Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Tabor Padlych Zien, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод от словашки
- Донка Нейчева, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Антон Балаж
Заглавие: Лагерът на леките жени
Преводач: Донка Нейчева
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: словашки
Издание: първо
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Националност: словашка
Печатница: „Инвестпрес“
Излязла от печат: 15 юли 2016
Редактор: Росица Ташева
Технически редактор: Симеон Айтов
Художник: Стефан Касъров
Коректор: Мила Томанова
ISBN: 978-619-150-821-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15144
История
- — Добавяне
10.
Убедително телесно доказателство
Дявол да го вземе този научен работник, повтаряше си вечерта началникът на лагера, като се сетеше за разговора, проведен сутринта с доктор Блажени. Не разбираше напълно неговите разсъждения и не бе способен да вникне в чутото. Въпреки че цял ден се бе мъчил да си припомни сложните му изводи, не успяваше да го направи. И някак инстинктивно чувстваше, че този побъркан човек може да е дошъл в лагера, за да извини миналото на курвите и дори да ги похвали. Все пак това му се виждаше доста неправдоподобно, като се имаше предвид, че докторът му бе препоръчан лично от комисаря по вътрешните работи. Така че началникът на лагера отхвърли смутилите го мисли и дори се позасмя. Смееше се, но усещането за известна опасност така и не го напусна.
Запали вече четирийсетата си цигара за деня, въпреки че гърлото му бе напълно изсъхнало и устните му горяха от некачествения тютюн, който се ронеше от лошо свитата „Детва“. Знаеше, че не трябва да пуши, би трябвало да си вземе няколко дни отпуск и да замине при семейството си или поне да се наспи както трябва, защото усещаше, че лагерът му се качва на главата. Непрекъснато идваха нови групи от затвора в Илава, където в рамките на католическата акция бяха освободили осемстотин души — на места бяха прибирали цели села барабар със свещениците, — и след като отделяха от тях онези, от които бяха изскубнали някакви признания, изпращаха му тук останалите, все фанатични мъже и религиозни селянки, въпреки отчаяните му телеграми, че лагерът е препълнен. Не можеше да направи нищо друго, освен набързо да оправи поредната барака и да ги изпрати в държавното стопанство, където, за късмет, бе започнала дълго възпяваната мирна жътва, та да си съберат направо на полето или при комбайните слама, за да има върху какво да спят. Слава богу, че бяха дисциплинирани, молеха се с броениците и вярваха, че точно те, божите души, подпомагат със своите дела идването на божията справедливост, поради което охотно се оставяха да ги пердашат. Той имаше желание лично да развърти бича.
Едни божи души вече минаха оттук, и какво? Къде е тази справедливост? — мрачно си помисли той. Веднага си даде сметка, че това е жестока мисъл, че нервите му вече не издържат. Рязко изгаси цигарата в ръба на масата, отърси пепелта от униформата си и… имаше да урежда още един неприятен въпрос.
Както и да се опитваше незабелязано да напусне бараката на управлението на лагера, не успя да се спаси от новия културпросветник. Последният гордо му заяви, че акцията срещу колорадския бръмбар била успешна, хванали го, сложили го в буркан и после тържествено го ликвидирали. Просветникът искаше да го запознае с подробностите, но с рязък жест началникът го спря и напусна бараката. Да го вземат дяволите, разгневено си помисли той.
Избягваше площада, на който трябваше временно да настанят циганската банда от ликвидираната махала. Чакаха да ги отведат при чешката граница, но още не им бяха определили място на пребиваване. Настанените в палатки цигани му късаха нервите и бяха в такава тежест на лагерната каса, че бе наредил на началника на пазачите да отвори незабелязано вратата на лагера около полунощ, а някой от затворените цигани да подшушне на циганския барон къде дърводелецът е оставил дупка в оградата, та поне няколко дни, докато жандармите ги доведат обратно, да има мир. Младите циганки се отразяваха много деморализиращо на пазачите, дори започнаха да ги водят в своите бараки, а вършеха това и по-смелите лагеристи, бракониери и търговци, които имаха какво да им предложат. Стараеха се да попречат на това, правеха по-чести проверки в бараките, но безуспешно. Когато хванеха някого, биеха го и го затваряха в карцера, но мъжете даваха на своето деяние „възпитателна“ обосновка: като разреждат с кръвта си крадливата кръв на младите циганки, помагат за ликвидирането на кражбите в родината, тогава защо трябва да ги наказват? По-скоро заслужават награда. Така е, като просвещавате народа, каза доктор Зигмунд, който вече лекуваше някои мъже от трипер.
Като се сети за Зигмунд, началникът си спомни за писмото на комисаря, така че по пътя към затвореното отделение малко се отклони, мина покрай задната страна на дърводелския цех и се запъти към амбулаторията.
— Мислех, че вече няма да ви заваря, Зигмунд. Добър вечер! — поздрави началникът, погледна часовника си и влезе в кабинета на лекаря. — С Резак започвате в девет.
— Имате погрешна информация, началник — бавно каза Зигмунд. — Винаги започвам с Макан.
