Антон Балаж
Лагерът на леките жени (14)

14.
Типичен пролетарски инстинкт

В помещението на леките жени цареше оживление. Графинята си тананикаше някаква весела ария, Сладкарката шумолеше в своя ъгъл като усърдна мишка и пъхаше под сламеника си нещо за търгуване, а останалите бяха наведени над масата, където Голямата Берта тъкмо изучаваше въпросника, който Мадла бе раздала и на останалите жени, припомняйки им, че на въпросите трябва да отговарят вярно, защото изследователят и така ще разбере коя лъже.

— Къде пишем името? — обърна се Берта към Кармен.

— Ама че си проста, името не се пише.

— А за какво им е това?

— Това не е протокол за полицаите. Този иска само анонимно да знае дали някога си имала нещо и със собственото си татенце.

— Ама че развратник! Такива сфинства няма да му пиша — разсърди се Берта.

— Това, Бертичка, още не е нищо. Чуй какво е измислил — четеше въпросника Кармен. — Опишете своя път към сексуалната разпуснатост, а на отделен лист опишете любовното преживяване, което ви е направило най-ярко впечатление.

— Ужасно дълги фъпроси. Не знам да пиша чисто. Пиленсе, напиши го заради мен! — обърна се Берта към Ерничка, която седеше до нея и замислено гледаше чистия лист хартия, който бе приложен към въпросника. Берта я побутна с лакът. — Много е дълго, пиленсе, запиши всичко, докато не съм го забравила. Напиши за онзи Телеки с конското пиле, който все се пазареше за цената и през това време пилето му падаше, помниш ли, Мандо?

— Мирясвай, неграмотна Берто! — отсече Манда. — Първо прочети внимателно въпроса, а после плещи. Тук не питат за мъжките пилета, а за преживявания.

— Толкова е проста, че ме рассмива. Като шиеш престилка за трудова гражданка, мислиш, че тази гражданка не сънува под престилката голямо преживяване с голяаамо пиле?

Смехът заглуши арията, която Графинята така и не допя. Най-напред малко учудено погледна смеещите се жени — след ариите и пасианса винаги й трябваше малко време да се опомни и да разбере къде всъщност се намира, — после каза:

— Хароший акцент. Спасибо вам, девушка! — И Графинята погали Берта по лицето. После се прозя и измърмори: — Извините, старуха! — огледа се и се затътри към леглото си.

— Защо ли я държат тук, по дяволите! — поклати глава Кармен.

Сладкарката, която знаеше всичко, още продължаваше да шумоли в своя ъгъл, така че нямаше кой да отговори на Кармен. Върнаха се към въпросника. Ерничка съвсем сериозно се бе впуснала да описва Бертиното истинско любовно преживяване, като при това се опитваше да пише така, както би писала за себе си, та да не я упрекнат, че си измисля, когато зад гърбовете им отново се появи надзирателката. Беше малко преди вечеря и понеже едрата набита надзирателка се държеше доста майчински, веднага разбраха, че пак е дошла за някоя от тях. Ерничка не успя дори да се уплаши, когато надзирателката сложи ръка на рамото й, за да я подкани да тръгне с нея. Жените мълчаха, ведрото им настроение веднага се бе изпарило. Всички знаеха кой вика Ерничка. Знаеха вече и колко зъл и рафиниран е Плажак — наказал гордата Рия, като наредил да я отвлекат от лагера в циганска каруца, за да я изпратят после жандармите в затвора в Илава. За нея пък какво ли ще измисли? Ерничка бързо погледна Манда, но тя отклони поглед, не произнесе дори своето успокояващо: „Не бой се, пиленце“, защото искаше да бъде ударничка, подмазваше се на Летвата, от време на време двете нещо си шепнеха в килера, при това Манда, тази опитна стара кобила, не спираше да прави четки на майсторката. Само Берта промърмори:

— Тъкмо си бях спомнила за голямото преживяване. Докато се върнеш, ще го забравя.

И това бе всичко.

