Антон Балаж
Лагерът на леките жени (33)

33.
„Пролетариатът никога не е смятал свободната любов за грях…“

След нощта, в която видя конете на Сталин да танцуват, стана свидетел на смъртта на водача на глутницата и игра руска рулетка, началникът приемаше хода на лагерните събития с удивително спокойствие. Разбра, че така навярно плащаха дан на преходния период към Щастливото бъдеще, когато няма да има повече болести и престъпления, всяка сълза ще бъде изтривана от смеха на масите, дори нещастието ще е едно от стъпалата към висшето щастие и крайното състояние на блаженство.

Опитваше се да си представи това блаженство, което очакваха и членовете на Държавна сигурност, когато с плахо почукване и виновна усмивка в канцеларията му влезе изследователят доктор Блажени. За неговото присъствие в лагера началникът почти бе забравил, но се оказа, че е бил непрекъснато тук, в секретната стая, през деня анализирал анкетите на превъзпитаните проститутки, обмислял някои свои любими социални идеи, а вечер провеждал свободни разговори с младия културен работник. Всичко това било твърде интересно, но му стигало толкова, твърдо бил решил повече да не се крие в лагера.

— Да се криеш? — от изненада началникът отвори уста.

С мрачен израз на лицето Блажени кимна. И също така мрачно добави, че ако ще трябва да го арестуват, нека това стане в най-скоро време. Почти всички честни, неподкупни учени и изследователи били затворени, сред първите и неговият колега, директорът на Научноизследователския институт за проучване на общественото мнение, дори няколко академици. Изглежда, че който не бъде поне за известно време затворен и измъчван, по-късно ще го сочат като слуга на властта.

Началникът, колкото и да бе брониран срещу всякакви тревоги благодарение на хапчетата и на визията за светлото бъдеще, усети, че леко му се завива свят. Блажени още повече го обърка, като изведнъж извади от палтото си някаква папка, разтвори я и я тикна пред очите му. На първия лист пишеше: ЛЮБОВНИТЕ НУЖДИ НА ПРОЛЕТАРИАТА, и в подзаглавие: „Размисъл за обществената нужда от секс“. Най-напред върху папката падна ръката на началника, после и погледът му, който, без да иска, се спря на изречението: „Пролетариатът никога не е смятал свободната любов за грях“. После погледът прескочи на друго място, а там следното изречение: „За днешния пролетариат семейството не е полезно и необходимо решение, защото лишава двама млади работещи хора от малкото свобода, която им е останала“. С периферното си зрение началникът забеляза началото на още едно изречение, за перманентната революция в секса, но нямаше смелост да чете по-нататък.

— Това е копие за вас — рече Блажени, доволен от реакцията на началника, явно впечатлен от текста.

— Благодаря, но… много… времето ме… така — започна да заеква началникът.

— Оригиналът изпратих на комисаря, да не си мисли, че съм се размотавал тук — с леко фамилиарен тон каза изследователят.

Така че на началника не му остана друго, освен да благодари за папката. Блажени добави, че пак ще дойде, за да си вземе довиждане. Началникът каза, че ще се радва, изпрати Блажени до коридора и докато наблюдаваше неговата отдалечаваща се прегърбена фигура, притеснено си помисли: до три дни ще го арестуват.

Върна се в канцеларията, поразсъждава над изследването, запита се дали да го унищожи веднага, или добре да го скрие, например между документите от птицефермата, а после тайно да си го чете, но по малко, за да не се вълнува прекомерно и да не се компрометира. А как ли ще реагира комисарят? — проблесна весела мисъл в главата му. Не успя да се засмее, защото на прозореца се почука. Но не беше обикновено чукане, а уговореният сигнал. Човек на Плажак, ала предан на него, началника, искаше да му съобщи нещо. Началникът скочи от стола, хвърли бърз поглед към вратата, после отиде до прозореца и го отвори. Нещо бяло влетя в канцеларията и падна на масата. Камък, увит в парче хартия. Началникът изглади хартията, прочете съобщението и седна на стола. Върху хартията пишеше: „От Илава идва към нас инспекция. Комисарят се е карал на всички!“.

