Даниел Стийл
Спомен (20)

20.

Маргарет Фулъртън се прибра точно в три и петнайсет и изглеждаше точно така, както и сутринта, когато излезе от къщи. Безупречна и елегантна, в перленосив копринен костюм от „Шанел“, с копринена блуза в цвят пепел от рози и с подплата на жакета в подходящ тон. Носеше изящни сиви кожени обувки и сиви чорапи, малка чанта от крокодилска кожа, а пригладената бяла коса беше така изрядна, колкото и в осем часа сутринта. Както винаги, тя влезе, поздрави прислугата, остави чантата и ръкавиците си върху голям сребърен поднос във входното антре, прегледа пощата, внимателно разпределена от една прислужница, а после се отправи към библиотеката.

Там обикновено Маргарет или позвъняваше за чаша чай, или се обаждаше по телефона на хората, които я бяха търсили, по грижливо направения списък, оставен от иконома на бюрото й. Но днес тя знаеше, че Бред се връща. Не беше съвсем сигурна дали вече е пристигнал и сега съжаляваше, че не можа да го посрещне; погледна нетърпеливо часовника си и позвъни на иконома. След минутка той се появи на вратата в очакване.

— Да, госпожо?

— Синът ми пристигна ли, Майк?

— Да, госпожо. Тук са двама от синовете ви. Господин Теодор и господин Брадфорд. — Майк работеше в този дом вече трийсет години.

— Къде са те?

— Горе. В кабинета на господин Теодор. Да ги повикам ли?

— Не — Маргарет се изправи безшумно. — Аз ще отида при тях. Сами ли са? — Тя се взря в него с надежда. Сякаш беше възможно вече да са се освободили от Серена. Ала икономът леко поклати глава.

— Не, госпожо. С тях е госпожа Фулъртън. Госпожа Брадфорд Фулъртън — поясни той.

Очите на Маргарет Фулъртън проблеснаха гневно, но тя само кимна.

— Да. Благодаря ти, Майк. Аз ще се кача след малко. — Трябваше й минутка да помисли какво да каже и как да го каже. Трябваше да го стори внимателно, иначе щеше да загуби Бред завинаги.

Същевременно съзнаваше, че е най-добре Теди да бъде държан в неведение. Вече бе допуснала грешката да му довери какво възнамерява да прави. Беше глупаво от нейна страна и тя знаеше това. Най-малкият й син имаше меко сърце и замечтани очи и житейската му философия бе сякаш почерпена от сантиментален роман, никак не подхождаше на реалната действителност, пълна с опортюнисти и глупаци и малки италиански уличници, чиято цел е богатството на сина й.

Маргарет Хастингс Фулъртън остана сираче на двайсет и две, когато родителите й загинаха при железопътна катастрофа в чужбина. Оставиха й огромно наследство. Адвокатите на баща й разумно я посъветваха да се омъжи и след една година тя се венча с Чарлс Фулъртън и сля богатството си с неговото. Нейното идваше от заводите за стомана в страната и с годините бе набъбвало, умножавано с печеливши земи и десетки банки. Чарлс Фулъртън пък произхождаше от семейство, чиито пари извираха от по-префинени източници. Предците му бяха направили състояние от чай през миналия век и към него бяха прибавили невероятни печалби от кафе; фамилията притежаваше огромни холдинги в Бразилия и Аржентина, Англия и Франция, в Цейлон и Далечния изток. Това бе състояние, което бе слисало дори нея, а Маргарет Хастингс Фулъртън не се слисваше лесно. Тя винаги се ориентираше чудесно във финансовия свят, а политиката и международните отношения я омагьосваха и ако родителите й бяха живи, баща й сигурно щеше да се постарае да я омъжи за дипломат или държавник, вероятно дори и за президента на Щатите. Но се случи така, че вместо това срещна Чарлс Фулъртън, единствения син на Брадфорд Джарвис Фулъртън II. Чарлс имаше три сестри и съпрузите и на трите бяха започнали работа при баща му. Те непрекъснато пътуваха по света, ръководеха добре компаниите и възрастният човек бе доволен във всяко отношение, освен в едно. Те не бяха негови синове, а Чарлс беше, но не проявяваше никакъв интерес да наследи трона на баща си и да оглави империята. Той се стремеше към спокоен живот, искаше да упражнява право, да пътува колкото е възможно по-малко и да жъне плодовете на онова, което бяха създали баща му и дядо му. Маргарет беше тази, която намираше капиталовложенията на Фулъртънови изключително перспективни и държеше съпругът й да се присъедини към останалите и евентуално да поеме ръководството на фирмата. Но само няколко месеца след сватбата тя разбра, че въобще не може да се надява на това. Бе се омъжила за един от най-богатите мъже в страната, а него въобще не го беше грижа как е било натрупано това състояние. Плановете й по отношение на Чарлс, а така също и тези на баща му нямаше никакъв шанс да се осъществят и накрая той постигна своето. Създаде юридическа фирма заедно с няколко свои колеги и се отдаде на правото. Не притежаваше индивидуалността и амбициите на предшествениците си. Нито стоманения инстинкт на жена си, която в действителност приличаше повече на баща му. Тя и старецът се разбираха превъзходно, докато беше жив, и единствено Маргарет страдаше истински, когато империята започна да се разпродава парче по парче. Нямаше ги вече огромните холдинги в екзотичните страни, нямаше ги и мечтите, че един ден Чарлс ще промени решението си и ще остави правото, нямаше я надеждата, че ще бъде управляващата сила зад трона.

