Лекси Блейк
Разплата (19)

18

Карли влезе в къщата за гости и въздъхна, докато заключваше вратата. Бяха изминали часове и тя най-сетне можеше да си поеме дъх. И да помисли какво да прави с остатъка от живота си.

Беше успяла да издържи до края на вечерта и да направи това, което реши, че ще бъде прощалният й подарък за клана Лолес. След като Патриша я бе освободила с презрителна гримаса и й бе наредила да се яви на сутринта, за да обсъдят липсата й на професионализъм, Карли се бе промъкнала обратно в салона и когато напусна голямата къща, вазата на Айрис Лолес се гушеше скрита в огромната й ръчна чанта. Щеше да я даде на Дрю като последен дар за Бран.

Към края на вечерта бе поставила слушалката в ухото си и Дрю отново бе на линия. Той й бе обяснил, че са се сдобили с това, което им е нужно. Тя беше свободна.

Трябваше ли да тръгне с него? Трябваше ли да му се обади и да поговорят? Или да приеме горчивата истина, че помежду им нямаше да се получи?

Или можеше да се бори. Да се бори за него. Да се бори за тях.

Бръкна в чантата и извади телефона си. Номерът му беше на бързо набиране. Чу го да звъни. Наистина да звъни. Сякаш беше тук, съвсем наблизо.

— Хей — обади се познат глас. — Не е нужно да се обаждаш. Аз съм тук.

Бран излезе от кухнята с чаша вино в ръка. Беше облечен само по дънки, смъкнати под талията. Навярно се бе отървал от смокинга при първия удобен случай. Карли трябваше да признае, че макар да й харесваше с официално облекло, в тези дрехи беше безбожно красив.

— Какво правиш тук?

Той пристъпи напред й и подаде чашата.

— Мисля, че се нуждаеш от това, бебче. А на въпроса ти — къде другаде бих могъл да бъда?

Тя пое чашата, но я остави настрани. Може би по-късно щеше да й е нужна, защото въпреки факта, че беше щастлива да го види, двамата не можеха да пренебрегнат случилото се. Бран изглежда си мислеше, че може да избухне и сетне да забрави за това. Повече не можеха да се крият от истината. Тя го обичаше.

Господи, тя го обичаше и трябваше да рискува да го види как си отива, защото любовта й бе важна. Беше смисълът на живота й и тя искаше двамата да се борят заедно за нея.

— Каза, че си тръгваш.

Той пристъпи още по-близо. Извисяваше се страховито над нея, но изражението му бе нежно.

— Знаех, че съм се издънил, Карли, и трябваше да направя така, че да изглежда убедително за пред Патриша. Изгубих контрол и се извинявам, че побеснях така, но трябва да знаеш, че няма да позволя на никого да те нарани, независимо какво ще ми струва. Говорех сериозно. Обичам те.

Думите я стоплиха, ала не бяха достатъчни.

— Не можем да продължаваме по този начин.

Той обхвана лицето й в шепи и го наклони назад, за да може тя да надникне в очите му.

— Ще се видя с всички терапевти, с които пожелаеш. Ще работя върху проблема си. Ще го направя с теб или без теб. Ако не можеш да бъдеш с мен сега, пак ще го направя, защото искам да бъда мъжът, който ти искаш да бъда. Обичам те. Ти си моята любов и искам да ти споделя нещо, за което ми е трудно да говоря.

Сърцето й се изпълни с надежда.

— Искам да можеш да ми кажеш всичко. Аз също те обичам. Ако искаш да работиш върху проблемите си, аз ще бъда с теб. Ще бъда с теб от първата до последната стъпка.

Той се приведе и я целуна по челото.

— Не го казвай, преди да си чула всичко, което имам да ти казвам, бебче. Може да не се чувстваш по същия начин, когато разбереш какво съм направил. Когато бях по-млад, бях много себичен.

Тя обви ръце около него. Не й хрумваше дори едно-едничко нещо, което той би могъл да е сторил, за да я накара да си тръгне от мъжа, който беше сега.

— Ти ми каза, че приемната ти майка те е сваляла.

Ръката му се плъзгаше нагоре-надолу по гърба й, сякаш намираше успокоение в близостта й.

— Тя не беше точно моя приемна майка. Беше гадже на мъжа, който ръководеше дома. Не беше истинска комуна за сираци, но мъжът на практика се издържаше, като позволяваше на бездомни тийнейджъри да живеят в дома му. Беше мръсник. Моля те, не си мисли, че всички приемни домове, в които съм бил, са били такива. Не бяха. Аз отдавах прекалено голямо значение на това и сега се питам дали е било нужно. Имаше няколко души, които се грижиха прекрасно за мен и единствено обстоятелствата ги принудиха да се откажат от мен. Аз бях трудно дете, меко казано.

Карли разбираше, че детството му е било объркано и в живота му никога не е имало сигурност. Не е имал стабилен дом, нито хора, на които да разчита в трудни моменти. Онзи скапан парк с каравани беше пълен с жени, които щяха да ги нахранят двете с Мери, ако майка им не се прибереше у дома, и с мъже, които да ги защитят. Някога това й се струваше ужасно място за живеене, но сега разбираше, че поне бе имала семейство.

— Бях там от три месеца и се научих кога да се покривам — продължи Бран. — Ако той се прибереше у дома с бутилка уиски, се стараех да не му се пречкам. Спазвахме правилата му и той не беше толкова лош, но когато се напиеше, ставаше отвратителен.

— Не си ли могъл да поговориш с надзорника си? — Карли не разбираше как работи системата.

— Бих могъл, но тогава срещнах Манди и не исках да ме разделят с нея.

Трябваше да се досети, че е имало замесено момиче.

— Обичал си я?