Надзирателката я поведе към вратичката, отвори я и двете тръгнаха към площада. В лагера бе обезпокоително тихо. Мълчаха и партизаните. Не се обаждаха дори лагерните кучета. Само отнякъде си, от полето зад оградата се разнесе пронизително радостно цвърчене на щурец. „Глупчо“ — помисли си Ерничка и почувства, че ще заплаче. Реши, че щом Плажак измъкне бича, веднага ще припадне. И това малко я успокои.

Влязоха в бараката на управлението. Слабо осветление, пред една врата — чували, пълни с досиета в черни твърди корици, пред друга — нахвърляни разкъсани кучешки намордници. Ерничка се изплаши от тях, после й хрумна, че би било най-добре да вземе онзи, най-големия и още от вратата да го хвърли в муцуната на Плажак. Тогава той ще се преобрази в някакъв звяр, а тя ще вземе най-дългия бич и ще го млати, докато се превърне в човек, който вече не иска да вреди на другите. Докато успее тъжно да се усмихне на тази приказка, надзирателката вече отваряше вратата.

— Ето тук е!

От вътрешността на канцеларията към Ерничка хвърли приветлив поглед научният работник в лятна риза, а зад него се усмихваше младият културпросветник Хомич, облечен в невероятната си фланелка.

— Ти? — невярващо въздъхна Ерничка.

И я обля вълна на такова щастие и облекчение, каквито още не бе изпитвала в живота си.

— Доведете я после при вратичката — каза на Хомич надзирателката и се изгуби в коридора.

Ерничка бавно влезе в канцеларията. Вгледа се в очите на Хомич така щастливо и същевременно така жадно, че той смутено прошепна:

— Какво има? Не сме те изплашили, надявам се.

— Мислех, че ме вика Плажак и иска да ме подхвърли на циганите.

Произнесе това така тихо, че Хомич озадачено я загледа, после се разсмя. Смееше се и доктор Блажени. Предложи на Ерничка столче, извини се, че може би са я вдигнали от леглото и очевидно малко са я изплашили, но се били задълбочили с младия колега в полицейските материали за нея, всъщност опитват се да съставят нещо като социална анамнеза. А в нейния случай и двамата ги заинтересувал фактът за пребиваването й в манастира, при Дъщерите на божията любов, и най-вече това, че се е готвела да стане монахиня. Но изглежда, после в нея бе настъпил някакъв прелом, вследствие на който се стигнало до оттеглянето й от манастира. И докато разсъждавали за истинските мотиви за нейното бягство, стигнали до разногласие: Станислав твърдял, че в нея се е пробудил, макар и в последния момент, типичният пролетарски инстинкт — „застанала е лице в лице с фалша на монашеския живот и с осъзнаването на неговата историческа безперспективност“. Докато той, доктор Блажени, приписвал напускането й на Дъщерите на божията любов на по-силна мотивация. Засега нямало да й каже каква, но решително държал на това, че класовият инстинкт при решението й да си излезе от манастира е изиграл второстепенна роля. Темата така ги увлякла, че си позволили да я извикат на кратък разговор, за да узнаят истината направо от нея. Същевременно сключили невинен облог: който загуби, до вдругиден, когато лагерниците ще тръгнат да помагат на жътварите за прибиране на реколтата, ще трябва да измисли някакъв находчив жътвен лозунг. А докторът е сигурен, че лозунгът ще трябва да измисли ето този тук, младият му приятел.

— Написал е вече и стихотворенийце. Така ли е, Станко? Съвсем прилично при това. За щастието да строиш някакъв коридор.

— Къде сте строили този коридор, Станко? — попита Ерничка, която продължаваше да е в еуфория от това, че не седи в канцеларията пред Плажак.

— В Банска Щявница — отговори доста неохотно Хомич и Ерничка се озадачи от тази му неохота.

А може би се озадачи и старият изследовател.

— Значи, вие с младата дама вече се познавате.

Хомич не отговори, така че Ерничка отговори вместо него.

