Даниел Стийл
Спомен (7)

7.

През следващите няколко дни майор Би Джей Фулъртън имаше вид на същински мъченик и изпълняваше задълженията си, без да мисли и без да вижда, а Серена се движеше като насън. Не можеше да си обясни какво се бе случило между нея и майора и не беше убедена, че иска то да се повтори. Вече в продължение на години мразеше войните, военните, униформите, всички армии, а изведнъж се озова в прегръдките на майора и не желаеше никого другиго, освен него. И какво искаше той от нея? Тя знаеше отговора на въпроса или поне си мислеше, че го знае, и всеки път, когато си спомняше за снимката на младата американка до леглото му, настръхваше от гняв. Той искаше да спи със своята италианска прислужница, това искаше, случайна мимолетна връзка, но когато обуздаеше раздразнението, в съзнанието й възкръсваше споменът за прегръдките и целувките под върбата и Серена трябваше да признае, че копнее за него. Трудно бе да се каже кой от тях изглеждаше по-нещастен, защото и той, и тя се бореха със задълженията си, и макар околните да забелязваха промяната, само двамина ги разбираха. Ординарецът на майора Чарли Крокман и Марчела бяха разменили многозначителни погледи два дни по-късно. Майорът крещеше на всички, не можеше да свърши никаква работа, загуби две папки, пълни със сравнително важни заповеди, а после ги намери, докато още вдигаше пара. Серена почти четири часа лъска пода на едно и също място, след което си тръгна, оставяйки всички парцали и четки във вестибюла при парадния вход, гледаше през Марчела сякаш през стъкло и си лягаше, без да вечеря.

От онази нощ под върбата не бяха разговаряли нито веднъж. Но на следващата сутрин Серена си бе дала сметка, че всичко това е безнадеждно, а майорът бе измъчван от угризения и душевна борба. Бе уверен, че Серена е чисто и невинно момиче, и със сигурност девствено, че е изстрадало достатъчно, за да се добавя и болката от някакво юношеско увлечение. А той трябваше да мисли и за годеницата си. Проблемът обаче беше, че не Пати запълваше мислите му сутрин и вечер, и през целия ден. Като че всяка секунда бе заета с образа на Серена и едва в неделя сутринта, когато я видя, сведена над зеленчуковата леха в градината на Марчела, той реши, че не може повече да издържа и че трябва да разговаря с нея или поне да й обясни нещата, преди изцяло да се е побъркал.

Слезе бързо долу, по войнишки панталони и светлосин пуловер, с ръце в джобовете, и тя се изправи, изненадана, че го вижда, махайки кичурите коса, паднали над очите й.

— Да, майоре? — За секунда му се стори, че долови в тона й укор, но в следващия миг Серена се усмихна и той, засиял от радост, си помисли, че е дяволски щастлив, задето я вижда, и хич не му пука дали ще запрати по него всичките си градински сечива. Трябваше да говори с нея. Беше същинска агония да се опитва да я избягва цели четири дни.

— Исках да говоря с теб, Серена. — А после добави срамежливо: — Заета ли си?

— Малко. — Изведнъж заприлича на зряла жена, оставяйки настрана лопатата, а зелените й очи срещнаха сивия му поглед. — Но не много. Искате ли да седнем ей там? — Тя посочи една пейка от ковано желязо, поолющена, ала все още красива, от доброто старо време. Сега можеше спокойно да говори с него, а и наоколо нямаше кой да ги види. Всички ординарци имаха в неделя свободен ден, Марчела бе отишла на черква, а после бе канена у една приятелка. Само Серена бе останала у дома да се погрижи за градината, бе ходила на черква сутринта и Марчела дори не се бе помъчила да я накара да отидат заедно на гости. Като се изключеха обичайните часови на улицата пред двореца, те двамата бяха сами.

Майорът мълчаливо я последва до малката пейка и седнаха един до друг. Той запали цигара и се загледа към хълмовете в далечината.

— Извинявай. Държах се много лошо тази седмица, Серена. Мисля, че малко се бях побъркал. — Сивите му очи я гледаха откровено и тя бавно поклати глава.

— И аз. Не разбрах как стана.

— Сърдиш ли се? — Този въпрос си задаваше вече четвърти ден. Или пък се бе изплашила? За себе си знаеше, че се бои, без да е напълно сигурен защо.

