и Южна Каролина до 1877 година.

Югът, чух веднъж да коментират, е пълен с хора, чиято единствена професия е да бъдат южняци. Веднъж или два пъти, като пътувах от град на град, чувствувах, че съвсем не съм в Съединените щати, а в една съвършено чужда земя. Все пак, повече от всяка друга област, Югът включва като фокус почти всяка американска проблема: образование, прехрана, идеята за администриране на долините, растежа на индустрията, религиозни импулси, земеделска техника, негрите, разбира се, а също така и културата на белите. Той е един вид лаборатория, екзотично опитно поле. Югът също така живее опасно — не познавам някоя друга американска област, за която това може да се каже в смисъла, който имам предвид. Че той е постоянната грижа на нацията, това, разбира се, е неоспоримо. Но как негодува той, когато му се каже това!

Колко „солиден“ е солидният Юг? От гледна точка на социология и основен икономически модел, той е, както казах, най-хомогенната американска област. Никъде другаде, дори и в Ню Ингланд, не е така сравнително лесно да се правят обобщения върху такова широко пространство от щати, въз основа на такива сходни характеристики. Югът е напълно единна област в строгото социологическо съдържание на този термин. От гледна точка на политиката обаче, единодушието не е толкова голямо, както обикновено се предполага. Фактически, ако искаме да бъдем педантни, истински „солидният“ Юг би трябвало да бъде определен като обхващащ само седем щата. Вирджиния, Северна Каролина, Флорида, Тексас, всички гласуваха за Хувър и против Ал Смит. Разбира се, някои твърде специални обстоятелства придружаваха този избор. Факт е, че неотдавна, през 1928 година, четири много важни южни щата гласуваха за републиканците и аз чух няколко отговорни южняци да казват: „Югът се разпада силно и бързо“.

Няколко обобщения за Юга

Ние южняците сме, разбира се, един митологичен народ.

Джонатан Даниълс

Макар че може да се каже, че има много „южни страни“ — има само един Юг.

У. Дж. Каш

Родените в чужбина и техните синове, които ни придружаваха през повечето пътувания в тази книга, сега фактически изоставят нашия разказ. Югът има население от предимно туземен англосаксонски произход; това, наред с памука, мизерията и негърския въпрос, е най-вече общ знаменател за цялата област. Казвам „англосаксонски“; бих могъл да прибавя предимно от „шотландско-ирландски или келтски род“. Има градове в Северна Каролина, почти толкова шотландски, колкото Абърдийн; има погранични зони в Тенеси и Арканзас толкова непримиримо келтски, колкото Уелс; повечето южни щати при това са много горди със своето минало и произход. Във всеки щат, с изключение на Флорида и Луизиана, 90 на сто и повече от белите граждани произхождат от родители, родени в Америка. Числото стига до 98.7 на сто в Арканзас, ако изобщо може да се вярва на арканзаската статистика.

Вмешателство и войнствен дух. Югът беше, както всеки знае, оная част от нацията, която от самото начало и най-енергично взе страната на Съюзените народи в двете световни войни. Това явление, което ще разгледаме с внимание, когато дойдем до Тексас, има дълбок и справедлив естествен произход. Някои южни щати имат военни постижения, които съперничат даже на тия на Тексас. Например, в 1940 — 41 година, според добре известния бирмингамски журналист Джон Темпъл Грейвс, процентът на доброволците в специални служби беше 49.8 на сто за цялата страна; съответните числа за Южна Каролина бяха 85.3 — 92.6 на сто за Джорджия, 98.6 на сто за Тексас и не по-малко от 123.4 на сто за Кентъки. През октомври 1941 година, според едно допитване на „Галъп“, 88 на сто от южняците мислеха, че, Германия да бъде бита, е по-важно, отколкото те да останат извън войната, докато процентът за цялата страна беше 70 на сто. Г-н Грейвс има една интересна глава, в която запитва различни твърде известни южняци — специалисти — как биха обяснили подобни поразителни числени резултати. Един от факторите, очевидно, е англосаксонският произход на повечето южняци. Друг (това също ще разгледаме за Тексас) е, че Южната икономика е базирана върху износа на сурови материали, главно памук и тютюни, на които Европа изобщо, и Англия в частност, са важни клиенти от незапомнени времена. Друг един фактор е особената и незаличима военна традиция и бойният импулс. Югът винаги е имал култ към военните герои и е създал цяла серия генерали от Анрю до Стоунуол Джаксън. Генерал Джордж С. Маршал е по местожителство вирджинец — и по една случайност вирджинският военен институт в Лексингтън по значението си за обучението на американски офицери е втори след този в Уест Пойнт — а генерал Дъглас Макартър е роден в Арканзас. Марк Етридж, издател на луизвилския „Courier Journal“, посочи причините за милитаризма на Юга, като каза: „Ние знаем по-добре от всеки друг, че войната разрешава въпросите.“ А проф. Одум отговори: „Югът е бил нападан толкова често… от хиляди реформатори и обвинители, че той автоматически е готов да се защищава.“

Д-р Дъглас С. Фриман, известният биограф на генерал Робъртли и неговите помощници, ми разказа един блестящ малък анекдот, отнасящ се до маневрите на войската през 1941 година в Луизиана. Един фермер попитал един посетител журналист северняк за какво е цялото това възбуждение. „Обучаваме се“, — отговорил журналистът. „За какво?“ „Смятаме, че може би ще се наложи да се намесим в тази европейска война.“ „Така си и мислех! От дълго време съм мислил това. Но едно нещо ни безпокои. Смятате ли, че, когато ние се намесим, вашите янки поне малко ще ни помогнат?“^[20]

Бедността. Това е най-съществена и назряла проблема. Югът е от всяко гледище най-бедната област в страната; например средният доход на глава в десет южни щата беше 716 долара в 1944 година, срещу 1,284 долара в Ню Ингланд, 1,459 на западното крайбрежие и 1,117 за цялата страна изобщо. Почти въз всички статистики във връзка с благоденствието на страната, Югът е на дъното. Професор Одум, в книгата си „Южните области“, печати една богата галерия от диаграми и карти; в карта след карта, нарисувани, за да илюстрират различните стопански индекси, Югът се явява като солиден блок на най-низкото стъпало на нацията. Този блок, в някои карти боядисан бяло, в някои черно, но винаги сочещ недоимъците на Юга, е срещу други карти, показващи обсега на памучната култура, процента на родените в страната бели племена и най-тежкото натрупване на негри… А ето и една почти невероятна цифра, не от Одум, а от Дабней, и по-отскорошна: Единадесет милиона южняци имат годишен паричен доход 250 долара или още по-низко!

От подобна статистика можем да извлечем много изводи. Един от тях е, че, както и в Запада, болшинството интелигентни млади хора се измъкват оттук, може би само поради простото обстоятелство, че изкарването на препитание е много тежко. Ерозията на почвата на Юг е важен проблем, както ще видим; подобна е ерозията и на човешките същества. Вторият извод засяга сложна маса от интелектуални дилеми. Защо Югът така често е с толкова разпалени глави, упорит и неразумен? Защото той няма възможността да си достави златни средства.

Сега една дума за земеделието, въпреки че в отделна глава по-после ще споменем за памука. Югът е предимно селски. Тук ние сме много далеч от гъстотата на големите градове на Средния запад. В същност според преброяването в 1940 г. целият Юг има само три града с население над 300,000 жители, и една от диаграмите на Одум показва, че срещу цифрата 67.2 за Далечния запад и 74.4 на сто за Североизточните щати, само 29.8 на сто от южняците живеят в градски области. Южното земеделие е много по-разнообразено, отколкото мнозина мислят — вземете например праскови, пъпеши, лимони, фъстъци — ала памукът и тютюнът са все още двете главни култури. И двете тия култури понякога причиняват извънредно тежки загуби на почвата. В тази книга ние говорихме много на дълго за ерозията на почвата и знаем добре колко опасен проблем за Запада е това. Но ерозията в Юга е несравнимо по-опасна. Половината от ерозиралата земя в страната се намира в южните щати и загубата в почва се изчислява на около 300 милиона долара годишно; значително потиснатият от мизерия Юг, който е такъв ленивец в толкова много статистики, е първи в страната по отношение количеството на торовете, които трябва да се закупят. Бившият губернатор на Джорджия, Арнал, изтъква убедително, че средният фермер — южняк плаща годишно по 2.71 долара за наторяване (което прави общата сума 160 милиона долара за торове) и губи 9 долара на годината от точно същите вещества, които поставя в почвата: — поташ, фосфати, азотни деривати и други подобни.

Един нов и окуражителен знак е преминаването към рогатия добитък. При памучната култура, числото на работните дни през годината е сравнително малко. Памучната реколта се отглежда за около 180 дни от 365. Тъй че памучният работник е средно свободен половин година; не е чудно, че стандартът на живот е така плачевно нисък. Проблемът се състои в изменението не само на почвата, но и на човека — да се създаде за повече хора, повече видове работа. Добитъкът предлага едно възможно разрешение, дотолкова, доколкото изисква много внимание и грижи и, с изключение на тия области, дето ерозията е направила земята да изглежда пуста, както лицето на луната, той може да пасе на междинна земя. Във всеки случай отглеждането на добитък става деятелна и доходна индустрия на Юг. Флорида се препитава днес от отглеждане на добитък почти толкова, колкото от отглеждане на лимони и портокали или даже от туристи и комар. Цифрата може да изглежда невероятна, но 40 на сто от сегашния доход от фермите на Джорджия иде от рогатия добитък, срещу 38 на сто от памука. Монтгомъри, в Алабама, е станал столица на добитъка в Югоизтока и представлява Форт Уорт в миниатюр; очите на хората в Мемфис светят, когато говорят за Харфордс и добичета от Тенеси спечелиха наградата в Тексас миналата година при изложбата.

Има бедна почва в Юга; има земя, която не е дори земя, като прочутата област около Дъктаун, близо до границата на Тенеси — Джорджия, дето не остава абсолютно нищо, освен дивашки оголените и мръсни урви; тук е още и земята на делтата, богата като Крез. Делтата, която — странно наистина — не е никаква делта, е областта граничеща с реката Мисисипи, между Мемфис и Виксбург; тя е област по-скоро на едро земеделие, отколкото на дребно, и там именно механическият памукосъбирач предизвиква една от главните революции на нашето време. В страната ни няма нищо подобно на делтата, освен може би Централната долина в Калифорния, но там животът зависи, както знаем, от изкуствените дъждове. В делтата дъждът си още идва от Бога и от небето.

Почти всички южни проблеми са свързани един с друг; и бъдещето на земеделието в Юга е много тясно свързано с бъдещето на негъра. Дайте възможност на повече негри да станат дребни собственици и да притежават своите собствени малки ферми, и участта, както на земеделието, така и на негрите, ще се подобри.

Това ни извежда до две явления, познати на Юг: нещастните, мизерни групи на милиони хора — наричани бели бедняци и фермерите наематели и изполичари. Белите бедняци живеят, разбира се, също в градовете, но тъкмо в провинциалните области тяхната голяма нищета е най-очебийна; провинциалните затънтени краища на Юг са без друго най-бунтовническите в страната. Никой не може с голяма точност да даде определение на термина „бял бедняк“; първоначално белите бедняци са били дребни земевладелци, които не са притежавали роби, или граничарите, стигнали планинските области и не отишли по-нататък. Те не живеят като негрите в отделни квартали, а разпръскват своята отрова сред цялото общежитие; има ги навред на Юг, може би по-очебийно в Пиемонт, отколкото в коя и да е друга област; белите са именно, които мразят и се страхуват най-много от негрите; много от тях носят най-галантни изтъкнати стари шотландски имена; те са живите екземпляри на прочутата забележка на Букър Т. Вашингтон. Белият човек не може да търпи негъра, ако не седне и той в ямата — там долу с него. Пикантните социологически подробности, познати на читателя от Уилям Фокнър, често се явяват във вестниците. Когато бях в Атланта, вестниците напечатаха хубава малка история за девет сестри, които всички били проститутки в една и съща стая. Лилиан Смит, авторът на Странния плод, ми разказа в Клейтън, Джорджия, за един недавнашен случай. Едно бебе умряло. Родителите го оставили на леглото да изгние. Не направили никакви усилия да погребат тялото, не защото се отдали на скръбта си, а просто защото не знаели какво да предприемат.

Не е винаги много лесно да се тегли линията между фермерите — наематели и изполичари. При пръв анализ и двете групи произлизат от робството и от системата на плантациите, система, която през цели поколения е била търговската марка на земеделието от Юга. Областта винаги е имала голяма земевладелска класа и също многоброен съвсем не оземлен елемент — както бели, така и черни. Този процес е последица от случаите, когато притежателят на грамадна плантация, с имот повече отколкото е могъл сам да обработва, е давал част от него на наемател, който го е обработвал; собственикът обикновено е уговарял да снабди наемателя с къща, а наемателят от своя страна е набавял, сечивата, обикновено чифт коне и своя собствен труд.

Но има и други злини. Средният наемател, използувайки земята само за ограничен период време, се е стремял да изстиска от нея всичко, което е могъл; действувайки при условия за краткотрайно ползуване, той може да опропасти имота, да го разруши окончателно чрез три или четири последователни памучни или тютюневи реколти. Няма никакъв подтик към научно земеделие, никакъв стимул към запазване на почвата или смяна на земеделските култури. Друг фактор е странствуването. Повечето фермери наематели са в непрекъснато движение. Те минават от един имот на друг, защото нищо не ги привързва към земята; надеждата (тъй като повечето са крайно бедни) понякога ги насърчава; понякога те се карат със земевладелеца. Обикновено договорите се сключват в близкия провинциален град, събота вечер, в края на годината. Наемателят чуе за някой земевладелец в съседната околия. Отива при него и му казва. „Омръзна ми да работя за г-н Том. Дали във вашата ферма няма някой свободен имот за обработване за следната година?“ Новият земевладелец, ако желае наемател, разчиства сметките с г-н Том и направя пазарлъка. Тогава рано през февруари новият наемател се премества. Всяко местене се изчислява на около петдесет долара. Някои наематели се местят всяка година. Това е доста скъп начин за земеделска работа.

По едно време е имало осем милиона изполичари на Юг, които са типични селяни, струпани около широка група блата, разположени извън Пиемонт и прострени — с прекъсвания — по цялото протежение от Северна Каролина до Източен Тексас. Това е смалената сърцевина на някогашната област на робството. Изполичарят се различава от наемател фермер по това, че той няма сечива, няма впрегатен добитък, няма инвентар. Фактически той няма абсолютно нищо, освен своя собствен труд. Така че при пазарлъка, неговата тежест е по-малка от тази на наемателя фермер и той получава, като правило, по-малко благоприятни условия. Неговата къща, по-лоша дори от запустяла колиба, често е само част от изоставен отобус, или куп от кошове за опаковка; той няма пари и трябва да живее изключително на кредит; често не може да даде образование на многобройните си деца поради простата причина, че няма възможност да им купи прилични дрехи, за да посещават училището. Фермерът наемател е в доста лошо положение, но състоянието на изполичаря е много по-лошо. Преди, всичко, той получава обикновено по-малък дял от реколтата. От друга страна, колкото и непоносими да са условията, той няма възможност да се премести: изполичарите в точния смисъл на думата рядко странствуват. Единствената надежда за изполичаря — и тя е много слаба — е, че ще може да се изкачи едно стъпало нагоре и да стане фермер наемател. Но за да направи това, той трябва да е в състояние да си купи сечива и впрегатен добитък, което е мъчно, като се има предвид, че лихвеният процент в неговото местожителство може да се качи до 40 на сто.

От материалната нищета произлиза неминуемо недостиг в образованието. Аз дадох по-горе няколко от индексите на проф. Одум относно икономическите фактори, а има подобни диаграми и за училищата. По процент на грамотност на белите, Южна Каролина е четиридесет и осмия щат, Луизиана — четиридесет и седмия, Ню Мексико — четиридесет и шестия, Мисисипи — четиридесет и петия, Алабама — четиридесет и четвъртия. Един допълнителен незасегнат въпрос е въпросът за учебниците. Навсякъде по Юга, доколкото зная от Одум, учебниците са жизнен въпрос. Хю Лонг, в началото на своята кариера достави учебници за децата на Луизиана безплатно и това беше съществен принос към неговото издигане на власт. В няколко от южните щати въпросът за учебниците, безплатни или не, причинява скандали, от които произлизат политически кризи, както ще видите по-нататък.

По въпросите като например за общественото здраве Югът е най-долу. Той стои най-ниско в страната по брой на болнични легла и по лекари на единица население, и е най-горе по смъртност на майките при раждания, по детската смъртност и венерическите болести. Според избрани служебни статистики, Луизиана, Мисисипи, Джорджия. Южна Каролина и Флорида имаха до 171.5 случаи на сифилис на 1,000 изследвани мъже.

Югът стои най-ниско във федерацията и по разходите на глава за обществени библиотеки, по процента на жители, които заемат книги за прочит и по брой на библиотеки от всякакъв вид.

Религиозни фактори. Също както Югът е област на англосаксонската бяла раса във възход, той е и област на борчески протестантизъм. Повече от три четвърти от населението на Арканзас, Мисисипи, Алабама, Джорджия и двете Каролини са или баптисти или методисти; в другите щати съотношението е почти наполовина. Шест южни щата — съобщава Брайс — отлъчвали по-рано от обществена служба всяко лице, което не вярвало в Бога; цялата област днес, особено Пиемонт, е още разделена на „пояси“, като „библейски пояс“, „пояс на осъдения на вечни мъки младенец“, „пояс на тоталното покръстване“, и преизпълнена с библейски маратонци, евангелисти и с една силно поддържана вражда към другите догми. Това е областта, дето Ал Смит беше считан за агент на папата и дето неотдавна един млад учител, на име Скопс, беше съден и признат за виновен за престъплението, че преподава за еволюцията в една колиба на Дайтън (Тенеси). Днешният старши сенатор на Тенеси, Том Стюарт, беше случайно прокурор на това известно, но сега напълно забравено, дело. И трябва да се отбележи: законът, който забраняваше преподаването на еволюцията, още не е отменен в суверенния щат Тенеси.

Като илюстрация, ето ви един пасаж от разпита на Уилям Дженинг Браян.

Въпрос: — Твърдите ли, че всичко в Библията трябва да бъде изтълкувано буквално?

Отговор: — Мисля, че всичко в Библията трябва да бъде прието така, както е дадено там.

Въпрос: — Но когато четете, че Йоан глътнал кита — или че китът глътнал Йоан — извинете, моля, как буквално го тълкувате?… Вярвате ли, че Господ е сътворил подобна риба и че тя е била достатъчно голяма, за да погълне Йоан?

Отговор: — Да, сър. Позволете ми да добавя — едно чудо е толкова лесно да се повярва, колкото и друго.

Въпрос: — Съвършено лесно ли е да се повярва, че Йоан погълнал кита?

Отговор: — Ако Библията казва така.

На читателя, комуто се случи да чете тази книга в Мукден или Тирана и който никога не е чувал за г-н Браян, може да се припомни, че той беше най-важният водач на демократическата партия през редица поколения и се кандидатира три пъти за Президент на Съединените щати. В своите ранни години той безусловно беше голям човек.

Необикновено голям брой Южни вестници поставят всекидневно цитати от Библията начело на своята уводна колона.

Методистите и баптистите от дълбокия Юг в мнозинство си не само че имат съмнение и неприязън към другите религии, но могат да атакуват дивашки своята собствена. Тук вече има пръст политиката. Д-р Луи Д. Нютон, президент на южния баптистки съвет, следователно човек не съвсем обикновен, се върна наскоро от едно посещение в Русия и каза, че бил забелязал там признаци на растяща религиозна свобода (Ню Йорк Таймс, 25 август 1946 година). Като резултат на това, макар че той атакува комунистите като комунисти, д-р Нютон беше наказан — когато говори пред общинската аудитория в Атланта — като бяха носени подобни плакати: „Комунизъм ли продава Луи Д. Нютон на САЩ?“ Горе-долу по това време в Ноксвил и Тенеси бяха организирани клубове, с цел да предотвратят публичното появяване на не по-малко известния д-р Дж. Брамли Окснам, епископ на методистката църква и бивш президент на федералния съвет на Христовите църкви в Америка. Беше установено, че епископ Окснам, преди много, много години, принадлежал на някаква слабо левичарска политическа организация.

Римокатолиците са малцинство в повечето Южни щати (разбира се Луизвил и Ню Орлеан са силно католически градове); хората от келтско потекло жестоко ги ненавиждат. Изглежда, че извън религиозните за това има три причини. Първо, повечето католици са „мокри“, т.е. пият. Второ, католическите деца на Юг имат малък шанс да получат по-добро образование, отколкото протестантските, тъй като качеството на народните училища е обикновено много ниско. Трето, изобщо католиците са по-либерални от протестантите към негрите и покръстват оживено черните общежития. Нека обясним. Баптистките и методистки църкви на Юг практикуват, разбира се, отлъчването (на негрите); повечето негри са баптисти или методисти, ала имат своя собствена отделна църковна организация или черква. А всеки негър може да отиде във всякаква католическа църква и макар че може да не е приет там с много ентусиазъм, обикновено няма да бъде изпъден. Католиците наистина, приемат принципа на отлъчването в своите училища и болници и все пак поддържат много негърски църкви.

Евреите играят изобщо по-малка роля в живота на Юг, отколкото в коя и да е друга американска област, с изключение на Запада. Някои големи универсални магазини, специално в Атланта и Ричмънд, са еврейска собственост; няколко богати собственици на плантации са евреи (Бернард М. Барух от Южна Каролина, например); някои способни журналисти са евреи. Но изобщо — нека повторим това за лишен път — Югът е протестантски, от английски произход и преди всичко провинциален. Това не означава, че не съществува язвителен антисемитизъм. Той действително съществува. Той е търговската марка на Юга, както навсякъде другаде в страната. Ку-Клукс-Клан има, както се знае, три неприятеля: негрите, католиците и евреите.

Забраната (на алкохолни питиета) е, разбира се, тясно свързана с религиозните фактори и Югът е технически най-сухата област в страната, крепостта на „противокръчмарската“ лига и „Женския съюз за християнско въздържателство“. Отчасти това е като резултат на общото пуританско наследство; Югът е — или е бил — максималист не само по отношение на Бога и на уискито, но на картоиграчеството, на танца и на цигарите: по едно време Кока-Кола^[21] беше забранено да се продава в неделя в Ричмънд. Друг признак за близката асоциация между питието и религията е, както една умна дама веднъж изтъкна, че католиците (също някои протестанти от по-горните кръгове) употребяват вино при обслужване на литургията; граничарите мразят католиците и от тук мразят също и виното, с което те свързват католическия ритуал.

Навсякъде дето ходих, питах защо Югът е толкова сух и получих най-разнообразни отговори. Един отговор беше, че южняците се страхуват от прекалено пиянство между негрите. Това ясно означаваше, че те също така се страхуват от прекалено пиянство и в своята собствена среда. Когато я посетих в нейното училище в Джорджия, Лилиан Смит направи няколко уместни забележки в това отношение. Хипотезата на Фройд, изтъкна тя, ни улеснява в разрешението на проблема. Югът съдържа подчертани разколници; цялата област е страна на мономания пълна с душевноболни; мнозинството южняци чувствуват дълбока необходимост да мразят нещо и ако няма кого дори самите себе си. Тяхната омраза (страх от алкохола) е отчасти отражение на нечиста съвест; Югът се страхува, че алкохолните напитки ще спомогнат да се развихрят най-опасните низки страсти. Към това се вплита и негърският проблем; също така и сексуалният проблем. Може би един южняк, без да го изрази съзнателно или конкретно, ще изработи едно подобно уравнение: ние няма да се откажем от негъра; следователно трябва да се откажем от нещо друго. Ние не ще се откажем от основните си принципи, секса, превъзходството на белите или робството; затуй в замяна се отказваме да бъдем разумни и справедливи.

След като споменах всичко това, нека веднага добавя нещо друго, а именно, че колкото и „сух“ да е Югът на някои места той същевременно е най-пиянската област, която съм виждал в света, и с далеч най-лошите пиянски навици. В повечето градове баровете не са позволени; при все това народът пие от своята донесена бутилка и, както винаги, лицемерието ражда непорядъчно държане. Никога в Порт Саид, Шанхай или Марсилия не съм виждал такъв вид пиянство, което се среща в Атланта, Хюстън или Мемфис всяка събота вечер — с офицери в униформа повръщащи в преддверията на хотелите, седемнадесетгодишни момичета крещящи от истерия в обществените асансьори, мъже и жени от околийските клубове изнасяни като трупове от дансингите от безразлични келнери.

Също, в сексуално отношение, Югът съчетава една тежко пуританска фасада с почти невиждана похотливост. В един от най-добрите хотели на страната намерих напечатан следния надпис: „Лица, забавляващи посетители от противния на тях пол трябва да уведомяват канцеларията, за да се избягнат всевъзможни неловки положения“. В друг град, най-известният от местните ресторанти, е поставил голяма табела на външната врата със следния надпис: „Непридружени дами не се допускат“.

Кока-Кола. В целия Юг, социално и икономически, та дори и политически, Кока-Кола има значение, което северняците много мъчно могат да разберат; това питие е от малкото неща, които Югът разви за себе си и което Северът не е възприел. Търговците на Кока-Кола са между най-богатите хора в градовете.

Престъпност и граждански свободи. И в тия две отношения Югът навярно е най-тъмното място в страната. Според Дабней, шест от единадесетте големи „центрове на репресалии“ в Съединените щати са в Юга — околията Харлан в Кентъки, областта в Канзас, която изполичарите се мъчеха да организират, Ню Орлеан, Бирмингам и Тампа — а колкото до престъпленията, Югът е начело на всички останали области: дори да изключим линчуванията, броят на убийствата от Кентъки през Тексас (но не в двете Вирджинии или Северна Каролина) е най-високият в страната. Шарлот в Северна Каролина беше по едно време познат под името „столица на убийствата“ в Америка; многозначително се загатва, че той също така се нарича „градът с най-многото посетители на църква в света, с изключение на Единбург“. Това забележително и интересно общежитие има около 100,000 жители и 114 църкви. През цели четиридесет години то е поддържало сухия режим със закон, а в 1940 година шестнадесет от неговите четиридесет и седем убийства, станаха на един и същ уличен ъгъл.

Времето. Ще трябва де прибавим една кратка бележка за времето. Мисля, че съм видял някои катаклизмични бури в Монтана; но най-бурното време, което някога съм отбелязвал, беше в Алабама. Мислех, че най-бурното пътуване, което някога съм правил със самолет, през няколкото стотици хиляди мили летене, беше през Андите в Боливия; но едно скорошно пътуване край Маями направи Боливия да изглежда приятна. Но пътувайки за подготвянето на тази книга, мислех, че ще се явя с едно ново прекрасно обобщение за Съединените щати — като цяло; че това е страната, дето Югът е студен и Северът топъл. Това се случи, след като бях измръзнал до смърт в Южна Каролина, и когато се печах като на жар при 104 градуса Фаренхайт в Бисмарк, Северна Дакота.

Икономически фактори извън земеделието. Югът има значително повече индустрия, отколкото мнозина може да мислят. Той обаче не желае да се индустриализира по начина на Ню Ингланд. Той търси равновесие между настоящата преобладаващо провинциална икономика и растежа на нова индустрия в умерени полуградски единици.

Разбира се, войната промени коренно това. Както в Запада, федералното управление планираше баснословно количество нови индустрии в места, които никога преди не бяха индустриализирани; единадесет милиарда долара отидоха в южните инсталации. Но някои южняци са склонни да правят язвителни оплаквания за това общо поле на дейност. Едно от тия оплаквания е, че Корпорацията за запазване на растителността — по причини известни най-добре на нея и на Джеси Джонс, но които все пак бяха напълно законни, — е облагодетелствувала твърде много Тексас в сравнение с другите щати, при разпределението на новата индустрия. Марк Етридж изчисли, че Тексас получил 31 на сто от общата сума на военните пласменти, макар че както Северна Каролина, така и Джорджия, го превъзхождаха в предвоенната индустриална дейност.

Други норми, от които всички се оплакват, са превозните тарифи. Чух, че за да изпратите с параход един газоженов мотор от Литъл Рок, да кажем до Чикаго, ще струва петдесет долара повече, отколкото да изпратите същия мотор от Чикаго до Литъл Рок. Югът негодува срещу тази очевидна несправедливост; той също ненавижда (подобно на Запада) възможностите за „двойно изстискване“; например, той трябва да плаща висока разлика при товаренето и изпращането на своите сурови материали, а след това трябва да плаща още по-високи такси, когато тези материали се върнат обратно, вече като фабрични продукти. Тъкмо бившият губернатор Арнал от Джорджия пръв обърна вниманието на нацията върху този досаден въпрос. Но може би главния интерес в прочутия иск на Арнал не бе толкова, че се изнася специално въпроса за превозните тарифи, колкото че с това се установи един прецедент за правото на един американски щат да пледира като пострадавша страна срещу частния монопол.

Накрай, също както Запада, Югът се оплаква от отсъствуващи собственици и „колониална икономика“. Марк Етридж в речта си, цитирана по-горе, поддържа, че „85 на сто от Джорджия“ се владее от външни хора и че 50 на сто от влоговете в банките на Джорджия са „Северни“. През време на депресията узнах, че в Атланта, когато хиляди малки ферми бяха продадени поради ипотеки, най-малко половината земя минала в притежание на северните осигурителни компании. Защо южните компании не взеха участие в това? Защото те не бяха достатъчно големи, за да дават в такъв мащаб пари на заем.

Трудът. Неизбежно свързан с него е негърският проблем. Трудът на Юг се състои първо в условени с договор бели слуги, на които само за да изплатят своя път до Америка е било необходимо да работят седем години, след това господарите са ги освобождавали; обикновено им давали по една брадва и чифт памучни дрехи и ги пращали зад крайбрежните плантации и наемните ферми, в дивите лесове на Алегани. След това дошли робите. На трето място дойде процесът на работата след изнамирането на памучната чистачна машина. Тъй като памучното производство стана „механизирано“ и тъй като големите собственици на плантации, които уславяха на работа роби, се стремяха да имат все повече и повече земя, първоначалните бели работници бяха изместени. Някои от тях, както знаем, отидоха на Запад. Доста много обаче останаха; голям брой от тези хора отидоха в градовете и поставиха началото на днешната фабрична бяла класа. Първата голяма индустрия беше текстилната и трудът в текстилните фабрики все още се застъпва предимно от белите, които са ожесточени негрофоби. Установи се, че трудът във фабриките е работа за белите. Една фабрика, в Инка, Северна Каролина, произвеждаща изкуствена коприна, е още 97 на сто „бяла“. Негърският труд навлезе в различните други видове индустрии; например, заводът за производство на торове в Хендерсън, Северна Каролина, е 95 на сто „черен“.

Друга беда е крайната липса на изкусни занаятчийски работници в Юга. Преди освобождението на робите, когато някой собственик на роби искаше да си направи ограда от ковано желязо например, той обучаваше някой роб да му свърши тази работа, което беше по-евтино, отколкото да пазари бял занаятчия. Но когато дойде краят на робството, тоя начин, по необходимост, изчезна; освобождението за известно време даде предимство на белите за упражняването на изкусните занаяти и голямото мнозинство негри мина към земеделието. Ала тогава белите станаха мързеливи и мнозина от тях забравиха своите усъвършенствувани способности. Междувременно, като движението на, махало, много негри се върнаха към индустрията в градовете, когато техните земи се изтощиха. Като общ резултат на всичко е това, че почти във всичките си видове южният труд днес е най-малко усъвършенствуваният в целия цивилизован свят и неговите надници са най-низките.

Никой не би могъл да разбере сегашното положение на труда в Юга без тая предпоставка. В каменовъглените мини в Алабама, Съюзът на минните работници прие за членове както бели, така и черни, и този прецедент беше последван от желязото и стоманата, които се организираха в Бирмингам. Това предизвика жесток отпор и вражда от страна на компаниите, и за да пречупят гръбнака на съюзите, те почнаха да насърчават расовите разцепления. Независимо от това, Съюзът на Индустриалните синдикати CIO подкрепи смесените съюзи, въпреки очевидните опасности и смущения от самото начало, много „CIO“-съюзи — например Съюза на производителите на олио от памучно семе, фъстъчената манипулация, някои заводи за мебели и корабостроителството — са смесени и до днес. Болшинството от Амер. федерация на труда са напротив, „бели“. Текстилният труд е преобладаващо „бял“; това е причината, загдето Федерацията на труда водеше Съюза на Индустриалните синдикати с пет към едно в обединението на текстилните работници и това е главната пречка против CIO в настоящия му устрем да организира Юга.

Организацията и процедурата на един смесен съюз са странни. Председателят обикновено е бял, а подпредседателят — негър, секретар касиерът, бял, капеланът — черен, така постовете се редуват чак долу до линията „вътрешен“ и „външен“ пазач. Обикновено, по-голямото участие на негрите е в локалните клонове на съюза и събранията на тези клонове, дори в тия на CIO, са полу-разделени, т.е. негрите седят на едната страна на залата, а белите — на другата. Има много малко — почти никакво — смесено обществено участие и никакво другаруване след свършване на събранието. Белият председател много рядко нарича някой член негър „господин“; вместо това, той употребява смекчената дума „братко“. На едно неотдавнашно събрание в Атланта един говорител се обърнал към един негър с „господин“, по погрешка, след което просто добавил — „искам да кажа брата“. Не е имало протести нито за, нито против това. Въпреки тая двусмисленост, системата на CIO е направила доста за расовата хармония. Хора със сходни служби започват да се доверяват един на друг. Простото запознанство на служебна основа в съюза допринася за по-приятелски отношения. На всеки случай, CIO възнамерява твърдо да се придържа към своята политика на премахване различията и да поддържа и насърчава смесените съюзи въз всяко възможно направление.

Поне три южни щата напоследък прокараха драстични закони против съюзите. Една от причините за това е ненавистта на управляващите бели към CIO, понеже той възнамерява да премахне до известна степен различията между бели и черни. CIO е добър към негрите, следователно, долу CIO! Също, разбира се, бялото превъзходство знае добре, че CIO представлява силно влияние, което съдействува за утвърждаване правата на негрите да гласуват. CIO настоятелно пропагандира подобни неща, като напр. личния данък и първенството на белите. При най-добрия случай, белите управители на Юга мразят трудовите съюзи. Когато обаче трудовите съюзи почнат да се месят в политическите и расови въпроси, те стават дваж проклети.

Поради тия и няколко други причини, Съюзът на Индустриалните синдикати, CIO, в своите усилия да увеличи мощта си в Юга, усилия, които започнаха с голямата кампания през пролетта на 1946 година, напредва бавно. Ван А. Битнър, водачът на кампанията, заедно с четиристотин организатори в двадесет щата, реши да привлече един милион нови членове. Стойността на този проект се оценяваше на един милион долара. Движението на всеки случай беше достатъчно сполучливо, за да причини незабавно контра кампанията от страна на Федерацията на труда.

Политика от „Южен“ стил

Юг, бедният Юг!

Последни думи на Джон С. Калун

Югът е прочут като страна на демагозите, на кълбесто облачни политици, които говорят със силен южен акцент и постоянно демагогствуват. Върнете се малко назад, в онова време, когато почти забравени сега хора, бяха нарицателни имена — като например „Катън Ед Смит“ от Южна Каролина, може би най-лошият сенатор, който някога е живял, но — човек с не малка слава; Том Уотсън от Джорджия; Том Хефлин от Алабама, един от най-фанатичните реакционери в американската история, особено по религиозни въпроси, и, Джон Шарп Уилямс от Мисисипи, Кол Блек от Южна Каролина, един от типичните „плювалници сенатори“ и, разбира се, Хю Лонг от Луизиана.

Югът притежава също и политици не демагози, но с крайно ограничени способности и с положително пресъхнала интелигентност. Намират се бездейни губернатори в Юга днес, които са малко повече от живи африкански порове, някои притежават приблизително толкова гръбнак, колкото една Ескимоска баница. Пръснати по целия Юг, намират се сапунени подлеци, които желаят война с Русия, ей тъй, просто за удоволствие и на шега, и безотговорни негодяи политици, които говорят за „комунисти“ точно с акцента на покойния д-р Гьобелс преди петнадесет години, който измисли един мит, за да има извинение да разруши не само този мит, но и такива реални неща, като гражданските свободи.

Но — въпросът е важен — Югът притежава също така доста много първокласни либерали. Представата, че областта е покварен хинтерланд, населен изключително с реакционери, е толкова далече от истината, колкото и понятието, че всичко около линията на Мейсън и Диксън е прогресивно. Джонатан Даниълс в един разговор веднъж настояваше, че в същност Югът е една от най-радикалните области в Съединените щати. В това твърдение има, разбира се, хипербола, но това е също и истина; и днес по-голямата част от Юга кипи от прогресивни кризи.

След всичко казано до тук, трябва, колкото се отнася до общата национална картина, да се прибави, че южното влияние навсякъде е крайно консервативно. Да вземем Конгреса. Че представителството на Юга е в по-голямата си част реакционно, е нещо всеизвестно, но почти не се знае, че съвсем отделно от своето реакционно качество, това представителство е така мощно, — толкова, щото може прекрасно да се каже, че „Южният блок“ на консервативните демократи е единственият голям фактор в Съединените щати, който противодействува на прогреса на нацията като цяло. Когато този сплотен и непроницаем Южен блок гласува против „FEPC“ например, той не проявява само един расов предразсъдък, а упражнява пряко господство по основните национални въпроси. Това той върши главно в коалиция с републиканците. Ню Рипъблик напечата на 23 септември 1946 година една диаграма, в която се показваше комбинираният вот на демократите с републиканците по едно сенатско предложение. Това бе тъкмо коалицията на републиканците и южните демократи, която прокара закона против стачките, която унищожи възнагражденията за безработицата и която уби закона за минималната надница. Подобна коалиция в Камарата одобри установяването на постоянната комисия Ууд Ранкин (бивша Дайс) и един закон, с който се легализира спекулацията с цените на къщите. Само 21 южни демократи от 117 в Конгреса „непрекъснато поддържаха правителството в социалното законодателство.“

Защо преди всичко Югът стана демократически? Как може да бъде в едно и също време и демократически и реакционен? Как може да гласува с една ръка за Рузвелт, а с другата за Билбо? Тия въпроси обгръщат един от най-големите парадокси в американския живот и техните корени се разклоняват най-различно в историята; всичко, като се започне от Джеферсъновата традиция, до Андрю Джаксън, до тарифите, до негърския въпрос, е заплетено. Първоначално южните демократи са били земеделска партия, представляваща тази част на народа, която се е препитавала от износа в чужбина и следователно, е желаела свободната търговия. Дойде гражданската война и демократите станаха партия на белия човек, в противовес на републиканците, които освободиха робите. Това, по един околен път, създаде развитие, в което целият Юг стана един вид раздвоена личност, по цял ред въпроси той беше либерален, а по друг консервативен.

