Антон Балаж
Лагерът на леките жени (21)

21.
Във Видрица страх и пустота

Светлината още я нямаше, светлината, обливаща щастливите тълпи, които крачат към слънчевото бъдеще и за които ударно шиеше басмени престилки по дванайсет часа на ден. Тази светлина Манда още не можеше да види като трудеща се гражданка в лагера, не я виждаше и във Видрица с очите на безгрижна курва. Напрегнатото очакване на хайките, които за последните десет години бяха станали неразделна част от опасното и възбуждащо очарование на видришките улички, сега беше заменено от истински страх. Той струеше от газените лампи на мътно осветените улички, налепени около хълма на Замъка, от всеки остър звук по каменния паваж, от всяко отваряне на вратата на Партизанската кръчма.

Смехът сякаш бе заглъхнал. Циганите бяха намалили свирнята с половин октава, зад крепоновите завеси въздишаха едва чуто, вече ги нямаше онези буйни възгласи, съвкупяващите се тела съвсем се задушаваха във възглавниците. Манда започваше да разбира, че нейната професия е наистина в историческа ликвидация. В лагера дълго не можеше да го повярва.

Мислеше си, че за тия две нощи ще се подслони пак в своята стаичка при Дуго. И за да не рискува излишно, ще се придвижи вечерта до Петржалка, а в „Ау кафе“ или в Леберфингеровия ресторант ще хване някой виенчанин, който е дошъл там не само за гледката към замъка, а и заради лошата слава на тези места. Обширният, запуснат след войната парк и обраслите с върби и храсти дунавски брегове предлагаха през лятото на жените от Видрица доста възможности за кратко сношаване с невзискателните виенчани. След битката с онази гнусна Берта Манда имаше болезнен оток на лявата гърда и леко подпухнала уста. Но проститутката никога не дава да я целуват по устата, това би било твърде интимно. Днес просто веднага ще вкара ръцете на клиента под роклята си или пък ще се опре на някое дърво и ще го пусне между бедрата си отзад. Това така надървяше тези благоприлични бащи на семейства, че те често се облекчаваха след не повече от едно-две мушкания. Като си представи как мъжът започва да я търси отзад под роклята, Манда почувства колко е възбудена. Дано вечерта в „Ау кафе“ да попадне на някой виенски издръжливец. Ако пък е и щедър… Но Дуго жестоко унищожи нейните планове.

— Веднага изчезвай оттук, пачавро! — с уплашен глас я посрещна в полупразния локал той.

Манда поиска да му обясни, че не е избягала от лагера, че не бива да се страхува от нищо, че сега е ударничка и затова е получила отпуск. Но Дуго дори не й позволи да отвори уста, само я хвана за лакътя и грубо я изблъска навън. Би могла, разбира се, така да ритне този страхливец отзад, че да отлети на другия край на заведението. Но не биваше да прави скандали, щом искаше да види детето си и да се срещне с Танта.

— Горе имам мои неща, кенеф такъв — изсъска тя на Дуго, когато се озова в коридора под стълбището.

— Иди да си ги търсиш при полицаите и нито една от вас да не ми се мярка повече тук! — крещеше Дуго и така я заблъска към улицата, че тя едва не изпусна куфарчето от ръката си.

Взела го бе назаем от майсторката, а тази добра жена беше сложила в него и три нови престилки.

Едва успя да запази равновесие на препикавания от хора и коне хлъзгав паваж. Гневно погледна захлопнатите врати на заведението. Чувстваше се така, сякаш току-що бе получила в корема си истински конски ритник. Цялото й тяло трепереше. Краката едва я държаха. Но трябваше да се съвземе, нямаше време да се поддава на чувството за унижение и злоба. Трябваше да си намери някакво място за нощуване. Реши да опита щастието си при Госпожицата.

