Лекси Блейк
Разплата (17)

16

Карли огледа елегантната бална зала. Малцина имаха бални зали в дома си, но имението на Патриша Кейн можеше да се мери с Версай. Всеки детайл от имението на площ от близо петстотин и шестдесет квадрата с изглед към океана бе старателно подбран — от италианските мраморни подове и изящните гипсови корнизи до басейна и фонтана. Днес къщата посрещаше двестате най-близки приятели на Патриша.

— Чуваш ли ме добре? — прозвуча мъжкият глас в ухото й.

И в ушите на още неколцина души, за които Патриша не подозираше. Карли не беше свикнала с всички тези шпионски джаджи. За щастие, определено беше свикнала постоянно да има слушалка в ухото си. Тази просто беше на различна честота. На избраната от Дрю Лолес.

— Чувам те.

Никой нямаше да се усъмни заради това, че говореше в слушалката. На подобни партита тя постоянно разрешаваше всевъзможни проблеми.

— А аз виждам през камерата. Засега всичко е наред — разнесе се спокойният глас на Дрю в ухото й.

Карли носеше миниатюрна игла върху коктейлната си рокля. Приличаше на звезда с диамант, но всъщност беше още една от шпионските джаджи. Тя щеше да позволи на Дрю и екипа извън къщата да виждат какво става от нейната перспектива. Е, по-точно от перспективата на лявата й гърда.

Погледна към долния етаж. Гостите се движеха навън и навътре от балната зала, плъзгащите врати бяха отворени към задния двор и великолепната гледка към Тихия океан. Облечените в смокинги сервитьори си проправяха път през тълпата, предлагайки шампанско и ордьоври. Свиреше струнен квартет, а Карли бе уредила по-късно да пее една от най-популярните оперни певици на „Метрополитън“.

През последните пет години редовно бе организирала този прием, но никога не се бе чувствала по-нервна. Ръцете й леко трепереха и изглежда нямаше да се успокоят.

Това беше. Ако Бран откриеше онова, което търсеха, връзката им щеше да приключи. Е, тя трябваше да вземе решение какво ще прави. Имаше чувството, че Бран няма нищо против да се виждат още известно време. Дори се шегуваше как двамата трябва да заминат на почивка. Беше предложил да я отведе някъде за няколко седмици.

Чудеше се дали това не беше неговият начин да се сбогуват. Или пък неговият начин да сложи ново начало във връзката им.

През последната седмица беше спала с него всяка нощ. Той се прибираше късно и я любеше. И на сутринта отново. Когато се любеха, Карли имаше чувството, че тя му е необходима.

Но когато се опитваше да поговорят за нещо сериозно, той ставаше уклончив и сменяше темата.

Що за бъдеще имаше тя с мъж, който не желаеше да говори с нея за миналото си? Който дори не желаеше да признае, че има проблем? Тя не би могла да изгради истински живот с него. Винаги щеше да бъде в очакване той да експлодира и да разруши всичко, което бяха създали.

Наблюдаваше го, когато той влезе в залата. Засега следваше плътно Патриша, но след няколко минути щеше да възникне спешна ситуация, изискваща неговото присъствие. Всичко бе идеално планирано. Поне стотици пъти бяха обсъждали стъпка по стъпка цялата операция.

Предишната нощ Бран бе успял да отмъкне електронната карта за достъп за личния кабинет на Патриша. Той я бе дал на Кейс да извади дубликат и я бе върнал, преди тя да усети липсата й. Дрю бе хакнал домашната алармена система. Можеше да заглуши сигнала, сигнализиращ отварянето на вратата. Бран имаше в джоба си уред, който щеше да копира информацията от всичките й компютърни устройства и в същото време да свърже Дрю със сейфа в кабинета. Всички устройства бяха електронни, което ги правеше напълно уязвими за точно тази страна на злия гений на Дрю. Бран щеше да претърси бюрото й, дрешника и всичко в нейната светая светих.

Доколкото Карли знаеше, той щеше да бъде единственият човек, освен Патриша, който е бил в онази стая, откакто имението е било построено. Тя го наричаше своето убежище, нейният личен рай. Карли никога не бе престъпвала прага му.

— Това онази личност ли е, която ми се струва, че е? — прозвуча ниският глас на Дрю в слушалката.

Карли сведе поглед и ахна.

Шелби Гейтс влезе в балната зала, сякаш беше господарката на имението. Носеше дизайнерска рокля, показваща всичките й убийствени извивки и приличаше на жена с мисия.

Мисия, която можеше да разбие на пух и прах тяхната и това щеше да бъде пълна катастрофа.

— Ще й откъсна главата. Кажи на Кейс да изчака, докато заема отново позиция, преди да започне играта. И пак повтарям, дръж топката извън игра. Схващаш ли? — Карли заслиза по стълбището.

— Чувам те. Но изобщо не схващам. Мисля, че си гледала прекалено много шпионски филми. Знаеш ли, че терминът „топка“ всъщност се отнася за ядреното куфарче на президента. — Дрю както винаги беше изтъкан от логика.

