Антон Балаж
Лагерът на леките жени (12)

12.
Ефектът на многоръкия Буда

Добрите лагерни духове подхвърлиха в лекарския кабинет на Зигмунд листче с информацията, че в рамките на Седмицата на лагерната просвета, организирана по инициатива на младия културен работник Хомич, трябва да бъде представен на колектива лагерист като пример за политически разложителен елемент, който не е приспособен към новото време и отказва да повярва в радостните перспективи. Той прочете листчето и ако не беше по природа мързелив, а и както винаги сънлив след нощните карти, би се замислил дълбоко. Реши само да го изгори. Но установи, че санитарят, който стерилизираше над спиртника иглите за инжекциите, е изпил всичкия спирт. Махна с ръка и пъхна листчето в джоба си. И може би щеше да го забрави, ако не бе срещнал по пътя си началника на лагера, който наистина беше донесъл обещания стрептомицин за измислената отворена туберкулоза. Зигмунд се ядоса и пъхна листчето под носа на началника.

— Принуждавате ме да нарушавам Хипократовата клетва, а каква е вашата отплата?

Началникът изненадано го изгледа и внезапно също се разгневи.

— Мислех си, че за вас ще планират цикъл от лекции за половите болести, което би било особено хуманно и актуално с оглед на новопристигналите, за да не си отидат от лагера с някоя гонорея. Ама че глупост! Това сигурно го е измислил оня сополанко Хомич. Постоянно бълнува за Пътя на младежта и като го слушам, започвам да добивам впечатлението, че когато ги пуснем оттук, ще бъдат такива съзнателни младежи, че щом се върнат вкъщи, ще започнат да следят дали собствените им родители са достатъчно превъзпитани и ако не са, ще захванат да пишат доноси срещу тях — разкрещя се началникът.

— По-кротко — напомни му Зигмунд, — зад вратата има пациенти.

Началникът се сепна. Грабна листчето и злобно изрече:

— Зигмунд, заради вас винаги се ядосвам!

И бързо напусна кабинета.

Впоследствие очевидно бе използвал своя началнически авторитет, защото, когато на другата сутрин сънливо се довлече до санитарния пункт, Зигмунд забеляза над помещенията плакати, обявяващи Седмицата на лагерната просвета, зачете се в едната от програмите и установи, че не фигурира в нея като разложителен реакционен елемент, а като лектор по заразните полови болести. „Мир по света!“ — благодари в себе си на началника с новия лозунг, който смени използваното дотогава благопожелание „Бог да ви поживи!“. Тъй като Зигмунд не беше вярващ, промяната изцяло го задоволяваше.

Започна прегледа на лагерниците в малко по-добро настроение. Повечето от тях бяха изплашени бивши чиновници, които бяха изпратени да се превъзпитават направо в мината, където не само че бе забранено да се пуши и нямаше кой да им свари кафе, но и нямаше прозорци, така че всички страдаха от клаустрофобия. По този въпрос той не можеше да направи нищо, освен да им препоръча да се запишат в някоя ударна бригада, да работят като луди, за да получат по-голяма или по-малка телесна повреда, да жертват някой непотребен пръст на ръка или крак, та комисията по травмите да ги премести на повърхността и после да им опростят част от наказанието. Мъжете бяха впечатлени, досега си измисляха други болести (най-често танца на свети Вит или вълчанка), но с благодарност му разтваряха сърцата си и Зигмунд изслуша избрани откъси от историите на затварянето им тук, което започваше винаги с някакво фалшиво обвинение, следваха няколко плесници от следователя, отчаян опит за финансова намеса от страна на семейството, неподкупна разпределителна комисия, накрая винаги лагер. Това бяха тъжни разкази, но те вече го отегчаваха. Накрая взе да го отегчава и собствената му повече от нещастна съдба. Затова винаги се радваше, когато в кабинета се окажеше някоя от видришките жени.