— Да — призна той тихо. — Тя беше красива и умна и беше мила с мен. Имахме планове. Бяхме на шестнадесет и градяхме планове, когато пораснем, да отидем заедно в колеж. Тя си нямаше никого, затова реших, че ще дойде с мен. Сега, когато се връщам назад, си мисля, че съм се опитвал да променя случилото се с мен и Мия.

— Сестра ти?

Той кимна.

— Двамата избягахме заедно от първия ни приемен дом. Бяхме толкова малки. Мислех, че ако успея да намеря Дрю и Райли, всичко ще бъде наред. Едва не убих и двама ни и малко след това социалните служби ни разделиха. Мисля, че повтарях онзи момент. Мисля, че често го правя. Искам да се хвана за нещо. Искам нещо да е постоянно и реших, че това ще бъде Манди.

— И отново си избягал.

— Да. Жената… щом ме завареше сам и започваше да флиртува с мен. Дори тогава бях едър. Навярно съм изглеждал по-голям от шестнадесет.

— Недей. Тя е знаела на колко си години, Бран. Тя е била възрастната. Вината е била нейна. — Нямаше да му позволи да усложнява една проста ситуация.

— Вината беше нейна — съгласи се той с въздишка. — Знаеше на колко съм години и аз никога не съм я окуражавал. Чувствах се неловко. Не желаех да бъда в това положение. Една нощ тя се опита да ме целуне и аз я отблъснах. Тя заяви, че ще каже на гаджето си, че съм й се нахвърлил и той щял да се погрижи за мен.

— И тогава си решил да избягаш.

— Никой нямаше да ми повярва. Писнало ми беше да се чувствам притиснат в ъгъла. Манди не желаеше да ме остави да тръгна сам. Предполагам, че сме били глупави и сме смятали, че ще бъде романтично приключение. По онова време дори не мислех да отида при Дрю. Щях да оставя миналото зад гърба си. Цялото. Само аз и тя по пътя на живота. — Той потръпна. — Не продължи и една нощ.

Карли не бе сигурна, че иска да чуе останалото, но Бран имаше нужда да го сподели.

— Какво се случи?

— Измъкнахме се рано вечерта. Имахме само малко открадната храна, две бутилки с вода и дребна сума пари, която Дрю бе успял да ми изпрати. Той ми даваше всичко, което можеше да отдели, а по онова време нямаше много. Започваше бизнеса си и издържаше Райли в колежа. Работеше на две места, Райли също работеше и каквото успееха да заделят, ми го изпращаха. Налагаше се да крия парите. Някой винаги ги крадеше, но тогава бях спестил около сто долара.

Колко ли му е било тежко? Макар че тя никога не бе разполагала с много пари, ги беше харчила за сладки лакомства и детски забавления. Бран никога не бе имал нито едно от двете.

— Къде отидохте?

— Вървяхме много дълго време. Мислех, че знам къде е автобусната гара, но съм се заблудил и съм поел в погрешна посока. Постоянно бях нащрек и очаквах полицията да се появи. Това е разликата между две деца бегълци на осем и шест години и двама изчезнали тийнейджъри. Никой всъщност не го е грижа за тийнейджърите. Това осъзнаваш, когато си в системата. Изглежда с годините губиш стойността си. Всяка изминала година все повече те отдалечава от надеждата за истински дом. Затова двамата с Манди смятахме, че можем да се справим сами. Както и да е, стана късно и застудя. Исках да наема стая в някой мотел, но нямаше да приемат двама тийнейджъри под осемнадесет. Така че се озовахме в изоставена къща на края на града.

— Сами ли бяхте? Наистина ли беше изоставена?

— Така мислехме — отвърна той. — Устроихме се да преспим в една от задните стаи, но по някое време през нощта се появи някаква група. Не бяхме разбрали, че мястото се използва от наркомани, за да се друсат.

— Да не е било място за продажба на наркотици?

— Нещо подобно. Събудих се посред нощ, когато някой нахлу при нас. Беше яко надрусан. Не съм сигурен дали изобщо осъзнаваше какво прави. Започна да ме удря, а след това се появиха още двама. Те ме пребиха до смърт, а после Манди се опита да ги спре. Не я спасих. — Бран пое накъсано дъх. — Лежах на пода, а един от тях я бутна, тя падна, удари си главата и повече не стана.

Сърцето й се сви от болка за него.

— Бран, ти не си бил виновен.

— Тя беше там заради мен, а аз не бях достатъчно силен, за да я спася. Манди беше там, защото аз не можах да издържа и да направя това, което бе нужно, за да опазя и двама ни. Защо не можах да го направя? Знаеш ли колко много момчета на моята възраст щяха да приемат това, което онази жена предлагаше?

Колко ли тежки са били тези няколко последни седмици за него? Да бъде поставен в подобна ситуация с жена, която имаше власт над него, сигурно е било ужасно мъчително за Бран. Тя го погледна.

— Имал си право да откажеш.

Той я целуна по челото.

— Нещата не опират до това дали имаш право, или не, бебче. Много по-сложно е. В онзи свят, в който живеех, човек бе длъжен да направи своя избор, никой от които не беше добър. Въпреки всичко, което ми се бе случило, аз все още бях идеалист.

— Манди е умряла?

Ръцете му леко се стегнаха и Карли осъзна, че той търсеше успокоение в нея. Беше хубаво да те използват за това.

— Пропълзях до нея, след като те си отидоха. Единият крак и двете ми ръце бяха счупени, имах и няколко пукнати ребра. Тя си бе ударила главата и очевидно бе умряла на място. Останах там с нея два дни, преди да ни открият.

Той е лежал там с доказателството за своя провал. Навярно е искал да умре. Бил е толкова млад, сам и тежко ранен.

— Бебче, нищо от това, което се е случило, не е било по твоя вина. Нищо. Ти си бил дете.