Тогава тя насочи амбициите си от международната търговия към политиката. И тук за известно време имаше успех. Бе успяла да внуши на Чарлс, че онова, което му е най-нужно на този свят, е място в Сената. То щеше да помогне на кариерата му, щеше да повиши престижа на адвокатската му фирма, щеше да възхити жена му и приятелите му и тя го убеди, че това е всичко, което той желае. А в действителност на него му се стори противно и отегчително, не му харесваше да стои във Вашингтон и когато мандатът му изтече, отказа да се кандидатира отново. Върна се с облекчение към обичайните си занимания в Ню Йорк и остави Маргарет без никакви илюзии, само с шепа мечти. Беше си издълбал местенце за себе си, което му допадаше, спокоен стол зад едно бюро в Ню Йорк и не желаеше нищо повече. Но за нея това беше недостатъчно и съвършено неподходящо за него.

Единственото, което остана на Маргарет Фулъртън, бе да отправи надеждите си към своите синове.

Бред определено бе най-предприемчивият от тримата, ала също като баща си не беше лесен за обработване и си правеше точно това, което на него му се искаше. Нито една от службите, които бе заемал досега, не бяха нещо, което Маргарет би нарекла значимо, отказа да използва връзките, които имаше, и въпреки че проявяваше известен интерес към политиката, тя бе започнала да се съмнява, че притежава достатъчно амбиции в тази насока, които да го накарат да промени живота си. Това, към което той се стремеше, също като баща си, и което често озадачаваше Маргарет, беше „приятен живот“, живот, който би имал смисъл за него.

Тя бе забелязала, че нито властта го привлича, нито мащабната международна търговия, нито империята на предците му. Грег, от друга страна, бе далеч по-податлив на обработка. Въпреки че не бе умен колкото Бред, Маргарет възлагаше много повече надежди на него и сега, чрез брака си с конгресменска дъщеря, той щеше да попадне в подходяща среда, за да поеме към политическото поприще в случай че го тласнат натам. А Маргарет знаеше, че ще може да разчита на Пати да тласка мъжа си напред.

Теди бе съвсем различно нещо, Маргарет разбра това почти в деня, в който той се роди. Теодор Харпър Фулъртън се движеше със собствена стъпка, със своя скорост и неизменно в посоката, в която той желаеше. Теди притежаваше вътрешната енергия на майка си, но тя течеше не в същите вени. И сега се готвеше да направи кариера в областта на медицината с онзи устрем и решителност, които тя би вложила, ако бе градила собствена кариера. Човек не можеше да не уважава Теди, ала Маргарет бе заобиколила и него. Той не беше човек, на когото можеше да се влияе, макар и малко, щом се запъне, и тъкмо в неговите рога непрекъснато удряше своите. Почти по всички въпроси бяха на различно мнение, като се започне от политиката и се стигне до времето. Особено във връзка с неотдавнашната история с малката проститутка на Бред. Маргарет обяви на цялото семейство какво всъщност мисли за тази глупост и изложи подробно на съпруга си какво смята за необходимо да се направи. Жалкото бе, че не можеше да се направи нищо, преди Бред да я доведе в Ню Йорк, но тъй като наближаваше сватбата на Грег, тя нямаше време да отиде до Париж. Трябваше да се погрижи за това, когато пристигнат в Ню Йорк. И Маргарет бе уверена, че няма да има никакви проблеми. Очевидно е, че момичето преследва парите на сина й според обясненията на Пати, но още не е прекалено късно да бъде купена. Ще й заплатят пътя до Европа, ще й дадат една добра сума, за да се освободят от нея, и процедурата по анулирането на брака ще започне веднага. Ако е умна и има желание да сътрудничи, дори няма да се наложи Бред да знае за тяхната уговорка. Чисто и просто ще му каже, че си е променила отношението и че се завръща у дома.