Санитарят му докладва, че две от тях чакат и че повече пациенти няма да приемат, защото пак ще изпуснат обяда в лагерната столова. Само при мисълта за ядене Зигмунд се намръщи, след вчерашната нощ коремът му беше като обърнат с хастара навън и затова каза на санитаря да върви да обядва и да вземе и неговия обяд. Санитарят, който беше не само пияница, но и чревоугодник, наистина необичайна комбинация, се впечатли. В радостта си забрави, че едва вчера е молил за седмичната дажба спирт за дезинфекция на раните и повтори молбата си. Това ядоса Зигмунд, който процеди през зъби, че ако страда от такава загуба на паметта, много скоро вместо спиртната лампа ще запали миньорската. Санитарят се изплаши и веднага оттегли молбата си. Зигмунд го изпрати по дяволите.

След несмело почукване в кабинета влезе висока блондинка. Зигмунд прецени, че под лагерните дрипи би открил съвършено женско тяло. Каза на проститутката да седне, попита я за името, прегледа картона й. Беше Кармен Хойчикова, професионална танцьорка. Погледна краката й, обути в стари обувки. Изпод единия крачол се подаваше нежен глезен.

— Искам да се прегледам на рентген, господин докторе.

— Защо? Кашляте ли?

— Не, искам да отида да работя в мината, в склада за лампи.

— Искате да отидете в мината? Но защо?

Танцьорката се поколеба, после бързо каза:

— Страхувам се.

— Хубава работа, момиче. Всички се страхуваме… И какво те е изплашило?

— От лагера изчезна моята приятелка Рия Ейхардова. Извикаха я вчера вечерта на разпит и вече не се върна в бараката. В ямата също я няма. Поне Манда така твърди. Надзирателките ругаят по неин адрес, казват, че е избягала от лагера и сега всички ще плащаме за това. Лъжат. И мене веднъж надвечер ме отведоха и ако не беше дошло някакво пияно полковниче, не знам как бих свършила тогава. Преди да ида при Плажак, Сладкарката ме беше предупредила. Каза ми, че щом си набележи някоя, Плажак не й дава мира, докато не я получи, куче такова, та затова питам за склада. Дошла съм да ви помоля за това…

На Зигмунд му се щеше да я попита защо Плажак я е набелязал, но пък не му се щеше да научи за някоя нова негова свинщина, затова мълчаливо написа на танцьорката направление за рентген. Каза й, че утре от болницата ще има кола, която ще вземе миньорите, получили травми, и ще ги заведе на рентген, така че ще вземат и нея. Танцьорката му се усмихна с благодарност. Притеснението й веднага се стопи. Зигмунд прецени, че преди това е била безгрижна жена, която е знаела как да се радва на живота.

— Ще бъда щастлива, ако се махна от шивачницата — започна с благодарност да го уверява тя. — Парата вреди на кожата, а от тежките кошове с мокри парцали ще си разваля фигурата. Послушах съвета ви, когато искахте да ме предпазите — добави тя кокетно.

— За бога, аз ли? — искрено се учуди Зигмунд.

— Да, вие. Когато ни преглеждахте, ме предупредихте, че зад шевната машина гърдите ми ще увиснат.

— Но това…

Зигмунд усети, че го заболява глава.

— И ми обещахте, че ще ми намерите добър сутиен.

— Какво ли още ще науча за себе си — простена Зигмунд.

После джентълменски допусна, че това е възможно, сигурно е имал предвид фалшификатора на сутиени Кнехтферифер, от който беше измолил някакви гащички за една малка развратница, позволила си да пристъпи към радостните перспективи с гол задник. От фалшификатора си поръчват бельо и надзирателките, инак ги грози заплаха и те да ходят с голи задници. Ще се опита да измъкне нещо и за нея.

Зарадваната танцьорка му благодари.

— А… размерът… само така в дланта, или нещо по-голямо? — припомни си още Зигмунд.

С бързи, сякаш тренирани движения танцьорката вдигна блузата си и му предложи да види гърдите й.

Леко засегнат от професионалния й жест, Зигмунд каза:

— В сравнение с вашата началничка има какво да догонваш.

Танцьорката не се обиди, ами му обясни, че тези, нейните, при танците са тъкмо колкото трябва, докато такива, с каквито е надарена Мадла, биха се тресели и подскачали, което не е твърде естетично.