— Ние всички бяхме деца. Правехме това, което мислехме, че е най-доброто, за да оцелеем, и нямаше връщане назад. Не смятам, че доскоро съм го осъзнавал. Ние се опитахме да възкресим дома, който родителите ни бяха създали. Искам да изградя нещо ново с теб. — Погледна към нея. В очите му блестяха сълзи. — Кажи ми, че имам шанс. Кажи ми, че не съм чакал прекалено дълго.

Тя бе разбрала едно нещо. Никога нямаше да изостави този мъж.

— Обичам те. Някой ден ще се омъжа за теб, Брандън.

Той притисна чело в нейното.

— Ще дойда с теб. Ако искаш да се върнеш във Флорида, аз също ще се върна там.

Внезапно Карли осъзна, че няма да има връщане назад.

Смяташе, че иска да се махне, но сега, след като Бран бе тук, бъдещето й се струваше много по-отворено, с безкрайни възможности. Защо да се установява някъде? Вече не беше нужно да се бори сама с живота. Вече не беше длъжна да бъде изпълнителната служителка на Патриша, нито да държи главата си сведена и да се опитва да издържи.

Време беше да разбере колко е корава.

— Ще дойда с теб в Остин, но ние заедно ще изградим нещо, Бран. Ти и аз. Ние ще изградим империя.

Лицето му се озари от сияйна усмивка.

— С твоя ум и моята подкрепа. Не мисля, че можем да се провалим. А и няма да ни навреди фактът, че имаме сто милиона долара в банката.

Не, нямаше да навреди. Тя се повдигна на пръсти и притисна устни към неговите.

— Каквото и да се случи, ние ще сме заедно в това, Бран. Ти и аз. Нищо няма да ме отдели от теб. Разбираш ли?

Той отново я целуна, този път по-страстно. Устата му се впи в нейната, пръстите му се заровиха в косата й, дърпайки главата й назад.

— Ти и аз.

Езикът му проникна навътре и завладя устата й. Беше й приятна тази проява на господство. Карли го остави да поеме контрола. Той й бе дал толкова много от себе си тази нощ и тя искаше да му се отплати, да му даде всичко, което искаше от нея. Беше лесно. Нямаше защо да се тревожи, че Бран ще вземе, без да даде. Те бяха заедно и това означаваше нещо за него. Той не търсеше начин да се издигне в света, нито я използваше, за да стигне донякъде.

Тя беше местоназначението на Бран. Тя можеше да бъде неговото тихо пристанище.

Плъзна ръце нагоре по гърдите му, почувства топлата му кожа под дланите си. Той не спираше да я целува, тялото й пламна. Умората й изчезна и я завладя възбуда.

— Можем да заминем на сутринта — прошепна той. — Възнамерявам да те любя до забрава в самолета. Обичам да те любя в частни самолети. Самолетът на Патриша прилича на барака в сравнение с джета на „4Л“. Толкова много ще се забавляваме, бебче.

Захапа леко ухото й и се зае с роклята. Ръцете му напипаха ципа на гърба й и го смъкнаха. Отвори закопчалката на сутиена и тя остана пред него само по бикини. Когато той я погледна, кожата й настръхна, сякаш предвкусвайки първата му ласка.

Карли обаче мислеше, че той бе забравил за няколкото разлики между двата самолета. Много съществени разлики.

— Да, но самолетът на „4Л“ ще е пълен със семейството ти.

Много скоро щеше да бъде и нейното семейство, така че едва ли щеше да е редно да я видят гола.

Ръцете му се спуснаха по гърба й към дупето. Привлече я към себе си, разделяха ги само плата на дънките му и нейните бикини.

— Но те сигурно ще заговорничат. Винаги планират нещо. Няма дори да забележат, когато се измъкнем и отидем в спалнята, за да прекараме няколко часа там.

— На борда има спалня?

— О, бебче, големият брат пътува със стил — увери я той. — Ако спалнята е прекалено скучна за теб, ще те заведа в кабинета и ще те чукам направо върху бюрото. За мен няма значение, стига по-скоро да съм с теб. Ще трябва да свикнеш с това. Сега, когато вече не е нужно да се занимавам с онази жена, мога да бъда там, където желая. А именно върху теб.

Бран я вдигна и тя обви крака около кръста му, а той отново я целуна. Отправи се към спалнята, която двамата споделяха, откакто бяха пристигнали в Калифорния.

— Искам да си имаме наш дом — промълви тя, докато я отнасяше към леглото.

Бран живееше с брат си и Хач и тя не се съмняваше, че домът им е прекрасен, но те се нуждаеха от свое гнезденце. Трябваше да научат всичко един за друг, за да изградят стабилна връзка.

— В такъв случай ще се забавляваме, докато пазаруваме за нашето жилище. — Той я пусна да стъпи отново на крака и се взря сериозно в нея. — Всичко, което поискаш. Аз не те излъгах, Карли. Обичам те. Това означава, че ти си на първо място. Над семейството ми. Над самия мен.

Бран би поставил много малко неща над семейството си, но това означаваше бракът за него. Той не се отнасяше лекомислено към него. Ако се оженеше за нея, това щеше да е, защото искаше да изживее остатъка от живота си с нея. Господ знаеше, че и тя копнееше да е с него.

— Ти също си на първо място за мен, Бран. — Твърде дълго бе поставяла нуждите на сестра си над нейните собствени, но Мери не само щеше да разбере, тя щеше да е на седмото небе от радост и да се поинтересува колко братя има Бран, когато се запознае с него.

— Свали си бикините за мен. — Бран отстъпи назад.

Е, тя знаеше, че той обича да гледа. И след като възнамеряваше от сега нататък да бъде единствената стриптийзьорка в живота му, трябваше да бъде добра. Може би щеше да се наложи да се запише на един от онези курсове по кардио стриптийз. Обзе я дива възбуда. Той я караше да се чувства така.

А тя му носеше стабилност и умиротворение. Това беше идеалната комбинация.

Карли бавно се извърна, наклони се и сложи ръце върху матрака.

— Искаш ли шоу, Бран?

