Лекси Блейк
Разплата (2)

1

Две години по-късно

Сан Агустин, Флорида

Карли изви лице към слънцето и въздъхна. Цял следобед, разполагаше с един свободен следобед и тя правеше какво? Срещаше се в ресторант с някакъв абсурдно секси мъж, който щеше да й хвърли един поглед, да се обърне и да побегне. Дрю. Казваше се Дрю и на снимката, която й бяха изпратили от агенцията за запознанства, се виждаше рус мъж в средата на тридесетте, който навярно би трябвало да краси корицата на списание. Ако беше интернет сайт за запознанства, тя може би щеше да се чувства по-спокойна. Хората там слагаха възможно най-хубавите си снимки. Понякога на тях бяха с години по-млади и по-слаби. А понякога фотографиите си бяха чиста измама.

Но агенциите винаги лично правеха снимките. Никакви лъжи. Никакво забулване на истината. Той наистина беше секси.

Младата жена се поколеба, преди да влезе в заведението. Беше малък италиански ресторант в средата на стария град. Тя обичаше тази част на Сан Агустин, с калдъръмените улички и бродещите туристи. Морето не беше далече и Карли усещаше лекия полъх откъм Атлантика.

Но какво правеше тя? Защо изобщо опитваше?

От огромната й чанта се разнесе звънът на мобилния й телефон. Чантата трябваше да бъде огромна, защото бе принудена да носи всичко, от което Патриша можеше да се нуждае. Това беше тя — ходещото удобство на Антихриста в женски облик.

Който навярно се обаждаше, за да й провали следобеда. Патриша рядко даваше нещо, но беше ужасно добра, когато ставаше дума за това, да го отнеме.

Сега беше единственият път, когато това можеше да й е от полза. Карли грабна телефона и се намръщи, когато истинската причина да стои пред ресторанта, облечена в най-финото си оформящо бельо и гримирана повече от обикновено, й се усмихна от екрана. Тя плъзна пръст, за да приеме обаждането.

— Здравей, Мери. Мислех, че имаш занятия. — Понякога инстинктите на сестра й бяха плашещо точни. — Аз съм пред ресторанта, но само за да му кажа, че размислих. Това беше грешка.

Мери изпъшка.

— Не, не е. Стига, Карли. Прочетох информацията за този тип. Той е много готин и секси.

— Как така си прочела информацията? — Не че би трябвало да е изненадана. Ведно с отличните си инстинкти, Мери притежаваше упоритостта на питбул, нахвърлил се върху апетитен кокал.

— Хвърлих му едно око миналата седмица, когато бях у вас.

— Това се нарича нахлуване в личното пространство — опита се да я смъмри Карли с най-строгия си тон на голямата сестра.

Това ни най-малко не смути Мери.

— Да, това е любимото ми хоби! А този Дрю е суперсекси. Би трябвало да карат мъжете да се снимат без ризи.

— Ало, що за сексизъм? На какво ви учат в онова училище?

— Че мъжете от хиляди години са се отнасяли към жените като към неодушевени предмети или играчки, които нямат чувства, собствено мнение и права, и е крайно време ние да наваксаме. Когато пристигне, попитай го дали има онези вдлъбнатини на таза. Това е супер яко.

— Няма да го моля да се съблича гол. Ще го помоля да си върви — призна тя. — Не съм готова за това. Дори и да бях, нямаше да е с него. Аз искам мил, обикновен мъж. Който не е мошеник. Това е изключително важно за мен.

— Не всички мъже на този свят са като Роджър — изтъкна Мери.

Не, не бяха, но изглежда, че онази грешка щеше вечно да я преследва. Карли се замисли за съобщението, което бе получила преди няколко дни. Съпругът й дължал пари и те щяха да дойдат да си ги искат от нея. Тя се бе опитала да им каже, че двамата вече са разведени и тя не носи отговорност за някакъв дълг, който той е направил в затвора, но очевидно мафията не признаваше разводите.

Карли изпъди мисълта от главата си. Щеше да отиде в полицията. Това щеше да се уреди. Първо трябваше да се оправи с проблема със сексапилния Дрю и напъните на сестра й да й намери любовник.

— Знам това. Но цялата история беше наистина много гадна и аз се нуждая от повече време.

Отсреща Мери въздъхна.

— Минаха две години. Женствеността ти ще изсъхне. Научих го в часовете по анатомия. Ако не я използваш, вагината ти ще хване паяжина.

Понякога сестра й имаше доста нецензурен език, но Карли се засмя.

— Е, ще се наложи да я почистя по друг начин, защото в миналото тя ми навлече големи неприятности. — Младата жена въздъхна, сестра й много й липсваше, откакто се прехвърли да учи в университета „Дюк“. — Ще се срещна с него и ще поговорим, но не очаквай нещо повече от това.