— Е, в този лагер какво ли не научава човек…

Страхът на танцьорката очевидно бе изчезнал съвсем. Тя предложи на Зигмунд да я преслуша, за да не се безпокои, че на рентгена ще й открият нещо. И веднага започна да разгръща блузата си, но правеше това съвсем бавно и изискано.

Зигмунд би могъл да изпадне в изкушение. Талмудът впрочем го допуска, а и Кабалата метафорично казва: „Твоята хубост те хвали. Твоето тяло ми е храна и кърма!“. Но какво да прави, като така ужасно го боли глава? Побърза да се отърве от танцьорката.

— Дишаш чисто и правилно, не трябва да имаш никакви притеснения — и взе да пъха в ръката й хартийката за рентгена.

Танцьорката го погледна доста учудено. Но в тапицираните полутъмни сепарета се бе научила на деликатно поведение, затова само притвори очи и закопча блузата си. Зигмунд чувстваше, че трябва да каже нещо за свое оправдание. И изрече:

— Да не оставяме следващата пациентка да чака дълго…

— Тя сигурно ще бъде по-интересна за вас, отколкото аз.

— Така ли? — отново откровено се зачуди Зигмунд. Танцьорката каза, че за това може да се обзаложи, че сигурно ще й намери нещо, за да може началникът да я пусне от лагера. Зигмунд само отвори уста.

— Да — малко злобно продължи танцьорката, — познаваме я добре тази мошеничка, напразно се представя за „вдовица“ и ходи в черно, всички знаят каква е в действителност и каква е истината за тази шапка, която лежала на канапето между нея и Изповедника, пък и колко големци, генерали и герои от Източния фронт са я прекарали.

— Така ли? — вече малко глуповато повтори Зигмунд.

Танцьорката ядосано го изгледа и справедливо огорчена, напусна кабинета.

В чакалнята наистина седеше жена, облечена в прилепнали черни дрехи. Зигмунд се учуди, че Вдовицата не е в лагерна униформа. Каза й да изчака малко. Върна се в кабинета, приближи към шкафа с лекарствата, където в бутилка със знак за отрова върху етикета имаше запас от спирт за всеки случай. Наля си в мензурата два пръста, допълни я с вода. Изпи я и спусна ролетките на прозорците, понеже яркото лятно слънце нараняваше очите му, парещи от недоспиване. Не прие веднага жената, а се опъна за малко на леглото за прегледи. От разгорещените думи на танцьорката разбра, че тази Вдовица е жената, за която бяха ходатайствали от високи места и за която началникът бе съгласен да жертва опаковка стрептомицин. Затова трябваше да постъпи тактично и да не пропусне неочакваната възможност за подобряване на безнадеждното си положение на вечно губещ комарджия. Стрептомициновата мафия, чиито нишки — не без и самият той да забележи — се простираха и в лагера, бе уредена с действителна банкова сметка в Швейцария, а зад нея казваха, че стоял дървен бос, който след войната успял да избяга от Словакия. Така че ще приемат неговия принос като доказателство за задграничните му връзки, за които вече не му вярваха много. Това ще му отвори възможност за нови кредити и едновременно ще увеличи обществения му престиж, който вече няма да се дължи само на това, че изпраща членове на мафията на продължителни пребивавания в болницата, а след симулантски злополуки в мината — на лечение в близките бани, където те отваряха нови тайни контрабандни канали. Да, бе получил неочакван подарък, който ще му позволи отново да се наложи в комарджийските среди. Страстта на играча да комбинира и рискува така го обзе, че почти забрави за пациентката. Скочи от леглото и след като любезно й се извини, я покани да влезе.