Той се изкиска, звукът бе нисък и секси.

— Аз винаги обичам шоуто, бебче.

И тя щеше да му устрои едно.

Изпъна гръб и разтвори широко крака. Бран най-много обичаше да наблюдава нейната наслада. Много бързо го бе разбрала. Той достигаше върха, когато й доставяше удоволствие.

— Знаеш ли, мисля, че започвам да разбирам защо зет ми е толкова обсебен да пляска сестра ми по дупето. Боже, осъзнавам, че звучи извратено. Казвам само, че Кейс обича разни сексуални игрички и внезапно осъзнах, че и аз не съм против това. — Той пристъпи зад нея и тя усети ръцете му върху дупето си. Дланите му обхванаха двете полукълба. — Дявол да го вземе, това е произведение на изкуството.

— Мислех, че искаш шоу. — Тя имаше желание да продължи с чувственото проучване, но беше сигурна, че тази нощ двамата нямаше да издържат дълго. Толкова отчаяно жадуваше да го почувства в себе си.

— Тогава ми покажи какво умееш. — Той отстъпи назад, но не много далеч.

Карли усети как светът около нея избледнява. Останаха единствено тя, Бран и техните чувства. Усещания. Само тона имаше значение сега. Започна с емоцията, която тя изпитваше към него, но се разля по цялото й тяло, карайки кожата й да настръхне. Тялото й внезапно оживя, никога не е било по-пълно с живот. Усети как гърдите й докосват меката памучна завивка. Зърната й щръкнаха. Докосването на плата беше като милувка. Карли се надигна и отново се изправи, хладният въздух погали кожата й. Плъзна пръсти надолу към бедрата си. Много бавно смъкна бикините си, разкривайки полукълбата на дупето си. Винаги бе смятала, че дупето й е прекалено голямо и изобщо не е секси, но Бран я бе накарал да промени мнението си. Обичаше да я докосва там. Прокарваше пръсти по извивките й и ги любеше.

Тя изрита бикините и обходи с ръце бедрата си, сетне ги вдигна към главата. Бе прибрала косата си в благоприличен кок, който трябваше да изчезне. Дръпна фуркетите, които придържаха косата й и от гърдите й се изтръгна въздишка, когато тя се разпиля на кичури по гърба й. Дива и волна, също като нея самата.

Карли се обърна и отново се облегна на леглото.

— Искаше да сваля бикините. Какво ще правиш сега?

Очите му блеснаха.

— Ще правя всичко, което поискам.

Тя нямаше нищо против, тъй като единственото, което искаше той, беше да й достави удоволствие. Но още не.

— Първо ще гледаш. Ще ме гледаш, докато докосвам гърдите си.

Вдигна ръце и обхвана гърдите си с длани, палците й помилваха зърната. Те се втвърдиха и тя ги потърка между палците и показалците си.

— Обичам, когато целуваш зърната ми. Когато езикът ти ме обхожда. И сега мога да го почувствам. Усещането се заражда в гърдите ми, а сетне се разлива по цялото ми тяло. Ставам влажна и готова за теб. Само за теб.

Дънките му отпред обещаващо се издуха.

— Тогава може би трябва да ми позволиш да те имам.

Със сигурност щеше да я има, но в момента тя се забавляваше. Реши да разсее напрежението. Определено беше истинско изкуство да дразни този мъж.

Бран я наблюдаваше, облегнал гръб на скрина, в който дрехите им бяха сгънати в спретнати купчинки една до друга. Харесваше й, че бельото й е в чекмеджето до това на Бран. Разбира се, още повече й харесваше, че той се бе заел с прането, защото тя беше прекалено заета с доставчиците от кетъринговата компания. Дори не го бе помолила. Беше напъхал всичко в пералнята и няколко часа по-късно Карли го бе заварила да сгъва прилежно дрехите.

Да, този мъж заслужаваше шоу.

— Знаеш ли какво още обичам у теб, Бран? — Тя се отдръпна назад, докато почувства таблата на леглото зад гърба си. Много бавно разтвори крака. Женствеността й остана открита за Бран. Нямаше значение, че въздухът в стаята бе хладен. Карли цялата пламтеше от жар.

Той се втренчи в нея, ръцете му се насочиха към ципа на дънките.

— Кажи ми.

Пръстите й се спуснаха надолу, докоснаха леко гърдите и корема, който беше малко заоблен, за да е секси. Но не и сега. Тя усещаше силата си. Бран й бе подарил това и тя възнамеряваше да му се наслади докрай. За пръв път в живота си се чувстваше сексапилна и обичана. И определено й се нравеше да дразни този мъж.

— Имаш най-талантливият език на света, Брандън Лолес.

— Да, когато някоя жена е красива колкото теб — промърмори дрезгаво той. Смъкна дънките, заедно с боксерките, освобождавайки възбудата си. Тя обичаше да го гледа. Той се приближи до ръба на леглото, извисявайки се над нея. — Може би ще ми позволиш да те вкуся сега.

— Но шоуто още не е свършило. — Тя плъзна един от пръстите си с идеално оформен маникюр по женствеността си. — Не съм ти казала кои са всички неща, които обичам в теб.

— Няма нужда. Аз съм обичан. Разбрах. Нека го направим.

Но сега Карли водеше играта.

— Още не. Мисля, че трябва да чуеш всичко, Бран. И мисля, че имаш нужда да се погалиш. Не бих искала да не си готов за мен.

Ръката му сграбчи вече твърдия му член.

— Аз винаги съм готов за теб, но моля те продължавай. Кажи ми какво обичаш в мен, но да знаеш, че по-късно отмъщението ми ще бъде безмилостно.

Карли не се съмняваше в това. Той не обичаше да бърза и определено го биваше да я кара да му се моли. Тя вече си представяше дългите часове, когато щеше да се гърчи от сласт, извисена над ръба, преди мъжът й най-после да се смили и да я накара да полети. Така че сега нямаше да пропусне тази възможност.