Една дума за републиканците на Юга. Те не могат да контролират нито един южен щат; все пак те съвсем не са без специализирана местна власт. Не по-малко от тридесет и осем околии в Тенеси са републикански, такива са и седемнадесет околии в Северна Каролина. Републиканците са изобщо от три категории: една от банкери, фабриканти и търговци; планинците, „фермерите от долината“ и граничарите, службашите. Ще кажем нещо повече за републиканците от третата категория, когато дойдем до Тексас.

Друг куриозен парадокс е, че Югът, толкова солидно демократичен, има много малка тежест в Националното демократическо събрание. Това е, защото водачеството на националната партия знае, че Югът ще гласува без друго за демократите, каквото и да се случи (освен ако не се е кандидатирал Ал Смит) и, следователно, няма нужда да се подкупва с големи услуги. Само един човек от гражданската война насам роден в Юга, е бил президент на Съединените щати — Удроу Уилсън. Много рядко се случва за един южняк да получи дори подпредседателска кандидатура.

Всеизвестно е, че Съединените щати представляват страна с население от почти 10 на сто черни, и все пак това се пренебрегва почти от всеки — с изключение може би на тези 10 на сто. В тази страна има повече от 13 милиона негри. Приблизително всеки десети американец, мъж, жена или дете, е негър.

Бях чувал това доста често, но, докато не достигнах до Юга, нямах реално понятие какво точно означава. Бях чувал думи като „различия“ и „предразсъдъци“ през целия си живот, но ми липсваше конкретно познание, нямах ясно съзнание за това, което се крие зад тези думи. Знае се, че „отлъчването“ е един проблем; нямах никакво понятие за страшната необятност на този проблем. Фразата е изтъркана, но не зная друга. Негърът от Юг трябва да се види, за да се повярва.

Предполага се, че Атланта стои доста над другите южни градове по отношението си към негрите, но тя надминава всички еврейски квартали, които съм видял в Европа, дори във Варшава. Това, което наблюдавах, беше каста и неприкосновеност — половината време мигах, мислейки, че това е Индия.

Ето, например, случая с професор Х., който е еди-кой си професор негър от университета в Атланта. Той работи в тясна връзка с няколко бели; но когато го срещнат на улицата след работното време, съвсем невероятно е да го познаят или поздравят. В хотела той трябва да се качи на асансьора за багаж и при никакви обстоятелства не може да се храни другаде, освен в ресторант или трапезария, „под карантина“. Той е прекалено горд, за да отиде в театър „Джим Кроу“ следователно, едва ли някога би могъл да види първокласно кино или да отиде на концерт. Ако му се наложи да пътува през деня с трамвай, набутват го като животно в една мръсна престаряла дървена каруца. Ако посети някой приятел в покрайнините на града, ще види, че водата, електричеството и газта може буквално да спират там, дето започват отлъчените квартали. Обикновено, той не може да отиде и да си премери шапка или ръкавици в магазин на бели. Недопустимо е истински южняк да се ръкува с него и при автобусната спирка или някое друго подобно място, той ще трябва, разбира се, да използува тоалета „за цветни“ и да пие вода от отделна чешма. Задължен е да отстъпва дясната страна на белите, когато ходи на тротоара, и почти никога няма да види снимка на негър във вестника, освен ако се касае за някой престъпник. Децата му трябва да посещават „отделно“ училище, те не биха могли да посетят местата, предназначени за бели, като: плавателни басейни, игрища за крикет, танцувални зали или каквито и да било други места за развлечение. Когато пораснат, никой държавен университет в целия юг не ще ги приеме.

Д-р дю Боа, който има положение подобно на това на Шоу или Айнщайн, бидейки един от най-уважаваните и изтъкнати водачи в своята област, разказва в един пасаж от своята автобиография как не бил допуснат да влезе в обществената библиотека в Атланта. Д-р дю Боа, както се знае, е доктор по философия от Харвардския университет, като същевременно е завършил и университета в Берлин и има още три други доктората.

Да видим сега белите. Попитах един млад, интелигентен и доста „либерален“ политик да обясни някои от тия неща от свое лично гледище; опитах се да науча от него точно какво той би, и не би, направил.

— Бихте ли яли заедно с негър?

— Боже пази, не!

— Да отидете в негърска къща?

— Под никакъв предлог, може да бъда узнат.

— Да отидете на прием, да кажем, на Пол Робсън?

— Тук не би могло, но ако беше в Ню Йорк, може би щях да отида, ако има много хора и ако никой не ме познава.

— Да се ръкувате с негър?

— Ръкувах се с един в Портланд, Орегон, миналата година; за първи път в живота си!

— Да спите с някое хубаво младо негърско момиче?

Отговорът объркан.

Основният образец на отлъчването в Юга е непоколебим и абсолютен, въпреки, че от време на време стават нищожни видоизменения. Технически, отлъчването е просто един термин, с който се означават различните ограничения, разделящи негрите от белите. Неговите прояви могат да бъдат наблюдавани, като се почне от законите, с които се забраняват браковете между бели и черни, и се свърши с едно подобно „табу“, което забранява обикновено на негъра да спори с белия. Това е съществувало още от времето, когато първите негри са пристигнали в Джеймстън в 1619 година; робството е било просто първата форма на отлъчването. То включва не само „Джим Кроуизъм“ в училищата и местата за развлечение, но и такива въпроси от „етикецията“, като например принципа, че един южняк — негър трябва да влезе в къщата на един бял само през задния вход. Да се върнем пак до транспорта. В Атланта, такситата, които се шофират от бели, обслужват само бели. Колкото за автобусите, негрите навсякъде на Юга, разбира се, са задължени да се притискат в задните места разделяни със завеса от белите. Аналогията с Индия — Пурда! — веднага възкръсва в ума.

Но в някои отношения отлъчването започва да се смекчава. Видях негри, които си правеха покупките в най-добрия универсален магазин в Атланта (в никакъв случай те не биха могли да работят там като чиновници), и докато преди втората световна война беше почти немислимо за едно негърско момиче да сервира на бели на тезгяха в дрогерия или подобно заведение, сега това е доста обикновено явление. Видях негри и бели да стоят заедно в опашка пред пощенско гише и докато бях в Атланта, за пръв път в своята история вестникът даде на една жена негърка титлата „мис“.

Стопанската цена на отлъчването е, разбира се, глупава и изумяваща. Това е главната причина, поради, която Югът е толкова беден. На практика, това означава, че трябва да се поддържат две форми от всичко, като се почне от училища, лудници, изправителни заведения и се свърши с игрища.

Разбира се, белите също използуват отлъчването като претекст за икономическо предпочитане и изключване; системата на кастите се прилага по отношение раздаването на служби. Един бял работодател ще каже: „Е, да, аз бих желал да взема на работа добри негри, но как мога да ги допусна в трапезарията?“ — „Разбира се, смятам, че трябва да се даде образование на децата на черните, но…!“ — Това „но“ в незавършеното изречение изразява социалното — което става образователно — табу.

Ние съвсем не сме свършили с въпроса за отлъчването. По необходимост, той минава през цялата тази глава. Има нещо, което понякога се пренебрегва, а то е, че хиляди и хиляди добри бели граждани не са имали абсолютно никога до сега досег с негри, освен като слуги и чиновници в службите и търговията; те са останали толкова изолирани от негърското общество, колкото от племето Банту; белите и черните от сходни професионални интереси почти никога не се срещат. Има 55,000 негри питомци на американските колежи в Съединените щати; мнозинството бели южняци никога не са виждали някои от тях.

Не много отдавна, само малко преди края на втората световна война, едно младо негърско момиче е било попитано как би наказало Хитлер. То отговорило: „Ще го боядисам черен и ще го доведа тук.“

Жестокости: статистика

Всичко, което искам от вас за негъра, е: ако не го обичате, оставете го на мира.

Абрахам Линкълн

Ето няколко обяви, които Чарлз Дикенс намерил в американските вестници в 1842 година:

„Избягала жена, негърка. Няколко дена преди да избяга я дамгосах с нажежено желязо по лявата страна на лицето. Опитах се да напиша буквата «М».“

„Сто долара награда за един негър, Помпей… дамгосан от ляво на челюстта.“

„Петдесет долара награда за негъра Джим Блейк. От двете му уши има отрязано по едно парче“.

„Двадесет и пет долара награда за моя човек Джон. Върхът на носа му е отхапан“.

Ето някои неща, които се случват още днес, 105 години по-късно:

„Съобщение: Двадесет и осем годишен негър, на име Джон С. Джонт, е бил арестуван в Миндем, Луизиана, по «подозрение», че се опитал да влезе в къщата на една бяла жена. Никаква формална вина не е била установена и Джонс, заедно с Алберт С. М. Харис, седемнадесетгодишен, негов приятел, били освободени. Тогава и двамата «били хванати от лица с неустановена самоличност». Тялото на Джонс е било намерено няколко дни по-късно в близката гора. И двете му ръце били отсечени, а той бил убит от удари с разпалена главня по главата, по гърлото и по тялото. Харис, въпреки, че е бил жестоко бит, бил още жив и Националното дружество за издигане на черната раса незабавно привлякло на широко вниманието на цялата страна върху този случай. Местната власт не е предприела никакви арести, впрочем, не е и открила «никакви следи във връзка с това срамно действие на тълпата».“

„Съобщение: В Атенс, Алабама, през август 1946 година, между две бели момчета и един негър произлязло сбиване. Един честен бял полицай отказал да арестува негъра поради това, че той не бил нападателят; той арестувал белите. Тълпа, от около 1,800 до 2,000 души нападнала по това време кметството, принудила властите да освободят белите момчета и почнала да се бунтува; почнала гонитба на негрите из града и между петдесет и сто негри били ранени. Когато редът бил възстановен, девет бели били арестувани и обвинени в «незаконно събрание». Те били освободени по-късно. Осем от тях били малолетни: най-младият, тринадесетгодишен, «носел един топор, с който удрял и повалял негрите».“

„Съобщение: На 12 февруари 1946 година един негър ветеран, на име Исак Удард, който само преди няколко часа бил получил уволнение и книжата, с които е бил награден, и който бил още в униформа, взел автобуса в Атланта на път за своя дом в Южна Каролина. Когато автобусът спрял на една спирка, Удард попитал шофьора дали не би могъл да отиде до бюфета. Шофьорът отказал и последвала голяма кавга. На следната спирка в Бейтсбург, Южна Каролина, шофьорът повикал един полицай, като казал, че Удард причинявал смущения; полицаят го смъкнал от автобуса, започнал да го бие, подкарал го към затвора и извадил очите му с края на палката си. Като резултат на това, Удард загубил зрението си. Този скандал също стана известен в цялата страна. На едно масово събрание, свикано в стадиона Луисън в Ню Йорк, се събраха 22,000 долара за слепия ветеран. Това не възстанови, разбира се, неговото зрение.

Прокурорът генерал Кларк и федералното бюро за проучвания устроиха анкета след дълго обществено негодуване и полицаят от Бейтсбург беше открит, арестуван и даден под съд. Неговото име беше и е Линууд Е. Шъл. Обвинението, отправено «в едно криминално дознание образувано от министерството на правосъдието» бе, че Шъл нарушил «гражданските права» на Удард, като го набил. Шъл отговорил, че той е действувал при самозащита. Един състав от Областния съд на Съединените щати оправда Шъл за половин час.“

Цялата тази история се случи в родния щат на бившия външен министър на щатите, Джеймс Ф. Бърнс, през същата година, в която г-н Бърнс беше много активен в своя остър позив за справедливост, за демократична процедура и честна игра в българските избори и за границите на Триест.

На Юг се случват понякога и друг вид изстъпления на тълпата: тайни или „подземни“ линчувания, при които негър нарушил някое табу, просто изчезва. Няма никакъв corpus delicti и никакъв скандал. Тялото никога не се намира и хората казват, че жертвата се е „преместила“ някъде другаде. За известно време членовете на Ку-Клукс-Клан бяха най-прочути в този вид афери.

Защо федералните власти не могат да действуват по-ефикасно при тия случаи на линчуване? Това е въпрос, който всеки, непознаващ Америка, справедливо би задал. Отговорът е сложен. М-вото на правосъдието може да се намеси за някое линчуване, при сегашните статути за федералните граждански права, само когато е замесено някое официално лице или щатски агент, а Южните щати, прословуто чувствителни, не допускат лесно подобна намеса. Дори и да допуснат, крайно трудно е да се добие осъдителна присъда от един съдебен състав от бели — особено когато делото се води от местни служебни лица на федералното управление, чиито симпатии са винаги към бялото общежитие.

Заслужава да се отбележи ефекта от втората световна война тук. Откак свърши войната, почти всяка жертва на линчуванията е някой ветеран. Днес негърското общество е навярно по-обединено, по-разпалено политически, по-агресивно в своите искания за пълни граждански права — даже в Юга — отколкото в което и да е друго време в историята. Приблизително един милион негри постъпиха на служба в армията. Те обиколиха света и видяха доста неща. Бяха изложени на опасности и научиха какви са правата им; отвъд океана мнозина от тях за пръв път в живота си бяха третирани прилично и демократично от белите. Последвалият кипеж беше експлозивен. Освен това, тъй като негрите воюваха предполага се за демократичните принципи на интернационална плоскост — трудно е да им се попречи да се чудят защо същите принципи не се прилагат в тяхната родина. Не е лесна работа за един интелигентен негър да приеме, че той се бори за демокрация — в една до голяма степен „Джими Кроуска“ армия. Ослепителната грубост на този парадокс ставаше все повече и повече очебийна с продължението на войната. Прочута е бележката на един негърски войник, който се завръщал през Пасифика от Окинава: — „Нашата борба за свобода“, казал той, „ще започне, когато се върнем в Сан Франциско“.

Войната стресна също така южните бели. Трябва да се вземат предвид грамадните екипи на новата индустрия, с много хиляди работници негри, и фактът, че поради климата, голяма част от армейските лагери за обучение бяха разположени в Юга. Негрите — които, случайно, тук именно можеха да имат тежест — станаха смущаващо многобройни и очевидни. Самият факт, че те бяха войници (макар че 90 на сто от тях бяха зачислени към трудови групи за строителна работа и пр.) се считаше за горчиво оскърбление. Всичко това послужи като стимул за следвоенно линчуване от тълпите. В известен смисъл неотдавнашните линчувания бяха във връзка с нарастващата агресивност на негърското общество като цяло.

Миналата година в Юга имаше шест линчувания. Това наистина е грозна цифра, особено след няколко последователни години, през които линчуванията бяха станали нещо много рядко. До 1946 година се забелязваше едно постоянно статистическо подобрение. Когато д-р дю Боа е бил ученик в Атланта, пръстите на линчувани негри можело да се видят в месарниците на белите и в цялата страна. Средното число на линчуванията достигало до пет през седмицата; в 1892 година е имало 235, без нито един от тия случаи да е бил наказан. Сравнете това с 1941 година, с четири линчувания, или с 1945 година — с едно само. Някои от самите добри южняци, разбира се, работят усилено и добре, за да намалят насилието; една от най-интересните организации в Съединените щати е Съюза на Южните жени за предотвратяване на линчуванията. Други обществени и честни групи също са заети през цялото време, особено между белите роби.

Все пак, да не бъдем прекалено доволни. Значението на линчуването често не е в самото престъпление, колкото и ужасно може да бъде то, а в тероризиращия и деморализиращ ефект от заплахата за линчуване над едно общество. Също така установената двояка мярка още съществува и белите обикновено се освобождават за престъпления, за които негрите биват избивани. Например, съпругата негърка на един войник на служба отвъд океана била изнасилена от четирима бели в един малък град в Алабама, в началото на 1945 година; случаят предизвиква малка сензация, но никой не беше наказан.

Сенки от Спартак

Някои се съмняват в куража ма негъра. Идете в Хаити и застанете пред тези петдесет хиляди гроба на най-добрите войници, които Франция някога е имала, и ги попитайте какво мислят за негърския меч.

Toussaint, L’Ouverture

Чужденците може да бъдат шокирани и учудени от някои оскърбления, на които негрите са подложени на Юг; по същия начин те могат да бъдат оскърбени и шокирани и от откровеността на някои модерни негри.

Интересно беше да науча, че в Атланта книгата на Лилиан Смит „Странният плод“, която се счита от белите за крайно негрофилска, е била отречена от много негри. Тям не им харесало дето героинята, едно добре възпитано, с колежанско образование, негърско момиче е трябвало да върши нещо толкова позорно, като това да има любовни връзки с бяло момче. И, действително, една добре известна негърка актриса отказа да играе главната роля в драматизацията, когато тази драма е трябвало да се играе на една сцена в Бродуей.

Негърският „национализъм“ понякога взема екстравагантни форми. Веднъж помолих един северняк негър да ми даде списък на някои прочути, но все пак малко познати, членове от неговата раса и той с готовност включи двама или трима негри престъпници! Наистина, човек не бива да пренебрегва факта, че предразсъдъкът на негрите срещу невежите бели бедняци на Юг е навярно толкова дълбоко вкоренен и активен, колкото този на белите бедняци срещу негрите.

Статистика, секс и отлъчване

От общия брой на кръгло 13 милиона негри в Съединените щати, една част — нещо между девет и десет милиона, живее на Юг. Отношенията между белите и негрите са най-изострени, разбира се, в щатите с най-висок процент негри. Все пак с това не се изчерпва всичко, тъй като има доста околии в няколко щата, дето населението е 50 или на повече сто негърско; някои от околиите в Мисисипи имат негърско население от 80 на сто и нагоре. Именно в тях негърският „проблем“ се намира в своята най-крайна и предизвикателна форма.

Когато настъпило освобождаването, на Юг имало приблизително четири милиона роби; свободните негри са наброявали около половин милион в цялата страна. С други думи, преди по-малко от три поколения, девет от всеки десет негри са били къс имущество. Днес, осемдесет години по-късно, негрите са още в мнозинството си от робски произход. Това е чувствителен фактор, който не е за пренебрегване, и той играе значителна роля не само в разграничаването на белите от черните, но и в образуването на самото негърско общество.

Колко дълбоко чувствуват днес американските негри своите корени в Африка и дали мнозина от тях желаят да се върнат пак там? Много малко. „Разрешението“ на Билбо, за едно насилствено масово изселване на цялото негърско население в Либерия или на Златния бряг, няма абсолютно никаква подкрепа от страна на отговорните хора. Възвръщането в Африка откак Томас Джеферсън основава Дружество за африканска колонизация е било обаче периодично повтаряща се тема при споровете за негрите. Даже Линкълн е флиртувал с идеята за една Африканска Хегира^[22]. През първата световна война един бележит чистокръвен негър, на име Маркус Гарвей, роден в Джамайка, започна движение, познато под името „Назад към Африка“; неговите последователи носели униформи, марширували през Харлем, организирали африканско „правителство“ и дори закупили един параход. В същност, много малко отплували, като междувременно Гарвей бил осъден на затвор, за злоупотреба с навлото^[23]. Днес всички останки от неговото или други подобни движения фактически са изчезнали.

* * *

Стигаме сега до една област, изключително и неприятно трудна. Би могло да се каже, че е невъзможно да имаме точни данни, но, според най-доброто изчисление, приблизително 6 милиона от 13-те милиона негри в Съединените щати са мулати. Смесените бракове са забранени във всички южни щати (и в някои северни), но тази грамадна цифра показва, че има значително много извънбрачна любов и незаконни раждания. Веднага изниква допълнителен въпрос: какво определение може да се даде на негъра? Почти половината от негрите днес имат, както Мирдал го нарича, кавказка, бяла кръв. Много хора са били интимни с много други! Какво е негърът? За около 50 на сто обществото, отговорът е: отчасти бял човек!

Смесените бракове се случват на Север; днес фактически има около 15,000 в цялата страна. Мнозина негри имат бели жени. Ако искате да вбесите някой северняк, споменете му, уж случайно, че няколко известни съвременни негри имат бели жени — например, г-н Шуилър, новелистът Ричард Райт и музикантът Уилям Грант Стийл. А ако споменете, че съпругата може да бъде и бяла жена — южнячка, както напр, г-жа Шуилър, някоя глава или нещо друго ще бъде счупено почти моментално.

Трябва, обаче, веднага да се добави, че много негри мразят смесването на кръвта толкова, колкото и самите бели.

Що се отнася до извънбрачните отношения, те също създават сложни и забъркани истории, чиито корени се намират в далечното минало. Едно от първите законни действия в историята на Вирджиния е било наказанието на един бял плантатор, намерен с едно негърско момиче; заповядано било да бъде жестоко бит „за дисциплиниране на неговото тяло и поради прегрешение срещу «Славата Господня»“. Днес има в Щатите негърски фамилии, които са имали бяла кръв още отпреди времето на „Мейфлауър“. Целият този въпрос е забулен с лицемерие; при все това, не е било възможно да няма никакви полови сношения между бели и черни.

Дори и днес много бели деца от Юга порастват със своите „мами-та“, което може да предизвика голяма емоционална обърканост.

* * *

Отлъчването всъщност е проблем на пола. Или трябва просто да се каже, че полът е може би основната причина за отлъчването. Ограниченията, които запрещават на белите и черните да се хранят заедно, да пият, да играят и да разговарят заедно, са в основата си резултат на страха у белите, че подобна близост ще доведе до разпадане на половите бариери и сближаване на черни с бели жени. Чувал съм десетки пъти белите да казват: „О, разбира се, желая пълно равенство за негрите — но с отлъчване!“ Преди много години, посещавайки Съединените щати Х. Дж. Уелс направи следната забележка: „Ако се храните с тях, вие ще трябва да се жените за тях!“ И наистина, въпросът е толкова красиво поставен, че на Юг почти всеки, който взема ясно становище против отлъчването, ще бъде обвинен в защита на смесените полови отношения. Но, както изтъкнах вече, за мнозинството от самите негри смесените бракове съвсем не са от жизнено значение; това е въпрос далечен, като Хималаите. Онова, което масата желае, е не да може да се ожени за бяла жена, но да има еднакво отнасяне и справедливост в областта на икономиката, политиката и закона, както и възможност за прилично образование на черните деца.

Една последна дума за пола. Широко разпространена илюзия е, че главната причина за линчуванията са нападенията и отвличанията на бели жени. Това не е вярно. От 2,522 линчувания на негри в продължение на миналите двадесет и шест години, само 477 — нещо под 20 на сто — са имали нещо общо с вина от сексуален характер.

Черният за белия

Негърът е проблем за самия себе си.

Гунар Мирдал.

Какво мисли самият негър за отлъчването? Отговорът на водачите е един и универсален, просто, „отлъчването трябва да си отиде.“ Това представлява алфата и омегата на тяхното становище. Но има някои старчоци, „Чичо Томовци“ и „глави със забрадки“, които „искат да си останат в доброто старо време“ под управлението на белите и които говорят двусмислено по този въпрос; също една полуневежа маса от „куизлинговци“ — негри, които вземат страната на белите. Чух един негър да казва за друг: — „Той се продаде на отлъчването.“

В действителност, понякога е много трудно — и това се разбира — да се получи искрено мнение по този въпрос. Повечето негри, поради горчива опитност, са станали подозрителни към любопитството на белите; те ще отговарят на въпросите ви съвсем противоречиво и казват онова, което смятат, че белите искат да им бъде казано. Изобщо, за да може да оцелее, негърът е трябвало винаги да лъже.

Но кои са главните грижи на негрите извън отлъчването? Всеки, според дарбата си, би могъл да направи дълъг списък.

Голяма част от негрите се изпращат да вършат най-лошия вид работа в терпентинови лагери и във фабрики за торове. Ако някоя фабрика съкращава персонала си, най-вероятно е, че негрите първи ще загубят работата си, има установена традиция те да не получават повече от 75 на сто от онова, което белите вземат за същата работа. Някои видове занятия са напълно затворени, особено за жени, които едва ли някога биха могли да вземат канцеларски служби — например, стенографи. Това значи, че повечето от тях трябва да постъпват като домашна прислуга.

Средната продължителност на живота на негъра е 50.52 години срещу 60.6 години за белия човек. Смъртността при раждане е средно 33 на хиляда за негърките, срещу 11.3 на хиляда за белите.

Негрите никъде не могат да кажат истината по опаката страна на расовия въпрос, освен в няколко южни и други вестници.

Те са постоянният прицел на белите демагози, като Билбо и други подобни на покойния г-н Талмедж, без да имат възможност да отговарят по някакъв начин.

Общо взето, в Съединените щати се харчи по 80.26 долара годишно за образование на един ученик. Сумата за негрите в десет южни щати е 17.04 долара.

Югът се нуждае най-много от лекари, учители, зъболекари, ветеринари, инженери. Но едва след като преодолеят дивашки пречки, негрите могат да се сдобият със звания в тия области на знанието.

Какво желае негърът? Няколко различни фрази изразяват една и съща идея и аз съм ги чувал навсякъде: — „Равни права без резерви“; „Истинско участие в американския живот“; „Смесване като цяло със Съединените щати“; „Пълно поданство“ и т.н.

Белият за черния.

Белите на Юг имат няколко вида отношения към негърския проблем. На едната крайност са фанатиците, които крещят: „Ние ще поддържаме на всяка цена своето бяло господство.“ След тях идват тия, които казват: „Ние трябва да поддържаме нашето бяло господство, но ще бъдем справедливи!“ Следният по ред е може би човекът на компромисите, който иска да направи нещо за негъра, но който се страхува да го направи, защото може да му се лепне най-лошият епитет, който Югът познава; — „Негърски любовник“. Най-сетне, намират се много добри южняци, за които въпросът е една постоянно мъчителна дилема, — която те трогателно вземат присърце, и в които бушува жестока борба на съвестта. Почти във всеки южен град се намира поне по една бяла група, която сериозно се опитва да подобри нещата. След това се намират също доста бели, който, на сантиментална основа, имат истински дълбока любов към негъра. Някои им завиждат. „Те могат да бъдат щастливи почти от нищо! Слушайте ги как се смеят!“

От повечето бели южняци, отлъчването се счита за въпрос на приличие, но е влязъл в костите им. Едно дете южняче научава за отлъчването почти в същото време, когато научава за Бога и за пола. Чух един губернатор на щат да заявява горещо: „Господ е създал — техния проклет цвят!“ Но чух също един човек, който съвсем не беше губернатор, да казва: „Колкото са по-черни, толкова по̀ ги обичам!“ — Като с това искаше да каже, разбира се, че такава чернота дава допълнителен предлог за дискриминация.

Най-интересната програма за подобрение на този проблем, която чух на Юг, беше от един бял професор. Тя се състоеше от четири точки: (а) Да се наложи законът, т.е. да се предотвратят незаконните дискриминации; (б) Колкото до отлъчването — да се опита първо да се направи най-необходимото; (в) Насърчение на преселените към Север, докато приблизително една трета от негрите, които сега са на Юг се преселят; (г) Да не се малтретират негрите, но и да не се галят като бебета.

Политика, избирателен данък и избори

На няколко пъти е минавал федерален закон против линчуванията през Камарата на представителите, но всеки път, стигнал до Сената, е бил отхвърлян от направените обструкции. Човек се запитва как е възможно един сенатор, даже Билбо, да заеме позиция, която изглежда, че покровителствува линчуванията, но въпросът не стои така. Проектозаконът против линчуванията се занимава главно с образуването на федералната техника за съдебно преследване, като се изземе то от ръцете на местните щатски власти. По този начин южните сенатори са в състояние, разбира се, да протестират, че техните скъпоценни щатски права се суспендират и именно на тази основа правят обструкции, като осуетяват гласуването и влизането в сила на всеки подобен закон.

„Избирателният данък“ е годишен данък. Никой не може да гласува, без да го е платил. Само седем щата го поддържат още — Арканзас, Алабама, Южна Каролина, Мисисипи, Тексас и Тенеси. Размерът на данъка е различен във всеки щат и в някои щати е с обратна сила; например в Алабама, въпреки че е само 1.50 долара годишно, данъкът може да достигне до 36 долара, ако човек е пропуснал да го плати дълго време. Най-високият годишен данък е в най-бедния щат, Мисисипи — 2 долара. За един заможен северняк тази сума може да изглежда нищожна. Но тя значи много за един изполичар, чийто месечен доход едва достига до 20 долара и чийто деца нямат обувки на краката си. Още повече, че други фактори правят това плащане много неприятно. В някои щати не се прави никакво предупреждение; данъкоплатецът трябва да плати по своя инициатива и обикновено той е твърде невеж, за да стори това сам. В други щати този данък се пресмята заедно с другите данъци и човек може даже да не знае, че го е платил. Този данък също така обикновено се плаща доста време преди изборите, а негрите, повечето от които са несъстоятелни, и много бели бедняци, изобщо не плащат нищо в аванс. Най-после, много негри се колебаят дали да платят, понеже се страхуват да не попаднат в данъчните списъци и да станат обекти и за други данъчни плащания.

Тази система цели, разбира се, да се осуети пропорционалността на представителствата и да ограничи избирателното тяло. Най-малко десет милиона гласоподаватели се лишават от право на гласуване изобщо; един пример: Мисисипи има около 1,250,000 души правоспособни да гласуват, но в последните избори отидоха пред урните само 180,000 души. С други думи, Билбо беше избран с по-малка от една шеста от цялото избирателно тяло.

Повечето политици обичат избирателния данък. Преди всичко, той води към едно малко и лесно влияещо се избирателно тяло. Машината може да избира: а) предполага се, че този данък ще отстрани доста много хора от изборите, или б) просто „ще откупи гласовете“, т.е. ще плати данъка на голяма маса избиратели, достатъчно голяма, за да реши резултата от изборите. Години наред това е било любима практика в Тенеси.

Освен в Южна Каролина и то незначително, в Съед. щати не съществува никакво Движение за негърска политическа партия. Защо е така? — това постоянно е било голяма загадка за неамериканците. Те се учудват защо, когато е така открито преследван, негърът не се надигне по класическия американски начин и изрази своето недоволство по един съвършено законен, открит политически път. Това никога не се е случвало. Никаква „негърска партия“ не съществува по много прости причини. Подобна партия не би имала никакво сцепление, освен в Юга, и почти положително тя би осуетила крайната си цел, като постави формално расовия въпрос в политиката и по този начин накара целия обединен бял Юг да се навдигне в стегната опозиция. Още не съм срещнал някой отговорен негър, северняк или южняк, който да желае партия на черните поне толкова, колкото да съм срещал някой, който да е искал „калифорнийска“ партия или партия на „Южна Дакота“. Бъдещето на негърската политика лежи вътре в съществуващите партии и ловките негри знаят добре как те се надиграват една друга.

Това не ще каже, че негрите нямат съществена политическа мощ. Те имат такава, макар че на Юг, при еднопартийна система, не могат лесно да влияят на резултатите. Но на Север, според авторитет като Уолтър Хуайт, негрите поддържат равновесието на силите в не по-малко от седемнадесет щата, с общо 281 избирателни гласа, а за избора на Президент са им необходими само 266. Това, което г-н Хуайт иска да каже, е, че в горещо състезаващи се щати, дето няколко тежко индустриализирани райони могат да обърнат везните в една или друга посока, негрите могат да са в състояние да го сторят и точно по същия начин, по който поляците правят това в Бъфало или чехите в Питсбърг.

Добрите бели политици винаги помнят негърската чувствителност. С каква стръв негрите поддържат водач, който им казва хубави неща! Всеки бял, който наистина прави нещо за негрите (Рузвелт) или им обещава нещо (Уилки) може да си осигури лек избор за една нощ.

Какво носи бъдещето

Надменният американски народ… кара негъра да чисти ботушите му и тогава доказва… нисшия му произход, с това че бил ваксаджия.

Бърнард Шоу

В заключение нека подчертая, че вече е факт, въпреки всичко, едно бавно, но прогресивно и решително подобрение на негърския проблем. Социалният подем и новото разпределяне на народите, причинени от войната (например през време на войната милион негри работеха рамо до рамо с белите в цялата страна); по-голямото съзнание на негрите за техните собствени права; бързината на огражданяването на Юга; угризенията на съвестта у белите; откритията на модерната наука, която разпръсква расовия мит; придобивките на самите негри в различни области — всичко това създава един начален стадий към прогрес и реформи.

Преди четиридесет години, когато президентът Теодор Рузвелт покани Букър Т. Вашингтон в Белия дом, събитието стана цял национален скандал. Подобен скандал не би се повдигнал днес при подобен инцидент. Фактически Букър Т. Вашингтон беше през 1940 г. първият негър избран за „Залата на знаменитостите“.

Подобрение не значи „разрешение“. Негърският проблем не е бил никъде поне приблизително разрешен. За да се разреши, трябва да минат поколения, ако не за друго, то поне само за това, че, както казва Мирдал, той е неотлъчна част от всички други американски проблеми, част от универсалната еволюция на „социално самолекуване“.

Едно нещо, изглежда, е положително: дните, в които негрите са били третирани като овце, са ликвидирани. Негрите не могат да бъдат държани неопределено в едно междинно състояние, защото самите те са вече достатъчно силни да отхвърлят това третиране, тъй като голямото мнозинство от белите американци са, в последна сметка, благопристойни и достатъчно просветени хора. При този стадий е невъзможно да се спъва образованието на негрите. Но колкото повече се образоват, толкова повече по-тясното участие на негрите в американския живот като цяло става неизбежно. При малко по-различни условия, това е проблемът, пред който Британската империя е поставена в различните свои колониални области; веднъж щом масовото образование се постави в действие, пътят към свободата стои отворен, и колкото повече образование се дава, толкова по-невъзможно става да се заприщва този път. Съединените щати трябва или да прекъснат образованието на негрите — нещо невъзможно — или да се приготвят да приемат евентуалните последствия, т.е. равенството на негъра пред демокрацията.

Никога няма да има задоволително за всички „разрешение“ на негърския проблем. Но подобренията, независимо от своята колебливост, трябва да продължат, ако самата американска демокрация иска да пребъде. Различията оскверняват не само негърското общество; те оскверняват също и белите. Имало е хора през Средните векове, които са мислили, че чумата няма никога да се разпространи между тях, поради тяхната особена ценност. В същност, няма имунитет за някои видове болести. Ракът ще разруши всяко тяло, ако то не се лекува.

Безспорно е, че Вирджиния се управлява от машината на Бърд, най-учтивата и мила диктатура в Америка. Това е истинска машина, макар че самият сенатор Хари Бърд в 1946 г. се натъкна на повече опозиция, отколкото през което и да било друго време на неговата дълга, приятна и отличителна обществена кариера.

Вирджиния, разбира се, е „майката на щатите“; той е един от четирите щата във федерацията, които се наричат републики (общежития) и е създал осем Президента, — повече от всеки друг щат. Историята му започва от Джеймстаун, първото англосаксонско заселище в Америка в 1907 г.; колонията е била кръстена в чест на Елисавета, кралицата дева (virgin), и нейните поданици няколко години преди пуританите в Ню Ингланд установили действително представително управление. От тогава насам тя се гордее с аристократическа традиция, със зряло гледище към обществения живот, с административна приличност и с твърда привързаност към законния режим.

Машината на Бърд е силно ефикасна организация; тя управлява общежитието така съвършено, както Пендергаст някога е управлявал Канзас Сити или Кели — Чикаго, само че с много по-малко шум.

Фактически, от гледна точка на нейната сплотеност във всяка демократическа околия и нейния контрол над почти всяка служба, колкото и малка да е тя, тази машина може би е най-мощната, която съществува в целите Съединени щати. Вирджиния, чух да казват, е единственият „кокошарник“ в страната; тя е кафез, чиято мрежа, наистина невидима за външни лица, е съвсем гъста; общежитието, така ми каза един приятел от Каролина — забележката е донякъде горчива — е не само люлката на американската демокрация, но и нейния „гроб“. Бърд никога не е забравял своите интереси във Вирджиния. Той се отнася с такова задушевно непреклонно внимание към щатските въпроси, колкото и към федералните. Машината работи приблизително така. Нейните главни инструменти са, както винаги, служби и покровителства, заедно с избирателния данък на Вирджиния. Първо, чрез Демократическата национална комисия, Бърд контролира федералното попечителство. След това той съвършено лесно решава избора не само на губернатора, но и на повечето членове от Общото събрание (законодателното тяло). Губернаторът, който днес въз Вирджиния може да бъде само човек на Бърд, на свой ред контролира назначенията на няколко хилядите щатски чиновници, а окръжните съдии се избират — за осемгодишен срок — от законодателното тяло; те пък от своя страна назначават училищните настоятелства, околийските изборни комисии за благоденствието на околията и съдебните заседатели. Във всяка околия се намира по един определен кръг от шест — седем души от машината. Някои околийски чиновници, като шерифите и данъчните агенти, се избират, но техните заплати в известни граници, се установяват от щатската комисия за възнагражденията, също назначена от губернатора, под контрола на Бърд. Картината представлява един напълно затворен кръг. Нищо не би могло да бъде по-спретнато и по-пълно.

Все пак цялата структура би се разбила на парчета, ако не беше еднопартийната система и избирателният данък. Еднопартийната система означава, че в повечето околии (няколко области са републикански, но има само пет републиканци в едно законодателно тяло състоящо се от 140 души), машината трябва да се грижи само за едната страна на въпроса. Изборният данък означава от своя страна малък и лесно управляван вот. Данъкът възлиза на 1.50 долара на година и трябва да се плати доста преди гласуването. Неговото влияние разгледахме в предишната глава. Достатъчно е да се каже, че през 1946 година за сенаторските избори във Вирджиния гласуваха само 230,000 души, при общ брой на населението 2,677,783.

Погледнете Ричмънд

Много малко градове в Америка могат да се мерят с Ричмънд. Един обширен праволинеен град — по събраните в него исторически спомени и загатвания. В него са прочутите паметници на Лий, Джеферсън Дейвис (Ричмънд е бил втората столица на Конфедерацията) и на Стонуол Джаксън. Домът на генерал Лий, сега седалище на Вирджинското историческо дружество, се намира тук, както и този на Едгар Алан По. Тук е и къщата на Джон Маршал и университета на Ричмънд, но, онова, което най-много ми хареса, след несравнимата сграда на администрацията, е героичната (и героично грозната) рицарска статуя на Джордж Вашингтон (на кон), която е излята в Мюнхен и която сега стои на площада „Капитол“. Очите на генерала гледат строго към щатския дом и неговият пръст, приличен на черясло, показва към изправителния дом!

