Даниел Стийл
Апартаментът (7)

7

На следващия ден Валентина се завърна от Сейнт Бартс и веднага звънна на сестра си да й разкаже за ваканцията. Беше луда по Жан-Пиер, който я глезел като принцеса и бил съвсем различен от всички други мъже в живота й. Пътували с частния му самолет — нищо необичайно за нея напоследък.

Саша вече бе чувала всичко това, но се радваше, че сестра й е щастлива, и се молеше този път да е попаднала на някой почтен човек.

— Кога ще те видя? — поинтересува се тя.

— Утре заминавам за Токио на снимки за японския „Вог“. Заради това се върнахме. — Японците я обожаваха, бяха направо пощурели по русата, зеленоока красавица. Вече не участваше в сесии с млади момичета, в които използваха четиринайсетгодишни модели, но имаше предостатъчно други ангажименти, уредени от агенцията й. Постоянно снимаше и за американския „Вог“ и дори й бяха ядосани заради дългата ваканция в Сейнт Бартс, но преживяването си бе струвало всички последвали разправии.

— Защо не се отбиеш довечера след работа? — предложи й Саша.

— Не мога. Ще ходя с Жан-Пиер на откриване на една галерия, после на вечеря със собственика. — Според обясненията й това бе една от най-известните галерии в града.

— В момента съм на работа. Искаш ли да обядваме в кафенето на болницата? Да те видя за малко преди заминаването ти.

Валентина се съгласи, макар да не изгаряше от ентусиазъм. Все пак й се искаше да се види със Саша.

— Тогава среща на обяд — потвърди тя.

Валентина закъсня за срещата с двайсет минути и Саша вече бе започнала обяда си от банан и кисело мляко, когато я забеляза да влиза. Беше облякла гащеризон от черно еластично трико, старо палто на „Диор“ от истинска леопардова кожа, което бе открила в магазин за дрехи втора употреба в Париж, и бе допълнила тоалета с обувки на абсурдно високи токчета. Още с появяването си на вратата предизвика истински фурор сред присъстващите. Тръгна към масата на Саша, преметнала на ръка коженото палто, тънка като тръстика, със самочувствието на звезда, каквато всъщност си беше.

— Някой може да те убие, че носиш палто от истинска кожа — прошепна й Саша вместо поздрав.

— Майната им. Това е „Диор“, висша мода. Похарчих цяло състояние за него.

— Няма ли да те арестуват? — притеснено продължи Саша и Валентина се разсмя. Двете бяха напълно еднакви — с дългите руси коси, чертите на лицата, фигурите, — но всичко останало беше коренна противоположност. Саша я посрещна в обичайната си болнична униформа и гумено сабо.

— Теб трябва да те арестуват. Не можеш ли да носиш по-нормални обувки на работа? — с нескрито отвращение попита сестра й.

— Не и когато прекарвам по осемнайсет часа на крак. — Въпреки хапливите й забележки Саша беше щастлива от срещата им и сърдечно я прегърна. Не се бяха виждали почти две седмици. — Липсваше ми. Колко време ще бъдеш в Япония?

— Три-четири дни. След това отивам в Дубай при Жан-Пиер за уикенда. Той ще е там по работа.

— С какво точно се занимава? — попита загрижено Саша, а Валентина си отчупи парче от нейния банан, отпи глътка от колата й и заяви, че това й е достатъчно за обяд. Винаги когато й предстоеше фотосесия, ядеше съвсем малко. — Надявам се, не е трафикант на наркотици?

Предишни години Валентина се бе забъркала с двама от големите босове в наркобизнеса. Единият бе заловен и пратен зад решетките. Валентина никога не бе имала проблеми със спазването на законите, за разлика от някои мъже в живота й.

— Не, разбира се. Всичко е напълно почтено. Той е бизнесмен, но не обича да говори за работата си.

— Не е добър знак — напомни й Саша, но Валентина пренебрегна думите й. Разказа й за Сейнт Бартс, за филмовите звезди и важните клечки, които бе срещнала. Не че беше нещо ново за нея, но тези среди винаги я впечатляваха. Жан-Пиер имал най-големия частен самолет, който била виждала. Саша се разсмя и закачливо подхвърли: — Аз пък си мислех, че ще се похвалиш с най-голямо друго нещо.

