Антон Балаж
Лагерът на леките жени (32)

32.
Плодовете на погрешната просвета

Отначало този непрекъснат пукот, тропот, гърмене и трошене, шумолене и скърцане ги стряскаше, но постепенно жените от мината свикнаха със страховитите звуци. Свикнаха и с усещането за опасност, така вълнуващото возене в затворената ремонтна вагонетка, свойски наричана от Вендрицки „колата“, също започна да се превръща в рутина, тричасовите им пътувания до ударниците в дълбоките миньорски подземия вече не ги замайваха, а което бе още по-лошо, миришещите на въглищен прах мъже престанаха да ги интересуват, докато накрая се докараха до състоянието, в което тялото им все още страстно желаеше мъжко докосване, галене, стискане, лизане, мушкане, но преди пътуването винаги отиваха с каната за вода, за да огледат тайно къпещите се чираци. Техните невинни тела с неокосмени гърди, изпънати гладки кореми и нежно падащи човчици носталгично припомняха на Вдовицата времето отпреди пристигането на Изповедника в нейната квартира и нейния живот, годините, когато й бяха достатъчни неловките движения на неопитните ръце в деколтето й, под оросената мишница, по бедрата под жартиерите, през влажните гащички. При вида на струите течаща вода, обливащи мускулестите задници без грам излишна тлъстина, Кармен биваше обзета от завист. Съзнаваше, че толкова гладък и изпънат задник никога вече няма да има, колкото и да би се мъчила с диети и въпреки масажите на мъжките ръце и на гъвкавите им пръти. И все пак дявол знае защо и двете слизаха в затворената вагонетка в подземието да освежат за момент мечтите си. Извършваха го по различни начини, с помощта на различно големи, различно груби и разнородни мъжки инструменти — понякога бромът осуетяваше надигането им, — а понеже върху въглищата наистина не можеше да се лежи удобно, язденето започваше и завършваше в изправено положение, което бе по-добро за Кармен, отколкото за Вдовицата, тя все пак бе на години, имаше тежък задник, а мускулите на корема и бедрата й не бяха достатъчно гъвкави и силни. Упражнението с различните масажни пръти продължаваше по-дълго и двамата участници се уморяваха изключително много в тежкия горещ миньорски въздух, ударникът лазеше на четири крака и едва успяваше да се облече в някой тъмен ъгъл. Вдовицата веднъж бе заспала по обратния път, та за малко да я намерят там пазачите. За късмет, старият Вендрицки предано ги пазеше. Пътуването на жените до подземията, тяхното завръщане и последвалите разговори в работилницата бяха станали най-важното събитие в неговия дълъг живот, който иначе бе богат на събития. Всичко, дори погромът, преживян през Първата световна война край река Пиаве в Италия, където се бе случвало цяла нощ да маршируват под водата, а в окопите да ликвидират милиони въшки, всичко бледнееше пред коментарите на Вдовицата по повод на току-що осъщественото пътуване в мината. И тъй като си даваше сметка за своята старческа немощ и поради невъзможността сам да си поиграе с Вдовицата, в последно време ужасно бе взел да ненавижда капитализма и мнимия хуманист Масарик, който навремето си не бе създал такива женски лагери, лишавайки го по този начин от толкова вълнуващи житейски радости. Ядосваше се на буржоазията и на бащицата Масарик толкова шумно, че включиха проявите на мним хуманизъм по време на републиката на Масарик като отделна точка в курса на профсъюзната просвета.

— Ех, Карминка, по-добре върху лайно да бях стъпил — така обобщи впоследствие старецът своя опит от участието си в курса.

Но Кармен повече се безпокоеше от това, че през тези влажни есенни дни старецът започна много да кашля. Бухаше от сутрин до края на смяната, пиеше отвратителен чай от лук и се ядосваше на старата Вендрицка, която го тормозеше с него. Интересът му към Кармен и Вдовицата чувствително намаля. Ах, де да можеха поне за момент да върнат към живот неговото посивяло старо перо, както сам наричаше мъжкия си инструмент. Кармен му предложи да се обзаложат за това каква е Вдовицата отдолу, светла или гарваново черна. Някои от ударниците бяха спечелили хубави пари от такива облози, може и той! Дори тази измишльотина не върна доброто настроение на стареца. Макар че с изпращането на заключената вагонетка с жените сега нямаше никакви грижи, защото всичко поеха ударниците на Челар, които сами идваха за нея, возеха я, където трябва, пазеха я по целия път в подземието като зеницата на окото си, после я връщаха в работилницата. Без стария Вендрицки всичко, разбира се, би пропаднало; да запознаят друг човек с това начинание, би било рисковано, току-виж до един се озовали пред прокурора или най-малко в лагерния карцер.

Обезпокоени от тази реална опасност, Кармен и Вдовицата проведоха десетминутно съвещание в склада.

— Ако старият отпадне, пак ще трябва да чакаме назаретската тъмнина в лагера — каза Кармен. — А на партизаните не може да се разчита.

— Матьо не иска да го направи втори път. Остава му още малко — въздъхна Вдовицата.

— Така ли?

