Даниел Стийл
Апартаментът (18)

18

Когато се събраха да отпразнуват настъпването на Новата година на първи януари, всички от компанията се чувстваха замаяни от недоспиване и изтощение. Макс донесе храна от ресторанта, останала от празненствата, защото нямаше сили да приготвя специална вечеря. Присъствието на Джош Кац беше изненада, но още по-голяма изненада предизвика новината, че Аби е приела предложението му да работят заедно по новия му филм и че заминава за Ел Ей през март. В първия момент настъпи напрегната тишина, но после стаята закипя от въпроси. Колко време щеше да отсъства? Кога се връща? Кога тръгва? А тъгата по лицата на момичетата накара Джош да изпита угризения. Внезапно се сетиха и за Саша, която щеше да се мести през юни след сватбата, а сега и Аби ги напускаше. Тя през сълзи им обясни, че ще отсъства цяла година. Но обеща да им гостува през този период. Изневиделица се оказа, че половината от тях щяха да заминават нанякъде. За всички беше ясно, че ако филмът има успех, Аби сигурно би останала завинаги в Ел Ей. Радваха се за нея, но осъзнаха, че съвсем скоро само Клер и Морган ще останат в мезонета в Хеле Кичън, който се бе превърнал в техен дом — за някой от девет, за други от пет години. Предстоеше голяма промяна.

— Имам чувството, че приятелките ти ще ме намразят — прошепна Джош на Аби, докато отиваше към вратата.

— Сигурна съм, че се радват за мен, макар че промяната ги шокира. — Тя обаче вярваше, че това е правилното решение. А щеше да ги отърве и от Чарли.

— Ще се видим през март — каза Джош и я прегърна на сбогуване. Беше доволен, че дойде на вечерята и се запозна с приятелите й. Хареса ги, сториха му се приятни хора.

Двамата цивилни полицаи, които охраняваха Саша, също бяха поканени да споделят трапезата им с обичайната дружеска шумотевица. След като Джош си тръгна, компанията се умълча при мисълта за заминаването на Аби. Във въздуха витаеше духът на промяната. Не бяха очаквали такова драматично начало на годината.

 

 

На следващата сутрин Морган не чу алармата на часовника си и за малко да се успи. Скочи стреснато и след няколко минути се втурна през вратата преди всички останали. Беше първият работен ден след ваканцията и имаше да прави хиляди неща. Когато пристигна в офиса, на вратата я посрещнаха двама непознати мъже, а вътре цареше истински хаос. Шестима-седмина агенти на ФБР събираха папките от рафтовете по стаите, а други петима отнасяха компютрите.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита тя единия, като едва овладяваше паниката си, и тогава забеляза още двама да излизат от кабинета на Джордж, а самия него отвеждаха с белезници. Той мина покрай нея, но изобщо не я погледна, сякаш никога през живота си не я бе виждал.

Заседателната зала бе превърната в място за разпити и Морган чакаше в кабинета си да дойде нейният ред. Беше им заявено, че никой няма право да напуска сградата. Отнеха им мобилните телефони, като обясниха, че ще им бъдат върнати по-късно. Служителите се бяха събрали на групички и разговаряха притеснено. Никой не знаеше какво става. А не беше ясно колко хора ще бъдат разпитвани преди нея. Двама агенти от ФБР щяха да водят записки, докато третият й задава въпроси.

Питаха я знае ли нещо за счетоводната система и какви конкретно са нейните задължения. Искаха да разберат на какви разговори е присъствала с Джордж или сама и с кои клиенти. Тя им разказа за грешката, която бе забелязала преди известно време, и те се поинтересуваха дали е съобщила на някого и дали го е обсъждала с Джордж. Не го беше правила. Обясни им, че й се е сторило странно, но балансът излизал точно, затова го приела за неволна грешка, която някой поправил. След двучасовия разпит й казаха, че е следствена и не може да напуска града. Тя ги попита в какво е уличен Джордж и отговорът гласеше, че ще му бъде повдигнато обвинение за добре прикрита схема на Понци, подобна на тази на Бърни Мадоф, макар и в много по-малки мащаби. Мамил е инвеститорите си, вземал е пари, които всъщност не е инвестирал никъде и не е възнамерявал да им ги върне.