— Обичам, когато си възбуден и колко добре се чувствам, когато ме любиш.

Карли го наблюдаваше как се държи в ръка. Всяка линия и всяка част от тялото му бяха съвършени. Толкова мускулест и красив. Тя погали гънките между бедрата си, докато си представяше, че пръстът й е езикът му. Когато я целуваше там, той сякаш я поглъщаше докрай.

Младата жена преплете поглед с неговия и осъзна, че това бе надпревара със страстта. В мига, в който достигнеше оргазъм, той щеше да бъде отгоре й и тя нямаше да може да стори нищо. Намерението се четеше в очите му. Тази нощ той щеше отново и отново да я извисява до върховете на екстаза. Позволяваше й да определи темпото, но в мига, в който тя се понесеше по вълните на удоволствието, той отново щеше да поеме контрола.

И точно това искаше тя.

Не можеше да удължава прекалено дълго този миг. Мръсните думички и пламъка в очите му вече я бяха докарали до ръба. Пръстът й притисна точното място и тя беше безпомощна. Оргазмът разцъфтя по кожата й и тя цялата поруменя от блаженство и щастие.

Той мигом се озова отгоре й. Бран движеше едрото си мускулесто тяло с грацията на хищник, метна се върху леглото и разтвори широко краката й. Преди тя да успее да си поеме дъх, устата му покри женствеността й.

— Това е мое.

Тя беше негова и беше съвсем естествено да му принадлежи, защото и той, дявол да го вземе, й принадлежеше.

— Твое е.

Бран сведе глава и доказа, че беше също толкова добър, колкото и тя. Не се сдържаше, любеше всяка частица от женствеността й. Тя вдигна ръце и се вкопчи в таблата, борейки се със себе си, за да не се притисне към него. Всяка клетка в тялото й пламтеше от блаженство, цялото й същество беше фокусирано върху източника на това върховно удоволствие. Бран се раздаваше без остатък, даваше й всичко, което имаше. Той простена и звукът отекна върху кожата й.

Не биваше да чувства това. Не и отново. Не толкова скоро. Някак си той го бе изтръгнал от нея. Тя откликваше на този мъж, така както никога не си бе представяла, че е способна. Нямаше значение, че бе получила оргазъм само преди няколко минути. Отново беше на ръба. Освобождението трептеше и я мамеше, дразнеше и измъчваше.

Когато си мислеше, че ще полети, той се отдръпваше.

— Не и без мен. Не и този път. Утре ще те оставя да свършиш десет пъти, но тази нощ те желая прекалено силно. — Той се издърпа нагоре, демонстрирайки фантастичното си тяло.

Тя беше безсилна да стори каквото и да било, можеше само да го наблюдава, наслаждавайки се на начина, по който той се движеше. Нейният Бран. Той беше безобразно красив и не можеше да вини другите жени, че го зяпат прехласнато. Стига да не пипат. Той беше неин. Само неин.

Карли погали мускулестия му торс.

— Ще бъда ревностна собственичка, Бран — предупреди го тя. Той трябваше да знае в какво се забърква.

В очите му лумнаха пламъци, когато сведе поглед към нея.

— Аз съм твой. Не искам никоя друга и ти трябва да знаеш, че никога няма да пожелая друга жена. Ти си всичко за мен. Не съжалявам за нищо, което съм преживял, защото то ме доведе при теб. Бих искал да спася Манди, но с изключение на това, докато имам теб, знам, че всичко си е струвало. Разбираш ли ме?

Това беше най-силната клетва, която той можеше да даде. Тя определено разбираше. Цялата болка, която бе изстрадал, и която отново би понесъл заради нея. Тя също не би променила нищо. Всичко, през което бе преминала, я бе довело до този миг и до този мъж. Правилният мъж.

— Обичам те, Бран. Обичам всичко в теб. Доброто, лошото, светлината, мрака. Искам те всякакъв. — Сега вече го бе осъзнала. Никога нямаше да го напусне.

Той я целуна по челото, моментът бе почти тържествен.

— И аз те обичам, затова ще получиш най-доброто от мен. Не бих ти дал по-малко. Вземи ме.

Той се притисна и навлезе мощно в нея. Само Бран можеше да я дари с това усещане. Беше единственият мъж, който можеше да я накара да се почувства така, сякаш е нещо повече, когато я любеше.

Той се отпусна, притискайки я с цялата си тежест, докато целуваше устните й. Застина, сякаш повече от всичко на този свят желаеше да удължи този миг. Нямаше никакво значение, че все още не са се подписали. Те щяха да станат съпруг и съпруга. Сватбата просто щеше да отбележи този факт. Решението беше взето тази нощ.

Тя беше негова, а той беше неин и двамата щяха да създадат семейство. Това бе всичко, което Карли някога бе искала и при все това изглеждаше толкова просто. Светът беше жесток и пъден със сложни противоречия, но ако винаги можеха да се връщат към този безценен миг, щяха да преодолеят всичко.

Животът беше поредица от избори, които я бяха довели до Бран — нейният последен избор. Той. Винаги и вечно щеше да бъде той.

Любимият й се задвижи, показвайки й, че я бе разбрал. Неговият избор беше също като нейния. Той щеше да бъде с нея, да остарее с нея, избирайки единствено нея до края на дните им.

Бедрата му се движеха. Тя се изви и се притисна към него, за да я изпълни без остатък. Точно това искаше тя. Колкото е възможно по-здрава и неразрушима връзка. Тазът му потръпна до слабините й, цялото й тяло откликна и оргазмът отново я помете.

Карли изкрещя името му, когато той застина и се изпразни в нея. Тя обичаше да усеща този миг, топлата струя, нахлуваща в нея. Един ден това щеше да означава нещо различно. Щеше да означава повече любов за двамата, но днес тя бе доволна, че не съществуваше нищо друго, освен тях двамата.

