Антон Балаж
Лагерът на леките жени (13)

13.
Седмица на лагерната просвета

Плакатите, разлепени из целия лагер, не лъжеха: Седмицата на лагерната просвета, на която се радваше целият лагерен колектив, състоящ се по това време от 753 политически и стопански престъпници, 449 безделници, 132 асоциални типове, сред които преобладаваха фалшификаторите и мнимите просяци, 53 бивши проститутки, 58 членове на Съвета за национална сигурност, една ненаименувана група, 2 коня и 16 стражарски кучета, започна с тържествено откриване точно в седем часа.

Цялата предна стена на бараката на просветата бе обточена с червена креп хартия, по средата имаше огромно картонено зъбчато колело, в което бе закрепена голяма петица от станиол, в петицата — сърп и чук, а вътре в острието на сърпа — петолъчна звезда. От едната страна на колелото твърде известният портрет на другаря Сталин, обвит в свежи елхови клонки, а от другата му страна — добре познатият портрет на другаря Готвалд, също обвит в свежа зеленина. Празничната украса на стената беше увенчана от лозунга: „Ще преизпълним петилетката!“.

Прозорците на залата бяха измити, но вече затъмнени, подът бе прясно боядисан, дървените пейки — излъскани, блестяха от чистота и инструментите на петимата Лакатошовци в народни носии, които се бяха оттеглили в ъгъла на сцената, за да не нарушават впечатлението от украсата. Избраните участници в тържествената вечер вече започваха да се събират. Дисциплинирано се бяха подредили пред входа на бараката и сега заемаха предварително определените си места. Вниманието привличаше най-вече ударната бригада на лагериста Челар, облечена във взети назаем миньорски униформи, и няколко въдворени в лагера партизански командири с проблясващи медали „За победата“ втора и трета степен. Същия интерес предизвикаха и двамата участници, които седнаха на мястото, запазено за онези, които ще си правят самокритика. С известно безразличие се посрещна идването на превъзпитаваните проститутки, които влязоха под строй, съпровождани от надзирателките си и тяхната началничка. Чак след това пристигна началникът на Лагера за принудителен труд, а с него и цялото командване. Кинооператорът вече бе сложил ролката в новия прожекционен апарат, но няколко места отзад все още бяха свободни. Старши отговорникът по просветата, поручик Вандлик, който ръководеше провеждането на цялата културно-просветна вечер, неспокойно погледна часовника си. На пейката се настани и началникът на лагера, но в това време при вратата на бараката се чуха гласове, в залата се разнесе мирис на пушек и на запазените места седнаха представителите на циганския колектив, водени от престарелия цигански барон. В ръката му трепереше резбована тояга жезъл, знак за неговата вече отминала мощ. Последен си проби път към своето място и седна до началника на лагера шефът на ненаименуваната група, облечен в кожена тужурка, в ръката с кожена каска на мотоциклетист. Кинооператорът пусна седмичния кинопреглед.

В Корея беснееше американският империализъм, бушуваше военен пожар, подкованите ботуши на окупаторите тъпчеха оризовите полета, плачеха беззащитни сираци. Бърз поглед върху други полета: там вредителстваше колорадският бръмбар, а подир него из картофените градини маршируваха с революционни песни на уста весели младежи — отиваха да унищожават пратеника на американския империализъм, който също като бомбите в Корея беше изпратен от Моргановци и Рокфелеровци. „Ще унищожим американския бръмбар! — решително заявяваха редиците на веселите младежи. — Ще му забраним да се разпространява по-нататък, на изток, към нашите източни съюзници! Утре ще се танцува навсякъде.“ Друг кадър: започва мирната жътва. В обширните пшенични блокове групово навлизат жътвари с шапки. Този, който крачи пръв, спира, отскубва едър клас, стрива го в длан и го показва на останалите жътвари, а и на цялата република. После спокойно поклаща глава и дава знак, че мирната жътва може да започне. „Да — потвърждава гласът, носещ се над полето, — това е нашият отговор на всички войнолюбиви нашественици и на вътрешните ни врагове.“ Над блоковете се разнася радостна песен на чучулиги и след нея строителният химн „Хей, пламти зората“.

