Даниел Стийл
Спомен (28)

28.

Годините в Сан Франциско бяха щастливи за Бред и Серена. Живееха си в своя малък уютен свят в красивата тухлена къща с изглед към залива. Бред обичаше работата си в гарнизона, а на Серена й бе изключително интересно с Ванеса. Тя бе очарователно златокосо дете, което като че съчетаваше най-доброто от майка си и баща си. В действителност тя много приличаше на Бред, но имаше непринудения смях и грацията на майка си.

Теди идваше винаги когато му се удадеше възможност. Наричаше Ванеса своята приказна принцеса и й четеше безкрайни приказки. Никога не можеше да остане с тях толкова дълго, колкото му се искаше, защото ангажиментите в Станфорд не му позволяваха. Само през ваканциите се отпускаше истински и прекарваше повече време със семейството на брат си. Успееше ли да открадне някоя и друга минута, Теди водеше Ванеса в зоологическата градина и често, когато знаеше, че той ще дойде, тя заставаше на вратата и наблюдаваше всяка минаваща кола. Щом го зърнеше, започваше да крещи от радост:

— Той идва! Това е чичо Теди!

Той бе единственият роднина, когото познаваше истински. Беше виждала другия си чичо само два пъти, когато Пати и Грег се отбиха в Сан Франциско на път за Япония. Пати жадно гледаше детето и на няколко пъти се държа грубо със Серена. Грег сякаш въобще не я забелязваше в обичайния си унес между две напивания. А Пати сметна за необходимо да разкаже на Серена, че свекърва й ужасно много мрази детето, без дори да го е виждала.

Идеята да прекарат ваканцията си в Япония бе на Пати. Пътуването се бе превърнало в последната й страст. Но като се изключи това кратко и не особено доброжелателно посещение, Серена и Бред се бяха почти напълно откъснали от семейството там, на Източното крайбрежие. След като майка му открито отказа да приеме Ванеса, Бред бе свел контактите си с нея до минимум и когато Маргарет дойде веднъж в Сан Франциско на гости на Теди, така и не се срещна насаме с Бред, който държеше да вземе със себе си и своята съпруга, и накрая на инат си тръгна, без да види нито Бред, нито Серена, нито Ванеса. Разцеплението в семейството късаше сърцето на Теди и той дълго моли майка си да промени своето решение, но тя не пожела. Дори бе по-категорична от всякога. Ала Ванеса изобщо не се вълнуваше от отношението на баба си и дядо си. Тя бе слънчево дете, все засмяна, настроението й не помръкваше и почти никога не плачеше. А и родителите й и чичо й толкова силно я обичаха, че ничия друга любов не й бе нужна.

Малко след третия й рожден ден Серена и Бред й казаха, че ще си има братче или сестриче, а тя плесна с ръце от радост и се забърза нагоре да нарисува картина за новото бебе. Нарисува един слон, който приличаше по-скоро на куче, постави го в рамка и го окачи на стената в детската стая. Бебето трябваше да се роди през август и Теди вече се шегуваше със Серена. През юни той завършваше медицина, тогава тя щеше да бъде в седмия месец.

— И ако си мислиш, че ще дотичам да ти акуширам, много се лъжеш. Пък и ценоразписът ми се е вдигнал.

Това, че той бе акуширал при първото й раждане, се бе превърнало в семейна шега, но Серена бе леко притеснена, че този път бебето може да се роди още по-бързо. Докторът я бе предупредил, че има такава вероятност, и тя бе обещала да се навърта вкъщи, по-близо до телефона, през последните две седмици на юли и началото на август.

През юли Теди щеше да се върне в Ню Йорк след кратко пътуване на Запад, а през август започваше курс по вътрешни болести в Презвитерианския университет в Ню Йорк.

Завършването му бе повод за доста емоции в семейството. Дойдоха майка му, Грег и Пати. Баща му бе прекарал инфаркт и бе опасно да тръгва на такъв дълъг път, но всички останали искаха да присъстват на церемонията.

— Е, докторе, вълнуваш ли се? — Бред погледна брат си, все още с академичната тога и шапка, и Теди се засмя лъчезарно. Вече бе на двайсет и шест, а Бред — на трийсет и осем, но и двамата изглеждаха почти на еднаква възраст. Бред бе запазил нещо момчешко у себе си, а Теди бе видимо възмъжал в Станфорд.

— Знаеш ли, не мога да повярвам. Най-после… вече съм лекар.

— Аз го знаех още преди четири години. — Те се усмихнаха един на друг. На няколко пъти по време на напрегнатата семейна среща на церемонията Маргарет Фулъртън демонстративно обърна гръб на Серена, от което Пати бе очарована. Единствено Ванеса не забелязваше очевидната неприязън и Теди я наблюдаваше с познатото удоволствие, изписано на лицето му.

— Толкова много обичам това хлапе.

Бред се усмихна.

— Този път, изглежда, ще си има братче.

— Ти май ще поискаш да повикам артилерията, прав ли съм? — пошегува се брат му и тогава Бред се сети.

— Да. Между другото, би ли ми направил една услуга?

— Разбира се, за какво става дума? — Теди разсеяно погледна брат си. Бред много рядко го молеше за нещо.

— След няколко дни заминавам за чужбина, отивам с консултативна мисия в Корея. Бих искал да наглеждаш момичетата. Знаеш ли, когато съм на работа, все ме е страх, че ако забравя да се обадя у дома, тя ще роди за двайсет минути насред пътя с покупките в ръце.

— Глупости, дай й поне половин час. — Теди се захили, а после доби сериозно изражение. — Опасна ли ще бъде тази мисия? — Изведнъж го прободе странно предчувствие. Бред бе необичайно спокоен, но все пак в очите му се долавяше тревога.

— Съмнявам се. Отскоро там имаме консултанти. Просто искам да видя как се справят. Ние всъщност не вземаме никакво участие, само наблюдаваме.

„Наблюдават, но какво ли?“

— Колко време, Бред? — Теди изглеждаше разтревожен.

— Ще отсъствам няколко дни.

— Нямах предвид това. Исках да кажа, колко време ще наблюдаваме?

— Известно време — уклончиво отговори Бред. — За да съм откровен с теб, Теди, мисля, че ще бъдем замесени във войната там. Дяволски странно е, трябва да ти кажа, но така мисля. Ще докладвам в Пентагона своите заключения.

Теди поклати глава.

— Само внимавай, Бред.

Двамата братя се погледнаха продължително и Бред го потупа по ръката, преди да съобщи на Серена.

— Няма страшно, хлапе. Няма страшно.

Но когато каза на жена си, бе стреснат от реакцията й. Досега винаги бе приемала всичко, което той правеше, ала този път го помоли да не заминава за Корея.

— Но защо? Няма да съм тук няколко дни, а до раждането на бебето има още два месеца.

— Не ме интересува! — Серена първо извика, а после се разплака. — Просто не искам да отиваш.

— Не ставай глупава. — Бред го отдаде на изнервеност, причинена от бременността, но през нощта я чу да плаче в банята, след което продължи да го моли да не заминава, като почти истерично се притискаше към него.

— Не съм те виждал такава, Серена. — Той истински се разтревожи. Може би нещо друго не бе наред, а тя не му бе казала. Ала Серена настояваше, че това е единствената причина.

— Никога не съм се чувствала така. Не мога да го обясня.

— Тогава го забрави. Теди ще бъде тук и аз ще се върна, преди още да си усетила моето отсъствие.

Но Серена бе в паника. Имаше предчувствие, което я изпълваше с ужас.