— И това също — потвърди Валентина без излишен свян. Тя си беше отявлено сексуална и си падаше по нестандартните мъже, които обичат крайностите, но те отблъскваха Саша.

Саша получи съобщение, че я викат в родилна зала, и срещата им приключи набързо. Останаха заедно само половин час, но пак по-добре, отколкото без него.

— Кога се връщаш? — попита Саша на излизане от кафенето. Всички погледи се приковаха в сестра й не защото носеше палто от кожа на защитен вид, а защото Валентина изглеждаше поразяващо.

— След около седмица, зависи колко ще останем в Дубай. Ще те представя на Жан-Пиер, когато се приберем. — Саша не изгаряше от желание и се съмняваше, че ще й е много приятно, но непременно искаше да разбере с кого излиза сестра й. Имаше по-добър усет от Валентина, която предпочиташе да си затваря очите за явни недостатъци, когато хлътнеше по някой мъж. А точно такъв изглеждаше случаят с Жан-Пиер.

Тъкмо когато двете сестри се прегръщаха на сбогуване, в коридора се появи Алекс, отправил се към кафенето, и веднага се усмихна, като забеляза Саша. В следващия миг малко се стресна от нетипичния й тоалет, яркочервеното червило. А и му се стори необичайно висока.

— Саша?

— Здравей, Алекс — поздрави го Саша.

— Да му се не види макар! — успя само да промълви той, докато слисано местеше поглед ту към Саша, по която бе хлътнал, ту към нейното копие, издокарано като за Хелоуин или за корицата на „Вог“ от 1956.

Саша ги представи и той мило я укори, че не му е казала, че със сестра си са близначки. Смаяното му изражение успя да разсмее момичетата. Валентина истински се забавляваше на удивлението, с което наблюдаваше дръзкия й тоалет. На него му въздейства като електрошок, но за нея беше напълно нормален.

— Извинявай, забравих, че не знаеш — нежно му се усмихна Саша. Сега беше добил стопроцентова представа за сестра й. Един поглед струваше колкото хиляди думи.

— Че откъде да знам? — сви рамене Алекс и се обърна към сестра й. — Е, много ми е приятно да се запознаем — каза искрено. — Може някой път да излезем на вечеря тримата заедно.

— Чудесна идея — любезно отвърна Валентина. Нямаше никаква представа кой е, нито в какви отношения е със сестра й. Саша не бе споменала нищо за него. — Тази седмица съм в Токио и в Дубай. Може би по-нататък.

— Разбира се — отвърна Алекс, напълно зашеметен. Саша трябваше да бърза към залата и двете с Валентина тръгнаха по коридора, а той остана да обядва сам. Още не можеше да се отърси от смайването си. Момичетата имаха поразителна прилика, но слава богу, съвсем различен стил и едва ли някога би ги объркал.

Саша и Валентина се разделиха с целувка на входа.

— Пази се — помоли я Саша. Винаги се държеше разумно като по-голяма сестра, каквато всъщност беше, макар и само с три минути. — И гледай да не се отдаваш докрай, докато не научиш нещо повече за Жан-Пиер.

— Не се дръж като баба ми — иронично се сопна Валентина. — Знам каквото трябва — че е страхотен, при това милиардер — не пропусна да напомни тя.

— Не всичко, което блести, е злато. Още е рано да се каже какъв е.

— В кой свят живееш, момиче — подкачи я сестра й и Саша се разсмя с облекчение. Валентина си беше луда глава, но тя я обичаше безусловно. — Ще се видим след седмица — подвикна й отдалеч и излезе през въртящата се врата, махна на едно такси и изчезна от погледа й.

Саша се качи в родилното отделение и докато четеше картона на родилката, се появи Алекс.

— Как можа да не ми кажеш, че имате такава прилика?

— Не ми е дошло наум. Всички около мен го знаят. Голяма работа е, какво ще кажеш? Като малка направо ме подлудяваше, такива номера ми погаждаше. Вършеше едни дивотии, после мен клеветеше пред нашите. Тя все още е много близка с майка ни. С баща ми са в конфликт открай време. Освен това не може да понася втората му съпруга и децата им.