— Това не е възможно — опита се да го защити Морган. — Той е безупречен в сделките си. — И тогава си спомни едно име в списъка с директорите, което я бе смутило, тъй като преди този човек е бил подвеждан под отговорност за същото. Все пак не можеше да си представи Джордж в тази роля. Беше сигурна, че има някаква грешка.

В шест вечерта й разрешиха да напусне офиса и й поръчаха да не се връща там. Целият персонал беше следствен и освободен от сградата, след което я запечатаха, а сметките на фирмата бяха поставени под запрещение. Върнаха й мобилния телефон на излизане и тя си тръгна в състояние на пълен шок. Хвана такси до Хеле Кичън и по път се отби да види Макс. Имаше отчаяна нужда да поговори с приятел, с близък човек. Още щом го видя, избухна в сълзи и му разказа за случилото се. Той не можеше да повярва на ушите си. Но вече новината гърмеше навсякъде — по интернет, по телевизията. Джордж Луис бе подведен под отговорност и беше почти сигурно, че ще му бъде повдигнато обвинение от съда за присвояване на милиони от инвеститорите му. Федералният съд определи гаранция от десет милиона долара за освобождаването му и се очакваше да бъде пуснат от затвора същия ден.

Клер остана потресена, когато чу новината. Чудеше се дали това има нещо общо с внезапния край на връзката им, но после реши, че между двете събития няма връзка, ала нямаше съмнение, че Джордж е престъпник или патологичен лъжец. Вълкът единак се оказа обикновен мошеник. На следващата сутрин двете с Морган седяха в кухнята и прелистваха пресата, потънали в мълчание. Бяха прекалено шокирани и не знаеха какво да кажат.

— Изглежда, че и аз останах без работа — каза накрая Морган. Завладя я паника за бъдещето. Беше споделила притесненията си с Макс още предишната вечер. — След този случай едва ли някой ще ме наеме на работа. Винаги ще ме подозират, че съм била забъркана в Понци схемата.

В апартамента дойде федерален агент да я разпитва отново. Тя вече му беше казала всичко, което знаеше, но се наложи да го повтори отново. Ходиха и в ресторанта на Макс, за да го разпитат какво е споделяла за работата си. Той им разказа за странното прехвърляне на суми по сметките. Никой от двамата не бе подозирал, че може да е са източвали милиони от инвеститорите. Явно Джордж го беше правил много дръзко и професионално.

Морган не знаеше какво да прави след затварянето на офиса, не спираше да се тревожи и за да разсее мрачните й мисли, Макс я помоли да му помага в ресторанта, да води счетоводната документация. Тази работа й помагаше донякъде и той дори й предложи да я заплаща, което тя категорично отказа. Беше в много тежък период и се вкопчи в Макс като удавник за сламка.

Насред цялата тази бъркотия пристигна майката на Клер и остана потресена, като чу за случилото се. От разказите на Клер бе останала с впечатление, че Джордж е съвършен финансист, а излезе изпечен измамник, и то от голяма класа.

— Слава богу, че скъсахте преди това да се случи — каза тя на Клер. — Мислиш ли, че е очаквал подобно развитие?

— Едва ли. Вероятно от месеци са наблюдавали движението по банковите му сметки. Морган каза, че нямала идея, нито пък е подозирала нещо. За нея това беше жесток удар.

Морган бе загубила съня си, косата й взе да капе, очевидно от стреса, през който преминаваше. Все още не се знаеше дали ще бъде подведена под отговорност. Разпитваха я още няколко пъти, но не й съобщаваха нищо конкретно. А докато обвиненията от нея не бъдат снети, тя нямаше да може да кандидатства за друга работа. Клер беше сигурна, че ще докажат, че Морган не е знаела за спекулациите на шефа си и че е невинна, но междувременно животът й заприлича на кораб в бурно море, а бъдещето бе изпълнено с несигурност.