Нека я съди, задето бе проспала „Еър Форс 1“.

— Разбираш ли какво ти казвам?

— Да, Карли. Вече осведомих Кейс, че е възникнал малък проблем. Ако не изведеш онази жена оттук, ще се постарая тя никога повече да не ме притеснява. Мога да наредя да я отведат на един от безбройните самотни острови, където няма да може да причинява неприятности. Притежавам няколко такива.

Тя не се съмняваше в думите му. Беше разбрала, че Дрю Лолес никога не се шегуваше с отмъщението. Въобще, този мъж рядко се шегуваше с каквото и да било.

— Какво е облякла тази напаст? — Дрю звучеше още по-бесен отпреди малко. — На това пола ли му викат? Все едно е увила лейкопласт около задника си.

— Това е модел на Ерве Леже — тросна се Карли раздразнено. Шелби изглеждаше фантастично в жълтата рокля. — И е съвършено благоприлична.

— Може би, ако се носи от някоя супермоделка, която никога в живота си не е помирисвала чийзбургер. Върху тази жена би трябвало да се смята за престъпление. — Звучеше ужасно превзето за мъж, който бе въплъщение на самия грях, когато свалеше ризата си.

Веднъж бе влязла във фитнес залата и го бе заварила заедно с Бран и Кейс по време на една от тренировките им. Имаше всевъзможни модерни фитнес уреди, но единственото, което бе видяла Карли, бяха невероятно привлекателни мъжки гърди. Въпреки че не беше толкова секси колкото Бран, Дрю определено можеше да се похвали с мускули. Никой мъж, който говореше като супер умник, нямаше право да изглежда така без риза.

— Определено ще я уведомя за неодобрението ти.

— Аха, кажи й, че ако още веднъж я спипам да се опитва да хакне личната ми компютърна система, няма да я изпратя на самотен остров — парира Дрю. — Ще се озове в затвора.

Гневът в гласа му я накара да се усмихне. Хубаво беше да види, че някой на този свят можеше да изкара от нерви Дрю.

— Тя е проникнала в личната ти компютърна система?

— Просто е извадила късмет.

Карли се промушваше през тълпата. Видяла бе Патриша да се отправя към басейна, където се бяха разположили неколцина от най-щедрите й инвеститори с чаши със скоч и бърбън в ръце.

Шелби изви врат, опитвайки се да види над множеството от глави. Макар и покачена на безбожно високи токчета, това явно й струваше усилия.

— Ще падне от тези токчета — избоботи в слушалката гласът на Дрю, досущ като магаренцето Йори. — Като че ли има нужда да прави краката си по-дълги.

Карли успя да достигне до приятелката си.

— Каква изненада да те видя!

Очите на Шелби блеснаха, но тя се включи в играта и се наклони напред за прегръдка.

— Аз също много се радвам да те видя.

Карли я прегърна, приближавайки до ухото й.

— Какво, по дяволите, правиш тук, престъпнице?

— Ето как трябва да се говори с нея — заяви Дрю. Задоволството придаде дълбочина на тембъра на гласа му.

Шелби се намръщи.

— Не съм престъпница.

Карли я улови за лакътя и я поведе към място, където можеха да си поговорят, без да привличат внимание.

— Нахлуването в чужда собственост е престъпление и точно в това ще те обвини Патриша, ако те залови тук. Как влезе?

— Името ми беше в списъка на поканените — отвърна неканената гостенка, продължавайки да се мръщи, докато Карли я влачеше към другия край на балната зала.

— Аз лично одобрих списъка. — Карли изтика приятелката си в коридора, който ги отведе в крилото с личните помещения на обитателите на имението. Наблизо стоеше охранител, но за щастие беше човек на „Маккей-Тагарт“ и им кимна да минават. — Ти не фигурираше в него.

Тя набута Шелби в най-близката стая. Оказа се салон. Имението разполагаше с няколко. Точно този беше личният салон на Патриша. Мебелите бяха удобни, а стените бяха украсени с произведения на изкуството, които тя колекционираше, и лавици с книги, които навярно никога не бе чела.

Изведнъж Карли остана като ударена по главата от мисълта какво бе направила Шелби, за да фигурира името й в списъка с гостите.

— Ти си хакнала компютъра ми?

Може би Дрю имаше право.

Шелби се извърна, скръствайки ръце пред щедрия си бюст.

— Смятам да се изправя срещу нея, Карли. Искам да й задам няколко важни въпроса. Този път няма да ти позволя да ме разубедиш.

Карли пое дълбоко дъх.

— Скъпа, знам, че смяташ това за добра идея, но си избрала лош момент. Трябва да си вървиш.

Шелби поклати глава.

— Не мога. Не мога да докажа, че тя е убила брат ми, но мога да разруша империята й. Искам да знам какво е направила с Франсин Уелс. Жената направо е изчезнала от лицето на земята и аз мисля, че Патриша я е убила.