Изкачвайки се към кабинета на Теди, Маргарет си мислеше за документите в бюрото й долу. Щеше да се уреди съвсем лесно. Изпитваше истинско облекчение, предусещайки, че тази история е вече към края си. Огромното й желание да се отърве от Серена бе замъглило напоследък едва ли не всичко останало. Почти не мислеше за сватбата, дори не бе в състояние да се развълнува истински, че Бред се завръща у дома. Серена бе донякъде и причината да не отиде да го посрещне на кораба. Маргарет просто искаше да се откачат от нея, а после щеше да се радва на сина си. Вече планираше пътуване до Сан Франциско през есента. Смяташе да ходи в Станфорд, за да посети Теди, и можеше в същото време да се отбие да види и Бред на новия му пост в гарнизона. Освен това там имаше и стари приятели и знаеше, че ще прекара приятно. Мисълта за предстоящото пътуване я сгряваше и тя застана за миг пред вратата, сякаш мобилизираше силите си, а после с лека усмивка почука.

— Да?

Гласът бе на Теди и вътре се чуваше смях. Различи женски глас и дълбокия глас на Бред, след което каза:

— Аз съм, скъпи. Мога ли да вляза?

— Разбира се. — С тези думи Теди отвори вратата и поглеждайки майка си, в очите му още напираше смях. Но усмивката му начаса угасна, когато се взря в изражението й. Усети как между тях премина напрежение и почувства мигновено желание да защити Серена. — Влез, мамо. Бред и Серена са тук. — Той нарочно спомена и нея. — Чакахме те да дойдеш.

Маргарет кимна, влезе бързо в стаята и след миг стоеше пред най-големия от синовете си. Спря на известно разстояние, но в очите й прозираше вълнението.

— Здравей, Бред.

Без никакъв признак на напрежение той пристъпи към нея и топло я прегърна.

— Здравей, мамо. — Тя се притисна собственически към него, после се отдръпна да го погледне, а очите й се замъглиха от сълзи.

— Боже мой, хубаво е, че си дойде жив и здрав.

— Да, ето ме, цял-целеничък. Най-накрая у дома след войната. — Бред й се усмихна весело, а подир това отстъпи и с изпълнен с любов жест кимна към високата стройна руса жена, застанала зад него, в костюм с цвят на слонова кост и с огромни блестящи очи.

— Бих искал да ти представя жена си, мамо. Серена, това е майка ми. — Той направи лек скован поклон и за миг в уютната стая всичко замря. Настъпи пълна, абсолютна тишина, сякаш бяха затаили дъх за срещата на двете жени, и Серена разчупи леда. Тя се приближи и грациозно протегна ръка с притеснена, но приятелска усмивка.

— Приятно ми е, госпожо Фулъртън. — Застанала пред нея, Серена изглеждаше като изваяна и възрастната жена сякаш леко присви очи, измервайки я от глава до пети. — Много съм щастлива да се запозная с вас.

Маргарет Фулъртън подаде ръка с леден поглед.

— Здравейте. Надявам се, че пътуването е било приятно. — Все едно че това не бе снаха й, която виждаше за първи път. Тази жена й бе абсолютно непозната и Маргарет възнамеряваше да направи така, че нищо да не се промени. — Съжалявам, че не можах да те посрещна на кораба, Бред — обърна се с усмивка към сина си. — Затънала съм до гуша в работа и реших да предоставя тази чест на Теди. Но довечера ще вечеряме заедно. И утре. — Тя напълно игнорира Серена в плановете им. — И, разбира се, в събота на сватбата. Утре има да се довършват още половин дузина неща. Сутринта ще трябва да се отбиеш при шивача на баща си. Той използва старите ти мерки за редингот и раирани панталони, но нека все пак ти ги изпробва набързо, докато още може да се промени нещо, преди да е станало твърде късно.

— Добре. — Около очите на Бред се появиха бръчици. Въобще не го беше грижа за редингота и раираните панталони. Искаше му се майка му да даде някакъв признак, че приема жена му. — Какво ще кажеш тримата да обядваме някъде на спокойствие утре?

— Скъпи, не мога. Представяш си каква лудница е преди сватбата. — Очите й не издаваха нищо, но Бред усети как цялото му тяло се изопна от напрежение.

— Всичко това не трябва ли да бъде задължение на Атертънови? Смятах, че проблемите са за майката на булката.

— Имам да уреждам тържествената вечеря преди сватбата.

— Добре, след това ще прекараме малко повече време заедно.

