Сюзън Ий
Краят на дните (18)

18

Доктора ме хваща под ръка и ме извежда от стаята.

— Тя ранена ли е? Какво е яла през това време?

Поглеждам към затварящата се врата — вече сме в коридора и тя отрязва Ави и Рафи от полезрението ми.

— Ами, сестра ми не се е хранила…

Близнаците ни следват плътно по петите. Надзъртат през прозорците и следят всички около нас, нащрек са и за най-малката дреболия. Измъкваме се през централния вход и излизаме в нощта.

— Хей, момчета! Какво показва Ави на Рафи?

— Обичайните работи — отвръща Дум.

— Бежанците ни, модерните ни акумулатори, изумителните ни електрически коли и вероятно част от запасите полуготови спагети — свива рамене Ди.

Крача вцепенено в студа, а въпросът дали и доколко вредна би била тази обиколка на лагера не ми излиза от ума. Не е голяма работа, нали?

Нали?

Сигурно се движа прекалено бавно, понеже Доктора се обръща и пита:

— Къде отиваме?

— В горичката срещу улицата — отвръщам.

Той побягва в тръс и изчезва по улицата. Каня се да хукна след него, но Ди слага ръка на рамото ми.

— Остави го да върви. И бездруго ще те изчака при горичката. Не знае накъде е тръгнал.

Той е прав и се радвам отново да видя близнаците. Засега забравям притесненията за Рафи. Така или иначе в момента не мога да направя нищо по въпроса.

Обръщам се към момчетата.

— Страхотни сте, да знаете. Никой друг нямаше да тръгне да спасява онези бедни хора на Алкатраз.

— Не е голяма работа — застава до мен Дум.

— Аха, през цялото време спасяваме стотици хора — уверява ме Ди.

— През цялото време — повтаря брат му.

— Вродено ни е.

— А понякога дори отхвърляме предложения от жени, готови да ни покажат благодарността си… — Хвали се Дум.

— Веднъж — уточнява Ди скромно.

— Хубаво де, добре, но щом е станало веднъж, значи е „понякога“.

— Няма значение, че тя беше осемдесетгодишна старица и мязаше на баба ни — допълва Ди.

— Все си е жена, човече, независимо от възрастта. А и предложението си е предложение… — кима Дум.

Ди се навежда и ми прошепва:

— Предложи да ни сготви брюкселско зеле, а ние й отказахме.

— Разбихме й сърцето. Направо вехнеше за някое бедно хлапе, върху което да излее страстите си после.

— Да те отхвърлят, е лоша работа — клати глава Ди.

— Надали изобщо някога ще узнаем какво е, щото на нас не ни се случва.

Близнаците сблъскват длани като достойни победители.

— Ави беше ли надлежно уведомен за спасителната операция на Алкатраз? — питам.

— Ами, виж сега, даже и да е подпомогнал с някоя и друга дреболия… — свива рамене Ди.

— Не бихме хукнали с голи ръце да спасяваме онези ми ти хора, но нали знаеш, беше маааалко по-лесничко с Ави начело на мисията.

— Хубаво е човек да знае, че не се държи зле с всички.

— Всъщност ще се изненадаш колко готин тип е — съобщава Ди.

— Веднага стават ясни две неща: нито те е хвърлял в затвора, нито се е отнасял със сестра ти като с чудовището на Франкенщайн.

— Налага се той да взема тежките решения, за да не го правим ние, останалите — дълбокомислено заключава единият близнак.

Това ми затваря устата. Нима не съм си мечтала друг да взема тежките решения вместо мен?

— И той е човек — допълва другият близнак. — Има си недостатъци.

— Затова и ние сме тук. Компенсираме недостатъците му.

— Не го приемай лично. Той е готов да продаде първородния си син, родителите си, баба си — майсторката на бисквити, голямата любов на живота си, както и ръцете, и краката си, а и дясната си топка за възможността човешката раса да се върне на релсите.

— Той е най-всеотдайният човек, когото познаваме.

— И няма саможертва, която да поиска от някой друг, и да не е готов да я направи самият той!

— На кого друг можеш да разчиташ, когато си окована на зловещ остров като Алкатраз?

Прави са. Единствено Съпротивата изобщо би се замислила да разгърне пълномащабна спасителна операция.

— Малко прилича на теб всъщност — поглежда ме Ди.

Думите му едва не ме спират насред крачка.

— На мен ли? Ави и аз нямаме нищо общо.

— Ще останеш изненадана — възразява Дум.

— Упоритост, вярност, пълна всеотдайност за постигане на мисията… И двамата сте луди герои. Освен това всички ви смятат за красавци.

