Антон Балаж
Лагерът на леките жени (5)

5.
Работата е наш скъп гост

Ерничка внезапно отвори очи: прозорецът на бараката, макар и с решетка, бе осветен от яркото юнско слънце, а някъде зад него се чуваха сладки птичи песни.

Вече е утро, учуди се Ерничка и се протегна под грубото вълнено одеяло. Даде си сметка, че това е третата нощ, през която спи непробудно през цялото време, без да е необходимо с трещяща от алкохола и цигарите глава и с изпомачкано от мъжките ръце тяло да си доспива през деня. Бавно се повдигна на лакти, погледна към Манда, която спеше на съседното легло.

— Чуваш ли? Птичка пее — прошепна тя, когато Манда поотвори едното си око.

— Какво? А… глупаво пиле, да беше мирясало!

И Манда се обърна настрани.

— Не проклинай пилетата, те ви хранеха — обади се някой зад главите им.

Ерничка се обърна. Кармен също се бе повдигнала на лакти и сънливо гледаше към прозореца. Лицето й вече не беше подпухнало, само на устната имаше малка червена раничка. Прозя се, лъснаха бели зъби, отново се отпусна в леглото. До нея спеше Рия Амала, чернокоса хубавица, която имаше собствена квартира на Рибния площад и бе известна комарджийка. Поддържаше салон за масаж, спечелените пари проиграваше веднага, често се отбиваше до букмейкърския пункт и залагаше на коне, във Видрица ходеше само за да поседи в „Континентал“ с някои щедри клиенти. Рия също се събуди, постепенно и останалите отвориха очи, сякаш ги будеше сладката птича песен зад прозореца.

Ерничка реши, че е по-добре да става и да започне да се облича, защото след малко в бараката ще нахлуе надзирателката, още неразсънена, и ще се разкрещи: „Събуждай се!“, и ако някоя не скочи от леглото, веднага ще започне да й дърпа одеялото и да я нарича мързелива пачавра. Това би могло да се случи и на Ерничка и тогава надзирателката би разбрала, че е спала без гащи, което началничката Матилда още първата вечер строго бе забранила. Названието „пачавра“ също обиждаше Ерничка. Младият просветен работник ги беше нарекъл много по-прилично: другарки проститутки! На първата задължителна лекция по политическа просвета им беше обяснил, че вина за моралната и телесната тиня, в която били затънали във Видрица, имал и миналият режим. Корените й, на тинята един вид, трябвало да се търсят в частната собственост и експлоатацията на трудещите се. Революцията започнала да изтръгва тези корени, сега новият режим ги ликвидира немилосърдно, от което е ясно, че тяхната професия исторически е осъдена на изчезване. Но не се страхувайте, другарки, с патос бе извикал той, чака ви щастлива съдба. Какво им става на всички с тази щастлива съдба, доста високо избоботи Голямата Берта. Що не си я заврат някъде! Началничката Матилда, която също присъстваше на лекцията, чу забележката и мълчаливо й се закани с палката. После до късна вечер просветният работник ги учи на „Песента на труда“. Обеща по-нататък да ги научи и на други революционни и просветителски песни, които бе усвоил, когато бяха строили Пътя на младежта. Оттам го изпратили да води политическата просвета в лагера. Съвсем възможно е, ако поне малко се превъзпитат, да им уреди екскурзия до този строеж, за да разберат какво е истински строителен ентусиазъм; в лагера е трудно да си го представят нагледно. През цялата вечер говори с изключително въодушевление, по едно време дори прегракна. Ерничка го хареса и искаше по пътя към бараката да сподели това с Манда, но тя я изпревари, като каза:

— Ама че ентусиаст. През цялото време чаках да му се навири петлето, че да започне да кукурига.

— Ти наистина си покварена жена, Манда! — възмутено каза Ерничка и реши за в бъдеще да страни от нея.

Това обаче щеше да е доста трудно, тъй като нощем спеше до нея, а пък тя я смяташе за свое пиленце.

Ерничка аха да въздъхне, но се овладя, защото в бараката влезе надзирателката. И сега беше сънлива, но не крещеше по тях, ами разсеяно гледаше към прозореца. През нощта из лагера се бяха носили песни, а жената от склада, която спеше в бараката с тях, им прошепна, че пеят затворените партизани, сигурно празнуват нещо. Началникът се страхуваше да им забрани, защото много от тях имаха по-висок военен ранг и повече медали от него. Затова не смееше да нареди на надзирателките да не се веселят заедно с тях.