 

 

На сутринта след пристигането на Сара, докато си пиеха кафето в кухнята, Клер я попита как баща й е приел новината за преместването й в Ню Йорк.

— Беше шокиран — тихо отвърна майка й. — Никога не си е представял, че мога да го направя. Но се радвам, че се реших. Сега ще трябва да се вземе в ръце и да се оправя сам. А аз най-после да се погрижа и за себе си.

Клер не беше чувала подобни думи от майка си и се почувства горда от твърдостта, която проявяваше. Изглеждаше по-силна, отколкото си бе представяла, и тогава Клер проумя, че никога, независимо от възрастта, не е късно да събереш парчетата и да започнеш отново. Бяха минали няколко седмици от раздялата й с Джордж, а тя още не можеше да се съвземе от удара, макар че в светлината на скорошните събития около него трябваше да го брои като добър късмет. След като поприказваха още известно време, двете жени запретнаха ръкави. Чакаше ги много работа.

Заради укриването на Валентина като защитен свидетел след убийството на приятеля й, обвиненията срещу Джордж за финансови злоупотреби, ненадейното приключване на отношенията му с Клер, последвано от нейното уволнение от Уолтър, присъствието на двамата цивилни полицаи, охраняващи Саша, и предстоящото заминаване на Аби за Ел Ей през март в апартамента цареше тягостна атмосфера. Не помогнаха дори ведрите нотки за новата фирма на Клер, сватбата на Саша и филма на Аби.

Клер показа на майка си скиците, върху които бе работила след Коледа, и Сара много ги хареса.

— Кога заминаваме за Италия? — въодушевено попита тя и ентусиазмът й накара Клер да се усмихне. Предстоеше им нещо приятно.

— Може би следващия месец, когато съберем достатъчно модели за първата линия. Ако заминем през февруари, би трябвало да получим мострите до април, тъкмо навреме за търговското изложение, след което може да очакваме поръчки за есента. — Целият процес й беше познат и тя обясни всички аспекти от бизнеса на майка си. Двете се заеха да направят график за етапите, разпределени във времето. След разговорите с фабриката биха могли да определят и диапазона на цените си. Клер искаше да опита с ниски цени и модели от висшата мода, което си беше истинско предизвикателство. Уолтър я беше задушавал години наред. Най-после можеше да се наслаждава на свободата да твори моделите, за които мечтаеше.

Седмиците се нижеха, портфолиото й набъбваше и вече имаше основание да насрочи среща във фабриката за средата на февруари. Няколко дни преди тяхното отпътуване Морган беше уведомена, че всички подозрения срещу нея са свалени. Това й донесе огромно облекчение. Помолиха я да остане на разположение за допълнителна информация по прокурорското дело срещу Джордж.

— Грубо казано — обясни на Макс Морган, след като съдът я оневини, — Джордж е затънал до гуша. — Тя си даде сметка, че никога не беше познавала истинското му лице, нито беше подозирала на какви спекулации е способен. Всъщност никой не беше подозирал. Оказа се класически пример на социопат, без никакво съчувствие към хората, които нараняваше, точно както бе постъпил и с Клер. Първо я примами, спечели доверието й и когато тя свали гарда, поддаде се на емоциите си и стана уязвима, той се отдръпна. Морган се чудеше дали го бе планирал така, само за да я нарани. Същите въпроси си задаваше и Клер. Ако наистина беше така, той имаше много по-голям проблем от онова, което бе общоизвестно.

В същото време Саша постоянно поддържаше връзка с лейтенант О’Рурк, за да се информира за положението на сестра си, но все още нямаше нищо ново. От полицията бяха разговаряли с всичките си информатори, но засега без резултат. Поне сестра й беше в безопасност. На Саша обаче й писна да изглежда като болна от тиф и двама полицаи да я следват по петите навсякъде.