Филмът в ролката не се скъса нито веднъж. Тържествено слово при откриване на Седмицата на лагерната просвета произнесе началникът на лагера. След него стана бригадирът на ударната бригада, лагеристът Челар. Той сподели своя опит в разработването на Шахтата на мира. Отначало работата на колектива, общо взето, не вървяла, липсвали им умения в тежкия миньорски труд, имали доста травми. Сред лагерниците се ширела и злостната мълва, че не прокопават никаква Шахта на мира, а коридор към замъка на граф Палфи, за да може режимът да се добере до съкровищата, които били укрити в затрупана пещера. И за да се запази тайната, щели да ликвидират онези, които открият пещерата. Това било глупост и разпространителите били отстранени. Оттогава на колектива му потръгнало. Приложили в работата и новаторски методи. По съветския метод на другаря Чупринкин успешно пестят сгъстения въздух. Производителността на смените и на хората пък повишават по метода на другаря Берцеш. Този метод има и предимството, че е позволил месечните травми да се снижат с близо петнайсет и половина процента и докато предишните месеци в цялата мина имало средно шестнайсет и половина тежки наранявания, дори смъртни случаи, сега, когато започнали да работят по метода на другаря Берцеш, те са тринайсет и половина, което означава, че има по-малко откъснати или счупени ръце и крака. Но и така са все още много, в склада за лампи понякога им се налага да мият и мъртви тела, затова са поели още по-смели задължения. И лагерникът Челар се обърна към своята ударна бригада, а тя започна старателно да пляска с ръце. В залата се разнасяха все по-силни аплодисменти. Когато отзвучаха, по знак на поручик Вандлик циганският оркестър поде: „Горе Хрон, долу Хрон, аз съм Горехронка“. Бившият жител на Горехронието^[1] Челар бе приятно изненадан и развълнуван. Не смееше да се присъедини към оркестъра, но подскачаше на пейката и тактуваше с крак. После бурно изръкопляска на петорката музиканти. Началникът на лагера обяви това, което всички ударници нетърпеливо очакваха: за изключителни трудови постижения, системно преизпълнение на плана, напредък в превъзпитанието в народнодемократичен дух намалява срока за принудителен труд на Челаровци с три месеца. От пейките на лагерниците се чу ръкопляскане, но и завистливо мърморене откъм кръга на неблагонадеждните.

Тържествената вечер продължи с изказване на стария цигански барон. Не говореше словашки, от ромски превеждаше диригентът на Лакатошовците. Старият циганин обясни преди всичко защо неговият род вече два пъти се връща от мястото в граничната зона, където са ги изселвали. Всичко там било вече разграбено. Циганинът не бил толкова прост, че да страда и заради другите. И преди тях, и след тях колко народ е крал в Карпатската долина, а са си го отнасяли винаги само те, ромите. Ех, много несправедливост има още по света! Защо сочат само към тях и само срещу тях насъскват кучета и жандари? Много, много мъка се е натрупала в душата на циганина, живеещ в подножието на Карпатите. Главата на стареца клюмна. Диригентът вече не превеждаше, само нямо посочи към него с лъка си, блестящ от колофона като от сълзи. Циганинът като че ли задряма за кратко. После се сепна и каза, че сега ще отидат към границата за трети път, чувства, че този път ще намерят някое още неограбено място за пребиваване. И се обърна към своите, които започнаха старателно да кимат. Да, ще тръгнат, ще тръгнат, циганинът може да бъде и послушен, защото иска щастие за своите деца. Накрая обясни защо едва не закъснели за тържеството: колелото на едната каруца се счупило, едната кобила започнала да куца и ги забавила, а и жандармите сутринта намерили в едната от колите жена, която не могла да им обясни как е попаднала там. „Тайнствени неща ни праща господ, ей!“ — завърши малко песимистично старият барон, опря се о своята циганка и сякаш отново мислено проследи историческия път на своя род към щастливите погранични краища. После, по дадения от поручик Вандлик знак Лакатошовата петорка поде песента „Цигански плач“. Представителите на рода я слушаха с наведени глави. По черните им напрашени лица тихо се стичаха сълзи. Резбованата гега на стария циганин така трепереше в ръката му, че удряше по пейката и този звук напомняше набиването на пирони в ковчег. Началникът на лагера не искаше в атмосферата на вечерта да звучи песимистичен тон и затова, извън предварително подготвения сценарий, великодушно реши, че не е необходимо циганите да тръгват към щастливите погранични райони още днес. В полето зад оградата на лагера, вън от обсега на злите лагерни кучета могат да поостанат още два дни, а за целта нека им бъдат дадени достатъчни количества от наскоро умрелите кокошки от лагерния кокошарник. Циганите бяха трогнати от неговата щедрост. Баронът тържествено нареди по цигански: „Туменге чо райа а джас!“. Циганите извадиха изпод палтата си тенекиени лъжици и удряйки ги една в друга, се отправиха към полето. Дълго след излизането им в салона се усещаше миризма на пушек.

