Даниел Стийл
Апартаментът (15)

15

След като приключи дежурството им, Алекс и Саша успяха да отскочат до мезонета за по един душ и да се преоблекат, за да се срещнат с цялата компания в ресторанта на Макс и да почерпят за годежа си. Саша си сложи пръстена, като внимаваше да не показва веднага ръката си, защото искаше да ги изненада. След като се настаниха на масата, тя си поръча чаша вино, хвана я с лявата си ръка и в този момент Морган нададе писък.

— Мили боже! Какво има? — Макс я гледаше ужасен, помислил, че някой току-що е видял мишка или хлебарка. Паниката му накара Аби също да изпищи.

— Сгодихме се! — възторжено извика Саша. — Ще се женим.

— Ох, изкарах си акъла. Помислих, че имаме плъхове. — Макс завъртя очи към Морган. — Моля те, не крещи така, освен ако някой не насочи пистолет към клиент. — Но вече никой не го слушаше, защото всички се хвърлиха да поздравяват и да прегръщат Саша и Алекс. Тогава Макс разбра, че е настъпил моментът за шампанското, и го поръча.

— Кога ти предложи? — не мирясваше Морган, искаше да научи всички подробности, и Саша им разказа.

Алекс ги наблюдаваше със светнал поглед, горд от събитието и вълнението, което предизвика.

— Каза ли на майка си? — попита я Морган и Саша поклати глава.

— Нощес звъннахме на родителите на Алекс и на брат му. Реших да отложа разговорите с нашите и Валентина за утре. Искам първо да се насладим на мига.

— Майка ти страшно ще се зарадва — иронично подхвърли Морган. Много добре знаеше какво е отношението й към брака и беше сигурна, че ще се опита да я накара да се откаже. Според нея бащата на Саша беше приятен човек, но майка й беше като зъл дух и рядко се държеше мило с дъщеря си или с когото и да било.

— Доколкото знам, Валентина се връща от Париж утре или вдругиден. А вие сте поканени за шаферки — каза Саша на Морган и Аби. — Клер също. Ще й изпратя имейл да й съобщя. Планираме сватбата за юни. — И докато си пийваха шампанско, тя им разказа как си представят тържеството. На Валентина се падаше ролята на главна шаферка, естествено.

— Кой ще я организира? — попита Морган.

— Още не знам. Не сме мислили за това.

— Трябва ви сватбена агенция. Иначе ще се побъркате. Прекалено заети сте с работата си, за да се занимавате и с организиране на сватба. А не си представям майка ти в тази роля. Все едно да наемеш Круела Девил да ти разхожда кученцата. — Всички избухнаха в смях. — И в църквата ще раздава брошури по бракоразводно право.

Докато я слушаше, Саша осъзна колко много неща имат да решават: къде да е сватбената церемония — в църква или не, в Атланта или в Ню Йорк, голяма или малка, да не говорим за това кой щеше да плаща за нея. Но засега й се искаше просто да се наслаждава на мига заедно с Алекс, преди да ги завърти вихърът. Явно Морган имаше право, нуждаеха се от сватбен агент.

Заговориха за имейла от Клер, за предстоящото преместване на майка й при тях, за новата фирма за обувки. Бяха щастливи заради приятелката си, а и трите харесваха Сара и биха я приели с удоволствие.

На следващия ден Саша се обади на майка си, която тъкмо се бе върнала на работа след коледната ваканция.

Разговорите с нея винаги вървяха трудно. Започнаха с общи любезности и после Саша събра смелост и премина в настъпление.

— Имам да ти казвам нещо, мамо… — И веднага се почувства като десетгодишно момиченце, което е загазило в училище.

— Решила си да зарежеш медицината и да се прехвърлиш в правото? Виж, това би било чудесна новина. — Мюриел се шегуваше, но думите й не бяха далеч от желанието й.

— Всъщност, не. Излизам с един мъж от известно време и решихме да се оженим. Сгодена съм.

— Откога сте заедно и защо нищо не знам за него? — Защото си стар, свиреп прилеп, едва не изкрещя Саша.

