Даниел Стийл
Апартаментът (9)

9

През един октомврийски ден Морган преглеждаше счетоводните отчети, за да се подготви за предстоящата презентация. След няколко минути осъзна, че са й дали грешни документи. Обади се в отдела и съобщи за объркването. Докато чакаше служителя да ги вземе, нещо привлече вниманието й в баланса. Странно защо по тази сметка беше постъпил банков превод на стойност сто хиляди долара, а също бяха изтеглени двайсет хиляди. Забеляза, че след около седмица двайсетте хиляди бяха върнати с неясно основание, а стоте хиляди бяха препратени по правилната сметка. Не можеше да си обясни тези операции. Помисли си, че може би е корекция на счетоводна грешка. Накрая балансът излизаше, но Морган не можеше да се начуди какво беше това прехвърляне на суми от едно място на друго. Реши да уведоми Джордж, макар че сумите излизаха точно и може би щеше да е излишно. Все пак беше странно. Въпреки че през фирмата минаваха големи суми, Джордж имаше силна памет за цифри и следеше всяко движение по документите, затова си помисли, че най-вероятно той знае за тази операция и сам е изискал корекцията. Нямаше причина за тревога, защото не липсваха суми, но не намираше логично обяснение.

И за да е подготвена, в случай че този въпрос изникнеше по-късно, тя копира документите, преди да ги вземат, и ги заключи в чекмеджето на бюрото си. После се залови с работата си за следващия ден и забрави за тази история. Имаха няколко нови клиенти и те погълнаха цялото й внимание.

Джордж изглеждаше в необичайно добро настроение и макар да не спомена нищо пред Морган, тя разбра, че е влюбен до уши в Клер. Никога преди не го бе виждала толкова щастлив, а и Клер цялата сияеше. Дори вече не се оплакваше от шефа си.

Саша също беше много щастлива. Бе все така заета, но ведра и доволна от живота. Двамата с Алекс често идваха в апартамента, видимо увлечени един по друг. Поне веднъж седмично вечеряха в ресторанта на Макс. Двамата мъже се сприятелиха и в неделя се залавяха с приготовлението на традиционната вечеря — Макс в ролята на главен готвач, Алекс — на помощник-готвач, готов да получи ценни съвети в кухнята. Младият лекар идеално се вписа в малкото им импровизирано семейство и всички се надяваха да се задържи, макар че още беше прекалено рано за прогнози.

Единственото изключение в щастливата компания беше Аби. Виждаше се, че е дълбоко нещастна заради номерата, с които непрестанно я измъчваше Иван. Ту беше болен, ту имаше мигрена или го болеше гърбът от местенето на декорите, или имаше срещи със спонсори и счетоводители, или четеше нови пиеси, или пък беше изтощен от четенето на нови пиеси, често батерията на телефона му падаше, дори го губеше един-два пъти седмично, в краен случай се озоваваше на място без покритие на мрежата. Беше неуловим като живак на пода. Аби не се отказваше да го търси и се примиряваше с абсурдните му извинения. А Дафни все по-често се навърташе наоколо под предлог, че трябва да учи занаята. Баща й като че ли не изгаряше от желание да се запознае с Иван и все отлагаше срещата им заради внезапните си командировки, така че банковата им сметка си оставаше празна и финансовото им състояние вече беше катастрофално.

Аби продължаваше всеотдайно да рисува декори и да чисти театъра, но не получаваше помощ от Дафни, защото, както й обясни Иван, тя страдала от астма, не можела да диша вредни изпарения, а и баща й щял много да се ядоса. И така Аби си остана негова робиня, а Дафни взе ролята на принцесата. Търпението на Аби беше на предела. Не й харесваше, че я отбягва. Винаги имаше сериозна причина да не идва в апартамента й, а и постоянно умираше за сън, така че не я канеше да остане при него. Най-сетне тя осъзна абсурдната ситуация и бе принудена да признае, че Иван е един изпечен лъжец.

Един ден, когато Аби попита Дафни как е баща й, който много пътувал напоследък, момичето я погледна недоумяващо и обясни, че той е починал преди две години. Това бе капката, която преля чашата. Аби си замълча, но реши да изчака Иван, който пристигна в театъра чак вечерта и се затвори в кабинета си с Дафни да обсъждат пиесата й. Момичето излезе след около час зачервено и разрошено. Аби тихо се вмъкна в стаята, за да се изяснят. Прекалено дълго се бе оставила да я правят на глупачка.