— Срещнахме се една нощ в санитарния пункт. Донесе на монаха Матуш пеницилин. Веднага разбрах, че е добър и смел младеж. Разказваше ми после шепнешком за този строеж, как всички искали да работят предимно нощем, когато светили прожекторите, и че там дошъл някакъв другар Клема, който веднага започнал да си говори с всички на „ти“. Аз нямах за какво да му разказвам, тъй като ние работим за клиентите само нощем, но не доброволно, а защото повечето мъже обичат да го правят нощем и на тъмно. Макар да могат да ме гледат и на лампа. На Манда, моята приятелка, вече все по-рядко й се случва на светло. Доста мъже се плашат и им омеква, когато Манда свали корсета си и всичко останало пред тях. Толкова несмели са главно чиновниците. Те посещаваха Манда във връзка с търговията на черно със захар, тъй като на нея й трябваха повече купони, затова тя дебнеше тъкмо тези чиновници, които ги раздават. И те ходеха при нея. А Манда казваше, че тези, на които не им омеквал и не се плашели от будилника й, не съжалявали след това. Но аз се срамувах да разказвам тези работи на Станко и сега малко се срамувам. А той ми довери, че е написал онова стихотворение. Така ли е, Станко?

— Нарича се „Пътят на младежта“ — каза през зъби и малко обидено Хомич и дори не погледна Ерничка.

И доктор Блажени не гледаше към нея. Само отбеляза:

— Ако с вас Клема си е говорил на „ти“, значи е имал нещо наум.

После и тримата някак се смутиха. Първа се окопити Ерничка.

— Но вие искахте да ме питате за Дъщерите… за какво точно? Аха! — И Ерничка се засмя. — Тези стари баби Яги все вървяха след мене и ме разпитваха за моето тъжно детство…

— Всъщност бихте могли да започнете и от вашето нерадостно детство… това е обективният подход — изкашля се доктор Блажени, преди да надникне в досието на Ерничка от полицейското управление и да добави: — Дорнкапел е бил типичен пролетарски краен квартал…

— Така е, беше — потвърди Ерничка, — макар че пролетариите се появяваха само преди избори. Идваха в кръчмата на улица „Стрелецка“ да агитират беднотията да се обедини против някакви буржоа, да им потроши каквото може, да прави стачки и да иска повишение на заплатите. Че после ще яхнат колелата и ще отсекат мръсните крака на всеки, който не го е направил. Тухларите слушаха и попийваха, но чехът Венцко, собственик на панаирната въртележка, който се боеше за своето имущество и въртеше въртележката сам, пускаше радиото с всичка сила и започваше да вика през прозорците на кръчмата: „Дами и господа, заповядайте, можете да се завъртите пет пъти, десет пъти, всичко е евтино, всичко е евтино, всичко за петдесет халера, само за петдесет халера, насам, дами и господа, насам!“. И ние, децата, така започвахме да крещим около въртележката, че пролетариите предпочитаха да се метнат на колелата си и да си заминат. А кръчмарят Шуха ни даваше по петдесет халера, тъй като неговите работници също се вдигаха срещу буржоата и ни наговаряха да викаме срещу него „буржоа нещастен“! Но тъй като работниците не ни даваха монети, ние не викахме срещу Шуха, а крещяхме срещу тях: „Папагали нещастни! Папагали нещастни!“, и отивахме с дадените ни от Шуха пари на въртележката или пък да си купим конски салам. На мен конското ми беше противно и често не дояждах салама, хвърлях го на просяците или на кучетата. От жълтата конска лой зъбите ми започваха да жълтеят, а тате ми се ядосваше и казваше: „Откъде се пръкнахте такива“. Когато отивахме с приятелките ми на езерото Кухайда да погледаме как тренират войниците, простите момчета, които дремеха там, на поляната, винаги цвилеха, като ни видеха, защото знаеха, че ние от „Мексико“, така наричаха нашия квартал, преживяваме от конско месо. А то и на конете животът не им се услаждаше, бяха така изсъхнали от работа, бяха такива тъжни скелети, че когато конският месар ги водеше към кланицата, едва преплитаха нозе, покорно подлагаха челото си на чука и дори не цвилеха, ей така се смъкваха под тезгяха. Тъжните им очи сълзяха и когато им отрязваха копитата и главите и ги хвърляха в котлите, в които топяха тази противно жълта лой. И за да бъде поне в неделя спокойно, помощникът на месаря избиваше семейство зайци, пушеше пред клетките, пускаше дим в очите им, а после ги удряше зад ушите и зайците пищяха така, че не ми се говори, Станко, колко тъжно беше това мое детство…

— Така е било — въздъхна и изследователят. — А после?