Ричмънд не е много голям град, но има несметно богатство; по-голямата част от сегашните богатства са натрупани от тютюна. Той е тежко индустриализиран и е най-големият производителен център на цигари в света. Малко следи има обаче от някакъв градски пролетарият. Един интересен факт е това, че, макар да наброява само 200,000 души, градът има 285 улици с дублирани имена.

„Тютюн, божествен, рядък, суперпрекрасен тютюн!“

Тютюнът, в съвсем буквален смисъл, е един вид бурен. Той дава малък, хубав цвят, част от науката за неговото отглеждане е да се предпази развитието на цвета, да се запази самото растение или с други думи, да се форсира неговата жизненост към по-долните листа. Тютюнът трябва да се сее всяка година и, както много добре е известно, неговото въздействие върху почвата е изтощително. Той е предимно растение на топлите климати, но в действителност расте почти навсякъде по земята — даже и в Швеция! Едно от най-забележителните неща за тютюна е количеството на неговото семе; едно-единствено растение може да произведе милиони семена, а една чаена лъжичка от тях може да засее десет арка.

Тютюнът се отглежда от дребни собственици; средният имот в американския юг е около три акра. Във Вирджиния и западната част на Северна Каролина мнозинството от тия, които сеят тютюн, са собственици; в Джорджия те са повечето наематели. Няма тютюневи „плантации“, големи като памучните. Беритбата става късно през лятото, фермерът окачва листата под стряхата или в кухнята, свързва ги в снопчета наречени „ръце“, и тогава — както радиослушателите са добре осведомени — го разпродава на търг в централния пазар. Купувачите на едро го обработват по-нататък през nàpa или другояче и го държат на склад от няколко месеца до няколко години. Деветдесет и пет на сто от американския тютюн за цигари се смесва с турски или други ориенталски породи. Тютюнът на Вирджиния, от вида наречен „светъл“, е по-захарен отколкото например този на Кентъки; предполага се, че той дразни вкусовите клетки на върха на езика, докато по-малко сладкият тютюн дразни тия по-навътре. Най-важната от лошите страни на тютюна като земеделски продукт е, освен това дето изтощава почвата, че е култура, която се осребрява веднага; ако цената му падне, дребният фермер е поставен пред разорение.

Лъки Страйк се произвежда в Ричмънд; Дърам и Рейдсвил в Северна Каролина; Честърфийлд и Олд Голд в Ричмънд и другаде; Камел — изключително в Уинстън Салем (Северна Каролина); Филип Морис — изцяло в Ричмънд. Общото годишно количество на производството на Съединените щати е около 250 милиарда цигари. Чух, че в Ричмънд стават повече шмекерии във връзка с цигарената търговия, отколкото дето и да е другаде в света, и цените на съперничещите си фирми широко варират; обикновено се смята, че Лъки Страйк и Камел вървят най-високо, с малка преднина от страна на Лъки Страйк (поне за времето, когато бях в Ричмънд); може би 80 милиарда цигари Лъки Страйк се продават годишно. Честърфийлд и Филип Морис вървят еднакво с по-ниска цена. Както Камел, така и Лъки Страйк имат в сравнение с останалите тютюни по-голям примес от Кентъкски тютюн. Стойността на труда, изразена процентно в долар продажба, както ми казаха, е по-ниска в цигарите, отколкото в коя и да е друга американска индустрия (нещо около пет до седем цента); например, в автомобилната индустрия (четиридесет цента). Една инсталация в Ричмънд навярно произвежда 12 на сто от цялото американско производство; при това, тя ангажира само около петстотин души работници. Средната печалба на производителя е нещо около половин цент на пакетче.

Големите тютюневи магнати, подобно автомобилните хипопотами на Детройт не играят особена обществена роля в град като Ричмънд. Лигетовци и Майеровци не са като братя Фишер. Големите тютюневи и цигарени компании се управляват от Север. Преди четиридесет или петдесет години са съществували известен брой местни „независими“. Тогава баснословният Дж. Б. Дюк дошъл и консолидирал тютюневата търговия почти както Рокфелер консолидирал петрола. Влиянието и интересите на Дюк, съсредоточени в Американската Тютюнева компания, са контролирали не само голямата част от американското производство, но също и от британското.

Годината 1946 видя най-голямата висота на тютюна през всички времена; реколтата, която струваше над 600 милиона долара, достигна обща оценка на 1,300,000,000 паунда. Консумацията на тютюн в Съединените щати никога не е била по-голяма. И все пак, трябва винаги да се помни, че кръгло около една трета от американското производство отива в чужбина.

Две думи за Западна Вирджиния

Според господствуващото определение, Западна Вирджиния е северен щат, но той има и някои южни характерни черти. От гледна точка за удобство аз я включвам тук.

Нейното мото е „Montani semper liberi“, тъй като щатът е един от най-планинските в страната; понякога той се нарича „Малката Швейцария“ на Америка, а веднаж чух един непочтителен местен гражданин да я нарича „Афганистан на Съединените щати“. Стръмният планински характер на терена е причината за три неща: 1. бедни съобщения; 2. ожесточено сектантство; 3. сравнително малко земеделие. Западна Вирджиния лежи в по-голямата си част в орбитата на Охайо. Реките на всичките околии, с изключение на осем, се втичат в реката Охайо и коритата за промиване на руда, като в Охайо са един неразрешен проблем.

Западна Вирджиния стана щат по един много особен начин и не, както обикновено се мисли, изключително поради войната между щатите. Западните планинци около петдесет години са се уговаряли за отцепване от Вирджиния. Те не са се чувствували близки с прелетните аристократи. Не им е бил по вкуса контролът на съществуващите плантатори. Вирджиния е имала 350,000 роби източно от планините; Западът е имал само около 15,000. Действителното отцепване, разбира се, е било подпомогнато от войната, когато същинска Вирджиния се отделила от Съюза, Алеганските околии си организирали парламентарен режим, който нарекли „възстановеното правителство на Вирджиния“. Това обезсилило устава за отцепване на Вирджиния, избрана била администрация и била призната от Вашингтон. Технически, според условията на федералния закон, никакъв нов щат не може да бъде създаден от територията на вече съществуващ щат, без съгласието на майката щат, но през войната никой не обърнал голямо внимание на това и Западна Вирджиния била формално приета в Съюза през 1863 година.

Икономиката на Западна Вирджиния почива главно на въглищата. Щатът е първият в страната по производство на битуминозни въглища. По тази причина, между много други, Дж. Л. Луис, макар че не живее там, е силно местно лице. Западна Вирджиния има не по-малко от 117,000 миньори, които до един принадлежат на „Обединените минни работници“; въглищата са индустрия за милиарди долари и 117,000 миньори образуват доста голям брой избиратели за такъв сравнително малък щат. Въглищата са една от най-конкурентните индустрии на земята. По-голямата част от земите с въглища са били купени от хора, които не са имали никаква идея за намиращите се там богатства. Те ги купили за дървения материал на повърхността. Собствеността днес е разделена между твърде много съперници; най-голямата компания не контролира повече от една осма от общото щатско производство. Две или три от най-големите каменовъглени компании са Източно притежание, но Западна Вирджиния не се оплаква от „колониална икономика“ толкова много, както западните и южни щати. Печалбите може да се изплъзват, но повечето от надниците остават и се харчат вътре в самата Западна Вирджиния. Въглищата преди всичко друго са най-големият разпределител на надниците в щата; трудовите заплати миналата година възлязоха на повече от 300 милиона долара.

След всичко това можем да минем към една друга горска тема. Западна Вирджиния трябва да е единственото място във федерацията, дето още се ходи на лов за мечки с кучета. Също и в щатския парк Уатога, близо до границата на Вирджиния, може теоретически да се убиват елени с лък и стрели; стрелците с лъкове имат право на лов седмица преди откриването на редовния сезон. Но никой стрелец в същност досега не е убил никакъв елен.

Политически, поради разбираеми причини, Западна Вирджиния е остро раздвоен щат. В мнозинството си той е бил демократичен от гражданската война до 1896 година и след това, през по-голям период време, републикански, до Рузвелт; Франклин Рузвелт спечели и четирите пъти, когато се кандидатира там. Главните влиятелни групи, извън каменовъглените магнати и миньорите, са компаниите за електрическа енергия, железниците и Дружеството на Индустриалците на Западна Вирджиния. Политиката е много лична, като отделни семейства играят значителна роля.

Дейност и политика в Сев. Каролина

Скоро открих, че Северна Каролина е крайно разнообразен щат. Също така извън всяко съмнение е, че той е най-важният, бодър и прогресивен щат във федерацията.

В някои от своите размери, Северна Каролина е по-голяма, отколкото обикновено се мисли. Със своите 3,571,623 души (1940 г.), тя е единадесетият щат по население; при това тази цифра се е увеличила с 12.7 на сто през последните десет години — размер на увеличение, който неочаквано оставя Вирджиния далеч назад. Не по-малко от 99.6 на сто от нейното население (според сведенията на Северна Каролина, обаче) е туземно; било е наричано „най-американското население от населението на всички щати“. Географски тя има три ясно отличаващи се области: първо, като се наклонява постепенно от планините Апалейшънс към морето, идват пак планини (има 43 върха по-високи от 6,000 фита и 125 върха по-високи от 5,000 фита), с паркове, гори и красиви курортни места; второ, голямото Пиемонтско плато, изобилствуващо с дървен материал, водна сила и индустрии от различни видове; трето, крайбрежните равнини с водни пътища във вътрешността, памук и тютюн. Обществените финанси са в похвален вид; индустрията е децентрализирана и видоизменена, и общежитието като цяло е по-добре защитено от някаква депресия, отколкото в който и да е друг южен щат; Северна Каролина поддържа буден и добре насочван печат и рекламна система; изобщо тя направлява своите обществени отношения по-добре от всеки друг щат, който познавам. Преди всичко, тя е щат на малките градове. Веднаж беше прочуто описана като „долината на смирението, между двете планини на надменността“; „Планините“ се отнасят, то се знае, до Вирджиния и Южна Каролина. Не съм сигурен наистина дали Северна Каролина е смирена, но тя положително се различава от своите съседи. Разликата произхожда най-вече от обстоятелството на ранното заселване (точно каквато е разликата между Юта и Невада, например); Северна Каролина никога не е имала стопанство от едри плантации, както Вирджиния. Тук е слаба традицията на „отливите“. Нейното общество, в широк смисъл на думата, е повече плебейско. Развод в Северна Каролина може да се даде просто на основание липсата на съжителство; Южна Каролина е един от американските щати, в които разводът е невъзможен.

Кой управлява Северна Каролина? Това е един крайно независим щат. Отначало той отказа да приеме федералната конституция (подобно на Роуд Айланд) и остана, теоретически, суверенна република през един кратък период; неговото законодателно тяло гласува против отцепването, когато войната между щатите започна, и не се присъедини към останалия Юг, докато северните армии не нахлуха във Вирджиния.

В Цяла Америка видяхме упорита и дълбоко вкоренена подозрителност към изпълнителната власт. Северна Каролина отива може би по-далече в това направление, отколкото кой и да е друг щат. Преди всичко, нейният губернатор няма право на „вето“. Той не може да се самонаследи като губернатор, дори и след известен период време. Повечето южни щати забраняват един губернатор да заема този пост в две последователни сесии. Северна Каролина не му позволява две сесии, безразлично кога.

Югът, изобщо, е много чувствителен към управлението на така наречените „господари“ (bosses); повечето щати, дори ония, които са най-зле управлявани, се срамуват от такова управление. „Ако се узнае, че участвувате в някаква машина, вие сте пребит от бой“, е познато мото, с изключение на Тенеси и Вирджиния. Северна Каролина приема тази враждебност към „босовете“ в една изключителна степен. Ако кажете за някой човек, че „управлява“ щата, той ще се съсипе да отрича това.

Повечето от главните политически фактори ни са познати. Текстилната индустрия на страната на крайния консерватизъм, заедно с тютюневите компании — това са главните икономически групи, които стоят зад законодателството и те са, които отпускат най-много пари за политически кампании. В противовес на тях са, до известна степен, земеделците. Ако можеха да се повдигнат фермерите, те биха могли да представляват силно влияние. Ветераните започват да стават сила, макар че не са така на лице както в Тенеси. Баптистката църква е един друг елемент, както и влиянието на производителите на спиртни питиета.

Южна Каролина и нейният Чарлстън

Това е особен случай: Южна Каролина е един от най-бедните американски щати и навярно най-разочароващият. Подобно на своята голяма сестра на север той притежава подчертан секционализъм; главното деление е между „низката провинция“, т.е. бреговата област, и „планинските области“; би могло да се спомене и трета област, — пясъчните хълмове, дето живеят бедняците. Тия сегменти имат, както исторически, така и географически произход. Щатът е бил заселен в 1670 година предварително от англичаните и в течение на половин век новопристигналите не се откъсвали от брега; морето винаги е играло голяма роля за Южна Каролина и години наред проникването във вътрешността е било твърде слабо. Първите колонизатори мислили — доста интересно, наистина, — че населяват не всъщност южния край на Америка, а най-северния край на Западна Индия — и влиянието на Западна Индия и до днес е много силно в Чарлстън. Интересна подробност е, че първите плантатори на Южна Каролина мразели робството. Те били свободни хора, изпълнени с идеализъм и от морално гледище остро не одобрявали робството, въпреки че живели с него.

Жителите на низката равнина и планинците са още в спор. Една от причините са слабите съобщения; никой не може да разбере това нещо, докато не се опита да прекоси сам тази област с влак. До преди половин век град Чарлстън, на брега, господствуваше над всичко; Колумбия обаче беше избран за столица, за да задоволи хинтерланда. Планинците днес образуват нещо като „кръстопътно сдружение“ и се отличават до известна степен със своята индустрия, като например текстилните градове Грийнвил и Спартанбърг, срещу Гастония; Спартанбърг е родното място на Джеймс Ф. Бърнс; „Бинтованите глави“, както наричат фабричните работници, са най-бедните и най-назадничави хора в Америка. В Южна Каролина има 38,931 дома без какъвто и да е клозет.

Чарлстън фактически е бисер; той представлява също един вид мумия, подобно на Саванна. Чух един нелюбезен приятел, който го нарича „Смъртта на Атлантика“ и „съвършен пример на онова, което Югът никога не трябва вече да бъде“. Какъвто ще да бъде, той принадлежи към тази избрана категория американски „забележителности“, които трябва да бъдат видени, подобно на Таос Пуебло и Ниагара. Някога той е бил четвъртият най-голям град в Америка и навярно най-блестящо развратеният; днес много от неговия блясък е изчезнал, въпреки че е още запазил първоначалната си грациозност. Също така, бидейки разположен на тесен остров, между две малки реки, той притежава грамадна местна гордост. По едно време Чарлстън е бил познат под името „столицата на плантаторството“; той обаче е морско пристанище и като такова е бил винаги застрашен от нашествията на чужденците. Търговската фамилия, която днес е начело, произхожда от една група шест сицилиански братя и притежава театри, хотели, автомобилни агенции и др.; има също китайски, гръцки, португалски и еврейски общества; много от големите стари къщи една по една се продават или разпадат. Някои бяха използувани през време на войната от армията и флотата (Чарлстън игра много активна и почетна роля във военната деятелност); някои, напуснати от своите собственици, стоят празни през по-голямата част от годината; някои от последните, оцелели потомци на старото общество главно богати вдовици, които са наследили големи състояния, натрупани от ориз — още се държат. Градът, впрочем, още поддържа значителен интелектуален и обществен живот.

Политиката в Южна Каролина не трябва много да ни интересува. Това е щат с прекрасно „бяло превъзходство“; той е един от малкото щати (Алабама е също такъв), дето човек трябва да притежава някакъв имот, за да има право да гласува. Въпреки това, Южна Каролина притежава интересно избухливо качество. Например, един сенатор, Олин Д. Джонсън, е бил някога фабричен работник, и новият губернатор, Дж. Стром Търмонд, млад военен ветеран, е отличен либерал. Главният политически въпрос днес е въпросът за изборите. Когато Върховният съд в Тексас взе при един случай решение негрите да не бъдат изключвани отчасти от изборите, Южна Каролина заобиколи това решение, като измени своите собствени избирателни закони; извършвайки това, изтъкнат бе на преден план доводът, че изборите са работа изключително на демократическата партия, с която щатът няма нищо общо, и от това следва, че той не е задължен да се намесва с каквото и да е, когато една „частна организация“, като демократическата партия, предпочита да ограничи своето „членство“.

Негърското общество от своя страна е много съзнателно и зряло; затова Южна Каролина е единственият щат, в който всъщност негрите се опитаха да образуват своя собствена политическа партия. Това поразително движение започна в 1944 година. Между членовете на тази прогресивна демократическа партия, както сега се нарича, има и бели; това че тя има значителен успех, бе болезнен удар за традиционализма. Южна Каролина в 1944 година имаше не по-малко от три различни „демократически“ партии — редовната организация, прогресивната и „южните“ демократи, които искаха да се отцепят от Рузвелт и да гласуват за Бърд. Предпоставката на всичко това не може лесно да се прецени, ако не се знае фактът, че дълги години Южна Каролина имаше негърско болшинство.

Съществени особености на Флорида

Особените характерни страни на големия щат Флорида са добре известни. Посетителите от Север, след като хвърлят поглед на Маями Бийч, са готови да кажат, че Флорида съвсем не е част от Юга. В същност полуостровният щат е напълно част от Юга; той има не само повечето познати белези на Юга, но и много други още свои, собствени, особени и отличителни белези.

Флорида е с най-дълга крайбрежна линия между всички американски щати, и само тоя факт, давайки й океанска култура, я отличава коренно от другите. Флорида притежава разнообразие. Повечето от всеки друг южен щат, с изключение може би на Луизиана, тя съчетава стара испанска основа с атмосферата на дълбокия Юг — и което е най-важно от всичко — грамадно нашествие от Север. Поради тези и други причини, тя има повече жизненост от всяка друга южна област, с изключение може би на Тенеси в долинната област.

Нека видим някои от нещата, които Флорида притежава в различните, но хармонични области: продажба на малки алигатори; семиноли, които живеят дълбоко в „кипарисите“, по своите племенни закони и нямат до ден-днешен никакво съглашение със Съединените щати; голямата флотска въздушна база при Пенсакола, захарна тръстика и 30,000 езера, чудесен тарпон^[24], зимна главна квартира за повечето големи бейзболни тимове и други спортове, пъстрота във всичко — от архитектурата до общественото държане, което не може да се сравнява с никой друг американски щат, далечни и смирени убежища на избледнялата аристокрация от Палм Бийч, два милиона добитък, оценен на 60 милиона долара, най-високата степен на сифилис в страната, ожесточени кавги между съперничещи си железопътни компании, всяка година чудноват наплив на туристи от Север, политически конфликт между „кракерите“ (в същност всеки, който е роден във Флорида, е „кракер“, но с този термин започнали да наричат белите бедняци от вътрешността), 328 различни видове дървета, солидни еврейски курортни градове и, поне до скоро, страшните задни улици на Маями с къщи за даване под наем и с надписи „само за езичници“; значителна завист на Калифорния за лимонените плодове и времето; петрол в Евърглейдс; Окишоби Лейк на запад от Палм Бийч, наричано от местни шовинисти „най-плодородното място на земята“, играчи на тенис от Ролин колидж в Уинтър Парк; Джаксънвил и неговото растящо значение като пристанище, голям брой от населението, което живее много нашироко през трите месеца на туристическия сезон, а през останалото време най-бедняшки, само от риба и булгур; фламинги, хибиски, и покойния Ал. Капоне, годишен доход от фермите, възлизащ на 300 милиона долара, спечелени само от 7 на сто обработвана земя, значителна търговия с морски костенурки и гъби, никакви данъци за продажба, никакъв подоходен данък, никакъв данък върху малките домакинства, щатски поземлен данък, никакъв избирателен данък и, над всичко отгоре, обилна слънчева светлина.

Политически във Флорида има няколко организации, които се борят за власт: на „момчетата на въртележките“, съдържателите на хотели, „Изворът на младежта“, и останалото общество. Флорида харчи много повече отколкото, да кажем. Калифорния или Пенсилвания за туристическа пропаганда и много „флоридианци“ (не „флориданци“) настояват, щото тия разходи да се посрещат от щата, а не от жителите, които се препитават от търговията с туристи.

В политическия живот на Флорида могат да се случат най-чудновати неща. Характерна е значителната власт на губернатора. Няма друг щат в Америка, дето шерифите и някои други околийски чиновници да са подчинени на губернаторско утвърждение. Човек може да изхарчи цяло състояние, за да бъде избран, за шериф, но не може да бъде назначен без съгласието на губернатора.

Във всеки случай, в някои околии на Флорида картоиграчеството е главната политическа сила и фактор. В същност картоиграчеството е незаконно, но е все същото да се каже, че алкохолът е „незаконен“ в Канзас или Мисисипи. Маями и неговата околност години наред са били експлозивните и живописни, владени от картоиграчеството, общества в Съединените щати. Грамадни предприятия представляват конните надбягвания. Общият приход на Флорида през 1945 година от конни надбягвания беше около 100 милиона долара, тъй че само от този източник щатът получи осем милиона долара, а тамошните стари жители — пет милиона долара. В продължение на много години дялът на щата в конните надбягвания беше, 10 на сто. Преди четири години този процент се покачи на 15, срещу бурния протест на организаторите на надбягванията, като петте процента бяха определени за старите и бедните. Следователно, картоиграчеството във Флорида поддържа старците.

Маями има, това е известно, и други по-сериозни неща, като авиацията. Не само че той стана едно от най-големите международни аеропристанища в света, но е домашната база на източните въздушни линии, а през войната, ведомостта на местната Панамериканска въздушна линия стигаше близо 25 милиона долара годишно.

Най-после, нека споменем нещо и за времето. Флорида е слънчев рай и даже някъде по-слънчев от Калифорния. Ще припомня една малка стара приказка. Един прочут чикагски гангстер, пропаднал от пороци, присъщи на занаята му, трябвало да бъде погребан не в Чикаго, а в Маями. Неговите приятели във Флорида му уредили голямо и импозантно погребение. Но тъкмо когато започнало погребението той се вдигнал от ковчега като пружинено човече в кутия. Слънцето на Флорида проникнало през тежкия ковчег и го съживило.

Най-забележителното нещо за Администрацията на долината на река Тенеси (TVA) е начинът, по който бе посрещната. Този грамаден и доходен проект, най-големият по рода си в американската история, повдигнал на времето си голяма и опасна опозиция. Той беше в противоречие с чувствителните зони на щатски права, на политическия патронаж и на индустриалните интереси. Администрацията на Тенеси още има силни противници, като стария и болен сенатор Маккелер, и от ноември 1946 година тя застана за пръв път, лице с лице, срещу един недемократичен Конгрес. Но фактът е, че TVA и сега съществува там, както и в миналото. Тя е свършен факт и тя работи, както г-н Уилки преди няколко години каза: „Няма вече никакво значение какво аз мисля. Не можете да съборите тези язовири!“

Как беше посрещната Администрацията? Колко души я посрещнаха благосклонно? Трябва заради статистиката да се подчертаят няколко факта. Администрацията на река Тенеси оперира в седем южни гранични щата, като губернаторите на някои от тях — излишно е да се споменава — са крайни консерватори. Тия седем губернатори неотдавна бяха запитани какво мислят за TVA. И седемте бяха за нея. В друго едно записване, произведено неотдавна, всички издатели на вестници в областта бяха замолени да изкажат своите чувства; всички стотици отговори бяха благоприятни, с изключение на три. Ако се произведе общ плебисцит за TVA в долината, тия, които са „за“, биха спечелили с 95 на сто — каза ми един известен политик консерватор.

Също така неотдавна, докато Северозападът спореше „за“ и „против“, една администрация за Колумбия по образец на TVA, Търговската камара в Якима (Вашингтон), писа на своята приятелска организация в Чатануга. Ето отговорът на Търговската камара в Чатануга:

„Не може и въпрос да става, че TVA е допринесла повече за икономическото развитие на долината на река Тенеси, отколкото което и да е друго влияние… Общопризнато е, че установяването на TVA ускори развитието и прогреса на областта с около 25 години, а може би и повече… Всичко това беше постигнато с минимум политическа власт, контрол или намеса.“

И то от една Търговска камара с белези на социализъм! Но причината е ясна:

„Електрическата енергия, която се произвежда от TVA, се продава главно от разпределителни системи на енергия за градовете като «Управата на Електрическата Енергия на Чатануга»… Вътре в пет и половина години, откак тази управа на електрическа енергия работи, клиентите на Чатануга са спестили 14,876,000 долара от своите разходи за енергия или повече от 14-те милиона долара, които са вложени в системата“.

Дейвид Е. Лилиентал беше преизбран като председател на Администрацията на Тенеси през пролетта на 1945 година, около смъртта на Рузвелт.

Откак е основана, единадесет милиона посетители са видели TVA и много литература е написана за нея; все пак, в известен смисъл, тя не е позната така добре, както би трябвало да бъде. В началото тя привличаше повече внимание отвън, отколкото в самата страна; лондонският Таймс още в 1935 година я поздравляваше като „велик американски експеримент“. Китайски, руски, индийски и европейски експерти са я инспектирали стотици пъти; повечето чужденци, без разлика на националност, веднага възприемат нейното приложение за своята местна обстановка.

Скици на бъдещето

В една река няма политика.

Дейвид Е. Лилиентал

TVA има значение в няколко сфери. Най-простата дефиниция би била, че тя е децентрализиран федерален проект, който пресича седем щата, в една област голяма колкото цяла Англия, заедно с Шотландия, и има около 4,500,000 жители, за обуздаването на една река и развитието на нейната долина в служба на хората като цяло. Ню-дийл с последните избори за Конгреса мина в историята; Администрацията на долината на река Тенеси ще се превърне може би в негов най-постоянен и устойчив паметник.

Тенеси е, или беше, една буйна река с буйна история; дълго време тя беше наричана „най-лошата американска река“. Образува се от съединяването на Холстън и Френч Брод точно над Ноксвил, и 42-те хиляди квадратни мили, които напоява, включват части от Вирджиния, Кентъки, Алабама, Джорджия, Северна Каролина, Мисисипи, както и самия щат Тенеси; на север тя почти допира до Илинойс; на юг се врязва дълбоко в памучните полета, Реките Поуел, Клинч, Холстън, Френч Брод, Хайуаси и Малка Тенеси се вливат в нея надолу по планинските склонове; на едно място тя достига реката Охайо при Падука и от там Охайо отправя водите си към Мисисипи. Долината й се напоява от изобилни валежи, в някои области по 84 инча годишно, а нейните притоци текат надолу с поройна бързина. Нивото й спада кръгло от 6,000 фита на 933 фита (при Ноксвил) в разстояние на сто мили.

Конгресът създаде Администрацията на долината на река Тенеси (TVA) в 1933 година с намерението да се обуздае този кипящ Голиат. Като не се смята Франклин Рузвелт, баща на този проект е Джордж Норис от Небраска, който през почти тридесет години се беше посветил на идеята за контролиране наводненията в долна Мисисипи и който логично смяташе, че това трябва да почне от там, отдето е произходът на наводненията, т.е. в по-горните реки, като Охайо и Тенеси. Желаеше се също така да се използуват заводите за азотни и торни материали в Мъсъл Шолс, Алабама, построени през първата световна война, които бяха изоставени и стояха неизползувани.

И тъй, TVA започна своето съществуване на 18 май 1933 година — само няколко месеца след избирането на Рузвелт, и докато страната още се намираше под депресия. Прахосническият, опасен гигант Тенеси щеше да се впрегне в работа. Тичащите води трябва да се накарат „да ходят“, както се изрази един пионер на TVA. Но първоначалното схващане само за контролиране на реката беше далеч надхвърлено, макар че и то само по себе си беше вече голямо предприятие. Великата творческа идея беше развитието на областта; TVA беше в същност първото планово предприятие в Щатите. Законът гласеше: а) максимален контрол над речните води; б) максимално развитие на реката за навигация; в) максимум производство на електрическа енергия, което да не е в противоречие с контрола върху водите и навигацията; г) рационално използуване на междинната земя, т.е. развитие на нови земеделски способи; д) презалесяване и е) икономическо и социално повдигане на населението, живущо в басейна на реката.

Грамадна поръчка!

Но това, все пак, не е всичко. Г-н Рузвелт, в първите си директиви, поиска щото новата администрация да бъде корпорация „облечена в управителна власт, но запазваща своята гъвкавост и инициатива на частно предприятие“. TVA беше оторизирана да придобива имущества, да строи язовири и резервоари, да привежда в действие трансмисионни линии и да продава своята излишна електрическа енергия на клиенти — като на щати, околии и общини се даваше предпочитание и се третираха като облагодетелствувани купувачи.

Да преценим сега при чисто физически граници какво е направила TVA през тия четиринадесет години от своето основаване, при обща стойност на предприятието 750 милиона долара. Без съмнение, това дело е по размер най-голямото в американската история. Споменах по-рано някои внушителни статистики за Гранд Кули. Но язовирите на TVA като цяло са употребили десет пъти повече материал от язовира Боулдър. Сега, в системата на TVA има двадесет и шест грамадни язовира, шестнадесет от които са построени от TVA.

Че TVA спомогна за създаването на атомната бомба, е добре известно на всички; грамадните градски инсталации при Ок Ридж, Тенеси, от които нямаше и помен през 1941 година, а сега представляват една от най-интересните общини в Съединените щати, зависеха, разбира се, от електрическата енергия на TVA. Тъй че съвсем естествено беше да се спрат върху името на Лилиентал, когато бъдещата мирновременна употреба на атомната енергия стана належащ национален въпрос. Първо, той стана председател на комисията за атомна енергия при министерството на външните работи и като такъв, беше изцяло отговорен за изработването на доклада Ачесън — Лилиентал, в началото на 1946 година. Този документ стана крайъгълен камък на американската атомна политика; от него именно излезе препоръката на Барух към Обединените Народи. Няколко месеца по-късно президентът Труман създаде Комисията за Атомната енергия в Съединените щати и направи Лилиентал неин председател. Наистина, в страната няма по-важен пост и г-н Труман не би могъл да направи по-сполучлив избор. Между другото, комисията е изключително овластена да надзирава и направлява атомните проучвания, да дава разрешения за опериране с всички избухливи материали, да регулира употребата на ураний и плутоний в страната, да разпределя атомни материали за медицинска и друга употреба и да контролира „издаването на тайни сведения“.

Много американци са се опорочавали и са се разорявали от парите, като са злоупотребявали с инстинкта за забогатяване. Лилиентал е беден човек, който е трябвало да даде образование на своите две деца, но като че ли не е проявил никакъв интерес към парите като пари. Той е висок, сдържан, мускулест, работлив, срамежлив и откровен. Дълго преди да заеме поста свързан с атомната енергия, той писа, че човечеството има един основен избор: да използува науката за добро или за зло. Човек с дълбоки либерални убеждения, той вярва, че „хората могат да се освободят“, и че „демокрацията е буквално невъзможна без вярата, че при балансиране, доброто далеч ще надделее над лошото в хората“. Друга линия на неговата мисъл е убеждението му, че „истинската революция на нашето време, доминиращият политически факт на поколението, което стои пред нас, е, че хората по целия свят ще желаят за себе си плодовете на технологията, приложена към природните богатства“. „Хората вече не гледат на бедността и мизерията като на нещо неизбежно, нито мислят, че робската работа, болестите, нечистотията, глада, наводненията и физическото изтощение са посещения на дявола или Божие наказание. Ето централния факт, с който утрешното държавничество трябва да се справи“.

Обсегът на постиженията

Той е много широк и твърде много фактори играят роля. Първото и най-просто нещо, което може да се каже, е, че TVA повдигна равнището на дохода за 3,225,000 души в долината с около 75 на сто в продължение на десет години, срещу едно национално увеличение на дохода от 56 на сто. Сравнете следните сегашни цифри с тия от 1933 година. Надниците се покачиха с 57 на сто в сравнение с 47 на сто за останалата нация; продажбите на дребно с 63 на сто срещу 47 на сто; стойността на манифактурните продукти с 68 на сто срещу 54 на сто и търговията на едро с 80 на сто срещу 46 на сто.

Един специфичен елемент е електрификацията на селата и пропорционалният напредък в градската употреба на електричество. Около 125,000 ферми в долината са сега електрифицирани и Чатануга и Ноксвил са сега като Портланд и Ситъл; евтините тарифи направиха електрическата енергия достъпна в небивали досега размери. Друг един много голям факт са новите 650 мили навигационни канали и мрежата от „почвени клиники“, както и 29,000 опитни ферми. Други фактори са въвеждането на нови и евтини сушилни за сено, грамаден разцвет на риболовството, развитие на таниновата индустрия, следвана от лабораторни изследвания на отпадъчните материали от фабриките за дървен материал и залесяването на около 150 милиона дървета. Или контролът над маларията. Маларията, някога смъртна заплаха в тази област, сега е напълно премахната. Това беше направено отчасти чрез напръсквания от самолет, отчасти чрез една проста система, при която равнището на водата покрай перифериите на езерата временно, но бързо намалява, при което яйцата на комарите остават на високо и на сухо и това убива какавидите.

Помислете също за друг един фактор — образованието. TVA е нещо като университет; неговият щаб представлява изследователско тяло. Хвърлете поглед върху дейността му против наводненията — може би най-драматичната от всички прояви на TVA. Спомнете си за наводненията през 1937 година, които оставиха милиони хора бездомни в долините на Мисисипи и Охайо; или помислете за ония в 1943 година, които наводниха четири милиона акра земя в Илинойс, Мисури, Арканзас и Индиана и разрушиха 160,000 къщи. Подобни катастрофи биха били почти невъзможни в Тенеси сега, след като голямата мрежа на бентовете на TVA е привършена; сега те са опасност почти толкова далечна, колкото средновековната чума. През януари 1946 година се случи едно от най-големите наводнения в историята на реката, но новите язовири задържаха водите; не настъпи никакво нещастие; реката беше станала покорен слуга на човека, не негов господар.

Всичко това е много важно, да. Всичко това би трябвало да бъде стимулиращо и насърчително. Но ние не сме досегнали още същината на цялата тази история. Сърцето на TVA съвсем не е реката, а почвата; не техниката на електрическата енергия и навигацията, а земеделието.

TVA — почва и живот

В този атомен век формулата на Айнщайн, E=mc², е добре позната; тя означава, че енергията се равнява на масата, умножена с квадрата на скоростта на светлината. Не толкова добре позната е друга една формула, еднакво важна за долината: n СО₂ + n Н₂О = (СН₂О) n + n О₂, което означава, че въглероден двуокис и вода плюс кислород — комбинирани, дават живот на растенията.

Лесно може да се извлече заключението, че най-важното нещо в света е хлорофилът. Това, както е известно на всяко дете в училището, е зеленото багрилно вещество на растенията; то никога не е било синтезирано и именно с него борави горната формула. Растението живее благодарение на въглеродния двуокис във въздуха и влагата в почвата, но този процес е зависим от хлорофила, който е един вид мистериозен катализатор, и задържа енергията на слънцето. Той трансформира слънчевата светлина в земеделие, т.е. в живот; слънчевата светлина се залавя от зеленината на листата. По такъв начин едно растение расте — подобно на тревата — и става месо, яйца, мляко и човек.

Никакво живо същество, животно или растение, не може да живее без въздух, вода или земя. Въздухът и влагата са неизчерпаеми, но земята не е. Можем да смятаме почвата за кал и пръст; в същност тя представлява най-сложният комплекс от вещества. В действителност почвата е живот; положително е, че нейният характер може да определи качеството на живота. Известно е, че трябва да запазим почвата. Еднакво известно е и нашето безразсъдно и разточително прахосване на почвата — най-основния и незаместим артикул. Почвата има няколко неприятели, от които човекът е единият и водата другият. Майката земя е като „вечен“ сняг; прибавете вода и „тя“ ще се стопи. Днес в хиляди области на Съединените щати водата бавно и тихо изяжда и изпива жизнената кръв на хората. В долината на река Тенеси средният валеж е 52 инча; това означава, че шест хиляди тона вода годишно падат на всеки акър земя, а обработваемата горна почва на тази земя тежи само около хиляда тона; нищо не би могло да устои на подобно неравенство без помощ. Водата, която пада, разрушава земята, а земята в замяна, втичайки се в реките, ги разрушава. С една дума, TVA е създадена да предотврати този процес. Това, което тя търси, преди всичко, е да задържи и оползотвори загубата и прахосването на енергия, да постави отново природните сили в хармония. Да залови и използува цялата тази текуща вода! Да задържи и използува хлорофила, растителността и почвата!

Това е главното значение на TVA. Нейното истинско значение е да накара природата и човека, работейки заедно, да възстановят живота на почвата.

Друг един въпрос: да вземем фосфатите. Всяко растение се поддържа не само от слънцето и водата, но и от скалите; два до пет процента от всяко живо същество са минерали. Следователно, за да се произведе здраво земеделие (живот), почвата трябва да притежава здраво минерално съдържание. По ред причини, които не е необходимо да излагаме тук, повечето видове почви са лишени от фосфати, които са измежду необходимите минерали. Впрочем, залежи от фосфатни скали се намират само в няколко области в страната, в 80 на сто от американската почва не съдържа в достатъчно количество този състав. Една от целите на TVA (и други предприятия) е — да намали тези и други недостатъци на почвата, чрез научното развитие на заместители, във форма на фосфорни торове.

Оставете ерозията да продължи със сегашната си бързина и размери и Съединените щати след петдесет години не ще бъдат в състояние да се изхранват. За прехраната си 140 милионното население на тази страна, заедно с домашните животни, се нуждае от еквивалента на 800,000 тона въглища на ден или нещо около пет трилиона калории.

Когато се създаде TVA, в долината имаше околии, които бяха повече от наполовина разрушени от ерозията: няколко местности бяха напълно разрушени. Администрацията е спасила досега около три милиона акра. С течение на времето още милиони акри ще бъдат спасени. Малките тераси по малките хълмисти ферми представляват едно инженерско дело, напълно сравнимо с монументалните язовири; и двете се стремят да избягнат пораженията на водата и всяко впряга животворната вода в полезна работа.