Последва най-интересната част от вечерта: личните самокритики на лагерниците. Пръв се изправи нисък мъж с непослушен перчем на вече сивеещите коси. Като хвърляше гневен поглед на всички страни, той се опитваше с кашляне да отвлече вниманието от това, което говореше за него младият културен работник, а той го представи на лагерния колектив като типичен разпространител на зловредни слухове и реакционни коментари. Когато например купувал от жените на пазара яйца, обявявал днешните условия на живот за непоносими и казвал, че комунизмът няма да изтрае дълго, че бившата словашка държава ще бъде възстановена, и освен това възхвалявал бандеровците. При разпределянето на сламата и картофите в общината критикувал инициативния комитет, въпреки че той се състоял от граждани, предани на народнодемократичната власт, а за участващите в комитета партизани правел неуместни забележки, като: „Що не отидат да заповядват в Русия!“ и „Който иска да е комунист, нека иде при Сталин, той ще го изпрати да копае“. Затова комисията го беше определила като политически враг и асоциален тип, подлежащ на въдворяване в трудов лагер. Вече осем месеца бе зачислен на работа в птичарника, а днес имаше възможност да се покае за своите убеждения пред целия лагерен колектив. Тук просветникът Хомич даде знак на вредителя с гражданско име Валентин Прамука, че може да започне своята самокритика. Вече без покашляния лагерникът Прамука призна, че наистина е разпространявал сред населението зловредни слухове и е правел реакционни коментари на обществени места. Но от разговорите с лагерния колектив е разбрал, че се е уловил на въдицата на реакцията. И на местните богаташи. Че е бил типичен неблагонадежден средняк, колебаещ се между реакцията и напредъка. И именно поради тази колебливост бил извършил гореупоменатите деяния, въпреки че всъщност принадлежал към редиците на напредъка. В лагера бил израснал твърде много в това отношение и разбрал, че не е позорно дори да се копае в Русия.

— Кой ви наведе на тези мисли? — попита ненаименуваното лице в кожената тужурка и лагерниците изтръпнаха при вида на изражението му.

— Тази машинка. — И лагерникът Прамука радостно посочи прожекционния апарат. — Тя ми показа как се строи славният канал Волга — Дон и как милиони копаят там доброволно и възторжено. Такива машинки, братя лагерници, такива мъдри машинки би трябвало колкото се може по-скоро да има по всичките ни села, където още живее твърде непросветен народ. За да показват на невярващите това възторжено копаене в името на щастливото бъдеще, да показват славната трактористка Паша Ангелина и славния академик Айцин, който успешно кръстосва пшеницата с бурена, да им показва дълбокия и плитък масаж на вимето, но преди всичко да показва как славният герой Чапаев бие бялата сволач по мутрата. Тогава сред простия народ не би имало повече никакви реакционни приказки и всички биха пели песни за Чапаев.

И лагерникът Прамука, който сякаш по време на своята самокритика бе претърпял коренна промяна, широко отвори очи и неочаквано запя с хубав тенор: „Чапаев герой“^[2]. Сега дори не беше потребен невидимият знак на просветния работник Вандлик — към пеещия се присъедини Лакатошовата петорка, а после и многогласният хор на лагерниците, които дори потропваха с кокалчетата на пръстите си по пейките в такт с бойната песен. Не се посрамиха и партизанските командири — те пляскаха по кончовете на ботушите си и дрънкаха в усилващ се ритъм с медалите си „За победата“ втора и трета степен. Само бившите проститутки останаха безучастни към песента.

