Хенри Джеймс
Бостънци (37)

XXXVII

Базил Рансъм прекара почти месец в Мармиън. Казвам това с ясното съзнание колко е невероятно. Бедната Олив беше крайно разтревожена от присъствието му, защото след завръщането си в Ню Йорк тя си обеща, че е приключила с него веднъж завинаги. Не само импулсивното отвращение, с което Верена настоя да се махнат от Десета улица, й послужи като доказателство, че за младата й приятелка е било предостатъчно да докосне с пръсти моралната тъкан на господин Рансъм, за да се отдръпне завинаги. Усещането й за безопасност се подхранваше и от собственото му поведение, от явната му нагласа да се откаже от играта. Беше казал на Верена, че малката им разходка е последната възможност, беше й дал да разбере, че гледа на нея не като на начало на по-близки отношения, а като край на отношенията, които е имало помежду им досега. Отказа се от нея по причини, известни само на самия него. Ако желанието му беше да уплаши Олив, явно бе решил, че я е уплашил достатъчно: вероятно южняшката галантност му беше подсказала, че трябва да я остави на мира, преди да я уплаши до смърт. Несъмнено беше решил, че е суетно да се надява Верена да се откаже от стабилните си убеждения, и макар да й се възхищаваше и да желаеше да я притежава според собствените си условия, той се примири с изгледите за бъдещето — след шестмесечно ухажване и въпреки цялата й симпатия към него и желанието й да постъпва според очакванията на хората, тя презираше възгледите му точно толкова, колкото и в началото. Олив Чансълър вярваше само в онова, в което искаше да повярва, затова позволи на Верена да избяга от Ню Йорк веднага след като показа на приятелката си какво би било да изпие чашата до дъно и колко скъпо може да й струва животът в света на илюзиите. Ако не се страхуваше толкова, щеше да прозре нещата по-ясно, щеше да разбере, че не бягаме от хората, освен ако не се страхуваме от тях, и не се страхуваме от тях, освен ако не съзнаваме безпомощността си. Верена вече се боеше от Базил Рансъм (макар че този път отказа да избяга), но вече бе въоръжена: призна беззащитността си пред Олив и я помоли за закрила. Клетата Олив беше поразена като никога, но надвисналата опасност и вля отчаяна енергия. Единствената й утеха беше, че Верена бе признала опасността и се беше оставила в ръцете на приятелката си.

— Харесвам го, нищо не мога да направя, харесвам го. Не искам да се омъжа за него, не искам да възприема идеите му, които са неописуемо неправилни и отблъскващи, но го харесвам повече от всеки друг господин, когото познавам.

Момичето призна това пред приятелката си веднага след като продължиха разговора, за който ви разказах преди малко, и още няколко пъти през следващите няколко дни. Призна сериозната криза, настъпила в живота й, и нямаше нужда да подсилва повече твърдението си, за да стане ясно, че и тя се е поддала на всеобщата страст. Олив и преди бе имала подозрения и страхове, но вече съзнаваше колко неоснователни и глупави са били, защото сега положението беше различно от „фазите“, които тревожно бе наблюдавала по-рано. Радваше я искреността на Верена, осигуряваше й опора. Момичето този път не увърташе с твърдението, че приема красиви и безскрупулни млади мъже заради шанса да ги спечели за каузата. Държеше се твърдо, категорично, настървено. След като премина изненадата от пристигането на Рансъм, Олив реши, че няма да застине в безсловесно покорство пред него. Верена я беше помолила да й помогне, да я спаси. Искаше да го намрази…

— Искаш да го намразиш! — прекъсна я Олив.

— Не, искам да намразя факта, че го харесвам. Искам да ми разкриеш всички причини, поради които трябва да го мразя — повечето са адски важни. Не ми позволявай да пропусна нищо! Не се страхувай, че няма да ти бъда признателна, когато ми ги напомниш!