— Тя знае за Франсин Уелс? — Гласът на Дрю се бе снижил почти до шепот.

Но пак беше прекалено силен. Тя го игнорира. По-късно щяха да се занимават с мистериозната жена, която се предполагаше, че е била предшественицата на Карли.

— Разполагаш ли с някакво доказателство?

Шелби стисна челюст.

— Налице са доста съвпадения. Трябва да застана срещу нея и да видя как ще реагира.

— Ще реагира като те тикне в затвора, Шелби. Ще те дискредитира и ще те разкъса на парчета. Искам да я оставиш на мира.

— След всичко, което тази жена ти е причинила? След начина, по който се е отнесла към сестра ти? Ти ще ми откажеш възможността да я погледна право в очите и да й заявя, че знам какво е сторила?

Карли се протегна и сложи ръка върху ръката на Шелби.

— Знам какво е сторила. Обещавам ти, че когато можем да го докажем, ще те оставя да се конфронтираш с нея.

— Питай я за Франсин Уелс — каза Дрю.

За човек, който й бе наредил да пази мисията в тайна, той бе ужасно разговорлив. Как се предполагаше да го направи, без да обясни на Шелби, че един Лолес й диктува в ухото?

— Може би никога няма да успея да докажа какво е причинила на брат ми, но навярно мога да направя нещо повече. — Шелби се приведе и зашепна: — Мисля, че става дума за нещо много по-голямо, отколкото съм си представяла, Карли. Когато брат ми е започнал да се рови в бизнес делата й, той е открил нещо друго. Нещо, което е свързано със събития от преди двадесет години. Тревожа се за теб. Някой много усилено се старае да ми попречи да разследвам.

Аха, най-после нещо се подреждаше.

— За Франсин ли говориш? Тя ли е свързана със събитията от преди двадесет години?

Шелби кимна.

— Странно е, но откакто ти ми каза за нея, не мога да престана да мисля за това. Тя е призрак, но невинаги е била. Преди двадесет години е била много видима. После сякаш изведнъж е изчезнала от лицето на земята.

— Накарай я да продължи да говори — нареди Дрю. — Искам да разбера всичко, което знае за Франсин Уелс. Мисля, че аз съм пропуснал нещо. Бран я спомена преди време, но напоследък започнах доста да мисля за тази жена. Ако Франсин Уелс е човекът, за когото я смятам, тя е била много близка с баща ми.

— Ти мислиш, че Патриша има нещо общо с изчезването й? От това, което знам, тя е помогнала на Патриша да изплува преди години. Тя е била мозъкът зад бизнеса.

Шелби отстъпи назад и закрачи из помещението.

— Но информацията за нея е доста оскъдна. Изчезнала е от Далас в деня след смъртта на Бенедикт и Айрис Лолес. Освен това е работела за същата компания. Намирам за странно, че е опразнила апартамента си и е заминала без никакво предупреждение. Дори не се е свързала с никого от приятелите си. Осемнадесет месеца по-късно тя се появява във ведомостта на новосъздадена компания с името „Страткаст“. Изчезнала е и оттам и ето къде историята става още по-странна. Веднага след като Патриша е продала акциите си от „Страткаст“, Франсин цъфва във Флорида, но в държавния регистър няма никакви данни, че притежава някаква собственост или поне жилище. Не е била назначена на работа в компанията, но очевидно Патриша й е плащала в брой.

По гърба на Карли полазиха ледени тръпки. Нищо чудно, че Дрю се интересуваше от Франсин.

— Разбираш, че аз никога не съм я срещала. Само съм чувала истории за нея. Тя никога не е идвала в офисите, но Патриша често ходеше да я посещава. Останала съм с впечатлението, че Франсин е прекарвала доста време с Патриша, затова се обзалагам, че Патриша е плащала за къщата, апартамента или където там е живяла. Мнозина от служителите на „Кейн Корпорейшън“ вярват, че тя е била творческият мозък зад компанията. Патриша е била само фасадата, а Франсин — жената с идеите.

— Защо си е тръгнала? Преди четири години напълно е изчезнала. И Патриша не е плащала за жилището й. Открих кореспонденция между Франсин и някакъв адвокат. Потърсих адреса, който тя е използвала. Жилището е собственост на Лия Уокър. Лия е загинала в автомобилна катастрофа по същото време, по което е изчезнала и Франсин.

Стомахът на Карли се сви на топка от очевидния извод. За смъртта на колко души бе виновна Патриша?

— Аз си мислех, че Франсин навярно е била доста възрастна дама. Предположих, че просто е починала.

— Била е на възрастта на баща ми. Работила е за него — заговори Дрю в ухото й. — Не помнех името, докато Хач не раздвижи спомените ми. Работила е директно под ръководството на баща ми. Била е много интелигентна и е обичала да пише програми. Той я е научил на много неща. Това, което не е умеела, е да готви. Хач си спомни един случай, когато се опитала да приготви торта за рождения ден на баща ми. Объркала захарта със сол. Трудно ми е да повярвам, че тя е била мозъкът зад „Раят на Патриша“.