Посетих няколко опитни ферми и се възхищавах. Една от тях е била „непокрита“ преди пет години; нейната почва се е измивала постепенно, чак докато се покаже безплодният глинен пласт. Моят водач, г-н У. М. Ландис, един красноречив човек, който беше видял всичко от самото начало, непрекъснато мърмореше; „Какво преобразование!“ По спретнатите терасовидни ниви, някога запустели, сега растеше царевица; неразораната земя си почиваше; част от нея беше „под покривка“, засята с култури, които запазваха почвата и задържаха влагата, като трилистната детелина. Преди създаването на TVA, фермерът просто отстъпваше година след година пред напредващата сила на ерозията; сега той напада. Задната част на неговите 125 акра е била напусната; той е отглеждал само култури на „сиромашката земя“, като сафрас. Сега той има възможност да отглежда в тази задна част свине и добитък.

Абсолютно никой фермер в областта не е задължен да усъвършенствува земеделието си или себе си. TVA няма властта — нито желанието — да принуждава. Опитната ферма е строго доброволно предложение. Обикновено се случва група фермери да се съберат (ако желаят това) и се срещнат с околийския агент; полският човек на TVA е винаги на тяхно разположение, за да им дава технически съвети и да ги снабдява безплатно със суперфосфат. Идеята е: „Организирайте своето общество, изберете си област за нагледно опитно земеделие и ние ще ви помогнем“. Фермерите отначало се въздържаха да сътрудничат. Сетне видяха какво ставаше — също както фермерите от Айова, отначало подозрителни към царевицата от смесена порода, скоро промениха гледището си, когато видяха този вид царевица в нивите на своите съседи.

И едно последно указание за TVA е простата табелка, която носи всяка нейна единица: Построено за народа на Съединените щати.

Esprit de corps

Най-важното нещо за TVA, което не съм споменал още, но което е сплетено от начало до край непрекъснато — е факторът морал. Никъде в Щатите не съм срещал нещо по-очебийно от вярата, която нейните хора имат в своята работа. Те са щастливи, защото вършат нещо творческо, нещо по-голямо от самите тях. Вие не можете да създадете закон за морала; не можете да наложите отгоре тази вид лоялност, която TVA получава от почти всеки свой работник.

Какво още за TVA?

Фазата на значителните строежи е на привършване, след четиринадесет години, но по-голямата сфера на дейност на TVA едва сега започва. Инсталациите са там; сега ще настъпи периодът на пълното им използуване. Достатъчно е само една подробност. Когато се създаде TVA, само три на сто от фермите на долината бяха електрифицирани; това число днес е 24 на сто, но то означава също така, че остават още 76 на сто. Подобна експанзия е възможна и фактически се извършва и в други области — като разпространението на дребната индустрия, запазването на горите и проучванията в почти всеки клон на земеделието.

Бъдещето на TVA е, разбира се, в създаването на нови TVA по образец, скициран на няколко пъти в тази книга. Говорихме за Колумбия и Мисури. TVA, казва Лилиентал, не е една „форма за сладки“, и различните реки може да се нуждаят от различни методи; но идеята е там и всеки може да я вземе и използува. Просторът за възприемане е наистина неограничен; той не познава никакви бариери, освен човешкия егоизъм, и неговият хоризонт би могъл да бъде безграничен. Той доказва, че идеята за унифицирано развитие работи, че националните природни богатства могат да бъдат развити, като се изключи политиката, и без предразсъдъци към личния почин.

Това може да се направи. Какво още с право би могъл да иска човек? Твърде възможно е, щото идеята за TVA да се окаже най-великото американско изобретение на този век, най-голямата придобивка на Съединените щати, направена до сега за обществото на модерния свят.

Да минете през Тенеси е почти еднакво, като да прекосите Тексас: крайният източен връх на щата е по-близо до Вашингтон Д. С, отколкото до Мемфис. Американските въздушни линии имат четири спирки в Тенеси, три градски аеропристанища — Ноксвил, Нашвил и Мемфис, и по-рано, летейки между тези точки час след час, изглеждаше невероятно, че човек е все още в един и същ щат. Тенеси фактически е едно най-необикновено разнообразно и тристранно общежитие. Малцина тенесианци се назовават „тенесианци“. Те казват, че са от „западен“ или от „източен“ Тенеси. Щатът в същност е разделен на три „големи подразделения“, не само на две; всяко едно е признато от конституцията като един вид цялост.

Западен Тенеси е повече плоска алувиална равнина, доминирана от Мемфис и уповаваща се на памука. Източен Тенеси е областта зад планинските вериги Къмбърланд, планинска местност, почти неразличима от Северна Каролина, Вирджиния и Кентъки, пълна с шотландо-ирландци, дребни земевладелци и републиканци.

Хвърлете поглед на джобната карта на Тенеси от Ранд Макнали. „Градовете“ са тържествено означени — десетки от тях с „население“ от четири, седем, пет и девет души. Повечето от тях са планински аванпостове.

Среден Тенеси е сърцето на щата. Това е синьо тревистата, старата южна аристократическа област с големи плантации и главна ос град Нашвил. Тенеси притежава около четири милиона акра синя трева; Кентъки с около един милион, въпреки това, е наречен. „синьо тревистият щат“. На тридесет мили от Нашвил, в югоизточния ъгъл на околията Дейвидсън, можете да видите разликата между синята трева и останалата и то толкова рязко, колкото линията между напояваната и не напояваната земя в Аризона. Синята трева е толкова богата, че през цялата зима си остава зелена; следователно тя е добра за паша и животните, които се отглеждат там, имат яки кости, пълни с варовито вещество и фосфор. Защо не може да се направи цялата трева „синя“? Не може ли да се постави изкуствено достатъчно фосфор? Отговорът изглежда, че е отрицателен. Тази част на Тенеси е прочута ловна област на лисици.

Кларисвил, Тенеси, е най-големият световен пазар на „тъмно горящ“ тютюн; Колумбия, Тенеси, забележителен, както знаем, с нещо по-малко приятно, е най-големият световен пазар на мулета; „денят на мулетата“, първият понеделник през април, се нарича „Големият понеделник“. Тютюнът, конете, добитъкът изобщо, както и мулетата, все още се продават на търг чрез наддаване. Хиляди хора от цялата страна отиват на конния търг в някой град като Луизбърг. Професията „продавач на търгове“, поне по традиция, преминава от баща на син — иска се наследственост, за да се разбере това недоразумение — се счита, навярно, за най-почтената професия в щата; съществува легенда, че тържен продавач, който успява в професията си, завършва с губернаторство. Фактически, сегашният губернатор по професия е тържен продавач.

Една последна дума за разнообразните очарователни градове на Тенеси. Мемфис (с население 293,000) „Чикаго-то на Юга“, преживява от памук и дървен материал. Животът в Мемфис е в зависимост от Мисисипи. Хвърлих един поглед и съзнах, че мътната Мисисипи тук наистина е Мисури.

Нашвил (население 167,000), „впадината на вселената“, има всички видове забележителности. Преди всичко Ермитажът, домът на генерал Джаксън, е едно от най-прекрасните американски светилища и е наблизо; от друга страна Нашвил („Уол Стрийт на Юга“) е един от най-главните митнически центрове в Америка и подобно на Луизвил и Дивър, е най-натъпканият с древни пари; от трета страна — „Атината на Дикси“; той притежава не по-малко от десет университета и колежа. Най-после — дали някой друг американски град има толкова много прякори? — е познат като „протестантската Ватикана на Юга“. Никой човек, според закона, не вярва в Бога; баптистите, методистите, къмбърландските презвитериани и други секти са — то се знае, без да се казва — с голяма политическа мощ. Нашвил е един от най-големите издателски центрове в Съединените щати, поради големия брой религиозни трактати, които се печатат.

Между Чатануга (население 128,000) и Ноксвил (население 112,000) и двата — градове на Тенеси, съществува значително съперничество. Чатануга („динамо-то на Дикси“) е град с добро управление, пълен с история, с истинска социална и интелектуална отлика и с индустрия, която е отдавна установена, и здраво се разширява; той произвежда всичко — от железен силиций до чорапи. И тук именно е, тъй да се каже, роден вестник „Ню Йорк Таймс“.

Ноксвил е най-грозният град, който съм виждал в Америка, като се изключат може би някои фабрични градове в Ню Ингланд. Той е крайно пуритански град, в който не се сервира алкохол по-силен от 3.6 процентова бира и неговите най-прочути заведения затварят вечер в 9 часа. Неделните кина са забранени и никой не играе бейзбол в неделя. Може би като последица от това, той е един от най-малко уредените градове в Юга — Ноксил е пред всички други градове в Тенеси със своите убийства, автомобилни катастрофи и кражби.

Тенеси, неговата колонизираща мощ

Това в известен смисъл е най-забележителното нещо за Тенеси. Фактически, от приемането му във федерацията през 1796 година, щатът е създал пионери, които са излезли навън и спечелиха в други области внушителна известност — хора като адмирал Фарагът и Дейви Крокет. Когато стигнем до Тексас, ще открием как този гигантски щат е нещо като колония на Тенеси; не по-малко от седем члена на неотдавнашната конгресна тексаска делегация са родени в Тенеси. Другаде тенесианците са изпратили също плодовити заселници; те са обсебили току-речи цели професии — например банкерството — в целия Югозапад.

Арканзас, щатът чудо

Арканзас представлява твърде чудновато и интересно общежитие. Той е един от най-осиромашалите американски щати, със запустели и диви междупланински краища, мъчно достъпни и съвсем първобитни; при все това, той притежава най-големите в страната залежи на боксит, необходимият суров материал, от който се произвежда алуминият. Там се намира прочутият модерен курорт Хат Спрингс, памучни полета, богати като делтата на Мисисипи, картоиграчески вертепи с помпейско величие и един сенатор не по-малко способен от младия Джеймс Уилям Фулбрайт.

Столицата, Литъл Рок, днес е модерен на вид град с възхитително комфортен хотел (Фредерика), с вестника (Арканзаска газета), който в продължение на 135 години е поддържал една и съща линия и около 90,000 — жители. Първоначално той е бил френски търговски център.

Арканзас се разпада географски и културно в две ясно очертани области: линията Мисури Пасифик повече или по-малко ги разделя. Чух, че смятат щата като „Запада на пони“ и „Юга на пиаца“. Западът, една открита равнина, е страна на отглеждането на крави и наподобява Тексас; областта Озарк, на север, изглежда като продължение на Мисури, с малки зеленчукови и птицевъдни ферми и сто на сто англосаксонско, много бедно и пестеливо население. Другото голямо подразделение е областта на делтата покрай Мисисипи, която е чисто „Стар Юг“ — страна с грамадни плантации (едва ли биха ви считали за фермер на памук, ако не притежавате поне 10,000 акра) и социална система, все още повечето феодална край градове като Уилсън; предприемчиви хора закупили мочурливи земи по за петдесет цента акра, пресушили ги и станали почти за една нощ милионери. Хвърлете поглед тук на негърската работна ръка, под надзора на пътните надзиратели и ще видите как „Чичо Томовата колиба“ оживява.

Бялото селячество — не само в делтата, но почти навсякъде в Арканзас — не е много по-благоденствуващо. Тук именно, преди няколко години, американските орачи се опитаха за пръв път да се организират; днес организацията, наречена Национален земеделски трудов съюз, работи усилено, като се опитва да създаде дейно трудово движение измежду най-бедните бели бедняци. Но антилейбъристкото чувство в Арканзас е разпалено и крайно. В 1944 година щатът гласува едно допълнение на конституцията, което обявяваше за незаконно принудителното членуване на работниците в съюза; наскоро беше образувано дружество на индустриалните ветерани, с почти не скрита отбранителна цел и областта беше първата крепост на Американското Християнско дружество, основано от Ванс Мюз от Тексас (за когото ще споменем по-късно). Това д-во наложи един закон в Арканзаското законодателство, който гласеше, че дори заплахата, че ще се упражни насилие, от страна на член от трудовите съюзи, би се смятала за углавно престъпление, наказуемо с най-малко 3 г. затвор.

Войната из основи раздруса всичко и от един назадничав щат, Арканзас се намери изведнаж с военни поръчки на стойност 400 милиона долара. В резултат, трудът стана донякъде по-силен, и Арканзас научи, че индустриализацията е невъзможна без трудово движение. Дружествата, които обработваха грамадните бокситови залежи, са, разбира се, Алкоа и нейният енергичен съперник, Рейнолдс Металс. И двете тези дружества са притежание на отсъствуващи стопани; по-голямата част от печалбите, които идват от боксита, с изключение на местните надници, се изнасят от щата. Едно интересно потенциално развитие представлява неотдавнашното откритие на залежи от титаний край Юрика Спрингс. Тази руда съдържа значителни части, както от торий, така и от ураний, което може да означава, че с време Арканзас ще даде голям принос към употребата на атомната енергия.

След фермерите от делтата и познати институти като например баптистката църква, най-голяма политическа сила представлява дружеството „Arkansas Power & Light“. Никъде другаде във федерацията не се среща друго дружество, което да има такова влияние над щата, както това в Арканзас. Негов господар в продължение на години беше покойният сенатор Джо Робинсън, забележителен васал на електрическата компания; един неотдавнашен губернатор спечели властта най-вече поради недоволството срещу своя предшественик, под влиянието на дружеството „Power & Light“ (когато се събудят, в Америка действително се раздвижват).

Обикновеният начин на действие на компанията е да следи зорко издигането на някой способен млад човек, например адвокат, и съвсем законно да го вземе на работа.

Казват, че Арканзас, а не Тенеси, е могъл да има развитие на долината, подобно на TVA (във форма на AVA); но сенаторът Робинсън, който беше водач на мнозинството по онова време и много близък приятел на Кауч, казал на Рузвелт, че щатът не желаел това.

В Арканзас, за разлика от Тенеси, привилегията само белите да гласуват е по-голям въпрос, отколкото избирателният данък. В това отношение състоянието там прехвърля границите на фантазията; в 1946 година щатът имаше четири вида гласувания поради прокарването на един закон, който отлъчва федералните от щатските избори, за да се избягнат изводите от решенията на Върховния съд, относно привилегията само белите да гласуват, и да се продължи изключването на негрите от щатските избори.

Ясно е, че първия човек, когото исках да срещна в Джорджия, беше Арнол. Тогава той беше губернатор. Обядвахме заедно в Атланта и водихме няколко съществени разговора. Елис Гибс Арнол, едва четиридесет годишен, е един от най-добрите и най-интелигентни съвременни американци. Някой ден той ще се върне към обществения живот — в същност може да се каже, че той никога не го е напущал — и това е тъй сигурно, както че слънцето в Джорджия кара прасковите да растат.

Джорджия има 159 околии, повече от кой и да е друг щат, с изключение на Тексас (макар че тя има само четвърт от големината на Тексас) и гласовете се броят по околийски „единици“; на всяка околия се полагат от два до шест гласа, като печелившият кандидат във всяка околия получава общия брой на гласовете. Селяните и памукосъбирачите на Джорджия се наричат „вълнените шапки“, понеже, доста странно наистина — обичат да носят вълнени шапки. Слънцето е горещо като пещ, но негрите твърде разумно избрали да носят сламени шапки и затова белият пролетариат е принуден да се придържа към вълнените.

Късно през есента на 1946 година Талмедж беше избран за губернатор. Но известно време той беше зле със здравето си, състоянието му се влоши и на 20 декември почина. Ку-Клукс-Клан изпрати венец на погребението му. Тогава започнаха кавгите. Джорджия има нова конституция, за която се предполагаше, че е без недостатък, но в нея нямаше клаузи за случай като тоя — именно: смъртта на избран губернатор преди неговото церемониално посвещение в длъжност. Талмедж има тридесет и три годишен син на име Херман, който през време на войната беше на служба във флотата. Той е бил винаги политически амбициозен и дълго преди смъртта на баща му хората говореха за него като „трениран“ за наследяването. По една необикновена случайност няколко джорджианци — 675 на брой, за да бъдем по-точни — написали неговото име на бюлетината.

Въз основа на вписването му в бюлетините, Херман Талмедж претендираше за губернаторството. Той зае становището, че смъртта на баща му правела избора невалиден и че изборът на губернатора трябвало да бъде извършен от законодателното тяло. Последното своевременно го „избра“, тъй че Джорджия се намери с губернатор, за който бяха подадени… 675 гласа. Щатът има население от 3,123,723 души.

Междувременно Арнол се държеше с най-голямо достойнство и коректност. Той застана на гледището, че според конституцията, губернаторът има право да продължи службата си докато неговият приемник бъде „определен“.

Настоявайки, че е още законен губернатор, на 17 януари Арнол се опита да поддържа своята канцелария в Капитолия и с насилие бе възпрепятствуван да я използува.

Томпсън положи най-после на 18 януари клетва за наместник губернатор и Арнол своевременно подаде оставка. Томпсън настояваше, че той, а не Херман Талмедж, е истинският губернатор, но въпреки това Херман заемаше службите по изпълнителната власт и той се премести и зае губернаторското жилище. Очевидно краят на тази история не е още настъпил. В момента, докато пиша, Джорджия има двама „губернатори“. Но същината на въпроса и борбата далеч надминава личностите. Пререканието е между стария и новия Юг, между coup d’état и конституционното управление, между управляване чрез разбойничество и управляване по закона.

Политикът с червените презрамки

Това е една тъмна личност. Достатъчно е да го погледнете. Тънки коси, падащи отстрани на челото; студени, зли очи, пълни с омраза; свити презрителни устни като на Торквемада; горчиво затворено тесногръдство в израза и ограниченост — преди всичко ограниченост: това отличава външността на Юджин Талмедж, избраният в 1946 година губернатор на Джорджия. Талмедж е от този вид насърчители на предразсъдъци, които са проклятието на Юга и от които Югът трябва да се отърве, за да бъде свободен, но Северът не трябва да се възгордява от това; има и на Север доста много политически покварени хора. Това писах още преди смъртта на Талмедж и преди шмекериите по вземането на властта от неговия син и нямам причини сега да го изменям.

През юли 1946 година, след като Талмедж беше „спечелил“ изборите, тълпа от около двадесет до тридесет бели в Монро, Джорджия, издебнала двама негри и ги застреляла пред очите на жените им. Изглежда, че една от жените познала водача на тези безделници; той извикал „върнете се и докарайте онези кучки“; жените били влачени от един автомобил и били също убити. Това не беше просто линчуване, а явно убийство. Министерството на правосъдието влезе в действие, федералното бюро за проучване започна дълго следствие и прокурорът генерал Кларк обеща, че, ако е възможно, ще бъдат връчени обвинителни актове. Федералното бюро разпита повече от 2,500 д. и над 100 свидетели бяха повикани пред Федералния съд. Но нито за един не се установи да е във връзка с престъплението; никакво по-нататъшно действие не можа да се предприеме и въпросът си остана така както е.

Случи се, че по това време Талмедж беше извън Джорджия. Интервюиран по радиото, неговите коментари бяха: „Ние имаме чиновници в Джорджия, които търсят известни хора. Понякога това изисква няколко години. Спомням си, когато бях студент в университета в Джорджия, че хванаха един убиец след четиридесет години… Библията казва, че… престъплението винаги ще съществува“. Той даде също така едно небрежно обяснение, като искаше да докаже, че през време на неговите три предишни сесии като губернатор не е имало никакви линчувания в Джорджия и че той съчувствувал на губернатора Арнол за неговата „скръб и затруднения“. Г-н Талмедж не беше прав в данните за линчуванията. През времето, когато той заемаше поста губернатор, в Джорджия се случиха четиринадесет линчувания.

Джорджия е щат с прекрасна история. Той се гордее доста с това, че за разлика от своите съседи, Тенеси и Алабама, бе един от първите тринадесет щата. Колко и какво научи Талмедж от Хю Лонг? Той и Лонг не са били никога близки, въпреки обратните твърдения. Той нямаше нито помен от безсъмнената духовна сила на Лонг, от неговия способ и неговата живописно привлекателна дяволитост. Имаше много малко неща, които отличаваха Талмедж, с изключение на това, че даваше на своите избиратели безплатни обеди, на които се сервираше пържена риба, и че сваляше сакото си, когато произнасяше реч, като по този начин излагаше на показ своите прословути червени презрамки.

Джорджия, от своя страна, е щат със статистика, която би възмутила почти всеки човек — с изключение може би на покойния г-н Талмедж. Знаеше ли той, че има 488,711 жилища в Джорджия без текуща вода? Интересуваше ли го това? Знаеше ли, че Джорджия има най-високия процент на сифилис между белите във федерацията, със средно 145.9 случаи на хиляда, срещу 4.8 в Ню Хампшър? Знаеше ли — или интересуваше ли го? — че само 170 от 593 зарегистрирани градове имат обществена канализация и че в последните три години имаше 3,000 случаи на тифус, болест почти непозната на цивилизованите общежития и разпространявана от плъховете? Или — в съвсем друга насока — знаеше ли и оценяваше ли способността и градивната деятелност на някои джорджианци в други области, например „по-добрите земеделски единици“, организирани от Кейсън Колауей, бивш текстилен магнат?

Повечето южни политици са, както знаем, разумно зрели по външната политика, но Талмедж възприе своя собствена специална линия. Като пример, ето ви следното от неговата уводна статия на 5 април 1945 година:

„Конференцията в Дъмбартон Окс дава право на Великобритания да има два пъти повече делегати и гласове в мирната конференция от Съединените щати. Защо така? Съединените щати трима делегати, а Великобритания шест. Всяка страна, която влиза в мирната конференция, трябва да има еднакво число гласове. Мисля, че Сенатът има да каже нещо по тоя брой на гласовете. Спомням си, че в Обществото на Народите в Женева фаталното нещо (sic) за Великобритания бе, че имаше повече гласове от Америка.“

Минавайки през Джорджия

Полуразрушената къща не ми се видя съвсем добра, но моят водач каза, кимайки сериозно с глава: „Този не се е наредил лошо… Има даже и кон.“

Това беше извън Атланта, когато гледах към една наемна ферма. Не бяхме изминали и десетина мили, когато видях явната и конкретна картина на всички злини, които бях чувал за изполичарството и наемната система. Това е най-изостаналото земеделие; в същност, наемната система е нещо малко повече от робство, понеже тя убива надеждата. В течение на почти цяла година дребният фермер няма възможност даже да излезе навън. В продължение на 55 години Югът се е мръщил и се е колебал, докато останалата нация отиде напред, поне в земеделието. Фермерите от Север получиха силози, царевица от смесена порода и механизация; тия от Юга получиха пелагра, глисти и малария.

Първото нещо, което забелязах, беше клозетът в двора. Той беше една метална тръба от вентилатор. Такива са построени в цяла Джорджия от Администрацията за Прогрес на работниците. Няма нито текуща вода, нито електричество; стара пружина за креват е облегната на едно изгнило дърво, железен котел — прането — е поставен върху два опушени камъка; ако стъпите по-здраво върху „верандата“, сивите гниещи дъски ще се строшат. Малко счупено огледало е заковано на една външна греда, понеже вътре няма достатъчно светлина, за да се обръсне човек.

Но този фермер — наемател в същност имаше кон. Тъй че той беше с една стъпка по-горе от своя съсед. Той обработваше около осемнадесет акра и плащаше 100 долара годишен наем (една бала памук), което представляваше половината от общия му годишен доход.

Това беше ферма на бял; следната, която видяхме, принадлежеше на негър. „Хайа, чичо“, го поздрави моят водач. Той имаше пет или шест акра с памук и освен това отглеждаше сто бушела царевица годишно. Само в западналите села на Парагвай, хиляда години назад от останалата Западна цивилизация, и в някои отдалечени и напълно забравени области в Индия съм виждал подобни неща. Разбира се, никаква баня, радио, текуща вода, електричество или газ. Една груба маса, голяма лъжица в счупена бяла кофа, рояк бръмчащи мухи, свинско месо, окачено на тавана в бели торби, малък ръчен грамофон, стари куфари и сечива са отличителните черти на тази двустайна къща. Има седем стари кокошки в двора и два петела. Този наемател негър има десет деца и амбиция за свое домакинство; почистил е част от гората и е поставил тънък покрив на единия край на плевнята. Но напоследък нещо не му вървяло. Миналата година излезли мехури на краката му и той ги намазал с терпентин, като лекарство; седнал твърде близо до печката една вечер и пантофите му се запалили. „Не съм чувал друг път за такъв глупак, който си е изгорил сам краката!“ — възкликна той. От тогава той е трябвало да плаща сметки за лекар и лекарства от аптеката в близкото село. „Всеки подпис на този доктор ми струва по един долар!“

Накрая посетих няколко негърски черкви. Те като че не се различават много от черквите на белите от същото равнище — освен може би дето атмосферата е по-радостна и с внимание насочено повече към рая, отколкото към ада. Интересно нещо е, че повечето негри мислят, струва ми се, че Господ е бял.

Родината на „Отнесени от вихъра“

Атланта, „работилницата на Конфедерацията“, един приятен град с 302,288 жители, може да бъде „столицата“ на Юга, но в някои отношения има почти толкова Среднозападен характер, колкото и Чикаго. Неговото аеропристанище е най-оживеното в цялата страна; той е третият най-голям телеграфен център в света и четвъртият най-голям осигурителен център в Съединените щати. Има над 2,000 фабрики, които при добри години произвеждат стоки за около 150 милиона долара.

Както повечето градове под линията Мейсън и Диксън, Атланта е пълна с контрасти. На двеста или триста ярда от „Пийч стрийт“ с всичките свои характерни белези, се намират грамадни пространства с буйна растителност подобна на тая в Бразилия. Покрай авеню Понс дьо Леон и в квартала „Druid Hills“ се намират богатите, защитени жилища на милионерите от Кока-Кола. Недалеч от тях може да видите някои от най-мизерните негърски и „бели“ колиби в страната.

Нещо забележително за Атланта е нейната способност да поглъща чужденците. Един северняк ще дойде например за надзирател на някоя фирма като Дженерал Електрик; ще заеме къщата на своя предшественик; още в първите две седмици ще стане член на десните клубове (Атланта е пълна с много добри такива клубове) и след една година ще бъде признат за гражданин на града; след пет години може да стане председател на Търговската камара, а след десет години кмет. На няколко пъти съм слушал за чиновници от Север, на които, след като са прекарали няколко години в Атланта, е било предлагано повишение на по-добри служби в самата фирма, която ги е изпратила. Някои предпочитат да останат в Атланта, дори при по-малка заплата, защото им харесва тамошният начин на живот. Има следната поговорка: „Атланта е град с южно сърце, но със северни крака и ръце.“

Атланта има два първокласни вестника, „Journal“ и „Constitution“, които си съперничат не само по тираж, но и за честта — кой да бъде по-либерален. И двата, например, претендират, че са главния фактор за премахването на избирателния данък в Джорджия.

На края, една дума за забележителния образователен институт, университета Емори. Той е бил построен с пари от „Кока-Кола“. Има скъпа и внушителна инсталация и е едно от най-добрите училища на Юга. Но според условията на неговите основатели, забранено е да се практикува между колежански спорт, следователно, той няма футболен тим и малцина, изобщо, са чували за него.

Рококола

Чух да се казва, че „архитектурата“ в Атланта е стил Рококола. Играта на думи е несполучлива, но е мъчно да си въобразим какво би представлявал градът без Кока-Кола.

Това е един от големите „случаи на успех“ в американската история. В 1880 година, когато е имало само четири содени фабрики в цяла Атланта, на един човек, на име Дж. С. Пембертън, дошла идеята за центово питие. Той изработил формула, която и до ден-днешен е тайна, а неговият счетоводител й дал наименование. Той надраскал „Кока-Кола“ и търговската марка на дружеството още употребява този надпис. В 1886 година съдружниците похарчили 46 долара за реклама на Кока-Кола и продали 25 галона от сиропа. Няколко години по-късно, аптекарят Аса Дж. Кандлър от Атланта откупил за нищожна цена Пембертън и Робинсън и организирал сегашното дружество; той увеличил имотното си състояние и в началото на 1920 година продал правото си на Ернест Уудръф, тогава председател на осигурителната компания в Джорджия, за 25 милиона долара. Казват, че Кандлър считал Уудръф за глупак, загдето платил толкова много. Но когато Уудръф, прочут „стиснат“ човек, умря преди няколко години, неговото състояние беше пресметнато, според достоверни сведения, на 200 милиона долара; той положително беше най-богатият човек на Юга. Неговият син, Робърт У. Уудръф, е сега председател на изпълнителния комитет. Хората, които управляват Кока-Кола, са в тесни връзки. Повечето от тях са се познавали през целия си живот. Само в Атланта Кока-Кола е създала поне хиляда милионери.

Кока-Кола е международна, както житото или данъците. Преди втората световна война тя съществуваше в седемдесет и шест различни страни; днес това число навярно е същото и фабриката за нейното производство в Париж беше наново отворена само четири дни след излизането на германците, а американските войници я купуваха даже в такива отдалечени места като Ату и Нова Каледония. Кока-Кола се продава, когато температурата е 78 градуса (Фаренхайт) под нулата в Исландия и когато е 120 градуса над нулата в Мадрас; чиновници на дружеството твърдят, че не познават общежитие, в което да се е стигнало до насищане от нея и само два пъти в историята — и двата пъти през време на недостиг от захар — американските продажби са били по-малки от тия в предшествуващата година. Очевидно, няма място на земната повърхност, няма раса или класа от хора, като се почне от Бостънските интелектуалци и се стигне до обитателите на средна Африка, незасегнати от нейния мистериозен чар.

Кока-Кола се състои най-вече от захар и вода. Има и нещо друго, малък процент, за придаване на вкус и цвят, разбира се, но формулата се пази строго. Чух, че най-важното е редът, по който се смесват съставните й части и се смята, че само един човек в Атланта има пълната техническа тайна. Един галон от мистериозната „есенция“, която се намира вътре, може да придаде вкус на пет хиляди галона сироп, който се произвежда в няколко различни фабрики на Съединените щати. Разбира се, Кока-Кола би имала грамаден успех днес, все едно какво съдържа; бихте могли да поставите каквото и да било в едно шише от Кока-Кола и то ще се продаде, понеже грамадният обществен прием се основава на нещо, което не е само простата формула. Отначало Кока-Кола се е продавала в наливно състояние, но понеже се е смесвала с различни пропорции вода, нейният вкус не бил установен. Тогава двама адвокати в Чатануга отишли при Кандлър и му дали идеята сиропът да се продава в шишета. Грамадните последствия от това са извън задачите на тази книга. Отначало имало две малки фабрики за пълнене на шишета, една в Чатануга и една в Атланта. Днес има 1,056 такива фабрики в 1,056 американски градове и тази търговия представлява 80 на сто от цялото предприятие. Причините — шишето лесно се пренася.

Коментар върху плевелите

През цял един век Ку-Клукс-Клан е бил лешоядът на Америка… Той е неприятел, зает от време на гражданската война в непрестанна война срещу Америка. Неговият съюзник е омразата. Неговото оръжие е терорът. И неговата цел е разрушението на нашата демокрация.

Уолтър Уинчел

Казах вече, че омразата на Ку-Клукс-Клан е тройна — към католиците, към евреите и към негрите. Тази организация живее тристранен живот почти навсякъде в страната, макар че крепостта й е, разбира се, в дълбокия Юг. Джорджия е била винаги нейната централна ос.

„Клан“-ът, който представлява почти всичко отблъскващо в американската характеристика, от фанатизма до влечението на нормални в същност хора да се обличат в дрехи скриващи тяхната самоличност, и да участвуват в демонични тайни обреди, има история разграничена в три периода. Андре Зигфрид, като му придаде и по-голяма тежест, отколкото заслужава, го нарече със силния израз „протестантски национализъм“. Първият Клан е бил организиран в 1860 година от конфедеративните ветерани в Тенеси. Първият водач е бил един прочут южен генерал, Натан Б. Форест. Идеята е била, разбира се, да се агитира против политическите пришълци и безделниците, да се постави ново еманципираният негър обратно на мястото му и да се установи наново „бялото (т.е. южно бялото) първоначалие“. Повечето от днешните отличителни белези на Клана датират от този период — горенето на кръстове на усамотени хълмове, нощни ездачи, заплашвания, узурпиране на политическата власт и целия екипаж на тайно терористическо сдружение, почиващо върху „патриотичен“ импулс, подобно на обществото „Черният дракон“ в Япония.

Първият Клан изпълнил своята задача и около 1880 година изчезнал. В 1915 година един странствуващ методистки проповедник на име Уилям Джоузеф Симънс (който почина в 1946 година) се зае да го съживи. Неговите хора, маскирани и облечени в бели ризи, ожесточено горяха кръстове на планината Стон, извън Атланта; новият Клан беше основан в щата Джорджия няколко години по-късно и от тогава започна един буйно бликащ растеж. По онова време организацията получи 77 милиона долара; тя се разшири до широко национално членуване, изчислено на 6 милиона члена; 85 на сто от всички южняци, които участвуват в обществения живот, членуваха в нея през едно или друго време; тя контролираше политиката на цели щати. Но към средата на 1930 година тя пак се разпадна. Три неща изобщо я съсипаха: 1. една серия от вътрешни схизми; 2. постепенният и решителен растеж на почтеност в общественото мнение; 3. контрабандистите и гангстерите взеха надмощие в нея, а федералното управление се намеси, като почна да им налага големи данъци и такси и др., понеже липсваха явни доказателства за техните престъпления от общ характер.

Третото — сегашно процъфтяване на Клана, ако изобщо може да се каже, че една язва цъфти, почна тайно в началото на 1940 година (всеки период на Клана е тясно свързан с война, тъй като войната, първоизточникът и извора на всички злини, дава винаги ход на специални видове вторични злини) и стана явно през 1946 година. Още веднъж организацията почна да вербува членове като взимаше по десет долара на глава — пасторите на протестантската църква се приемаха на половин цена! — и подканваше вярващите да измъкнат своите нощни одежди и да се явят на планината Стон, за да видят как се горят кръстове. Още веднъж в град след град, а някъде проникващи дори до полицейската власт, „драконите“, „циклопите“, „титаните“ и тям подобни се заловиха за работа.

На Север съществува заблуждението, че Кланът е „тайна“ организация. Нейните обреди може наистина да са тайни; но фактът за съществуването й, както и нейните общи действия и държане, не са никаква тайна и никога не са били. Думите „Ку-Клукс-Клан“ с бележки за дейността на Клана се печатат във вестниците, в 1939 година отреди на Клана маршируваха публично и при пълни регалии в градове, като Маями, Флорида и Грийнвил, Южна Каролина. Няма нищо „тайно“ в местопребиваването или дейността на „доктор“ Салуел Грийн, щатския „велик дракон“ на Джорджия, който е акушер в Атланта, или във факта, че сенаторът Билбо е член. Не е никаква тайна, че на 21 март 1946 година един държавен адвокат, заедно с щатския секретар на Джорджия направиха общо зарегистриране на „рицарите на Ку-Клукс-Клан“ и заплатиха следуемите се такси за годините 1943–1946 включително, или че през май 1946 година федералното управление регистрира един залог срещу Клана от 685,305.03 долара за минали данъци, дължими от 1921 година.

Неотдавна той настойчиво търсеше случай да се противопостави на комисията за индустриално организиране и срещу вербуването на членове за Амер. федерация на труда в Юга; той заплаши „северните“ организатори, би ги, и се опита да ги изкара насила от някои градове. Кой би бил „идеалният“ противник на Ку-Клукс-Клан? Всеки, който може едновременно да бъде негър, католик и член на Комитета на Индустриалните синдикати.

Днешните времена обаче не са лесни за Клана. Преди всичко, протестантски духовници с голяма репутация се дигнаха в опозиция по целия Юг, последната конференция на Южна Баптистка Конвенция нападна жестоко организацията. От друга страна различни щатски управления са гласували против членовете на Клана. Федералното бюро за разследване ги наблюдава усърдно. Това се отнася както за Севера, така и за Юга. Щатът Ню Йорк, загрижен за дейността на Клана, взе през август 1946 година решителни мерки. Бе открито, че четири съюзни единици на организацията там действуват и бе заповядано да бъдат разтурени; имената на 1,100 члена бяха предадени на федералната власт. От 1946 година насам се смята, че Кланът оперира в малък мащаб в четиринадесет щата, включително и Калифорния. Федералното бюро за разследване е започнало проучвания относно дейността на Клана в седем щата, включително Мичиган, Пенсилвания, Канзас и Индиана.

Най-значителни мерки срещу Клана, взети досега от някой южен щат, бяха тия на Джорджия в последните дни на Елис Арнол във вид на едно предложение за унищожение конституцията на Клана. Организацията на „доктор“ Грийн, сдружението на Клановците от Джорджия, заяви, че няма нищо общо с Ку-Клукс Клан, под водачеството на един големец, който се наричал „Негово Величество Императорски магьосник, Император на Невидимата Империя, рицарите на Ку Клукс-Клан“. Но никой не се заблуждава от такъв вид камуфлаж, поставен в камуфлаж.

Един фактор, който накара Джорджия да се раздвижи и който дава подтик към действие другаде, е тясната връзка установена между Клан и подобни гибелни организации, като Германо-американската лига. Петицията на Джорджия към съда, с която се целеше да се прочисти страната от клановци, специално подчертаваше, че в 1940 година известни местни единици направили „определени планирани усилия“ да се сдружат с Лигата в една-единствена „все арийска“ организация, а през октомври 1946 година министерството на правосъдието публикува сигурни доказателства за сътрудничеството на двете организации между 1937 и 1941 г. „за да проведат расови и религиозни раздори преди войната“.

Неотдавна бе направено предложение щото комисията за неамериканска дейност при Камарата на представителите да предприеме следствие срещу Клан. Но нищо не последва. Членът на Конгреса Ранкин е, разбира се, един от членовете водачи на тази комисия и той погреба идеята, като каза, че организацията Клан, най-после, не е „неамериканска“, а „американска“, която забележка, изглежда, че дълго време ще предизвиква бъркотия по този въпрос.

В края на 1946 година, един „благотворителен и патриотичен“ орден, познат като „Колумбийците“, изникна в Атланта, с платформа „да създаде солидарност при гласуването на всички бели американски граждани“. Организацията, нещо като поделение на Клан, но с много по-опасни и насилнически оттенъци, беше явно антиеврейска и антинегърска; това, че тя изобщо изникна — е симптоматично. Колумбийците, впрочем, незабавно се натъкнаха на неприятности със закона, когато заклети свидетели и документирани показания доказаха явно, че тази „благотворителна и патриотична“ организация е възнамерявала не само да изсели негърското население от Джорджия и да линчува видни граждани на Атланта, но чисто и просто да установи нацистко „управление“ с терористически средства.

Бившето царство на Хю Лонг

Памукът е дърво — малко дърво наистина, но все пак дърво, а не трева или зърно. Той е също най-важната американска култура, която се заплаща в брой и най-голямата земеделска грижа в страната.