— От не много отдавна, а не знаеш, защото не исках да те занимавам, преди да съм сигурна, че е нещо сериозно.

— Откога? — троснато повтори Мюриел Хартман като експерт в кръстосания разпит.

— От три месеца.

— Това е абсурдно. Та вие едва се познавате. Знаеш ли какво показва статистиката за хора, които се женят след тримесечна връзка?

— Сигурна съм, че понякога се получава. Прекарваме доста време заедно.

— С какво се занимава той? — Разпитът продължаваше с пълна пара.

— Лекар е, стажант в университетската болница, също като мен. Педиатър е.

— Предполагам, че си готова да живееш в мизерия в такъв случай. Няма да изкарва никакви пари, нито пък ти. А родителите му какви са?

О, как мразеше предубежденията на майка си и начина, по който изразяваше мнението си, но нищо не я изненадваше. Тъкмо заради това рядко й се обаждаше.

— Баща му е кардиолог, а майка му е адвокат. В Чикаго. Много мили хора са. Запознах се с тях в Деня на благодарността.

— Е, аз нямам пари за сватби. Нито вярвам в брака.

— Не ти се обаждам, за да ти искам субсидия за сватбата — ядоса се Саша. — Просто исках да те уведомя, че се омъжвам, и се надявах да ме поздравиш, ако това не е прекалено голямо усилие за теб.

— Поздравления — сопна се Мюриел. — Сигурна съм, че баща ти ще се погрижи за сватбата — добави ядно тя. — Обади ли му се вече?

— Още не. Обаждам се първо на теб.

— Много мило от твоя страна — изненада се майка й. — Кога ще е сватбата?

— Може би през юни. Не сме определили дата. Стана ненадейно.

— Е, поздравления — повтори майка й, — макар да съм на мнение, че допускаш грешка. Трябваше да поживеете заедно няколко години и тогава да решавате. И без деца! — Не й спести този удар. А може би по-добре без майка? — помисли си Саша, огорчена, че точно тя е най-неприятната жена, която бе срещала. — Не забравяй да ми съобщиш датата, за да си я отбележа в календара.

— Благодаря, мамо — набързо приключи разговора Саша. Беше изчакала Алекс да си тръгне, за да й се обади, защото беше сигурна, че ще остане потресен от отношенията им.

После звънна на баща си, който много се развълнува, поздрави я, заяви, че няма търпение да се запознае с Алекс. Каза й всичко, което една дъщеря би очаквала да чуе от родителите си в такъв важен момент. После прехвърли телефона на съпругата си, за да й честити, което тя направи далеч по-мило от майка й.

— Къде ще е сватбата? — попита баща й.

— Още не сме решили, татко. Може би в Ню Йорк. Отдавна живея тук, всичките ми приятели са тук, а и подготовката на сватба от разстояние ще е много сложна.

— Е, където и да изберете, запомни, че аз плащам сватбата. Независимо колко струва. И най-добре си наеми сватбена агенция. Вярно, че излиза по-скъпо, но ти нямаш време да се занимаваш. — И той беше на мнението на Морган. А щедростта му я трогна. Продължаваше да я подпомага и до този момент, въпреки че бе на трийсет и две, и никога не му дотежа. Знаеше колко упорито работи дъщеря му и вярваше, че някой ден, когато приключи стажа си, тя ще си стъпи на краката. — Определихте ли вече дата?

— Ще е през юни. Предстои да решаваме за датата. — Той се поколеба за миг, но после я увери, че който ден да изберат, ще е добре. — Още веднъж ти благодаря, тате. — Толкова я трогна желанието му да поеме разноските, готовността му да й помогне с всичко, за да е щастлива, за разлика от майка й, която щеше да присъства само като гост.

— Намерете време да дойдете в Атланта, за да се запознаем с бъдещия съпруг.

— При първа възможност. Графиците ни са много натоварени.

— Ще устроим тържество по случай годежа ви, както си му е редът.