Младата жена се отпусна назад, цялото й тяло потръпна в безсилна нега.

Когато той също се отпусна нежно върху нея, тя разбра, че тази нощ далеч не бе свършила.

* * *

Докато Карли ставаше от леглото, Бран я наблюдаваше. Беше малко изненадан, че не е изморена. Беше я любил три пъти, а и вече беше дяволски късно. Но не можеше да се възпре. Изпитваше нужда да остави отпечатъка си дълбоко в нея. Желанието беше истинско безумие. Сега, когато знаеше, че тя винаги ще е до него, искаше да го изкрещи на целия свят. Искаше да сложи пръстен на пръста й и всички бумаги да бъдат подписани.

Трябваше да признае, че може би винаги щеше да търси начин да я затвори в клетка, да я задържи.

Карли отиде до мястото, където той бе захвърлил ризата си, преди тя да се прибере у дома. Дупето й беше въплъщение на съвършенството. Бран я наблюдаваше как взема ризата му и я увива около себе си.

— Знаеш, че това не ти е нужно — рече той. Предпочиташе да я гледа гола през цялото време. Не й трябваха никакви дрехи. Беше достатъчно красива без тях. — Можеш да останеш така, както си. Нямам нищо против.

Устните й се извиха в най-сладката усмивка.

— Не съм спуснала завесите във всекидневната.

Какво общо имаше това?

— Е, и? Мислиш ли, че някой обикаля навън из имението на Патриша по това време на нощта?

Беше толкова сладка, когато мислеше, че той е казал нещо глупаво. Бран го знаеше. Завърташе очи, а после въздъхваше.

— По време на приемите тя не включва алармената система. Прекалено много хора идват и си отиват и ще е така в продължение на часове. Ако не ми беше толкова бясна, аз все още щях да съм в къщата. Патриша обикновено използва това време на вечерта, за да избере някой, с когото да прекара нощта. Подозирам, че е била планирала това да си ти.

Той беше изненадан, че не му се бе наложило да се промъква през охраната. Големите порти бяха оставени отворени. Патриша бе спорила с него за това. Беше заявила, че не желае гостите й да се озоват във въоръжен лагер. Нейната упоритост се бе превърнала в негово спасение. Беше успял да влезе направо и да се уедини в къщата за гости, която двамата с Карли споделяха през изминалата седмица.

— Знаеш, че това никога нямаше да се случи, нали? — През цялата седмица той постоянно бе на нокти, заради явните сексуални намеци на Патриша. Това го правеше неспокоен и той с усилие потискаше гнева си, но сега, след като бе взел решение как да действа, му се струваше по-лесно да се справи със ситуацията. Сякаш душата му се бе отпуснала, знаейки, че той ще намери начин да се справи с проблемите си. Не като ги загърбва, а като ги разрешава, за да има бъдеще.

Това беше истинският дар, който му бе направила неговата бъдеща съпруга.

Ръцете й погалиха косата му.

— Знам. Добре ли си?

Бран простена, но се усмихна. То винаги щеше да бъде там. Миналото му бе белязано с неговата уязвимост. Може би затова не можеше да го признае, преди Карли да се появи. Тя го бе направила силен.

— Добре съм, бебче. От сега нататък всяка откачена мадама, която си мисли, че ме притежава, ще си има работа с теб. Ще те изпращам директно ти да се оправяш с нея.

Карли винаги щеше да се опитва да го закриля.

— И добре ще направиш. Ще им дам да се разберат. Както казах, аз съм доста ревностна собственичка.

Той й вярваше. И дяволски добре знаеше, че и той беше същият. Никой нямаше да докосне неговото спасение. Отпусна глава върху ръката си.

— Нямам нищо против собственическото ти чувство. Мисля, че много скоро ще откриеш, че сме си лика-прилика, бебче. А сега, я ми кажи защо стана от леглото? Няма абсолютно никаква причина да го правим, преди слънцето да изгрее. Дрю ще изпрати кола в безбожно ранен час. Трябва в осем да сме на летището. Преди да се усетиш, ще сме в Далас. Ще уредя някой да опакова багажа ти в къщата ти във Флорида и да ни го изпрати другата седмица. Дотогава, направи списък на това, от което ще се нуждаеш, и всичко ще ни очаква, когато се приземим. За тази цел не са ти нужни дрехи.

Тя нямаше да се нуждае от дрехи доста дълго време. О, би могла да каже, че щяха да й трябват, за да се качи на самолета, но той много бързо щеше да ги свали.

— Мислех, че заминаваме за Остин.

Той се надигна в леглото. По лицето му се изписаха няколко изражения.

— Трябва да поговорим за това. Терапевтът, когото мисля да посетя, живее в Далас. Той е специалист по посттравматичните стресови разстройства.

Тя пристъпи към него и протегна ръка.

— Тогава известно време ще останем в Далас. Това звучи прекрасно, Бран. Можем да си намерим наше жилище и да започнем да мислим какво искаме да правим.

Той искаше нея. Отново и отново. Но знаеше, че накрая ще трябва да я подели със света.

— Можеш да започнеш да планираш как искаш да организираш шоуто си.

Тя се усмихна.

— Нашето шоу.

Това беше неговото момиче. Тя нямаше да го изключи от плановете си. Той щеше да си скъса задника от работа, за да сбъдне мечтите й.

— Нашето шоу. Нашата телевизионна компания. Нашата марка. Ние можем да направим всичко.

Усмивката върху лицето й го накара да повярва в думите си.

— Щом сме заедно.

— Тогава се връщай в леглото. — Имаха още няколко часа. Той трябваше да я остави да поспи. Накрая. Когато малкият му приятел повече нямаше сили, можеше да поспят малко.

Карли се засмя и звукът изпълни стаята, когато тя се отдръпна от него с широка усмивка.

