Антон Балаж
Лагерът на леките жени (24)

24.
Шевици и хайки

В Илавския затвор нещата вече се бяха променили към по-добро.

Вече не беше нужно да се помага на мирната жътва. Не бе необходимо Рия да протрива до кървене пръстите си от конопените въжета. Сега тя изработваше гердани от стъклени мъниста. Това бе нежна, деликатна работа. При нея можеше да си мечтае, че някой ден все ще успее да изпълни нормата си в нанизването и ще получи отпуск, за да иде до града.

Католичките също не трябваше вече по цял ден да редят молитвената броеница. Молеха се само вечер преди заспиване, а през деня бродираха шевици със сребърна нишка. Това бе още по-деликатна работа от тази, която вършеше Рия, а с нещо и по-важна, защото заради нея им бяха инсталирали по-силни крушки. От тях очите лютяха още повече, но в килията определено имаше повече светлина. Онези, които бродираха, нямаха норма, напомняха им да не бързат с работата си, така грижливо да бродират, че от всеки бод, от всяка нишка да се излъчва любов. От това католичките заключиха, че каретата, които сега изработват и които после ще се съединят, сигурно ще се превърнат в някаква сватбена одежда. Бродираха внимателно и красиво, а за добрата си почтена работа получаваха достойна награда: едночасова разходка в затворническия двор. Тогава имаха възможност да кимнат с глава на своя господин свещеник, който се кръстеше зад решетката на килията си. После католичките мечтаеха, че когато се върнат у дома, от икономисаните сребърни нишки, които през нощта винаги намотаваха около голите си тела, ще избродират на свещеника си прекрасна литургическа одежда.

Франка бе най-добре от всички — тя вече си беше отишла вкъщи. На училищното тържество изрецитирала много добре стихотворението от читанката, съвсем без грешка, нали имаше много време да го научи. И не се наложило да се срамува заради своя русински^[1] акцент, тъй като инспекторът от окръга, роден близо до украинската граница, също говорел на русински диалект, дори я похвалил, наградил и нея, и пионерките. Когато началникът на затвора научи, че момичето на свещеника се е представило така добре, той сметна, че не е редно пионерка да спи в съседство с проститутка, пък и затворът започна да се препълва с твърдоглави селяни, които след мирната жътва не бяха склонни да позволят на комисарите да приберат всичкото им зърно. Затова реши нейния сложен случай, като просто я изпрати с придружител вкъщи.

Какво сънуваше Франка вкъщи, затворничките не знаеха. Но на техния сън често пречеха болките в гърба, причинени от целодневното седене върху сламениците. Впрочем дори и да можеха да полегнат, когато пазачите не отваряха малкото прозорче, за да им се скарат, легнали нямаше да могат нито да бродират, нито да нанизват. Рия бе малко по-добре от католичките, тъй като по време на тяхната разходка правеше гимнастика, а нощем масажираше тялото си. Католичките не гледаха враждебно на нейното шумолене и дълбоко дишане върху сламеника. Веднъж Рия не издържа и наруши своето гордо мълчание. Дълго разказва, бродирачките къде вярваха, къде не, но когато Рия със своите пръсти започна да облекчава болките им, а тези болки бяха навлезли чак в мозъка на жените, те се увериха, че наистина е масажистка. Взеха да я наричат по име и после да се навеждат към нея с думите: „Разтрий ме малко, Малика“. Малика, Малка, Амалка — всяка я наричаше, както си иска, но като ги масажираше, всички въздишаха с облекчение, а когато Риините пръсти се докоснеха до болезнено място, стенеха. Добрите жени впрочем веднага разбраха, че докато им носи облекчение, тя няма да може да изпълнява нормата си в нанизването и се втурнаха да й помагат. Така че Рия си изпълняваше нормата, пазачът съобщи това на началника, но той си направи оглушки за отпуска. Дали пък не чакаше да порасне остриганата й коса?