След утихването на колективното пеене Хомич попита дали някой има въпроси към лагерника Прамука с оглед задълбочаването на неговата самокритика. Но самокритиката на Прамука бе задоволила всички и въпроси нямаше. Тогава началникът съобщи, че имайки предвид напредъка в неговото превъзпитание, времето на престоя му в лагера се променя от неопределено в определено, а именно, на десет месеца принудителен труд. Но с оглед на това, че тъкмо е започнала мирната жътва и лагерникът Прамука, за да докаже, че колебанието му е свършило, иска активно да се включи в нея, престоят му тук може да се съкрати с още два месеца. Или всъщност със започването на жътвата, като се има предвид колко месеца вече е излежал, пребиваването му в лагерния колектив е свършило. От името на ръководството на лагера той му пожелава всичко най-добро при завръщането му в гражданския живот. Началникът сърдечно стисна ръката на възвърналия гражданските си права Валентин Прамука и след кратко колебание двамата трикратно се прегърнаха. Колективът възторжено заръкопляска.

Ръкопляскането още не бе отзвучало, когато в редовете на вредителите се разнесе ридание. Ръководството на лагера и най-вече представителят на анонимната институция мигновено настръхнаха. Но изведнъж стана ясно, че това не е провокация. Сърцераздирателно, но всъщност щастливо се беше разплакал един селски учител и самодеен театрален режисьор, който в своето загубено село напразно се бе опитвал да намери пиеса, в която би било възможно да представи естественото сливане на залата и сцената, на артистите и зрителите, и така да сътвори нов вид театрална постановка. Години наред бе търсил опора и помощ в задграничната литература, докато междувременно тя не бе станала вражеска и забранена, та по тази причина му дадоха половин година за разпространяване на реакционна идеология. Но вече не съжаляваше за нищо, вече знаеше, че това е трябвало да стане, трябвало е да го натикат в този тъп лагер, за да се убеди със собствените си очи, че мечтата му е осъществима, да види как самият живот я превръща в реалност. Тъй като бе станало неочаквано, беше силно впечатлен… Отрони още някоя сълза, после спря да хлипа и с извинителна усмивка седна на мястото си.

За щастие, непланираният инцидент с нищо не наруши сценария на вечерта. От многобройните кандидати като втори желаещ да се подложи на самокритика бяха избрали лагерника Кнехтферифер. Хомич посочи мъж на средна възраст, който сдържано се поклони на колектива.

Според сведенията на разпределителната комисия Витолд Кнехтферифер бил израелец и производител на сутиени и колани за жартиери в град Лученец. Изработил бил в своята работилница 1374 колани и сутиени, но без да сложи необходимите ластици. Продал ги, оскъпявайки всяка бройка с 23,60 крони. В резултат на това реализирал неправомерна печалба в размер на повече от двайсет хиляди крони. Комисията решила, че се е обогатил за сметка на всички трудещи се. Станало дума и за това, че е застрашил обществения морал, защото поради липсващите ластици се стигнало до няколко случая на свличане на коланите от телата на гражданки на обществени места и по-специално, на празнична вечеря по случай Международния ден на жената. Но второто произшествие, сполетяло на въпросната вечеря няколко надарени съветски жени, комисията отказала да квалифицира като престъпление срещу обществото. И с оглед на предишния тежък живот на израелеца бе осъдила Витолд Кнехтферифер само на тримесечно лишаване от свобода като стопански вредител. Но производителят на сутиени не постъпил на принудителна работа, а напротив, опитал се да подкрепи световния ционизъм и нелегално да емигрира в Израел. След разобличението си бе въдворен тук при строг лагерен режим. Затворен за неопределено време, вече бе излежал осем месеца, работеше примерно в столарската работилница и бе намерил положителен подход към лагерната управа. С образцовата си самокритика сега трябваше да покаже, че мисленето му се е преродило и вече е пропито с народнодемократичен и прогресивен дух.

— Ще се радвам да сторя това с любезното разрешение на лагерния колектив — охотно потвърди производителят на сутиени, отново се поклони и кратко, но решително каза следното: при изработката на сутиени и колани за жартиери се държал като типичен занаятчия от миналото, мислел изключително за печалбата. Истина е, че в конкретния случай не намерил необходимия ластик. Преди това го внасяли от Унгария, но при идването на народната демокрация и другаря Ракоци функциониращите преди това магазини били ликвидирани, а те също работели на база печалба. Липсващият ластик станал, така да се каже, обективна причина за свличащите се колани и некачествените сутиени. Но дори това не му давало право да се държи като измамник. Това разбрал едва в лагера. Тук осъзнал за какво собствено става дума в народнодемократичното стопанство.