Това беше една от речите на Верена, докато не спираха да обсъждат ужасния проблем, а трябва да признаем, че тя произнесе много такива речи. Най-странно от всичко беше, че тя отново и отново протестираше пред Олив, че не бива се спасяват с бягство. Не било достойно, срамувала се след бягството от Ню Йорк. Тази тревога за моралния й облик беше нова за Верена, тъй като, макар да беше засягала този въпрос и преди — настояваше, че е неин дълг да се справя с тревогите и притесненията в живота си, — никога не беше заемала подобна позиция толкова категорично пред лицето на някоя опасност. Нямаше навик и да говори или да разсъждава какво е достойно и какво — не. Ето защо, когато я чу да говори за това, Олив разбра, че ужасната, зловеща и фатална страна на създалото се положение е, че за пръв път в историята на святата им дружба Верена не е искрена. Не беше искрена, когато й каза, че се нуждае от помощта й във връзка с господин Рансъм, за да запази силата и опората си. Олив не си позволи да допусне, че Верена се преструва и просто приспива вниманието й с такива приказки, които само биха маскирали предателството й, биха го направили още по-жестоко. Склонна беше да смята, че предателството й все още е неволно, че Верена заблуждава най-вече самата себе си със своето желание да бъде спасена. Приказките й за достойнство не бяха искрени, не беше искрено и настояването й да останат, за да се грижат за госпожица Бърдзай — като че ли доктор Пранс не беше напълно способна да изпълнява тази функция и нямаше да посрещне с радост тяхното заминаване от къщата! Олив отдавна беше наясно, че доктор Пранс ни най-малко не симпатизира на движението им, нито на идеите им, че вниманието й се свежда само до дребните проблеми на физиологията и на собствената й професия. Никога не би я поканила, преди да прозре този факт, както я убеди впоследствие хладното равнодушие на лекарката по отношение на разговорите им, четенето и репетициите, постоянните й излети за риба и за ботанически занимания. Беше твърде тесногръда, но явно беше по-наясно от всеки друг с физическото състояние на госпожица Бърдзай, а това бе успокоително в този момент, когато тази възхитителна старица видимо отпадаше.

— Работата е там, че това рано или късно трябва да се случи, така че ще бъде огромно облекчение да приключим. Решението му е твърдо и ако битката не се разрази днес, ще се разрази утре. Според мен моментът е подходящ. Лекцията ми за Мюзик Хол е готова и нямам с какво друго да се занимавам, затова мога да отделя внимание на личната ни борба. А тя изисква много сили, защото той е страшно красноречив. Ако утре си заминем оттук, той ще ни намери на новото място. Ще ни последва навсякъде. Преди време можехме да му избягаме, защото според собственото му признание тогава не е имал пари. И сега нямал много, но достатъчно, за да пътува. Много е обнадежден от факта, че редакторът на „Рашънъл Ривю“ е приел статията му, и е сигурен, че в бъдеще ще се прехранва с писане.

Верена изтъкна всичко това три дни от началото на пребиваването на Базил Рансъм в Мармиън, а приятелката й я прекъсна с въпроса:

— Така ли предлага да те издържа — като пише?

— О, да. Разбира се, не отрича, че ще бъдем ужасно бедни.

— И представата му за литературна кариера се гради на тази единствена статия, която още не е видяла бял свят? Не проумявам как един изискан мъж ще се опитва да спечели жена, след като положението му е толкова жалко.

— Уверява ме, че не би го направил преди три месеца — щял да се срамува, затова по време на посещението ни в Ню Йорк, макар да изпитвал същите чувства като сега, решил да не настоява, да ме пусне да си замина. Едва неотдавна му провървяло, нагласата му се променила само за седмица след писмото на редактора относно статията му, за която незабавно получил заплащане. Писмото било изключително ласкателно. Убеден е в бъдещето си, представя си, че го очаква известност, влияние и богатство — може би неголямо, но достатъчно. Не намира живота за приятен, така вижда нещата, но смята, че едно от най-хубавите неща, които може да стори един мъж, е да се погрижи за жена, която много му харесва и която иска да има до себе си.

— А не можа ли да избере някоя друга от милионите представителки на женския пол? — простена клетата Олив. — Защо се е спрял на теб, след като знае, че ти си неговата противоположност?

— И аз точно това го попитах, а той отговори само, че тези неща нямат разумно обяснение. Влюбил се в мен още първата вечер, у госпожица Бърдзай. Както виждаш, твоето тайнствено предчувствие ще се окаже основателно. Оказва се, че съм му харесала повече, отколкото на другите.