— Не. Нужна ми е минута, за да се възстановя. Освен това трябва да поговоря с теб за нещо, което направих.

Бран седна в леглото, чаршафът се свлече до кръста му. Тя си бе помислила, че той я напуска. Какво бе направила? Бяха прекарали разделени няколко часа. Бран се надяваше, че не е подписала документ за нещо постоянно. Не че съществуваше нещо истински постоянно. Беше го научил от Райли. Щеше да накара брат си да анулира всичко, което е подписала. Той щеше да я измъкне.

— Какво си направила, бебче? Да не би Патриша да те с накарала да подпишеш нов договор?

Тя завъртя прекрасните си очи.

— Не съм подписвала нищо. Смятах да напусна „Кейн Корпорейшън“, освен ако Дрю не пожелаеше да остана.

Той щеше да я измъкне от бойното поле на братовата му война. Искаше всички да го напуснат. „Маккей-Тагарт“ щяха да разрешат проблема и да открият престъпниците, а те щяха да седнат и да решат как най-добре да постигнат справедливо възмездие. Щяха да приключат с отмъщението.

— Напускаш още утре. Без предизвестие. Всички препятствия са отстранени. Аз няма да те оставя тук.

Нослето й се сбърчи очарователно. Да, това беше гримасата й „Ти-си-глупак“.

— Като че ли аз искам да остана. Не. Прибирам се у дома с теб. Но мисля, че докато си тръгвах, може и да съм извършила престъпление.

Бран се намръщи.

— Престъпление?

Тя кимна.

— Знаеш ли, че се наложи да спра Шелби?

Той нямаше представа за това. Бран бе чувал само това, което Дрю бе искал да чува. В резултат бе последвало бурното му спречкване с Кени Джоунс-младши, който навярно щеше да го съди. Щеше да им се наложи да се оправят и с това.

— Да — отвърна Карли. — Тя се появи на приема, искаше да се конфронтира с Патриша. Аз я отведох в първата стая, която ми попадна. Оказа се някакъв салон на първия етаж. Виждала съм го стотици пъти, но Дрю забеляза нещо, което ми бе убягвало. Почакай тук. Ей сега се връщам.

Тя се обърна и той я изпрати с поглед, докато се отдалечаваше.

По дяволите, това момиче беше супер. Никога не бе виждал по-красива жена отпред или отзад.

Бран се излегна обратно върху леглото и си позволи да се отпусне. Тя беше негова. Щеше да остане до него. И той щеше да се вслушва в съветите й. Карли не го бе обвинила за това, което се бе случило с Манди. Той навярно вечно щеше да се вини, но отношението й към него не се бе променило. И това му бе дало сили да се изправи срещу демоните.

Всъщност тази вечер той се бе изправил срещу доста неща. Беше застанал срещу Дрю и Хач и най-после им бе казал колко са го наранили. Дълго време това му се бе струвало проява на страхливост, но сега осъзнаваше, че всъщност беше смелост. Искаше се голям кураж да се изправиш срещу някого и не само да му кажеш истината, но и да си готов да чуеш неговата. Дрю и Хач бяха признали какво изпитват и сега помежду им всичко беше наред.

Мамка му. За пръв път от много време, помежду им всичко беше наред.

Трябваше да се види с Мия. Трябваше да застане пред нея и да й се извини, задето я бе накарал да избяга с него. Тя нямаше да го обвинява. Бран не бе сигурен дали сестра му изобщо си спомняше, но имаше нещо освобождаващо в това, да споделиш какво се е случило. Да помолиш за прошка и да я дадеш.

Карли му бе дала този дар.

Бран бе прекарал толкова дълго време, питайки се дали е достоен за любов. Но не това беше въпросът, който трябваше да си задава. А да се запита дали той беше способен да обича. Това бе най-главното в целия му живот. Любовта му към Карли го бе превърнала в по-добър човек. Любовта му към нея бе прогонила самотата. Дори тази вечер тя да го бе отхвърлила, любовта му към нея щеше да го издигне над животното, в което си бе позволил да се превърне.

Беше се примирил с оцеляването, вместо да живее пълноценно.

Никога вече. Той щеше да почете Карли, почитайки живота. Щеше да направи всичко, за да се излекува. И това го караше да се чувства толкова дяволски добре.

Младият мъж въздъхна и се замисли. Щеше да се върне в Далас, където всичко бе започнало. Той е бил роден там. В известно отношение пак там бе умрял. Дрю ги бе преместил в Остин, когато най-после имаше възможност, сякаш по някакъв начин градът ги бе белязал и осквернил.

Но Мия бе срещнала Кейс в Далас. Сега Бран щеше да открие там новата версия на самия себе си.

Чу се тътрещ звук и Бран се изправи в леглото.

Не бе сигурен защо, но нещо го подтикна да не извика. Беше на върха на езика му да изрече името й и да попита какво я е забавило. Не го стори, защото ледени тръпки се спуснаха по гърба му.

Не бяха сами. Вече не.

Не бе сигурен откъде го знаеше, защото не беше чул нищо, освен плъзгане по плочките, но дяволски добре усещаше, че някои друг беше там с нея. Може би се дължеше на всичките тренировки с Кейс, но по-скоро бе заради годините, когато се налагаше да познава заобикалящата го обстановка. Никога не се бе чувствал в безопасност. Винаги трябваше да е нащрек.

Изправи се бавно, не желаеше да се издаде. Ловко нахлузи дънките и се приготви за действие. Въпреки че бяха отседнали в къщата за гости, постройката беше доста голяма. Имаше три спални, две всекидневни и кабинет. Бран бе почти сигурен, че тя е отишла в голямата всекидневна, която беше най-отдалечена от главната спалня, която споделяха.

Бран застина, ослушвайки се напрегнато и тогава го чу.

— Не се движи.

Не беше изречено от Карли. Гласът бе дълбок и мъжки. Време беше да си размърда задника.