— Мисли, че би могъл да остане в мината като помощник. Тъкмо днес искахме да го обсъдим — обясни Вдовицата. — Вагонетката сигурно вече е тръгнала. Извинявай, че…

— Ясно, по-възрастна си, имаш предимство — съгласи се Кармен злобничко.

Малко бе разочарована, защото вече се беше размечтала.

Не отидоха дори за вода за лампите. Вдовицата само нарами повредените лампи и бързо се отправи към работилницата. Кармен я изпрати с обичайния поздрав, после пое работата и на двете. Мислено пътуваше с Вдовицата под земята, чуваше експлозии, движението на въздуха гасеше карбидните лампи и… по-щастливата от тях днес щеше да мирише на живак и мъж.

Ала Вдовицата не се връщаше. Може прекалено да са се размечтали с Матьо, помисли си Кармен, но след час започна да се безпокои. Поне да можеше да прескочи до работилницата на Вендрицки, но сега не може да напусне стаята с карбидните лампи. Измина още половин час и Кармен усети, че нещо се е случило — навярно нещо лошо. Мъчеше се да се сети какво, когато в коридора се чуха мъжки гласове, тропот на ботуши и още преди първата ръка да се протегне за лампа, през прозореца до Кармен достигна една съдбовна дума: срутване…

— Станало ли е нещо? — притеснено попита тя познатия минен надзирател.

— Откъснал се е насипът на трети участък. Сега поне тези луди хора ще разберат какво е това мина… Само рекорди, а… — това вече надзирателят говореше на някого пред прозореца, гласовете и стъпките им се отдалечиха.

Кармен се опря на рафта с лампите. Боже, този сън, сети се изведнъж. Сънува, че лелите с лампите при душовете умиваха някого, някаква жена беше, не й виждаше лицето, само тялото, беше бяло и недокоснато, ръцете на лелките го търкаха и обръщаха, а една каза, само каква е поддържана, погледни, обърна тялото по гръб и… вече сънуваше нещо друго, за своето собствено тяло. На сутринта забрави съня. А сега…

— Карменко, ти ли си? — обади се някой зад гърба й.

Едва сега забеляза, че в стаята е влязъл старият Вендрицки. Целият беше пребледнял, ръцете му трепереха. Погледнаха се и се хвърлиха в обятията си.

— Господи, какво ще правим сега? — със сълзи в гласа попита Кармен.

— Трябва да кажем истината!

— Това не! — изплаши се Кармен и отблъсна стария от себе си.

— Да! Шегата настрана, стърчи там някъде засипана. Ще поема отговорността, ако искат, да ме вкарат в ареста, какво друго могат да направят.

— А аз? А тя! Майко Божия, Вендрицки… — и Кармен отново се хвърли в прегръдките му.

Той й нареди да вземе една лампа, да остави стаята отворена, става въпрос за човешки живот. Кармен механично се съгласи, механично взе една лампа и излезе след него. В коридора бе оставил чантата си, а за нея — мръсна шапка с козирка. Каза, че ще минат по наклона, през който пускат въздух в мината, нека добре да си нахлупи шапката. Кармен я нахлузи до очите си, крачеше след Вендрицки, а когато се посъвзе, си даде сметка, че по целия път надолу старецът нито веднъж не се е закашлял.

Вятърът цялата я продухваше, но не усещаше ни студ, ни нищо — през целия път трескаво мислеше. За късмет, Вендрицки не я закачаше, бързаше пред нея, сякаш го гонеха, чантата подскачаше на гърба му, лампата аха да изгасне, но като по чудо пламъкът отново се разгаряше и осветяваше пътя пред тях. Започнаха да се чуват удари, викове и някакви дълги заповеди, трясък на железни вагонетки и блъскане на кирки. Вендрицки си пооправи чантата, а Кармен — шапката, и премести тежката карбидна лампа в другата си ръка. Такъв страх не бе изпитвала дори когато във Виена я разследваше тайната полиция… Вярно е, че тогава не трябваше да лъже толкова, колкото се канеше да лъже сега.

Влязоха в осветен коридор, закрачиха по релсите, запрепъваха се. Вендрицки отблъсна няколко мъже, те го изгледаха ядосано, но като видяха чантата му, в която си мислеха, че носи динамит, пуснаха ги. Когато стигнаха до мястото на срутването, всичко бе притихнало — бяха изпратили сигнали и чакаха отговор. Той не пристигаше. Изпотеният Челар отчаяно се обърна… и забеляза Кармен.

— Мили Боже… — рече и добави: — Не се обаждат.

— Колко души има там? — пристъпи напред старият Вендрицки.

— Шестима — безизразно отвърна някакъв горехронец зад Челар.

Героичният ударник Челар само сведе поглед.

— Шестима мъже и една жена — уточни Кармен, излезе от сянката на стария Вендрицки и свали от главата си мазната шапка.

Великолепните й руси коси се разпиляха върху черната работна блуза.

Спасителите зяпнаха. Кармен очакваше това. Сега щеше да каже, каквото е намислила.