Надзирателката изведнъж изгуби търпение и се развика:

— Хей, движение, движение!

Веднага след закуската се строиха в две редици и надзирателката ги заведе за пръв път в шивашката работилница. Всички се изненадаха, като видяха колко много хубави машини имаше там. На силната светлина проблясваха безброй метални колелца, под прозорците светеха пъстроцветни топове платове и от всичко това лъхаха женственост и домашен уют.

Притиснати една в друга, облечени в груби затворнически дрехи, момичетата стояха при вратата и чакаха да пристигнат началничката Матилда и ръководителката на шивашкия цех. От склададжийката разбраха, че машините, които сега принадлежат на фабриката „Одева“, преди това са били собственост на някакво еврейско сдружение, което ги купило от търговеца Нехера, когато се създавал лагерът, и младите еврейски момичета, които тук шиели старателно, имали надежда, че ще се спасят от депортиране. Дали са шили върху блузите и тези свои жълти звезди? — проблесна в главата на Ерничка и погледът й се спря на Кармен. Внезапно й мина мисълта, че тази плесница от Плажак може да е била справедлива. Това я изненада. Да не би превъзпитаването да дава вече резултати, стъписа се тя. Затова, когато Кармен я погледна, Ерничка бързо отвърна очи.

Ето че пристигна началничката Матилда с палка в ръка. Когато мина покрай Манда, се наложи малко да отстъпи, за да не се сблъскат — гърдите на Манда в грубата, но тясна затворническа блуза се извисяваха като масивни хълмове, докато в тънката зелена блуза гърдите на началничката приличаха на две остри копия. Началничката сърдито погледна Манда и продължи напред. След нея вървеше майсторката на цеха, слаба и плоска като дъска. Минавайки покрай Манда, тя сякаш се прегърби и й хвърли по-скоро учуден, отколкото враждебен поглед. После надзирателката ги подкани да влизат.

Стената над вратата на дългата работилница бе покрита с червен плат, а прикрепените с топлийки големи букви гласяха: ШИЕМ И СИ ПЕЕМ, ВЕСЕЛО ЖИВЕЕМ! Отдолу имаше снимки на четирима мъже: единият бе с брада и гледаше ядосано, другият бе плешив мъж с лукав поглед, третият бе гиздав мустаклия, а последният изглеждаше като сваляч от стъргалото: имаше къдрави коси и между зъбите му стърчеше лула^[1]. Ерничка не можа да разгледа техните физиономии, но се зарадва, че поне на картинки ще има някакви мъже в работилницата с тях, защото вече четири дена не бяха видели никакъв мъж и започваше да ги обхваща безпокойство.

— Денят в работилницата ще започва като навсякъде в лагера, с „Песен на труда“ — обади се началничката Матилда. — Надявам се, че сте я запомнили — додаде тя. — Така. Едно, две, три: Звънти песен възвишенаа…

Криво-ляво изпяха песента. Ерничка се усети, че е събрала ръцете си като за сутрешна молитва. Не че имаше нещо против песента, но й се струваше, че никак не е благозвучна.

Майсторката от шивачницата, която бе пяла заедно с тях, любезно проговори:

— Жени, добре дошли в работилницата на народната фабрика „Одева“. Така. От днес и вие ставате трудещи се жени. Бъдете горди, това е голяма привилегия за вас. И веднага трябва да ви предупредя, че ако по време на работа пъхнете ръка в машината и нарочно се осакатите, вредите не само на себе си, но и на държавата. А това се санкционира. Но вярвам, че няма да стигнем дотам. Ще следим за това.

— Навийте си го на пръста — строго се намеси Матилда.

— Която бъде старателна и сръчна, ще може да изкара курс за кройки и рисуване на модели. Несръчните и ленивите ще отидат в пералнята или във фермата за кокошки. А сега ще ви покажа някои машини. Елате с мен.