Приблизително 1,600,000 от 6,000,000 ферми в Съединените щати — или една на всеки четири — отглежда памук, и около 13 милиона американци като включите и тия, които го преработват и го разпространяват, разчитат на него за осигуряване на своята прехрана; ако ли пък вземем памучната индустрия във всички нейни отрасли, най-малко 21 милиона души — или повече от една седма от общото население на страната — се препитава от памука. Тежестта на такива големи числа е още по-голяма, защото, разбира се, те са предимно за Юга. Четиридесет и три на сто от всички американски фермери живеят в южните щати, дето памукът е общоприетата култура. Седемдесет и три на сто от всичките ферми в Тексас са памучни, 86 на сто от всички ферми в Мисисипи, 85 на сто от всички ферми в Алабама и 80 на сто от всички ферми в Джорджия.

Произходът на памука, (след житото, царевицата, т.е. най-важните неща, които растат) е, подобно произходът на житото и царевицата, тъмен. Дори произходът на думата е несигурен; може да произлиза от арабската дума Gutun. Памучните дрехи били познати още в 1500 година преди Христа в Индия и в други места на Далечния изток и той е бил главен артикул по целия свят в продължение на векове — и то не само за платове и дрехи. Памукът е единственото растение, което произвежда „храна, фураж и влакно“. Ние ядем памук, пием го, пишем на него, обличаме тялото си, правим фураж за добитъка от него, свързваме колети с него, сядаме на него, спим на него, употребяваме го за най-разнообразни лекарства и гърмим с оръдия, пак с негова помощ.

Да посаждате дърво от семе всяка година, да го отгледате и съберете реколтата и след това да оставите дървото да загине, е странен и неикономичен начин на земеделие. Памукът в същност би расъл години на ред в тропика, но нашата зима, дори на Юг, го погубва. Той се посажда в прави редове, което е една от причините за изтощаването на почвата; плевейки между редовете вие разкопавате необработваемата почва и следният дъжд може да я отвлече. Памукът също така се сади често по хълмистите места, което увеличава възможността за ерозия. Милиони акри земя, предназначена за отглеждане на памук, е била разрушена напълно, т.е. за ново засяване с памук. Изчислява се, че област, голяма колкото целия щат Джорджия, която в миналото е била чудесна за обработването на памук, е напълно загубена за тази култура. Според друга оценка, половината от цялата останала почва в Съединените щати, способна да произвежда памук, би трябвало, поради императивни причини от гледище на обществената политика, да бъде освободена от памука незабавно, или иначе и тя ще бъде напълно унищожена. Хълмистият терен трябва да се превърне в пасбища, овощни градини и гори, което ще запази горния слой на почвата: отглеждането на памука трябва да бъде ограничено само в равните, дълбоки и тежки земи, дето култивирането на редове няма да повреди на почвата.

Дребният памучен фермер събира реколтата на ръка и я донася всяка есен на комисионера в околията. За всеки долар приход от памука, човекът, който в същност го произвежда, получава само седем и половина цента, а ако се случи да е наемател или изполичар, половината от неговата реколта му се отнема още преди да я изнесе на пазара. Цената, несъмнено, се покровителствува от така наречения принцип на „равенството“. Обикновената практика за всеки земеделец, независимо от каква величина е, да взема пари в заем от правителството за отглеждане на своята реколта; системата е почти еднаква с тази, която описахме за житото в глава 9-та. Ако цената се покачи, земеделецът печели; ако ли не — правителството печели. На всеки случай, по-голямата част от американския памук отива в държавните складове и цялата национална реколта (от Ню-дийл насам) се контролира от Вашингтон.

Нормално, Съединените щати произвеждат около 12 милиона бали памук годишно, което представлява около 40 на сто от световното производство. В настоящия момент правителството има излишък от около 11 милиона бали на склад, изолирани както от чуждите, така и от домашните пазари, стерилизирани и безполезни. Цялата работа се състои в това, че страната произвежда много повече памук, отколкото може да продаде или консумира, макар че обработваемата площ е намалена кръгло от 45 милиона акра през 1929 година на 20,098,000        акра през 1944 година — едно чувствително намаление с повече от половина. При все това, цената на памука трябва изкуствено да се поддържа. Правителството дава пари в заем срещу памук при „равенството“ 92 1/2 на сто; премахнете или изменете това законоустановено равенство, макар и съвсем да не ви харесва и цената на памука може да спадне бързо и катастрофално: основната икономика на Юга може да бъде смазана, което в резултат би довело до кризи, които биха разорили цялата нация.

Междувременно, при тази наистина много висока цена на памука и с тези 11 милиона бали, които лежат неизползувани, спомнете си за нещастния американски гражданин, който прекара по-голямата част от годината 1946 в усилия да си купи една риза.

Памукът, единствен между американските артикули със значение, нямаше пределна цена през време на войната, понеже южните сенатори бяха достатъчно силни, за да го поддържат свободен от налози. През 1932 година, във време на най-лошата депресия, памукът се продаваше около 5 цента единия паунд. Към 1940 година, той се беше покачил на 9 цента, към 1941 година на 14 цента, към 1942 година на 20 цента и към 1945 година на 25 цента. А през първите девет месеца на 1946 г. той тръгна стремглаво да стигне до една почти без прецедент цена — 39 цента. Такова стремглаво покачване беше без каквото и да е основание на стопанската действителност. Причина беше най-дивият вид спекулация. След това дойде малък удар. Спиралата почна да се развива. През октомври 1946 година, в течение на две седмици, цената спадна на 29 цента, което означаваше спадане с около 50 на сто на бала. Изчисляваше се за три дена, че южните фермери са загубили към 225 милиона долара; памучните борси в Ню Йорк, Ню Орлеан и Чикаго се принудиха да затворят. Защо? Защото стопанските мародери, подкрепени от памучния блок, тласнаха цените прекалено бързо напред и се хванаха в капана. Нищо по-добре не би могло да илюстрира крайната уязвимост на американската ценова система, ако достатъчно алчни хора си забият зъбите в нея.

Но нека се върнем към някои по-постоянни неща. Памукът винаги е съпроводен ç най-тежки неприятности. Износният пазар, на който толкова много се разчита, е драстично намален. Американският дял в световната търговия с памук е намалена с 30 процента през последните тридесет години. С всички средства ние поддържаме изкуствено насърчение на цените; и все пак памукът не се заплаща напълно. След това да вземем домашната конкуренция. Ризите се правят от целулоза, вместо от памук; книжните чували за брашно и цимент почват да заместват напълно памучните; драперии се правят от книга; найлонът се употребява за всичко, като почнете от въжета и свършите с пелени; пластични и стъклени влакна заместват памука за арматурни обвивки и кабелни инсталации; и, преди всичко, ето ви продукта „район“. Той беше сравнително скъп продукт и хората на памука му се подиграваха. Не е тъй, обаче, днес. Той е станал един нападателно опасен конкурент. Той може да замести памука не само при чаршафи за легло, покривки за маса, престилки, шлифери и др. подобни, но и в производството на автомобилни гуми и в безброй други индустриални операции.

Най-после, нека вземем механическата памукосъбирачка, последиците от която могат да бъдат буквално ужасни. Робството стана почти неизползваемо след изобретението на памучната машина. Ели Хуитней беше почти толкова отговорен за освобождението на негрите, колкото и Абрахам Линкълн.

По същия начин механическата памукосъбирачка, заедно с други нови средства като „огненият култиватор“, който плеви памука като изгаря бурените, могат да сложат край на изполичарството. Памукосъбирачката може да обере около 30,000 паунда памук в 24 часа; един човек, който работи осем часа на ден, може да събере 120 паунда. Да се обере една бала памук на ръка струва около тридесет долара. Механическата памукосъбирачка върши това за около пет долара.

Памукосъбирачката беше изобретена от Джон Д. Ръст, който работи почти четвърт век, за да я усъвършенствува. Тя има прикачено нещо като хобот на слон, възсяда памучните редове, върви с три мили в час и може да се движи както по равни, така и по стръмни местности; работи през нощта също тъй лесно, както и през деня, и работата й върху един акър струва 1.60 долара.

Памукосъбирачката „само за десет години ще измести 1,000,000 семейства“ — изчислява г-н Ръст; няма друга дума за това, освен революция. Механизирайте напълно памука и ще причините най-голямата социална и икономическа бъркотия, която Югът познава от времето на гражданската война. Също — за щастие — ще повдигнете силно уровена на живот в цялата тази област, като разпръснете по-равномерно цялото население. Помислете си също за случайните проблеми свързани с това, например, разселването на около един милион от най-бедните работници, повечето от тях негри, от юг на север. Съвсем понятно е, че това, което ние обикновено наричаме „памучния пояс“, ще изчезне; памукът бавно ще се измести на запад, привличайки по-добра трудова класа, и старите памучни земи — и без това твърде гъсто населени и наполовина разрушени — ще бъдат заети от други култури.

Учените работят върху памука почти толкова усилено, колкото и върху житото. Едно скорошно подобрение е създаването на ново влакно, наречено „рами“. То расте естествено и при разтягане има по-голяма издръжливост от тази на памука и прави носенето на дрехите по-трайно. Друга новост е инжектирането на корена на растението с багрилно вещество. Така обагреният памук запазва цвета си много по-добре от обагрения във фабриката и процесът е много по-евтин. Скоро учуденият посетител ще може да наблюдава памучни полета нацъфтели в оранжево, мораво, зелено или бебешко розово. Първоначално това откритие е било направено от един руски агроном в Съветския съюз.

Изглед от Алабама

Днес най-интересните политици в Алабама, освен Листер Хил, са: новият губернатор Джеймс Елиша („Големият Джим“), Фолсъм и новият сенатор Джон Спаркман. И двамата са, според която и да е умерена дефиниция на Юг — либерали. Алабама е много повече разнообразна, отколкото Джорджия; тя притежава твърде значителна желязна и стоманена индустрия в Бирмингам, цветущо пристанище в Мобайл, добре управлявани текстилни фабрики, като тези на магната Доналд Комър и големи реклами във вестниците на Монтгомъри — разпродажба на добитък.

Населението също е разнообразно, в кръга на обикновените южни граници; Мобайл е силно католически; една южна околия е предимно германска; в една друга се намират шведи, гърци и китайци. Не по-малко от 98.6 на сто от населението обаче, (въпреки стоманената индустрия) е, според цифри дадени от Алабама, от местен произход и повече от 87 на сто от нейните жители са родени в самия щат. Алабама е 68.8 на сто селска; от нейните 230,000 фермери, повече от 50 на сто са наематели, т.е. не притежават собствена земя, и от тези наематели половината са негри. Средната продължителност на наемния период е петнадесет месеца, след което наемателят се премества, като оставя малко и не взима нищо със себе си. Главният проблем е беднотията.

Алабама се гордее с голямата кампания срещу венерическите болести. Един нов закон задължава всички лица между осемнадесет и петдесет години да се подложат под страх на тежка глоба на васерманов или друг подобен преглед, за сметка на щата. Алабама е единственият щат с подобно законодателство. Класата от работодателите отначало се противопостави, но сега те са доволни от този закон, тъй като откриха, че това намали твърде много трудовите разходи. Откри се, че около 30 на сто от негърското население е сифилитично. Кампанията за поставяне закона в действие представляваше една картина, от която почти настръхваха косите; появиха се грамадни плакати по улиците, с надписи като: „пеницилинът лекува гонореята за четири часа“. Баща на това движение беше щатският сенатор и собственик на плантация Брюс Хендерсън.

Заражда се един неприятен проблем — проблемът за съдбата на фермерите наематели и изполичари, които механичният памукосъбирач и огненият култиватор, изглежда, ще лишат от препитание. Според изчисленията на секретаря на земеделието в Алабама, пет милиона работници от Юга в течение на следните пет години ще бъдат освободени от работа. Тази цифра може да изглежда голяма, но помнете, че една-единствена машина, каквато е огненият култиватор, замества петстотин човека.

Негърският Оксфорд

Тъскигий е приятно общежитие разположено под големи сенчести дървета. Това прочуто училище не е най-старият негърски университет (Хаптън във Вирджиния го предшествува) нито пък най-влиятелният, обаче той има своя традиция и своеобразност, предимно поради престижа на своя основател, Букър Т. Вашингтон, и поради научната работа, която се върши в неговите ботанически лаборатории от д-р Джордж Вашингтон Карвър. Някои прогресивни негри днес мислят, че Тъскигий е старомоден, например в своето становище по отлъчването; те ненавиждат това, което обикновено се наричаше „машината на Тъскигий“ и „компромис на Тъскигий“. Главната задача на института е да подчертава професионалното образование и да работи с основните стопански източници на областта, която обслужва; той обучава млади негри почти за всякакъв вид работа. От архитектурно чертане до отглеждане на деца и от техника в кожената индустрия до „разглобяване, почистване и отново сглобяване на самолети.“ Повечето от неговите студенти са от долния Юг; при все това, в студентското тяло са представени тридесет и два щата, заедно с пет чуждестранни страни или колонии. Студентското тяло е 99 на сто негърско (има неколцина американо-индианци); професорското тяло е изключително негърско. И в двете тия неща Тъскигий е необикновен. Например, бели студенти (повечето евреи) отиват в значителен брой в Хауард и повечето негърски университети, като Атланта, имат смесен преподавателски персонал. Директорът на Хаптън е бял, какъвто до неотдавна беше и директорът на Фиск. Но Букър Вашингтон искаше, щото Тъскигий да бъде наистина негърски институт под благосклонната мантия на бяло „покровителство“ — и така си и остана.

Щатът — магнолия

За Ранкин, Истланд и за неописуемия Билбо ще пиша другаде. Какво друго трябва да каже човек за Мисисипи? Доста много! Той е, както вече отбелязахме, щат с най-лоша статистика; неговият доход на глава е, безспорно, най-ниският във федерацията. Един южняк, роден в Мисисипи, ми каза с прискърбие, че било прекрасно за нацията, като цяло нещо, ако този щат бъде изключен от страната, понеже тогава американската статистика за култура, грамотност, богатство и т.н. би отскочила значително нагоре. Гордите и лоялни жители на Мисисипи не биха ми благодарили за гдето споменавам това. Но нека те първо поправят оградите на къщите си.

Чувал съм също да се описва Мисисипи от д-р Дъглас Сутал Фриман, като изключително „галантен“ щат. Може това да е наистина така, ако не обръщате внимание на факта, че няколко пъти на ред той избира такава птица като Билбо. Д-р Фриман иска да каже, че Мисисипи, макар да е толкова беден, прави отчаяни усилия, при големи жертви, да напредне в полето на образованието, индустриализацията и земеделските реформи.

Излишно е да се споменава, че щатът Мисисипи се управлява от еднопартийна система; това значи, че демократическата партия може да има тенденцията да се разцепи.

Известно е, че Мисисипи ожесточено държи за „бялото превъзходство“. Една от причините за това е, че щатът има най-голям процент негри от всички останали щати; в много околии негрите превишават по брой белите, като в някои отношението е — шест до осем негри на един бял. Също така през време на реконструкцията, негрите на Мисисипи участвуваха по-непосредствено в политиката, от всякъде другаде на Юг; на два пъти, колкото и невероятно да изглежда, Мисисипи изпрати сенатори негри във Вашингтон. Според един експерт, в своето становище към негърския проблем, той се различава повече от Северна Каролина (вземам за пример Северна Каролина като либерално южно общежитие), отколкото Северна Каролина от Охайо. Чух един бял, разпален привърженик на негрите, да казва: „Мисисипи е щат, който наистина ме плаши!“ и чух един бял противник на негрите, който крещеше; „Не можете да разберете? Ние тук се наводняваме!“

Фактически, много негри са напуснали Мисисипи и са емигрирали на Север; при все това, те още наброяват 49 на сто от населението, това засилва тревогата за „бялото превъзходство“. Много от белите, впрочем, които поддържат старата линия, (например белите в Южна Каролина), желаят да „задържат“ своите негри при условие, че те ще си стоят по местата и не ще стават „по-нахални“. Един мой приятел ми каза: „Ако искаш да те застрелят, опитай се само да отнемеш един негър на някой плантатор от делтата!“. Друг един ми се кълнеше: „Хващам се на бас на живот и смърт, че ще продължим да се противопоставяме на федеративната помощ за училищата. Това може да означава — «негърски» деца да навлязат в нашите собствени училища!“

Мисисипи е щатът, дето, при един случай, едно библейско дружество прокара революция, която гласеше: „Анди Гъмп, бидейки сто на сто американец, трябва да бъде избран за президент на Съединените щати“, и дето едно осемнадесет годишно момиче беше веднъж застреляно, понеже нейният брат раздразнил една банда от бели, като отказал да плати десет цента лихва за един заем от половин долар.

Следващият малък пасаж не е от нещо печатано преди двадесет години. То е извадка от Ню Рипъблик в края на 1945 г.:

„Том Джонс, 24 годишен негър… е бил в автобуса, който пътувал от Ню Орлеан до Луизиана. При пристигането си в Уудвил, негърът започнал спор с шофьора за багажа си. Спорът се разгорещил и шофьорът отишъл да повика градския шериф, който… при пристигането си на местопроизшествието намерил, че условията налагали да застреля негъра.“

И, накрая, една дума за забраната на алкохола. Мисисипи, както знаем, е формално „сух“ щат. Никъде в Америка, лицемерието в това отношение не достига такова шеметно умопомрачаващо равнище; въпреки че е „сух“, той в същност поддържа, както открито се нарича „черноборсов данък върху нелегалните спиртни питиета“ (!) и миналата година, според официалния доклад на щатския касиер, това е донесло на щата една съвсем не за пренебрегване сума от 498,966 долара. Мисисипи още не е отменял 18-то допълнително постановление, но над хиляда местни търговци притежават федерални патенти за спиртни питиета!

Редом с това е и фактът, че щатът е твърде прочут с ожесточеното си пиянство. Това положение е кристализирано в забележката на Уил Роджърс: „Мисисипи ще пие и ще гласува за въздържанието до тогава, докато гражданите са в състояние да се довличат до урните.“

Луизиана: Сбогом на Юга

Още веднъж ще отбележа театралната ексцентричност и особеност на Америка. Не зная колко пъти вече споменах, че всеки щат или общество представлява „особен случай“, но наистина, никой друг случай не е по-особен от Луизиана. Още веднъж съм принуден да се помъча да събера в една-две страници материал, който при повече място би изпълнил няколко глави.

Има два вида французи в Луизиана. Креолите живеят предимно в Ню Орлеан и в големите градове. Фактически, според дефиницията в речника, „Креол“ значи просто бял американец от латински произход. В Луизиана този термин се употребява за означаване на хора от по-горна социална класа, обикновено католици, чието потекло идва от Франция или Испания. Креолите дошли в тази област рано, по времето на Биенвил 1690 г. и запазили оттогава насам повече или по-малко своето собствено много ограничено и особено общество. Те спояват сърцевината на Ню Орлеан. Тяхното наследено богатство обаче има тенденция да изчезне и много от тях, със загубено състояние и плантации, преживяват тежки времена. Но те са си останали непреклонно горди със своя социален престиж, със своите Фобур Сент Жерменски маниери и със своята консервативна традиция.

Акадианците са нещо съвсем различно. И те са католици като креолите, но изобщо са бедни хора, които винаги са били бедни, и живеят главно в селата. Доста прадеди и прабаби на акадианците се намират естествено в обществото на креолите: но креолите не признават лесно това. По-голямата част от акадианците са дошли в Луизиана от Канада, след 1775 г.; те са се надявали след дълго и трудно скитничество да намерят и да се присъединят към някоя сродна група. Но, казват, че креолите им дали само „змиите, алигаторите и комарите“. Споменах вече в 28-та глава за упоритостта на френските канадци в Ню Ингланд; тази упоритост е нищо в сравнение с упоритостта на френските канадци в Луизиана. Някои енории (терминът „околия“ не се употребява) изглеждат като че не са част от Съединените щати. В една избирателна област, третата, френският език е почти толкова обикновен, колкото и английският, а покрай Байу Лафурш и близо до мексиканския залив, съществуват общежития, дето изобщо английски рядко се чува. Някои от културните останки на акадианците са живописни, като например, имената на децата. Неотдавна едно семейство нарекло своите деца: Карм, Кармел, Кармелит и Кармедал; а друго едно: — Антур, Детур, Контур и Пасантур.

Главна квартира на Юга е големият романтичен град Ню Орлеан. Има едно сложно равновесие на силите между двете религиозни общества; например, правило е, че никой протестант не може да бъде кмет на Ню Орлеан и никой католик — губернатор на щата. Единственият човек, който някога управлява едновременно и щата, и града, беше „Царската риба“, Хю Лонг.

Наследството на Хю

Колкото повече се вглеждате назад към това наследство, толкова по-недостойно изглежда то. Лесно е да бъдете мъдър със задна дата. Почти във всяко отношение кариерата на Хю Лонг върви паралелно с тази на модерния европейски диктатор тиранин — Хитлер или Мусолини. Ако беше жив, Хю Лонг можеше прекрасно да докара фашизма в Америка.

Цялата тази история е толкова известна, че аз ще се задоволя само да допълня една-две подробности и да изтъкна съвременния морал. Хю беше интересно чудовище. Той беше безкрайно „по-човечен“, отколкото, да кажем, Пилсудски или Кемал Ататюрк; сравнен с Франко, например, той представлява квинтесенцията на топлота и чар. Той беше отначало до край човек от народа и впечатлението, което правеше на един човек от улицата, бе внушително. Всеки диктатор се нуждае, преди всичко, от силна личност; Хю положително я имаше. От самото начало той имаше голяма дарба на оратор (като Мусолини); той беше (като Гьоринг) често благ и мързелив и (подобно на Хитлер) малко нещо страхлив физически. Той даде на своето движение религиозни обертонове (подобно на Салазар, Франко и Долфус); именно Джералд Л. К. Смит, не някой по-малък, държа погребалното слово над гроба му. Той беше блестящ (като Гьобелс), развратен (като Кемал), сантиментален (като Хитлер), самохвалко (като Метаксас) и човек с извънредно здрав разум (като Александър Югославски). В едно отношение Хю се отличаваше от своите европейски прототипи: той имаше блестящо чувство на хумор. Също така, той беше магистър по политическите злоупотребления. Веднъж се отървал от един приятел, който имал малка брада, като го нарекъл просто „празна уста“. Хю можеше, впрочем, да пише на много ефектен английски език. При един случай той казал: „Аз съм роден в политиката, посветен на нея и венчан с бурята“.

Не всички, разбира се, го обичаха. Прочут е анекдотът с човека, комуто предстояло да бъде обесен.

Съдията: — Каква е последната ви дума?

Осъденият: — Нямам такава.

Хю: — Може ли тогава да използувам времето на осъдения, за да произнеса реч?

Осъденият: — Най-напред ме обесете.

Хю Лонг прекарал няколко месеца от юношеството си като продавач на някакъв вид мазнини, също както Хитлер е продавал по улиците пощенски картички. Най-сетне онова, което го смаза накрая, е същото, което смаза и Мусолини: корупцията.

Той винаги имаше голямата способност да се излага, било като се напиваше на Лонг Айланд, държейки своята прочута levee, в зелена пижама, хвалейки се как щял да събори Белия дом, когато правеше гримаси как минава през Сената — или казвайки на някой почтен журналист, дошъл за интервю с намерение да открие нещо от неговия характер: „Кажете просто, че съм sui generis и толкова“.

Хю беше роден беден (пак — както Мусолини); той е бил осмото, от всичко девет деца. Наричаше се изполичар и претендираше, че има в себе си кръвта на акадианците (както Пилсудски претендираше, че имал литванска кръв). Той беше пристрастен към книгите (като Мусолини). Имаше способност да привлича разбойниците с несъмнената си лоялност (да кажем, като Гьоринг) и започна своя обществен живот като атакува „големите интереси“ и „дружествата“ (точно както Хитлер — универсалните магазини); беше отговорен (пак като Хитлер) за значителна програмна обществена деятелност. Беше (подобно на Франко) абсолютно жестокосърдечен към своите неприятели; наричаше хората „шинола“ или „кинки“, като загатваше с това, че имат негърска кръв, точно както Хитлер обвиняваше своите неприятели, че имат еврейска кръв. И нека никога не се забравя, че този луизиански водач придоби повече власт в един американски щат, отколкото всеки друг човек в историята.

За истинските обстоятелства около смъртта на Хю съществува известна тайнственост, (както около смъртта на Хитлер), но мнозинството добре осведомени хора в Луизиана приемат днес обикновената разказвана версия. Хю опетнил семейното име на един знатен съдия; един чувствителен младеж, оженен за член на това семейство, се почувствувал засегнат и размишлявайки, изпаднал в ярост и убил Хю. Диктаторството на Хю Лонг, обаче, не престана с края на Лонг. Един слаб триумвират го продължи за няколко години, до 1940 г. Някои мошеничества, станали през този период надминаха всичко, което бе под режима на Хю. Бандата бе разтурена, разбира се, не за друго, а от федералното преследване за подоходни данъци и други подобни нередовности. В затвора влязоха осемнадесет души, включително и председателя на университета, както и губернаторът, който бе наследил Лонг. За да увиснат на въжето (както знаем добре от примера в Чикаго) правителството на Съединените щати трябваше да чака докато те съвсем се изложат.

Лонг беше демагог, ужасен себелюбец, вулгарен, разпуснат и престъпен. Неговият собствен брат удостовери веднъж, че Хю получил 10,000 долара подкуп от клона на една корпорация. Но същественото бе нещо много повече от горното. Той построи доста добри пътища и обществени здания; премахна избирателния данък; рядко изтезаваше негрите; даде възможност на хиляди младежи да получат образование, като направи учебниците безплатни; построи „свободни мостове“ там, дето по-рано движението беше невъзможно без плащане на мостово право; неговата програма за подялба на богатството имаше, отчасти, доста здрава социална и икономическа основа; той беше човек на народа, — докато амбицията, пълната липса на каквито и да са философски ценности и корупцията се сдружиха, за да го погубят. Защо е толкова важен този въпрос? Защото, ако ми се позволи да повторя на кратко това, което Реймънд Суинг писа преди много години в една своя статия за него в Нейшън, — не е възможно да се разбере колко опасен беше той, без да се разбере също така колко добро беше направил. Той даде „добри дела в замяна на диктаторството“, и без тия добри дела едва ли можеше изобщо да представлява някаква заплаха. Почти сигурно е, че всеки бъдещ демагог, който ще се опита да си пробие път към властта в Съединените щати — например през следната депресия, ако тя дойде — ще следва пътя на Хю Лонг. Друг, в същност, няма. Такъв човек ще дава всякакви обещания на безимотните и безспорно ще подобри техните условия на живот. Той ще апелира дори към всяка сянка или нещо подобно на либерализъм; изникнал на хоризонта, той ще изглежда като спасител, като безпристрастен месия. Изтрезняването идва по-късно — със заграбването на гражданските свободи, с военното управление, със заграбването на избирателния капацитет на страната, със създаването подобна на Хитлеровата машина, продавайки се на големите богаташи, които първоначално са били опозиция, с концентрационни лагери за първите последователи и за всички различно мислещи и най-после, ограбвайки от народа това, което народът е мислил, че притежава.

Че Тексас има свои отличителни лични качества — разнообразие, войнственост, гостоприемство, блестящо самочувство — това е известно на всички. Неговото великолепно качество на жизненост с оглед на историята и географията може да бъде изразено по различни начини, — от гледище на политика, икономии, според суровите материали, фолклора и т.н. Тексас е единственият американски щат, който след едно съществуване от 9 години и 301 дена като независима република влезе в Съединените щати по собствена воля и при условия — поставени от самия щат. Той също така е единственият щат, който може, всякога, когато сам пожелае да се раздели на пет различни щата без разрешение от Конгреса. Тексас отдавна би се разделил, но тогава не би представлявал сегашния Тексас с неговата величина и единство. Най-ценното качество на щата — това е неговата големина.

Четири важни факта могат да бъдат изтъкнати веднага около щата на Свободната звезда. Тексас не принадлежи нито на Юга, нито на Запада, нито на Югозапада; това е една империя, общност изцяло самостоятелна. Независимо от фантастичната си стопанска мощ, Тексас представлява един вид „експлоатирана“ или „колониална“ стопанска единица — най-типичната от всички западни щати. Щатът преживява и се поддържа главно от разнообразното производство на сурови материали — крави, памук, сяра, петрол и стотици други — но по-голямата част от този резервоар на производство се притежава от лица и компании намиращи се вън от щата. Тексас е може би най-богатата колония на земята, с изключение на Индия, и, макар че всички граждани биха били готови да убият всеки, който каже това, фактически щатът е притежаван от външни лица; дори Папи О’Даниел веднъж се съгласи, като каза, че „най-ценното чуждестранно притежание на Ню Йорк е Тексас“.

Тексас, покрай многото свои характерни черти, изпъква над всички американски щати със своя най-жив национализъм^[26]. В това отношение може да споменем различни истории за него. През май 1945 г. видях на крепостта Уорф лозунга: „Купувайте съкровищни бонове и подкрепете Тексас да спечели войната“. При пощенската станция в Сан Антонио видях три пощенски кутии, предназначени за писма: „за града; за щата; за други щати и чужди страни“. Този крайно остър локален патриотизъм не пречи на заинтересоваността на щата в международната политика. Поради това, че тука памучната индустрия и производство са особено важни, което създава тесни връзки на щата с Великобритания, Тексас е може би най-слабо изолационния щат в съюза, а може би най-интервенционалния в Запада. Много жители на щата отидоха в Канада като доброволци във войската, преди още да стане нападението над Пърл Харбър, и за това в Монреал говореха за „кралската канадско тексаска въздушна войска“. Други на шега казваха: „Главната причина Конгресът да прокара задължителната военна наборна служба е да бъдат привлечени във войската и жители, които не са от Тексас“. При всички боеве през време на войната Тексас даде огромен принос в редовете на армията, флотата и въздушните войски. От 79-те войници и офицери, които нападнаха по въздуха Токио под командата на генерал Дулитъл — 19 бяха родени в Тексас.

В културно и социално отношение и по духовен уровен, Тексас има забележителни прояви. Щатът излиза от юношеството си и енергично възмъжава в различни отрасли на културното поле. Пред него са изправени разнообразни духовни дилеми. Тексас трябва да се научи да мисли, след като години подред силите на природата са му давали толкова блага, че не е било необходимо да се занимава с такава трудна материя, като абстрактната мисъл. Хората тук откриха, че не е достатъчно да имаш само мускули. Много от проблемите, с които Тексас трябва да се справи, са най-елементарни. Индустрията, която нарасна тук през време на войната, трябва да бъде умело ръководена. В същото време обаче могъщи частно капиталистически влияния в законодателното тяло на щата са до престъпност антиработнически. Миналата година имаше законодателно предложение да се обяви вън от закона всеки договор, който заставя работниците да принадлежат към някой съюз. Тексас трябваше да се справи с изпълнението на индустриалната програма, а за това бяха необходими не само машини, но и работна ръка. В разрешението на тази дилема трябваше да се избира между необходимостта да се запази и разрасне новата самолетна индустрия или пък да се остане върху позицията на омраза към трудещите се. В Тексас не могат да искат да имат самолети и в същото време да обричат на недояждане работниците. Друг пример е спорът относно образованието, Тексас искаше и все още иска да има най-големия и най-богатия университет в света. Но тази мечта не би била осъществима, ако университетът няма академична свобода, която плаши мнозина консервативни жители на Тексас.

Би трябвало да кажем една дума за Тексас и неговата „младост“, за голямата бързина и опортюнизъм, чрез които бе създадено и запазено богатството и мощта на тоя щат. Поради тази бързина и опортюнизъм се явиха неизброими социални последици. През 1884 г. щатът притежаваше 84 милиона долара в банкови влогове. През 1914 г. — 246 милиона долара, а през 1944 г. влоговете надвишаваха 2,500,000,000 долара.

Психологията на новобогаташите заля гражданството. От 254 общини, около 200 произвеждат петрол. Богатството зарази с особена психология най-разнообразно население: от най-бедния фермер наемател до работника и собственика. Като последица — бе неизбежна културната назадничавост. Мнозина от новозабогателите се отдадоха на смешни и глупави прищевки и действия.

Отличителен белег, макар и не от голямо значение, е това, че мнозина от видните жители на Тексас не са родени в щата, а са другоземци.

Щатът Тексас има голямо влияние в столицата на Съединените щати. Имаше времена, когато в Сената и Камарата на представителите председатели на различни комитети бяха повечето избраници от Тексас. Днес, макар че броят им е по-малък, представителите на тоя щат процентно са повече от тия на другите щати. Том Конъли, бившият председател на външната комисия, е от Тексас, Том Кларк, главен прокурор — също. Маверик, бившият председател на корпорацията за по-малките военни индустрии, Айзенхауер, Нимиц и невероятно голям брой големи военноначалници са родени в Тексас.

Букет от превъзходства

Щатът на Самотната звезда е достатъчно огромен. Някои казват, че Тексас може да носи щата Роуд Айланд като верижка за часовник. Най-голямата област, Бриустър, е шест пъти по-голяма от Роуд Айланд. Втората по големина област — Пекос, е два пъти по-голяма от Делауеър и е почти колкото щата Кънектикът. От всичко 254 области, 59 са големи колкото Род Айланд или по-големи. Грубо казано — Тексас е една дванадесета част от площта на целите Съединени щати. Една от всеки дванадесет квадратни мили е на Тексас. Изчислява се, че ако щатът имаше гъстота на населението като на Масачузетс, населението би било 145 милиона, вместо сегашните 6,255,691 жители.

Да видим сега някои от рекордите на Тексас. В щата носят най-големите шапки в света, на всеки квадратен инч тук има повече красиви девойки, отколкото върху който и да е откъс на земната повърхност. От тук, повече от който и да е друг щат, с изключение на Калифорния, са дошли филмовите звезди (Джинджър Роджърс, Джоан Крауфорд). Военното и морско училище в Тексас е най-голямото военно училище в щатите. Капиталите, вложени за основни училища, се изчисляват на 5 милиарда долара. Щатът има 60 радиостанции. Третата най-голяма книжарница в Америка е в Далас. Щатският Капитол (губернаторството) е осмото най-голямо здание в света. Най-дълбокият петролен кладенец в света се намира в областта Пекос — 15,279 стъпки. Тексас е вторият щат в съюза по производство на чесън, третият — по асфалт, третият — по глина за филтриране на земно масло и за използуване при почистването на дрехи, третият — по содиеви соли и четвъртият — по гипс, цимент и ориз. Най-голямата зеленчукова градина в света е в Тексас (Единбург), най-големият център в света за производство на домати (Джаконсвил) и най-големият световен център за спанак (Орловият проход). Увалд е столицата на меда в света, а Тилер е световна столица на розите. Пристанището Арканзас е най-голямото световно пристанище за товарене на сурово земно масло, а в Беамонт — пристанището Артур е най-голямата петролна рафинерия в света. Щатът има 410 различни телефонни компании, 4,000 различни вида диви цветя, 95,200 петролни кладенци, 7,090,000 крави и 36,103,000 кокошки. Това е първият щат в Америка по петрол, светилен газ, угоен добитък, хелий, сяра, памук, вълна от ангорски кози, кожи, водопроводни тръби, цикория, мулета, сажди за индустриално производство, машини за текстилна индустрия и понита за поло. Като казваме това, трябва да прибавим, че Тексас, по старо предание, все още си остава щатът с повече крави и с по-малко мляко, с повече реки и с по-малко вода, с повече училища и с по-слабо образование, с повече мили природни гледки и с по-малко пейзажи — отколкото дето и да е другаде по земята.

Не мога да се сдържа да не добавя следното: Когато казах на приятели в Тексас, че пиша книга за Съединените щати, тутакси мнозина от тях подчертаха, че книгата трябва да бъде от два тома — единият за Тексас, другият за останалите 47 щата.

Малко история

Необходимо е да се върнем няколко крачки назад, за да се запознаем с миналото на Тексас. Щатът е съществувал под шест различни знамена — испанско, френско, мексиканско, собственото, знамето на федерацията и американското знаме. Името „Тексас“ произхожда, според една теория, от индо-испанската дума „тежас“, което е дума за старинен поздрав на приятелство. „Приятелство“ е и днес още мотото на щата.

Десетилетието на независимост в много отношения е струвало скъпо на щата, но и днес тексасци имат приятни спомени от този период. Чух хора, които и днес не скриват желанието да бъдат и сега независими. Независимата република на Тексас е била призната от Съединените щати, Великобритания, Франция, Холандия и от няколко германски държави. Зданието, в което се е помествала френската легация в Остин, още съществува. Тексас е имал своя собствена войска, флота, пощенска служба, банкноти и т.н. Но, разбира се, вливането на щата в Съюза беше неизбежно. Това стана по повод спора за робството. Югът искаше да включи Тексас, Северът не желаеше. Всичко това стана по време, когато водачът на Тексас, Хъстън, беше в разцвета на силите си и той надделя в тоя спор, за да направи един от най-великолепните пазарлъци. Съвсем спокойно той обяви, че Тексас ще стане Кралска колония на Великобритания. Британците, заинтересувани от памука, може би щяха да се съгласят на това внушение и затова Вашингтон, нервиран, прие предложенията и условията, поставени от Хъстън. Тексас бе приет в Съюза по силата на обща конгресна резолюция, нещо, което е изключително, и щатът получи между другото върховна власт върху всички свои обществени земи, право каквото другите щати нямат. Това съглашение бе ратифицирано в Общото събрание в Остин и Ансън Джонс — последният председател на независимата република, сваляйки знамето на Самотната звезда, казал в Народното събрание през февруари 1864 г.: „Господа, републиката на Тексас не съществува вече“.

След гражданската война, историята на щата минава няколко фази. Първо — преобладаващото влияние на собствениците на едър добитък, второ — нарастването на големите градове и последвалото след това намаляване влиянието на ранчото (скотовъдни чифлици), трето — новата ера, почнала с откриването на петролните залежи. Първите сонди и помпи за земно масло бяха поставени близо до Беамонт в 1901 г. и разпиляха 900,000 варела масло, преди да могат да го картират. За скотовъдството, което само по себе си, е голяма история, ще имам случай да говоря в следната глава. Откритието на бодливата тел даде възможност да се оградят различните участъци земя. През време на модерния период главен политически проблем в Тексас бе въпросът за въздържанието. Първият референдум за „сух“ режим е бил произведен през 1881 г. и години наред щатът преживяваше борба за и против алкохола, като църквите и селата поддържаха сухия режим, а градовете и политиците — „мокрия.“ Днес тоя проблем е с намалено значение, макар че има местни организации с голямо влияние в много области.

