Даниел Стийл
Спомен (57)

57.

Раздялата бе кратка, храбра и безкрайно болезнена. Шарлот стисна зъби, прегърна силно чичо си, отдръпна се и известно време стоя и го гледа.

— Обичам те, Андреас.

— И аз те обичам. — И последва: — Довиждане.

С Ванеса се сбогува по-дълго. Протегна ръце, прегърна я и я задържа до гърдите си, почувства за миг топлината й, а после я пусна.

— Вземи със себе си това, което научи, и го използвай, скъпа моя. Аз ти подарих две неща, сърцето си и куража. — Каза го тихо, така че никой не го чу, и когато се отдръпна, пъхна мъничка кутийка в ръката й. Очите му настояваха да я приеме.

След това изведнъж набързо ги заведоха до самолета и Андреас вече не се виждаше, а тя и Шърли плачеха. Качиха се в самолета прегърнати и едва след като той излетя, почувстваха желание да разговарят. Шърли бе унила и Ванеса я погледна, мислейки си, че е действително великолепна. Тя бе най-красивото момиче, което някога бе виждала, и забеляза как много глави се обърнаха, когато двете седнаха на местата си. Комбинацията от кожа с цвета на слонова кост, изумрудени очи и черна копринена коса беше ослепителна.

Малко по-късно Ванеса отвори миниатюрното пакетче, което Андреас й бе дал. В ръката й падна тънка златна верижка, на която имаше бляскав диамант, вграден в златен медальон с формата на звезда, и когато го сложи на шията си, тя разбра. Това беше тяхната падаща звезда. Ванеса погали накита и усети как очите й отново се пълнят със сълзи. Познаваше го едва от шест седмици, а имаше чувството, че е била с него цял живот.

След час и половина самолетът се приземи в Лондон, където разбраха, че ще трябва да чакат два часа, за да излетят за Ню Йорк.

— Искаш ли нещо за ядене? — Ванеса погледна сестра си. Когато минаха в чакалнята, Шарлот изглеждаше възбудена. След като напуснаха Атина, тя си бе възвърнала жизнеността и вече в очите й се бе появило пламъче. Беше се запознала с трима англичани — две момчета и едно момиче на нейната възраст, и бе разговаряла с тях надълго и нашироко. Те се връщаха в Лондон, а тя им обясни, че пътува за Ню Йорк. Ванеса се вгледа в очите на Шърли и с трепет си спомни всичко, дори и ужасяващата гледка в болницата в Лондон, когато трябваше да извика Теди, за да спаси живота на майка й.

— За какво си мислеше? — Шърли се взря в нея загрижено, а Ванеса бавно се усмихна.

— За времето, когато ти се роди…

— Андреас ми каза, че мама за малко щяла да умре.

— Така е — отговори Ванеса важно. — Чичо Теди дойде и те извади с цезарово сечение.

Шърли кимна.

— А баща ми къде беше?

Ванеса погледна отнесено и отвърна:

— Не знам. Беше изчезнал. — А после въздъхна дълбоко. — В онези дни се отнасяше ужасно с майка ми… с майка ни. — Тя се коригира и Шърли пак кимна.

— Той ме плашеше. По-късно Андреас не ми разрешаваше да го виждам.

Тя беше на пет години, когато той излезе от затвора, и на четиринайсет, когато почина. Но през всичките тези години го бе виждала четири или пет пъти. Повече не говориха за него и Ванеса седеше, потънала в мислите си.

— Как е било, когато ти си била малка? — Шърли впери в нея големите си зелени очи и Ванеса се усмихна.

— Зависи кога. Имаше периоди, когато беше чудесно, ала имаше и неприятни мигове. — Но сега като че гледаше по различен начин на това. Откакто бе срещнала Андреас, възприемаше всичко по различен начин. Нищо не изглеждаше толкова съкрушително, както преди.

— Ти спомняш ли си баща си? — Шърли проявяваше безгранично любопитство. Тя бе ужасно привързана към сестра си във всяко отношение.

Ванеса поклати глава.

— Не. Само от снимки. Единственият мъж, когото всъщност си спомням от детството, е чичо Теди.