— Започнах да ходя в града, пред „Харитас“ и градския приют за бедни, където раздаваха супа от говежди кости, но докато излезеше от големия котел, тя вече беше студена, залоена, тук започнах след време да се усещам, започнах сериозно да размишлявам дали наистина не съм нечия неудача, дали майка ми не се е забравила с някакъв работник или адвокат и не си е взела назаем малко радост, макар да казваше, че от бедността към радостта няма пътища, и да се оплакваше, че от радостта на живота сме й останали само ние. Но от кого тогава съм наследила такъв чудесен корем? И тъкмо тогава в ръцете ми попадна книжката „Слънчево момиче“^[1], заради която жените, които я четяха, докато готвеха, така пресоляваха със сълзи супите и подсилваха запръжките, че след това избухваха бурни домашни скандали. Така че тогава реших да поогледам богаташите. Започнах от кафенетата, предлагах цветя и установих, че жените умеят да бъдат хубави, с елегантни дрехи и шапки, а богаташите да носят истински, добре изгладени панталони, а не такива платнени и смачкани, каквито носеше тате. Щеше ми се по-добре да огледам тези мъже, а и да разбера дали нямам за някого очи и уста, но касиерките и келнерките ме гонеха и после в „Асторка“ се обадиха да ме приберат. Двама жандари на охранени коне ме догониха чак в „Мексико“, но на другия ден отново бях в града. После ме приюти един просяк… — Ерничка погледна неуверено към своите слушатели.

— Разказвай, ако не е много тъжно и дълго… — настани се по-удобно на стола си доктор Блажени.

Хомич само навиваше на пръста си края на фланелката.

— Добре тогава! — решително каза Ерничка. — За да решите кой печели облога. Казваше се Дечи, имаше доходно място за просене под Михалската порта и веднъж ми зае паничка за супа, тъй като бях започнала да ходя пред францисканския манастир, където раздаваха зеленчукова супа, тъй като добрите францисканци имаха голяма зеленчукова градина. Дечи ми предложи паничката и втори път, после ме завлече в своята бърлога на улица „Шанцова“. През нощта, когато започна да ме търси под завивките, разбрах, че не е никакъв еднорък нещастник, а даваше да му привързват дясната ръка към тялото, за да може по-успешно да проси. После всяка сутрин аз му привързвах така ръката и при това весело се смеехме. Просяците бяха весели. Хранеха ме с бонбони, за да загладя малко косъма, и Дечи ми купи обувки, каквито дотогава бях виждала само на краката на големите дами в кафенетата. Викаше, че и от мене ще направи дама, когато по-добре се оперя, но не успя да стигне дотам. Разкриха бърлогата му, мен ме изпратиха на обезвъшляване, а после ме прибраха Дъщерите. Бяха много строги, но добри. И те също ме разпитваха. И пред тях не скрих нищо. Освен за онзи просяк. Бях старателна послушница, научих се добре да пея и да казвам молитвите, поправих си правописа и разбрах, че съм от добър словашки род и трябва да бъда горда с това. Винаги малко се страхувах от майката игуменка, но много обикнах сестра Еменция, сигурно и тя мен, защото започнахме тайно да се молим вечер, до изнемога стояхме на колене в конопените си нощници върху голия бетон, а после се отпускахме върху твърдото легло. И в тази груба риза Еменция беше така красива и така невинна, че аз я прегръщах и се притисках към нея, и веднъж й разказах как против волята си съм познала сладостта на живота в бърлогата на оня просяк. „Трябва да е било отвратително“ — зашепна Еменция и аз цялата се разтреперих. Засрамено признах, че е било противно, но само в началото. Еменция се опита да събуди в мен отвращение, за да ме запази за монашеството, принуждаваше ме подробно да й разказвам за онези сладки нощи, да се докосвам до тялото й, вярно, само през ризата, по тези места, до които по моето тяло се бяха докосвали просяците, а тя цялата трепереше. Уговаряше ме: сладки са само бонбоните. Но това не беше истина и не исках да я лъжа. Така че тя се отказа от опитите да събуди в мен отвращение към сладостите на живота. Лежахме до сутринта на твърдата постеля, лежахме прегърнати, но вече всяка мислеше за друго. А сутринта сестра Еменция трябваше да отиде да разкаже всичко това на майката игуменка.