— Бива си я — поклати глава Алекс. Беше успяла да го порази с дръзкия си вид. — Поне ще мога да ви различавам, освен ако не се издокара с твоята униформа.

— И това го прави. Обича да обърква хората. Дълго време стряскаше съквартирантките ми, като се преструваше на мен. Единствена Клер успява да ни различи. Дори родителите ни се объркват. В детството ни беше забавно да сме толкова еднакви, освен когато накисваше мен за лудориите си. Радвам се, че успя да я видиш, преди да замине.

— Аз също се радвам — все така смаян от изненада отвърна Алекс. Колкото и невероятно да изглеждаше Валентина, за него нямаше съмнение коя от двете сестри беше на сърцето му.

 

 

След още един букет Джордж премина в настъпление, макар да подхождаше много предпазливо. Започна да й се обажда по телефона, просто така, за да я чуе, да поприказват. След още една седмица телефонни разговори и букети реши да я покани на вечеря. Тя любезно му отказа под предлог, че е заета в офиса. Ентусиазмът му я плашеше. Личеше си, че този човек не си оставя каруцата в калта. Цялото му излъчване подсказваше, че не е свикнал да му отказват. Затова опита пак.

— Какво те притеснява, Клер? — направо я попита той една вечер по телефона. — Няма да те нараня. Просто искам да вечерям с теб и да те опозная. — Но и двамата добре знаеха, че не е точно така. Можеше да я нарани, и още как, ако тя се оставеше да я оплете. Нямаше никакво желание да проверява дали е така. Не искаше никой да проваля професионалните й планове. Едно влюбване би отнело от енергията й, би отклонило вниманието й и би застрашило работата й, както се бе случило с майка й. Беше се оставила един мъж да ограби обещаващото й професионално бъдеще. Клер нямаше да го допусне. Това бе решено още в ранното й детство. А Джордж беше прекалено голямо изкушение. Като нищо щеше да хлътне по него.

— Нямам време да излизам — плахо го увери тя. — Подготвям пролетната линия.

— Нали трябва и да ядеш понякога — леко хапливо подхвърли той. — Трябва да имаш сила за работа. Обещавам, че няма да те задържам до късно. Просто ми се иска да прекараме една приятна вечер. Нещо ми подсказва, че може да е важно и за двама ни. — Беше толкова убедителен и неустоимо чаровен, че на следващия ден, когато пак разговаряха, този път по-непринудено, тя най-после прие да излязат. Затвори, бясна на собствената си слабост и ужасена от предстоящото. Той беше много опитен в тези игри. Дори виртуоз.

За срещата избра семпла черна рокля и екстравагантни обувки на високи токове. Прибра русата си коса в стилно кокче на тила. На ушите й блестяха дискретно диамантени обици на щифт, които сама си беше купила. Изглеждаше изискана, елегантна и поразителна.

— Мили боже — успя само да възкликне той, когато отиде да я вземе. Беше трудно да се повярва, че мъж, който от двайсет години излиза с известни актриси и супермодели, може толкова да се впечатли. Какъвто и експерт да беше по жените, класата и съвършенството на Клер безспорно го свариха неподготвен. Цяла вечер с неподправената си красота тя блестя като звезда в ресторанта. Той я взе с черното ферари, с което ходеше на работа всеки ден, и я заведе в един от любимите си ресторанти в покрайнините на града, „Ла Грануй“^[1]. По време на вечерята я засипа с въпроси. Искаше да научи всичко за нея. Беше впечатлен колко е отдадена на кариерата си. Тя му спести разказа за майка си и защо гледа на сериозните отношения като на заплаха за крайната си цел. След втората чаша шампанско Клер се осмели да го попита защо не се е оженил досега и това го хвърли в размисъл за минутка.

— Откровено казано, мисля, че търсех съвършената жена. Баща ми е изоставил майка ми, когато съм бил още бебе, а тя почина, когато бях на пет. За мен тя си остана съвършената жена и цял живот търся нейно подобие, което така и не открих досега.

— Това е ужасно — искрено се трогна Клер. — Кой те отгледа?

— Баба ми, която също беше невероятна жена. Овдовяла е много млада. Почина през лятото, когато се дипломирах в гимназията. Оттогава съм сам. Затова съм толкова чувствителен към свободата си и може би малко се страхувам от обвързване, освен ако не е с идеалната партньорка. Но досега не съм я срещнал. — После добави нещо едва чуто: — … може би до днес.