От време на време Рия опипваше съсипаната си глава и жените около нея споделяха гнева и болката й. Католичките като че ли се бяха примирили със съдбата си, нещо повече, те знаеха защо страдат. Измъчваше ги само мисълта, че беше време за скубане на гъските, а всяка от тях отглеждаше цяло ято по обширните пасища около селото. Страхуваха се, че никоя друга стопанка няма така добре да оскубе гъсчиците им, че перушината ще бъде кървава, че няма добре да оскубят крилата и после гъските ще ги влачат по земята чак до есента. Обсъждаха това скубане кажи-речи по цял ден, докато на Рия не й омръзна да ги слуша. После, за щастие, в главите на жените започна да се върти нещо друго: какво е това, което бродират с тези сребърни нишки? Дали няма да служи на злото, да бъде използвано за някакви богохулни, луциферски хоругви от онези безбожници, които се присмиваха на вярата в Бога и затова бяха измислили тази антикатолическа акция? Но сюжетите и образите на бродериите бяха невинни, само розички, птичета, най-различни орнаменти, сякаш прекопирани от раклите, които жените имаха вкъщи, и те много модели правеха по памет, като дори ги подобряваха. Но тайната продължаваше да ги гложди. Постепенно започнаха да си спомнят за различни загадъчни предмети, с които се бяха срещали по света и в своето село, за мистериозните животни и хора, за това, как доброто ненадейно се променя в зло, а понякога става обратното. Черните котки например след затъмнение се превръщали в магьосници, черните щъркели — в дяволи, мъртвите на гробището — в привидения, а някакъв жребец се бил преобразил в мъж, тъй като бил омагьосан заради своята буйност и най-вече заради миризмата си на жребец. И горко на жената, на която случайно се наложело да се връща късно нощем в селото. Можела да предприема каквото ще: да се прекръсти три пъти, да се изплюе през рамо, да наръси гърдите си със светена вода, нищо не помагало, трябвало да се подчини на волята му. Дори да носела на гърба си наръч сено или пък гърне с масло, да затънела до колене в блато, да се покатерела на дърво, вдън земя да се скриела, нищо не помагало, този гнусен жребец така я омагьосвал със своята завладяваща миризма, че трябвало да се отдаде на всичките му желания. В селото винаги се намирали глупачки, които продължавали да излизат нощем. Някои взимали със себе си на полето шишенце със светена вода, метличка от святи билки и си мислели, че те ще прогонят този безпощаден жребец. После напразно се учудвали, че и това не им помагало.

Разказите на жените за жребеца и за това как се бранели от него, но въпреки всичко трябвало да му се подчинят, страшно впечатлиха Рия. Но жените вече започваха да говорят за друго, за това, че в последно време не само вещите и животните, но и хората в тяхното село са взели да се променят. Отначало били земеделци, после народняци, после партизани, демократи и комунисти, сега се опитвали да се превърнат в колхозници. А и милиционерите сигурно преди са били някакви други хора, иначе откъде биха се взели при параклиса. Жените клатеха глави, но това никак не интересуваше Рия, тя не спираше да мисли за тайнствения жребец. Според това как го описваха жените, реши, че може да е арабски, докаран в селото от унгарската степ от цигани. Циганите дори нямаше защо да се променят, тази остра миризма бе част от тях. Затова Рия не бе могла да се брани, не бе викала, бе позволила да правят с нея всичко. Досега считаше въздействието на миризмата на жребците за тъжен признак на извратеност, а сега от устите на тези почти святи жени разбра, че и други са му се поддавали. В края на краищата знаеше, че жената понякога е завладявана от тайнствени сили, от които не може да се предпази дори със светена вода.

Рия внезапно почувства голямо облекчение — сякаш греховете й бяха опростени. Разплака се с глас и сълзите й закапаха в кутийката, пълна със стъклени перли. Католичките започнаха да я галят по ръцете и лицето, да я утешават. Бродираха още малко, увиха още малко от сребърните нишки по голите си тела и се втурнаха да помагат в нанизването. Увериха я, че не трябва да се отчайва. Господ не забравя и най-големите грешници, а Исус ще опрости всичките й прелюбодеяния. Ще опрости, само трябва да обещае, че няма повече да греши.

С очи, пълни със сълзи, Рия обеща.

И виж ти какво стана — дойде надзирателят и съобщи, че началникът на затвора е разрешил редовна половинчасова разходка в затворническия двор и на нея. А на тръгване така, съвсем мимоходом, добави, че е имало голяма хайка в чест на наближаващата славна годишнина, била твърде успешна и ще им са нужни много килии, сред които и тяхната. Изглежда, че тях ще ги върнат в лагера.

— Няма да можем да икономисаме повече от тия нишки. Не знам дали ще стигнат за литургическа одежда — каза Цветарката, след като пазачът си отиде.

Но добрите жени пак покорно се примириха със съдбата си.

По време на разходката от очите на Рия Амала продължаваха да се ронят сълзи.