Ще можете довечера да си поговорите за любовните нужди на лагерния пролетариат… — насмешливо се обади някакъв глас в главата му. Нямаше време да го дешифрира, събитията продължаваха да се развиват. Дойде заместникът му с обобщената сводка за вчерашното срутване в мината. Причина за злополуката била силната експлозия, при това непрофесионално изпълнена. Разбила подпорите, за късмет, изкопът не бил запълнен с вода. Нямало жертви, миньорите били само леко засипани, спасителната операция била извършена бързо и образцово. Трима миньори и една жена от склада с лампите били изпратени от доктор Зигмунд за наблюдение в болницата. Докторът предлага на всички да бъдат предписани минерални бани. Причината за злополуката още се разследва. Началникът прегледа възможно най-бързо сводката, в нея нямаше нищо ново, с подписа си изрази съгласие. Само между другото попита дали, когато са го извикали, Зигмунд е играел карти. Да, потвърди заместникът, но е носел всичките си лекарски инструменти. Пак добре, малко заплашително каза началникът. После обсъди със заместника си пристигането на комисаря. Извикаха закупчика. Трябва да приготвят хубав обяд и вечеря. Плюскане ще има, началник, удари токове старшината и се оттегли в кухнята. Съобщиха новината и в партизанската зона. Идеалиста от планините лично пристигна при началника и го увери, че при тях всичко ще бъде „окей“, и без това вече са си събрали багажа, чакат само шифрованото съобщение. Може да го донесе комисарят, сетиха се и двамата. Началникът силно желаеше това, вече му бяха дошли до гуша тези въргалящи се по леглата рицари. Въпреки това проведе съвсем приятелски разговор с него. Още не бяха свършили, когато под прозорците се чу бръмчене, а след малко някой силно почука на вратата. Началникът се изправи, Идеалиста само погледна револвера си. С гръмогласен поздрав в стаята влезе мъж с кожено палто, с големи очила и кожена каска на главата. Много приличаше на Плажак, но беше от охраната на комисаря. Строго попита какво е настроението в лагера. Нормално и съвсем в крак с времето, отговори началникът. Охранителят кимна и заяви, че ще проверят това. Началникът знаеше, че ще проверяват при Плажак, но нищо не можеше да направи. После охранителят му съобщи, че шефът най-напред е отишъл в мината, нека не го чакат за обяд. Ще дойде по-късно и иска кратка среща с ротата на пазачите, а вечерта иска събрание с ударниците и превъзпитаните проститутки. Заедно ли? — попита началникът. Охранителят кимна. А нощувка? Не! Още днес шефът се връща в Братислава. Началникът изрази съжаление, но всъщност му олекна. Отбеляза, че би трябвало комисарят да посети и зоната. Могат да договорят това с тук присъстващия партизански командир. Охранителят изгледа Идеалиста, погледът му се спря на револвера. Ще уведомя шефа, съгласи се той. Добре би било, кратко отбеляза Идеалиста. Охранителят отново го изгледа и процеди през зъби, шефът ще реши. Нямаше за какво друго да говорят, охранителят излезе. На вратата почти се сблъска с началничката на женския лагер. Огледа я, хвърли кратък поглед на палката й и излезе от канцеларията.

— Заповядайте, Матилда — любезно я покани началникът.

Идеалиста сблъска погледа си с нейния, после тръгна да излиза.

Началникът почувства напрежението между двамата, затова каза:

— Някакви остатъци от течна муниция ще се намерят и у мен, какво ще кажете?

Но Идеалиста само завъртя глава, намести оръжието си и си тръгна.

Щом влезе, Матилда веднага седна на предложения й стол. Изглеждаше ужасно. Началникът обаче не забеляза това, защото в главата му се въртеше само комисарят. Накратко информира Матилда за ситуацията. Срещата ще бъде в културната барака, нека доведе там проститутките по обичайния начин: с охрана и под строй. Матилда кимна. А дали да не покажат на комисията нещо от подготвяната за тържеството програма? Какво би казала на това? Матилда каза, че ще трябва да се преоблекат като лебеди, но не знае дали костюмите са вече готови. Тогава да провери. Матилда отново кимна. Кимна безразлично и това вече направи впечатление на началника.

— Какво ви е, Матилда?

Матилда вдигна към него измъченото си лице, изгледа го така настойчиво, че той се почувства неловко, а после с трагичен тон попита:

— Да ви кажа ли истината?

Странен въпрос и така странно изречен, че началникът се поколеба. Но Матилда вече не се колебаеше.

— В положение съм… от тези партизански копелета…

Признанието потресе началника. А и тази безпомощност в очите на строгата, може би понякога и жестока жена.