— Имаше моменти, в които бях сърдита. — Тя бавно се усмихна, а после въздъхна. — Но имаше и други, в които не бях. Бях изплашена… и объркана… и… — Погледна го и той усети непреодолимия копнеж да я държи в прегръдките си и да я гали, обзе го желание, дори още по-силно отпреди, да я притежава точно тук, под дървото, на тревата под есенното слънце. Затвори очи сякаш от болка, а Серена докосна ръката му. — Какво има, майоре?

— Всичко. — Отвори бавно очи. — Не разбирам какво изпитвам… какво става с мен… — И изведнъж почувства с цялото си съзнание, с цялата си душа, с цялото си същество, че повече не може да се възпира. — Обичам те. О, господи… — Той я притегли към себе си. — Обичам те. — Устните му намериха нейните и тя усети как вътре в нея започна да се надига желание, но това не беше само желание. Беше тих копнеж да бъде завинаги негова, да стане част от него, да се слеят в едно цяло. Сякаш тук, в дома на родителите си, в градината им Серена бе намерила своето бъдеще, сякаш бе принадлежала на този русокос американски майор от самото начало, сякаш е била родена за него.

— И аз те обичам. — Каза го шепнешком, усмихваше се и в същото време в очите й се появиха сълзи.

— Ще дойдеш ли вътре с мен?

Тя знаеше за какво говори. Той обаче не смяташе да я вземе, да я грабне и отнесе горе на ръце. Искаше тя да го желае. Серена бавно кимна и се изправи, с лице, обърнато към неговото, и с очи, по-големи от всички онези, които някога бе виждал, и той тържествено я хвана за ръка — двамата заедно прекосиха градината, при което Серена имаше странното усещане, че току-що са се оженили… „Ще вземете ли този мъж…“ — „Да…“ Усети как собственият й глас звънти дълбоко в душата й, докато стигнаха до входа, а когато влязоха вътре, той затвори вратата след нея. После обхвана талията й с ръка и Серена бавно заизкачва редом с него мраморното стълбище към някогашната спалня на майка си. Когато застана на прага, тя се разтрепери, втренчила очи в огромното легло с четирите колони, а разширените й зеници бяха изпълнени със спомени и страх.

— Не… не мога…

Гласът й бе малко по-силен от шепот и той поклати глава. Щом не може, няма да я насилва, но му се искаше поне да я държи в прегръдките си, да я милва, да я усеща и да я докосва, да гали с устни изящната й плът.

— Не те принуждавам, скъпа… Никога… Никога няма да го направя насила… Аз те обичам…

Думите заглъхнаха в разкошната й копринена коса, той покри с целувки врата и деколтето й и нежно разтвори с устни тъмната памучна рокля, наслаждавайки се на всеки сантиметър от плътта й, вкусвайки я като нектар, а езикът му бродеше навсякъде, докато Серена започна тихо да стене.

— Обичам те, Серена… обичам те…

Това не беше лъжа. Той я обичаше и в същото време я желаеше, обичаше я, както не бе обичал никоя друга жена преди нея, и след миг, забравяйки какво бе казал, когато бяха на вратата, нежно я взе на ръце, положи я на леглото и бавно започна да сваля дрехите й, а тя не се съпротивляваше, ръцете й нежно го галеха, прегръщаха, докосваха, докато накрая той усети мощния тласък на желанието си и повече не можеше да се сдържа.

— Серена — прошепна с дрезгав глас — искам те, скъпа… искам те…

Но в думите му прозвуча и въпрос, взря се в лицето й, а когато очите й срещнаха неговите и тя кимна, той свали набързо дрехите си и почти на секундата легна до нея, като я притискаше силно до себе си, сякаш да слее собствената си плът с нейната. В началото съвсем бавно, но след това с нарастваща страст проникваше все по-дълбоко и по-дълбоко в нея, докато тя простена от болка, и той влезе докрай, знаейки, че това трябва да стане изведнъж, после болката изчезна и Серена се прилепи до него и започна странно да се извива, докато любимият мъж внимателно я учеше на любовните чудеса, и те продължиха да се любят с много нежност, при което тя стенеше, но вече не от болка. Тогава той се остави на страстта да го води, докато в един миг по тялото му се разля гореща вълна, която сякаш го понесе с любимата жена към шеметните висини на сладостта. Притиснати така един в друг, тя сякаш преплуваха една цяла вечност, докато накрая тя се сгуши до него като красива пеперуда, кацнала в прегръдките му.