Всичко, което се случи след това, изглеждаше на Зигмунд като сън. Жената, дори без да седне на предложеното столче, веднага каза:

— Излишно е да сядам, докторе, казвам ви, че съм съвсем здрава. Това, че надзирателката ме е довела тук, си е нейна работа. За това, че е получила заповед от Мадла, водачка на момичетата от Хитлерюгенд в Петржалка, също не ме е грижа. Нито пък ме интересува защо началникът на лагера е наредил това, макар да ми е ясно, че не е изникнало в собствената му глава, а е получил заповед от Братислава. Но казвам ви…

— Но, за бога! — отчаяно я прекъсна Зигмунд и хвана пулсиращата си глава с две ръце. — Успокойте се, госпожо! Нахвърляте се върху мен като към свой непримирим враг, а аз съм лагерист като вас, отгоре на това съм слаб мъж и съм последният, който би искал да ви изведе насила от този лагер. Аз също знам, че навън има опашки за хляб, за захар, за обувки, а тук няма. На свобода човек непрекъснато е разкъсван от съмнения: ще дойдат ли за укритата му стока, или не, предал ли ме е някой, или не, и докато накрая от познати разбереш, че действително не е, вече си уморен. Аз наистина съм такъв незначителен враг и вредител, че не заслужавам дори да бъда предаден, нито ставам за техните плесници, ритници, избиване на зъбите, оскубване на косите или пък чупене на ръце и крака. Нима аз не знам, че сега не е добре да бъдеш на свобода? Защо инак бих бил тук, как мислите, уважаема? Когато си тук, в лагера, вече знаеш какво те чака, вече имаш сигурност, дори и социална сигурност, за която народът упорито е копнял цели столетия. Тук я имаш, тук ти е добре, в края на краищата можеш свободно да се засмееш, да разказваш без страх политически вицове в стаята, в съблекалнята, в шахтата, дори докато играеш карти, да се оплакваш от режима, безнаказано да набиеш доносниците и шпионите. А вие още ме…

— Извинете, извинете — смаяно каза Вдовицата и този път без покана, без каквито и да е настоявания от страна на доктора, се отпусна като подсечена на столчето.

— Аз мислех, че…

— Виждате ли, виждате ли…

— Сега вече ми е ясно, че вие няма да позволите да злоупотребят с вас.

— Повярвайте ми, не! — поклати глава Зигмунд, макар и съвсем предпазливо.

— Аз знам какво е, когато постоянно злоупотребяват с някого — каза Вдовицата. — Ако си мислите, че това е първият капан, който ми залагат, лъжете се. Аз също имам какво да разкажа. Четири месеца ме държаха в Глазенбах и ако не бяха черните ми дрехи и това, че ме забеляза един поручик и с него нелегално отидохме на излет в Залцбург, където така го омаломощих, че заспа като пеленаче, та можах да си взема паспорта от портмонето му, може би сега щяха да ме ядат въшките там. И това въобще нямаше да се случи, ако преди това не бях позволила да злоупотребят с мен, затова избягах в Австрия пред настъпващите съюзнически войски, тъй като ме заплашваха, че руснаците ще ме обесят, а преди това страшно ще злоупотребят с мене. Толкова бях объркана от непрекъснатите злоупотреби, че…

Вдовицата изведнъж спря, защото забеляза дълбоко опечаления израз на Зигмундовото лице.

— Но стига, виждам, че сега аз злоупотребявам с вас, с вашето търпение да слушате моите житейски неволи, когато и вие си имате свои, също така непоносими, изглеждате толкова измъчен. Май ви боли глава, направо ви цепи. Така ли е?

Твърде предпазливо Зигмунд мълчаливо кимна.

— Взели сте вече нещо, но не ви е помогнало. Не е могло, защото това не е от главата. В гръбнака е. Това измъчва картоиграчите. Не искам да ви обиждам, но…

Зигмунд инстинктивно кимна.

— Забелязах го в един генерал, който ходеше в „Стефания“ да играе карти. И винаги го облекчавах. Мога и вас… — добави вече съвсем тихо, леко се наклони към Зигмунд, а от тялото й лъхна някакъв успокоителен аромат. Бученето в главата му веднага позатихна.

— Нека първо установим какво е здравословното ви състояние — проговори със слаб глас Зигмунд.

Опитваше се да подбира изречения с най-малко думи.

— Няма да пиша отворена туберкулоза. Подозрение за коремен тиф също. Препоръчвам контролен рентген. А после облъчване с кварцова лампа. Ще бъдете всъщност извън лагера.

Вдовицата се позамисли. Виждаше, че Зигмунд страда. Съгласи се.

И двамата въздъхнаха с облекчение.