Тя затвори с облекчение, че е изпълнила мисията си. Беше съобщила на най-важните хора в живота си и сега можеше спокойно да мисли за мястото, датата и сватбената агенция. Направо летеше към мястото, където с Алекс щяха да обядват. Бяха свободни цял ден и цяла нощ. Погледът й попадна на бляскавия пръстен, тя вдигна ръка да го огледа и не сдържа усмивката си. На излизане помаха на Аби, която седеше пред компютъра и само вдигна палец за поздрав.

 

 

От Деня на благодарността Аби се бе сраснала с компютъра си и непрестанно работеше по романа и разказите си. Беше доволна от резултата и изцяло погълната от тази дейност. Родителите й звъннаха от Мексико по празниците и останаха впечатлени, че работи толкова усилено. Увериха я, че вярват в успеха й. Както майка й винаги твърдеше, нямаше невъзнаградени усилия.

Това бяха едни от най-самотните празници в живота й. Семейството й бе заминало надалеч, Иван беше зачеркнат, но никак не й липсваше, Клер отпътува за Сан Франциско, Саша и Алекс все бяха на работа. Морган се бе закотвила в ресторанта на Макс и имаше моменти, в които Аби се оставяше тъгата да я завладее. Работата поглъщаше цялото й внимание, но й липсваше човек, с когото да поговори. Следобед излезе да глътне свеж въздух и мина покрай ветеринарна клиника, на която бяха сложили обява, че предлагат кучета и котки за осиновяване. Имаше чихуахуа мелези, които й напомниха за кучетата на Оливър и Грег, виждаха се кръстоски между мопс и бигъл, както и няколко пухкави мъници, също смесени породи. Най-много й хареса снимката на едно кученце — нещо между чихуахуа и дакел, наречено чиуини, което изглеждаше толкова абсурдно, че истински я развесели, и тя не можа да устои и влезе. Табела насочваше към центъра за осиновяване на втория етаж, където Аби се озова пред витрина с малки изоставени кученца, които можеха да скъсат сърцето на всеки. В клетките дремеха и няколко много стари котки. Всичките животни в центъра бяха спасени или докарани от самите собственици, които вече не ги искаха. Изглеждаха ужасно тъжни и самотни. Внезапно тя се озова почти очи в очи с огромно черно куче, което я гледаше от упор и излая, сякаш й казваше „Вземи ме вкъщи“.

— Не ме гледай така — отвърна му тя през стъклото, а то излая отново. Не приемаше „не“ за отговор. — Не мога. Живея в апартамент.

Следващото му излайване прозвуча като: „Не ме интересува“. Тя го подмина и се спря да погледа в следващата клетка едно старо лхаса апсо, и черният велика залая неистово след нея. И Аби осъзна, че трябва незабавно да изчезне, преди да е направила огромна грешка и да се прибере вкъщи с куче. Беше влязла просто ей така, да разгледа, за да се поразсее, но тъжните очи на животните направо разтърсиха душата й. Огромното черно куче продължаваше да лае настоятелно, изправено на задните си лапи. Така беше високо колкото човек.

— Каква порода е? — попита Аби служителя.

— Немски дог, двегодишен. Има награди от състезания, но собственикът му го остави, защото се мести надалеч. Не могъл да му намери стопанин. Казва се Чарли. Добро куче. Искате ли да се запознаете? — Тя се почувства като на уговорена среща. И преди да се осъзнае, отвърна: — Може. — Завладя я лека паника, но не от страх от кучето, а заради себе си.

Чарли излезе от клетката с елегантна походка, седна пред нея и й подаде лапа за поздрав.

— Здравей, Чарли — мило каза Аби. — Нека сме наясно. Не мога да те взема у дома. Имам три съквартирантки и живея в апартамент. Ще ме убият. — Тъжният му поглед я подсети, че все пак жилището е мезонет и има много място.

— Колко тежи? — попита тя от любопитство.

— Деветдесет килограма.

— Мили боже — смая се Аби. Иван тежеше осемдесет. Чарли беше по-едър от много хора. Той я наблюдаваше с очакване и си личеше, че е добре възпитан. Но как би се справила с едно деветдесеткилограмово куче? — С какво се храни?