Ерничка, тази малка грешница, склони глава и млъкна. Изследователят нерешително се изкашля. След време, по-малко и от една молитва, Ерничка повдигна глава и весело погледна Хомич.

— Сигурно не те зарадвах, Станко. Ако преди това ми беше казал за облога, можех да измисля нещо по-различно. Но пък така най-после ще можеш да поемеш над мен патронажа, който ми обеща тогава през нощта. Какво ще кажете? — обърна се доверчиво тя към изследователя.

— Не познавам добре лагерните предписания — колебливо започна доктор Блажени, но така и не можа да продължи, защото вратата зад гърба на Ерничка изведнъж се отвори с трясък.

Когато любопитно се обърна, срещна хладния и сякаш хлъзгав поглед на следователя Плажак. С идването му в стаята нахлу някаква воня, от което стомахът на Ерничка се сви.

— Още ли работите, маладци? Никакви интересни новини за Държавна сигурност, а?

И Плажак влезе в канцеларията. В ръката си държеше някакъв мазен пакет. Ерничка се разтресе при вида на подгизналата от мазнина хартия.

— Всички са лъжкини! — каза Плажак, но не заплашително, а по-скоро някак си разсъдително.

Ерничка отново усети силни спазми в корема.

— Лъжат по малко — изрече също така разсъдително изследователят, — но интересно и с чувство.

— А ти какви лъжи им наприказва, курвичке? — наведе се над Ерничка Плажак и повдигна брадичката й с грамадната си ръка.

Мазните и противни, смърдящи на лук и лой пръсти докоснаха устата и носа й. Момичето се отдръпна, защото усети, че ще повърне.

— Гледай, гледай какво жребче, само дето не ме е захапало, а?

Ерничка още веднъж отчаяно се дръпна, а после щастливо припадна.

Достатъчни бяха по-силно разтърсване, лека плесница и глътка противна вода, за да се съвземе отново. Вече седеше на друг стол и вместо отвратителната миризма усети по-поносимия аромат на Хомичовата фланелка. Когато пред очите й се проясни, извинително се усмихна.

— Тук беше задушно — каза доктор Блажени, — но вече отворихме прозореца.

— Само гледат как да ме дискредитират пред началството — каза през зъби Плажак. — Но този път това няма да ви се удаде! — добави вече заплашително, прехвърли мазния пакет в другата си ръка и напусна канцеларията.

— Мисля, че трябва да я съпроводиш до бараката — каза Блажени на Хомич, който смутено подпираше главата на Ерничка.

Но лагерният караул, с когото се срещнаха при вратичката, не пусна младия просветник в района на леките жени.

Ерничка се довлече до помещението, пипнешком затърси леглото си, блъсна се в масата. Манда се събуди. От леглото си се надигна и Кармен.

— Какво стана, пиленце? Какво правиха толкова дълго с теб тия задници?

— Ами, нищо особено…

— Слава богу… — прозя се Манда.

— Но може би ще ме острижат. Май съм бременна…

— Как можеш да го знаеш веднага? — засмя се Кармен.

— Замириса ми на нещо неприятно и веднага ми стана лошо. Изглежда, е било онова моряче, Манда.

— Виждаш ли, глупачке, какво става, когато даваш на някого от любов.

— Страх ме е от Матилда… — пошепна Ерничка и се отпусна в леглото.

— Трябва да се опитаме да те преместим в работилницата с лампите в мината, а после ще натопим някой от ударниците — тихо каза Кармен, тъй като Сладкарката се размърда в своя ъгъл.

Ерничка невярващо въздъхна. След малко, ей така, от благодарност, стисна голото бедро на Кармен.