Завари го да закопчава колана си и не беше нужно да е гений, за да проумее какво става. Опита се да не мисли за изневярата, но сълзи напираха в очите й.

— Къде беше днес следобед? — едва събра сили да попита тя. — На среща с бащата на Дафни, предполагам?

— Да, точно така — сериозно отвърна Иван и открито я погледна в очите. — Има нужда от още малко време да помисли.

— Трябва да е било доста трудно да осъществиш тази среща — с иронично съчувствие каза тя. Ръцете й трепереха, но се постара той да не забележи.

— Нищо подобно. Човекът е много мил и ми е благодарен за това, което правя за дъщеря му.

— Интересно, как успя да минеш в отвъдното? — продължи играта тя.

— Какви ги говориш?

— Ами баща й е покойник от две години. Поне да я беше попитал, преди да лъжеш. Поставяш се в глупава ситуация. Дори нещо повече, държиш се като долна отрепка, каквато всъщност си. Имаш връзка с нея и много добре знам това.

— Тя ли ти каза? — пребледня той.

— Не, току-що ти го направи. Разбрах го още първия път, когато момичето се появи тук. Взе да й разправяш същите измишльотини, които ми говореше някога на мен — за таланта ми, че ще поставяш пиесите ми. Нейните пиеси също никога няма да видят бял свят. И защо искаше да съм тук, когато вече имаш нея? За да мия пода и да ти рисувам декорите ли? И защо бяха всички тези лъжи, че си зает, че си изморен, че те боли глава, че нямаш батерия и други глупости? Знаеш ли какво? Писна ми. Не ми пука кого чукаш, нито кого лъжеш. Три години си затварях очите, ушите и разума, защото те обичах и ти вярвах. Вече нито те обичам, нито ти вярвам и някой ден тя също ще разбере що за стока си. Върви си намери някоя друга блондинка да ти прави свирки в офиса, и изобщо върви на майната си. Толкова си жалък. Ти наистина си точно такъв, за какъвто те мислят хората — жалък, нахален негодник. Приключих с теб. Остани си с Дафни, с пиесите й, с всичките си лъжи и тъпи номера, и си ги заври отзад. И късмет във финансовата подкрепа от мъртвия й баща, който ти е много благодарен. Върви на майната си, Иван Джоунс — бясно се озъби тя, отвори врата със замах и я трясна след себе си. Не беше се чувствала толкова добре от месеци. Докато прекосяваше сцената, за да излезе от театъра, забеляза, че Дафни стои зад декорите.

— Чао, Дафни — помаха й Аби.

— Тръгваш ли си? — изненадана попита Дафни.

— Точно така. Тръгвам си.

— А кой ще изчисти театъра преди представлението тази вечер? — попита момичето, притеснено от странната усмивка на Аби.

— Ти. Тук не можеш само да се забавляваш и да правиш свирки, не знаеше ли? Трябва и да поработиш. Приятно прекарване.

Иван бе влязъл в салона и я гледаше онемял, невярващ на ушите си. Явно се беше подготвил да държи и двете момичета в паралелна връзка. И в този момент Аби осъзна, че трябва да е била напълно откачена, за да обича мъж като него и да вярва на лъжите му.

— Не можеш да си тръгнеш — изстена той с прималял глас, сякаш бе смъртно наранен.

— Мога, и още как.

— Ще започнеш да се продаваш като родителите си, ще пишеш боклуци до края на живота си — мрачно пророкува той.

— Може би — тросна се тя с искрящи от гняв очи, — но поне няма да съм гладуваща неудачница на четиридесет и шест и няма да чакам хората да ме влачат на гърба си. Вземи да пораснеш най-после, Иване, намери си нормална работа. Нямаш пари, а и робите ти са на свършване. — Дафни наблюдаваше напрегнато случващото се и току поглеждаше притеснено към Иван.

— Аз няма да чистя театъра — заяви тя, след като Аби си грабна чантата и тръгна да излиза. — Ти обеща, че ще поставиш пиесата ми — през сълзи изхленчи и в този момент Аби трясна вратата.

— Ще се наложи — сопна й се Иван.

— Майната ти — озъби му се Дафни и тръгна след Аби, и така си спести няколко години разочарования и сълзи.