Една от разликите между Изтока и Запада лежи в начина на отглеждане на памука. В Изтока, дето Тексас е повече „южен“, памукът се отглежда повечето от наематели, които работят ръчно и на малки площи. Но в Запада памукът се произвежда от големи собственици върху грамадни площи земя, обработвани с машини. Нека още веднъж припомним, че Тексас произвежда четвърт от памука на Америка, което значи седма част от памучното влакно на целия свят.

Всяка от големите области на Тексас, източно или западно, може също да бъде подразделена, както следва. На изток, зад поляните край брега, се намира поясът на иглолистните дървета около Тилер, и областта на чернозема, който се промъква като сърп и обхваща Далас, Остин и Вако. Иглолистният пояс почти не се различава от пояса на Арканзас или Северна Каролина. Тук има огромни запаси дървен материал и червена глина. Тук се отглежда розата, има много земно масло, изобилие на дъжд. На юг се разпростират храстите и пасбищата за говеда. Благодарение на напояването, тази област е цяла градина, наречена „Долината на Рио Гранде“. Тук това е Тексас, който е все още под влиянието на испанската култура, с великолепни овощни и зеленчукови чифлици, с най-покварени политици с жив граничарски дух. Тук щатът граничи и с Мексико и не трябва да се забравя, че Тексас повече от всеки друг щат граничи с Латинска Америка. Западно, Тексас е разделен от величествените възвишения известни като плато Едуард, с огромни разхвърляни вулканични варовици и скали. Тук е най-добрият климат на света.

Щатът на Самотната звезда е толкова разнообразен, че всеки жител въпреки че се нарича тексасец, се счита жител на отделна област. Повечето от западните области на щата имат своя Търговска камара и водят своя статистика.

Не зная нещо по-красиво в Съединените щати — освен, може би, житните поля край Спокейн — от гледката, която се открива от птичи полет над градове като Сан Антонио. Тия градове израстват от равнините като сияния. Техните небостъргачи изглеждат така странно несъответствуващи на живописната околност, която ги обгражда! Те се издигат върху широка като тепсия местност почти вертикално над земята и приличат на грамадни холандски мелници. Около тях, безпределен хоризонт, и над тях — високото небе на Запада. Градът Сан Антонио (253,854 жители), е най-романтичният и най-живописният град в Америка след Сан Франциско, Ню Орлеан и може би Бостън. Той също така е един търговски център. Провличайки се през сърцето на града, тече една река с тераси и брегове, обрасли със зеленина. Видимо — тя е под равнището на града, като някакъв окоп, блеснал с цветовете на дъгата. Вие гребете във венецианска гондола, която плува край бетонните небостъргачи. Вятърът от залива прави нощите хладни, дори сред лято. Между мрежа от клони блещукат хиляди светулки. Погледнете ли нагоре — ще видите неонови светлини като гигантски очи по покривите на 30-етажни здания. Върху сградата на Стандард Ойл се върти чудовищно голям глобус. Край бреговете на реката мексикански девойки в американски дрехи пламенно флиртуват, а под всеки мост и канал, на всеки малък кей, ще видите любовни двойки. Погледнете пак нагоре — прозорците светят и зад тях все още работят чиновници. Всички небостъргачи са построени през годините около 1920. Днес нито един от тях не е собственост на хората, които са го съградили.

Сан Антонио обаче има и своите бордеи. Западната страна на града има около 60,000 мексиканско население, което — извън негърските общества в южната част — е най-голямото общежитие на бездомници в Съединените щати. Тези мексиканци, почти всички американски поданици, водят свой собствен живот, типично очертани, и сами са се отделили от останалия свят в социално и стопанско отношение. Те посещават свои театри, ядат своя особена храна и говорят английски с особени изменения. Вътре в себе си обществото е разделено. Има жители „индитос“ от индиански произход, които са повече американци, отколкото мексиканци. Много рядко един мексиканец може да се претопи в обществото на белите. Малцина притежават магазини и превозни средства, но за да могат да успеят, трябва да се покръстят, за да получат имена, които звучат по американски. Много от добрите ресторанти и хотели не допускат мексиканците като клиенти. Когато бе наредено да се обучават в едно от училищата за летци край Увалде мексикански кадети, това се оказа невъзможно, тъй като местните хотели и ресторанти отказваха да сервират на младите мексиканци. Мексиканците, които работят при белите граждани на Тексас, могат де се издигнат само до някои незначителни постове. Официално няма никакво отлъчване в училищата, но тъй като повечето от мексиканците живеят изолирани в своята област, това отлъчване от белите фактически съществува. Много мексиканци — особено някои от старите мексикански фамилии — или младежи, които са служили в американската армия и имат бойни отличия през втората световна война, са толкова обидени от начина, по който се отнасят белите с тях, че се наричат испанци, вместо мексиканци, макар еднакво да мразят и испанците. И всичко това става в нашата свободна демокрация! Мексиканците са заплащани мизерно. Те не припечелват достатъчно за храна, липсват им всякакви здравни условия в домовете и здравето им е в упадък. Белият предприемач вкарал мексиканския работник при петролните помпи, му плаща най-низките надници в Съединените щати, казвайки си, че мексиканецът е много мръсен и много беден, за да може да иска повече, и по този начин го държи непрекъснато в най-долния кръг на мизерията.

Сан Антонио е също така и германски град. Всеки шести гражданин тук е роден германец или от германски произход. Някога главната улица в германския квартал се наричаше „Кайзер Вилхелм щрасе“, а днес е „Кинг Уилям Стрийт“. Повечето германци са се преселили тук след революцията от 1848 г. Германците даваха гласовете си за някои американски политици, като Папи О’Даниел, когото германските прадеди не бяха считали за свой приятел. Има градове и села около Сан Антонио, които са еднакво германски, както градовете и селата на Бавария — адмирал Нимиц е роден в едно от тях. Всяко градче и село има свое особено качество. Някои са лютерани, други са католици, а едно е чисто елзаско.

Политически Сан Антонио се управлява от собствениците на чифлиците, от интересите на картоигралните домове и от двама мъже — П. Л. Андерсън, който е шефът на полицията и на пожарната команда, и Оуен Килдей — шерифът на областта Бексън. Една от най-интересните личности в Сан Антонио днес е архиепископът на римокатолическата църква — Робърт Люсей, който е борчески либерал, с идеи, въображение и идеали. Той се бори за равноправие на мексиканците и негрите. Той е неустрашим враг на лошите политици, на корупцията и „шуробаджанащината“. Като резултат на тази борба той си създаде големи врагове и местната буржоазия го обвинява като „червен“.

Южно от Сан Антонио се намира най-величественият от големите чифлици — „Кралското ранчо“ — притежаван от фамилията Клеберг. Тоя чифлик се разстила върху повече от 1,250,000 акра в пет различни области и е феодално владение, каквото не съществува другаде в Съединените щати.

За Тексас — щат толкова голям и така разнообразен, както след малко ще се види — въпросът, кой управлява, наложително изисква по-сложен отговор. Тук няма един водач или политическа машина, която обхваща целия щат. Мнозина хора са се кандидатирали и състезавали за губернаторския пост. При един избор има 12 или повече кандидати. Ни един губернатор в историята на тоя щат, макар теоретически той може да бъде преизбиран неограничено, не е бил на служба повече от два мандата. Партизанството е много горещо, съревнованието — твърде грубо. Само фамилията Фергюсън е служила през 4 мандата. Много от губернаторите са получили този пост постепенно, след като са били помощник губернатори или държавни адвокати. Тексас, заедно с щата Уайоминг, е първият щат, който е избрал жена за губернатор. Главната сила на губернатора в Тексас е в неговите възможности да назначава чиновниците, и нито един щат, освен Оклахома, не позволява такова концентриране на власт в ръцете на губернатора.

Политическата история на модерния Тексас почва с губернаторството на един велик мъж, Джим Хог, който е управлявал от 1891 до 1895 г. През 1915 г. започнала ерата на губернаторите Фергюсън. Джеймс Фергюсън — селски демагог, който е направил много за селското образование — бил обвинен през 1917 г., че защищавал интересите на пивоварните фабрики, понеже пивоварите му заели 156,000 долара. Присъдата, според обвинението, съдържала клаузата, че Фергюсън никога вече не може да заема отговорна чиновническа длъжност в Тексас. Когато шумът от това обвинение затихнал, Фергюсън поставил кандидатурата на жена си за губернатор, вместо своята. И когато тя бе избрана, той се задоволи да се кандидатира за президент на Съединените Щати. Мириам Фергюсън управлява от 1925 до 1927 г. като, разбира се, нейният съпруг внушаваше и провеждаше всички намерения и предложения като действителен губернатор. В период от 12 месеца Фергюсъновци са дали повече от 2,000 помилвания и опрощавания на наказания, което им създаде голяма популярност. Съпругата доби голяма известност, защото тя и мъжът й бяха достатъчно смели да се противопоставят на действията Ку-Клукс-Клан. От 1927 до 1931 г. губернатор беше Дан Муди. От 1935 до 1939 г. губернатор бе ценният и заслужил Джейс Алред, който в миналото бе баптистки пастор и професионален играч на бейзбол. Той бе наследен от непочтения Ли О’Даниел и след него от Кок Стивънсън! Последните двама победиха в изборите чрез помощта на фамилията Фергюсън. С други думи — от времето на Джим Хог — политическите фигури на най-големия щат, бяха отпреди 50 години досега, една двойка от суетни и не твърде умни фокусници.

Никъде другаде в Съединените щати, дори в банкерската Уол Стрийт, или в републиканските центрове в Мичиган или Пенсилвания, не съм видял такава омраза към президента Рузвелт, както в Тексас. Срещнах демократи предани през целия си живот на партията, които през 1944 г. се бориха за коалиция между републиканци и демократи. Срещнах хора, които бяха непоколебимо убедени, че ако Франклин Рузвелт бъде избран наново, това щяло да означава, мексиканците и негрите да господствуват над белите. Тази омраза към Рузвелт не беше насочена лично към него, но срещу всички негови дела и срещу всички негови приятели и последователи. Напр. когато г. Труман, агитирайки за своята кандидатура като вицепрезидент, посети Сан Антонио през ноември 1944 г., кметът Гус Мауерман и местният водач Андерсън (бившият световен шампион линотипист), отказаха да отидат на гарата, за да посрещнат влака на Труман.

За да се разбере това явление, трябва да се припомни, че понеже Тексас е еднопартиен щат, не е възможно отцепниците да намерят друго място, освен пак в партията. Демократите са в смъртна борба помежду си, но си остават в същата сграда. Това създава обтегнатост и нагорещяване на нервите. Има конституционни демократи и демократи за общо действие. Но един демократ да стане републиканец — това би възбудило отвращение и би означавало той да изгуби политическа сила и привилегии. Коя е причината, че преливането от една партия в друга се заклеймява така силно в Тексас и защо различията са толкова изострени? Бих се осмелил да кажа: причината е първо в това, че Тексас е толкова богат щат. Вложените капитали могат да изгубят и могат да спечелят много. Друга причина е — традицията и духът на независимост, които се създават от границите на Тексас. Ку-Клукс-Клан и неговите фанатици играят също голяма роля. Друг факт е, че много хора, верни на местния политик Джак Гарнър, казваха; „Ако Франклин Делано Рузвелт не може да се спогажда с един добър тексасец като Джак, сигурно има нещо нередно в него“. Синът на Рузвелт, Елиот, със своята търговска дейност в Тексас, не допринесе много за увеличение популярността на семейството.

Републиканците в щата

Тексас, както знаем, има много републиканци; щатът гласува за Хувър срещу Ал Смит в 1928 г. Повечето от тексасците гласуваха не за личността, а срещу католицизма и срещу противниците на сухия режим. Кои са републиканците в Тексас? Първо, гешефтарите, дошли от Север, представители на големите компании, особено петролните дружества, и техните антуражи. Второ, повечето от жителите, дошли от западен Тексас. Трето, службогонците. Четвърто, всички германци около Сан Антонио. Областта Бексар гласува за Рузвелт, но шест от седемте съседни области бяха за Дюи.

Папи О’Даниел

Много от бележитите тексасци служат на нацията във Вашингтон — от Том Конъли до способните представители като Патман и Линдън Джонсън, — ала те принадлежат повече на нацията отколкото на Тексас. Има друг един тексасец, макар че той днес живее във Вашингтон вместо в Остин, за когото не може да не се спомене — Папи (Уилберт Лий) О’Даниел — автор на песента „Красивият Тексас“ и бивш продавач на брашно, е един вид американският водач за „Похода към Рим“, който обаче никога не се отправи към столицата. Неговата кариера е блестящ пример за начина, по който един човек се издига от нищо до сенаторско място, чрез средства, които включват демагогията, лековерността на хората и тяхната преситеност от кандидатурите на дотогавашните политици.

О’Даниел сега е в своята 50-годишна възраст. Роден в Охайо, той в ранната си възраст отишъл в Канзас, дето започнал брашнарска търговия. Има основание да се мисли, че той е бил републиканец. През тези години той използувал религиозните движения, макар че до 1938 г., дванадесет дни след като постави кандидатурата си за губернатор, О’Даниел не принадлежеше към никоя църква. При все че винаги се е смятал за представител на масите, избран чрез народно допитване, никога до 40-та си година не се е погрижил да се запише член в която и да е партия. Някои казват, че той не е платил избирателната си такса и че не е могъл да гласува, макар че имал право да се избира за губернатор. Правел агитация с каубойски песни, макар че О’Даниел е едно типично градско конте, и никога не е виждал и не е отглеждал крави. Папи дошъл от Канзас в Тексас през 1925 г. и бързо усвоил техниката да продава брашно, използувайки радиото. За известно време бил радиоговорител. С децата си Папи създал народен оркестър, писал песни и припеви и продавал житото си с песните, които имали мото: „Папи, дай бисквитите!“ Някои твърдят, че причината, поради която той навлезе в политическия живот, била в това, че искал по-голяма аудитория и, следователно, по-голям пазар за своето брашно. Той обаче обяснява, че хиляди от неговите радиослушатели го насилили да се кандидатира за губернатор. По времето, когато агитираше да бъде избран за сенатор, О’Даниел обиколи щата заедно с получерния певец Роуз на камион, снабден с високоговорител, а в един варел за брашно събирал парса от своите слушатели. Този местен политик става най-големия събирач на гласоподаватели в щата. Един мой приятел ми обясни на какво се дължи този успех на Папи: „Папи е спекулант и всички ние сме спекуланти“. Но това е, разбира се, една част от историята. О’Даниел разчиташе най-много на чифликчиите, а също така и на старите жители, които във всеки западен щат представляват неизчерпаеми източници на гласове. В началото негова предизборна платформа бяха само десетте Божи заповеди. Нищо друго. Така той взе част от гласовете на баптистите, методистите и християнската църква. Той нападнал големите компании (които все пак допринесоха много при последните му кандидатури); обещал 30 долара месечно щатски фонд за подпомагане всеки жител над 65 години. Заяви, че ще изпъди всички политици от стар стил от града Остин, нещо, което е звучело много привлекателно за населението. Да се сравняват обещанията му с това, което е направил, е смешно. След като бе атакувал капиталистическите корпорации, той се приспособи към тях. Престарелите и неработоспособни жители не получават 30 долара месечно и градът Остин още гъмжи от политици. Той налагал на законодателното тяло да оттегли предложения, които знаел, че няма да бъдат гласувани, а след това атакувал законодателите, че не са ги гласували.

Дълга е историята на различните кандидатури на Папи. След 1941 г. той предложил за сенатор 87-годишния генерал Хъстън, който бил избран, но след като полага клетва в Сената, умира. Папи се кандидатира отново за сенатор. През 1942 г., макар и не получил пълно болшинство в първоначалните избори, той бе избран. Пристигайки във Вашингтон, още на втория ден произнесе реч, с която произведе буря в Събранието, обявявайки, че ще постави стачките извън законите. Той гласува против увеличаването на годините за набора, като каза: „Аз не мисля, че ние сме толкова близо до войната. Ние слушаме, че много се шуми в Европа, но европейците няма да ни направят нищо лошо“. В Сената той атакуваше президента Рузвелт при различни случаи.

Един от последователите на О’Даниел в Тексас е Ванс Муз, който е душата на сдружението „Християно Американско дружество“, което се вдъхновява от антисемитизма, противокомунистическите издевателства и жестокостите срещу негрите. Муз живее в Хъстън и връхлита като буря нагоре-надолу в околността. Той има тая заслуга, че е използувал глупците в щата да му създадат фондове, които щели да спасят Америка от „вражески учения“. Малцина обаче се отнасят сериозно към него. Той няма никаква тежест по отношение на местните граждански политически проблеми и по въпросите за отношенията между труда и индустрията.

Заключение

За да привършим своето усилие да дадем обща картина на Тексас и на неговите особени качества, ще трябва само в едно изречение да посочим неговата неизменна същина. Не бива никога да се забравя, че Тексас преди всичко представлява следните три неща: най-големите залежи на петролно богатство в Съединените щати; сърцето на скотовъдството и най-доходната площ в света за производството на памук. Целият този гигантски щат е в процес на ферментиране. Центърът на политическото привличане се измества и политически масите се преливат, но изобщо щатът клони към либерализъм. Зад Тексас е границата на романтиката, на крадците на добитък и тясно прилепените дрехи. Пред щата стои, като задача, нещо по-прозаично — приучването на богатите класи към обществена отговорност, промяната на политиците по работническия въпрос, разбиване феодалните привилегии и развитие на това, от което щатът се нуждае най-много: малка, децентрализирана индустрия — притежавана от местни хора. Днес щатът е възбуден и оживен, като мощен гигант. Картината е почти класическа. Тя представлява ранното човечество в борба със себе си. Старата колониална икономика ще бъде надживяна и Тексас гледа със светли очи и мъжествена надежда към по-добрия свят и към живота, който утрешният ден носи.

Между всички невероятни неща в щата на Самотната звезда, най-невероятното може би е университетът в Остин, и от всички смущаващи въпроси, изправени пред Тексас, въпросът за академичната свобода в университета е може би най-тексаският. В същност всички спорове, съпоставки и обществени недостатъци, които ние изследвахме досега, могат да бъдат обобщени и изразени в спора за университета.

В Тексас всичко се извършва наведнъж. Това е добре известно. Университетът е основан в 1881 г. и конституцията на щата постановява изрично той да бъде институт първокласен. Има много причини за това. Една от първите причини за въставането на Тексас срещу Мексико беше недоволството от мексиканската образователна система. Тексас искаше по-добри училища. На университета бяха дадени два милиона акра земя, приходът от която трябваше да бъде използуван за сгради, снабдяване с пособия и пр. Но този блок земя в централния Запад не беше особено много ценен по това време. Част от тая площ се продаваше по пет цента за акър и университетските власти я отдава под наем за паша. Но през 1923 г. по тия места бе открито сурово земно масло и университетът в едно денонощие забогатя. В резултат на това неприкосновеният му фонд днес възлиза на 50 милиона долара. Университетските имоти съдържат поташ със 750 стъпки дебели пластове, които може би с време ще бъдат много по-ценни от петрола. От 1923 г. университетът и петролните компании водят редица ожесточени спорове. Дан Муди, като държавен адвокат, внесе обвинителен акт, с който обвиняваше петролните компании, че са сполучили с хитрости да извлекат милиони долари печалба от петрола в университетските владения. Съдебният спор бе решен с компромис. Междувременно университетът продължи да се разширява в най-голям размер. Възнамеряваше се да бъдат хвърлени 4,500,000 долара за библиотека. През 1931 г. правителството на СССР постави на разпродажба една колекция от старинни книги и документи, датиращи от преди 1,500 г. сл. Хр. оценени на около 3,000,000 долара, включващи две или три библии преди Гутенберг. Библиотеката на Конгреса във Вашингтон бе в невъзможност да ги закупи, но университетът в Тексас купи цялата сбирка наведнъж. Нека напомним и начина, по който библиотеката се снабдява с по-малко ценни книги. Когато някой професор основе нов курс по частно право, преди да пристъпи към подготовката му, получава нареждане да купи всяка книга публикувана на английски език по този въпрос. Университетът притежава най-голямата сбирка от криминални романи.

Професор Хомер Райни, млад педагог, роден в Тексас, отличен председател на колежа Франклин в Индиана и университета Букнел, стана председател на университета в 1939 г. Деканите и университетското управление имаха толкова високо мнение за него, че той получи заплата по-голяма от тази на футболния вратар. Райни, според обикновените разбирания, не е левичар. Той бе ротарианец, масон и баптистки пастор. Университетът винаги е пазил либералистични традиции, и Райни се обяви за техен поддръжник. Също така, той имаше здрави разбирания по отговорностите на университета пред обществото.

Добитък и пасбища

Моят домакин в щата полковник Робърт Бригз — ми каза още в началото: „Трябва да знаете, че скотовъдната ферма е фабрика за месо. Добър скотовъдец е този, който произвежда повече месо на всеки акър“.

Пътувахме с автомобил от Сан Антонио по широки, гладки и прави пътища. Навлязохме в полето да посетим скотовъдната ферма на Бригз — около 6,000 акра. Може би тя не е най-типичната, но най-интересната, тъй като всеки инч от земята се използува по научен начин и по най-модерна техника. Разговаряхме за всичко — от ранното заселване на добитъка и установяване на говедарството и краварството тук — до начина, по който фамилията Клеберг управлява „Кралското ранчо“, а също така и до възможностите някой ден да бъде създадено синтетично месо.

Защо не? Сега съществуват обувки от синтетична кожа, които са по-добри от ония с истинска кожа и няма нищо невъзможно да бъде приготвено и изкуствено месо. Това обаче, ако някога се случи, ще засегне тежко Тексас, да не говорим и за щатите Айова и Небраска, които ще бъдат като ударени с тежък чук.

Полковник Бригз ме преведе от единия до другия край на своите пасбища. Видяхме спокойните, с гладък косъм, Херфордски крави и изгърбените биволи Брахма. Наблюдавахме каубоите по време на работа и видях само един пример от учудващото плодородие на тази част от Тексас: от едната страна растеше пшеница, от другата — червена тръстика. Полковник Бригз гледаше тревите и растенията с гордост и задоволство, като казваше: „Всичко това иде от майката земя; когато ядем месо, то в същност е трева“. Посочвайки нашироко своите пасбища, той ми каза, че скотовъдството в тази част на света не е само препитание — то е начин на живот.

Посетихме за един час ранчото на неговия съсед — У. Т. Монтгомъри, който години наред е развъждал бикове, които са печелили награди. Един от известните бикове — Монти Рупърт — шест годишен, тежи 1,800 паунда и струва 25,000 долара. От него са се наплодили телета на стойност 100,000 долара. Това животно е спечелило безброй награди и все още оплодява, за да се раждат 40–50 телета годишно. Когато младите бичета се родят, отглеждат ги като бебета и ги отхранват със специално мляко, защото млякото на кравите майки не било достатъчно добро.

След обеда чух една малка шега: „Какво е скотовъдецът в Тексас?“ — „Един петролен магнат и собственик, оттеглил се на почивка!“ През 1820–1930 г. около 100,000 жители се преселили на юг в южния и западен Тексас. Заетата от тях земя струва много евтино. Дори днес вие може да я вземете срещу най-дребно възнаграждение. Тези бегълци не бяха скотовъдци — те се надявали да изкопаят земно масло. Като не намерили масло, те преобърнали своите владения в пасбища и скотовъдни ферми. Това движение продължава и днес. Някои собственици, макар че няма никакво производство на петрол, печелят повече от маслото, отколкото от стадата чрез комисионни за бъдещо извличане на петрол. Мнозина от богатите петролособственици влагат своите печалби в земевладение.

Говедовъдната област в Съединените щати — най-голямата област в света по производство на месо — се разпростира от Тексас като разширяваща се фуния. В тази необятна земя от Браунсвил до канадската граница, скотовъдците дето и да се намират, се чувствуват като у дома си. Навиците им са едни и същи. Матерният език и особеностите на речта са същите. Мирогледът им е същият — любов към откритите пространства. Независимост и скептицизъм, омраза към правителствените разпоредби и ненавист към дребните хора от големите градове.

Спряхме накрай чифлика на моя домакин, в малка цветуща кръгла падина, изровена от дъждовете, дето видях „новото“ животно Санта Гертрудис Този бик — плод на кръстосано подобрение от Клеберг, е единственото голямо животно, създадено и отгледано в Съединените щати. То е грамадно и с червен косъм, и е кръстено на името на центъра на кралския чифлик. Санта Гертрудис е бикът, създаден научно, който дава поколение от същия вид и наследниците му никой път не ще имат вече белезите на своите предци. Най-красивият бик на света би бил само парче месо, ако не може да продължи своя род. Фамилията Клеберг е създала Санта Гертрудис от късорогите крави, кръстосани с бикове Брахма. Целта е била да се създаде животно с най-хубаво месо, издръжливо като биковете Брахма и пригодено да изтрае на суша във всяко сурово селище и място. Клеберг като видял, че е невъзможно да промени природния характер на областта, промени характера на говедото, като го приспособи към местността. Скотовъдството има свой модерен период през фазата на научното скотоотглеждане и подобрение на пасбищата. Полковник Бригз ми показа гордо новите растения и треви, които той посажда, като издръжливи на сушите. Едновременно с това, тия растения коригират недостига на соли в земята чрез наторяването й със суперфосфат, от долината на Тенеси. Тексас не коли кравите, които отглежда, а ги изпраща, преди да бъдат заклани, в Айова и Небраска, където ги угояват. В бъдеще, ако това е възможно, Тексас ще се постарае да угоява добитъка си сам.

Повечето от скотовъдните чифлици имат образцово стадо за разплод. Амбицията е да се постигне 100% осеменяване, като всяка крава роди по едно теле годишно. Ако едно скотовъдно стопанство има нужда от майки, то може да закупи 18-месечни или 2-годишни юници от съседите. Цената е между 50 и 75 долара за глава. Всеки добре обзаведен скотовъдец притежава собствени бикове, но обикновено, за да се избегне родовата близост разплодникът се докарва от други места. Когато юниците са на няколко месеца, ваксинират ги против шап, кастрират ги и им изрязват рогата. След това ги отвеждат при майките в чифлика. Когато дойде периодът да се разводят, юниците се отстраняват от майките. Скотовъдецът има за правило да отглежда майките за месо и мляко, а биковете за разпродажба, когато стигнат на тегло до 400–500 паунда. Някои от биковете остават в Тексас докато узреят, за което им е необходимо две години. Ни един от тях не е оставян да остарее повече от 4 години, защото след това не може да бъде вече угоен. Каква е съдбата на старите крави? Колят ги, за да консервират месото. Старите волове се продават за салам.

Не бих споменал в тия страници какво мислеха скотовъдците в Тексас, когато в щатите имаше недостиг от месо през октомври 1946 г. от страх, че парливите им думи биха изгорили книгата. По това време имаше огромни количества месо в скотовъдните чифлици и в депата за отхранване. Но скотовъдците не продаваха своя добитък, надявайки се на по-добри цени. Никой не можеше да купи месо, освен на черна борса. Поради тоя недостиг, месарската индустрия обяви стачка. Скотовъдците отказаха да продават месото по цените определени от правителството, дори и народът да гладува.

Няколко думи за религията

Проблемът за Бога, както се знае, е сериозен въпрос за всички жители на Тексас и религията е войнствена и забележителна проява. Религиозните обявления в тексаските вестници не са толкова чудати, както тези в Калифорния, нито пък ексцентрични както в северните градове, но близки примери могат да бъдат посочени и тук. Франк Норис, редактор на „Фундаменталист“, е настроен повече политически, отколкото религиозно, когато дава обява: „Наближава ли времето, когато цяла Азия ще бъде обладавана от славяните? Има пророчество, че ще дойде време, когато една войска от двеста милиона души ще се отправи от изток към запад. Д-р Норис ще говори по тези въпроси от световен интерес, от жизнено значение… идващата неделя вечерта“.

Председателят Труман през есента на 1945 г. възнамеряваше да посети Вако, за да получи учена степен от университета в Бейлър — най-главният баптистки институт в щата. Но г. Труман не бе допуснат там. Една от причините бе, че събранието на всички баптисти в Тексас единодушно гласува резолюция, че нито един техен колеж не може да дава почетни учени степени и титли на когото и да било, дери и на председателя на Съединените щати, за когото се знае, че употребява алкохол и играе покер.

През последните дни евангелизмът и престъпността се преплитаха много често. Един проповедник във Вако беше застрелян от свой противник — баптист. Преди да умре, проповедникът сполучил да извади пистолет и да убие покушителя си.

В Тексас има 15,062 черкви, представляващи паството на 45 големи и 87 малки вероизповедания. Преобладаваща секта е баптистката, заради което щатът на Самотната звезда е наричан баптистка империя. Една от причините за това разширено влияние на баптистите е, че те се заселиха заедно с първите пионери и заселници. Тези първи заселници не се задоволяваха да бъдат само пастори; те плъзнаха по щата да създадат църкви, колежи и семинари в по-важните области. Те обособиха своята финансова мощ, като Фондацията на баптистите в Далас е хранилището на всички благотворителни фондове. За поддържане на свои училища и болници в Тексас, баптистката фондация предвижда в бюджета за 1945 г. повече от три милиона долара. Не бихме могли да посочим точно до къде се простира политическият интерес на баптистите, но все пак трябва да кажем, че тая секта властвува в Тексас.

Най-многобройните секти в Тексас са баптистите, следвани от римокатолиците и методистите. Методистите са по-прогресивни, по-богати, по-толерантни към алкохола и не толкова правоверни. Според една стара шега, методистът е баптист, който се е научил да чете и да пише! Общо взето методистите са по-либерални от баптистите в своите отношения към работничеството и по негърския въпрос.

Католиците, които наброяват около 550,000 души в щата, и чието богатство се оценява на 11 милиона долара, са творческа сила и тяхната дейност на прозелитизъм е неспирна. Баптистите са по-антикатолици от методистите, поради това, че повечето от католиците пият. Методистите се опитват да се примирят с католиците, макар че се борят с тях за разширяване на влиянието си, но те искат да оставят на католиците правото да вършат, каквото желаят.

Историята на щата Оклахома е история на индианците. Щатът е типичен и се отличава, както щата Юта, с това, че у него има едно малцинство жители, неповторимо по своите особености. До сега в нашата книга много рядко споменавахме за индианците, поради това, че те са извън течението на днешния политически живот. Но в тази част на книгата, индианците, които са преди всичко друго първите собственици на този огромен и привлекателен континент, заслужават една любезна дума. В Оклахома индианците са многобройни, но тяхното значение понякога е преувеличавано. Легенда е, че за да можете да отидете навсякъде в щата, трябва да имате непременно индийска кръв.

Когато пристигнах в града Оклахома, не бях тъй наивен, че да очаквам да срещна индиански главатари, украсени с пера, с имена като „Главния Бейкън Ринд“, с войнствени крясъци и викове, размахващи боздугани, или да срещна индианки, обути в своите алени мокасини. Може би бях вече прекарал достатъчно време в южните щати. За това мислех за индианците като „проблем“ и смятах, че ще срещна племе, което е изключено от обществения живот, политически потиснато и икономически подчинено. Съдията P. М. Райни — един от известните адвокати в тоя град — ме покани да обядваме, дето щяха да присъствуват и някои индианци. След десет минути очакването ми, че ще има някакво изкуствено разделяне между белите и индианците, стана смешно. Гостите на обеда бяха бележити хора, издигнали се високо в обществото. Бен Дуит (три четвърти Чоктау), бивш главатар на племето Чоктау, е бил пръв секретар на губернатора Кер. Съдията Рефорд Бонд (една осма Чиказау), е председател на комитета за корпорациите в щата Оклахома, което е важна длъжност за ръководене и контролиране петролните компании и ползуването от частните блага. Ърл Уелч (една шестнадесета Чиказау) е съдия от Върховния съд и бивш главен съдия. Флойд Мейтуби (три осми Чиказау), известен ръководител на застрахователното дело, е управител на племето Чиказау.

По време на обеда някой ми каза: „Моите съплеменници започнаха да се женят за бели хора, докато изгубиха и последната си капка индианска кръв“. Индианците в Оклахома теоретически гласуват и имат пълни и еднакви права с белите. Ако има някакво социално разделяне между бели и индианци, то е на основата на бедността и на нечистоплътността. Земите на индианците са били безмилостно заграбвани. В университета има голям процент студенти с индианска кръв, но няма нито следа от индиански национализъм, макар че повечето от индианците се гордеят със своя произход. Индианците в Оклахома се разделят на две общества. Първите — членовете на петте цивилизовани племена — Чоктау, Чиказау, Чероки, Семиноли и Кри. Това са потомците на тези, които първи заселиха индианската територия. От тук излизат голяма част от главатарите на индианското общество. Второто общество са индианците, наречени „Покрити с одеяло“. Те — като напр. Команчите, Паунис, Потаватомис, Апахес, Арапахоес — са скитници, които не обичат да се заселват в град и никога не са имали развитието и културата на петте цивилизовани племена. Наричат ги индианците „с одеяла“ затова че те все още ходят загърнати в одеяла. В сравнение с цивилизованите, те са по-долна класа, макар че не са официално разделени от тях. Живеят върху площи земя, запазена за тях от федералното правителство. Не плащат данъци. Това е главната разлика между двете общества индианци. „Резервацията“, място — определено за препитание на индианците, е площ заградена с бодлива тел, в която индианците са поставени насила. Поне доскоро се смяташе така, но това не е истина. Всеки индианец, от която и да е запазена площ може да влиза и да излиза от нея да се настанява там или да я напуска по свой избор. Хиляди индианци са правили това. Те са се преселили в градовете на запада и са станали аптекарски работници, механици и помощници в бензиновите станции, без да могат да бъдат различени от останалите граждани, освен по своята по-тъмна кожа. Мнозина млади индианци се явиха доброволци или бяха мобилизирани и служиха почтено във втората световна война. Индианците, които са останали да живеят в запазените площи, са подложени на някои досадни ограничения. Никой не може да продава свободно алкохол на индианците, нито пък в запазената площ може да се произвежда алкохол. Правата на собственост са ограничени.

Средно една трета от всички индианци в Съединените щати живеят в Оклахома — 128,000 от 342,000 души. Тук са представени не по-малко от 35 племена и в тяхното общество има кора като ония, които срещнах на обеда, и за които не съществува индиански проблем; има петролни милионери и жители на племена в мизерни хижи, които с нищо не са променили живота си след 1870 г., от когато не са яздили кон.

Петте цивилизовани племена са се настанили в Оклахома по следния начин (това не е история, с която американците биха могли да се гордеят; това е срамна история): Племената първоначално живели в Югоизточните Съединени щати — Джорджия, Тенеси, Мисисипи, Алабама — и специално Чероките, под своя велик главатар Секвоя, създали цветущи общества. Повечето от тях били грамотни и християнизирани. Но лакоми представители на белите нахлули и заграбили техните земи. Белите, подпомагани от армията на Съединените щати, просто отнели земята на туземците. Индианците били ограбени и обездомени, без сянка на законно право, от страна на белите. Подписан бил „договор“ през 1832 г., според който индианците, които са изпъдени от своите домове, в замяна получават обещание за земи в местата, гдето сега е Оклахома, за използуване „дотогава, докато тревата расте и реките текат“. 4,000 от 16,000 туземци измрели в „похода на сълзите“, който последвал, когато армията насила ги отправила на запад. Даже през ХХ-я век, когато станаха някои от най-грубите насилствени изселвания, няма по-грозни епизоди от този с индианците. Петте племена били насилствено заселени върху индианската територия, която е източният сектор на щата Оклахома. Тук те започнали търпеливо да изграждат своите загубени градове. Столицата на Чоктау била построена в Тушахома, тази на Чиказау — в Тишимингу, на Чероки — в Техлекуа. Един век след като е построен, Тушахома, градът стана наново прочут. Един народен представител от Оклахома предложи в Конгреса през 1936 г., столицата на обединените народи да бъде Тушахома.

Петте племена получиха разрешение да се наричат „нации“ и действително те придобиха племенна автономност със своя писана конституция и съдилища. Чиказау нарече своя главатар губернатор и другите четири имаха и имат все още главен водач; преди години тези главатари бяха избирани от племенните съвети; днес те са назначавани от президента на Съединените щати. Петте племена достигнаха висока степен на развитие и напредък в Оклахома. Те добре ръководеха своите пасбища и скотовъдци стопанства и доведоха бели учители. Повечето от техните деца могат да четат и да пишат, докато много възрастни в щата Арканзас едва знаят английската азбука.

Междувременно територията в Оклахома, в западната част на днешния щат, бе предназначена за настаняване на индианците „с одеяло“ и другите племена. На белите, на които бе разрешено да влизат в индианска територия, но да не са заселват, беше забранено да влизат в „територията Оклахома“ до 1889 г. Това означаваше, разбира се, че търговците на уиски, пазачите на стада и разбойниците, можеха да идват нелегално и да правят индианците на „кълцано месо“. Мисионерите също влизаха в тая територия нелегално. Но след 1888 г., на 22 април, 20,000 бели заселници получиха разрешение да нахлуят като порой през границата и да завземат индианските земи.

Индианската и оклахомската територии останаха отделни единици до 1907 г. Петте цивилизовани племена в индианската територия имаха свои племенни правителства. Оклахомската територия получи управление, организирано от Конгреса във Вашингтон. Съществувало силно движение щото индианската територия да бъде отделен щат под името Секвоя. Но двете територии се съединиха и образуваха сегашния щат Оклахома през 1907 г., когато той бе допуснат да членува в Съюза.

Ако вие разговаряте с някой много просветен гражданин, какъвто е Джон Колиер, (в продължение на повече от едно десетилетие шеф на бюрото за индианските въпроси в Съединените щати), ще научите подробности около онова, което се е случило с индианците през този период не само в Оклахома, но и в други места на Запад. Напр. индианското население в Калифорния от 120,000 души в 1850 г., спада на 20,000 в 1880 г. Голям брой от тях, като полинезийците, измрели от мъка. В Оклахома, територията, запазена за петте племена, е била постепенно окастряна, а индианците са били експлоатирани безмилостно. Аз не засягам в тази книга историята за паденията на тия племена, за грубостта и жестокостта върху тях, за ограбването на земите, за евтините измами от страна на белите земевладелци и адвокатите. Индианското бюро във Вашингтон стана в същност, по намерения и цели, противоиндианско бюро. В началото причините бяха предимно военни. На индианците се гледаше като на напаст и трябваше да бъдат очистени от тук, колкото се може по-скоро. Тази военна политика — да бъдат унищожени индианските племена и да бъдат разпокъсани — бе предоставена от армията на министерството на вътрешните работи и тя бе осъществена в дълга редица опити да бъдат „спасени“ индианците от техните „черни пътища“. Всичко, което насърчаваше унищожаването на индианската култура и което прочистваше и омаломощаваше структурата на индианския живот, бе окуражавано. След това дойде доктриналното проклятие — „когато индианските проблеми бяха разглеждани не от общонародно гледище, а от местно“, така че всеки народен представител от Индиана беше свободен да заграбва индианските земи и да си играе с местното население. Тъй като политиката на бюрото беше да се ликвидира с индианците, от Вашингтон не направиха никакви усилия да запазят тяхното земеделие.