Не молеше, а заявяваше и слушайки брат си, Теди усети вътрешна болка. Виждаше как майка му хитрува. Точно както бе успяла да не отиде на кораба, сега по същия начин ги избягваше. „Какво, по дяволите, върши? — чудеше се той. — Опитва се да пренебрегне Серена или има някаква причина да се държи така?“ Гнетеше го чувството, че ще се случи нещо, за което всички ще съжаляват.

— Ще направя всичко възможно, скъпи. — Гласът на майка му бе необещаващ. — Видяхте ли се с баща ти?

— Още не. — Мина му през ум, че освен Теди никой друг не бе дошъл да го посрещне и да се запознае със Серена. Вече започваше да съжалява защо бе отделил време да се върне у дома на път за Сан Франциско. Можеха да отидат в Рим и там да се сбогуват или да поскитат из Европа за две седмици, преди да се приберат, а в Ню Йорк просто да сменят полетите. Но Бред реши, че все пак трябва да им даде още малко шанс. Всички преживяваха трескави мигове и не биваше да очаква да си оставят работата само заради него. Но не за себе си се притесняваше той, а за Серена. Погледна я и забеляза, че в очите й се бе появила загриженост.

— Ще бъдеш с нас на вечерята, нали, Бред? — Майка му го гледаше втренчено, сякаш поканата бе единствено за него.

— Да. — Той я стрелна многозначително. — И двамата ще дойдем. В коя стая би искала да се настаним впрочем?

За миг майка му показа, че е ядосана. Той я принуждаваше да се занимава със Серена, а тя най-малко това желаеше да прави точно сега. Но разбра, че поне за момента не можеше да го избегне.

— Мисля, че в синята стая ще бъде добре. Колко време ще останеш, скъпи? — Маргарет гледаше само сина си, момичето сякаш не съществуваше.

— Две седмици, докато тръгнем за Сан Франциско.

— Чудесно. — Погледна изпитателно към Серена, а после пак към Бред. — Трябва да се погрижа за някои неща, скъпи. Ще се видим след малко. — И неочаквано отново се извърна към Серена и учтиво й каза: — Мисля, че не би било зле да си побъбрим насаме. Ако можете да дойдете в будоара ми за половин час преди вечеря, там никой няма да ни безпокои.

Серена мълчаливо кимна, а Бред повдигна леко вежди изненадан. „Може би старата все пак прави някакво усилие, помисли си той, дали пък не съм несправедлив към нея?“

— Аз ще й покажа, мамо. — За миг Бред грейна от задоволство, ала в очите на Теди имаше ужас, незабелязан от никого.

След няколко минути майка им излезе, но Теди изглеждаше особено обезпокоен. Бред го избудалка по този повод, а Серена седна с дълбока въздишка, като погледна и двамата.

— Защо смятате, че иска да говори с мен насаме? — Тонът й издаваше притеснение, а съпругът й се усмихна.

— Просто желае да те опознае. Не й давай възможност да те заплашва, любима. Нямаме какво да крием.

— Да й кажа ли за бебето?

— Защо не? — Бред с гордост я погали и те си размениха по една усмивка, но Теди бързо се намеси.

— Не, недей. — И двамата го погледнаха учудени, а той се изчерви.

— Защо не, за бога? — Би Джей изглеждаше почти ядосан. Беше вкъщи само от няколко часа и семейството му вече го дразнеше. Като че ли бе позабравил какви странни хора бяха и сега си спомни за интригите и заговорите, за напрежението и обидите. Майка им държеше всички на нокти и той страшно се нервира, че отново става част от всичко това. — Защо да не й го каже?

— Защо не й го кажете заедно?

— Каква е разликата?

— Не знам. Но може да реагира така, че да разстрои Серена.

Бред се позамисли и после кимна.

— Добре, както и да е. — Той погледна многозначително жена си. — Не разрешавай на старата да те разиграва, любима. Просто бъди такава, каквато си, и тя няма да устои.

Наведе се да я прегърне и усети, че трепери.

— Не се боиш от нея, нали?

Серена помисли за миг, а после отговори:

— Мисля, че се боя. Тя е много впечатляваща, много силна жена. — А и беше много по-красива, отколкото Серена очакваше, и много по-трудна като характер. Досега не бе срещала хора като нея. Баба й беше силна жена, но не властна и деспотична. Тя притежаваше тиха сила и решителност. Маргарет Фулъртън излъчваше нещо различно. Човек веднага разбираше, че използва силата си, за да получи онова, което иска, и вероятно по грозни начини понякога. Имаше нещо скрито у Маргарет Фулъртън, което бе студено като лед и твърдо като нокти.

— Няма от какво да се боиш, Серена — нежно продума Бред и й помогна да стане от дивана, за да я заведе в синята стая, където майка му каза, че ще отседнат, а Теди ги последва нагоре по стълбите, молейки се брат му да излезе прав.