— С десет-дванайсет мерителни чашки суха храна или две кучешки консерви. — Не й прозвуча като голямо количество за размерите му. — Спи много и се държи добре. — Щом продавачът каза това, Чарли отново протегна лапа с умолителен поглед.

— Моля те, не ме гледай така — завайка се Аби. — Не мога да ти помогна. Казах ти, не живея сама.

Погледът на Чарли питаше: „Е и?“. Двамата водеха оживен разговор и той изглеждаше много упорит.

— Напада ли хора? Случвало ли се е да ухапе някого?

— Никога. — Служителят го прие като лична обида. — Той е най-миличкият тук, дори си пада малко страхопъзльо. Щом някое куче се разбеснее, веднага се скрива. Според мен не е наясно колко е голям. Мисли се за джобно кученце.

— Ще си помисля — отвърна Аби, сбогува се с Чарли и тръгна надолу по стълбите. В следващия момент Чарли се отскубна от ръцете на служителя, хукна подире й и като я настигна, легна в краката й. Аби едва не се разплака, погали го и му каза, че трябва да се връща. Тогава той сложи на ушите си двете си предни лапи сякаш не искаше да чуе ужасна новина. Аби седна на стълбите до него и започна да го гали по гърба, а той обърна към нея очи, в които се четеше молба да го вземе. Изведнъж я завладя истинско безумие и каза на служителя:

— Вземам го. — Човекът грейна насреща й, а Чарли излая радостно.

— Имате ли градина? — попита служителят. — Трябва му пространство да се разхожда.

— Живея в мезонет от триста квадратни метра.

— Това ще му е достатъчно. — Служителят отиде да вземе каишката на Чарли, диетата му, витамините, списък с инструкции и документите за осиновяване, които Аби трябваше да попълни. През това време кучето не се отлепи от нея и тя го погледна загрижено.

— Ако съквартирантките ми се разсърдят и ме изхвърлят, ти ще си виновен. Така че внимавай как ще се държиш, като се приберем. — Той като че ли кимна. Служителят сложи всичко в един плик, след като Аби подписа документите и плати десет долара такса за осиновяването. Не беше въпрос за пари, а за обич и намиране на дом. — Ами добре, да тръгваме — подкани го тя и Чарли я последва хрисимо надолу по стълбите. Беше доволен, че спечели битката.

Аби го поразходи в околността, преди да го представи в апартамента. Чарли изглеждаше като малко конче и минувачите им се усмихваха, но с известно притеснение, защото не бяха сигурни дали кучето е дружелюбно. Той обаче не реагира по пътя си нито на бебешките колички, нито на децата, на велосипедите, на кънкьорите, нито дори на събратята си. Просто си ходеше кротко до Аби и когато едно малко кученце го залая, се отдръпна притеснен, и тя си спомни думите на служителя.

Когато пристигнаха в сградата, той хукна нагоре по стълбите и Аби с облекчение установи, че в апартамента няма никого. Чарли взе да души наоколо, после се успокои и легна в краката й. Тя му се усмихна сякаш той разпознаваше израженията й. Очакваше ги голямо забавление, ако останалите не я убият междувременно. Имаше чувството, че кучето й говори с поглед. А когато тя се настани на компютъра да работи, Чарли заспа.

Всичко си вървеше спокойно, докато Морган не се прибра от ресторанта в кратката почивка, за да си смени обувките. Краката й бяха като смазани след няколко напрегнати часа на токчета. Видя, че Аби работи, и в следващия миг погледът й попадна на огромния звяр, и тя нададе неистов писък. Аби скочи от стола, Чарли се хвърли зад бюрото треперещ, ужасен от писъка. Добре, че не я нападна, с облекчение си помисли Аби. Кучето надничаше зад стола й, трепереше като лист и се озърташе в очакване Аби да го защити.

— Това чудо какво е? — Морган решително пристъпи напред.

— Това ли? — невинно попита Аби. — О, това, това е куче.