— Да, добре чухте, там има и жена. Какво му е странното? Съветските жени отдавна вече се изравниха с мъжете. Паша Ангелина оседла Сталинец 12 и разора целините. Краварката Малинова научи цялата страна на дълбоко и плитко масажиране на вимето, Лариса Загладова пък успя да отгледа царевица красавица, с която преди това си счупиха зъбите много големи специалисти, дори академик Айцин. Какво си мислите, колко пъти ни го набиваха в главите по време на просветата? Най-малко хиляда пъти. И ето го резултата… — показа срутването Кармен.

Спасителите гледаха ту към косата на Кармен, ту към срутването.

— Такива са плодовете на погрешната просвета. Не успях да избия от главата на своята приятелка, че не може да бъде славна като Густа Фучикова^[1] и Анежка Ходинова^[2], като слиза в мината като мъж. Така че слизаше в мината, защото някой измисли, че мъжете могат да изместят жените, като шият копчета, а вече почти няма кой да копае черно злато за републиката. И тя тайно реши да се пробва, а сега… сега… — Кармен най-после успя да се разплаче.

Спасителите се опитваха да я утешат, най-напред поглаждаха златистите й коси, а после биха слезли и по-надолу, но някакъв мъж, явно главният спасител, се намеси и доста сърдито призова Кармен да му обясни разбираемо как нейната приятелка е влязла в мината. Кармен продължи да хълца. Тогава напред пристъпи старият Вендрицки и геройски пое цялата отговорност.

— Стар козел! И вас би трябвало да ви вкарат в лагера за година-две — ядоса се главният спасител, изблъска и двамата настрани, после започна да дава заповеди.

Кирките и чуковете отново се хвърлиха срещу срутените пластове, вдигна се облак въглищна прах, а Вендрицки отвлече Кармен някъде назад, където и двамата се строполиха върху дървата, приготвени за дървените коридори в мината. Накрая Вендрицки се разкашля и между два пристъпа успя да каже:

— Нека още веднъж някой да ми каже, че жените имат акъл само там долу!

— Ах, ти старо коце — ласкаво му каза Кармен, остави ръката му между бедрата си и притисна към себе си остриганата му глава.

След малко към тях се присъедини изпотеният Челар.

— Страхливец! — пренебрежително му каза Кармен. — Нямаше да си признаеш, а? Нали е само курва от Видрица! Така уважаваш ти жените, свиня такава! Но за теб празненството свърши.

Вендрицки се засмя и се разкашля. Челар само погледна към него, после към Кармен и се върна при срутването. След половин час спасителите освободиха вагонетката с инструментите. Издърпаха я навън, внимателно изтеглиха с кирките изкривените врати. Но вагонетката беше празна. Кармен се разплака, макар да знаеше, че Вдовицата вече не може да е вътре, това потвърди и погледът на Челар. Спасителите заизхвърляха още по-ударно въглища и камъни, отпред се чуха някакви звуци. Всички се спуснаха натам, но челаровци работеха отстрани, където бяха малките изкопи, от които се изкарваха въглищата за рекордите. След малко обявиха, че са намерили разкъсана миньорска блуза.

Кармен, която остана със спасителите, вече предчувстваше какво още ще намерят. Какво да измисли този път? Например че е загинала геройски при изпълнение на своята професия. Веднага се отказа от това. След малко в изкопа намериха друга блуза. Дадоха я на Кармен. По цветенцата, които Вдовицата бе избродирала със спестения сребърен конец за Сталин, Кармен позна блузата. Увереността й се увеличи. Сега Челар с голям железен лост взе да кърти голямо парче въглища. Яно отскочи встрани. Останалите спасители веднага вдигнаха карбидните лампи. Изкопът, подобен на малка пещера, бе осветен от слаба светлина.

Ударникът и специалист по динамита Матьо и фалшивата вдовица Манца лежаха върху въглищата прегърнати. Матьо бе с панталон и ботуши. Вдовицата имаше на себе си само лагерните обувки. Работното облекло беше под голото й тяло. Спасителите престанаха да ги осветяват с лампите.

— Горкичката… сигурно от страх вече не е знаела какво прави — със съжаление проговори един спасител.

— Може да са само замаяни — с надежда в гласа се обади друг.

— Иди я прикрий, Карменко — със сълзи в гласа каза старият Вендрицки.

Кармен изтупа мръсотията от блузата и… сякаш Вдовицата слабо помръдна. Веднага след това гърдите й започнаха да се надигат.

— Диша, диша — извика Кармен и се разплака от радост.

Вдовицата се размърда и издаде звук, който приличаше на хъркане. Може и да не беше хъркане, а нещо, което се беше събрало в гърдите й при засипването, но спасителите весело се засмяха. Раздвижи се и Матьо, а Вдовицата съвсем се съвзе, въздъхна, обърна се по гръб, докато спасителите я оглеждаха.

— Светла е гиздавелката — каза малко разочаровано старият Вендрицки.

— Стар простак! — ядоса се Кармен. — Какво гледате всички? Извикайте някакъв доктор! — рече и се втурна с блузата към приятелката си.

Доктор Зигмунд, когото бяха довели направо от картите, изпрати и двамата ударници за наблюдение в болницата. Вечерта лагерът ехтеше от приказки за храбрата и весела Вдовица.