— Обичам те, Серена. — С всеки изживян миг думите му придобиваха все по-дълбок смисъл и този път тя се обърна с усмивката на жена, в каквато се бе превърнала, и го целуна, милвайки го нежно с ръце. Минаха сякаш цели часове, преди той да събере сили и да се отдръпне от нея, и подпрян на лакът в огромното красиво легло, с усмивка започна да се любува на тази невероятна златна смесица от жена и дете. — Здравей. — Каза го така, сякаш току-що се бяха срещнали, а тя се засмя. Засмя се на изражението му, на това, което бе изрекъл, и на духовете, които бяха прогонили, не грубо, а с нежна категоричност, тук, в леглото на майка й. Серена впери очи в синия атлаз на таблите, които й напомняха лятно небе… — Красиво е, нали? — Той погледна лазурния атлаз, а после й се усмихна отново и тя се засмя някак особено, като палаво дете.

— Да — целуна го тя по връхчето на носа. — Винаги е било красиво.

— Какво? — погледна я объркан.

— Това легло. Тази стая. — Той й се усмихна нежно.

— Често ли си идвала тук с Марчела? — Зададе въпроса толкова наивно, че тя не можа да сдържи смеха си. Трябваше да му каже. Трябваше. Те се бяха оженили тайно в градината в присъствието на приятелски духове и бяха консумирали брака си в леглото на майка й. Беше време да му довери истината.

— Не съм идвала тук с Марчела. — Серена отпусна глава за секунда, докосвайки ръката му, чудейки се как да му го каже. А после го погледна отново в очите. — Аз живеех тук, майоре.

— Мислиш ли, че вече можеш да ме наричаш Бред? Или искам прекалено много? — Той се наведе да я целуне и когато се отдръпна, тя се усмихна.

— Добре, Бред.

— Какво искаш да кажеш с това, че си живяла тук? С Марчела и с родителите си ли? Цялото семейство ли работеше тук?

Серена важно поклати глава със сериозно изражение в очите. Седна в леглото и омота чаршафа около себе си, без да изпуска ръката му. — Това беше стаята на майка ми, Бред. А твоят кабинет бе моя стая. Някога. — Гласът й бе толкова тих, че той едва я чуваше. — Ето защо отидох там тогава. Първия път, когато те видях… онази нощ, в тъмното… — Очите й се впиха в неговите, а той я гледаше учуден.

— Боже мой. Всъщност коя си ти? — Тя дълго не отговори. — Не си племенница на Марчела. — Отдавна го подозираше.

— Не. — Последва дълга пауза и тогава Серена си пое дъх, скочи от леглото и направи грациозен реверанс. — Имам честта да бъда принцеса Серена Александра Грациела ди Сан Тибалдо… — Тя се изправи и застана пред него в цялата си изключителна елегантност и красота, гола в стаята на майка си, а Бред Фулъртън я съзерцаваше изумен.

— Ти си какво? — Макар че бе чул съвсем ясно. Когато Серена започна да повтаря, той бързо вдигна ръка да я прекъсне, избухвайки в неудържим смях. Значи това била италианската „прислужница“, за която се притесняваше, че я е прелъстил, „племенницата“ на Марчела. Беше чудновато и абсолютно безумно, такова прекрасно безумие, и той не можеше да спре да се смее, гледайки Серена, и тя също се смееше, а накрая се гушна в обятията му на леглото на майка си и притихна.

— Какъв странен живот водиш, скъпи, живееш тук, работиш в армията.

Той изведнъж се замисли за онова, което тя трябваше да върши през изминалия месец, и вече не му бе забавно. Всъщност стори му се отчайващо жестоко.

— Как, по дяволите, си стигнала до това положение?

Серена му разказа всичко от самото начало, още от времето на разногласията между баща й и Серджо, за смъртта на родителите си, за годините, прекарани във Венеция за бягството в Щатите и за завръщането си. Довери му цялата истина, допълвайки, че сега няма нищо и че вече е никоя, просто една прислужница в двореца. Няма нито пари, нито вещи, нищо, освен историята на своя живот, предшествениците си, името си.

— Имаш много повече. Любовта ми — нежно я погледна той, както лежаха един до друг на леглото. — Ти притежаваш магически дар, особена грация, с каквато много малко хора могат да се похвалят. Където и да си, Серена, това не ще остане незабелязано. Винаги ще се открояваш. Ти си по-специална, Марчела е права. Ти си принцеса… принцеса… сега го разбирам. — Това за него бе обяснение на магическото й излъчване. Тя бе принцеса… неговата принцеса… неговата кралица. А после я вдигна с толкова нежност, от която в очите й едва не се появиха сълзи.