Олив се просна на дивана, зарови лице във възглавниците, които събори в отчаянието си, и простена, че Рансъм не обича Верена, че никога не я е обичал, а само се преструва, тласкан от омразата си към тяхната кауза. Искал да им навреди, да стори най-голямата злина, която му хрумва. Не я обичал, мразел я, искал само да я заглуши, да я смаже, да я унищожи, както Верена несъмнено щяла да се убеди, ако го слуша. Той съзнавал, че гласът й е вълшебен, и още от първия миг, в който чул мелодията му, бил твърдо решен да го съсипе. Не го движела нежност, а дяволска злоба, защото от нежност никой не иска ужасната жертва, която той не се посвенил да поиска от нея — да извърши богохулство, предателство, да се откаже от работата си и от интересите си, с които била сърдечно свързана, да измами младежките си години, най-чистите си и най-благородни амбиции. Олив изобщо не говореше за себе си, не изрече — поне отначало — нито едно възражение заради своята лична загуба, заради помраченото им от спорове приятелство. Тя говореше само за неописуемата трагедия на отказа от техните идеали, за провала на Верена да осъществи начинанието, с което се е нагърбила, за ужаса да погребе кариерата си под мрак и сълзи, за радостта и въодушевлението, които ще изпълнят сърцата на техните противници, от това блестящо потвърждение за непостоянството, безполезността и предопределеното раболепие на жените. Този мъж само й беше свирнал и тя с радост беше паднала на колене пред него. Най-разпалените протести на Олив можеха да се обобщят в твърдението, че ако Верена ги изостави, борбата за еманципацията на жените ще се върне сто години назад. През онези мъчителни дни тя не говореше непрекъснато, понякога мълчеше, пребледняла и обзета от дълбока тревога, после подемаше разпалени спорове, започваше да умолява, да увещава. Всъщност Верена беше тази, която говореше неспирно — намираше се в непознато състояние и както беше ясно за всички, поведението й беше неестествено и пресилено. Ако се самозаблуждаваше, както твърдеше Олив, в усилието й, в находчивостта й имаше нещо трогателно. Ако се опитваше да изглежда в очите на Олив безпристрастна и здравомислеща по отношение на Базил Рансъм и в плен само на желанието да провери, като морално изпитание, колко дълбоко може да й повлияе той като влюбен мъж, Верена се стараеше още повече да пробута тази лъжа на собственото си въображение. Не спираше да твърди, че ще изпадне в отчаяние, ако претърпи поражение, измисляше аргументи, още по-убедителни от тези на Олив — ако това изобщо бе възможно — защо трябва да се придържа към собствената си съдба, защо трябва да се противопостави дори ако сега се измъчва. Беше словоохотлива, красноречива, разпалена. Постоянно повдигаше темата, сякаш за да вдъхне увереност на приятелката си, да й покаже, че владее ума си, че е съхранила независимостта си.

Трудно можем да си представим по-странно положение от онова, в което се намираха двете жени тогава. Особено Верена — не съм способен да пресъздам действителното й състояние. За да я разбере, човек трябва да познава нейната особена, вродена честност, навика й да обсъжда различни въпроси, чувства и морал, нейното образование, атмосферата от лекционните зали, от сеансите, познанията й относно речника на емоциите и тайните на „духовния живот“. Тя се бе научила да диша и да се движи в рядък въздух, както би се научила и да говори китайски, ако успехът й в живота зависеше от това. Но нито ослепителните номера, нито нейните неподправени превъзходни умения не бяха станали част от нейната същност, израз на най-съкровените й предпочитания. Част от нейната природа беше невероятната й щедрост, благодарение на която можеше да се разголи, да се отдаде, да се разкрие напълно пред човека, който го поиска от нея. Както вече отбелязахме, Олив смяташе, че никой не обръща толкова малко внимание на съхранението на личното си достойнство, и макар Верена да го изтъкваше като основание за оставането им в града, трябва да признаем, че в действителност тя беше крайно непоследователна. Олив бе вложила много от себе си в развитието на дарбата на Верена, но не се осмелявам да предположа до какви изводи бе стигнала след дълбок размисъл относно последиците от усъвършенстваното красноречие на момичето. Дали си бе казала, че сега Верена се опитва да я удави в собствените й фрази? Дали не наблюдаваше смаяна фаталния резултат от старанието си да намира отговор за всичко? Тактичността, деликатността, предизвикана от уважение към нещастието, изисква да извърнем глава от състоянието на Олив по време на тези скръбни седмици. Тя не се хранеше и не спеше, едва заговорила, избухваше в сълзи, чувстваше, че е претърпяла неумолимо и коварно поражение. Помнеше великодушието, с което беше отказала (по-предната зима) да получи от Верена клетва, че ще остане неомъжена, която първоначално бе поискала от нея, но после се бе отказала, защото изпитанието й се стори твърде жестоко. Тогава обаче момичето за един скъпоценен час, безвъзвратно отлетял, беше склонно да й даде това обещание. Олив се разкайваше за това горчиво и гневно, а после се запита още по-отчаяно дали дори ако беше получила това обещание, щеше да има смелостта да изиска изпълнението му с оглед на реалните усложнения. Убедена бе, че ако е по силите й да каже: „Не, няма да позволя да се отметнеш. Ти ми даде дума и аз няма да отстъпя!“, Верена би изпълнила нареждането й и би останала с нея, ала магията щеше завинаги да напусне духа й, завинаги щеше да изчезне сладостта на приятелството им, ползата от работата им. Не спираше да й повтаря, че се е променила изцяло от онзи миг, когато беше дошла при нея в Ню Йорк след сутринта, която беше прекарала с господин Рансъм, и разридана я беше помолила незабавно да отпътуват. След това беше наранена, вбесена и отвратена, но междувременно не се случи нищо — само еднократна размяна на писма, за която Олив знаеше, — което да породи у нея безсрамна толерантност. Верена признаваше, че е безсрамна, и винаги обясняваше като за пръв път какво се е случило и какво я е разубедило. Просто беше сигурна, че го харесва и че това е правилната гледна точка, единствената, от която би могла да анализира положението и да стигне до така нареченото от нея действително решение — трайно спокойствие. Когато Верена отговаряше на това с красноречието, за което споменах, не пропускаше да напомни, че най-силното й желание на света е да докаже (картина, която Олив й беше нарисувала още първия път), че една жена може да живее, следвайки велика, жива и спасителна идея, и без подкрепата на мъж. Да докаже правотата си в противовес на закостенелите суеверия — извор на всяко нещастие и по-конкретно на самопровъзгласяването на върховенството на мъжете — ето това, твърдеше разпалено тя, я вдъхновяваше в сегашната сериозна криза.

