Дейвид Балдачи
Пазителката (37)

Triginta septem
Могъщата Фин

Понеже не можех да използвам Дестин, без да предизвикам нова буря, се наложи Мича да ме носи. Други хипербори, в това число Трой и Ишмаел, се погрижиха за превоза на останалите. Щом мярнах паникьосаното изражение на Лакланд, едва сдържах усмивката си. Петра от своя страна се държеше съвсем спокойно.

Не след дълго започнахме да се снижаваме и аз забелязах очертанията на хълма. Отворът на пещерата не се виждаше — може би заради падналия сумрак, макар едва да бе превалило пладне. Проклетото Мочурище! Приземихме се меко и Мича ме пусна от ноктите си. Когато и останалите накацаха наоколо, той ни предупреди:

— Запомнете, никога не поглеждайте към змиите. Гледайте ериниите само в очите. Така няма да ви вземат ума и да ви накарат да се самоубиете. — Сетне постави ръка върху рамото ми. — Успех!

— Благодаря ти — отвърнах.

Хиперборите разпериха криле и отлетяха обратно.

— Да действаме — обърнах се към другарите си. — Аз ще вляза в пещерата, а вие ще стоите тук и ще пазите входа. Ако възникне проблем…

— Ти да не си се побъркала? — прекъсна ме Делф. — Не те пуснах сама срещу колосите, а сега да те оставя на някакви си еринии?

— Ние сме четирима — рече твърдо Лакланд. — Най-добре да се бием рамо до рамо.

Хари Две тутакси изджафка и той му хвърли развеселен поглед.

— Е, добре, петима.

— Но аз имам магическа пръчка — възразих.

— Аз пък меч — парира ме Лакланд.

— А аз своя арбалет — добави Петра.

— В тъмната пещера — заключи Делф, размахвайки брадвата — ще ти трябва някой е добра ориентация, а това съм аз!

Понечих да протестирам, но по израженията на лицата им отгатнах, че ще бъде безполезно. Трябваше да ги поваля в безсъзнание, за да им попреча да ме последват. И тогава изведнъж ме обзе горещо чувство на благодарност. Всички те бяха готови да рискуват живота си, за да ми помогнат.

— Добре тогава. Но попаднем ли на онези еринии, не забравяйте какво ви заръча Мича. — И аз пристъпих към тъмнеещия вход. — Илюмина! — Вътрешността на пещерата се озари от светлина и ние влязохме, озъртайки се предпазливо за зловещи същества със змии в косите.

— Как изглежда тази Фин? — Делф прошепна думите съвсем тихо, но те все пак отекнаха под каменистия свод.

— Не знам. Мича така и не ми обясни. Но предполагам, че ще лесно я познаем, щом видим какво пазят ериниите.

Едва бях довършила изречението, когато всички се запремятахме презглава. Равният донякъде под изведнъж се спускаше стръмно надолу. Паднах върху нещо твърдо и спрях, а другите се изсипаха отгоре ми. Няколко секунди лежахме неподвижно, като преплетена маса от ръце и крака.

И тогава чухме звука. Скочих на крака, стиснала пръчката.

Останалите трескаво затърсиха оръжията си.

— Илюмина — извиках отново. И от гледката, която се разкри, дъхът ми секна.

Бяхме заобиколени от дузина фигури, всичките загърнати в черни дрипи. Но не толкова те приковаваха вниманието, колкото гроздовете от змии, виещи се над главите им. И за капак, точно както бе казал Мича, от очите им се стичаше кръв.

Зад тях, поставен в ниша в скалистата стена, се забелязваше заострен дървен клин е парче връв, омотано около него. Тук-таме връвта бе вързана на възли.

Нима това е Фин, мина ми през ума. Причината да слезем тук, рискувайки живота си? Едно дръвце и малко връв! За бога, дали Мича умишлено ни беше вкарал в този капан?

— Пази се, Вега Джейн! — извика Делф.

Сепнах се тъкмо навреме, за да видя носещата се насреща ми ериния. В ума ми изникнаха думите на Мича:

Не поглеждайте към змиите. Гледайте ериниите само в очите.

— Импакто! — извиках и замахнах с пръчката.

Парцаливата фигура, която почти ме бе достигнала, отлетя назад, удари се в стената и се свлече на пода. Змиите по главата й продължаваха да съскат безсилно.

Делф също не се помайваше. Той замахна с брадвата и най-близката до него нападателка падна обезглавена на земята.

Петра стреля с арбалета и улучи трета ериния в гърдите.

Лакланд, въртейки меча е неподозирана ловкост, прониза цели две, една подир друга.

— Делф, недей! — разнесе се в този миг викът на Петра.

Обърнах се и видях клетия си приятел вторачен право във виещия се грозд влечуги върху главата на поредното чудовище. Ръцете му бяха вдигнати високо, а стиснатата в тях брадва — насочена право към собственото му чело.

— Ласадо! — възкликнах.

От края на пръчката ми се изстреля връв и се уви около дръжката на брадвата. Дръпнах с всички сили. Оръжието изхвръкна от хватката на Делф и аз го насочих към шията на вещицата, която го бе омагьосала.

Наточеното острие проблесна и осеяната със змии глава се търколи на земята.

Но бях забравила да пазя гърба си и по-скоро усетих, отколкото видях, атакуващата зад мен ериния. Едно от влечугите й ме клъвна, но в следващия момент тя бе улучена от стрела в лицето и се строполи мъртва на земята.

Хвърлих благодарен поглед на Петра и проверих ухапаното място. За щастие, отровните зъби бяха попаднали в кожената сбруя на Хари Две и не бяха успели да я пробият.

Извъртях се и направих салто във въздуха над трите вещици, които напредваха от дъното на пещерата. Още докато прелитах над тях, насочих пръчката към гърбовете им и извиках:

— Северус!

Телата се отделиха от нозете им като отрязани с нож и те умряха на мига.

Огледах се за още врагове, но всички те бяха довършени от останалите.

Тогава притичах до нишата и погледнах внимателно клина и връвта. Те сякаш сияеха в сумрака със собствена светлина.

— Дали това е Фин? — попита застаналият до мен Делф.

— Това трябва да е.

Пресегнах се и улових внимателно предмета, сякаш очаквах да ме опари, но нищо лошо не се случи.

— Май успяхме — усмихнах се широко.

Но усмивката замръзна върху лицето ми. В стената на пещерата се бе появил отвор и през него нахлуваха поне сто еринии.

— Мъртви сме! — простена Делф.

Стоях като парализирана, без най-малка идея какво да правя. Ръката ми трепереше толкова силно, че едва не изпуснах странния предмет. Тогава Петра се спусна и го грабна от мен. Преди да разбера какво става, тя развърза единия от възлите.

Надигна се вятър — толкова силен, че ме отлепи от земята и ме запрати в каменната стена. Не виждах нищо, освен вихър от тъмнина. Затворих очи. Реших, че съм изгубила свяст или съм мъртва.

Защото точно това трябваше да бъде смъртта.

Огромна, празна чернота.