Старата мома Божгайова, която във Видрица открай време познаваха под името Госпожицата, още изкарваше прехраната си като чистачка и обслужваща асансьора в една банка. Преживяла бе три режима и поне още толкова директори. Беше особнячка, но иначе бе добра жена с неопределена народност, дълбоко религиозна и затова убедена, че всичко, и мястото в банката, и проституцията са дар от Бога. Но когато видя на прага си Манда с куфарчето, направи отпъждащ жест с дребната си ръчичка.

— Ти… Не ти се радвам… — започна тя като Дуго.

Но за разлика от него изслуша обясненията на Манда. А когато тя, освен разрешителното извади от куфарчето и съвсем нова престилка, подарък за Госпожицата, и взе да я залъгва как вечер в лагера, когато си говорели за хубавите времена във Видрица, винаги някоя си спомняла и за нея, за това как се е грижела за тях, как е проверявала дали ходят редовно на изповед и колко от седмичния си приход са отделили за старини, Госпожицата се предаде. Избърса сълзите си и без повече въпроси позволи на Манда да остане две нощи при нея.

Манда остави куфарчето, свали шапчицата, също осигурена от Летвата, за да изглежда като прилична жена, когато се срещне с мъжа й. Изми в хубавия емайлиран умивалник лицето и ръцете си, после приседна за малко на дивана, тапициран с чисто импрегнирано платно. И докато Госпожицата приготвяше чай, Манда я гледаше и се питаше колко ли щастие е имало в живота на Божгайова. Тя беше безполово същество и цял живот не беше правила нищо друго, освен да събира банковите отпадъци. В своята невинност Госпожицата дори не можеше да предполага какво означава жената да е надарена с такова будещо желание тяло, каквото имаше Манда. За Манда бе достатъчно да притисне бедра към гладкото платно на дивана и след седмиците постене в лагера бедрата й започваха сами да се разтварят. Никой не можеше да я упреква за това, че Бог я е сътворил такава.

Госпожицата сервира чая с новата престилка. Много се радвала на подаръка, понеже в магазините сега всичко е с купони, а те не достигат до банковите служители. Манда слушаше трудноразбираемите оплаквания на Госпожицата от режима, попийваше от чая и бе доволна, че носи детски обувчици, а и купони за дрешки, за захар и бонбони. После вежливо благодари на Госпожицата за чая и каза, че би искала да се поразходи из града.

— Ето, вземи! — пъхна изведнъж Госпожицата нещо в ръката й.

Манда си помисли, че това е завит в хартийка презерватив, и започна стеснително да се дърпа, като едновременно здраво стискаше ръката си. После разбра, че са пари.

— Малко крони, да пиеш някъде едно кафе — доброжелателно се усмихна Госпожицата.

Манда се трогна от този жест. Но напълно се смая, когато на улицата разтвори дланта си и видя, че Госпожицата, известна не само със своята безполовост, но и с болезненото си скъперничество, е пъхнала в ръката й цели хиляда крони. Така че вместо към „Благовата градина“, където винаги мирише на вкиснало пиво и мръсни мъжки панталони, Манда се насочи към „Берлинка“. Поръча си виенско кафе и жадно се заслуша в разговорите на съседните маси. Чуваше малко, но достатъчно, за да разбере защо Госпожицата е била така щедра: с приглушени гласове всички говореха за предстояща обмяна на парите. През последните дни Готвалд и Запотоцки, и Широки, че и Шмидке и Хусак решително опровергаваха тези слухове. Затова на всеки братиславчанин бе ясно, че обмяна на парите наистина ще има.

Виенското кафе, в което сякаш беше излята и някаква друга кафява смес, не се хареса на Манда, въпреки че в лагера за него мечтаеха повече, отколкото за мъжете. Не го допи. Плати, остави на келнера щедър бакшиш и с неясно, но лошо предчувствие излезе на улицата. И макар да бе планирала това чак за другия ден, тръгна да се разхожда. Шапкарският магазин беше затворен. Затова влезе в свода под кулата и покрай магазинчето в безистена изтича по стълбите нагоре, където Танга имаше подобно на Госпожицата малко жилище, само че с голяма кахлена печка в салона. Преди време печката безкрайно учудваше Манда заради красотата си и за това, че държеше топло през цялата нощ, а сутрин децата не трепереха от студ. Жилището се струваше на Манда не по-малко привлекателно от магазинчето, където Танта продаваше модни шапки и ръкавици.

