Даниел Стийл
Спомен (17)

17.

Дните на „Либерте“ отлетяха много бързо. Времето бе необикновено хубаво за Атлантическия океан и дори обичайният юнски бриз не се появяваше да ги притеснява, докато лежаха на шезлонгите един до друг. На Серена само веднъж — два пъти леко й прилоша преди закуска, но щом хапнеха и се разходеха по палубата, поиграеха на ринг или пък поприказваха с някого, тя забравяше неразположението си и с наслада се потапяше в корабното всекидневие. Обикновено обядваха сами, оттегляха се в каютата си да подремнат и се връщаха на палубата, преди да се преоблекат за чая, където неизбежно ги очакваха нови запознанства и дискретна камерна музика. Атмосферата напомняше на Серена за баба й, за семейните им приятели и за музиката, която харесваха, за великолепните ястия, за официалното облекло, сивите дантелени рокли с розови сатенени подплати, с няколко реда перли, и семпли до съвършенство обувки от сив сатен. Нищо от това не й бе чуждо, за нея то бе част от един живот, който някога бе живяла. Този изискан свят явно бе близък и на Би Джей — и те непрекъснато се натъкваха на хора, които познават родителите му или чичовците му, или пък с тях ги свързват общи приятели.

С една дума, това беше леко и приятно пътуване. Последната вечер и на двамата им беше мъчно, че то приключва и пристигат в Ню Йорк.

— Може би трябва да останем на кораба и да се върнем в Париж.

— Не — решително отсече тя, подпряна на лакът в леглото, след като се бяха любили. — Искам да отида в Ню Йорк и да се срещна със семейството ти, а после изгарям от нетърпение да видя Сан Франциско и всички каубои и индианци. Мисля, че Дивият запад ще ми хареса.

Би Джей искрено се развесели от почти детските й представи.

— Той е див единствено във въображението ти.

— Няма каубои и индианци? Дори един-двама?

— Не и в Сан Франциско. За да видиш каубои, трябва да отидеш в Скалистите планини.

— Добре. — Изглеждаше възхитена и той я целуна по шията. — Тогава ще отскочим дотам. Нали?

— И за кога планирате всичко това, госпожо? Точно преди да родите?

— Разбира се. Какво очакваш? — На Серена й бе забавно да го предизвиква. — Да си стоя вкъщи и през цялото време да плета терлички?

— На мен ми звучи нормално.

— Да, но на мен не. Аз искам да правя нещо, Бред.

— Боже, помогни ми! — Простенвайки, той се стовари обратно върху възглавниците на леглото. — Тя била модерна жена. И какво искаш да правиш? Да ходиш на работа?

— Защо не? Това е Америка. Демократична страна. Мога да се захвана с политика. — Очите й проблеснаха слабо и Би Джей посегна да я хване за ръката.

— Това не. Една такава жена в рода ни е достатъчна, благодаря. Измисли нещо друго. Пък и, по дяволите — той изглеждаше малко раздразнен и сви вежди — ще имаш бебе след шест месеца. Не можеш ли просто да се отпуснеш?

— Да, но защо да не мога да правя и нещо друго? Поне докато чакам.

— Ще ти намерим някаква хубава работа на доброволни начала.

Серена бавно кимна, напоследък често си мислеше за Сан Франциско. Те и двамата не познаваха никого там, но в гарнизона Бред щеше да се среща с много хора, искаше й се и тя да върши нещо. Глупаво беше просто да седи с огромния си корем и да чака. След малко сподели с него притесненията си.

— Но защо не? — попита той с недоумение. — Не правят ли всички жени така?

— Не всички. Има жени, които правят нещо повече, докато са бременни. И ти го знаеш. — Тя се замисли за миг. — Бедните жени в Италия работят, работят на полето, в магазините, в пекарните, това, което обикновено вършат, и изведнъж бум, бебето идва, а после те пак тръгват с бебето на ръце. — Би Джей се засмя на тези нейни думи.

— Имаш особен начин на изразяване, любима. Така ли искаш да стане? Бум, и бебето идва, докато работиш на полето.

Тогава тя го погледна странно.

— Бях щастлива, когато работех с Марчела.