Погледна я право в очите със сериозно изражение.

— Нещо се случи с мен, когато те видях онази вечер с Морган. Не мога точно да го обясня. Сякаш светът ми се обърна наопаки. Досега не съм срещал такава жена. От теб струи някаква светлина. Не знам дали сме един за друг, нито какво ще се случи помежду ни, но съм сигурен, че ти най-много се доближаваш до съвършената жена. Сърцето ми замря в мига, в който те зърнах. — Той хвана нежно ръката й под масата.

А нейното сърце бясно се разтуптя от вълнение заради думите му. Беше напълно ужасена. Ами ако е искрен? Ами ако той е мъжът за нея и ако се влюбят? От какво ли трябваше да се откаже? Тя едва не се разплака, докато държаха ръцете си. Но не можеше да подмине това негово признание. Мъж, който бе загубил всички любими хора, цялото си семейство до осемнайсетгодишната си възраст, който искрено признаваше, че не бе отдавал сърцето си оттогава, сега го предлагаше на нея. Клер не знаеше какво да прави. Първата й инстинктивна мисъл бе да побегне, но той беше толкова искрен, мил, омаян от нея, че единствено й се искаше да се разтопи в обятията му.

Малко по-късно той смени тона и взе да й разказва забавни истории, с които успя да я развесели, и не остана и следа от сериозния им разговор. Предразположи я и я накара да забрави мрачните мисли и страховете си. Прекараха прекрасна, изискана вечер. Накрая я откара с ферарито си до Хеле Кичън. Самото му присъствие до нея я караше да се чувства специална. Всичко в него я привличаше, при това неудържимо. Той не й каза нищо повече за чувствата си към нея, просто я целуна нежно по устните и я изпрати до входа. Не понечи да я докосне и с пръст, защото не искаше да я изплаши. Целуна я отново пред вратата, този път с плам, сякаш я обладаваше. После се обърна и забърза надолу по стълбите, а тя се прибра в апартамента си в унес.

Минаваше полунощ и всички си бяха легнали. Клер седна пред чертожната дъска и се опита да се концентрира върху скиците, които бе оставила преди да излезе, но пред очите й бе само неговият образ. Искаше й се да го отпрати, да му каже да не я изкушава, да не я въвлича в живота си, но повече от всичко й се искаше да е с него. Изключи лампите и си легна, и не можеше да откъсне мислите си от него и от целувките им.

Лежеше в полусън, а в съзнанието й бе само Джордж. Сега той бе едновременно най-светлият лъч надежда и най-мъчителният й кошмар.

 

 

На следващия ден не спря да мисли за него. Докато чакаше на спирката на метрото на път за работа разгърна „Пост“ на шеста страница и замръзна.

„Коя бе зашеметяващата руса красавица в компанията на Джордж Луис миналата вечер в «Ла Грануй»? Джордж изглеждаше на седмото небе и нещо ни подсказва, че предстои често да виждаме загадъчната дама. Очаквайте продължение.“

Сърцето й слезе в петите. Почувства се ужасно, че не бе споделила с Морган. Никога преди не бе постъпвала така, защото бяха най-близки приятелки.

Звънна й в офиса веднага щом пристигна на работа, за да поправи грешката си.

— Снощи бях на вечеря с Джордж — измрънка тя.

— С Джордж Луис? — Морган остана поразена. След като ги бе запознала в ресторанта на Макс, никой от двамата не й бе споменал, че се случва нещо помежду им. Джордж я беше питал някои неща за Клер, но Морган забрави за това още на следващия ден.

— Започна да ми се обажда, след като ти ни запозна. Отказах му няколко пъти, но накрая ме убеди да приема. Бяхме в „Ла Грануй“. — Морган беше наясно, че отказите на Клер само са го амбицирали да я накара да каже „да“. Отсреща последва дълго мълчание.

— Внимавай, Клер. Много е добър в прелъстяването. С теб може да е различно, но трябва да знаеш, че е разбил много сърца през годините. В мига, в който го допуснат до себе си, хуква да бяга. Мисля, че това има нещо общо с ранната смърт на майка му. Една от приятелките му ми разказа за това. Срещнах я на парти, след като се бяха разделили.