Как е могъл да я познава? Тогава е бил на четиринадесет. Не си представяше, че е бил близък с колегите на баща си, но все пак това беше Дрю. Още от най-ранна възраст сериозно се е интересувал от програмиране. А и навярно старателно е проучил всички, които са били близки с родителите му.

— Имам някои сведения за нея — обясни Шелби. — Била е по-млада от Патриша и няма смъртен акт на нейно име. Прерових архивите с неидентифицираните жертви в Сан Агустин и районите около Ел Ей, но попаднах в задънена улица. Знам, че тя е изчезнала след убийствата и вероятно е потърсила закрила при Патриша Кейн. Смятам, че тя е жената, която е влязла в болничната стая на Стивън Касталано, преди той да почине. Той навярно е знаел нещо за нея и Патриша, което те са искали да потулят. Затова искам да я открия, но мисля, че те са по петите ми. Когато се сдобия с достатъчно доказателства, ще отида при единствения мъж, когото те не могат да купят.

О, господи. Не казвай Дрю Лолес. Не казвай Дрю Лолес.

— И кой е той?

Шелби изправи рамене.

— Името му е Дрю Лолес. Той е син на Бенедикт и след като се сдобия с доказателство, че родителите му са били убити, ще отида при него. Той живее някъде там и вярва на това, което са му казали от полицията. Мисли, че баща му е убил майка му. Няма представа, че е било заговор.

— Мамка му! — изруга Дрю.

Карли се извърна и промърмори под нос, защото беше прекалено хубаво да е права поне за едно проклето нещо.

— Нали ти казах.

Шелби беше увлечена да говори за плана си.

— Бях много внимателна. Разговарях с няколко души в тъмната мрежа^[1] за това, но не съм споделила с никого какво се опитвам да направя. Има един мъж, с когото работя. Мисля скоро да му кажа и смятам, че той ще може да ми помогне, но трябва да съм сигурна.

— Аз съм мъжът, за когото тя говори — призна Дрю. — Не й го казвай. Аз трябва да й разкрия истината. Но се налага да я посветим в плана. Трябва да й кажеш за кого работиш и след това да се разкара оттам. Патриша се е раздвижила. Ако обяви началото на вечерята по-рано, всички ще сме прецакани.

Карли изпусна въздишка на облекчение.

— Шелби, аз работя за Дрю Лолес. Той всъщност постоянно ми лази по нервите и в момента не спира да ми дудне в ухото. Ние работим заедно и ще се възползваме от този прием, за да открием един файл, който се надяваме да съдържа информация за това, как Патриша, Стивън Касталано и Филип Стратън са били в заговор за убийството на Бенедикт и Айрис Лолес. Повярвай ми, той знае.

Шелби се закова на място и се ококори слисано.

— Майтапиш се, нали?

— Ни най-малко, освен това той е прикрепил видеокамера върху мен, така че навярно в този миг зяпа право в циците ти — завърши изповедта си тя.

— Карли!

Тя напълно пренебрегна възмутения протест на Дрю.

— Ти работиш за Андрю Лолес? — попита Шелби, този път в гласа й прозвуча нотка на надежда. — Не се бъзикай с мен.

— Не се бъзикам. Затова днес не бива да създаваш неприятности. Имаме реална възможност да открием информацията, от която се нуждаем и сега е най-благоприятният момент. След днешния ден ще измине поне една година, преди отново да имаме такъв шанс. Тя дава подобен прием само веднъж годишно.

Шелби кимна.

— Добре. Ще направя това, което искаш.

— Кажи й, че скоро ще се свържем с нея — прозвуча отчаяното ръмжене на Дрю в ухото й. — Хач иска да говори с нея. Той много добре е познавал Франсин. Изненадан е, че тя въобще може да е била замесена с Патриша. Искаме да видим всичко, с което Шелби разполага. Утре тя може да лети заедно с нас за Остин.

Карли щеше да присъства на тази среща. Дори само за да му натякне, че милион пъти му го е казала.

— Дрю предлага утре сутринта да дойдеш с нас в Остин.

В очите на Шелби светна надежда.

— Ще дойда. Ще донеса всичко, с което разполагам. Как мога да помогна тази вечер?

— Измъкни се незабелязано. — Карли погледна часовника си. Закъсняваха. Трябваше да се върне на мястото си. Цялата тази мисия приличаше на подредено в редица домино. Нямаше да се получи, ако първата плочка не беше правилно поставена. — Просто се измъкни оттук и се постарай Патриша да не те забележи.

Шелби я прегърна.

— Ще го направя. Обещавам. Късмет, Карли.

Приятелката й забърза към вратата.

— Ще трябва да й кажеш, че ти си мъжът, с когото е флиртувала онлайн — рече Карли. Нещата щяха яко да се оплескат, ако Шелби сама го откриеше. Изобщо не се съмняваше в това. Дрю щеше да си спести много неприятности, ако признаеше, че е сгрешил. Шелби разбираше необходимостта да се действа под прикритие.