Аби буквално летеше от ярост към апартамента си. Адреналинът още бушуваше във вените й и тя не усещаше, нито се интересуваше, че сълзи се стичат по лицето й. Когато Дафни се появи на сцената, си бе дала сметка, че никога не е имала Иван, че той просто я е използвал и че не си заслужаваше загубеното време. Беше се държала като истинска глупачка.

Изкачи стълбите до четвъртия етаж на един дъх. Когато влетя в мезонета, всички си бяха вкъщи. Изглеждаше като обезумяла с разхвърчана във всички посоки коса и омазано от сълзи лице.

— Какво се е случило? — скочи Саша, притеснена от вида й.

— Току-що казах на Иван да върви на майната си — обяви тържествено тя. — Най-после проумях, че ме лъже с Дафни, и просто не мога повече да търпя номерата му. Лъгал ме е през цялото време. Край. Дотук бях.

Цялата стая гръмна от радостните възгласи на момичетата, които скочиха и се хвърлиха да я прегръщат. Аби знаеше, че ще тъгува за хубавите минали моменти, но вече бе на двайсет и девет и не можеше да позволи на непочтени типове като Иван да си играят с нея. Трябваше да започне отначало и следващия път да стъпи здраво на земята. Трябваше да работи с хора, които държат на думата си.

Напоследък се бе върнала към писателската дейност и усилено работеше върху романа си. Бе започнала да осъзнава, че експерименталният стил, който бе подхванала заради него, задушаваше собствения й глас. Вече не беше марионетката на Иван и нямаше да позволи на никого да унищожава таланта й. Единственото й желание сега бе да пише, да следва пътя си и да се постарае да забрави злощастната си връзка. Бе пропиляла цели три години от живота си и в личен, и в професионален план.

— Как съм могла да бъда толкова глупава? — питаше тя трите си приятелки. — Вие се опитвахте да ми подскажете, но все не ви вярвах. Предпочитах да вярвам на него.

— Той е умен тип — призна Морган и неволно го оприличи на Распутин. — Знае как да баламосва наивните и лековерни жени, да ги накара да се влюбват в него, но всичко е вятър и мъгла, като във „Вълшебникът от Оз“

— А аз съм баламата с червените обувчици. Сега какво да кажа на родителите си? Че съм хвърлила на вятъра три години от живота си? — Истината лъсна пред нея и я ужаси. Но поне бе успяла да я проумее.

— Те знаят за какво става дума и са те чакали да се осъзнаеш. Сигурна съм, че ще се зарадват на новината — мило я успокои Клер и я прегърна.

— Мисля, че и Дафни го разкара. Видях я да излиза от театъра след мен. Но винаги ще се намерят други Абита и Дафнита, готови да му вярват и да му слугуват.

— Все някога ще остане сам. Всъщност вече е сам. А на четиридесет и шест не е чак толкова привлекателен и убедителен като на четиридесет и три, когато ти го срещна — изтъкна Морган.

Четирите вечеряха заедно и продължиха да обсъждат случилото се. Все едно Аби имаше три сестри, които й се притекоха на помощ в тежък момент. Щеше да се обади и на родителите си, но още не беше готова. Пийнаха повече вино и си легнаха рано. Аби не знаеше какво я очаква от тук нататък. Щеше да се прибере вкъщи за Деня на благодарността, както винаги, но дотогава възнамеряваше да продължи да пише романа си. Имаше нужда да си възвърне собствените мисли и да зачеркне Иван от живота си.

Тя изчака няколко дни и се обади на майка си, за да й съобщи за промяната. Джоан Уилямс не само не се ядоса, но дори посрещна новината с облекчение.

— Знаехме, че не е за теб, но трябваше сама да го проумееш — мило й каза тя.

— Ще ми се да го бях направила по-рано. Три години. Каква загуба — изстена Аби.

— Сигурна съм, че си научила нещо от този период и това ще проличи в работата ти — увери я майка й. Тя вярваше в дъщеря си, в таланта и в прозорливостта й. Иван не можеше да й ги отнеме. За своя изненада Аби откри, че майка й е права. Яростта, която изпитваше към Иван, направи писането й по-изразително, по-въздействащо и по-искрено от всякога. Бурните емоции сякаш я възпламениха и тя започна да твори така, както не бе го правила от години. Стоеше си в апартамента и пишеше ли пишеше, докато другите ходеха на работа, излизаха по срещи. Беше създадена за това и изливаше беса си върху хартията. Това бе нейният начин да изтръгне Иван от мислите си и от живота си завинаги. И щеше да е нейното изцеление.