С Алекс работеха повече от всякога и до момента, в който Сара и Клер отпътуваха за Италия, те все още не бяха успели да отидат до Атланта, за да представят Алекс на родителите й. Имаха само по един почивен ден седмично, но се надяваха да им се отвори възможност преди сватбата. Освен това не бяха избрали и сватбена агенция. Саша нямаше представа къде да търси, нито към кого да се обърне за съвет. Най-накрая Оливър й намери една агенция, за която бе чул от свой клиент, чиято дъщеря се омъжила наскоро. Сватбата им струвала цяло състояние, а Саша не искаше да злоупотребява с щедростта на баща си.

— Жалко, че Валентина не си пада по свестните мъже. Иначе можехте да си спретнете двойна сватба и да получите хубава отстъпка — пошегува се Оливър по телефона.

На следващия ден тя и Алекс си уговориха среща със сватбената агентка и Саша с нетърпение очакваше да прави нещо приятно за разнообразие. Напоследък главната тема в апартамента беше обвинението срещу Джордж и оправдаването на Морган. Морган реши да се заеме със счетоводството в ресторанта на Макс за негово щастие, защото я смяташе за гений. След първия преглед на баланса тя веднага разбра, че барманът дръпва пари от касата. Макс директно го обвини, той си призна и беше уволнен незабавно. Морган възнамеряваше да си потърси работа, но първо имаше нужда да възстанови равновесието в живота си, преди да излезе на борсата и да започне офанзивата си на Уолстрийт. Все още не се чувстваше готова — случилото се я бе разклатило психически, а медиите не спираха да раздухват скандала.

От друга страна, случаят с убийството на Жан-Пиер се потули. За света той бе поредният гангстер, убит от своите. В медиите писаха за него в деня след убийството и толкоз. В статията се споменаваше, че с него е имало жена, но не публикуваха името й по молба на полицията и за нейна сигурност. Саша така и не научи къде е изпратена сестра й, нито имаше някаква връзка с нея. По настояване на полицията всякакви контакти трябваше да се избягват.

А когато Саша и Алекс се срещнаха със сватбената агентка, се чудеха да се смеят ли, да плачат ли. Беше англичанка на име Прунела и изглеждаше повече като предприемач, отколкото като сватбен агент, носеше строг черен костюм, а гарвановочерната й коса бе опъната назад на кокче. Оливър им бе споменал, че някога е била балерина, но според Алекс приличаше на надзирателка в затвор и той успя да го прошепне на Саша, когато жената излезе за минутка. Призна дори, че го плаши.

— Може просто да е сурова жена със здрава ръка — оптимистично подхвърли Саша, макар че и тя никак не я хареса. Ала нямаха друг избор. Бяха проучили още няколко агенции, но всичките щяха да струват цяло състояние, а цените на Прунела бяха малко по-ниски. Тя ги помоли да опишат сватбата на мечтите си и те едновременно й отговориха, че предпочитат малка сватба с не повече от стотина гости.

— Сигурни ли сте? — с неприкрито неодобрение попита тя. Алекс обясни, че това било нещо като традиция в неговото семейство и дори родителите му предложили тържеството да се състои в дома им в Чикаго, но двамата със Саша предпочитали да се оженят в Ню Йорк. — Някаква идея за място? — попита Прунела. — Ако искате конкретно място, може да се окаже, че сте закъснели за този юни, и ще се наложи да изчакате до следващия.

— Няма да чакаме цяла година — твърдо заяви Саша и Прунела вдигна въпросително вежди. — Не съм бременна, просто сме планирали да се оженим този юни — отсече Саша, като гледаше упорито сватбената агентка в очите.