Зигмунд каза, че болката в главата му започва да отзвучава, но Вдовицата не искаше да изпусне възможността да му се отблагодари и го помоли да се премести на кушетката за прегледи. Помогна му внимателно да изхлузи лекарската си престилка и вече не съвсем чистата униформена риза. Обърна го с гръб към себе си, огледа деформирания му гръбнак на картоиграч, докосна го и лаконично каза:

— Всичко е ясно.

После някак без връзка добави, че и многочасовото изгърбване в изповедалнята и нощната молитва имат също такъв разрушителен ефект върху мъжкия гръбнак. В този миг Зигмунд си даде сметка, че молитвите в синагогата са били причината и за бащините му болки в лявото мозъчно полукълбо след връщането му от служба. Майка му обаче не бе разкрила тази причина. „Мъдра жена“ — помисли си за Вдовицата той и бе доволен, че се е решил изцяло да се отпусне в ръцете й. Днес беше щастлив ден: ще му остане стрептомицин и освен това ще се избави от мъчителните болки в главата. Притвори очи, почувства движенията на женското тяло зад гърба си и усилването на успокояващия аромат. Топлите длани докосваха гръбнака му, опипваха го и жената одобрително прошепна:

— Знаете ли, че все още имате почти момчешка фигура?

Той кимна и осъзна, че упоритата болка съвсем е намаляла. Дланите и опитните пръсти на Вдовицата продължаваха да бродят по гръбнака му, наелектризирваха го и го обсипваха с все по-леки докосвания. Започна да усеща облекчение не само горе, по гръбнака, но и надолу, все по-ниско. След малко сякаш пръстите й започнаха да се втвърдяват, като едновременно не губеха своята чудна гъвкавост и чувствителност, допирът им изведнъж взе да му се струва почти божествен, като докосвания на многоръкия призрачен Буда, така че Зигмунд отвори очи и любопитно се обърна.

— Още не биваше да се обръщате — каза Вдовицата с тих упрек в гласа.

Тогава Зигмунд видя, че Вдовицата е постигнала ефекта на многоръкия Буда твърде просто — като ловко е съумяла зад гърба му да свали от себе си черните дрехи. Не го впечатлиха толкова нейните тежки, зрели гърди, колкото го смаяха разпуснатите й гарваново черни коси. „Ето това е!“ — помисли си той. И незабавно, доколкото още можеше да мисли в дълги изречения, си каза: „Дали е така прекрасно черна и там, долу, тая дяволица?“. И двамата надникнаха дълбоко в очите си. Зигмунд чувстваше, че Вдовицата е прочела любопитния въпрос в погледа му. Но явно това не я обиди, защото каза:

— Ако няма да го сметнете за злоупотреба, мога да предложа пълно облекчение? — и изрично посочи с поглед къде се намира другият й център.

Зигмунд чувстваше, че трябва да й откаже. Знаеше, че рискува да се изложи. Същевременно, а това желание бе по-силно, искаше да опознае тайнственото й лоно. Ако и то беше така удивително, би могъл да го използва, защото групата комарджии в лагера вече започваше да изпитва нужда от нови, оригинални залози. Би могъл още повече да подобри финансовото си положение, а и личния си престиж.

— Оставям се в ръцете ви, госпожо — прошепна той и притвори очи.

Вдовицата се покачи върху него, бавно започна да сваля гащичките си през широките си бедра и постепенно разкри тайнството си. Поради допира на материята до тялото му Зигмунд разбра, че то вече се предлага на погледа му. Отвори очи и погледна. Гърдите му започнаха възбудено да се повдигат. Сега би трябвало възбудата да слезе надолу и… Вдовицата се зае да го разкопчава и разсъблича, чак докато се излюпи и неговото тайнство, което обаче си остана съвсем зиморничаво. С умели движения Вдовицата се опита да го поеме и възбуди, бе много внимателна и търпелива, накрая взе главата му и я затърка в горещите си еластични гърди, в твърдите им зърна и най-накрая в лоното си. Напразно.

— Днес, за съжаление, не съм във форма — каза Зигмунд.

— Виждам…

Облякоха се. Мъжът в доктора бе засрамен, но играчът в него бе открил една удивителна тайна.