— Това е всичко, за което те моля — отвърна доста по-жизнерадостно Мери. — Е, и да ме посветиш във всички мръсни подробности. Я ми кажи нещо. Мислила си да зарежеш Патриша Ужасната и да дойдеш да живееш тук с мен? Намерих работа в училище, която ще ти хареса.

Да бе, сякаш можеше. И тогава сестра й щеше да види как изглежда затворническата килия отвътре. Още две години. Имаше още две години, докато изтечеше срокът на давност и сестра й щеше да бъде свободна и чиста пред закона.

— Знаеш, че обичам работата си.

По линията се възцари кратка пауза.

— Знам, че постоянно го твърдиш. Но не съм сигурна доколко да ти вярвам. Добре. Обичам те. Обади ми се по-късно, за да ми разкажеш всичко, и престани да се мръщиш.

Връзката прекъсна и Карли пъхна телефона обратно в чантата си. Не се мръщеше. Е, може би малко. Сервитьорката я отведе до една маса във вътрешния двор с изглед към улицата.

Тя щеше да се усмихне, да разтърси ръката му и те щяха да се посмеят на станалото недоразумение. От агенцията бяха допуснали потресаваща грешка, двамата никак не си подхождаха.

Карли сведе поглед към менюто. Разбира се, той може би изобщо нямаше да се появи. Тя можеше да поседи тук на слънце, докато похапна нещо вкусно, което не включва салата, да извади таблета си и да почете нещо. Това би било прекрасно. Лазаня и интересно четиво. Може би ще си поръча и чаша пино и порция чийзкейк. Съвсем сама.

Беше сигурна, че за някои хора щеше да прозвучи жалко, но за нея това беше един идеален следобед. Покой, тишина, самота. Без непоносими шефки и техните похотливи съпрузи. Ако онзи мъж само още веднъж случайно я докоснеше, нямаше да й пука, че е на осемдесет и седем. Щеше да му даде да разбере какво е колоноскопия по трудния начин. Карли щеше да му набута онзи бастун право в ануса.

Младата жена се озърна и видя един мъж да върви по улицата. Леле. Ето, това беше мъж, когото можеше да гледа с дни. С тъмна коса, която се къдреше около ушите, той приличаше на кинозвезда. Забеляза, че две други жени спряха, за да го зяпат прехласнато, докато отминаваше.

Да не би да снимаха филм в града? Не. Патриша винаги беше информирана по тези въпроси. Щеше да се опита да вземе интервю от звездите за списанието си или да ги покани в шоуто си, за да им даде полезни съвети за обзавеждането на дома.

Макар че напоследък Патриша беше доста разсеяна. Откакто се върна от погребението на свой стар бизнес партньор, тя беше някак далечна и отчуждена, не приличаше съвсем на себе си. О, тя унижаваше Карли поне два пъти на ден, но липсваше обичайната й енергичност и жизненост.

Карли започна да се пита дали Стивън Касталано не е бил единствената истинска любов, за която Патриша бе говорила през онази нощ, когато се напи, в деня преди сватбата си. Тогава се бе държала почти като човешко същество. През онази нощ тя бе видяла дявола да плаче.

Още пет минути и тя с чиста съвест можеше да се обяви за свободна. Може би трябваше да смени ресторанта, в случай че Дрю беше от мъжете, които се появяват с огромно закъснение на определената среща. „Колумбия“ не беше много далеч. Можеше да си поръча сангрия^[1] и кубинска храна.

Всичко, което бе нужно, за да се наслади на един следобед, посветен единствено на самата нея. Много скоро щяха да се върнат в Лос Анджелис и тя отново щеше да се озове в къщата за гости, която обитаваше там. Беше близо до имението на Патриша в Санта Моника. Достатъчно близо, за да бъде при Патриша за по-малко от минута. Знаеше го, защото Патриша бе засякла времето и й бе заявила да не закъснява повече от тази минута. Къщата за гости беше приятно място, но за Карли бе чужда и безлична. Липсваше й нейното градско жилище.

Още две години. Само още две години.

Тя наблюдаваше невероятно сексапилния мъж, който вървеше към нея. Не конкретно към нея, разбира се, но в нейната посока. Всъщност май беше съвсем конкретно. Мъжът се приближи и лицето му се озари от широка усмивка.

Когато устните му се извиха нагоре, той се превърна от отегчен бог в ангел. Тъмен ангел, от онези падналите, който можеше да върши всякакви мръсни неща, защото вече не беше приклещен на небесата.

Кога, по дяволите, се бе превърнала в толкова поетична личност?

Красавецът дръпна стола срещу Карли.