Сърцето му почти бе спряло и той усещаше как червената пелена заплашва да го обгърне.

Пое дълбоко дъх. Карли се нуждаеше от нещо повече от побесняло животно. Заради нея той трябваше да запази спокойствие и хладен разум, ако искаше да разбере какво става.

Приближи се до чантата си, където бе оставил пистолета си, който от седмици носеше със себе си. Беше прекарал дълги часове на стрелбището. Когато бе решил да мине под прикритие, бе започнал да тренира с Кейс. Беше станал много изкусен с оръжието.

Усещаше го добре в ръката си. Някак си то го успокояваше и му напомняше, че това не е сбиване. Това беше мисия.

— Върви и се погрижи за мъжа — нареди плътен глас.

— Ако го нараните, няма да ви дам нищо — заплаши ги Карли. — Ще ви се наложи сами да го търсите.

Бран се придвижи по коридора и се промъкна в малката спалня, без да включва осветлението. Ако причината за това нахлуване беше дългът й към мафията, той се закле, че щеше да разпердушини цялата им организация. Карли говореше, значи беше жива. Не биваше с нищо да застрашава живота й.

— Хубаво, върви и го доведи и тогава ще видим дали тя няма да се разприказва.

Той зачака, заслушан за стъпки, които щяха да му подскажат, че някой се приближава. Дъските на пода изскърцаха леко и през пролуката на вратата Бран видя, че мъжът върви към спалнята. Беше облечен в черно, грамадното му тяло изглеждаше заплашително.

Бран се измъкна навън и последва първия им нападател. Вървеше близо до стената. Да застреля мъжа, не беше решение. Силният изстрел щеше да привлече внимание, а той не беше сигурен още колко мъже имаше в къщата. Беше чул един глас и се надяваше да са само двама, но не можеше да разчита на това.

Погледна към ръката на мъжа. Беше дошъл подготвен. Пистолетът му имаше заглушител.

Трябваше му този пистолет. Може би, ако очистеше двама от хората му, Ди Лука щеше да се замисли. Разбира се, след като Бран приключеше с тях, повече нямаше да има Ди Лука. Бе платил единия милион, защото не желаеха да намесват полицията. Бяха се съсредоточили да унищожат Патриша и се налагаше да фокусират всичките си сили върху тази цел. Този път Бран щеше да посвети живота си, за да се увери, че този негодник никога повече нямаше да преследва жена му.

Хвърли се напред и нападна, стоварвайки с все сила пистолета върху главата на мъжа. Бран беше с поне осем сантиметра по-висок от него и Кейс го бе научил къде да удря. Чу се изпукване и мръсникът политна наред, но леглото му попречи да падне.

— Хей, побързай! — извика мъжът от всекидневната.

— Спипах го — отвърна Бран, преправяйки гласа си, за да звучи колкото се може по-дълбоко и грабна оръжието на мъжа. Два пистолета бяха по-добре от един. Замисли се за миг да застреля мерзавеца в главата, но после осъзна, че ще се наложи да обяснява на Карли защо е застрелял невъоръжен човек.

Освен това нямаше да е зле някой да отговори на въпросите му.

— Е, доведи го тук! — заповяда шефът му. — Тази кучка ми създава проблеми.

О, онзи нямаше да оживее. За разпита му беше нужен само един. Можеше да убие другия.

Сега Бран се движеше чевръсто, готов да стреля в мига, в който му се удадеше възможност. Спря в края на коридора. На отсрещната стена имаше огледало. Можеше да огледа обстановката.

Карли беше на колене, към тила й бе притиснато дулото на пистолет. Мъжът, който я бе нападнал, беше сам.

— Ето каква е сделката, скъпа — заговори той. — Ти ще ни дадеш това, за което дойдохме, или ще убием приятелчето ти. Уверявам те, че вече е в ръцете на помощника ми и никак няма да е приятно, ако ни забавиш по някакъв начин.

Карли пое дълбоко дъх и когато заговори, гласът й беше изненадващо спокоен.

— Първо искам да видя приятеля си. После ще ви кажа къде е то.

Къде беше кое?

Нямаше време за това. Мъжът беше опрял пистолет до главата й, а вторият бандит нямаше да остане завинаги в безсъзнание. За щастие, огледалото му позволяваше да види кой къде е, а обучението на Кейс го изпълваше с увереност.

Бран напълно се владееше. Можеше да го направи. Нямаше да се подаде на гнева, нито щеше да позволи на страха да го завладее. Не и когато на карта бе заложен животът на Карли. Усещаше как яростта заплашва да изригне на повърхността, но той я обузда.

Дишай. Пристъпи напред. Завърти се и се прицели.

Той стреля и преди мъжът да е успял да се обърне и да го види, в главата му зейна дупка и той политна към пода. Разнесе се тъп звук от падащо тяло.

Карли беше на крака и в прегръдките му, преди Бран да успее да си поеме дъх. Тя обви ръце около него.

— Помислих, че ще те убият.

Той я притисна за миг до гърдите си.

— Ние сме добре. Извади телефона си и се обади в полицията. Онзи в спалнята не е мъртъв. Ще го вържа и ще се опитаме да разберем защо Ди Лука не се е отказал да те преследва.

Тя отстъпи назад, ръцете й трепереха.

— Не мисля, че е бил Ди Лука. Те не искаха пари. Искаха нещо друго. Искаха нещо, което откраднах от дома на Патриша.

Преди Бран да успее да каже каквото и да било, рамото му отхвръкна назад и изведнъж вече не можеше да диша. Видя как върху лицето на Карли се изписа изражение на пълен ужас.

Докосна гърдите си и напипа влага. Кръв. Краката му се подкосиха и той усети как Карли се опитва да го подхване. Но светът губеше очертания и пред очите му притъмня.

Последното, което видя, беше разплаканата Карли, после той се отнесе някъде много далеч и всичко потъна в мрак.