— Защо ме обичаш, майоре? — Серена изглеждаше особено зряла, мъдра и тъжна, когато го попита.

— Заради парите ти — захили се той с хлапашка усмивка. Бе толкова красив, а годините му въобще не личаха.

— И аз така подозирах. Мислиш ли, че имам достатъчно? — усмихна се тя, гледайки го в очите.

— А колко имаш?

— Към двайсет и два долара от последната заплата.

— Чудесно. Ще те взема. Точно това искам.

И започна да я целува, в момента и двамата искаха нещо друго. А след като се любиха отново, той я прегърна, без да каже нищо, мислейки си за онова, което бе преживяла, за куража й да прекоси, кажи-речи, целия свят, само и само да се завърне у дома, да си дойде тук, в двореца, където благодарение на Бога я бе срещнал, и никога нямаше да я пусне да си отиде. Ала докато си го обещаваше, очите му намериха снимката на усмихнатата тъмнокоса млада жена в сребърна рамка върху мраморния плот на масичката до леглото. Сякаш уловила погледа му, Серена се обърна към снимката на Пати, която се усмихваше и на двама им. Не пророни дума, но се втренчи изпитателно в него и той с тиха въздишка поклати глава.

— Не знам, Серена. Още не мога да отговоря на този въпрос.

Тя кимна с разбиране, ала изведнъж се разстрои. Ами ако го загуби? А всъщност точно това ще стане. Другата жена е част от неговия свят, нещо, което тя не е. И навярно никога няма да бъде.

— Обичаш ли я? — Гласът на Серена бе тих и тъжен.

— Мислех, че я обичам. Много. — Тя само кимна, а той нежно я хвана за брадичката и я накара отново да вдигне очи към неговите. — Винаги ще ти казвам истината, Серена. Нищо няма да крия от теб. Аз и тази жена сме сгодени и нямам никаква идея какво, по дяволите, ще правя. Но аз те обичам. Дълбоко и искрено те обичам. Разбрах го в първия миг, в който те зърнах, когато в тъмното прекосяваше на пръсти кабинета ми. — И двамата се усмихнаха на спомена. — Трябва да премисля. Не я обичам така, както теб. Обичах я като част от един познат, комфортен свят.

— Но аз не съм част от този свят, Бред.

— За мен това няма значение. Ти си си ти.

— Ами семейството ти? Дали ще възприемат подобен обрат? — По очите й личеше, че се съмнява.

— Те са много привързани към Пати. Но това не означава нищо.

— Така ли? — Серена се опита да си придаде нехаен вид, докато се измъкваше от леглото, ала той я дръпна обратно.

— Точно така. Аз съм на трийсет и четири години. И ще следвам своя път, Серена, а не техния. Ако трябваше да се съобразявам с тях, вече щях да съм напуснал армията и да работя при някой от приятелите на баща ми в Ню Йорк.

— Какво щеше да работиш? — Изведнъж я обхвана някакво незадоволено любопитство спрямо него.

— Най-вероятно в банка или в администрацията. Семейството ми е много тясно свързано с политическия живот в Щатите.

Тя въздъхна уморено и в очите й проблесна сарказъм.

— И моето семейство бе много тясно свързано с политиката тук.

Серена го погледна с тъга, мъдрост и прикрит смях и той бе доволен, че тя е в състояние да усети иронията на положението.

— Там е малко по-различно.

— Надявам се. Това ли искаш? Да се занимаваш с политика?

— Може би. Но, откровено казано, по-скоро бих останал в армията. От известно време се замислям дали тъкмо това не е моето призвание.

— А родителите ти какво смятат по този въпрос? — Тя сякаш веднага бе усетила огромното влияние, което те имат или се опитват да имат над него. И понякога това ставаше повод за ожесточени битки. — Одобряват ли намеренията ти?

— Не. Но такъв е животът. А това е моят живот. Аз те обичам. Така че никога не го забравяй. Аз сам ще взимам решения. — Отново погледна снимката. — За това също. Capisci?

Тя се разсмя на американския му акцент.

— Capito.

— Добре. — Той я целуна и в следващия момент те отново потънаха в сладостните трепети на любовта.