— Здравей, името ми е Брандън Лолес.

Тя се озърна. Това беше някаква шега. Нямаше друг начин. Или той здравата се бе объркал. Не изглеждаше пиян, но някои типове добре го прикриваха.

— Ъ, попаднали сте на погрешното момиче.

Мъжът се усмихна лъчезарно и дъхът й секна.

— Съвсем не. Попаднах на правилното момиче. Карли, преди двадесет години твоята шефка е убила родителите ми. Искаш ли да ми помогнеш да въздам справедливост?

— Луд ли сте? — Тя отново се озърна. Сигурно някъде наблизо имаше скрита камера. Нямаше да се учуди, ако някоя телевизионна мрежа е убедила Патриша да си направи майтап с асистентката й. Шефката й щеше начаса да го направи, ако смяташе, че ще подобри имиджа й.

— Ни най-малко. Аз съм съвсем сериозен.

Толкова хубав и толкова откачен.

— Вижте, аз имам среща и нямам време за празни приказки. — Изведнъж нещо в ума й прещрака, когато си припомни думите му, изречени преди миг. — Откъде знаете името ми?

Той се облегна назад и впери поглед в нея.

— Знам всичко за теб.

По гръбнака й плъзнаха ледени тръпки, когато осъзна кой може да е този човек.

— Кой ви изпраща?

Мъжът се намръщи, гримасата ни най-малко не помрачи красотата му.

— Да ме изпраща? Никой. Ти трябваше да се срещнеш с моя брат, но той щеше да оплеска нещата и да превърне цялата тази операция в една голяма шпионска игра. Нашата сестра се омъжи за един тип, който е нещо като шпионин. От време на време работи за ЦРУ. Мисля, че Дрю завижда на Кейс. Винаги е смятал, че от него ще излезе страхотен Джеймс Бонд. Но последната ни шпионска мисия жестоко се издъни, моята нова снаха бе арестувана и замалко да напусне Райли и… Май трябва да започна отначало. Първо, да си говорим на „ти“ и ме наричай Бран. Всички ми казват така. Не си падам много по Брандън.

Той говореше много бързо. Тя не разбираше повечето от казаното от него, но трябваше тутакси да му изясни главното.

— Кажи на Ди Лука, че хич не ме е грижа какво прави Роджър в затвора. Неговите дългове вече не са мои. Разберете, че сме в проклетия двадесет и първи век. Ние сме разведени. Наръгайте го с нож или нещо подобно. Не ми пука, но престанете да ме преследвате.

— Какво?

Тя понечи да избута стола си назад.

— Чу ме. Кажи на шефа си, че ще отида в полицията, ако той отново ми се обади.

Тя се изправи, за да си тръгне, но той беше по-бърз. Наведе се към нея, ръката му се стрелна и се обви около китката й. От докосването му я заля гореща вълна. Той не стегна хватката си, нито се опита да я принуди да седне отново. Ръката му, сключена около нейната, беше нежна, а погледът му омекна.

— Загазила ли си, скъпа? Защото аз мога да ти помогна.

Карли почти му повярва.

— Можеш да ме пуснеш.

Ръката му тутакси се отдръпна, но той продължаваше да се извисява над нея. Тя не беше дребна, но този мъж я караше да се чувства като малко момиченце.

— Не мога. Моля те, позволи ми да ти обясня. Ще платя обяда и всичко, което е нужно. Аз не съм от хората на Ди Лука. Той не е мой шеф. Брат ми се мисли за мой шеф, но аз не съм съгласен с това. Той навярно дори ще се опита да ме уволни, задето прецаках плана ни, но човек не може да уволни по-малкия си брат.

Той беше прекалено близо, но тя не се чувстваше изплашена или застрашена от него. Думите му бяха почти нежни. Въпреки това Карли знаеше, че инстинктите й често грешаха.

— Трябва да вървя. Не знам каква е тази история с брат ти, но това не е моя работа.

— Нека го превърна в твоя работа. Карли, аз те проучих и мисля, че си свястна жена, попаднала в гадна ситуация. Преди двадесет години моите родители са били в твоето положение и Патриша Кейн ги е убила. Не искам това да се случи и с теб. Моля те, нека ти обясня. Ако ме погледнеш в очите и ми заявиш, че Патриша Кейн, за която работиш, не е способна на убийство, тогава ще се извиня, задето прекъснах следобеда ти и ще те оставя да си тръгнеш. Ако не можеш да го направиш, моля те да ми помогнеш. Аз не търся отмъщение. Търся справедливост. За моите родители.