— Напоследък оженихме много бременни булки — неодобрително нацупи устни Прунела. — Модерни времена. Една отиде направо да ражда след тържеството. Искате ли градинско парти? Или предпочитате ресторант? А може би хотел? Вътре, вън? Следобед? Вечер? — От толкова много опции главите им се замаяха и накрая излязоха от офиса на агенцията на Източна Шейсет и осма улица без решение.

— Сега разбирам защо хората се женят във Вегас — измърмори зашеметеният Алекс. — Дали все пак да не го направим в Чикаго?

— Всичките ни приятели са тук — напомни му Саша. — А за Атланта не бих си и помислила.

Когато Оливър се обади да провери какво са се договорили, тя му описа срещата като много изнервяща и се впусна да му разказва за всичките им съображения.

— Според мен на вечерните сватби става по-голям купон, хората идват по-официално облечени — сподели наблюденията си той. — А не сте ли мислили за нечий дом с градина? Чакай да видим. Искате ли църковна церемония?

— Вероятно. — На Саша й допадаше идеята за градинско парти, особено през юни, но нямаше такъв вариант за Ню Йорк.

На следващия ден Оливър я потърси отново.

— Хрумна ми една щура идея. Имам позната, която живее в голям подпокривен апартамент на Пето авеню и има красива градина на покрива с изглед към Сентрал Парк. Наемал съм го преди време за клиенти, но тя е много придирчива към наемателите си, затова не съм сигурен дали ще й допадне предложението за сватба. Притежава последните два етажа от сградата, така че няма нужда да се притеснявате, че съседите ще се оплакват. Нашето събитие продължи до късно през нощта с нейно разрешение. Цената не е ниска, но не е и баснословна. Ако кажеш, ще й звънна да попитам, не е като в хотел, където резервациите се правят с години напред. Определихте ли датата вече?

— Четиринайсети юни — колебливо отвърна Саша. Звучеше й подходяща дата, с приятно топло време, преди националния празник Четвърти юли и началото на ваканциите.

— Ще ти звънна допълнително. — И го направи само десет минути по-късно, докато тя пътуваше към болницата. Този ден с Алекс бяха в различни смени. — Готово — въодушевено извика Оливър. — Четиринайсети юни. Вечерна сватба. Каза, че може да поканите сто и двайсет души. Вие си осигурявате храна, цветя, музика и всичко останало. Тя предоставя само помещението. — Цената звучеше разумно.

— Перфектно — грейна Саша.

Моите клиенти останаха много доволни. Едното тържество беше корпоративно, другото — частно.

— Само да можеше ти да си ни сватбен агент — размечта се Саша. С него всичко се получаваше с лекота и винаги бе пълен с идеи.

— Не се занимавам с това. Сватбите са истински кошмар. Ако аз някога се заженя, ще го направя в Елвис Чапъл в Лас Вегас.

— Същото каза и Алекс вчера — промърмори тя и отново помръкна.

— Е, да го резервирам ли?

— Давай, аз ще съобщя на Прунела. — Звънна й точно преди пристигането си в болницата и я уведоми, че вече имат място за тържеството.

— Тогава трябва веднага да запазим дати за церемонията — важно заяви агентката. — А вие трябва незабавно да изберете поканите. Ще трябва да ги поръчаме още сега. Сватбата ви е едва след четири месеца, което си е практически утре. Чака ни работа.

— Бихте ли ми изпратили списък с нещата, които трябва да направим? — попита Саша и се почувства зашеметена, точно като Алекс предишния ден.

— Ще го направя веднага щом подпишете договора. — Беше им предоставила копие и според условията му се изискваше голям депозит, който Саша искаше да обсъди с баща си, но не й бе останало време да му го изпрати.

— Ще се погрижа за това — измънка тя. Прунела успя здравата да я стресне.

— Да се срещнем отново днес в четири и половина — наперено предложи агентката.

— Ще съм в родилна зала и ще израждам бебета до утре. А и трябва да изпратя договора на баща ми за одобрение.

— Така да бъде. Напомням ви, че нямате никакво време за губене — сопна се Прунела.