— Не, не е куче. Това е кон. Как се озова тук?

— Ами по стълбите — напрегнато отвърна Аби. Заради дребничкия й ръст кучето изглеждаше още по-огромно.

— И защо ще се качва по стълбите? — попита Морган и очите й заискриха от бяс.

— Ами, беше прекалено тежък за мен да го нося нагоре — смънка Аби.

— А защо е тук? Моля те, само не ми разправяй, че се е нанесъл, докато съм помагала на Макс.

— Ъъъ… всъщност… собственикът му е заминал и той останал без дом, и ме гледаше така умолително, че не можах да… трябваше дааа… абе той е виновен. — Тъй като вече никой не пищеше, Чарли събра смелост и бавно се подаде иззад стола, приближи се към Морган и й подаде лапа. Морган я хвана и не можа да сдържи усмивката си, което според Аби беше добър знак. А Морган с облекчение разбра, че кучето не е агресивно, независимо от стряскащия си размер.

— Между другото, казва се Чарли — добави Аби.

— Аби, моля те, кажи ми, че не си купила това куче.

— Не съм. Осинових го. Платих само десет долара. А храната за първата седмица е безплатна.

— Не можеш да го гледаш в апартамент. Не е честно към кучето. То трябва да живее на открито, във ферма или в имение, в ранчо или нещо такова. — Докато Морган разсъждаваше на глас, Чарли легна по гръб и вдигна четирите си лапи във въздуха, за да покаже колко много обича новия си дом. — Не мога да повярвам, че си го направила.

— Нито пък аз — призна си Аби. В този момент влязоха Саша и Алекс и Чарли се шмугна пак зад стола.

— Почакайте само да видите какво си е донесла Аби — съобщи им Морган с иронична усмивка.

— Какво си е донесла? — въодушевено попита Саша, като си представяше нещо за ядене или нова мебел. В този момент една огромна глава се подаде иззад стола и тя подскочи. — Божичко! Какво е това?

— Тя твърди, че е куче, но всъщност е кон. Казва се Чарли. — Като чу името си, песът се измъкна и се приближи да подуши ръката на Алекс. Може би му напомняше за предишния му стопанин.

— Супер. Харесва те. Носи си го у вас — посъветва Морган Алекс.

— Да не се шегуваш? Той е по-голям от целия ми апартамент. Да не говорим, че изобщо не се прибирам.

— Нито пък ние — уточни Морган. — Всички работим.

— Аз не работя — плахо се обади Аби. — Напоследък съм си постоянно вкъщи. Ще си стои с мен.

— Ама той тук ли живее? — попита Саша с неприкрита паника.

— Защо се притесняваш? Нали ще се местиш през юни? — За пръв път след годежа й някой изричаше това на глас и изведнъж всички осъзнаха какво означаваше предстоящата сватба. Тя щеше да напусне апартамента. А Чарли се настаняваше.

— Е, още съм тук. Аби. Ти не можеш да се оправяш с куче с такива размери — разумно изтъкна Саша.

— Той е много добре възпитан — взе да го оправдава тя, а Чарли очакваше присъдата си: да остане или да напусне.

— Защо да не опитате, пък после ще решите? Ако не се получи, няма проблем, Аби ще го върне, откъдето го е взела — предложи Алекс. Морган гледаше недоверчиво, но съветът му прозвуча разумно на Саша и Аби, и те веднага се съгласиха. И като че ли разбрал за какво си говорят, Чарли легна с въздишка, изпъна лапи и затвори очи, и след минутка заспа спокойно.

— Сладък е — каза Аби, докато го наблюдаваше с умиление, а двете й приятелки се разсмяха.

— Личи си, че тук никога не скучаете — отбеляза Алекс.

— Не можа ли да си избереш чихуахуа или нещо по-дребничко от този великан тук? — попита Морган, докато се преобуваше.

— Той ми говореше — обясни Аби на Саша и Алекс, който се наведе да го погали и Чарли измърка от удоволствие. Куче с късмет. И поне на този етап с дом.