В тона и поведението му нямаше абсолютно нищо, което да подсказва, че лъже. Този великолепен мъж молеше за помощта й, а тя искаше да му обърне гръб. Годините работа за онази жена и бракът й с Роджър я бяха превърнали в студен и безчувствен човек към всички останали, с изключение на сестра й. Това беше единственият начин, по който можеше да се защити. Трябваше да постъпи разумно и да си тръгне.

Карли отстъпи назад, ръката й се отпусна върху облегалката на стола, за да седне. Той незабавно пристъпи и издърпа стола, докато й помагаше да се настани обратно на масата.

Явно тя все още беше същата глупачка както преди години и внезапно мисълта й подейства някак си успокояващо. Не беше толкова корава, колкото си мислеше. В мига, в който изникна възможността да помогне на някого, тъпият й задник седна и тя бе готова да постъпи правилно.

— Хей, добре ли си? — Той стоеше над нея, ръката му се спусна, палецът му се плъзна по бузата й, за да изтрие сълзата, която тя не бе осъзнала, че е проляла. — Аз не искам да ти причиня болка.

Младата жена пое дълбоко въздух.

— Добре съм. Моля те, разкажи ми историята си, защото и двамата знаем, че тя е способна на всичко.

Това беше рисковано. Той можеше да е изпратен тук от самата Патриша, за да провери лоялността на асистентката си, макар че Карли се съмняваше. Патриша беше прекалено самовлюбена и егоцентрична, за да си помисли, че Карли би могла да я предаде.

Да, това беше рисковано, но може би щеше да си заслужава.

Той се настани срещу нея и взе менюто.

— Обядът е от мен. Историята е доста дълга. Мисля, че ще се нуждаем и от малко вино.

Тя кимна. Определено едно питие щеше да й дойде добре.

* * *

Тя беше много по-красива отблизо, когато можеше да вижда нюансите в израженията на лицето й и начина, по който очите й светнаха, когато й сервираха виното. Той я наблюдаваше внимателно, попивайки всички малки подробности — потрепване на мускулчета или гримаса — които оформяха личността й. Устните й се извиха нагоре, докато отпиваше от гъстото и ароматно пино ноар, което бе избрала.

Бран я бе помолил тя да поръча, осъзнавайки, че това беше жена, която рядко вземаше решенията или контролираше ситуацията.

— Мисля, че ще ти хареса лазанята, която предлагат тук. Не знам как успяват да я приготвят, но винаги е пухкава и лека — каза тя.

— Сигурен съм, че е вкусна.

— Малцина са мъжете, които позволяват на жените да поръчват вместо тях.

— Малцина мъже са толкова страхотни като мен — отвърна той и се ухили, а тя му се усмихна широко в отговор.

— Ами ако не ти хареса?

Бран искаше да я накара да се отпусне. Доколкото знаеше, първият й брак е бил малък кошмар. Знаеше се, че съпругът й я е мамил, а криминалните му дела едва ли са го направили по-мил и привлекателен.

— Ще ми хареса. Първо, всеки, който не харесва лазаня, има сериозни проблеми. И второ, аз с удоволствие ще изям каквото и да сложат на масата пред мен, така че всичко е наред. Отдавна се научих да не се отказвам от храната, защото не ми харесва, което е странно, тъй като по-големите ми братя все ми повтарят, че когато съм бил малък, съм бил много придирчив и капризен по отношение на яденето.

— Какво се е променило?

— Изпратиха ме в приемни семейства.

Очите й се изпълниха със съчувствие. Често му се случваше да го съжаляват.

— След като родителите ти са били убити? Не си имал роднини, които да се погрижат за теб?

— Не. Ние бяхме разделени, защото никой не искаше четири деца. По-големите ми братя отидоха в комуна за сираци, а аз и по-малката ми сестра бяхме поети от социалната система. След няколко месеца бяхме разделени, а тя беше осиновена. Опитаха се да осиновят и мен, но имаше някакви проблеми. — Бран винаги се бе питал какъв ли би бил животът му, ако бяха позволили на Данвърс да го осиновят.

— Това звучи ужасно.

Тя не знаеше дори половината и никога нямаше да го узнае.

— Някои от приемните родители бяха страхотни. Други не бяха чак толкова готини. Оцелях, но се научих да ценя храната, която ми дават, така че престани да се притесняваш, че няма да ми хареса. А и съм сигурен, че жената, която работи за един от най-първокласните готвачи на Америка, разбира от храна.

Тя сбърчи нос и изсумтя, но някак си това я направи още по-сладка.

— О, Патриша не яде. Нито пък е измислила всички онези рецепти. Тя има персонал.

— В това има смисъл. Би ми било омразно да знам, че някой толкова зъл може да създаде рецептата й за шоколадова торта. Сестра ми я направи, преди да разбере от чие списание я е взела. Но бедата вече бе сторена, а аз не съм човек, който ще пренебрегне една вкусна торта. — Беше ял прекалено малко торти в живота си.