— Ще ви се обадя възможно най-скоро — обеща Саша и забрави за нея още като прекрачи прага на родилното отделение. Имаше четири раждания в ход, една акушерка, която подлудяваше всички с изискванията си за нейната пациентка, на всичкото отгоре очакваха линейка с преждевременно раждане на близнаци. — О, какво щастие — подметна тя на Сали, край която притича, за да се преоблече. — Имаме ли анестезиолог на етажа?

— Още не — подвикна след нея Сали.

— Намери ми двама — натам върви работата — прецени Саша, като чу долитащите крясъци от две от стаите. Добре дошла в моя си свят, помисли си тя. Това й се виждаше песен в сравнение с организирането на сватбата. Тук си беше в свои води. Сватбите бяха скрита картинка, а и нямаше майка, с която да обсъди положението. Мюриел изобщо не се интересуваше от подготовката. Две минути по-късно Саша влезе в едната родилна зала, точно навреме, за да даде наставления на родилката да напъва.

— Вече сме на десет сантиметра разкритие. Давай — насърчи тя стенещата жена, която повърна, после се разкрещя на съпруга си и отказа да напъва. — Искам да видя това момченце, а ти? — усмихна й се спокойно Саша и младата жена кимна и започна да изпълнява наставленията. Беше отказала епидурална упойка, защото искаше да роди по естествен път, и вече беше твърде късно да променя решението си, трябваше да изтърпи процеса. Според Саша бебето беше доста едро и нямаше да стане лесно. — Хайде напъни още веднъж… пак… — подканяше тя стенещата жена. — Още веднъж… и още веднъж. Страхотно се справяш. — Усмихна й се, докато жената продължаваше да крещи и повърна отново. Раждането вървеше тежко и жената щеше дълго да запази болезнения спомен. Колко по-лесно би се получило с епидурална упойка, но сега трябваше да се справят с положението такова, каквото е — едро бебе, виеща майка и никакви медикаменти. Мина още цял час в напъни и най-сетне главата на бебето се видя, Саша го прихвана и момченцето излезе в ръцете й и в следващия момент майка му плачеше и се смееше едновременно. Забрави за агонията в мига, в който чу първия плач на бебето си.

— Браво, мамче! — похвали я Саша. Добре си знаеше работата като лекарка, а и много харесваше професията си. Чувството, че променяш живота на хората, беше неописуемо. Половин час по-късно, след като направи няколко шева на жената, тя излезе от залата и докато забързано минаваше покрай рецепцията, чу Сали да й подвиква:

— Три пъти те търси някаква жена на име Прунела. — Саша я погледна недоумяващо.

— Тази жена не се шегува — промърмори под нос.

— Каза ми, че трябва веднага да те повикам, макар да й обясних, че си насред раждане. Дано не е било нещо спешно.

— Не, разбира се. Тя е сватбената ми агентка. Ще почака.

Сали се разсмя, а Саша изчезна зад вратата на съседната стая, точно когато парамедиците вкараха на носилка жената с близнаците в трийсет и четвърта седмица. Трябваше да извикат някого от наблюдаващите лекари, докато Саша се освободи. Не можеше да бъде навсякъде едновременно. Парамедиците предадоха пациентката, пожелаха й късмет и поеха към другите адреси.

Това беше един от онези безумно напрегнати дни, когато всички раждаха едновременно от сутрин до вечер. Саша приключи работа чак към полунощ и в един успя да се добере до дома, където я очакваше Алекс. Той вече спеше и като я чу да влиза, се обърна и промърмори в просъница:

— Прунела ти е бясна, защото не си й се обадила.

— Нима? Брей да му се не види. Може пък и да съм била заета. — Идеята за Елвис Чапъл й харесваше все повече с всеки изминал ден. Свали болничната униформа, изрита гуменото сабо и скочи в леглото при него, и само след пет минути и двамата потънаха в дълбок сън. Прунела щеше да почака.