Сега обаче си спомни и Васили. И беше странно, че си го спомняше толкова ясно, изглеждаше й грозен заради всичко онова, което бе сторил с майка й, но вече не я плашеше, както доскоро. Когато се сетеше за него, изпитваше гняв и тъга, ала не бе така болезнено, защото бе скътала в сърцето си Андреас и любовта, която си бяха дарили взаимно. Сега Васили беше просто един мъж. Той вече не олицетворяваше всички мъже. И мислейки си за това, тя се извърна към Шърли, но изведнъж се сепна и погледна часовника си.

— Закъсняваме ли? — Шърли искаше и млечен шейк.

— Поръчай си. Аз трябва да се обадя по телефона.

— На кого? — Очите на шестнайсетгодишното момиче бяха неутолимо любопитни и Ванеса се засмя.

— На един приятел в Ню Йорк.

— Оттук? Толкова е скъпо. — Андреас й бе заръчал да не бъде прекалено разточителна в Ню Йорк. — Защо не му позвъниш, когато пристигнем?

— Защото искам да ни посрещне на летището, госпожице Любопитке, ето защо. — Тя се усмихна на сестра си и отиде до телефонната кабина, която беше точно пред входа на кафенето, а Шърли си поръча шоколадов млечен шейк и парче пай, нито едно от тези неща нямаше да се отразят на фигурата й.

Телефонът звънна два пъти и той вдигна слушалката, гласът й бе напрегнат в началото. Каза му, че е добре и че пристига с Шърли. А после, след една неудобна пауза, добави:

— Бих искала да те видя, Джон… — Не знаеше какво друго да каже, как да му каже.

— На летището ли?

— Да.

— Ще бъда там.

И когато се приземиха в Ню Йорк, той беше там. Ванеса и Шърли слязоха от самолета, смачкани, уморени и нетърпеливи. Докато минаваха през митницата, Ванеса погледна нагоре към остъклената тераса и ги посочи на Шърли.

— Ето ги, скъпа, чакат ни. — Там бяха и Теди, и Линда, и бебето, и Джон Хенри, застанал до тях, ужасно сериозен, а очите му не се откъсваха от лицето на Ванеса. Наблюдаваше я и тя му изглеждаше различна, по-изтънчена, помисли си, и някак по-женствена отпреди. А когато Ванеса се спря и заговори някакъв митничар, Джон видя, че на шията й нещо блести. Беше диамантът, който Андреас й бе подарил.

— Готова ли си? — Ванеса погледна сестра си с усмивка, докато се готвеха да излязат от митницата.

— Да — отговори Шърли почти без дъх.

Ръка за ръка, двете се отправиха към своя нов живот. Вратите се отвориха автоматично, те пристъпиха в залата за посрещачи и Ванеса забеляза как Теди пребледня от вълнение. Виждайки Шарлот, той имаше чувството, че бе застанал лице в лице със Серена. Само косата беше различна, но дори и това не можеше да развали илюзията, когато потъна в познатите зелени очи. Затаи дъх и я гледаше просълзен, а после бързо си избърса сълзите и забърза към нея, прегърна я и силно я притисна до гърдите си, спомняйки си последния път, когато я видя в съда като съвсем мъничко бебе. А ето че сега се връщаше при тях след шестнайсет години. Прегръщаше я и си мислеше, че най-сетне бебето на Серена си бе дошло у дома.

Линда го наблюдаваше с тяхното бебе на ръце, а Ванеса бавно тръгна към Джон Хенри. Той само я погледна и не пророни дума. Нямаше какво да си кажат. Тя бе отишла в Атина, както я бе посъветвал той, бе се докоснала до миналото си, бе намерила сестра си и сега се връщаше. Ванеса усети как ръцете му за момент се разтрепериха, докато я прегръщаше, но когато се взря в лицето й и видя, че тя се усмихва, разбра, че всичко е наред. На тръгване към изхода Джон здраво хвана Ванеса за ръка, Теди обви раменете на Линда, а Шърли мина между двете двойки с щастлива усмивка.

— Добре дошла у дома — каза й Джон Хенри през рамо.

А Теди нежно прошепна:

— Добре си се завърнала.