Клер добре помнеше разказа му от предишната вечер и трябваше да признае, че изпита нещо към него. Не беше сигурна дали чувството е толкова силно, колкото при него, но нещо се случи по време на срещата им. Може би той беше прав, ала не пожела да го сподели с приятелката си. Изведнъж изпита желание да го закриля, да запази за себе си откровението му и да бъде дискретна.

— Не се безпокой. Аз съм по-ужасена и от него. Не искам никакво обвързване с когото и да било. Кариерата ми е по-важна за мен. — Морган я разбираше напълно. Тези чувства й бяха познати. Въпреки любовта си към Макс, ако усетеше кариерата си застрашена по някакъв начин от него, веднага би сложила край на отношенията им. — Няма да допусна да разбие сърцето ми.

— Щом казваш. Но не ми се иска и обратното — ти да разбиеш неговото. Свестен човек е.

— Няма такава опасност — заяви Клер с увереност, която й липсваше.

Все пак беше доволна, че призна на Морган за срещата им. Какво щеше да става от тук нататък си беше тяхна работа. Нямаше кой знае какво развитие, но устните й още тръпнеха от изпепеляващата му целувка. Джордж й въздействаше по вълшебен начин, беше невероятно сексапилен и опитен мъж.

Малко по-късно той й се обади, за да й благодари за прекрасната вечер. Предложи й да излязат в събота извън града за глътка чист въздух. Изглежда, имаше предвид да отидат в Кънектикът.

— Мога да те върна за вечеря, ако искаш, ако имаш работа през уикенда.

Стана й приятно, че я бе слушал внимателно какво му разказа за работата си. Предложението му прозвуча толкова мило, че нямаше сили да му откаже. Уговориха се да я вземе в девет в събота сутринта и накрая й поръча да си вземе и топли дрехи.

Седмицата отлетя, а той така и не излезе от мислите й. Обаждаше й се по няколко пъти — или рано сутрин, едва отворил очи, или късно вечер. Денем й изпращаше забавни съобщения, които я разсмиваха. Казваше й, че не може да спре да мисли за нея. Не спомена нито дума на Морган в офиса, нито пък тя го попита нещо. От самото начало ясно бе показал, че разграничава личния от служебния си живот и никога не го обсъждаше. Държеше на дискретността.

В събота сутринта пристигна точно в уречения час да вземе Клер. Тя го очакваше с палто от овча кожа в естествен цвят, красиви ботуши, джинси и дебел пуловер, а русата й коса се спускаше свободно по гърба й и така изглеждаше като момиче. С изненада установи, че я кара към Ню Джърси, а не към Кънектикът, както очакваше, но знаеше, че и в тази посока има живописни малки селца, а вероятно и приятни ресторантчета, където да обядват. Но половин час по-късно се озоваха на летище „Титърбъро“ и той насочи ферарито си към един огромен самолет. Тя погледна стреснато към него, после към Джордж и за момент отново я завладя страх. Къде ли я отвеждаше?

— Реших, че е добра идея да отскочим до Върмонт само за днес. — Наведе се към нея и я целуна. — Има чудно красиви места за разходка и заведения, където може да обядваме. Ще се върнем следобед. — Тя тръгна смаяна нагоре по стълбичката към самолета, където я очакваха стюардеса и член на екипажа. Тъкмо се настаниха в големите удобни столове и капитанът и помощникът му получиха разрешение за излитане. Малко след излитането стюардесата им сервира закуска.

— Добре ли си? — мило попита Джордж и отново се наведе към нея, за да я целуне. Закуската беше вкусна — бъркани яйца, кексчета с боровинки и капучино за нея, и вафли, бекон и черно кафе за него. Краткият полет до Нова Англия премина в разговори и след час и половина кацнаха във Върмонт, на писта край малко селце. Джордж й обясни, че го открил предишната година, когато карал ски в района. Цялата местност бе потънала в червени, оранжеви и жълти есенни багри. Пилотът бе наел кола, която ги очакваше при приземяването, за да могат да обиколят околността и да бъдат насаме. След като се отдалечиха от летището, Джордж спря, за да я целуне страстно, тя му отвърна и след миг усети ръката му от вътрешната страна на бедрото си. И единственото, за което си мислеше, докато той я целуваше, бе, че иска още и още. Усещаше, че страстта му се разпалва.