За него нямаше празненства за рождените му дни. Смътно си спомняше едно, когато майка му запали свещ и я сложи пред него. Беше някаква огромна торта и той все още помнеше как тя се надвеси над нея, отпуснала ръка на рамото му.

Намисли си желание, мое малко бебче. Намисли си желание.

Искаше му се тя да не бе умряла. Искаше му се баща му все още да е тук. Искаше му се сега да е на среща с Карли Фишър, защото сам я е избрал и е искал да излезе с нея.

Съжаляваше, задето смяташе да я използва.

— И така, защото вярваш, че Патриша е убила родителите ти?

Бран забеляза, че в тона й нямаше и сянка на съмнение.

Сега тя не седеше насреща му мислейки го за луд. Тя беше спокойна и хладнокръвно се опитваше да разбере какво става. Или възнамеряваше да събере сведения, които би могла да съобщи на шефката си.

Този последен глас в главата му прозвуча ужасяващо подобно на гласа на брат му. Бран беше сигурен, че Дрю и Хач седят някъде наблизо и го проклинат, задето бе изхвърлил слушалката си и нямаше микрофон.

Нека и Дрю да разбере какво означава да си безпомощен и зарязан.

Мамка му. Нямаше да нагазва в тези води. Това не беше някакво отмъщение към брат му. Искаше да играе много по-честно с Карли, отколкото бяха постъпили с Ели, сегашната му снаха.

— Баща ми беше инженер. Той е разработил кабелна връзка, която е ускорявала предаването на данни в зората на интернета. С помощта на двама прозорливи инвеститори основал компания. Когато им се предоставила възможност да продадат технологията, баща ми се оттеглил, защото смятал, че той може да използва откритието по-добре, отколкото някаква голяма корпорация. Баща ми бил малко мечтател.

— А това не се е харесало на инвеститорите, нали?

— Не, не се е харесало.

Очите й се присвиха и се впиха проницателно в него.

— Патриша е натрупала първоначалния си капитал от някакви технологични инвестиции. Ти смяташ, че тя е убила баща ти, за да може компанията да продаде продукта.

— Точно така. Когато бях на осем, в дома ни избухна пожар. Вратите бяха заключени и залостени, за да не можем да излезем. Най-големият ми брат успя да намери изход и ни изведе в задния двор, където за наш късмет се бяха скупчили съседите. Понякога се чудя дали някой не се е спотайвал в сенките, за да ни довърши. Питам се какво е могло да се случи, ако онези съседи не бяха там.

— Не мислиш ли, че пожарът е възникнал случайно? Не искам да бъда груба, но децата често си спомнят по-различно нещата от възрастните.

Да, той помнеше огъня като чудовище, заплашващо да го изяде жив. Понякога все още го сънуваше, сънуваше как Дрю го влачи, а когато се обръщаше, виждаше зейналата огнена паст, настъпваща към него. А после тя винаги се превръщаше в истинското чудовище, което бе срещнал, когато беше на шестнадесет. Истинските чудовища винаги бяха човешки същества.

— Разбирам колебанието ти. Ако прочетеш полицейските доклади, което очаквам да направиш, ще откриеш, че те смятат, че баща ми е убил майка ми, а след това се е самоубил, но чак след като е запалил пожара, за да е сигурен, че цялото му семейство ще загине.

Тя се наведе напред, любопитството бе ясно изписано върху лицето й.

— Защо не е застрелял и вас?

— Добър въпрос, нали? Никой не е отговорил на него. Никога не е установен истински мотив за това престъпление, освен че навярно разсъдъкът му е бил помътен. Макар че той е преминал множество проверки на миналото му и няколко психологически теста само месец преди това. От време на време е изпълнявал задачи за правителството. Виж, Карли, това е истината. Баща ми обичаше семейството си. У него нямаше никаква жестокост и склонност към насилие, независимо какво се твърди в полицейските доклади. Моето реално доказателство за теб е, че три дни преди да избухне пожарът, твоята шефка е превела петдесет хиляди долара в банкова сметка в Швейцария, която ние успяхме да свържем с наемния убиец. Сумата, която навремето е поискал, е била двеста хиляди долара и другите двама основни притежатели на акции в компанията също са депозирали по петдесет хиляди долара в сметката. Някога чувала ли си имената Стратън и Касталано?

Очите й се разшириха, доказвайки, че ги бе чувала.

— „Страткаст“. Патриша е била инвеститор в началото. Тя е използвала парите от ППП^[2], за да основе „Кейн Корпорейшън“. Стивън Касталано умря наскоро.

Да, този факт му беше добре известен.

— Но чак след като се опита да убие брат ми и снаха ми.