Навярно можеха да поговорят за това по време на приятна вечеря. Щеше да й достави удоволствие да влезе в ролята на сватовница.

— Карли, трябва да отидеш до камината.

Младата жена завъртя очи, въпреки факта, че той не можеше да я види. Обърна се и се запъти към вратата.

— Дрю, нямам време за игрички.

— Спри и се върни при проклетата камина.

Той беше най-дразнещият мъж. Сега пък се интересуваше от изкуство? Тя покорно се обърна с лице към стената. Полицата над камината беше красиво изработена, в тон с топлите нюанси на стаята. От двете страни се виждаше колекцията от книги на Патриша. Карли предполагаше, че в тази стая бяха подредени романите. В имението имаше друга голяма библиотека, съдържаща готварски книги и томове, посветени на архитектурата и декорирането на дома.

— Искам да се приближиш до онази ваза.

В средата на полицата бе поставена ваза. Беше красива, но изглеждаше странно не на място, тъй като повечето вещи в салона бяха произведения на изкуството. Тази, макар и с прилична изработка, очевидно беше дело на любител. По глазурата се виждаше лека украса. Тоновете преливаха от светли до смолисточерни към дъното. Беше достатъчно голяма, за да побере дузина цветя, но Карли никога не бе виждала Патриша да я използва за цветя. Вазата винаги бе седяла в средата на полицата.

— Стои тук, откакто работя за Патриша. Да не си любител на керамиката?

— Моята майка я е направила.

Карли застина.

— Сигурен ли си?

— Беше върху полицата над нашата камина до деня, в който тя умря. Мислех, че е била унищожена в пожара. Какво прави тук? Майка ми обичаше тази вещ, бе първата й истинска творба. Беше ми казала, че останалите били изкривени, но за пръв път тази се получила както трябва. Онзи ден опече кексчета, за да го отпразнуваме и сподели, че обмисля да се посвети на изкуството.

Карли долови вълнението в гласа на Дрю.

— Искаш да я открадна ли?

Почукването на вратата прекъсна диалога. Сърцето на младата жена едва не изхвръкна от уплаха, но си заповяда да не се паникьосва. Когато вратата се отвори, тя започна да говори:

— Не, не искам соса да се сервира върху пилето. Трябва да бъде в купичка отстрани и ще откъсна нечия глава, ако не е. — Извърна се и видя насреща си банкет мениджъра.

Добре. Изглеждаше, сякаш бе влязла тук, за да размени няколко думи с готвачите. Карли изви вежда.

— С какво мога да ви помогна?

Господин Търнър се намръщи извинително.

— Съжалявам, че би безпокоя, но трябва да знам как ще преминем от коктейлите към поднасянето на вечерята.

— Върви с него, Карли — изрече Дрю с глух глас. — Това няма значение. Единственото, което ни интересува, е да проникнем в кабинета й.

Усети как сърцето й се свива, но знаеше, че той е прав.

— Нека погледна. Искам преходът да е възможно най-гладък.

Мислено се помоли и мисията да протече така.

* * *

Бран пристъпи напред и докосна слушалката в ухото си. Времето за действие бе настъпило и нямаше връщане назад. Всичко, за което се бяха подготвяли, всички години на саможертва, се свеждаха до това. Патриша беше последният жив човек, който би могъл да разполага с доказателството, от което се нуждаеха.

Патриша се смееше на шегата на някакъв сенатор. Приличаше на истинска ледена кралица и всички наоколо я гледаха в захлас. Не го разбираше. Единственото, за което можеше да мисли, бе жената, чиято черна коктейлна рокля скриваше прекалено много чувствените й извивки.

Беше поискал да й купи нова рокля, да я заведе на „Родео Драйв“ и да си избере нещо ярко и блестящо. Карли бе отхвърлила желанието му със смях. Очевидно на подобни събития тя трябваше да стои в сянка.

Един ден тя щеше да бъде центърът на приемите, които даваше. Щеше да бъде центърът на целия му свят.

Тя винаги пламенно откликваше на ласките му, тогава защо имаше чувството, че я губи?

Трябваше да престане да се отдава на подобни мисли. Те го изнервяха. Утре сутринта Карли щеше да дойде с тях в Остин. Това би трябвало да е достатъчно засега. Бран щеше да се постарае тя да се установи на новото място и постепенно щеше да си проправи път в живота й. Карли щеше да се обвърже с него и той щеше да стори всичко по силите си, за да я направи щастлива.

Щеше да забрави за миналото и да се съсредоточи върху бъдещето. Това беше всичко, което трябваше да направи.

Огледа се и видя, че смяната му е на път. Кейс си проправяше път през тълпата. Като останалите членове на охранителния екип, Кейс беше облечен в смокинг, който скриваше факта, че носеше по тялото си повече от едно оръжие.

— Госпожице Кейн, боя се, че възникна проблем, с който се налага да се справя. Кейс ще стои до вас, докато отсъствам.