Задъхана, звънна и нетърпеливо зачака да тракне верижката на вратата. Танта ще надникне през цепката, ще я познае и веднага ще й отвори. Но никой не отвори вратата. Манда се върна на улицата. Опита се да надзърне през витрината вътре дали пък Танта не седи зад полудръпнатата завеса и не разопакова нова стока. Не я видя там. Доста време стоя безпомощно пред витрината. Направи й впечатление, че бе напрашена, шапките сякаш бяха същите като през пролетта. Голяма фотография на мъж, сложена точно в средата, пречеше да се види стоката. Манда прецени, че такъв грозен дългоух мъж, без шапка при това, не може да бъде реклама, а някакъв нов големец. Но не приличаше на нито един от тия, дето висяха в шивачницата. Поне да изглеждаше като бащицата Масарик, чиито хубави фотографии ходеха да гледат като деца на витрината на Шьонфелдовата книжарница. С такъв дългоух не би искала да бъде дори тази вечер. Манда обърна гръб на витрината. За да дойде малко на себе си, реши да се разходи до „Лулата“.

Както вървеше нагоре по „Михалска“, сърцето й, сърце на бъдеща дребна занаятчийка шапкарка, започна да се свива от тревога. Изчезнал бе Нехеровият магазин за платове заедно с лозунга си: „Нашият клиент е наш господар“, също и магазинът за елегантни кожуси на Йеждик, пред чиято витрина мечтаеха за богати съпрузи, които да загърнат телата им в астраганови палта. Ликвидирали бяха и рекламата с коня, който светеше нощем като лампа. А когато се приближи към „Лулата“, видя, че в ликвидация е и Палехнер. Големите витрини на неговия търговски дом бяха облепени с амбалажна хартия и стари тапети. Табелата на входа още висеше, но явно някой се беше опитал да свали и нея. Манда изведнъж разбра какво са означавали всичките онези просветни речи в лагера. Водеха ги вечер да слушат всякакви нелепи агитатори, които говореха как било ликвидирано това и онова и как ще трябва да се ликвидират още други неща. Тогава слушаше всичко с половин ухо, защото след ударните дванайсет часа работа винаги й се дремеше. Не разбираше, че агитаторите се заканват не само на целия свят, но и на нея, бъдещата дребна занаятчийка.

„Лулата“ бе както винаги пълна и страшно задимена, но някак тъжна.

Манда седна в малкото помещение до бара, поръча си бобена чорба и пиво. Седя десет минути, половин час, но при масата не се появи нито някой амбулантен търговец, нито Йожко, наричан Евтиния Йожко, за да й предложи солени картофки, бадеми, навити сарделки или поне „карта за щастие“. Когато клиентът не си поръчваше нищо от това, той го убеждаваше поне да си поиграе с него за крона на чифт — тек. А когато успееше да продаде на някого сгъваем нож, веднага прошепваше на неговата дама, че и тя се нуждае от оръжие, и започваше да го пъха в ръцете й. Сега и тук вместо дрезгавите приказки на Евтиния Йожко всички слушаха полугласните заплашителни новини за обмяната на парите.