Събеседницата му леко пребледня и той напълни отново чашата й.

— Това звучи сериозно.

— И наистина е.

— Защо си дошъл при мен?

— Защото ти си приближена на Патриша. Никой не я познава така добре, както ти. — Бран забеляза, че ръцете й леко треперят, пресегна се и ги покри със своите. — Всичко е наред. Ако не искаш да помогнеш, няма да те насилвам. Никой от нас няма да те кара да направиш нещо, което не желаеш. Обещавам ти.

Затова бе изхвърлил слушалката и бе привел в действие своя план. Не можеше да понесе мисълта, че тази жена ще премине през това, което бе преживяла Ели, не и след като нямаше никаква вероятност краят да бъде същият. Никакъв рицар на бял кон нямаше да отведе Карли Фингър, така както Райли бе направил с Ели.

Всичко, което Бран можеше да й предложи, беше честност, може би приятелство.

А може би и секс, ако тя го пожелаеше. Определено секс.

Но той изпреварваше нещата.

Тя се изправи, но той забеляза, че не бе отместила ръцете си.

— Не знам с какво мога да помогна. Дори не съм сигурна, че е редно да го сторя. Какъв е вашият план?

Той се облегна назад, прекъсвайки контакта и остана изненадан колко неприятно му стана. Тя беше топла, ръцете й пасваха в неговите, сякаш бяха създадени да се сгушат там.

— Не мога да ти разкрия плана, освен ако не се съгласиш да участваш. Разбирам, че това може да не стане. Единствено те моля да не й издаваш нищо, ако решиш да се откажеш.

— Защо го правиш по този начин? Защо се сближаваш с мен чрез някаква агенция за запознанства? — попита Карли.

— Както казах, брат ми обича да играе сложни игри. Планът му беше да се срещне с теб, да те очарова. По този начин щеше да влезе в живота ти, може би дори да си намери работа на снимачната площадка в шоуто на Кейн и да движи нещата оттам.

Устните й се стиснаха в сурова линия и тя се намръщи.

— Е, можеш да му кажеш, че нямаше да се получи. Възнамерявах да кажа на този тип Дрю, че съм размислила.

Не беше ли интересно това?

— Не го намираш за привлекателен?

— Тъкмо обратното. Смятам, че е прекалено привлекателен. Абсурдно е, как някой е решил, че той е подходящ за мен. Знаех, че има нещо гнило още щом видях снимката му, но реших, че няма да е толкова грубо, ако лично му обясня, че вече не се интересувам от срещи.

— Наистина ли? Имаш нещо против самия Дрю или това включва всички мъже?

Внезапно чашата й се стори много интересна.

— От самото начало беше грешка от моя страна да се регистрирам в агенция за запознанства. Направих го само защото сестра ми настоя. Още не съм готова да излизам по срещи. И може би никога няма да бъда. Първият ми брак беше доста неприятно преживяване.

Сега бе време да се върне към нещо, което тя бе казала още в началото. Той можеше да й помогне да се измъкне от тези неприятности. Така щеше да бъде много по-добре. Танто за танто. Бран обичаше везната да е в равновесие.

— Явно бившият ти все още ти създава главоболия. Кой е Ди Лука?

Тя поклати глава.

— Това няма значение.

— Има, ако мога да помогна. Бихме могли взаимно да си помогнем.

— Какво търсиш? Дълбоко се съмнявам, че тя си води таен дневник, скрит някъде, в който описва своите заговори и пъклените си планове. Тя е внимателна. Не съм сигурна как мога да ти помогна.

Тази част беше доста неясна. Щеше му се да може да й обясни точно от какво се нуждаеха, но не бяха напълно сигурни как се пазеше информацията.

— Тя е притежавала нещо уличаващо Касталано, някакво доказателство за случилото се. Доколкото знам, тримата са разполагали с него. Нещо като застраховка, че взаимно могат да се унищожат, в случай че някой от тях се опита да измами другия.

Карли кимна.

— Това звучи типично за Патриша. Тя трупа и съхранява информация. Винаги казва, че информацията е по-ценна от златото, защото със злато не можеш да купиш всичко. В нейния свят информацията е средство за постигане на целта. Тя пази файлове с данни за всички. Включително и за мен.

— Искам да видя тези файлове, Карли.

— Те са строго секретни. Аз нямам достъп до тях. Дори не са тук. Тя ги държи в Лос Анджелис.

— А след няколко седмици ти заминаваш за там.

Тя се намръщи, сякаш мислеше за нещо неприятно.

— Да, ще има голям благотворителен прием за набиране на средства и естествено, събитието ще бъде заснето. Но аз съм длъжна през цялото време, докато сме в Ел Ей, да бъда плътно до нея.