Тя се намръщи.

— Е, добре. Предполагам, че мога да издържа господин Тагарт за известно време, но гледай да се върнеш по-бързо. — Тя оправи реверите на смокинга му. — Уредих по време на вечерята да седиш до мен.

Това беше новина за Бран.

— Мога да ви пазя по-добре от разстояние.

— И какво му е забавното на това? А сега, бягай. — Отправи смразяваща усмивка към Кейс. — Здравейте, господин Тагарт.

Сенаторът повдигна вежди.

— От „Маккей-Тагарт“? Скъпа моя, ти доста си се издигнала в този свят, щом ги използваш за лична охрана.

Кейс кимна на Бран, докато минаваше покрай него. Зад гърба си Бран чу Кейс да обяснява колко бил горд да работи за жена като Патриша Кейн.

Да, налагаше се да бъде по-добър актьор. Неговият зет го биваше много повече в преструвките и фалшивите усмивки.

Бран искаше единствено да се добере до нужната информация и да изчезне по-далеч оттук. Можеше да довърши смяната си на приема, а на сутринта да връчи оставката си. Патриша все още щеше да разполага с услугите на „Маккей-Тагарт“, а те щяха да имат време да прегледат данните и да открият това, което им бе нужно.

А двамата с Карли щяха да започнат нов живот. Тя щеше да приеме работата в „4Л“ и двамата да уредят отношенията си. О, тя още не се бе съгласила да приеме работата, нито бе казала, че ще се премести, но щеше да прекара следваща седмица в Остин с него и той щеше да се постарае тя никога да не пожелае да си тръгне.

Каква надежда имаше за тях, ако тя не желаеше да говорят за бъдещето, а той не искаше да се задълбава в миналото?

Младият мъж изтика мисълта от главата си, докато вземаше по две стъпала наведнъж. Карли го чакаше там горе и той възнамеряваше да си свърши работата и колкото се може по-скоро да измъкне и двамата от опасността.

Тя крачеше пред кабинета. Тази част от резиденцията, наречена „забранена зона“, беше доста тиха и далеч от периметъра на охранителния екип.

Бран си пое дълбоко дъх и закрачи към нея. Още една задача и щяха да бъдат свободни. Това бе всичко. Само това и щяха да приключат. Той можеше да предаде всичко на Дрю и да изчезне.

Ако тя не пожелаеше да се премести в Остин с него, той щеше да се премести при нея. Никога нямаше да я напусне.

Очите на Карли се разшириха, когато Бран изкачи последните стъпала.

— Готов ли си? Не можеш да останеш вътре прекалено дълго.

Бран отиде право при нея и направи това, за което копнееше през целия ден. Сграбчи я в обятията си и впи устни в нейните. И тъмните гласове, които му нашепваха през целия ден, замлъкнаха.

Тя беше неговият покой.

Бран удължи целувката, опивайки се от близостта й. Когато се отдръпна, беше готов за последния етап от мисията.

— Ще се върна след минута. Обичам те, Карли.

Сърцето му се изпълни с щастие, когато видя как ченето й увисна и той изчезна през вратата, преди тя да успее да промълви и дума.

Нека си мисли известно време върху думите му.

Засуети се за миг, докато лявата му ръка се придвижи наляво, за да открие ключа на лампата.

— Наистина ли й го каза просто така?

Мамка му. За един прекрасен миг бе забравил, че брат му бдеше в ухото му и можеше да чува почти всичко. Дрю се намираше на около километър и половина от имението, седнал в апартамент под наем, навярно приличащ на най-големият извратеняк на света, защото бе заобиколен от монитори. Имаше камери върху всеки един член на екипа.

— Не можеше ли да почакаш да открия ключа на лампата, преди да започнеш да ми опяваш?

— След като намериш ключа и го натиснеш, ще имаш да вършиш работа, затова сега е най-подходящият момент да ти опявам. Всъщност не ти опявах. Бях изненадан, че й казваш подобно нещо по средата на сериозна работа. Премести ръката си нагоре.

Какво си мислеше брат му, че прави той?

— Търся. Знаеш ли, ще ми е много по-лесно, ако си затвориш устата. А й го казах, защото тя трябва да го знае.

— Сигурен ли си, че не й го каза, за да не те напусне, когато всичко това приключи? Мисля, че ще й е нужно нещо много повече от обяснение в любов, Бран. Мисля, че трябва да се видиш с някого, когато се върнем в Остин.

Къде, по дяволите, беше проклетият ключ? Бран извади телефона си, за да включи фенерчето.

— Ще се виждам с някого. Ще се виждам с Карли.

Успя да го включи.

— Имам другиго предвид — заяви Дрю в ухото му. — Някой, който ще ти помогне да разрешиш проблемите си. Обърни се към стената, трябва да е там.

Най-големият му проблем в момента беше проклетият навик на брат му вечно всичко да контролира. Но в момента не желаеше да мисли за това.

— Прав си. Трябва да се съсредоточа върху работата.