Манда дори не допи втората бира, плати и се върна на улица „Михалска“. Повечето витрини бяха потънали в мрак, само в златарския магазин малка лампичка осветяваше няколко сребърни верижки върху кадифена възглавничка и надписа „Злато няма“. „Може би това е само трик“ — помисли си Манда. Такива табели бяха поставили в бижутериите и по време на войната, бяха на словашки и руски, но това не помогна. Руснаците не вярваха на златарите, защото бяха буржоа. Манда тогава имаше малко злато, оставено у Танта. Беше нейна постоянна клиентка. Тогава й вървеше добре, фронтовите офицери доказваха с нея своята мъжественост, пиеха шнапс, пееха до изнемога „Лили Марлен“, но най-вече плачливата песен „Ерика“, отпускаха се на гърдите й, хленчеха за своите майки и бомбардираните немски градове. Плащаха щедро. После дойде злополуката с корема. Танта я прибра при себе си три месеца преди раждането. Тя сядаше пред кахлената печка и започваше несмело да мечтае, че един ден това би могло да бъде нейното жилище и тя би могла да стане като Танта дребна занаятчийка и да възпитава детето си като порядъчна жена, без да трябва да крие от него с какво се прехранва. А Танта, понеже силите я напускаха и на стари години искаше да се върне във Виена, споделяше с нея своя опит. Когато Манда започна да се навърта около спекулата със захар, за да събере накуп необходимите пари, с учудване установи, че има нещо не само долу, но и горе, и че тъкмо тази комбинация бе привлекателна за нейните компаньони. Хайката и лагерът прекъснаха всичко, но Манда бе убедена, че това е само временно, новият режим трябва да се утвърди, а после всичко ще тръгне по старите коловози.

Днес във Видрица вярата й се разколеба. И… отново влезе в свода под кулата до шапкарницата и нетърпеливо изтича нагоре по стълбите. Отново позвъни, отново никой не й отвори. „Може пък да е отишла до някоя приятелка или е заминала за няколко дни до Виена“ — успокояваше се Манда. Но знаеше, че Танта вечер не излиза от квартирата, а до Виена сега не може да се ходи с трамвая както някога.

Отново позвъни, после започна да чука на вратата. След малко по стълбите се чуха стъпки и над парапета се появи някаква глава с ролки по нея. Манда разпозна съседката на Танта, работничка във фабриката за конци, на която бяха дали квартирата на хотелиера, заминал още преди войната.

— Това сте вие? — облекчено се засмя жената.

От нея Манда научи какво е станало. Забранили на Танта да упражнява занаята си и преди няколко дни я интернирали в някакво село към унгарската граница.

— Но защо? — отчаяно попита Манда.

Съседката само сви рамене, като каза, че е по-добре да не се задържа дълго, защото от Държавна сигурност вечер наблюдават такива жилища, за да не ги обере някой. Съседката изчезна, а Манда излезе на улицата. Погледна тъмната витрина на магазина, която вече нямаше да бъде нейна. „Не ми остава нищо друго, освен да стана тяхна трудеща се гражданка“ — помисли си тя и започна да се смее. Смееше се така, че се наложи да се подпре с ръка за стената. Главата й силно се блъсна в стъклото, то издрънча и аха да се счупи. Манда се опомни — за щастие, улицата бе тъмна и пуста.

Тръгна към Видрица, но усещаше, че ще е за последно. На ъгъла на „Щукова“ и „Флорианска“ й кимна някакъв мъж. Мъжът направи няколко бързи крачки, рязко се обърна и с ръце в джобовете разтвори белия си шлифер. Под отпуснатия му корем нещо се движеше, но в тъмнината на безистена Манда виждаше само белите му слаби бедра.

— И какво сега? — каза грубо, обърна се и се върна на „Флорианска“.

След нея се разнасяше кикотът на онзи нещастник.

„Готови са да осерат всичко на света!“ — каза си отчаяно Манда.

А когато се прибра у Госпожицата, помоли я да й даде щипка лайка, кипна на газовия котлон канче с вода, сложи в него лайката и после с тампон, намокрен в отварата, разтърка синината на гърдата си. Накрая си направи компрес с парче марля, което намери в куфарчето си. Заспа с ръце, притиснати към гърдата.

Сънува детето си. Вече бе голямо. Двете бяха част от щастливите редици. Само дето захарта още бе с купони.