Майсторката се приближи към най-близката шевна машина. Пусна я. Тя бавно заработи. Със завъртане на колелцето майсторката повиши оборотите, след малко иглата заигра като бясна. Майсторката внимателно седна на пейката, която бе на пътеката между редиците от машини, взе от помощната масичка парче плат, пипна нещо по машината, иглата се раздвижи нагоре-надолу, пъхна под желязната пластинка басмата, свали отзад някакво краче и платът прехвърча от другата страна. Тънките пръсти на жената следяха плата и елегантно го завъртаха точно пред иглата.

При вида на скачащата игла Ерничка се разтрепери. Притисна се към Манда и прошепна:

— Ще ме е страх от тази машина, Мандо.

Манда разбираше притеснението й. Мълчаливо започна да я гали, за да я успокои, притисна я към себе си и прошепна:

— И мен, пиленце.

— Вие двете, това пък какво е? Веднага се пуснете! — скочи към тях началничката и удари Манда по лакътя с палката. — Повече такова нещо да не съм видяла. Това да не ви е бардак. Тук няма да търпим мръсотиите ви. Разбрахте ли?

— Трябва да отговорите: да, госпожо началник!

Надзирателката, която ги доведе в работилницата, грубо блъсна Ерничка. Но Ерничка и Манда само гледаха палката на началничката и си мълчаха. Заради шума от машината останалите жени не разбраха какво се е случило.

Майсторката вече бе приготвила ново парче плат, нагласила машината и понамалила оборотите. Направи място на пейката и погледна към тях.

— Коя ще опита първа?

Всички отстъпиха уплашено.

— Ти! — насочи палката към Ерничка началничката.

Божа майко, дъщеря на Божията любов, и ти, майко моя, не ме оставяйте, започна да се моли наум Ерничка, докато се приближаваше към машината и към онази страшна дупчеста игла. Седна на пейката до майсторката, пое с изпотената си ръка парчето басма и за да се отърве по-скоро, решително се хвърли върху иглата.

— Не толкова бързо! — каза майсторката.

После нещо извика, но това вече Ерничка не го разбра. Пред очите й се появиха червени точици, които изскачаха от пръстите й. Изведнъж стана тихо. После се чуха някакви гласове, изплашени и ядосани, но тя усети, че не трябва нито да слуша, нито да разбира, че вече се е спасила и е избягала от работилницата.

Не разбра къде е избягала, пред очите й сякаш бяха опънали бял чаршаф. Някакви ръце я докосваха, чувството бе далечно и чуждо, бяха мъжки ръце, които нещо правеха с нея, но тя не се страхуваше от това, та нали мъжките ръце бяха правили с нея всичко, което може да прави мъж с жена, само дето сега сякаш към всичките докосвания се прибави и чупенето на пръстите на едната й ръка, не можа да разбере на коя, опита да се надигне, мъжките ръце взеха да й помагат, после някакъв глас каза:

— Остави, Мишо, няма смисъл!