Единственото зрънце утеха на Олив в този нещастен период беше, че вече знае най-лошото. След дълго и злокобно мълчание Верена й беше признала за отвратителната случка в Кеймбридж. Това й се струваше най-лошо, защото беше като гръм от ясно небе, идваше от посока, където всички опасни симптоми бяха изчезнали още преди месеци. Макар Верена да беше направила всичко по силите си, за да компенсира вероломното си мълчание, като разказа случилото се между нея и господин Рансъм в Монаднок Плейс или по време на разходката им в колежите, Олив смяташе този случай за ключ към всичко, случило се впоследствие, защото тогава Рансъм беше получил неотвратима власт над нея. Ако Верена беше признала навреме, Олив никога не би й позволила да замине за Ню Йорк. Единствената компенсация за тази отвратителна грешка беше, че момичето я признава и явно вече е на мнение, че е проявило твърде голяма сговорчивост. В някои августовски следобеди — дълги, прелестни и ужасни, на човек му се струваше, че лятото преваля, а шумоленето на раззеленените дървета на полегатите слънчеви лъчи под порива на сладостния ветрец звучеше като гласа на приближаващата есен, като предупреждение за житейските опасности — знаменателни и нетърпими часове, през които, докато седеше под полюшващата се от решетката лоза заедно с госпожица Бърдзай и се опитваше да прочете нещо на глас на своята гостенка, за да успокои нервите си, по-скоро собственият й треперещ глас отново й навяваше мисли за онзи гибелен ден в Кеймбридж, отколкото фактът, че в същия момент Верена е излязла с господин Рансъм на обичайната си кратка всекидневна разходка, до която беше решено да свежда общуването им. Казвам „решено“, но това не е точната дума за компромиса, до който стигнаха, след молби през сълзи и крепки прегръдки, когато Рансъм увери Верена, че наистина ще остане един месец, а тя обеща да не увърта и да не бяга (с което нищо нямаше да постигне, увери я той), а да му даде шанс и да го изслушва по няколко минути всеки ден. Той настоя въпросните няколко минути да бъдат един час, а начинът, по който щяха да го прекарват, беше съвсем очевиден. Разхождаха се по брега до едно каменисто и обрасло с храсталаци място, докъдето стигаха точно за уговореното време. Навсякъде по тези места се долавяше меката, нежна и уханна сънливост на местността. Сладостта на белите пясъци, тихата вода, ниските носове, където сред барбариса и езерцата от приливна вода, искрящи на залеза, се виждаха пътеки — навсякъде властваше духът на късното лято. Разхождаха се и в гората, понякога по залесени възвишения, където каприз на природата беше групирал интересно дърветата и където насред моравите или в благоуханните кътчета за отдих и двамата се чувстваха като в приказка. На такива места Верена слушаше спътника си, държейки часовника си в ръка, и искрено се чудеше как е възможно той да обича момиче, поставило толкова отблъскващи условия пред желанието му да я ухажва. Разбира се, той още от самото начало беше приел, че няма да се натрапва отново на госпожица Чансълър и че след онова неловко сутрешно посещение, което описах, през първите три седмици от престоя си в Мармиън няма да влиза в къщата, чиито задни прозорци гледаха към изоставената корабостроителница. Както може да се допусне, Олив не възрази, а се държа като истинска дама, за да не му дава основания за обвинения. Отношенията между двамата бяха крайно обтегнати, водеха война на живот и смърт. И така, Верена се срещаше с младия мъж, както момиче се среща с ухажор. Виждаха се извън къщата, недалеч от селото.