Неизчислими милиони тонове земя бяха измити и отнесени от реки като Рио Гранде.

Всичко това бе променено след 1932 г.; г. Икес стана министър на вътрешните работи, Джон Колиер стана шеф на бюрото за индианските въпроси, г. Рузвелт насърчи техните възгледи — службата за запазване на почвата даде подкрепата си и през 1934 г. Конгресът прокара закона за организация на индианците, с който бе установена нова процедура и нова политика. Според тоя закон на индианците се даваше помощ за социалния им и стопански напредък, в защита на индианската култура и изобщо — правеше се усилие да се даде на индианците племенна автономия и самоуправление.

Сега главните желания на индианците изглежда са следните: В Югозапада, дето е изтощил пасбищата, индианецът не може да купи повече земя; много от племето Навахо биха искали да напуснат запазените за тях земи, да отидат другаде и да плащат данъци като земевладелци, но това не им се позволява. Индианците, които живеят в запазените земи, по закон не могат да отидат в съдилищата, за да предявяват искания и да търсят обезщетение срещу правителството. Мнозина от индианците закрепостени в запазените земи, са недоволни от съмнителния статут, според който те са еднакво граждани и наемници — пазачи — на тия земи. В пет щата: Колорадо, Вашингтон, Юта, Ню Мексико и Аризона — индианците нямат право да гласуват, макар че тая забрана се счита напълно противоконституционна. Бях казал по-горе, че няма индиански шовинизъм. Но напоследък се забелязва едно повишение на индианското самоосъзнаване. В Пуебло (Ню Мексико), бе образуван Съветът за сътрудничество на 22 племена. А през 1944 г. в Денвър бе образуван Съвет на американските индианци, който представлява съществен брой от племената в цялата страна. Друг факт, който трябва да се отбележи, е, че индианците нямат вече такава голяма смъртност. Процесът на израждане бе спрян и сега поне индианската раждаемост — особено между племената Хопи, Апачи, Навахо и Пуебло — е три или четири пъти по-голяма от тази на белите.

„Колумбе, аз съм тук!“

Да се върнем пак към Оклахома и петте цивилизовани племена. Днес има около 40,000 Чероки, 21,000 Чоктау, 12,000 Кри, 6,000 Чиказау и 3,000 Семиноли. Те си приличат едни на други и живеят във взаимен мир. Чероките се считат за елит, а Чиказау и Чоктау са най-богатите. Предполага се, че под техните земи лежат въглищни запаси към един милиард и половина тона. Името Оклахома произхожда от две думи: Окла (народ) и хома (червен); за пръв път това име се употребява в договора от 1866 година между племената Чоктау и Чиказау. Един от градовете на щата носи името Чикичоки, наречен на децата, родени от един смесен брак на двете племена, които са носили имената Чики и Чоки. Индианците и негрите рядко влизат във взаимни бракове. Чоктау и Чиказау някога са притежавали роби, дори са ги довели със себе си, когато били изгонени от войската в похода на сълзите. Тяхното отношение към негрите — у някои дори и сега — е почти еднакво както отношението на един южен плантатор към негъра. След равноправието Чоктауите приели негрите като освободени, и макар и отделени от тях, им дали правото да участвуват в комуналната собственост. Но по закона на племето тям им е забранено под страх на смъртно наказание да се женят за тях. Така е и у Чероките. Колкото по-голяма е смесицата, толкова по-низко е развитието на цивилизацията.

Проблемът за земевладението на индианците е повече технически. Това, което е останало от индианските земи след едно ограбвано и изнудвано поколение, е дадено като награда на истински правоспособните членове на племето, като тяхно лично право. Един специален случай е случаят с Осагите, които са най-богатото общежитие по доход на глава в целия свят. Тези членове на това примитивно племе са получили най-късно и най-малко желаните късове скалиста, неплодородна земя, в северната част на щата. Но, под повърхността на тези земи бе открито сурово земно масло в невъобразимо големи количества. Общата сума на наемите, които Осагите получават днес, се изчислява на 280 милиона долара. Много по-рано, един ловък индиански агент вписал правото на владение върху подземните богатства, в договора с това племе и по този начин запазил изцяло доходите за племето. И когато бликна първата струя петролно масло, всеки от членовете на това племе стана богат — поне на книга. Ала голям брой от тези индианци били излъгани и продали правата си на разни бели адвокати и агенти закупвачи на земя, които използували тяхната липса на образование и на търговска опитност — или били изигравани чрез много скъпи съдебни и деловодни разноски и просто изнудвани от белите агенти.

Индианците в Оклахома не гласуват като самостоятелна единица, но всеки бял политик търси естествено да вземе техните, сравнително многобройни, гласове. Говори се, че членовете на петте цивилизовани племена са гласували почти винаги за републиканците, защото не са забравили, че са били изпъдени от домовете си от демократа Анди Джаксън. След въвеждането на Ню-дийл обаче, гласовете на индианците бяха давани предимно за демократите, като естествена последица от създаването на закона за реорганизацията на индианците.

В Оклахома чух много индиански анекдоти. Един от тях е, че когато първият индиански боец от американските войски дошъл в Италия през 1943 година, извикал на пристанищния бряг: „Колумбе аз съм тук!“

Факти, цифри и впечатления

Оклахома прилича на пистолет, насочен на запад. Щатът е разделен от две невидими линии. Първата следва старата демаркационна линия между териториите Оклахома и индианската. Индианската територия на запад е житна и чифликчийска област с равнини, с малко индустриални предприятия, с малко негри и малко градове. Някогашната индианска земя с център Тулза е добре напоявана, с много планини и реки, добитък, петрол и памук. По тоя начин, Оклахома е щат, който има една от най-забележителните американски граници — линията дето житото и памукът се срещат. Оклахома е на първо място в Щатите по производство на захарна метла и сорго, на второ място по зимница и на първо или второ по производство на цинк. Заедно с Луизиана, той конкурира за третото място по петрол и притежава повече от 10% от всички херфордски крави в страната. Щатът пращи от производство на цикория, петролни и въглищни сажди, стъкло за млекарски шишета и алабастър. От тук са излезли бележити играчи на бейзбол, а баскетболният тим на щата беше най-добрият през 1944 година в Америка.

Градовете Тулза и Оклахома и петролът

Между двата главни града — Оклахома (сити) и Тулза има интересни различия. И двата града си съперничат — като Минеаполис и Сен Пол, Сан Франциско и Лос Анджелис, Далас и Форд Уорф. Оклахома Сити е по-голям (население 204,424, срещу 142,157 жители на гр. Тулза), по-разнообразен и по-спокоен. Двата града се издигат остро над равнината с вериги от небостъргачи и гледани от птичи поглед наподобяват шахматни дъски всред прекрасни квадрати от зеленина. Тулза е по-драматичен и по-живописен. Оклахома не завижда особено на Тулза, въпреки че Тулза е склонна да завижда на своя конкурент. Оклахома Сити е най-младият град в страната. Той бе създаден буквално само в един ден на 22 април 1889 година, денят на първия голям наплив от бели. Той няма никакво индианско наследство. Тулза, петролната столица на света, както сам се нарича, е груб и новозабогатял град и затова е много чувствителен. Разцветът на града почна на 25 юни 1901 година, когато бе открит петролът. Петролотърсачите янки — дошли повече от Пенсилвания — се вляха по тия места, когато земното масло се изливаше. Повечето от петролните градове са реакционни, като например Хюстън. Тулза е един от най-реакционните градове в Съединените щати.

Той е също град с краен изолационизъм. През март 1945 година тогавашният британски посланик лорд Халифакс посети Оклахома, за да участвува в един лов. Ето как местният вестник Трибюн го приветствува:

„Вашият предварителен пратеник, лорде, ни каза, че вие сте се съгласили да вечеряте с 200 души подбрани от нас. Това е трогателно от ваша страна… Вие поставяте като свое желание най-малкото 20% от гостите да бъдат представители на трудещите се. Без съмнение, лорде, вие сте демократ! 20% демократ!

Когато един добър съсед заеме чаша захар, той връща обратно чаша захар. Това е малък пример на добро поведение, което вие, британците, не познавате. Англия никога не връща нещо. Джентълменът, сър, плаща своите дългове. Джон Бул не е джентълмен. Можете ли да го научите да стане такъв? Вашият дълг в тази световна война, сър, е извън вашите аритметически понятия… И вие никога не смятате да платите и рупче от него…

Вие очаквате, ние, американците да продължим да плащаме вашите сметки. Време е вашата мързелива класа да се залови за работа и да плати честно дълговете си… Ние ви дадохме земеделски оръдия, от които се нуждаехме за своята собствена земя. Вие дадохте тези съоръжения на други народи като ваш благосклонен дар. Вие ги продадохте и печалбата турихте в джоба си. Това, сър, е очевидна измама и безчестие.“

Тулза е голям петролен център, но никъде другаде в Съединените щати, дори не и в Лос Анджелис, петролните заводи не правят такова впечатление на посетителя, както в Оклахома Сити. Петролните кули се издигат почти сред дворовете на губернаторското жилище, а петролните извори се намират в основата на столичния център. През 1928 година под повърхността на града бе открит нов петролен извор. Когато черното земно масло започна да извира и да се струи по улиците, това създаде фантастични сцени и почти лудешки прояви на жителите. Геолозите предсказали, че тук липсва земно масло или е трудно да се стигне до него. Друго голямо петролно поле, на 12 мили далече от градските черти, бе открито ненадейно, след като петролните специалисти се бяха отказали от своите надежди и търсения. Стоманените кули се издигат днес между житата и люцерните.

Отдаването под наем на земи, под които се търси сурово масло, е голяма търговия в Оклахома. Ако геолозите открият добри изгледи за петролните компании, те наемат земята много време преди да мислят за действително разработване на петролните полета. Надпреварването за завладяване на нови периметри е безспирно. Щом се открие земно масло и почне да бъде произвеждано, земеделецът стопанин, който е дал под наем земята си, получава една осма от печалбата като възнаграждение. Земното масло не е като въглищата, които могат да стоят несмутими и спокойни. Ако вашият съсед копае и забива сондата, вие ще трябва също да го последвате, иначе ще загубите маслото. Ако не беше това, щатът никога не би започнал да копае в двора на губернатора. Частните собственици наблизо бяха вече започнали да изпомпват маслото. В желанието си да ограничи фантастичните вреди, които се нанасят с тази система на изваждане земното масло, щатът Оклахома ограничи производството на двеста варела дневно за отделен извор. Спомням си жестокия опит на 1932 година, когато цената на суровото земно масло спадна на 10 цента варел.

Оклахома Сити има и две други неща, за които говори с гордост. Тук се намира най-големият процент от родени в Америка бели, какъвто никой град в Щатите не притежава. Родените в чужбина са рядкост тук. Втората отличителна черта: — той е първият американски град, който изисква всеки гражданин, дори и горделивите почтени дами от южен произход да бъдат подложени на изследване за венерически болести.

Кой управлява щата

Никой друг щат няма такъв буен политически живот, както Оклахома. Политическите настроения приличат на тия в Балканите. „Удряй! Махай! Закови го на земята!“ — ето правилата. Един приятел ми казваше: „На други места одеялата се почистват с прахосмукачка; тук ние ги окачваме на въже и ги изтупваме.“ Неотдавна известният престъпник и бандит, обирач на влаковете, Ал Дженингс, получи 20 хиляди гласа като кандидат за губернатор. От всичките 13 губернатори, които са били обвинявани в престъпления към държавата в Съединените щати, от основаването на републиката, двама са губернатори от Оклахома. Друг губернатор бе подведен под отговорност за криминални престъпления, извършени през време на службата му, но бе освободен. През 1942 г. сенаторът Джош Лий — демократ, привърженик на Ню-дийл, пропадна в изборите при своето повторно кандидатиране. Една от причините да бъде спъната изборната му борба, бе, че срещу него се бореха двама кандидати със същото име Джорж Лий — единият продавач на мебели, а другият чифликчия. Подобни изборни трикове срещнахме и в Невада. Но Оклахома държи рекорд в това отношение. Един от въпросите е да бъдат убедени да се кандидатират някои лица, чиито имена са идентични с тези на известни личности в американската история, живи или мъртви. Тук са се състезавали при балотажа лица с имена като Оливър Кромуел, Майе Уест, Джо Браун, Браян Йънг и Уилям Брент.

За да обобщя въпроса кой управлява щата, бих посочил следните значителни групи:

Първо — Баптистката църква. Един известен работнически водач ми каза, че през своя опит не знае неполитическа организация, която да има толкова силно политическо влияние. Големи групи от Оклахома са под влиянието на библейските учения. Напр. проблемът на трезвеността. Наистина, един от най-странните парадокси е, че Оклахома, заедно с Мисисипи и Канзас, е един от трите сухи щата в Америка, като се знае в същото време колко груби и непочтени прояви има щатът от друга страна.

Второ. — Интересите на петролните компании. Тяхното влияние, както в Тексас, е повече отрицателно. Те не вършат нищо, но се стараят също така да пречат да се върши нещо, което да е против техните интереси. Петролните компании се делят на „главни“ и „независими“; понякога те се борят помежду си в истинска гражданска война. Големите капиталисти от петролните компании се противопоставиха енергично на двамата последни губернатори, Каер и Марланд — известни като зависими от петролните капитали — поради това, че двамата отказаха да се подчинят на интересите и волята на тези големи капиталисти. Повечето от големите петролни компании, които работят в Оклахома, са собственост на капиталисти, отсъствуващи от щата.

Трето. — Както в Калифорния, старите хора са също политически фактор. Оклахома има много либерален закон за подпомагане на престарелите хора и около 80,000 души получават пенсия по 34 долара месечно всеки. От хиляда души на възраст 65 години или по-стари, 496 получават помощ и пенсия, при процент от 210 души общо за Съединените щати. За тези старчески пенсии, щатът трябва да събира много данъци и облози и затова един галон газолин е обложен с 5.5 цента, а кутия цигари — с 5 цента.

Четвърто. — Образователните институти са също така един от големите фактори, както това е изобщо във всички Западни щати. Оклахома е много горд със своето образователно дело и по процент на население има повече учебни заведения, отколкото всеки друг щат. Тъй като щатът дава половината от приходите си за общия училищен бюджет, всяко местно училище има отношение към политическия живот. Учителите също са политически острастени и вземат дял в политическия живот.

Между другите влияния за управлението на щата трябва да се споменат, местните вестници, сдружението на чифликчиите, работническите организации и негрите. Процентът на гласуването в Оклахома е 3 за демократите, 1 — за републиканците. Първоначалните избори са решителни. Откак щатът е основан, всички губернатори са били демократи. Два пъти обаче, щатът гласува за републикански председател на щатите (Хардинг 1920 г. и Хувър 1928 г.). В заключение ще трябва да се каже, че гласоподавателите от средната класа с всички свои дефекти и ограничения, както и с положителните си качества на добра воля и здрав природен усет, са най-главният фактор, който влияе за политическото определяне на щата.

… Нашият дълъг път през Съединените щати почти приключва. Нека погледнем сега върху останалите два щата — пустинните щати на обширния Югозапад.

Новите щати на Югозапада

Сега навлизаме в друг, нов и съвсем различен американски свят — света на Ню Мексико, Аризона и безкрайната пустиня под самотните звезди. Още веднъж можем да наблюдаваме неограниченото изобилие в Съединените щати и тяхното приказно разнообразие и обсег. Тази книга съдържа няколко хиляди думи. Книгата можеше да бъде и по-дълга. И тука вече, към края, се виждаме изправени пред ново и неповторимо явление. Трябва да проследим очертанията на друг, нов, свеж и жизнен сектор на Америка.

Може би е много удобно да приключим нашето пътешествие с Ню Мексико и Аризона, защото те са в едно и също време най-старите американски щати и най-новите в Съюза. Санта Фе е бил столица през три столетия, а Аризона познава белите хора от 1539 г. Селото Ораиби в областта Хопи се счита за най-старото непрекъснато населявано място в Съединените щати. Но щатът Ню Мексико бе приет в съюза на американските щати едва на 6 януари 1912 г., а Аризона — на 14 февруари 1912 г. Така Аризона е най-младият американски щат, с 39 дена по-млад от Ню Мексико. Някога двата щата искаха да се обединят в един.

Приключвайки кръга на своето пътешествие, ние се връщаме наново към Запада. А това значи, както е известно, че ще видим отново откритите широки простори, дружелюбност, оживен политически радикализъм, обширни плантации, див пелин, краварство, колониално стопанство, сухо земеделие, индианци, отсъствуващ капитал, прекрасни природни гледки и преди всичко — политически спорове за водата.

Ню Мексико и Санта Фе

Щатът Ню Мексико прилича на Невада, но е на по-високо, и е по-интересен. Половината от планините изглеждат така, като че върховете им са отнесени от вятъра. Щатът е четвъртият по големина в Америка — три пъти колкото територията на Ню Йорк — и е петият по слаба населеност. Тук живеят само 513,818 души — по-малко, отколкото в отделни градове като Бъфало и Питсбърг, и гъстотата на населението е само 4.4 на квадратна миля.

Основата на живота и стопанството в щата, определена с една само дума, е слънчевата енергия и светлина. Действително, тук има минерални богатства и индустрия, но характерът на местния живот се определя от климата, слънцето, сухотата на въздуха и високия терен. Опияняващото слънце привлича много туристи. Слънцето също така стана причина да се изтъкнат политически водачи, дошли в Мексико, за да подобрят здравето си. Така или иначе, щатът днес се ръководи от хора, заболели от белодробна туберкулоза. Един от най-способните сенатори през този век в Америка — Бронсън Кътинг — е дошъл в Ню Мексико на носилка за лечение. Голям брой лекари, зъболекари и други, които живеят в щата, са били някога болни, сега излекувани от туберкулозата. Излекувани в Ню Мексико, сега те лекуват други.

В щата има три култури — англо-американска, испанска, индианска — и това е единственият щат, в който официалните езици са два: английският и испанският. Конституцията е ратифицирана на два езика и до скоро в Народното събрание имаше преводач. Съдилищата и общинските канцеларии в различните области също имат преводачи, цялото писмоводство по юридически въпроси е на двата езика. Бялото население е приблизително 63% англо-американско, 37% испанско, а има и около 50,000 индианци. Градът Санта Фе отразява историята на дните на Франциско Васкес де Коронадо. Основан е през 1609 г. и първоначалното му име е било Ла Вилла Реал де Ла Санта Фе де Сан Франциско. Това е най-старата столица в границите на Съединените щати. Санта Фе е крайната граница в Запада на забележителния шосеен път, който се простира романтично през целия континент от Мисури до Санта Фе.

Ню Мексико, който даде великолепно изкуство — старинните индиански танци за дъжд и романа на Лоурънс, „Жената, която избяга на кон“ — е мястото, дето се роди и атомната бомба. Не е ли това ирония, която определя несъответствията на нашата цивилизация? Както всички знаят, първата експлозия на атомната бомба стана южно от Албукерк, върху забранената и недостъпна военна зона Аламогордо. Изработването на бомбите ставаше в тайни работилници вън от мъжкия колеж в Лос Аламос близо до Санта Фе. Тук бяха огромните лаборатории на д-р Опенхаймер. Когато посетих Санта Фе няколко месеца преди първия опит с бомбата, гражданите вече се досещаха, че става нещо странно около тях, но никой не знаеше точно какво. Тогава чух да се говори за някакви си тайнствени експлозии, дочути откъм близките хълмове, за някакъв кадър офицери, които никога не могат да напуснат казармата, дори в случай на смъртна опасност, за конвоираните тайно нощни транспорти в планините, за хилядите работници, които са отишли на работа зад тези хълмове и не са били видени месеци след това.

В политическо отношение Ню Мексико се управлява от така наречената: „Третата къща“ — една група от представители на местния капитал, които се събират в стария хотел „Де Варгас“. Партийният живот е все още на търговска база и чиновниците плащат 2% от своите заплати на партийната каса. Напоследък Ню Мексико беше един от трите американски щати, в който кандидатите се избираха, след като кандидатурата им се одобри от общо събрание на избрани представители на гласоподавателите, вместо от първоначалните избори. Главните групи, които провеждат влияние в местния живот, са сдруженията на скотовъдците, производителите на вълна и железниците. Тези обществени групи влияят върху управлението на губернатора, а и губернаторът влияе върху тяхното положение. Губернаторът в Ню Мексико се ползува с голяма власт.

До 1932 г. щатът гласуваше за демократите, а в партията имаше тайно съглашение между три различни групи. Републиканците са слаби и до 1946 г. в половината от областите нямаха организация.

Още нещо за индианците

Губернаторът Демпси ме заведе най-напред в Тесук — недалеч от Санта Фе, дето видях индианците Пуебло, които се различават от индианците в Оклахома, тъй както селяните от родното място на Ганди се различават от надменните индийци в Ню Делхи в Алахабад. Общежитието представлява голям мръсен двор, заобиколен от едноетажни кирпичени колиби, наредени една до друга. Старите индианки седят в тъмните ъгли. Децата играят с шарени фасулчета. Тези индианци са чистокръвни. Те са пазачи на федералното правителство, ползувайки се от дадени им под наем земи. По-храбрите от тях носят дълги коси и сини татуировки по челата. Те отглеждат царевица, жито и люцерна. На кино ходят само веднаж седмично в града. Общежитието Пуебло е комуна и членовете му са много бедни, но имат голямо сцепление помежду си и се уважават. През първата световна война индианците не бяха мобилизирани, но през втората световна война, това малко общество изпрати 10% от мъжкото си население във войската. Дали младите хора, които са видели привлекателния външен свят, ще се върнат в Тесук, ще свалят униформите и ще се загърнат наново с одеялата? Или пък ще стоят безработни в градовете, търсейки препитание, както белите? Когато бях в Ню Мексико, не можах да чуя отговора на този въпрос. Индианският начин на живот има голямо влияние върху всеки индианец. Те са вегетарианци и се радват на двете основни блага — свобода и безопасност. Всеки жител на Тесук може да напусне Пуебло за ден или завинаги, ако губернаторът на племето даде съгласието си. Но малцина напускат общежитието. Полицията на Ню Мексико няма никаква власт и права да действува в зоната на индианското общежитие. Ако някой е извършил убийство, никакъв орган на щата не може да посегне на него, освен ако губернаторът даде разрешение.

Посетих и друго едно индианско общежитие в Пуебло — по-голямо и по-интересно. Две мили зад града Дон Фернандо де Таос. Тук има долина, която е една от най-красивите гледки в света. Общежитието край Пуебло е една от най-прочутите панорами в Съединените щати. Пететажните кирпичени жилища са без прозорци. Те са построени още през Златния век на културата Пуебло (900–1150 г. сл. Хр.). Черквата е изящна, построена с леко заоблени ъгли и с покрив от плочки. В двора — стари хора са наметнати с розови одеяла и шалове. Гущери пълзят навсякъде. Наблизо са гробищата, чиито вид е повече испански, отколкото индиански, защото индианците погребват своите мъртви, както дойде. А тук кръстовете върху гробовете са окичени с панделки и венци, с изкуствени цветя, с червени, морави, зелени и оранжеви висулки върху хоругвите, които обграждат дървения кръст.

Индианците от Таос са много мъдри и с явно превъзходство над другите. Тяхната духовна култура е по-запазена от другите култури на индианците в Съединените щати. Те се пазят да бъдат асимилирани от белите, не желаейки съдбата на индианците от Оклахома. Земите, който обработват, не са дадени под наем от правителството, но ги владеят, по специални привилегии, дадени им от Испания един век преди Североамериканското проникване. Тукашните индианци се борят мъжествено да запазят племенния начин на живот и да не се променят по бит. Смесени бракове с бели или с други са много редки и с изключение на децата във федералните училища, повечето от хората тук не говорят нито дума английски, стараейки се да забравят и малкото английски език, който са учили. Обикновено обаче те говорят испански, за да могат да се сношават с останалото население в Пуебло. Тук се говорят 22 различни езика. Езикът Таос е необикновено труден и за него няма писмени знаци.

В жилищата на индианците Таос няма вода или осветление. Те имат малко пари, тъй като не им трябват много. Жителите се препитават от производство на диви сливи, овнешко месо, ориз и фасул. Индианците в Пуебло всякога са били земеделци, никога скитници. Техният живот е овчарски и тяхното вътрешно управление — комунално. Губернаторът се избира ежегодно измежду представителите на групата от „Хората на зимата“ и „Хората на лятото“, или племената „на тиквата“ и „тюркоаза“. Над губернатора стои върховният свещеник, чийто, пост е наследствен. Почти всички индианци са римокатолици. Но едновременно с това те се отдават на своите екзотични племенни церемонии. Браковете се извършват между седемте клона на племето, като се редуват, за да се избегне кръвосмешението. Когато едно момче навлезе в пубертетната си възраст, той напуска майка си и отива в планината за година и половина при старите мъже от племето, като се храни с царевица, билки и корени, учейки дърворезба, и се подлага на изпит за издръжливост. Когато юношата се завърне в семейството си, той се счита вече мъж. В това отношение дисциплината се явява като необходима за опазване на племето и тая суровост се насърчава от старите хора, които искат да продължат рода на индианците в Пуебло. Местните жители не могат да се отдалечават от родното място, защото трябва да присъствуват на племенните обреди, които се извършват през определени периоди. Този, който изпусне обредите, губи ранга си в племето и преимуществата, които има. Включването на индианците в задължителната военна служба беше тежък удар за бита и системата на живота в Пуебло. Индианците във втората световна война се биха като блестящи войници. Издръжливи в живота по полето, те бяха много добри при бойните машини с деликатните си ръце и привикнали да прекарват дълго време без храна и без сън. Те бяха много популярни в армията, тъй като всяко американско момче някога е било на цирк и е виждало червени индианци и сега се радва, че се бие рамо до рамо с такива. Един от шестте героични моряци, които издигнаха знамето на Съединените щати върху Айо Джима и се обезсмъртиха, беше индианецът от племето Пима — Ира Хаес, роден в Бакчул — Аризона. За ирония и за учудване е, че този редник, като взе участие в едно дело, с което се гордее цялата нация, няма право да гласува!

Реката Рио Гранде свлича в долината между Санта Фе и Албъкърки добрата плодородна пръст и причинява глад между местните индианци. Правителството на Съединените щати имало няколко проекта за язовири върху реката, за да спре отвличането на пръстта, но Конгресът никога не гласувал тия предложения. Федералното правителство има желание да създаде проект за контролиране водите на Рио Гранде, но същевременно трябва да мисли за съдбата на индианците, чиято територия ще бъде обезлюдена. От 125,000 акра обработваема площ, Рио Гранде е разрушила половината и тая земя е необработваема.

Съвършено различни от племето Пуебло, чийто брой е около 16,000 в Ню Мексико, са племената Апачи и Навахо, които заемат голяма територия в Ню Мексико и Аризона и чиито брой се изчислява на около 50,000 души. Навахо са номади. Техните земи обхващат 16 милиона акра и те се препитават като развъждат овце по пасбищата и стрижат вълната им. Навахо са най-живописните индианци в Америка. Техният главатар — един забележителен стар воин — Хенри Чий Додж — е сега 85 годишен и е на тоя пост 61 години непрестанно, макар че не е по рождение Навахо. Неговият баща е убит от разбойници в 1862 г. и той не знае коя е майка му. Синът му е завършил Харвардския университет, оженил се за бяла девойка и сега е чиновник в индианското бюро във Вашингтон.

Индианският проблем не е така актуален в Аризона, както в Ню Мексико. Стопански обаче проблемът е много изострен. Макар че г. Додж — главатарят им — е може би много богат, Навахо и другите племена, като Папагос, чиято зона е голяма, колкото щата Кънектикът, са бедни и прогресивно обедняват. От цялата площ в щата Аризона, една трета — около 20 милиона акра — е индианска земя. Тези земи са толкова изтощени, че не могат да поддържат стадата и да изхранват племената. Навахо имат голяма раждаемост. Племената трябва да намерят друго по-плодородно място, за да се заселят или да гладуват, но те нямат друг занаят и за тях няма другаде подслон и препитание. Друг важен въпрос за индианците в Аризона е образованието. Неграмотността в племето е 80%. Навахо има само 50 училища и повечето от тях бяха закрити през време на войната. 14,000 момчета и момичета в училищна възраст нямат днес никакво училище.

Извън САЩ

Когато посещавах някои села в Ню Мексико мислих си: „Може ли да е Северна Америка това? Наистина ли сме в Съединените щати?“ Губернаторът Демпси ми каза, че има села в Ню Мексико, които са все още 98% туземни, в които от редица поколения живеят испано-мексикански семейства, без да продумат в годината ни дума по английски. Пътьом посетихме селото Чимайо. Не можах да повярвам, че не съм в Еквадор, в Парагвай или в някой оазис на Кастилия.

Испанското общежитие в Мексико е много единно, гордо и предпазливо. Като строго правило, асимилацията между англо-американци и туземци се избягва, макар че младите испанки считат, че англо-американците могат да бъдат привлекателни другари. Голямо мнозинство от туземците имат право на глас, но в социално и икономическо отношение те са поставени в сурови лишения. Испанците, в желанието си да защитят своята култура и бит, са се организирали в „Обществото за защита на фолклора“. Отношенията между испанците и индианците са много добри, тъй като индианците ги считат за по-симпатични от американците.

Останка от древна католическа Испания е тайното религиозно общество на „Покаяните“. Това е сектата на самобичуващите се, която е забранена и от римокатолическата църква и от правителството. Казаха ми, че тази секта наистина е разпъвала някои от своите членове в снежните планини и хълмове. Властите никога не са знаели кога се извършват подобни престъпления. Но подобни крайности са много редки. По-често се случва един от покаяните да бъде избран и на „разпети петък“ да бъде отведен на хълмовете, бит с камшици и окован за известно време на кръст, направен от телеграфни стълбове. Този „Христос“ носи черна маска. За да бъде избран — значи, че се ползува с безкрайна почит. Членовете на сектата вървят след него, бият го с камшици, вързани на възли, и дигат голям шум с дисонантна музика от тръстикови свирки. Церемонията приключва с голям огън. Ако се случи полицията да е наблизо и узнае за тази мъченическа церемония, в понеделника след Великден може да открие кървави следи по снега. Има много случаи, когато покаяници са умирали, не когато са били разпнати на кръста, но от дългото им излагане на студа.

Губернаторът Осбърн

Ето един от най-добрите американски губернатори и един от най-интересните мъже в цялата страна. Сидни Осбърн е оригинал, какъвто може да бъде създаден само край границата. Той е краен индивидуалист. Осбърн действува независимо и е единственият американски губернатор, който никога не е присъствувал на общата конференция на губернаторите. Извинението му, че не посещава тия конференции, е, че народът го е избрал да стои във Финикс и да върши работа, а не да пътува до Пенсилвания. По правило той е първият човек, който отива на работа в губернаторството и последният, който напуска учреждението през нощта. От 1940 г. вратата на неговата канцелария е винаги отворена за посещения през всяко време. Осбърн стои в кабинета си и посреща всички посетители, разговаряйки лично по телефона. Той ще нахока секретаря си, ако зададе въпроса по телефона: „Кой търси г-н Осбърн“ — или ако запита посетителите по каква работа са дошли.

Като кандидат за губернатор, Осбърн сам бе горещ агитатор. През време на едни избори той написал лично писмо до всеки от шестте хиляди мъже и жени, които приподписали молбата за неговата кандидатура. След избора си той изпратил 155,000 лично от него подписани писма до всеки от своите избиратели в щата. Хората идват в столицата Финикс с тия писма и често искат да разговарят с губернатора. Осбърн лично чете всички обявления за раждане, венчавка и смърт във вестниците и изпраща лично писмо според случая до хората, на които са се случили тия щастливи или нещастни събития. През време на войната губернаторът изпратил съболезнователни писма до всички близки на загиналите от щата Аризона.

Философията на Осбърн е много проста и реалистична. Както повечето от хората, за които споменахме в тази книга, той се явява в защита на потискания човек. Когато го запитах какво най-много би желал да върши в живота си, той ми отговори: „Да сторя нещо добро за обикновения човек, за дребния си приятел, който работи в малкото стопанство, или някъде в малкото магазинче. Всеки трябва да има възможност да напредва и да преживява. Само така ще бъде запазена нацията. Ако тези хора преживяват добре, няма защо да се грижим за тях!“ Като ми спомена за ужаса на старостта, който заплашва възрастните хора, той ми каза: „Ние трябва добросъвестно да се грижим за нашите старци. Аз искам да им помогна, като следя техния живот и нужди“. Осбърн каза, че няма други амбиции, освен да бъде губернатор и да помага на своите съграждани.

Проблемите в Аризона

Аризона — петият по големина щат и най-новият в Съединените щати — има здрав, великолепен дух. Преди всичко, това е щатът на младостта. Първото дете на бели — родено в Тъксън преди 77 години — е още живо. Дните на пограничните борби и схватки още се помнят. Хората помнят сблъскванията на индианците Апачи с американската войска. Това е една от причините, за дето войската е толкова обичана в Аризона и в целия Югозапад. Федералната войска се счита за освободителка. Младежката жизненост на щата се проявява в различни социални отношения. В центъра и на север скотовъдните чифлици и ранчо от самото си основаване са били и си остават едно семейство. Ако сте престояли във Финикс една година, вие сте вече отдавнашен жител. Старшинството тук се тачи дори и на гарата, ако сте отишли за влака 20 минути по-рано.

Осемдесет на сто от земята в Аризона е обществена собственост, а правителството на щатите притежава 69% от нея. Населението през 1940 г. е било 499,261 жители, но през последните пет години, поради установяването на военната индустрия, предполага се, че в щата има едно увеличение с 40%. Аризона е най-големият производител на мед. Неговите мини дават една трета от медното производство в страната и др. големи и малки количества от всички минерали, известни в Съединените щати, освен олово. Тук се намират най-пространните гори от жълтолист бор и той е първият щат по производство на дълговлакнест памук, както и третият по производство на лимони.

От всичко 113,909 квадратни мили площ в Аризона, само 329 кв. м. мили са покрити с вода, което означава, че водата е един от най-важните проблеми. Тук има природни чудеса, като „Големия Каньон“ и „Рисуваната пустиня“. Историята на щата, макар и не толкова сурова, както историята на Оклахома, отразява жизнеността и енергичността на Аризона. Националният Конгрес и бившият президент Тафт отказаха на щата при първата му молба да бъде допуснат и приет в съюза на всички щати, понеже проектоконституцията му била твърде много радикална — между другото предвиждала отзоваване на съдиите. Обществениците от Аризона преписали друг проект за конституция, според желанието на Вашингтон, но след приемането им продължили да провеждат законодателството, което Вашингтон отричал. През 1920 г. един гражданин на Аризона бил осъден на 200 дни затвор, защото извикал: „По дяволите президента Кулидж“.

Аризона се различава от Ню Мексико с по-голямото си разнообразие и повече индустрия. Тук има водна енергия, каквато в Ню Мексико липсва; също и напояване. Земите край Санта Фе са високи пасбища, а земите край Финикс са цветущи портокалови гори. Язовирът и напоителните инсталации на Солт Ривър са най-внушителното нещо, което съм видял от този вид. Летейки със самолет, наблюдавах безкрайната зеленина на напояваната долина, която се простира сред пустинята, сякаш нарисувана и боядисана с блестящ лак. Това благосъстояние иде от постройката на Рузвелтовия язовир, който е един от най-ранните федерални строежи. Общата напоявана площ е 750,000 акра и областта Марикопа, която някога едва се препитаваше, днес е седмата област в страната по добив и стойност на земеделско производство.

За последен път ще спомена в книгата си за една голяма река, като добавя, че практически историята и политическият живот на Аризона зависят от нея. Реката Колорадо, както е известно, извира близо до щата Уайоминг, протича през Колорадо и Юта и е граница между Аризона и Невада, Аризона и Калифорния и Аризона и Мексико. Двадесет години между тия щати се води упорита борба за използуване водите на река Колорадо. Създадена бе цяла доктрина за правото на разпределение на водите, като се установиха закони за реката, с постановления, че водата принадлежи на този, който я употреби най-напред. Жителите на Аризона счетоха, че по закона за разпределение на водите на Колорадо имат право да използуват напълно реката, която протича през техния щат. През 1930 г. тук започна постройката на една от най-големите технически инициативи на модерния човек в Америка — язовира Боулдър. Аризона изпрати щатска войска и се опита с въоръжена сила да попречи на строежа на язовира, от страх, че водите ще бъдат използувани само в Калифорния и другаде. Започнаха юридически спорове и жалби до Върховния съд. Но, независимо от отношението на Аризона, язовирът Боулдър бе построен. Едва към 1944 г. щатът Аризона се присъедини окончателно към съдружието и към синдиката на язовира. Положението днес се уточнява с цифрите, че Калифорния получава 4,400,000 акра вода, Невада — 300,000 и Аризона 2,800,000. Аризона бе включена в синдиката за язовира Боулдър, благодарение на губернатора Осбърн, който смята, че през време на войната сътрудничеството между всички щати трябва да бъде задължително и че Аризона не може повече да стои изолирана.

Въпросът за водите на Колорадо през 1945 г. стана международен поради преговорите с мексиканското правителство за договор за водите. В последните си 70 мили Колорадо протича през Мексико, което също желае да има дял в ползуването на тия води, благодарение на които пустините стават цветущи. Калифорния загуби борбата. Някои разправят, че в тази борба имало тъмни сделки и мръсни интриги. Голяма част от мексиканските земи, които ще се ползуват от напояването, са собственост на не мексикански граждани — жители на Калифорния. Тази суха земя струва 25 цента акра, но след напояването ще струва 100 долара. Ето защо, отсъствуващите едри калифорнийски земевладелци започнаха борба против всякакъв договор, който би ограничил използуването на течението на реката и засегнал техните интереси. Сега Мексико се съгласи да използува не повече от 1,500,000 акра годишно.

