Антон Балаж
Лагерът на леките жени (4)

4.
Сексуалните утописти в настъпление

Колко лесни са нашите революционни решения, малко учудено си помисли комисарят, когато започна да чете сводката от Лагера за принудителен труд.

В първия обект на ЛПТ, в специално оградено пространство, където вече бяха настанени всякакви търговки, фалшификаторки на купони за хранителни стоки и други представителки на реакцията, бяха освободили най-голямата барака и настанили в нея проститутките от Видрица. В тази, от сега нататък затворена част на лагера пазачи ще има около оградата, а достъп до нея ще е разрешен само на началника на лагера и на лекаря. Храната ще се оставя при входа на обекта. На работа в обекта или извън него леките жени ще отиват, охранявани от надзирателките. Контактът с останалите лагерници ще се ограничи до минимум. Ще се осъществява само при просветни дейности, когато е необходимо сътрудничеството на двата пола, при репетиции на театрални постановки, при колективни рецитации и хорово пеене в чест на славни годишнини. На всички мероприятия тези жени ще пристигат заедно. По време на лекции или кинопрожекции ще седят на отделни пейки под наблюдението на надзирателките, да не би някоя непристойна случка или безнравствена проява да наруши процеса на тяхното превъзпитание.

„Ще се чувстват в лагера като английски госпожици“ — засмя се от сърце комисарят, след което се смя дълго и гръмогласно.

По-нататък в сводката пишеше, че когато получат обещаните финансови средства, в лагера ще започне да се строи женска клиника. А с приходите от ударната работа в мината планират да построят в затворения обект басейн, като коридорът към него би могъл да го свързва с лагерния площад, а соколите, макар и официално вече разпуснати, биха могли да го използват за спортуване. Накрая в сводката молеха за бързо изпращане на личните и медицинските картони на проститутките, които се намират в съответния отдел на Братиславския седми район, за да може по-скоро да се започне с тяхното превъзпитание и с лечението на венерическите болести.

Комисарят веднага извика секретаря и му нареди да разбере дали картоните са вече изпратени в лагера, а ако още не са, кой е виновен за това.

Когато секретарят излезе, комисарят свали очилата си, изгаси нощната лампа, с която си светеше при четене на сводките, и леко се протегна. Сводката от лагера, която чакаше с тревога, го успокои. Акцията срещу проститутките беше организирана от Дирекцията на полицията под натиска на комисаря по здравеопазването, който в петчленния Съвет за сигурност се беше аргументирал с това, че имат доказателство за двайсет хиляди души, заразени със сифилис, страдат от него и деца, и тази чума трябва да се измете с желязна метла. Първата крачка бе ликвидирането на проституцията между Рибния площад и „Цукермандел“, но не така, че да ги проверят и после да ги пуснат. Трябваше да ги отстранят от града завинаги. Да, това би било революционно решение, съгласи се комисарят по просветата, но като ги махнем от града, ще привлечем ново поколение проститутки. А и в крайна сметка къде да ги денем? Заместник-комисарката Живена подчерта, че е съгласна с революционното решение, но в рамките на града. Биха могли да ги настанят в бившия изправителен дом, напълно да изолират сградата и там да ги лекуват, да ги отвикват от неморалното поведение и да ги просвещават полово. Хубава идея, съгласи се комисарят по просветата, но за съжаление, точно сега бил наредил да настанят в изправителния дом музикалното училище. А дали да не изпразним за тях някой манастир? — предложи собственото си революционно решение другарят от Централния комитет. Това не би било подходящо, другари, изплашено реагира заместничката Живена. Така само ще потвърдим тревожните слухове, че комунистите се канят да разпуснат манастирите. Другарят от Централния комитет увери, че не се канят. Така и не успяха да решат какво да правят с тях. Въпреки всичко осъществиха акцията. Хванаха повече от петдесет проститутки и техните сутеньори и накрая намериха най-лесното решение: изпратиха ги в лагера.

Върна се секретарят и каза, че картоните още не са изпратени, но са приготвени и рано сутринта ще тръгнат за лагера със специален куриер. За да не пътува колата празна, ще закарат в лагера новите запаси от бром, приготвени за ЛПТ от Министерството на здравеопазването.

— Бром? Аха… Хубаво — засмя се комисарят.

— Доктор Блажени чака за посещение.

— Поканете го.

Комисарят отново си сложи очилата, а след кратко колебание запали и лампата. После извади от чекмеджето секретната сводка, която дойде от Прага и заради която нареди да извикат директора на Психотехническия институт. Това засягаше и Института за проучване на общественото мнение, но като начало бе поканил Бело Блажени, с когото го свързваше дългогодишно приятелство и съвместно участие в различни левичарски кръжоци.

Блажени влезе с лек поклон и смутена усмивка. Комисарят стана, подаде му ръка и го покани да седне.

— Бело, добре изглеждаш.

— Ти също. Елегантен си.