— Значи, отново играете хазарт. И слушате забранени радиостанции — поклати глава началникът, седна и добави: — Информационната мрежа на Плажак работи съвсем успешно.
— Все е нещо, нали? — предизвикателно каза Зигмунд.
Известно време се гледаха мълчаливо и напрегнато.
— Докторе, вие наистина сте луд! — рязко каза началникът.
— Вярно е. Но защо това винаги така ви ядосва?
— Защото така идиотски си проваляте живота… Но да оставим това. Дойдох по друг въпрос. Имате ли в картотеката сред тези курви и някоя си Манца Щупова…
— Мога да погледна.
— Извадете после картона й и го изучавайте дотогава, докато намерите някаква причина, поради която да я изтеглим по-бързо от лагера. Ако ви интересува…
— Не ме интересува. Колкото по-малко знаеш, толкова по-малко ще изтръгнат от теб, нали?
— Не знам дали това важи и в този случай… Може би е добре човек да знае нещо, което може да признае… или пък не е длъжен да признава. Но да се върнем на въпроса.
Зигмунд се съгласи. Каза, че най-добре би било да се издаде медицинско удостоверение за наличие на отворена туберкулоза[1]. Само че тази измама би струвала на началника няколко кубика стрептомицин, който се намира много трудно, затова ще трябва да се влезе във връзка с някоя контрабандна група, което би могло да е доста рисковано. По-добре да се установят симптоми на коремен тиф. А пък стрептомицинът, ако началникът все пак го намери, би могъл да му помогне при решаване на други негови проблеми.
— Стрептомицина бихте могли да го продадете обратно на контрабандистите. Ех, вие, нещастник. Постоянно губите, нали Зигмунд?
Докторът тъжно се съгласи.
— Загубил съм толкова, че всяка вечер горещо се моля тези бракониери, търговци и противни фабриканти, които ми задигнаха толкова хилядарки, никога да не ги пуснат от този лагер. И в същото време се моля на тази държава: о, най-свята сред всички святи държави, издай чрез устата на своите справедливи законодатели още един свят закон, подобен на този, който си изковала при създаването на тези лагери, и разпореди в него завинаги да се обявят за невалидни всички бележки за дългове и договори с лихвари. Амин!
И Зигмунд още малко подържа ръцете си стиснати, сякаш наистина се бе молил.
Клоун, безотговорен клоун, вече не ядосано, а с примирение си помисли началникът на лагера. Знаеше, че техните отношения никога няма да бъдат други. Зигмунд използваше разнообразни трикове за самозащита, за да не би да му остане длъжен с нещо. Така винаги ще може с право да си мисли, че началникът е един от неговите мъчители.
— Достатъчно, Зигмунд. До три дни открийте някаква причина. Аз пък ще потърся този стрептомицин, ако това може да ви спаси.
И преди Зигмунд да успее да произнесе следващата злобна забележка по адрес на най-просветената държава или нейните радостни перспективи, началникът напусна кабинета. Отново мина по краткия път покрай дърводелския цех, напипа ключа от вратичката към женския лагер, отвори и без да се оглежда, се запъти към общежитието на надзирателките.
Матилда вече го чакаше нетърпеливо.
Стаята на началничката на женския лагер бе подредена наполовина служебно, наполовина лично. Имаше бюро и купища папки, но и плюшено кресло и малка тоалетна масичка. Когато началникът почука и влезе, завари Матилда да седи пред огледалото. Още носеше блузата от униформата, ремъкът с пистолета беше закачен на облегалката на стола.
— Не ставайте — каза началникът, когато тя се надигна. — Аз също ще седна за момент. Извинете, че идвам толкова късно, но ме задържаха циганите от палатките, нервите ми скъсаха тия хора. А бях и при лагерния лекар — продължи началникът, за да приключи по-скоро с неприятното задължение, и седна в плюшеното кресло.
Въздъхна с облекчение, откопча ремъка с оръжието, после добави:
— Комисарят иска да освободи една от проститутките, Манца Щупова. Затова наредих на Зигмунд да я… надявам се, че нямате нищо против.
Матилда бързо кимна в знак, че няма. Лицето й бе напрегнато. Началникът разбра, че не може повече да отлага.
— Сутринта вече ви казах, че документите ви пристигнаха. Не са добри, Матилда.
За момент началникът отвърна поглед, за да не види разочарования израз на хладното й, не особено женствено лице.
— Не е възможно…
— За съжаление, споменатите нелегални работници или не живеят в Петржалка, или са били отведени в Германия. И което е най-лошото, дори участието ви в онази партизанска бригада не се потвърди.
— Но аз, вярвайте…
— Аз ви вярвам. И не само това, знаете, че ценя вашата работа в женското отделение, където също не може да се мине без някои твърди възпитателни методи… при тези чудовища. Не знам какво бих правил тук без вас сега, когато ни увесиха на врата и проститутки. Но няма да говорим за това. Става въпрос за друго — необходими са ви истински доказателства за вашата антифашистка дейност. Така ще престанат всички излишни приказки, ще затворим устата на тези, които имат съмнения относно вашето минало… знаем как да го направим.