— Този прием ще се състои в къщата й, нали?

— Разбира се — потвърди Карли и изпухтя нацупено. — Патриша трябва да покаже колко е красив домът й. Но ако си мислиш, че мога да се промъкна в кабинета й, значи си напълно откачен. Тя ще ме държи неотлъчно до себе си през цялата вечер, защото не може да помни имена. И за миг няма да ме изпусне от погледа си.

Той имаше план за това. Или по-точно Дрю имаше. Бран просто го бе заместил.

— Но твоето гадже навярно може да влезе незабелязано. Особено ако му намериш работа като охранител. Или ако можеш да я убедиш да наеме много по-приятна охранителна фирма. Тя обича да уволнява хората. Навярно бихме могли да уредим нещата така, че настоящата й охранителна фирма вече да не й е полезна и да я насочим към тази, в която работи моят зет.

— Някак си не ми се вярва, че тя ще го направи.

— Мисля, че ще го направи, когато осъзнае каква велика история може да излезе от това. Чувала ли си за филма „Любов след смъртта“?

Карли завъртя очи.

— Кой не го е чувал? И преди да започнеш да ми обясняваш какъв боклук е, трябва да знаеш, че съм го гледала пет пъти и той е невероятен.

Докачлива персона.

— Запозната ли си с историята, която е в основата на филма?

— Знам, че жената, написала книгата, се е омъжила за мъж, който е работил за охранителна фирма и е почерпила голяма част от вдъхновението си от техните преживявания. Четох статия за Мак някой си.

— „Маккей-Тагарт“. Моят зет е Кейс Тагарт. Той е бивш морски тюлен, награден за проявена храброст в битка. Представи си един истински герой да е начело на охраната на Патриша Кейн. Представи си какво бихме могли да постигнем ние с подобен достъп.

Това беше първоначалният план. Възнамеряваха да използват репутацията на „Маккей-Тагарт“, за да изкушат Кейн да им осигури достъп. Щом веднъж се внедряха в компанията й, момчетата на „Маккей-Тагарт“ щяха да си свършат работата, при това много добре, а Дрю — своята.

— Това би могло да сработи — съгласи се Карли. — Тя винаги е жадна за публичност. Значи вие търсите някакъв файл, който ще докаже, че Патриша Кейн е наела убиец, за да убие родителите ви?

— Да. Освен това искаме да разберем кой е четвъртият съучастник. Не знаем името му. Той е останал скрит през последните двадесет години.

— Откъде си сигурен, че е „той“?

Не беше.

— Би могло да е жена, но обикновено, когато става дума за пари, мъжете са по-безмилостни.

Отново онова сладко изсумтяване.

— Ако прекараш повече време с Патриша, ще се отървеш от тази заблуда. Не знам. Ще трябва да си помисля за това.

Поне не го отрязваше веднага.

— Помисли си. Направи някои проучвания. А сега ми разкажи за Ди Лука и как мога да ти помогна.

— Не можеш, а и аз не се нуждая от помощта ти.

Той седеше мълчаливо и я наблюдаваше, защото вече бе отправил искането си. Нямаше нужда да го прави втори път.

Естествено, много скоро Карли се почувства неловко от възцарилата се тишина.

— Е, добре. Той е някакъв тип, на който моят съпруг дължал пари. Дължи пари. Човек би си помислил, че след като е попаднал в затвора, ще престане да играе комар.

Бран не беше толкова сигурен за това. От информацията, която бе прочел за съпруга й, Роджър Фишър беше от мъжете, които можеха да натрупат сериозен дълг.

— Защо не ми позволиш да проверя как стоят нещата? Така ще докажа, че мога да ти бъда полезен, Карли.

— А ако реша да не се правя на шпионин заради теб?

Брат му определено щеше да го убие и Бран повече нямаше да има нужда да се тревожи за този проблем.

— Пак ще ти помогна.

Той беше вечният наивник, който умираше да спасява девици, изпаднали в беда.

— Добре. Името му е Томи ди Лука и ми изпраща гадни, заплашителни имейли, в които описва какво ще ми се случи, ако не платя дълга на Роджър. Освен това започна да ми пише и есемеси. Нямам представа как се е сдобил с телефонния ми номер.

Бран лесно и за нула време можеше да разбере всичко за Томи ди Лука, но щеше да го дава бавно, ще я остави да си мисли, че му е отнело няколко дни.

— Ще видя какво мога да открия. А ти би трябвало да размислиш. Имам предвид, пак да започнеш да ходиш по срещи.

Веждата над лявото й око се изви нагоре.

— Наистина ли? След всичко случило се, ти мислиш, че отново би трябвало да опитам?

Тя беше толкова сладка, когато беше ядосана.