— Ами… всъщност длъжен съм. Сега нас, представителите на новата власт, ни следят много погледи, а доста от тях не са благосклонни. Няма да им дам повод за радост, като изглеждам зле. Напук на всичко ще изглеждам добре!

— Не си загубил чувството си за хумор, въпреки че си комисар по вътрешните работи, а за вас се разпространяват страшни слухове. Хубаво е, че това не ти пречи — тихо каза Блажени.

— А ти… ти си все така сериозен. Всичко вече е зад нас, Бело. Спечелихме. Победихме ги. Вече вярвам, че победата ни е окончателна. Само въпрос на време е да почистим след тях и да отстраним всичко, с което замърсиха света. И това, което ти най-много ненавиждаше: бедността, просията, туберкулозата, мошениците, шарлатаните, далавераджиите…

Комисарят взе от масата сводката от лагера.

— Направихме крачка напред и в ликвидирането на организираната проституция. Петдесет от тях изпратих в лагера. Погледни…

Подаде сводката на Блажени. Леко притеснен, той пое документа, върху който имаше печат: СЕКРЕТНО! Отначало само го прегледа, после се зачете. Лицето му взе да се променя. Комисарят познаваше това Белово вглъбяване, изключителната сериозност, с която разсъждаваше върху даден проблем. После пишеше (като всички тях, но останалите не толкова сериозно) своите изложения на тема братство и равноправие, утопически за времето, в което живееха, и предназначени по-скоро за бъдещето, тъй като в онзи момент идеята за свобода за всички не бе нищо повече от буржоазна измама. Революционните им текстове крещяха за въпросното братство и равноправие, горещо спореха за техния смисъл и съдържание, а после някои ги изпогубиха из кафенетата и кръчмите. Но Бело не, никъде не ходеше, седеше в своя килер под наем и…

Блажени вдигна глава, сякаш съсредоточеният поглед на комисаря му пречеше да чете. После бавно остави на масата сводката за проститутките.

— Не съм съвсем съгласен с това решение… макар да приемам лагерния етап като необходимост, като фаза на пречистване, през която победените класи трябва да преминат. Но леките жени не принадлежат към тях. И те бяха експлоатирани като пролетариата, дори повече и по-безмилостно. Затова от историческа гледна точка не е справедливо да ги отхвърлим. Знам, че в стремежа си окончателно да отстраните всички, дори потенциалните източници, които биха могли да нарушат бъдещата хармония, се стремите да превъзпитавате инакомислещите, временно да ги изолирате от исторически перспективните класи и…

Блажени започна да суче своите сложни изречения с монотонен и все по-тих глас, а комисарят си спомни, че в един от своите реферати, както винаги прекалено сериозно, Бело търсеше решение на проблема с проституцията. Този реферат, озаглавен „Сексуална утопия“, предизвика полемика и събуди голям интерес. И то такъв, че с него се занимава и колегията на деканата на университета, където Бело изучаваше философия и социални науки и където го заплашиха, че могат да го изключат за подривна дейност срещу основите на обществения морал. За известно време дори се сдоби с прякора Сексуален утопист.

— Смътно помня някакъв твой трактат на тема решаване на сексуалните проблеми в бъдещото общество. Имаше в него едно интересно понятие: обществен секс. Останала ми е в главата една такава парадоксална мисъл, че в секса се крие потенциална опасност от обществен разврат, от прекрачване на определените граници в тази област и че това може да доведе до нарушаване на бъдещата обществена хармония…

— Малко неправилно си го запомнил — тихо каза Блажени.

— Възможно е, извинявай… Не сме се срещнали, за да коментираме тази, как да кажа, малко дръзка тема, Бело.

— Може вече да не е неактуална.

— Наистина? Нима ще се занимаваме и със секса?

Блажени мълчаливо го погледна.

Комисарят му обясни защо всъщност го е извикал — за неговия институт е ставало дума във Вътрешното министерство в Прага. Не по някакъв конкретен повод, просто са разглеждали дейността му от гледна точка на изискванията на Държавна сигурност. Това се отнасяло не само за неговия, но и за много други институти.

— Става въпрос за това, че в изследователската работа класовият подход не е достатъчно застъпен и резултатите от изследванията и работата на институтите изглеждат като умишлена провокация. Като пример — комисарят отвори секретния материал от Прага — се дават темите на Института за проучване на общественото мнение. Питат: „Доволни ли сте от снабдяването?“, а после се учудват на резултатите, след като на всички е ясно, че черноборсаджиите нарочно саботират снабдяването. Или пък друга провокационна тема: „Има ли религиозна свобода у нас?“. При това задават този въпрос по време на разколните действия на Ватикана, в отговор на което органите на Държавна сигурност бяха принудени да изолират реакционните владици и да разтурят религиозните ордени. Срещу членовете на Института за проучване на общественото мнение се води разследване и вече е ясно, че ще бъде закрит. — Комисарят поклати глава. — Тук твоят институт, за щастие, се споменава съвсем бегло. Критикуват ви, че трудовите и психологическите анкети обръщат слабо внимание на класовия произход при избора на кандидатите за водещи позиции във фабриките. Бело, днес не можеш да поставяш на първо място само и единствено квалификацията.