— Боже мой, Серена. Беше ужасно да бъдеш прислужница в дома на родителите си, в собствения си дом.

— Мисълта за това беше ужасна, но не и работата. Беше приятно. Не че онова, което вършех, беше толкова важно, просто аз го вършех старателно и добросъвестно. — Тя изглеждаше като гордо момиченце, когато я погледна. — Имах много отговорности, знаеш.

Той нежно я целуна по връхчето на носа.

— Знам, че имаше, малката ми. И ти работеше дяволски упорито. Но искам никога вече да не се захващаш с подобно нещо. — Би Джей се усмихна доволно при мисълта, че това никога няма да се случи. — Ти си моя жена, скъпа. И може би единственото хубаво нещо, свързано с името Фулъртън, е, че то е подплатено с достатъчно комфорт, който ще стигне не само за нас, а и за децата ни и ще ни предпазва завинаги от такива проблеми.

— Това е добре. — Ала Серена не изглеждаше кой знае колко впечатлена. — Но аз бих те обичала дори и да беше беден.

— Знам, че е така, скъпа. И все пак е по-добре да не ти се налага да се притесняваш за прехраната си, нали?

Серена бавно кимна и се сгуши в ръцете му. Миг преди да заспи, отново се сети за Сан Франциско и си помисли, че би било хубаво да се занимава с нещо, а не просто да чака бебето. Да имаш бебе е чудесно и вълнуващо, но освен да се грижи за него й се искаше да се захване и с друго. Още не бе измислила с какво, но знаеше, че след време и това ще стане.

В шест часа на следващата сутрин стюардът почука на вратата, за да им извести, че пристигат в Ню Йорк. Нямаше да слязат преди десет часа, но беше обичайно корабът да хвърли котва в зори. После започнаха обикновените формалности и се правеше всичко възможно да се избегне неудобството пътниците да се озоват на пристанището толкова рано. Преминаването покрай Статуята на свободата при изгрев беше неповторимо преживяване, златните слънчеви лъчи се плъзгаха и се отразяваха в ръката, факлата и короната. Беше гледка, която рядко оставяше някого равнодушен, и онези американци, които ставаха достатъчно рано, за да й се насладят, винаги усещаха една особена връзка със собствената си страна. Вълнението на Серена при вида на статуята, която осветяваше пътя й към един нов живот, не можеше да се опише с думи.

Дори и Би Джей беше странно мълчалив. При последното си идване бе пътувал със самолет за едно спешно и кратко съвещание. Сега вече имаше усещането, че най-после войната е свършила и със съпруга до себе си, той се завръща в любимата си родина. Изпълваше го удовлетворение и благодарност и като не намери друг начин да даде изблик на чувствата, които напираха в гърдите му, грабна Серена в прегръдките си.

— Добре дошла у дома, Серена.

— Grazie — тихо прошепна тя и озарени от нежната оранжева светлина на юнското утро, те се целунаха.

— Очаква ни прекрасен живот, скъпа. — Прозвуча като обещание, което възнамеряваше да спазва до края на живота, нейния и неговия.

— Знам. Прекрасен и за нашето дете.

Той стисна ръката й и останаха така почти цял час, любувайки се на Ню Йорк от разстояние, а корабът се полюшваше в пристанището в очакване на имиграционните власти и митническата проверка, и всички останали формалности, неизменни при всяко пристигане, ала Серена и Би Джей не забелязваха всичко това, стояха на палубата, хванати за ръце, и мечтаеха за бъдещето.

Точно в този момент в апартамента на Пето Авеню майката на Бред седеше в леглото, пиеше кафе със сключени вежди и мрачен поглед и си мислеше за най-големия си син и за жената, която водеше със себе си. Стига да бе в състояние, би принудила Бред час по-скоро да се отърве от Серена, но още не й хрумваше някаква свястна идея как да го постигне. Вече нямаше власт над парите на Бред, работата му не зависеше от семейството. По свой начин бе излетял от клетката и сега волно се рееше и си правеше каквото и както пожелае с проклетата си италианска курва, която щеше да доведе у дома… Майката шумно остави чашката с кафе, отметна завивките и решително стана от леглото.