— Мисля, че никога не бива да спираш да опитваш. Ти си красива жена и някой ден ще намериш мъжа, който те заслужава.

Това нямаше да бъде той, но Бран можеше да успее за известно време да я направи щастлива.

— Смяташ, че ме познаваш толкова добре? Може би заслужавам да бъда сама.

— Не, не и ти. Я ми кажи нещо. Аз мисля за това от дни. Защо си останала да работиш при Патриша Кейн? Тя заплашила ли те е нещо след ареста на съпруга ти?

Жената се втренчи за миг в него.

— Откъде знаеш за това?

— Аз съм добър в работата си. — Която беше да чете докладите от Дрю и Кейс. И може би малко да чете между редовете.

Последва кратко мълчание, докато тя очевидно обмисляше дали да говори, или не.

— Патриша трябваше да възстанови имиджа си, след като в едно списание публикуваха злостни нападки относно някои нейни бизнес практики.

— Не, злостни нападки означава, че статията по един или друг начин е била манипулирана. Уверявам те, че всяка дума в онази статия беше истина. Знам го, защото лично проведох разследването. Аз съм този, който даде онази история на журналиста. — Той и братята му винаги търсеха начини да стъжнят живота на онези, които бяха убили родителите им. Патриша Кейн ги бе улеснила и той бе получил възможност да я нарани, без да бъде замесено името му.

Сега младият мъж се питаше дали не бе наранил и Карли. Би го направил отново. Патриша Кейн наистина експлоатираше онези работнички. Изглежда, че независимо какво бе сторил, жената пред него беше невинна жертва. Трябваше да измисли начин да минимизира нанесените щети.

— Патриша заплаши да нарани сестра ми — обясни Карли с тих глас.

Тя имаше по-малка сестра, която учеше в колеж. Бран разбираше нуждата да защитаваш и да бъдеш защитен.

— Как би могла да го направи?

— Съпругът ми я е използвал в измамите си. Сестра ми е проявила голяма наивност и му е позволила да внесе някакви пари на нейно име.

Отличен начин да скрие нещо, което негодникът не е искал да бъде намерено. За зла участ на Карли, Кейн беше умна. Тя навярно е съзряла възможността и се е възползвала. Той бе гледал интервюто, в което Карли със сълзи на очи бе разказала на нацията колко добра и благородна с шефката й, колко я е подкрепяла. Онова интервю много успешно бе излъскало имиджа на Кейн. Беше добро представление. И то продължаваше. Бран и братята му щяха да направят своя ход и Кейн щеше да отвърне. Време беше да се сложи край на играта, време беше за мат.

— Колко още трябва да работиш за нея?

— Най-малко две години, макар че не съм сигурна, че дотогава тя няма да е измислила нещо друго, с което да ме задържи. Някак си не мога да си представя, че Патриша Кейн ще ми позволи да си тръгна. Тя използва хората, докато ги изсмуче докрай и чак тогава захвърля празната обвивка. А аз все още съм й нужна.

— Не и ако тя се озове в затвора. — Той трябваше да направи предложението си колкото се може по-привлекателно. — Ако не го сториш в името на справедливостта, направи го, за да намалиш присъдата си. Тя те е натикала в затвор. Аз мога да те освободя.

— Не че без моята помощ няма да се справиш.

Това беше жена, която се нуждаеше да бъде необходима. Навярно през по-голямата част от времето оставаше невидима и в сянка. Ключът, за да я спечели, бе да й покаже, че той я вижда. Което си беше самата истина. Бран виждаше красотата и издръжливостта й, дори и тя да не ги осъзнаваше.

— Ти си липсващото парче в мозайката, Карли. Ние от години се опитваме да я унищожим, но не можем да го постигнем без теб. Ти си ни много нужна, затова те моля да ни станеш партньор в тази мисия.

Сервитьорката избра точно този момент, за да се върне, понесла поднос с нещо, което ухаеше божествено. Остави чинията пред него и той вдъхна аромата. Беше красив ден, той седеше с великолепна жена и щеше да хапне нещо изключително вкусно. Това беше победа. Нямаше да се тревожи предварително за неприятностите. Те щяха да дойдат, независимо дали Бран щеше да се наслади на този миг, или не. Отдавна го бе научил.

— Засега нека поседим заедно, да поговорим и да се насладим на следобеда. Повече никакви разговори за мисията, докато не вземеш решение. Разкажи ми за себе си.

Тя взе вилицата си.

— Не знам дали има много за разказване.

— О, сигурен съм, че можем да намерим тема за разговор. — Бран й смигна и продължи да се радва на прекрасния ден.

Накрая Карли Фингър щеше да се съгласи. Щеше да каже „да“. Той просто го знаеше.