Завъртя телефона и откри една подова лампа. Слава Богу.

Дръпна шнура й и стаята се освети в меки тонове на зелено, синьо и жълто. Бе една от онези лампи с цветно стъкло, които сякаш бяха излезли от друг век. Беше сигурен, че Карли знае как се наричат, но шибаното нещо едва осветяваше помещението.

— Кейс познава един тип в Далас, който успешно се справя с проблемите на ПТС — продължи Дрю. — Хей, ето там е бюрото.

— Ако не млъкнеш, ще изхвърля слушалката. Ясно ли е?

По линията се разнесе дълга въздишка.

— Използвай флашката, която ти дадох, за да свалиш информацията, а после потърси сейфа.

Бран долови разочарованието в тона на брат си.

Приближи се до бюрото, видя компютъра и пъхна флашката в гнездото. Мониторът тутакси светна и поиска парола, а програмата върху флашката се задейства.

Това беше специалността на Дрю — да открива изобретателни начини да се сдобива с информация. Ако конкретно този компютър беше включен към интернет, нямаше да е нужно да проникват тук. Дрю щеше да направи всичко дистанционно.

Екранът просветна, когато програмата въведе паролата и започна да тегли файловете. Много файлове.

Бран въздъхна и включи малката лампа върху бюрото. Оказа се, че не е само за декорация.

— Засега се справям добре — рече той тихо и се зае да отваря чекмеджетата на бюрото. Очевидно господарката на дома си падаше по канцеларските джунджурии. Имаше цяло чекмедже, пълно с грижливо подредени пособия и моливи във всички цветове.

— Ти едва не уби онзи мъж. Това изплаши не само Карли. На мен също ми изкара акъла.

— Сега не му е нито времето, нито мястото. — Бран отвори друго чекмедже и откри няколко писма. Взе едно и разпозна пощенския адрес на адвоката на Стивън Касталано.

— Изглежда никога няма да има подходящ момент. Чудя се дали наказваш себе си, или мен.

Бран подмина думите на брат си, защото тази посока на мисли го правеше неспокоен. Изнервен. Той нямаше отново да поеме по този път. Щеше да се съсредоточи върху проклетата си задача. Отвори плика и извади писмото. Беше написано върху бланка на адвокатската кантора и изглеждаше официално.

— Извинявай, Бран. По-късно ще поговорим за това. Сега навярно трябва да се насочиш към сейфа.

Но Бран беше много по-заинтригуван от написаното върху листа.

 

 

Със съжаление ви уведомяваме, че макар завещанието да ви посочва като единствен получател на цялото съдържание на банковия сейф, установихме, че въпросният сейф е празен. Според банковия архив, пет дни преди да се прочете завещанието на господин Касталано, една жена с ключ е влязла и е била оставена сама в трезора. Разбираме гнева ви от този обрат на събитията, но кантората ни не носи отговорност за съдържанието на сейфа. Ние, разбира се, ще ви свържем с управителя на банката, но той твърди, че вие сте отишли и сте опразнили съдържанието на сейфа.

Прилагам копие от подписаните формуляри за достъп за указания ден.

 

 

— Четеш ли това? — попита Бран, опитвайки се да нагласи камерата под ъгъл, така че Дрю да може да види писмото.

— Пет дни преди прочитането на завещанието означава в деня на смъртта му. Знам го със сигурност — отвърна Дрю. — Навярно Касталано е скрил там своя файл. Няма абсолютно никаква причина Патриша да пише на адвокатите му и да се ядосва и разстройва, ако се е докопала до файла. И така, имало е три изобличаващи файла, за които знаем.

— Филип Стратън е унищожил своя и го е заменил с нещо, което да помогне на Ели.

— Да, а сега и този на Касталано е изчезнал — промърмори Дрю замислено.

— Кой е наследникът на Патриша Кейн? — Бран прерови останалата част от бюрото, но не откри нищо важно, освен бележки с идеи за шоуто й. — Кой ще получи нейния файл, когато тя умре?

— Според това, което Ели смята, се предполага, че последният останал жив ще унищожи всички файлове. Файлът на Стратън е трябвало да се наследи след смъртта му от останалите живи членове. Понастоящем този на Касталано е трябвало да стане притежание на Патриша. Така тя би разполагала с файловете на всички и е можела да реши дали да унищожи цялото доказателство.

— Но има замесен и четвърти участник. — Бран се раздвижи и се зае с търсенето на сейфа. Според информацията, с която разполагаха, е бил доставен и монтиран в тази стая, но той не беше сигурен къде точно.

— Да. Мисля, че ще се наложи да поговоря с твоето гадже. Тя изглежда премълчава нещо — заяви Дрю тихо.

— Премълчава? — Бран се огледа и спря като закован. — Виждаш ли това, което и аз виждам?

Зад бюрото на Патриша висеше голям портрет на жена с гарвановочерна коса. Беше облечена в бяло, косата й бе вдигната в елегантен кок. Взираше се пред себе си, а устните й бяха извити в лека усмивка.