— И за какво става дума, умнико?

— За това — вежливо довърши производителят на сутиени, — че задоволяването на потребностите на най-широките кръгове на трудещите се винаги трябва да има предимство пред изпълнението на капризите на група жени.

— Дай пример! — обади се заядлив глас.

— С удоволствие, нали това с примерите е доказан агитационен метод, който добре усвоих тук, в лагера. Значи, когато моето пребиваване в този колектив свърши и се върна в своето ателие, ще премахна от асортимента си коланите за жартиери. Те са служили само на група жени, които в мнозинството си са ги използвали за задоволяване на неморалните капризи на богаташите, с цел да измъкват от тях пари. А за да осигурят бърза възвръщаемост на пропилените пари, богаташите засилвали безбожната експлоатация на трудещите се.

— Това знаеш от собствен опит, нали? — не мирясваше гласът от групата на народните вредители.

— Нещо от собствен опит, нещо от изучаването на всеобщите закони за възникването и натрупването на капитала — не се предаваше Кнехтферифер.

— Ако може да не намесва Маркс в историите с коланите му за жартиери — полугласно каза началникът на Хомич.

Културтрегерът предупреди Кнехтферифер, че не е нужно самокритиката да навлиза в такива детайли. Но производителят на сутиени, който чувстваше, че не е успял задоволително да приложи в практиката метода на нагледния пример, изведнъж рязко каза:

— Тъкмо детайлите са важни, другарю Хомич. Ако призовете присъстващите тук работнички от най-старата професия да се включат в агитационната дискусия, те биха твърде убедително и с подробности потвърдили моите думи.

— Дамичките днес не са на дневен ред, Витолд — проговори глас, добре скрит зад гърбовете на другите лагерници.

— А защо не? Искаме дами! Искаме дами! — чу се колективно скандиране.

И то не само от средите на обикновените лагеристи, а и, което е тъжно, откъм Челаровите горехронски ударници. Още малко и щеше да се окаже, че се поддават на влиянието на провокатори. Дамите от Видрица се държаха съзнателно, не отговаряха на провокациите. Началникът се притече на помощ.

— Така, стига вече! — рязко се изправи той. — Нали няма да развалите вечерта и да ме принудите да прибягна до дисциплинарни наказания? А лагерникът Кнехтферифер би трябвало да разбере, че докато жените са надарени с определени предни издатини и други изпъкналости, ще трябва да им шие каквото е необходимо. Ако бъдещото общество реши иначе — значи, ще бъде иначе. Засега не трябва да изпреварваме развитието, което, както виждаме, върви планомерно и неудържимо напред. Ясно ли е?

Искрата на бунта веднага угасна, главите се склониха, плещите се прегърбиха, производителят на сутиени бе засрамен, неговата самокритика не се прие. После изведнъж началникът награди всички за тяхното послушание. Каза, че в днешната тържествена вечер ще прожектират за тях забранения навсякъде другаде филм „Дивата Бара“^[3].

Чу се изненадана и радостна глъчка. Сред лагерниците от няколко дни обикаляше непотвърдената новина, че филмът вече е в лагера, и докато в кинопрегледа можеха да видят само облечения във ватенка гръб на съветската трактористка Паша Ангелина, а той не бе твърде впечатляващ, то Дивата Бара щяла да изтича от потока на платното съвсем гола насреща им. Мнозина не вярваха на това, но кинооператорът, също лагерист, го потвърди. Филмът всъщност бе заснет по времето, когато в страната вече отзвучаваше неморалният капитализъм, та не се бяха усетили и го бяха забранили едва сега.

Малко преди да забръмчи прожекционният апарат, понеслата се над редиците новина проясни лицата на лагерниците дори повече, отколкото бе сторила някога радостната вест за окончателната победа на трудещите се над капитализма. Чул шепота на другарите си, театралният режисьор любител наблюдаваше това страхотно сливане на актьорите и техните зрители и бе готов отново да се разплаче. Не очакваше още веднъж да го споходи такова житейско щастие. Да се забърка Маркс в случка с недоброкачествени сутиени, това можеше да се случи само в настоящата щастлива лагерна епоха.