Ръцете се отдръпнаха, гласовете взеха да се отдалечават, отново я обгърна тежка и глуха тъмнина, която сега продължи по-дълго и бе изпълнена с неприлични сънища. Запомни само последния: през пролуката в бялата тънка стена гледаше към помещение, пълно с разголени мъжки атрибути, виснали като птичи човки и подобни на пилета голишарчета, като тия, за които Кармен бе казала, че са ги хранили, всички бяха обрязани, мъжете срамежливо ги изваждаха от панталоните, а после бързо и срамежливо ги вкарваха обратно, и никоя ръка, ни женска, ни мъжка, не се опита да ги съживи до необходимата големина. Това бе кратък сън, въобще не я възбуди и беше съвсем безсмислен, долавяше се и някакво неразбираемо мърморене, подобно на непозната молитва, съпроводена с тъпи кратки удари, които обаче не звучаха като плесница, а по-скоро като уморено почукване на кълвач, и това Ерничка си обясни лесно с парадоксалната логика на съня — нали и двата вида пилета, тези, мъжките, които видя през дупката, и тези, които само чу, принадлежаха към вида на човкоподобните. Но другият сън, който последва веднага след това, беше необясним: отнякъде се появиха някакви жени с деца и куфари, уморени и изплашени, притискаха се една в друга и нещо мърмореха, и това също приличаше на непозната молитва, но по-дълга, нещо тропна и молитвата престана, после се чу шалом, шалом, разнесе се мъжки глас, а жените му отговориха на непознат език, размърдаха се, една ръка побутна напред едно момиченце, мъжка ръка се протегна към него, Ерничка се изплаши, едва не се събуди, но ръката не го удари, погали го по косите и то започна да казва молитвата на глас, повтаряха се в нея думите маниш и аниш, а Ерничка изведнъж започна да разбира, това беше молитвата към ангела пазител, която всяка вечер повтаряше малката Рифкеле Волфовичова, дъщерята на евреина Волфович, търговеца на дърва от улица „Седларска“, където Рифкеле по цял ден му помагаше да разглобяват щайги от плодове, а после баща й ги завързваше в пакети и ги продаваше в града по шест крони единия. През това време Рифкеле се връщаше в гетото с дъските, които не можеха да продадат, палеше огън и започваше нещо да готви върху голямата черна печка. Когато се смрачаваше, сядаше до прозореца, навеждаше глава и с треперещ глас повтаряше молитвата дотогава, докато не я откараха, така че не успя да порасне и да се превърне в грозно еврейско момиче, и не й се наложи да носи жълтата звезда. Момиченцето също го няма, осъзна Ерничка, сънят веднага се замъгли, белият чаршаф отново покри всичко, стана тихо, после Ерничка дойде на себе си. Отново гледаше към прозореца с решетки, но сега вече лежеше в амбулаторията зад опънатия бял чаршаф, а пръстите на лявата й ръка бяха здраво бинтовани и когато се опита внимателно да премести ръка, усети силна болка. Остана да лежи неподвижна, страхуваше се да помръдне. Но белият чаршаф я разделяше от нещо, искаше й се да се понадигне и малко да го открехне. Започна внимателно да се премества към края на леглото, когато зад чаршафа се отвори някаква врата и се чуха мъжки гласове.

— Оставете го тук.

Разнесе се тропане.

— Добре, благодаря.

Обади се друг глас.

— Може да си вървите, сержант.

След паузата, в която вратата се затвори, разговорът продължи и Ерничка със страх позна гласа на началника на лагера. Стисна силно очи и извърна глава. Но чуваше всичко.

— Разгледайте здравните книжки, запишете си каквото ви е необходимо, а после ще ги заключа в сейфа в канцеларията. Плажак би могъл да се заинтересува от тях. Ако дойде да ви разпитва, кажете му, че това е лекарска тайна.

— Наистина е лекарска тайна, може да ги види само ако си извади разрешително от Министерството на здравеопазването.

— Няма да го направи, но може да се опита по друг начин да разбере дали не са заразени с нещо.

— А защо Държавна сигурност иска да знае такива неща? — ядосано попита другият глас и в него Ерничка позна гласа на лагерния лекар.

— Не знам… А може и да знам, но на вас не ви трябва да знаете, Зигмунд. Трудно ще измъкнат от вас това, което не знаете.

— Ясно, не искам да знам — строго каза докторът.

Малка пауза, Ерничка се чудеше дали да не се обади, но се страхуваше да не би началникът да се ядоса и само още по-силно стисна очи.

— Прегледахте ли евреите?

— Да, всички мъже са обрязани, а жените и децата говорят иврит или идиш. Спазих протокола. Но ми е противно. Момиченцето се моли, трепери от страх и… самият аз се чувствам унизен.

— Такова е нареждането, докторе, без документи не мога да ги придвижа по-нататък. Ще се опитам да ги изпратя под охрана още днес в Братислава, където Еврейската агенция им е изготвила разрешително за изселване. Това може да ви успокои.

Докторът не каза нищо.

— Знаете ли, Зигмунд, че бих могъл да ги държа в лагера за нелегално преминаване на границата и половин година?

Никакъв отговор.

— Какво мълчите, да не си мислите, че Плажак не си записва всичко?

Докторът за трети път не отговори.

— Честно ви казвам, Зигмунд, понякога имам желание да ви ударя. Нима нищо не можете да забравите?

— Два пъти за едно и също нещо в същия лагер не може да ви затворят!

Сега пък замълча началникът.

Ерничка се страхуваше, че дъхът й може да я издаде, чувстваше, че без да иска, е станала свидетелка на някаква тайна, и ако сега началникът разбере това, ще стане лошо. Затова задържаше дъха си, потеше се под грубото одеяло, искаше й се да заплаче.