— Според нуждите комбинираме и приспособяваме критериите. Но ако това не е по волята на Държавна сигурност…

— Бях длъжен да уведомя и вашия комисар. Разбрахме се да не притесняваме с анкети новите кадри. Подборът е извършен в интерес на подкрепата на обновителния процес предимно във фабриките, а на тях им трябва време, за да се ориентират. Ще се обучават по-късно… Засега обърнете своя интерес към други социални групи, насочете се повече към психологията.

— Вече и без това в този институт се чувствам самотен и ненужен. Мислех си, че моите проекти, поне някои, ще предизвикат интереса на другарите. Когато в кръжоците спорехме по тях…

— Бело, писането на трактати по примера на класиците, интелектуалните упражнения, с които искаш да изненадаш приятелите в кръжока, са минало, това вече не ти е игра на революция. Всекидневно трябва да се решават стотици важни проблеми. Вземи само този, който ти нарече ликвидиране на исторически неперспективните социални групи, всичките тези въшлясали църковни просяци, бездомни чергари, инвалиди от войната, крадци, мошеници, шарлатани, пътуващи циркаджии, скитащи чешки музиканти, върволици от цигани катунари, които задръстват пътищата като скакалци, разравят холерните ями, изваждат от тях умрелите прасета и пилета, после разнасят тази чума из селата, заливат пазарите, съборите и църковните процесии. Колко лесно беше да се напише, че ще изчезнат причините за съществуването на тези групи, а сега се налага петчленният Съвет за сигурност да нареди на комисаря по сигурността направо да ликвидира всичко това!

— Но исторически погледнато, наистина изчезнаха причините, които принуждаваха хората да просят, да скитат и…

— Добре, добре. Само този месец съм изпратил на лагер около осемстотин души. Именно там се разбира, че много от тях са наистина глухи и слепи, наистина безръки и безкраки, туберкулозни, епилептици, истински луди. Не искат да се мият, не умеят да ядат от чиния, по-добре им е да плюскат от копаните на лагерните кучета.

— Това е диалектически противоречив, но исторически легитимен процес. Още Енгелс го е казал в статията…

— Моля те, престани с твоя Енгелс и с цялата свята четворка^[1], това вече не мога да го слушам! — рязко отсече комисарят.

После се сепна.

— Нищо не съм казал — тихо продума Блажени.

За момент в слабо осветената канцелария на комисаря се усещаше известно напрежение. Блажени преплете пръсти, после ги изпука и бавно изрече:

— По един начин се вземат революционни решения, когато имаш зад гърба си милиони квадратни километри пуста страна, и по друг…

Блажени млъкна, но комисарят го разбра. С кимване потвърди, че е съгласен с това, което Блажени не изговори. После, сякаш между другото, припомни:

— Лагерите, в които затваряха евреите, още са в добро състояние…

Погледнаха се, разговорът бе към края си. Блажени се готвеше да си вземе довиждане, когато комисарят — по-късно сам си призна, че го е направил донякъде от злоба — предложи на своя стар приятел:

— За да не се чувстваш толкова отритнат… какво би казал да отидеш за известно време да понаблюдаваш как на практика се осъществява този процес на историческа ликвидация на една асоциална група, чието съществуване е изгубило своя смисъл…

— Изпращаш ме на лагер?

Неопределената усмивка, с която искаше да се сбогува, замръзна върху лицето на Блажени. За трети път тази вечер комисарят се засмя.

— Но, Бело, да не мислиш, че под конвой? Официално ще ти възложа някои проучвания, изпрати ми някакво предложение утре, а аз ще ти издам разрешително за влизане в лагера. Не е ли това добро решение при тази ситуация? За известно време ще те скрия от погледа на Държавна сигурност…

Доктор Блажени отново се опита да изобрази неопределена усмивка, но пак не успя. Зад очилата, осветени от нощната лампа, комисарят сякаш видя внезапна уплаха.

Но вече се сбогуваше с него и лично го изпроводи извън кабинета. Секретарят го попита дали иска още кафе, той кимна, а онзи добави:

— Трябва да е забавен човек посетителят ви, другарю комисар, рядко се смеете така сърдечно.

— Въобще не е забавен, тъкмо обратното. Не пожела да допусне, че революцията може да се върши и със смях, че не бива да бъде догматична, иначе никога не бихме могли да влезем в „блажените градини, където вечно пеят птици“, както пишеше за комунизма един от класиците.

Комисарят се замисли. И сякаш сам на себе си каза:

— А може би след време ще трябва да създадем отново нещо като Видрица.

Секретарят учудено зяпна.