Това беше майка им.

— Добре, тук става нещо шантаво и аз искам да знам какво, по дяволите, е то — изръмжа Дрю.

— Защо Патриша има портрет на майка ни?

Тя изглеждаше толкова красива. Бран си спомняше колко бе спокойна и ведра, колко идеална беше във всичко, което правеше. Понякога нощем Бран мечтаеше за къщата, в която бяха живели, припомняше си как домът им винаги ухаеше на хубаво, а вечерята беше сервирана на масата. Майка му обичаше да изпробва нови рецепти, а той толкова мрънкаше и се цупеше заради това. Капризничеше и нищо не искаше да яде. Вечер след вечер тя беше принудена да му пече сирене, за да хапне поне нещичко.

— Не знам, но мисля, че трябва да потърсиш сейфа зад картината. Патриша изглежда е проявявала голям интерес към майка ни.

Какво означаваше това? Стомахът му се преобърна само като си помисли за очевидния извод. Докосна рамката. Беше позлатена и когато я дръпна, портретът се завъртя, откривайки сейфа, който търсеше.

— Тук е.

Застави се да мисли за предстоящата си задача.

— Действай според плана. — Гласът на Дрю беше плътен и успокояващ. — Спомни си как трябва да прикрепиш устройството.

Бран се съсредоточи, отблъсквайки мислите, заплашващи да го завладеят. Спомените от детството напираха да нахлуят в съзнанието му, разклащайки самообладанието му. Трябваше да се овладее, защото кръвта му отново започваше да бучи във вените. Успя да отмести предния панел на сейфа и откри жака, към който трябваше да прикачи устройството, което щеше да преодолее защитната система. Включи го и отстъпи назад.

— Готово.

— Добре. Почти свършихме — прозвуча в слушалката успокояващият глас на Дрю.

— Как е Карли? — Тя щеше да го чака отвън. Нямаше да си тръгне. Последното, което искаше, беше да цъфне някой от персонала и да й причини неприятности.

— Твоето момиче знае как да се държи. Появи се един от гостите, но тя успя да го отдалечи от кабинета. Разполагаш с няколко минути, но трябва да приключваме.

Сейфът изпиука и се отключи. Бран пристъпи напред и дръпна дръжката.

Сейфът беше абсолютно празен.

— По дяволите! — Младият мъж затвори вратичката, свали устройството и го пъхна в джоба си.

Извърна се към компютъра. Нямаше да знаят дали са се добрали до нещо, докато не отвореха файловете.

Всички усилия можеха да се окажат напразни. Целият им труд можеше да отиде по дяволите и да се окажат с празни ръце, но той щеше да отведе Карли, преди да разберат. Не можеше да я остави тук.

Иначе щеше да се е провалил.

Информацията трябваше да е в компютъра. Защо й е иначе на Патриша личен компютър без никаква връзка с интернет?

— Бран, мисля, че е време да тръгваш. Копирането на файловете трябва да е приключило.

Приключило беше. Бран грабна флашката, прекоси стаята и изгаси лампите. Трябваше да запази спокойствие и да се махне оттук.

Скоро всичко щеше да свърши.

— Отвън чисто ли е? — попита Бран.

Дрю можеше да вижда коридора.

— Да, но трябва да излезеш и да завиеш наляво. Слез по задното стълбище.

Това не беше маршрутът, който бяха планирали, но Бран беше подготвен. През изминалата седмица бе пребродил къщата надлъж и шир и лесно можеше да стигне до кухнята по стълбището за прислугата. Оттам можеше да се върне при Патриша и да поеме остатъка от смяната си за вечерта. На сутринта двамата с Карли щяха да са заминали.

Измъкна се възможно най-тихо от стаята и се увери, че ключалката е щракнала зад гърба му. Мисълта, че Патриша Кейн държеше в личния си кабинет портрет на майка му, тежеше като олово върху плещите му. Какво бе правила тя през всичките тези години? Дали бе седяла в кабинета си, усмихвайки се на победения си враг? Дали бе запазила портрета като възпоминание за греховете си? Или беше трофей?

Бедата бе, че той не можеше да си спомни този портрет някога да е бил в дома им. Баща им беше модерен човек. Имаха само снимки, направени лично от баща им или от фотограф, който майка им бе наела, за да снима цялото семейство.

Никой нямаше рисуван портрет.

Канеше се да завие наляво, когато го чу.

— Престани. Веднага си махни ръцете от мен — каза Карли с тих глас, сякаш се опитваше да не прави сцена.

Бран се обърна.

— Бран, аз изпратих вече телохранител при нея. Ти мини по уговорения маршрут.

Но Бран не чуваше брат си. Чуваше единствено страха в гласа на Карли.

— Говоря сериозно, Бран. Стегни се и запази самообладание.

Ала това беше невъзможно. Не и когато видя какво се случваше. Светът на Бран се обагри в червено и той направи единственото, което можеше.

Хвърли се в атака.