— Ти ме подлудяваш — с дрезгав от вълнение глас каза той и й се усмихна.

— Ти също — прошепна тя и потеглиха отново, за да не стигат докрай в колата. След малко и двамата се разсмяха, като си представиха как изглеждат отстрани.

— Караш ме да се чувствам отново като хлапак, и то невъзпитан. Съжалявам, Клер. — Тя обаче не съжаляваше. Все повече й харесваше да е с него.

Той паркира в края на гората, близо до езерце с лебеди. Излязоха да се поразходят наоколо. Беше мразовито. Тук, в Нова Англия, есента вече бе настъпила, за разлика от Ню Йорк.

Стигнаха до кокетна планинска хижа и влязоха да обядват. Похапнаха, затоплиха се и се отпуснаха приятно. Джордж погледна часовника си.

— Мисля, че е време да се връщаме, ако държиш да се прибереш в Ню Йорк тази вечер. — Той й хвърли закачлив поглед, после се престори на малък разбойник. — Или пък… бихме могли да останем тук. Не че е наложително, не съм планирал нищо, но така и така сме дошли. Ще бъде жалко да си тръгнем толкова скоро. От теб зависи, Клер. Ти си шефът. Ще направя каквото ти поискаш. — Беше едва втората им среща и тя реши да бъде разумна. Не й се искаше погрешно да я вземе за лекомислена. Няколко минути тя не отговори, колебаеше се, чудеше се кое е правилното решение. После го погледна право в очите и докато той държеше ръката й, му прошепна:

— Нека останем. — Той притвори очи за миг, сякаш не можеше да повярва на щастието си, отвори ги и се вгледа в нея.

— Обичам те, Клер. Знам, че изглежда налудничаво да го казвам толкова скоро, но усещам, че това е съдба. — Тя също бе започнала да се чувства по този начин. Забрави за притесненията си и се остави на неистовото желание да бъде с него. Джордж отиде да резервира стая, обади се на екипажа и им каза къде да пренощуват. После, въодушевени като деца, те се втурнаха към местния магазин да си купят четки за зъби и още неща, нужни за през нощта. Никой от двамата не бе очаквал, че ще пренощуват във Върмонт. Той не се опита да я съблазнява, предпочете да остави на нея решението, за да я накара да се чувства спокойна, да не се страхува от настойчивостта му. Все така трескаво се върнаха в странноприемницата и се качиха в стаята си — малка очарователна стаичка с камина и тапети на цветчета. Имаше голямо старовремско легло с четири колони и пухен юрган.

Джордж и Клер едва смогнаха да свалят дрехите си и телата им се вплетоха, целуваха се неистово, докато стигнаха до голямото легло, и се впуснаха във вихрените си страсти. Това бе най-емоционалният секс, който Клер някога бе правила, секс от желание, копнеж, от отчаян глад един за друг.

— Търсих те цял живот — шептеше той, докато я целуваше. Любиха се отново и отново, после тя го прегърна нежно и той заспа на гърдите й. Потъна в спокойния сън на удовлетворен, щастлив мъж. По-рано вечерта Клер бе пратила съобщение на Морган, че няма да се прибира, защото е във Върмонт за уикенда и всичко е наред.

Сутринта се любиха отново и с нежелание се приготвиха да си тръгват. Стояха до леглото един срещу друг и не им се искаше да напускат стаичката, която се превърна в светилище на страстта им. Тук се роди любовта им, тук започна съвместният им живот и двамата знаеха, че никога няма да го забравят.

Върнаха се в Ню Йорк късно следобед и преди да кацнат на летище „Титърбъро“, Джордж я целуна и прошепна:

— Благодаря ти, че се появи в живота ми.

— Обичам те — нежно му отвърна тя, щастлива от доказателствата, които бе получила предишната нощ.

— Това е само началото — увери я той, когато прелитаха над светлините на града. Отгоре всичко изглеждаше красиво, сякаш го виждаше през други очи. Няколко минути по-късно самолетът се приземи меко. Не пуснаха ръцете си. И Клер осъзна, че иска или не, за нея започваше съвсем нов живот.