— Вероятно може да се направи нещо. Зигмунд би могъл да намери инжекции, но не смея да го моля за това… държах се прекалено надменно с него.

— А какво ако кажете, че отломките в гърдите ви са се раздвижили, да ги опипа и сигурно… сам би разбрал.

— Мислите ли? — тихо се обади тя.

Но надеждата в погледа й веднага угасна.

Скъп данък за записване в партизанския отряд са взели тези прасета, ядоса се началникът. Но бързо се успокои.

— И без това съм се запътил към него — бавно изрече и деликатно добави: — Бих могъл да му намекна… за вашите проблеми.

Матилда вяло кимна и каза:

— Сега тия пачаври от Видрица ще триумфират!

Изведнъж погледът й заблестя, тя рязко удари с палката по документите върху масата, скочи и без да каже дума, избяга от канцеларията. Началникът почувства, че трябва да си налее нещо. Потърси и хапчетата, но си спомни, че ги е изхвърлил. Първо се учуди, после изведнъж се притесни, че без хапчета няма да се оправи с комисаря, и хукна към лечебницата. По пътя го обзеха и други опасения — дали този долен комарджия не е проиграл и лагерните лекарствени запаси? Влезе в пълната чакалня и строго започна да разпитва присъстващите симуланти от какво всъщност се оплакват. Те толкова се изненадаха, че половината така и не успяха набързо да измислят нещо убедително. Изгони ги от чакалнята и влезе в кабинета.

— Бихте могли да идвате и по-често — реагира Зигмунд, когато му разказа какво бе направил в чакалнята.

Предложи му да седне. Само за момент, съгласи се той и му обясни причината за своето посещение. Инспекцията на комисаря не развълнува Зигмунд, което в крайна сметка можеше да се очаква. Докторът изглеждаше подозрително добре. Да не би от тези масажи? — помисли си началникът. За миг го привлече възможността и той да опита веднъж, но сега му бе необходимо нещо, което да подейства веднага. Затова поиска таблетки. Зигмунд само сви рамене, насипа ги в хартиено пликче и му ги подаде с изражение, което сякаш говореше, като не искаш да ме слушаш, хрускай, добри човече. Началникът се надигна от стола, после отново седна и каза:

— Докторе, кажете ми, това с револвера… беше само трик, нали? Този чешки илюзионист…

— Може и трик да е било — допусна Зигмунд и необичайно твърдо добави: — Но Плажак се хвана. И се разсмърдя!

— Така ли? — откровено се учуди началникът.

Поразсъждава над това, после отново се загледа в доктора. Протегна ръка и я постави на рамото му.

— Между нас казано, не е зле да направим равносметка. С вашия характер никога няма да напуснете лагера. Това, което победителите най-много ненавиждат, е иронията. Може би знаете това. Предлагам ви следното: определена е за изселване голяма група унгарски евреи. Вие ще ги прегледате и ще се присъедините към тях като лекар. Има някакво споразумение с Международния червен кръст. Това ще ви осигури заминаване за Израел. Разбирате ли? Изобщо слушате ли ме? — вече учудено добави.

— Винаги ви слушам внимателно, началник. За мен сте много интересен случай…

Началникът бавно се изправи, усещаше, че всеки момент ще избухне.

— Ще помисля върху вашето предложение. Но по принцип тук ми е добре. Аз не съм интернационален тип… не понасям особено насилственото побратимяване на милионите. Учтиво благодаря. А довечера няма да дойда. Изпратете ми следващия пишман симулант.

Началникът така и направи. Вече пред бараката със съжаление си спомни, че е забравил за Матилда. Спомни си за вечерта, в която установи чудесната й еластичност, но и за това колко го изплаши представата за клоуна под прозореца. И до днес го безпокоеше загадката на Хълма на съселите и все още необяснимо се разтреперваше при мисълта за изчезналите трупове на невинните телца. Тревожеше го и това, че никой никога няма да може да ликвидира лагерния площад, през който преминаваше сега: нито веселите събирания на соколите, нито празничните клади с гулаша и революционните песни. Ще останат само това негово притеснение и тревожна мисъл. Стисна пликчето с таблетките.

Влезе в канцеларията, заключи се, напълни чашата с вода, изсипа в ръката си няколко таблетки и с усещането, че е свободен човек, с интерес се зачете в размислите за постоянното революционно желание за секс на световния пролетариат.

Разбра всичко, а после с помощта на таблетките на Зигмунд всичко изтри от главата си.