Един от двамата зад платното, май началникът, се изкашля.

— Добре тогава, Зигмунд.

Стъпки, отваряне на врата, рязко затваряне. Олекна й, дълбока въздишка на облекчение изпълзя от гърлото й. Веднага запуши устата си. Но забрави, че ръката й е наранена, и гласно застена от болка. Някой отмести завесата. Ерничка бе принудена да отвори очи. Срещна сърдития поглед на лагерния лекар.

— Съвзе ли се вече, ударничке? Добре си си надупчила пръстите, синигерче.

— Нищо не помня — засрамено каза Ерничка. — Само как иглата ме дупчеше, нагоре-надолу, напред-назад…

Ерничка се разтрепери само като си го представи.

— Това движение напред-назад би трябвало да ти е добре познато, нали?

— Но не с толкова страшно острие… — каза по-скоро кокетно Ерничка.

— Виждам, че имаш чувство за хумор. Не понасям курви, дето се обиждат.

Докторът се изрази съвсем по мъжки и Ерничка се докачи.

— Не харесвам грубостите. Мен ме възпитаха дъщерите на Божията любов.

Докторът я погледна учудено.

— Извинявай, по-скоро си мислех за онези курви, на които дори не трябва да плащаш, за да изкурвят света. А днес имам и лош ден…

— Знам — с разбиране каза Ерничка. И след кратко колебание добави простодушно: — Мислех, че сънувам неприличен сън, когато през пролуката видях, че си ги изваждат от панталоните… и бяха толкова засрамени…

— Тарикатка такава! — засмя се изведнъж докторът и седна на леглото до нея. — Знаеш какво да сънуваш и тук, в лагера.

Ерничка срамежливо се съгласи. Докторът се вгледа в миловидното й лице. Повдигна брадичката й, после се взря в очите й.

— Цветът ти не ми харесва. Но за момента това е добре. Ще напиша в картона ти, че си малокръвна, за да не вземат да се питат защо в работилницата си припаднала така бързо и убедително. Ако решат, че е саботаж или опит за самоосакатяване, биха могли да те изпратят там, където наистина ще те осакатят.

Докторът пусна брадичката й, която се разтрепери, и насочи погледа си по-надолу. Попита я защо не си е съблякла тези дрипи и при този въпрос дишането му се учести. Ерничка поиска да му отговори, но се чу силно почукване на вратата и в кабинета надникна рошава глава, а с нея лице с момчешка усмивка.

— Докторе, мога ли?

— Не можеш, но след като си дошъл, влез.

В кабинета колебливо влезе младият просветен работник.

— Извинявай, исках само да разбера дали тук лежат онези двама монаси?

— Носиш им духовна утеха? По-добре им занеси леген с вода. На края на коридора са.

— Благодаря.

И културпросветникът излезе.

— Не бяхте много учтив с него — с укор в гласа каза Ерничка. — Той много хубаво се отнася с нас. Нарича ни другарки проститутки…

Този път докторът не се засмя. Стана, строго я попита дали не иска лекарство против някаква болест. Ерничка поклати глава, но след известно колебание помоли доктора, ако може да й намери някакви гащички, след като на Кармен е намерил сутиен, въпреки че засега не й трябва, а на нея гащичките много й трябват, защото е забранено да спят голи в бараката, и като разсъждава над думите на младия културпросветник, мисли си, че не би било прилично да влезе в новото общество с гола цепчица.

Доктор Зигмунд я изгледа, после несигурно се хвана за опънатия като преграда бял чаршаф. Ерничка се отчая, че сега ще изгуби напълно неговата симпатия, затова бързо, на пресекулки, с всички подробности започна да му разказва истинската история на своята последна нощ във Видрица, а и някои части от своя кратък, странен, но в крайна сметка интересен живот на леко момиче.

Сега вече Зигмунд трябваше да седне. Въпреки че между тях нямаше черна шапка, а само надупчена и превързана ръка, по-късно на Ерничка й изглеждаше така, сякаш бе седяла цял час със своя изповедник, с единствената разлика, че Зигмунд не трябваше през цялото време да се пита дали под роклята малката грешница е наистина гола.