— Наистина знаем — съгласи се Матилда.
— Става въпрос и за Плажак — отбеляза началникът. — Не съм сигурен дали не изпраща на тайните служби копие от материалите, които получавам от централата. Би могъл да ни изнудва и двамата. Имам усещането, че ще се помъчи да се добере до здравните картони на проститутките, за да разбере кои са напълно здрави. И тези, които се съгласят, ще предложи на началника на партизаните.
На Матилда не й се вярваше.
— Ама това вече…
— Да не говорим за това, да се върнем… всъщност…
В този момент в главата на началника се роди една странна, но и доста рискована мисъл. Толкова изкусителна, че не можа да й устои.
— Матилда, имам чувството, че нещо съм измислил. — И той се засмя на това, което му бе дошло наум. — Ако успеем да го осъществим, ще се отървем от грижите за вашия кадрови профил.
Матилда напрегнато го изгледа.
— Съществуват толкова много партизански бригади, с времето като че ли се увеличават, изникват нови бойни групи, появяват се техните добре скрити дневници. Някои от командирите им държат в лагера целия си архив, защото не вярват на никого. Те издават и бележки за антифашистката дейност. Какво, ако…
— Разбирам — тихо каза Матилда и известно време го гледа със сините си студени очи. — Благодаря… че ми вярвате. Никога няма да ви разочаровам, началник!
— Тогава съгласна ли сте да…
Матилда само кротко му се усмихна. В този миг началникът на лагера разбра, че всичко, което затворените братиславчанки разправяха за немската фройлайн, е вярно. Това малко го стресна. Но тази твърда жена му бе необходима — необходима беше на лагера. Пък и курва по-лесно ще опази курвите, защото той не вярваше в тяхното превъзпитание, смяташе това за една от поредните революционни лудости, които петорката от Съвета за сигурност бе измислила. Така че каза:
— Добре, Матилда. Ще потърся някоя сигурна бригада, която да ви приеме в своите редици. Ако е необходимо, ще намерим и доказателства. Не се плашете от нищо!
Матилда му се отплати с изненадващ жест. С леко треперещ глас каза:
— Досега се колебаех, но сега… — и с бързи движения на тънките си пръсти започна да разкопчава зелената блуза.
Направи го за миг и началникът на лагера дори не успя да се изплаши, нито да се отдръпне, когато от Матилдината блузка се показа бяла гърда. Тя бе така близко до лицето на началника, че той видя пулсиращата синя жилка, започваща от голямото изпъкнало зърно и спускаща се в сянката на красивото кълбо. Сякаш за да му покаже как продължава надолу и къде отива, Матилда повдигна гърдата си с разперени пръсти и с леко възбуден глас каза:
— Следа от фашистки куршум.
И наистина в долната дълбока извивка на тежката й гърда се виждаше доста голям избелял белег от куршум. Началникът бе толкова впечатлен и изненадан от това, което Матилда направи, че само гледаше белега и едва разбираше какво му говори жената.
— Останали са ми някои частици и сякаш искат да излязат, защото в последно време усещам слаба болка тук и тук, а тук напипвам малка бучка — и тя сложи ръката му върху гърдата си.
Под пръстите си, в цялата си отворена длан, началникът усети гладката й гореща кожа, бе много еластична, не можеше въобще да се сравнява с увисналата кожа на гърдите на жена му, не можеше да се сравнява с нищо, което бе докосвал по тялото на жена си. Главата му се стегна като в обръч. Сети се, че поне половината жени от Видрица имат също такива хубави еластични гърди с топла гладка кожа и че от сега нататък няма да може да ги гледа с пренебрежение, ще започне да изпитва любопитство към техните бедра, чатали и месените им от мъжки ръце задници. Дяволът си няма работа, помисли си. А Матилда още държеше ръката му там, нещо го питаше, сигурно дали усеща металните частици в гърдата й. Той мълчаливо кимна, но за пръв път в лагера усети и нещо друго — издуващия се орган на своя пол.
— Но докторът каза, че частиците не са опасни — прошепна Матилда.
— Доктор Зигмунд?
— Добър доктор е. Той ми даде идеята да използвам този белег като…
Зигмунд? — проблесна в главата на началника. Зигмунд! — кискаше се някой в ушите му. Той рязко се обърна към прозореца, сякаш този клоун докторът и заедно с него всички лагерни евреи със своите проклети звезди стояха там навън и му показваха дългите си носове. Ръката му върху Матилдината гърда се втвърди, отдръпна се и Матилда напразно шепнеше, че на прозореца има завеса, работното време е свършило, а тя е изпълнена с благодарност към него и ще му позволи да я напълни там, където му се поиска. Отмести настойчивата й ръка, грабна ремъка с пистолета и без да се сбогува, като луд избяга от стаята.
Разбира се, под прозореца не стоеше никой. Стисна юмруци и през зъби процеди: „Само почакай, клоуне!“.