Мръщя се.

— Вече е ясно — лъжете на поразия.

— Сериозно ли се опитваш да ни кажеш, че не си забелязала какви погледи ти хвърлят всички мъже?

— Какви мъже? За какво говорите, вие двамата?

Те се споглеждат.

— Момиче — подхваща Ди, — дори преди последната си каскада ти беше започнала да се превръщаш в най-търсения боец на сбирките ни. Мацките, ритащи задници, винаги са били голямата работа, но в постапокалиптичния свят, в който живеем, най-горещият въглен наоколо е въртяща меч, трепеща ангели, с мръсна уста…

— Не ми е мръсна устата!

— Е, ами, съвършени хора няма… — съгласява се Дум.

— Как изобщо сте чули за някаква хипотетична девойка, убила ангел? Не вярвам в подобна гламава история…

— Ангелите обявиха награда за главата на въпросната хипотетична девойка. Ще дадат сертификат за безнаказаност на човека, който им предаде убийцата на ангели. Дори за Ави няма такава награда. Неговата е смешна работа в сравнение с тази на мацето.

— Слухът се разнася като горски пожар — продължава Дум. — Разправят се луди истории. Била способна, например, да върти ангелски мечове и дори да командва демони. Всички са пощурели. Половината народ те търси — така де, нея търсят — за да те предадат заради сертификата, а другата половина пият последната си бира за твое здраве. Много хора правят и двете.

— Та си пази гърба — предупреждава Ди. — Все едно дали си била ти, или не, хората си го мислят и това е достатъчно, за да те убият.

— Заради твоя меч с плюшеното мече и историята с демоните, и тъй нататък — вдига вежди срещу мен Дум.

— Ти си била, нали? — Пита другият близнак, присвил очи насреща ми.

— Само между нас да си остане, разбира се — кима брат му.

— Няма да те издадем…

Тръпки да те побият, толкова са еднакви, когато повтарят едно и също едновременно.

Умирам си от желание да споделя с някого. Но по-умното ми аз изтърсва:

— Ами аз бях. Не съм ли ви казвала, че не само мога да убивам ангели и да командвам демоните? Мога също и да летя, но на никого да не казвате!

— Да бе… — те ме гледат в търсене на доказателства.

Преравям мислите си за по-удобна тема.

— Момчета, вие май вършите добра работа тук.

Те продължават да ме зяпат, изпаднали в колебание дали да не ми дадат въже да се обеся.

— Така де, сигурно е много трудно да се изгради бежански лагер и същевременно да се управлява и партизанска армия.

— Ави се опитва да върши всичко сам, но най-накрая успяхме да съберем съвет, та да му помага поне с част от логистиката. О, само да знаеш колко работа има…

— И това само защото ти отиде да се поразходиш и после даде на Ави извинение да прояви героизъм. По този повод, как мина автобусната ти екскурзия?

— Ами да, при последната ни среща ни пращаше любовни писъмца от малкия си автобусен затвор. Мислехме да те извадим, но Ави сметна за по-важно да разкараме народа от Алкатраз.

— Нямаше да се навием, ако знаехме, че майка ти е там. Същински трън в задника, честна дума!

— На мен ли го казвате? Прекрасно знам що за бодило става от нея.

Ди се засмива.

— Тя е като ядрен трън в задника. Но открихме как да я насъскваме по лошите типове и се превърна в ценна придобивка.

— Докато стигнем затвора, вече беше изкарала ангелите на човеците пазачи. Бива я да се прави на наистина страшна, знаеш ли?

Кимам:

— О, да. Прекрасно го знам.

— Повечето от нас си нямаха представа. Напълно ни беше завъртяла главите.

— Сега е един от капитаните ни.

— Какво?

Трудно ми е да си представя как майка ми командва нещо.

— Аха. Наистина. Що за страшен свят е нашият, а?

Примигвам няколко пъти, докато свикна с мисълта. Признавам, че ако мога да очаквам нещо от мама, то е неочакваното.

— Майка ти е голяма работа! — Близнаците кимат като кукли с глави на пружина.

— Знаете ли къде е сега?

— Аха — отвръща Ди. — Би трябвало да успеем да ти я намерим.

— Благодаря. Прекрасно ще е.

Излизаме на Ел Камино Реал и се готвим да претичваме от кола до кола. В този миг нощта се огласява от крясъци. Изглежда в горичката от другата страна на улицата кипи битка.

В тази горичка е Пейдж!

Хуквам да бягам и с пълна скорост нахлувам сред дърветата.