Мощният язовир Боулдър има постоянен капацитет от 10 милиарда киловат часа, което значи, че водната и електрическа енергия в Аризона ще бъде евтина и в огромно количество. До днес обаче енергията е много рядко използувана и е много скъпа. Според условията на закона за постройката на Боулдър, Аризона има право на 18% от енергията, която язовирът произвежда. Водната енергия в Аризона доставя вентилации в домовете, напоява земята, механизира земеделието, ще привлече нови индустрии и ще промени досегашния начин на волски труд и тежко стопанство. Но, както винаги, частните капиталисти, заинтересувани в производството на водна и електрическа енергия, се борят с несломима упоритост срещу стремежите на държавните и обществените хидроелектрически станции. Ако Аризона получи други 1,000,000 акра напоявана земя и евтина енергия, нейното бъдеще е с най-големи и светли перспективи.

Макар че гласува за републикански Президент, щатът Аризона е предимно демократически, от гледище на местното управление. Губернаторът, двамата сенатори и двамата представители в Конгреса са демократи, такива са и всички щатски чиновници в момента, когато пиша тази книга. Когато бива избран нов губернатор, всички чиновници загубват работата си, дори и пикьорите по шосетата. Католиците, особено тия в Юга, дават много гласове, които обаче не са от такова значение, както в Ню Мексико. Между факторите, които имат тежест при местното управление, трябва да споменем частните компании за електричество и водна енергия, като компанията „Сентрал Аризона“, големите фермери на лимонени плантации, застрахователните дружества и медните компании.

Рударството запада тук, но земеделието е във възход. През 1944 г. производството на минерални руди в Аризона се изчисляваше на стойност 112 милиона долара. За пръв път земеделието надвиши тая стойност със своя добив, оценен на 124 милиона долара. Напояването подпомага да се създаде голямо разнообразие от растения. Портокаловите гори край Финикс са ясно доказателство за това, което науката, човекът и природата могат обединени заедно да произведат.

Последният въпрос, който заслужава да бъде споменат, е този за федералния кредит. Още веднъж завършваме кръга. В тази книга федералният кредит се засегна най-напред в Калифорния. С помощта на този кредит само за едно денонощие в Аризона изникна грамадна военна индустрия, предимно за самолетно производство. Близо до Финикс се намират заводите за най-голямо производство на алуминий, не валцован, а изтеглян под налягане. От целия приход на Аризона, който възлиза на 565 милиона долара, федералният кредит е допринесъл 165 милиона долара през 1944 година. Между другото, благодарение на този кредит, в щата пристигнаха голям брой опитни и добре обучени работници, нещо, което беше непознато преди това. Този приток на работници, от друга страна, може да създаде нови настроения в политическия живот. Още веднъж ние се изправяме пред факта на ферментацията, която безкрайното преливане на американския живот прави възможна и която непрекъснато дава тласък и тон на социалната демокрация.

Но аз трябва да изоставя толкова много от материала си!

Коя друга страна би могла да дава такива заглавия във вестниците, като: „Войната с Япония застрашава световния ред“, или да ограничава бързината на автомобилите до 60 мили на час по безкрайните и безлюдни пътища в Юта, или да агитира в кафенето „Успех“ в Бют през 1932 година: „Хранете се тук, иначе ще гласувам за Хувър“!

В тази книга не е написан нито ред и сега е твърде късно да прибавя: — как в Орегон гъсениците се изтребват чрез напръскване от аероплани с препарата DDT, как граф Херман Кайзерлинг веднъж правдиво казал, че най-голямото суеверие на американеца е вярата му във фактите, или как един хитър англичанин беше изтъкнал, че за барометър на възхода и упадъка на американците могат да служат заглавията на техните популярни песни.

Не съм споменал още в тази книга факта, че Труман, през периода, откакто е бил избран за подпредседател, до заемането му на председателския стол, се е срещал с Рузвелт само веднъж, че Уилки и Микнари не се били срещали никога, преди да бъдат в 1940 година съответно избрани за председател и подпредседател, нито пък за това, че преди петдесет години, двадесет и четири американски щата бяха забранили на миньорите да пушат или дъвчат тютюн на публично място. Не съм споменал и за табелата пред презвитерианската болница: „За бедните нюйоркчани, без разлика на раса, вероизповедание или цвят“.

Аз дори не съм споменал, че във войската има седемдесет и две хиляди души с името Смит, нито за начина, по който интернационалната компания за машини управлява града, в който се намира, и никога не продава, а само дава под наем някои от своите машини; за децата, обвити в червени шалове, търкащи ръцете си в червени ръкавици, застанали сред градския площад във Върмонт, за да слушат коледни песни, или за колежанските братства и дружества с техните младежки лудории, или за самотните червени железопътни станции в Северна Минесота, с техните водни кули и добре смазани железопътни стрелки, или за люде, толкова автентично представляващи част от американския живот, като Литъл Оран Ани, Тавам и пиратите, Блонди или Супермен.

Нищо не е казано в тази книга за обществените библиотеки в Америка, които безспорно са едни от най-прекрасните в света; нищо за пенсионирания банкер, шестдесет и девет годишен, когото намерих да работи в корабостроителницата на Кайзер; нищо за прекрасния залез-слънце, който отразява Аугуста в Мейн и много малко за това, което Уил Хуайт е видял в канзаските равнини. Нищо за прекрасните деца, които се събират около къпалнята Бевърли Уилшир в Лос Анджелис, или за дълбоките сиви тихи, алеи в гордия щат Ню Йорк и за бавно клатушкащите се коли, препълнени със златна царевица, теглени от дребни коне през един горещ следобед в Охайо.

И човекът от Марс сигурно, станал вече наш приятел досега, би трябвало да знае, че микрофилмовото издание на Ню Йорк Таймс струва 175 долара годишно, че в някои барове в Атланта вие можете да задържите бутилката си; че Калвин Кулидж веднъж превел Данте, — о, да! Това е една страна пълна с неочаквани неща! — че радиото спомага за разрешението на един от най-върховните проблеми, която е самотността, и че вие трябва да влезете в почти всеки щатски Капитол през страничната врата, защото предните стълби са прекалено високи за изкачване.

Нищо не е казано в тази книга за това колко американски деца се срамуват толкова често от своите родители и обратно! Нищо за това, как пощенският телеграф изчезва за една нощ без следа и защо патиците в Уисконсин предпочитат мътната вода пред бистрата! Нищо и за това, че титлата „бакалавър на изкуствата“ (B. A.), дори получена от един добър университет, означава много по-малко днес, отколкото едно полугимназиално образование е означавало преди четиридесет години; как на хората, които участвуват в конференции, се поставят етикети и номера, за да бъдат настанени в хотелите, подобно на животни в една зоологическа градина; за забележителните кариери, които в последствие направиха почти всички шефове на „Секюрити Ексчейндж Къмишън“ и всички способни млади адвокати, които са били някога секретари на съдията Холмс…

Има много малко в тази книга относно висшата изобретателност на американците, за тяхното щастие и самохвалство, тяхната практическа наклонност да тикат нещата да вървят по-леко, за тяхната сантименталност или за глупавата храна, която ядат по дрогериите^[27]; много малко или почти нищо не е казано за епархийската преса или за театралното разнообразие на технически и професионални списания. Нищо за дългите опашки изпотени мъже, облечени само по ризи, с навити ръкави, чакащи за автобуси на гарите в Грейхаунд или чудната изобретателност в механиката на майсторите в американската индустрия — спомнете си за най-новите кухненски пособия — или за еднакво чудната подражателност на американските индустриални изобретатели; нищо за майсторския начин, по който Истман Кодак опакова и поставя етикети на стоките си или за това как двата влака на железопътните компании „Нордърн Пасифик“ и „Грейт Нордърн“ пъхтят заедно по своите две собствени, построени една до друга, железопътни линии в Гарисън, Монтана, като и двамата съперника се изтощават от високото изкачване през планините. Или за магазина на „Медисън авеню“, който продава „истинско месо от гърба на гърмяща змия на цена един долар и 59 цента кутия от пет унции“, за издателя на едно списание, който нарече германския трудов водач, доктор Лай, „един от най-великите гении, който някога е живял в този или кой да е друг век“, или за парка Лафайет във Вашингтон, дето четирите статуи, обърнати с лице към Белия дом, са дело на четирима неамериканци, и за милионите хора в Ню Йорк, които прахосват не зная колко хиляди часа годишно в чакане червените светлини да се променят на зелени.

Несериозен момент пред сериозни въпроси.

Най-чистият град, който видях в Америка, беше Финикс, Аризона; най-мръсният — Индианаполис, в Индиана; най-грозният, с прекомерна, концентрирана, деградираща грозота — Ноксвил, Тенеси. Най-красивата къща, която видях, беше в Спокейн, Вашингтон. Най-претъпкания с народ град, който посетих, беше Сан Диего, а втори след него Колумб, в Охайо; най-рядко населеният град е Сейнт Луис, най-неочаквано добрите хотели бяха в Денвър, Солт Лейк Сити, Сан Антонио, Канзас Сити и Спокейн; най-лошият хотел беше в Чарлстън, Южна Каролина. Най-хубаво говеждо месо ядох в Монтана, а най-хубав сладолед — в Ричмънд, Вирджиния; най-хубавият обед, който някога е бил сервиран в Америка, беше в Милуоки, а най-лошият… впрочем аз се отказвам вече!

Най-грозния Капитол, който видях, беше в Конкорд, Ню Хампшър, най-очарователния, този в Монпелие, Върмонт; най-драматичния, този в Небраска, последван от Луизиана и Северна Дакота; най-големия — този в Роуд Айланд; най-необикновения, понеже е пълен с витрини като някой музей — този в Юта. Щатът с най-мръсна политика е навярно Пенсилвания; с най-чистата — Уисконсин или Върмонт, по жребий. Щат с най-лошото влияние от страна на „босовете“ е Тенеси или Ню Джърси; с най-малко влияние — Вашингтон или Аризона. Най-добре управляваният щат е навярно Ню Йорк, а най-зле управляваният — просто затворете си очите и покажете къде и да е с пръста си под линията Мейсън и Диксън.

Най-впечатлителната гледка, която съм виждал в Америка, е тая, която се открива от върха на хотела Марк Хопкинс в Сан Франциско и най-живописният път, по който някога съм пътувал, е Мерит Паркуей в Кънектикът. Най-задоволителното летене, което съм предприемал, е това от Сан Франциско на горе по брега над планината Шеста; най-трудното — от Джаксън, Мисисипи, до Ню Орлеан. Най-лошото пътуване по железница, което някога съм имал, беше от Солт Лейк Сити до Чейен.

Градът в Америка с най-малко видими знаци е Бют, Монтана, а градът с най-добра полиция — Питсфийлд, Масачузетс. Най-шумният град е Чикаго или Канзас Сити, а най-тихият — Медисън, Уисконсин или Санта Фе. Най-грубият вестник в Съединените щати е (или беше) Денвър Пост. Най-предприемчивият и смел вестник е Пост Диспатч в Сейнт Луис. Най-добрият говор, който чух, беше в Бостън, Нашвил и Ситл. Най-хубава бира се намира в Балтимор или Денвър. Най-шумна е атмосферата в Омаха или Мемфис; най-смешното нещо, което видях, беше една картина на Търбър, притежание на покойния Боб Бенчли, с надпис: „Значи ти смяташ, че ще ме напуснеш, тъй ли!“

В допълнение: тенденции и въпроси

И тъй, сега най-после идваме до края на това дълго, подробно и пъстро пътешествие. Нашето шествие през четиридесет и осемте щата е най-сетне завършено. Без оглед на някакво сектантско или частично заключение, нека се опитаме да сумираме всичко — да извлечем и обобщим някои от пъстрите становища на тази книга и измъкнем целия този обширен въпрос в няколко точки.

Всеки човек знае прочутата епиграма, че всички обобщения са неверни, включително и настоящето. Все пак, протягането на врата е добро упражнение за главата.

Първо. Никой не може да пропусне да оцени грамадната и чрезмерна физическа жизненост на Съединените щати, жизненост доста често извратена и зле направлявана, но въпреки това — жизненост масивна, преливаща и с несравним простор. Това е навярно един допринасящ фактор към две крайно забележителни американски характеристики: състезанието заради самото състезание и обожаването на успеха.

Второ. Различия в самата общност. Който е измислил мотото E Pluribus Unum, е дал в три думи най-доброто описание за Съединените щати, което някога е било написано. Триумфът на Америка е триумф на една сборна федерална система. Хомогенност и различие, това са два грамадни съперничещи си магнита. Всеки път чувствувах отново, почти физически, силите, които се стремят да смъкнат долу към общото ниво дадено общество, независимо как би се борило то. Чувствувах, че нацията прилича на някакво грамадно чудовище, обвързано в желязна мрежа, през дупките на която се показва неговата плът, издула се като възглавница, но мрежата държи; железните скоби пращят от напрежение, но задържат своя затворник. Променете метафората и си представете Съединените щати като едно грамадно одеяло или бродерия върху юрган с различни шарки. Но, независимо от това какви цветове горят и блещят в различните краища, основата и вътъкът, основната тъкан и материалът е един и същ от единия до другия край.

Бихме могли доста на дълго да скицираме главните сили, които пречат на единството — политиците екстремисти, претендиращите за специални привилегии, доктринерите „всеки за себе си“ и липсата на дисциплина. Подобно на това, съставните обединяващи сили се откриват лесно за изследване — всичко от Абрахам Линкълн до търговските реклами, от отвлечеността в демократичната теория, до „петте“ и „десетте“ и до киното на улицата. Америка е страната, която се чувствува у дома си, безразлично къде ще отиде.

Трето. Тази точка е удобна да се постави тук, за да се получи последователност, но нейната важност и значение не са много големи. Съединените щати са, въпреки не паралелното развитие на всички познати съобщителни средства, въпреки единството и различието (всяко от които би трябвало да допринесе за познаване на нацията като цяло), все още една огромна провинциална нация. Не познавам друга страна, която е толкова невежа по отношение себе си. Социолозите са събрали ужасяващи статистики, които показват колко малко от американската история е позната на децата от училищната възраст, и въпреки че много добри граждани са в състояние свободно и авторитетно да разкажат на един свой посетител какво става в Уругвай или Украйна, те знаят изненадващо малко за това, което става в съседния окръг или кой е притежателят на местната инсталация за светилен газ. Ню Йоркските вестници са едни от най-добрите в страната. Но опитайте се само да узнаете от тях какво става наистина в Ню Орлеан или Сейнт Пол…

Четвърто. Старах се досега да избягна да спомена добре известния факт, че Съединените щати са „големи“. В същност, въпреки че те са много големи — съществуват няколко други нации, които са по-големи: Русия, Канада, Бразилия. При това, физическата маса и размер, или дори физическата нехармоничност, не би трябвало да бъде препятствие за себеопознаване и взаимно съобщение.

Аз се стараех също така да избягна да спомена, че Съединените щати са „млади“ и „нови“. Фактически те не са чак толкова млади или нови; те притежават по-стар летопис, отколкото коя и да е друга важна страна, с изключение на Англия, що се касае за история под една форма на управление; това, което хората имат предвид, когато кажат „нови“, е само обстоятелството, че нашият ход е така бърз и необмислен. Да употребим „новостта“ като обяснение на американската суровост, грубост, липса на сцепление, административна безполезност и твърде много детинщина и нехайност в държането на обществото, е без съмнение едно твърде меко третиране на въпроса.

Много силната и дълбоко вкоренена американска тенденция към беззаконие и любов към насилието, един фактор в националната ни обстановка, който винаги трябва да се има предвид, не може изцяло да бъде обяснен на базата, че ние сме деца, които растем. Има много деца, които не са престъпници. Фактически, американското беззаконие се корени много дълбоко в миналото.

Може би в петата точка ще трябва да се занимаем с границата. Споменах вече няколко пъти, че през 1890 година американската граница, в традиционния смисъл на думата, се считаше за затворена. Разбира се, една нова „граница“ се разшири бързо във форма на високи индустриални надници, масово производство и особено в автомобилната индустрия. Но фактически има твърде много граници останали в Америка; в края на 1946 година някои земи на Запад (с изключение на тия, които можеха да съдържат руди или самородни метали) бяха повторно открити за свободно и безвъзмездно използуване от домакинствата. Прекосете Съединените щати с аероплан: сигурно няма да пропуснете да забележите грамадните празни пространства земя; дори в някои части на Изток и в Средния запад, без да говорим за Грейт Плейнс и планинските щати — вие можете да летите с мили, без да видите къща или жива душа. Управлението на Съединените щати все още притежава 455,183,251 акра държавни земи и почти всеки, който желае да стане фермер, може да отиде и да си вземе земя, един безподобен факт за мирозрението на днешния съвременен свят. Преобладаващата обикновено идея, че Америка е „натъпкана с народ“ страна, е една безсмислица. Не си спомняйте обаче за тия мои думи, докато чакате за хотелска стая в Ню Йорк сити. Но помнете, че дори при намаленото свободно и безвъзмездно раздаване на земи, поради различни причини напоследък, и даже при пълното прекъсване на тази практика през време на войната, все пак около един милион акра фермерска земя е свободна всяка година за раздаване.

Шесто. Американският народ съвсем не е толкова материалистичен, както често се мисли, но все пак това, към което той най-много е привързан, са парите. Съединените щати бяха създадени върху индустриалната експанзия на капитализма; рисковете бяха големи, печалбите още по-големи. Какво би било по-естествено от това, че съзнанието на голяма част от населението, независимо от това дали е бедно или богато, е толкова ангажирано с парите, като се има предвид, че милиони и милиони хора са дошли тук през последните сто години само за да открият гърне с жълтици, блестящи точно под Елис Айланд.

Осмо^[28]. Групите, упражняващи натиск. Кой управлява Съединените щати? Споменахме досега безброй кулоари, кабинети и специални интереси, като се почне от Кока-Кола и се свърши с масонските ложи; от Американския легион — до окаяните изпаднали гимназиални учители, от земеделските кооперации в Калифорния — до мандраджиите във Върмонт. Като че всеки управлява тази страна. Ироничен отговор на този въпрос е следният: „прекалено много хора!“ Ако се опита да напише един списък на членовете на някакъв митически „вътрешен кръг“, човек би могъл да докосне до десет хиляди имена.

И това именно — прекомерно изпъстрено и необикновено широко разпространение на обществени и частни интереси — е, както изложихме в предговора на тази книга, основен фактор, който твори здраве и сила. Същевременно, твърде болезнено очевидно е, че всяка организирана влиятелна група, посветена на специални привилегии, е опасна и представлява едно зло, ако се опълчи срещу нуждите и интересите на нацията като цяло — а много от тия групи го правят. Въпреки голямото разнообразие на специални интереси и капиталисти, не е толкова трудно да се намери общият знаменател.

Общият знаменател, то се знае, е имотната класа. Не искам да кажа непременно хората с „голямо“ състояние, при все че те, разбира се, имат голямо влияние. Искам да кажа състояние в смисъл на голям или малък банков кредит, спестяванията, оставени на някоя вдовица, къщата на един професор, сечивата на един работник. Това, че Американските Съединени щати в последната дестилация и есенция са все още управлявани от имотната класа, в най-широк смисъл на този термин, е, изглежда, най-големият самостоятелен фактор, който допринася за националното единство. Същевременно фактът, че тази класа е пропуснала много от своите задължения, отговорности и обязаности, е най-голямото препятствие и пречка за единство и главната сила, която допринася за създаване на недоволство.

На девето място ще трябва да разгледаме хората, т.е. водачеството. Има много долни „търчи-лъжи“ хора в американския обществен живот, подлеци, мошеници, парвенюта и безброй политици, подпухнали от интелектуална едема. Има също така прекрасни стари мъже като Стимсън и прекрасни млади мъже като Лилиентал. Има един чуден, но обезпокояващо малък брой способни и полезни граждани, едни заемащи, други аспириращи да заемат големи постове, като: Стасен, Ла Гуардия, Айзенхауер, Боулс, Франк Граам; губернатори като Гудланд; бивши губернатори като Арнол, Хенри Уолас, Аверел Хариман, Крюг Айкс, генерал Маршал, генерал Брадли, Съмнър Уелс, Ваневър Буш, Мило Пъркинс, Айкън и Фландърс от Върмонт, Арчибалд Маклейн, Дейвид Сарноф, Филип Мърей, Дин Ачесън (консервативен либерал) Уил Клейтън (либерален консерватор), Робърт Хътчинс; сенатори като О’Махони, Робърт Мозес, съдията Дъглас, Джаксън и Хуго Блек. Общият знаменател тук е ум, честност в убежденията, добра воля и социална енергия. Това, че няколко от изброените в този списък са евреи, че няколко са католици, че поне един от тях е (или беше) жесток изолационист, че единият от тях е роден в Минск, че двама крайни консерватори и люто разпалени либерали са представени и, също, че двама или трима от споменатите имат жестока омраза към други двама или трима в същия този списък — няма никакво значение. Те всички са американци, които не само че вярват в Америка, но в една Америка, която би могла да стане по-добра. Това, от което тази страна се нуждае преди всичко, е ефикасно национално единство. Хората като тия, които споменах, могат да помогнат за осъществяването на това единство.

Един близък въпрос е защо толкова малко граждани на Съединените щати от първата категория навлизат в обществения живот. Най-добрият отговор по-рано беше двояк: хора, които стоят начело по способности, въображение, ум, се посвещават или на това да пробият и се измъкнат от ограниченията, или на печелене на пари, или и на двете. Нито един от тия пътища не изглежда да е съвсем същия, какъвто е бил преди. Малцина хора поне, като виждат, че плащането трябва да идва днес в друг вид монета, все още навлизат в обществения живот и кариера при голяма лична пожертвувателност. Но числото им остава смешно малко. Може би ако самата държава имаше повече доверие в своите собствени институти, по-добро чувство за единство, управление и народна воля — повече добри люде биха се изкушили да се заемат с нейното управление; при все това, именно самите хора могат да дадат воля и упътване, тъй че ние сме изправени пред един дяволски кръг. В допълнение може да се каже, че Съединените щати не са възприели някакво успешно средство или начин, по който да могат да се освободят от един държавен или обществен служител, след като веднаж той е отживял своята полезност. Представлява най-после неучтивост към нашите съседи да им изпращаме за посланици старци, които не са годни вече за нищо. Както чух да се коментира този въпрос във Вашингтон, би било Божия благодат, ако имахме Камара на Лордовете.

Че тази страна се нуждае от повече незаинтересовани (в смисъл на безкористни) водачи, се подразбира от само себе си; заинтересовано водачество от гледище на яснота в целите, самостоятелност на ума, здрав план и стремеж. Това ни довежда до точка десета — да разгледаме политиката, тъй като една от причините, поради които много добри хора не се отдават на обществена кариера, е тая, че професионалните политици ги изтикват.

За „голямата“ политика има да се кажат твърде много неща и за всяко едно би могло да се напише по цяла глава.

Първо. Политиците в Америка се издигат предимно от така наречената някога „по-ниска средна класа“; болшинството от тях са самосъздали се хора — както знаем вече от цяла дузина примери с най-разнообразни кариери зад гърба си, като почнете от зъболекарство и свършите с яйчарство и мандраджийство. Повечето от тях са зависими в своята политическа служба от грижата за изкарване на препитанието и повечето имат малко време, наклонност или възможност да получат зряло образование. В резултат на това, преобладаващите качества на много от тях са алчност, вулгарност, внимание към специални интереси, скъперничество и егоизъм.

Второ. Може да се каже, че най-голямата опасност за американската демокрация лежи в тази група (най-много обещаваща да я пази) — в професионалните политици, понеже тяхната именно некомпетентност и негодност — ако прибавим и финансовата депресия — ще причини най-вероятно разрив.

Трето. Всичко това е грешка и отговорност на самите хора — понеже те са именно тия, които избират политиците — и е резултат на недостатъчно образование. Но политическата апатия, с изключение на изборните дни, е една прочута американска характеристика; че лошата политика се смята за нещо естествено и се търпи от толкова много добри граждани, е един отдавна съществуващ парадокс. Това нещо сече самия корен на демократическата теория и процедура; съществува двойственост, откакто тази република се е родила, и тя продължава още да бъде могъщ елемент: — американците по инстинкт изобщо подозират, изказват недоверие и омраза, и ненавист към управлението само по себе, докато в същото време проповядват и изявяват лоялност към демократическите принципи, без които управлението не би могло да съществува.

Четвърто. Легендата, че тази страна оперира при двупартийна система, е до известна степен илюзорно. В Юга, Тексас, Върмонт и в части от Югозапада господствува толкова много една партия, както вече добре знаем това, че общите избори са само формални: но и в много други части на страната истинската борба се води в предварителните избори за посочване на кандидата. Че по-големите партии се прикриват и имат малка вътрешна свръзка, освен веднъж на всеки четири години, е нещо твърде очевидно, за да се подчертава. Двупартийната система, такава каквато е, има обаче своята полезност; тя има тенденцията да предотврати изникването на този вид разколническа политика, която временно разруши демокрацията във Франция например; също така, понеже всяка партия е достатъчно голяма и разпръсната, за да може да включи както левите, така и десните крила в мръсните си обятия, тя се стреми да попречи на развитието на класова политика в Америка.

Пето. В политическо отношение, най-важният въпрос в Съединените щати днес е постоянната и упорита тенденция към конфликт между изпълнителната и законодателната власт на управлението.

Шесто. Ветераните. Това явление може би е временно, но ветераните са именно тия, които държат днес крайния резултат на почти всяко политическо състезание, както това ясно се показа през 1946 година. Но тъй като самите ветерани са широко разделени на различни лагери и групи, тяхната сила не се чувствува отделно. Сходно с това е донякъде положението — също може би временно — че много военни държат критично важни постове тук и в чужбина, които нормално биха били заемани от цивилни лица. Почти без всяко съмнение е, че най-важното правителствено представителство, което тази страна някога е създала, ще бъде петчленната Комисия за атомната енергия, съставена миналата година. Това бе придружено от битка между военните и цивилните. Цивилните спечелиха, но победата не беше съвсем пълна.

Седмо. Издигането на трудещата се класа като отделна и самосъзнаваща се политическа сила достигна едно национално ниво за пръв път в американската история.

Осмо. Голямата способност да се копае на дълбоко и да се измъква непознатото. Някой, за когото нищо не е чувано досега, може прекрасно да стане президент на Съединените щати през 1952 година.

Девето. Най-сериозният, разяждащ и належащ от всички американски проблеми е този за негъра, неразрешим при днешните политически и социални условия, при все че се поддава на голямо подобрение.

Десето. Бих желал да направя една специална малка категория на факта — толкова често посочван в тази книга — че повечето американски люде и въпроси отказват да бъдат поставени в категории. Американската бъркотия, която беше причинена от крайното преливане в индустриалното и социално развитие през последното столетие и от топящия котел, който наистина стопява, както и от институцията на универсалното свободно първоначално образование, е настояща гатанка за наблюдателите. Забелязал съм, че партийните линии не са ясни. Нито пък много други линии. Съюзът на Индустриалните синдикати (CIO) се мисли от някои за „комунистически“. Филип Мърей обаче, както и Джеймс Б. Кери, двама от неговите най-изтъкнати водачи, са ревностни римокатолици, а добре известно е, че римокатолиците не са никога комунисти. Лейбъристките водачи по общо убеждение се таксуват често за „радикали“; Джон Луис обаче взема понякога линия, която е консервативна до крайност. Големите столични ежедневници живеят от реклами и може да се предполага, че са оръдие изключително на търговската класа; но в представяне на новините нюйоркският „Таймс“ е много по-малко орган на някакъв специален интерес, отколкото „Дейли Уъркър“. Високопоставените функционери на католическата църква са почти винаги считани за крайни консерватори; но двама от най-изтъкнатите либерали в Съединените щати са архиепископите Люцей от Сан Антонио и Шиел от Чикаго. То се знае, че някои от водачите католици са наистина реакционери. Широко разпространено е вярването, че болшинството евреи са либерали; но от петте ръководни политически стълба от еврейски произход или вяра (Липман, Соколски, Лорънс, Графтън, Крок) един е толкова реакционер, колкото Метерних плюс Сиуел Авери, а двама са ясни консерватори. Но, разбира се, много от водачите евреи са наистина либерали. Човек би могъл да продължава почти безкрайно с подобни противоречия. Има двама демократи и един републиканец в Комисията за гражданска служба; републиканецът е единственият либерал. Или да вземем отново журналистиката. Най-добре известният седмичник в страната е отчасти финансиран от богатство, натрупано в съучастие с Морган, а неговият съперник в продължение на дълги години беше като него отчасти зависим от богатството на една голяма железопътна компания. Или вижте „РМ“, който е, или беше, поддържан до голяма степен от Маршал Фийлд.

Единадесето. Никой конспект, дори толкова кратък като този, не би бил пълен, ако не спомене за ролята, която жените играят в американския живот. Вземете предвид само тяхната огромна покупателна сила. Американската цивилизация е по-матриархална и доминирана от жени, от всяка друга; жените гласоподавателки надвишават броя на мъжете и фактически поддържат баланса при изборите.

Дванадесето. Бъдещето на тази страна зависи повече от външната политика, отколкото от кой и да е друг фактор, но аз не боравя с този въпрос в тази книга. Външната политика, разбира се, не е нищо повече или по-малко от едно отражение на вътрешната политика и един поглед непосредствено по-горе — както и множество предишни пасажи — ще ви покаже защо тя е толкова объркана. Не е много лесно за един народ да има чувство за света, когато едва ли познава чувството за себе си.

Случайно някои употребяват фрази като: „Америка вярва“ или „Съединените щати мислят“. Сублимната абсурдност на това би трябвало да бъде ясна досега. „Америка“ никога не мисли. Тия, които наистина мислят в Америка, повечето време мислят съвсем различни неща.

… И да завърша

Съединените щати станаха велики предимно защото бяха основани върху една обмислена идея — една сложна и обхващаща идея, включваща равенство във възможностите за всички, управление само чрез съгласието на управляваните и закон за правата. Формата, духът и устройството на американското общество се гради на индивидуализма, гражданските свободи и демократичния процес. Какво ще стане с тях в един свят, който, дори и г-н Чърчил допуска, се е прелял в един „постоянен ход“ към тоталитаризъм и левичарство?

Две неща трябва да бъдат ясно упоменати. В края на краищата разположението на тази страна е прогресивно. Нямат значение изборите през 1946 година. Нека никой не мисли, че широките социални придобивки, спечелени от американския народ през последното поколение, могат лесно да бъдат отнети; нека никой не смята, че американците ще позволят някога без борба други американци отново да гладуват. Имаше в 1935 година, в тази най-богата нация на земята, 22 милиона безработни, които живееха от помощи. От друга страна, нека никой не се заблуждава като мисли, че системата на свободна инициатива (употребявам това клише в неговия най-широк смисъл, като забравям, че тя беше често „свободна“ само за привилегированите и че беше често патентована инициатива) е вече мъртва в тази страна. Съединените щати са все още преди всичко земята на самосъздалия се човек, дето възможностите и случаите, въпреки че по никой начин не са „равни“, са безспорно открити за повече граждани, отколкото дето и да било другаде на земята.

Току-що изказаният парадокс — повече от един прост парадокс, фактически най-крещящ и обиждащ вид противоречие — лежи дълбоко като прям факт в гладките корени на най-ранната американска история и традиция. Той се връща назад чак до най-първите борчески дни; той е бил фокусът на спора между Джеферсън и Хамилтън. Проблемът как да се примири икономическият либерализъм с политическата демокрация, или — казано с малко по-различни думи — как да уверим, че ако икономическата система се провали, политическата система все още може да продължава, положително не е нещо ново. Демокрацията и капитализма са били често поставяни близко заедно; когато демокрацията залезе, същото може да стане и с капитализма. Но никога не е било много лесно да прикривате натрупаната частна собственост и установените интереси с подобни демократически украшения — като безплатно задължително образование, социална служба, общо гласоподаване — и да й се наслаждавате.

В същност векът на мародерите и грабителите е преминал. Хората в тази страна, които мислят, че годината 1929 може някога отново да се върне, са много рядко. Ако ме накараха да пророкувам, бих казал — въпреки че повтарям убеждението си, че постоянната, дълготрайна, издигаща се в тази страна почва е прогресивна — че Съединените щати могат при все това да прекарат един временен период на чист консерватизъм или дори на реакция. Но ерата на неумолимия монополистичен контрол върху средствата за производство, на неограниченото увеличение на състоянието от страна на икономически анархисти, е мъртво като Тутанкамон. Сърцевината на тази страна е пуританска и радикална, в стария смисъл на думата „радикална“, и тя вярва, преди всичко друго, в две неща — независимо от това какви са временните отклонения — в прогреса и реформата.

В ход е не само от „Ню-дийл“ насам, но чак от началото на този век, една грамадна трансформация на мощ, политическа и икономическа — от едрите притежатели на имущества към дребните. Самоподдръжката на нацията е била показвана по най-разновидни начини. За доста значително време едрите капиталисти и магнати бяха много по-силни от управлението — било националното управление, било държавното законодателство. Това стана причина да се стигне до най-разнообразни катастрофи, следствие на което една реакция възвърна предимството на управлението над магнатите. Но съществените самоувековечаващи се сокове на капиталистическата система не бяха унищожени, въпреки че бяха дълбоко накърнени. Най-доброто определение, което някога съм чувал за Ню-дийл, бе, че той е един опит от страна на група боязливи либерали да спасят капитализма за самите „неми“ капиталисти.

По-нататъшен прогрес и реформа ще бъдат положително неизбежни и необходими. Следващият Ню-дийл ще направи предишния Ню-дийл да изглежда мек. Защото, независимо от това колко се подкрепя и изкуствено стимулира и масажира, философията на свободната инициатива не работи добре; тя не е достатъчна. Списанието Форчън оценяваше в 1940 година, че 23 на сто от американците са били принудени насила да живеят „извън“ американската система, и заявяваше открито, че има грешки в системата, „които ще се окажат фатални, ако не се коригират“. Урокът на голяма част от Европа е, че ако трябва да избират между сигурност и свобода, народите ще изберат сигурност. Тъй че Съединените щати би трябвало на всяка цена да избягнат да бъдат принудени да правят такъв плачевен избор. Защо да не притежаваме и двете неща? Това, което плаши толкова много хора, е „страхът от намесата на управлението“, „управителството“ и други подобни таласъми. Тия същите таласъми кръстосваха нашироко, още откакто бе установена междущатската търговска комисия в 1887 година; когато беше открит в 1896 година, този голям, необходим и напълно полезен институт за свободни селски доставки беше жестоко атакуван като „социализъм“; Съединените щати нямаха дори ефикасен подоходен данък до 1912 година. Това че толкова много американци се страхуват до такова степен от управлението, е едно интересно явление, тъй като то означава, до известна степен, че те се страхуват сами от себе си.

Че известна степен на правителствена намеса и контрол в икономическия живот — под будното наблюдателно око на една напълно свободна преса и винаги под смелата закрила на една абсолютна политическа демокрация — е станала необходимост, и то не само поради грамадно нарасналата усложненост и взаимозависимост в днешния модерен свят, се разбира от само себе си. Няма група в тази страна, която да не се ползува от някакъв вид правителствена инициатива или предприятие. Най-големият реакционер производител желае тарифата. И най-революционният плебей желае обществени училища. Може би наемодателите не харесват нормировката на наемите. Но те не протестират против нормирането на пътните тарифи. Фермерите не харесват много от това, което става във Вашингтон. Но каква буря би се надигнала, ако правителството престанеше да поддържа цените на памука и зърнените храни!

Разделянето на света между леви и десни, което е резултат, както на революционни сили, така и на угодничество и алчност, не е — трябва сега да подчертаем дебело — създало в Съединените щати пропаст, подобна на тази, която разделя голяма част от Азия и Европа. За това нещо трябва, колкото и странно да изглежда, да благодарим на системата на свободна инициатива, тъй като равенството на възможностите е все още, въпреки всичко, стожерът на американския живот и мисъл. Съществува голямо недоволство от системата, но изобщо, дори и тия, които мислят, че я няма, вярват в нея. Още един голям американски парадокс е, че много безимотни граждани са едни измежду най-големите консерватори в страната. И все пак, това би трябвало да звучи като предупреждение. Нека системата на свободната инициатива се провали в резултат на лошо ръководство или инфлация и настроението на тази нация би могло опасно да се промени. Нека се явят отново 15 милиона безработни — и кръв може да се лее по улиците. При все това, хората, които най-много се страхуват от революция, са, в същото време ония, които най-много се противопоставят на правителствените планове и контрол — неща, с които правителството търси начин да отбие катастрофата.

Още две обобщения са възможни за Съединените щати. Едното, повече от всичко друго, е, че те са щастлива страна с почти натрапчиво вярване в щастливия край. Прочетете Декларацията за независимостта, един забележително парлив документ; фразата „стремеж към щастие“ идва почти в самото начало. Другото обобщение е, че повече от всяка друга страна, с изключение може би на Англия, Америка вярва в компромиса. Конституцията е точна и абсолютна по отношение своите съществени принципи — свободата и правата на човека. Но под тях се крие един разнообразен меланж от компромиси — относно щатските права, относно робството — и нашата цяла история е била често смекчавана чрез компромиси, което означава разумно пристъпяне към нещата, мъдрост, уеднаквяване на становищата в едно почтено съгласие след открито разискване. В тия две съображения лежи голяма надежда. Инстинктът за щастие носи често пъти самото щастие, и нищо не би могло да бъде по-ценно от разума, в един век, разтърсен и направен нещастен от липса на вяра, с разпадането на толкова много ценности и с люде изнемогващи от страх, бъркотия и морални кризи.

Американските учени са в непрекъсната атака почти във всяка сфера на неизвестното, американските икономисти и социални инженери имат под ръка средствата и техниката, с които би могла да се предварди една нова депресия. Няма уважителна причина, поради която американският народ да не може да изработи една еволюция, в която свободата и сигурността да бъдат комбинирани. Добра градивна воля, логично далновидно планиране, яснота в предвижданията, обхващане на реалностите на нацията като цяло, подвижност на ума, образование и повече образование, една определена национална цел да се направи от съвременната цивилизация оръжие, което да лекува, а не да убива — всичко това е възможно. По странен начин, това ще стане по-рано, а не по-късно, отколкото ние мислим. Фактът, че една трета от цялата нация е зле задомена и зле нахранена, е прост факт, не толкова позор, колкото подкана. Това, което американците трябва да направят, е да увеличат размерите на демократическия процес. Тази страна е, както веднъж чух да казват, абсолютно „въшлясала от величие“ — с не само най-големи отговорности, но и с най-големите възможности познати някога на човека.